Турция – нова Османска империя или следващият член на ЕС?


ПРЕДИСТОРИЯ – От векове насам въпросът дали Турция е европейска или азиатска държава никога не е имал еднозначен отговор. Ако до 19-ти век Османската империя е водила самостоятелна политика като силен играч на европейската (и световната) сцена, то залеза на султаната го поставя по-близо до Европа. Огромната мюсюлманска армия се превръща от най-голямата заплаха за Австро-Унгария в буфер между Европа и Руската империя. По време на Кримската Война турската армия с помощта на французи, англичани, германци и италианци се изправя срещу войниците на цар Николай Първи. През Първата световна война страната е сред губещите, но след нея националистите успяват да свалят султана, слагайки край на Османската Империя. От встъпването в длъжност през 1923 година на първия президент на република Турция – Мустафа Кемал Ататюрк, страната е подложена на силна модернизация, а Исляма е заменен с яростно светски национализъм (кемализъм). Московския договор от 1921 сближава СССР и младата турска република, а приятелството им остава чак до 1945 година. През 30-те години обаче „заплахата от западните страни” изглежда все по-далечна за управниците в новата столица Анкара и отношенията с европейските държави са нормализирани. Макар страната да е ухажвана от големите европейски сили през войната 1939-1945, тя успява да запази неутралитет. Едва през Февруари, 1945, когато поражението на Германия е било на хоризонта, Анкара официално обявява война на Берлин, печелейки дипломатически и политически дивиденти, без да дава никакви жертви. Това е и една от причините Турция да се оказва от „западната страна” на Желязната завеса, макар географски да е на изток от социалистическа България. До края на студената война, а и след това Анкара поддържа строг анти-комунистически курс, светския национализъм отдалечава страната от арабските и мюсюлманските държави. Периодът е белязан и от изключително добри отношения със западните страни и Израел, а като втората най-голяма армия в НАТО Турция е важен стратегически партньор на Вашингтон. Но днес почти вековната про-западна ориентация на страната е поставено под въпрос.

АКП (Адалет ве Калкинма Партиси – Партия за справедливост и развитие) e управляващата партия в Турция от 2002 година насам. Сегашния й лидер и премиер на Турция, Реджеп Ердоган, символизира завоя на турската политика от последното десетилетие. Партията е наричана от повечето анализатори „умерено ислямистка”, разграничавайки я от саудитските и иранските модели на ислямистко управление.
През първите десетилетия от историята на република Турция, властта е била в ръцете на светската и кемалистка Републиканската партия. Десетгодишното управление на Демократичната партия е прекратено през 1960 година след първия военен преврат, а тогавашния министър-председател на страната – Аднан Мендерес, е осъден на смърт и обесен от военната хунта. Година по-късно след „избори” на власт идва републиканецът Исмет Иньоню, многократно вземал поста на президент и премиер на страната. През 1971 и 1980 армията отново сваля наследника на Демократичната партия от власт, а през 1997 „тих” преврат прекратява управлението на ислямиската партия РП, предшественик на управляващата днес АКП. След премахването на султаната, военните в Турция са гарант за светската националистическа същност на страната – „пазителите в сянка” премахват всички, които се отклоняват от „кемалисткия курс”.

От идването си навласт през 2002 АКП с малки стъпки успява да ограничи властта на армията, арестувайки и осъждайки високопоставени военни. Референдумът за промяна на конституцията (ограничаващ влиянието на армията) показва разделението в самата държава – поправките се приемат от мнозинството в източната част на страната, в която традиционализмът стои над национализма, а болшинството от хората в гъстоо населената западна и северозападна част виждат тези промени като заплаха за светска Турция.

ЗАКОНОДАТЕЛСТВО НА АКП е една от горещите теми в Турция, олицетворявйки дълбокото разделение в страната. През 2004 година АКП се опитва да криминализира прелюбодейството, нещо характерно за държави като Саудитска Арабия и Иран, но загърбва намеренията си след вълна от критики от ЕС (към който Турция иска да се присъедини) и организации за човешки права.
Идеологията на кемализма разделя стриктно религията от държава, а според конституцията забрадени жени не се допускат до държавни постове – учителки и студентки в училища и университети, както и в държавната администрация. През 2008 година Ердоган и АКП успяват да променят конституцията и забраната е премахната. Няколко месеца по-късно конституционния съд анулира премахването на забраната, аргументирайки се, че това противоречи на основополагащите принципи на конституцията. След като е сезиран от турски студенти през 2004 и 2006 година Европейския съд за човешки права отрича забраната да противоречи на Европейската конвенция за човешки права.
Като кмет на Истанбул от 1994 до 1998, сегашният премиер Ердоган прокарва забрана за продажбата на алкохол в кафенета и барове. След яростна критика от поддръжниците на светската власт тя е премахната. Според критиците на примиера тези опити и публичните му изказвания, че алкохола трябва да бъде забранен в цялата страна го поставят по-далеч от европейските принципи.

ВЪНШНАТА ПОЛИТИКА НА ЕРДОГАН бележи завой в националната ориентация на страната. Все по-малко турски граждани виждат присъединяването на Турция към ЕС като необходимо, а управляващата партия измества центъра си на изток.

През 2004 сирийският президент посещава страната за първи път от 57 години, прекратявайки лошите взаимоотношения. Подписани са редица споразумения, създавайки безвизов режим и търговски облекчения. Десетилетията на сирийската подкрепа за кюрдските сепаратисти също е пректратена (години наред Дамаск е убежище за терористите от Кюрдската работническа партия).
Отношенията с ислямска република Иран също са подобрени. Зедно с Бразилия, Турция се противопоставя на международните санкции срещу Иран и предлага известно сътрудничество в ядрената програма на Техеран. Търговския обмен между двете страни се покачва от $1 милиард през 2001 до $10 милиарда годишно през 2010. Техеран и Анкара изразяват публично желанието си Иран да се включи в проекта за газопровод Набуко, срещайки сериозна критика отстрана на ЕС.
Външната политика на Тел Авив винаги се е стремяла към добри отношения с „външния кръг” – не-арабски, мюсюлмански държави в региона, с които Израел няма граница, но са съседни на нейни врагове. Такава държава е Иран до ислямската революция през 1979 – между Техеран и Тел Авив са съществували добри дипломатически отношения, съвместни инфраструктурни проекти, съвместни военни разработки, както и търговия. Традиционно западно-ориентирана Турция също има добри отношия с Израел – съвместни оръжейни разработки, съвместни инфраструктурни проекти, както и стотици хиляди туристи годишно. Малката еврейска държава изнася около 1.5 милиарда долара годишно в Турция и внася турска стока на стойност 1 милиард. Модернизацията на турската военна техника отстрана на израелски фирми, заедно със съвместните военни учения са нещо, което постепенно изчезва. Турция отказва съвместни учения с Израел, както и отделно с Израел и САЩ. Ердоган многократно взима анти-израелска дипломатическа позиция, печелейки симпатиите на арабския свят.


ТЕРИТОРИАЛНИТЕ И ИСТОРИЧЕСКИТЕ ДИСПУТИ на Турция са също нещо, което вижда промяна от идването на АКП на власт. Турция все още да не признава Арменския геноцид (1.5 милиона жертви), но управлението успява да нормализира отношенията си Армения. Нормализирани са и отношенията около Кипър, чиято северна част е окупирана от Турция преди 35 години. Турция все още е единствената страна в света, която признава Турска Република Северен Кипър, но нормализира отношенията си с Гърция (държавата Кипър е с етническо гръцко население).
Когато се говори за членство в ЕС не трябва да се забравя и турската икономика – една от най-бързо развиващите се в света, произвеждаща автомобили, електроника, строителни материали (Турция е най-големия износител на цимент в света), селскостопанска промишленост и други. Неслучайно държавата е наричана „европейския Китай“. Освен това Турция е с население 73 милиона и висока раждаемост, докато Европа има отрицателен прираст на населението.

Един коментар

  1. […] противоречиви сигнали Либия и Запада – а сега накъде? Турция – нова Османска империя или следващият член на … Реформите в арабския […]

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: