Израелско-арабският конфликт е феномен на 20-ти и 21-ви век – вниманието, което му бива отделяно надхвърля многократно реалната му стойност. Същата непропорционалност се забелязва и във въоръжеността на иначе малките държави, без особени петролни и други природни ресурси. Несъразмерно е и спрямо жертвите в кофликта – през 20-ти век едва около 1% от жертвите във всички войни в арабския свят са част от израелско-арабския конфликт. Причините за тази вековна борба са много. В настоящата статия читателят може да се запознае с териториалните й аспекти и спорове.
.
Първата Световна Война бележи края на Османската Империя. В Европа българите, гърците и сърбите отдавна са извоювали независимостта си, но голяма част от Близкия Изток все още е бил под властта на турския султан. През 1920 в част от остатъците ориенталската империя, европейската империя Великобритания създава Британския Мандат в Палестина (БМП). Същия обхваща земите на днешен Израел, ивицата Газа, Западния бряг на река Йордан и държавата Йордания с обща площ приблизително 120,000кв.км (за сравнение площта на България е 111,000кв.км). През 1922 Лигата на нациите (предшественика на ООН) подписва предложения от Великобритания Трансйордански меморандум, който създава автономната монархия Трансйордания с площ 92,000кв.км (~77% от територията на Палестина). Трансйордания получава независимост през 1946, а малко по-късно държавата започва да носи името Йордания (днес болшинството от жителите й са палестински араби). Остатъка продължава да бъде част от БМП.
През 1937 комисията Пийл предлага остатъкът от мандата да бъде разделен на три части (виж картата) – малка част около Йерусалим да остане под британска власт, 18% от територията да бъде част от бъдеща еврейска държава, а остатъкът (около 80%) да стане част от бъдещата палестинска държава. Едва 20% от естествено-плодородните земи се намират в предложените за еврейска държава територии. Това са и едни от причините, поради които ционистките лидери започват преговори с британските власти. Арабските лидери отхвърлят изцяло предложението за подялба и продължават въоръжената си кампания. Предложената от Пийл арабска територия и Йордания представляват 94% от географската и административна област Палестина.
.
На 29-ти Ноември, 1947, ООН приема резолюция за разделяне на остатъка от мандата на еврейска (56% от територията) и арабска държава (43%). Бъдещите израелски земи са предимно пустинни (дори днес пустинята Негев е около 2/3 от площта на Израел) и скалисти местности, с малко естествено плодородни почви. Арабските земи включват повечето естествено плодородни почви, 1/3 от морската ивица, но без излаз на Червено море. В територията на бъдещата палестинска държава са съсредоточени и почти всички планински райони и водоизточници. Еврейската държава е трябвало да се състои от три отделни парчета, а палестинската – три отделни парчета и един анклав (Яфо). Границата между четири съседни територии (две израелски и две арабски) се е осигурявала от екстратериториални пътища (виж картата). Останалия 1% от мандата е Йерусалим и прилежащите села, които по план е трябвало да бъдат администрирани от ООН.
Британския мандат приключва през 1948 с изтеглянето на британците, а еврейските лидери провъзгласяват началото на модерен Израел. Още в първите си часове Израел е нападнат не само от местните арабски милиции (с които еврейските групи водят партизанска война отдавна), а и от Египет, Йордания, Сирия, Ирак, Саудитска Арабия, Йемен и Ливан. Макар Израел да започва войната без нито един танк, боен самолет или артилерия, а арабските сили да притежават числено, техническо и стратегическо преимушество, войната завършва с успех за Тел Авив (за повече информация виж Израелско-арабската война 1948-1949). В хода й са завладени близо половината от териториите, определени за палестинската държава и по-късно анексирани от Израел. Другата половина са завладени и анексирани от съседна Йордания (Западния бряг на река Йордан) и Египет (ивицата Газа). Положение, което не се променя до 1967. Йерусалим е поделен между Израел и Йордания.
.
Шестдневната война – през 1967 Израел отново отблъсква настъпващите арабски армии, завладявайки не само Западния бряг (и Източен Йерусалим) и ивицата Газа, но отнема и Голанските възвишения от Сирия и Синайския полуостров от Египет. Полуостровът има площ три пъти по-голяма от тази на Израел, разположен е до Суецкия канал и притежава петролни залежи.
Йом Кипур – след години на гранични сблъсъци между израелската и арабските армии през 1973 избухва изненадващата Октомврийска война, позната също като Войната на Йом Кипур (за начало на атаката Кайро и Дамаск избират еврейския празник на прошката). Макар египетската и сирийската армия да показват добра военна подготовка, да са модерно въоръжени и значително по-силни в сравнение с 1967, те отново са отблъснати.
Мирния процес – военните загуби карат президентът Ануар Садат да направи исторически завой в египетската и изобщо арабска политика – през 1977 година той става първия арабски лидер, който посещава Израел и изнася реч пред парламента (Кнесет). Следващата година е подписано мирно споразумение, уважавано от всички следващи правителства и на двете страни – Кайро поддържа мирна политика спрямо Тел Авив, а Израел се изтегля от Синай, връщайки полуострова на Египет през 1982.
Ливанската гражданска война – започва през 1975 и продължава до 1990. Периодично конфликти между различните фракции и съседи на Ливан продължават и до ден днешен. За последната капка, от която чашата прелива се счита идването на ООП (Организация за Освобождение на Палестина). Създадената през 1964 година (когато Западния бряг и Газа са част от съответно Йордания и Египет) организация има за център на своите операции Йордания до 1970 година. Лидери на ООП и в частност на комунистическите й фракции (ООП е конфедерация от разнородни групировки) започват открито да заявяват намерението си да свалят правителството. Страхувайки се от смяна на режима крал Хюсеин започва кампания срещу ООП, останала в историята като „Черния Септември” (както е кръстена и едноименната терористична организация). След сирийска намеса и предупреждение от израелска такава (по йорданска молба към САЩ) в крайна сметка ООП са прогонени от Йордания и се установяват в Ливан. Ливан от своя страна е държава с дълбоки религиозни и етнически разделения и плацдарм за външната политика на други арабски държави. През 1975 (4 години след идването на ООП) в страната започва 25-годишна гражданска война. Година след началото й Сирия започва продължилата до 2005 година окупация на страната.
Освен срещу другите милиции в Ливан, организацията на Ясер Арафат започва нападения и срещу северните израелски градове с ракетен обстрел, а често изпраща и атентатори в сърцето на Израел (пример – Клането на крайбрежния път край Тел Авив през 1978). В отговор Израел започва операция срещу базите на ООП в южен Ливан, за кратко окупирайки част от страната и изтегляйки се след резолюция на ООН. През 1981 граничния конфликт се засилва, както и ударите срещу терористичните бази. През 1982 Израел окупира Южен Ливан, прогонвайки ООП от страната (същите се установяват в Тунис). Същата година се водят и последните големи конвенционални сражения в близкоизточния конфликт между Израел и Сирия.
.
Изтегляне от Ливан – през 1985 Израел се изтегля от по-голямата част от южен Ливан и създава зона за сигурност в първите километри от ливано-израелската граница. Сирийската окупация на страната продължава до 2005. През 2000 година Израел се изтегля и от зоната за сигурност, прекратявайки напълно окупацията. В публикация SC/6878 на Съвета за сигурност към ООН определя израелското изтегляне като пълно. Въпреки това някои фракции в Ливан изявяват претенции към фермите Шебаа (натисни за карта). Същите представляват почти ненаселена ивица с площ около 20 кв.км и са част от Голанските възвишения, които през 1967 Израел пленява от Сирия. Въпреки това организации като Хизбула използват фермите като предтекст за нападения над Израел, макар повечето исторически карти (включително и ливански) да изобразяват територията като част от Сирия. Няколко месеца след изтеглянето на израелските войски и последвалото удобрение от ООН, шиитската групировка Хизбула извършва нападение и убива трима израелски войници. Телата им са разменени 4 години по-късно срещу освобождаването на над 400 терористи.
Гхажар – през 2010 година израелското правителство нарежда изтегляне от село Гхажар и предоставянето му на властите на ООН, въпреки че същото е част от Голанските възвишения, не Ливан. Хизбула определя изтеглянето като медиен трик.
Хронология :
1917 – британците превземат османска Сирия и Палестина
1917-1948 – Палестина под британска власт
1920-1948 – Британския мандат в Палестина (БМП)
1921 (1922) – Трансйордания получава автономия
1937 – предложението на комисията Пийл
1946 – Йордания излиза от БМП и обявява независимост
1947 – план за разделяне на Палестина от ООН
1948 – край на БМП и основаване на Израел
1948-49 – война за независимостта на Израел
1948-1967 – египетска окупация на ивицата Газа
1948-1967 – йорданска окупация на Западния бряг
1956 – Синайската война
1956-57 – окупация на Синайския п-ов от Израел
1964-1967 – център на ООП е Западния бряг
1967 – Шестдневната война
1967-1982 – израелска окупация на Синай
1967 до днес – окупация на Голанските възвишения
1967-2005 – окупация на ивицата Газа
1967 до днес – окупация на Западния бряг; частично изтегляне след 1994
1967-2010 – окупация на село Гхажар, част от Голанските възвишения
1967-1970 – център на ООП е Йордания
1970-1971 – Черния Септември в Йордания
1971-1982 – център на ООП е Ливан
1973 – войната на Йом Кипур
1975-2005 – окупация на Ливан от Сирия
1978 – израелско-египетски мирен договор
1978 – окупация на южен Ливан от Израел и изтегляне същата година
1982 – изтегляне на израелски войски от Синай
1982-1985 – израелска окупация на южен Ливан
1985-2000 – зона за сигурност на израелско-ливанската граница
1994 – мирно споразумение между Израел и Йордания
1994 – частично изтегляне от Западния бряг, създаване на Палестинската Национална Власт
2000 – израелско изтегляне от буферната зона в Ливан
2005 – изтегляне от ивицата Газа
2005 – край на сирийската окупация в Ливан
2006-2007 – война и победа на Хамас над Фатах, от 2007 до днес Газа е под контрола на Хамас
2010 – изтегляне от село Гхажар
Filed under: Близкия Изток, Израел и Палестина, Ливан, Сирия | Tagged: 1917, 1920, 1921, 1922, 1937, 1947, 1948, 1949, 1956, 1964, 1967, 1970, 1971, 1973, 1975, 1976, 1978, 1981, 1982, 1985, 1990, 1994, 2000, 2005, 2006, 2007, 2010, 6-дневна, Авив, Газа, Израел, Йордания, Ливан, ООН, Палестина, Сирия, Тел, амал, англия, ануар, араби, арабски, арафат, аспекти, британски, бряг, в, великобритания, влияние, вода, водоизточници, война, възвишения, година, голан, голански, голанските, гражданска, групировки, дневна, евреи, еврейски, за, западен, западния, ивицата, израелска, израелски, израелските, изтегляне, изтеглят, източен, ислямистки, йерусалим, йом, йордан, карта, карти, кипур, комисия, контрол, крал, ливанска, лигата, мандат, меморандум, милиции, на, назарет, нациите, октомврийската, окупация, окупирани, ооп, организация, освобождение, палестински, палестинци, пийл, план, планински, плодородна, площ, подялба, полуостров, почва, през, претенци, процент, разделяне, резолюция, река, садат, сигурност, синай, синайския, сирийска, сирийски, според, спорни, съвета, териториални, територии, терористи, трансйордания, трансйордански, ферми, хизбула, християнски, хълмисти, хюсеин, шебаа, шест, шестдневна, шиити, шиитски, ясер, яфа, яфо |
Здравей!
Трябва да отбележа, че на фона на силно произраелската ти позиция постингът изглежда сравнително балансиран.
Ще ми се да предложа обаче и друга или допълнителна гледна точка към някои от събитията:
1. Въпросът за края на Османска империя в Близкия изток. Още от 18. в. тече процес на постепенно откъсване на тези провинции от властта на Портата, статутът им е доста променлив и се радвам на полу-автономия, полу-контрол, полу-независимост.
2. Между 1920 г. и комисията на лорд Пийл се случват още немалко събития, за които читателят би могъл да научи от това изследване на ООН:
http://www.mesbg.org/index.php?option=com_content&view=article&id=232:palestine&catid=48:studies&Itemid=55
3. Струва си да отбележим, че еврейското население към средата на 40-те години е притежавало десетина процента земя, а получава – както самият ти правилно си отбелязал – 54% от цялата територия и 2/3 от морския излаз.
4. Може би е редно да се спомене, че насилията, извършени от израелски милиции, имат значителна роля за опразването на редица селища от техните палестински обитатели.
5. Както в тази публикация, така и в другата, която си линкнал, ти поддържаш официалната израелска версия за войната от 1948 г. Съществува обаче една разнорозна група от различни израелски учени – историци, социолози, политолози -, която въвежда в обръщение декласифицирани израелски архиви за войната от 1948 г. и достига до следните изводи:
– Официалната версия – Великобритания е пречела за създаването на израелската държава
– Новите историци – Великобритания е пречела за създаването на палестинската държава
– Официалната версия – Бежанците напускат доброволно (под влияние на арабската пропаганда)
– Новите историци – Бежанците са прогонени и принудени да напуснат. Според Илан Папе целта на ционистките лидери е била прогонването на палестинците, според Бени Морис то просто се е случило в разгара на войната.
– Официалната версия – Балансът на военните сили е срещу Израел
– Новите историци – Напротив, превъзходството и като брой войници, и като въоръжение е на страната на Израел
– Официалната версия – Арабите са имали координиран план за унищожаването на Израел
– Новите историци – Всъщност арабите са разделени
– Официалната версия – Арабската непримиримост е пречка пред мира
– Новите историци – И двете страни имат вина за конфликта
6. Много е важно е, че текстът ти създава – волно или не – грешна представа за войната 1967 г. всъщност Израел е агресорът! Няма как арабските армии да са отблъснати, след като Израел изненадващо напада пръв. арабските армии не се подготвени за война, независимо израелската пропаганда какво твърди…
радвам се, че поне в хронологията термините са по-коректни – Египет, Йордания и Израел „окупират“, а по-горе арабите „окупират“, а Израел „пленява“ палестински земи. Разликата е малка, но все пак леко манипулативна…
Иска ми се да отблежа и това, че през 1948 г. Египет и Йордания влизат на ЗБ и Газа с мандат на ЛАД и за да запълнят вакуума.
Дори според израелския автор А. Епщайн йорданският крал винаги е подчертавал, че не става дума за анексия на ЗБ и че той е палестински, потвърдено още веднъж от официалния отказ на Хюсеин в полза на ООП.
След 1948 г. за губернатор на ЗБ и член на йорданското правителство, отговарящ за светите места в Ерусалим е назначен бившият кмет на града – палестинецът Нашашиби, представител на влиятелна местна фамилия.
2. Не съм особен фен на Мохд Абуаси, но иначе има какво да се каже, да, статията не е и не може да бъде всеобхватна.
3. Когато става дума за земевладението за евреите се дава процент на притежание (за което има данни), а за арабите – земи, които са наели или обработват (поради липса на адекватни данни за собственост). Също така всички земи, които не са частно-притежавани от евреи автоматично стават частно притежавани от араби.
4. Твърдението е вярно и в двете посоки, но темата е за територии, няма как всичко да е на едно място.
5. Великобритания е имала двойнствена роля, тъй като в редиците на управлението й е имало разногласия. Еврейски и арабски войници и полицаи са тренирани от Лондон. Иззети еврейски оръжия са давани на араби (обратното не е ставало). Египет и ВБ са имали военен пакт, поради което вторите размахват пръст в края на войната.
Бежанците – и в двете твърдения има истина. Някои бягат, убеждавани от арабската пропаганда, че победата ще е бърза, други са наплашени от новините за кръвопролития. Трети са прогонени от израелските войски. Илан Папе не мисля, че е сериозен историк, по-скоро активист с историческо образование (нещо, което преди време качих в блога – https://militero.files.wordpress.com/2011/04/the-tantura-massacre-affair.pdf Бени Морис срещу Илан Папе).
Колкото до прогонването – очевидно това не е било самоцел, днес в Израел има 1.5 араби, през 1949 са били 150,000. В състоние на война обаче евреите са прогонени от Западния Бряг и Газа (много по-малко), а много араби от Израел поради страха от „пета колона“. 1 милион еврейски бежанци от мюсюлманския и арабския свят не са участвали по никакъв начин във войната и са били на хиляди километри, но са прогонени/бягат. Трансфер на население? Но темата е за територия.
Израелската и арабските армии през 1948-1949 – да, има такива хора. Твърденията им не лежат на никакви исторически документи обаче. Тези дни ще кача книгата на Полак „Арабите на война – бойна ефективност“ – военните въпроси е редно да се разглеждат през военна призма, не политическа. Твърдението, че Израел е превъзхождал в каквото и да е в началото на войната не е вярно, тъй като в началото Израел разполага с :
0 танка
0 оръдия
0 бойни самолета
До края на войната арабите все паки имат 5-10 пъти танково преимущество (28 израелски танка на 132/135 само египетски на фронта). При липса на бойни самолети в началото, Израел има превъзходство 2 към 1 в края. Численост – в началото на войната срещу 23,000 евреи се изправят 34,000 араби. Превъзходство на арабите – 48%. В края на войната – 88,000 араби срещу 110,000 израелци – превъзходство на Израел – 25%, но това е в момент, когато изхода на войната вече е бил ясен. Нещата са били на кантар до есента на 1948. Тогава арабите са били некординирани, пръснати на по-широк фронт, без добра комуникация и мотивация (нещо, което на евреите не е липсвало). Тази тема е по-скоро за https://militero.wordpress.com/2010/11/14/arab-israeli-war1948/
Израелците са имали и по-добро командване (което важи за всяка война, за тази в най-малка степен), групираност на войските, по време на войната – свежи оръжейни доставки от Чехословакия и контрабандисти.
И двете страни имат вина за конфликта, да.
6. Няма как Израел да е агресорът, тъй като :
1. Египет нарежда на мироопазващите войски на ООН да се изтеглят от Синай.
2. Египет струпва 60-65% от армията си на границата с Израел
3. Египет налага блокада на Израел, което според международното право (а и военната логика) е обявяване на война
4. И от двете страни се разменя огън, държавите са в състояние на война.
Да, имало е игра между Москва и САЩ в контекста на Студената война, арабите не са били подготвени (те никога не са подготвени и затова винаги губят). Че превантивния удар (изучаван във всички военни школи) е неутрализирал опасността от армиите им – да. Не са били готови, ясно е, затова и удара е превантивен, не контраудар – трябвало им е известно време, което за щастие не им е дадено от ИАФ. Не са могли, а и не са имали и намерения да нападат на 5-ти Юни, оттам и превантивността на удара (кой е искал да им дава няколко месеца?).
Окупация или пленяване – въпрос на гледна точка. Пленяване е действие по време на война, окупация е състояние.
[…] Виж още : Териториални аспекти на израелско-арабския конфликт […]
„Иззети еврейски оръжия са давани на араби (обратното не е ставало)“ – инсинуация и пропаганда. Великобритания е в основата на създаването на държавата Израел.
Всъщност, ако Израел беше създаден на българска територия дали щеше да поддържаш ционистите?. Палестинско – еврейския конфликт датира около 1900-та година. Но след толерирането на евреите от английска страна и подпомагането им с оръжия напрежението ескалира.
Палестинците влизат във войната с 69 000 слабо въоражени войници срещу 90 000 евреи с модерни оръжия осигурени от англичани и руснаци.
Не е вярно или не ти харесва как звучи? Ако не ми дадеш някакъв източник ще приема второто.
Да, видим, кога британците са зареждали „евреите“ (да разбирам паравоенните, отбранителни отряди, просъществували в зародишна, елемнтарна форма през 20-те и после 30-те години)? Година, източник, какво са им дали?
Първо, палестинците никога не са имали войници, тъй като не са имали армия. Имали са паравоенни формирования. И в началото на войната не са имали 69,000 (откъде по дяволите изсмука тази цифра), а под 5,000 (не е в полза на аргумента ти да „вдигаш“ бройката на палестинските войници/бойци/мъже с пушки). Забравяй, че по време на тази война Израел воюва с няколко арабски държави, които пращат войски. Малко инфо :
Повече инфо : Израелско-арабската война 1948-1949 https://militero.wordpress.com/2010/11/14/arab-israeli-war1948/
„Модерни“ оръжия са осигурени от руснаците (е, чрез Чехословакия, но няма да те занимавам с дреболии), но това става в процеса на войната. В началото еврейските сили не са имали нито един танк, нито едно оръдие, нито един модерен самолет.
Инфо : също Израелско-арабската война 1948-1949 https://militero.wordpress.com/2010/11/14/arab-israeli-war1948/ – дадени са статистика за различните периоди от войната 1948-1949 и наличието на бронирана техника, самолети, оръдия, пехотно въоръжение и т.н. на двете страни.
Гледай следващите ти постове да са информативни, подкрепени с източници, не личното ти мнение (тъй като не сме очевидци и не сме били родени, личното мнение на нас двамата не струва и пукната стотинка). И гледай да дефинираш какво е „модерно“, защото френски танкове от Първата Световна Война през 1948 не са били модерни. Нито оръдия от 19-ти век на дървени колела (средно между каруца и черешово топче).
@militero: Поздравления за статията. Позволявам си да те допълня: през 2005 г. Израел едностранно се изтегли от ивицата Газа в изпълнение на споразуменията от Осло. Но вместо мир, Израел получи Касами, Катюши и шахиди/самоубийци. Операцията Лято олово (декември 2008 – януари 2009) беше позакъсняла реакция на този терор.
@Мариян Карагьозов: Откога цитирането на исторически факти е „произраелска“ позиция?
Благодаря! :) Идеята ми за тази статия беше да е лишена от позиция, просто сухо изброяване на дати и събития. Мариян Карагьозов счита, че да наречеш страната, започнала войната агресор е въпрос на мнение, според мен не е.