Сирия – арабската пролет или ислямистката зима?


Преди близо две години в арабския свят започнаха бурни демонстрации, които прерастнаха в революции и граждански войни. Основните причини, които протестиращите изтъкваха, бяха липсата на свобода на словото, липсата на свободни демократични избори, високите нива на безработица, бедност и липса на адекватно образование. Като „лице на революцията” светът виждаше млади, модерно облечени момчета без бради и незабулени момичета. Доводът на светските диктаторски  режими, че именно те са единствената защита срещу ислямизма, беше отхъврлен от революцията.

Виж също :
Протестите в Сирия
Египетските протести
Развитие на войната в Либия
Либийския фронт – противоречиви сигнали
Либия и Запада – а сега накъде?
Турция – нова Османска империя или следващият член на ЕС?
Реформите в арабския свят

Сирия

След площад Тахрир, гражданската война в Либия и Йемен, днес светът наблюдава внимателно случващото се в Сирия. Държавната цензура и отказът да бъдат допуснати журналисти в повечето точки в страната е причина да има неясното около събитията. Но за да се разбере по-добре сегашното положение е нужно да се разгледат няколко аспекта от сирийското общество, както и заобикалящите страни.

Население

Демографска карта на Сирия (натисни)

Сирия има пъстър етно-религиозен състав. Най-голямата етническа група са арабите, съставляващи 90% от населението, следвани от кюрдите, 9% и други. По-значими като че ли, особено с оглед текущите събития, са религиозните различия. Близо 2/3 от населението са мюсюлмани-сунити, като сред тях са етнически араби, кюрди, черкези и други. Християните съставляват между 10 и 13% от населението, друзите между 2.5 и 4%, а алауитите/алавитите са 11%. Последните са секта на шиитския Ислям (някои по-крайни сунитски свещеници ги считат за немюсюлмани) и населяват основно северо-западните райони на страната. Към тази мистична секта принадлежи и управляващата династия, начело с президента Башар ал-Асад (чийто предшественик е баща му, Хафез ал-Асад). Към тази деликатна за една сунитска държава действителност трябва да се добави и фактът, че сред най-големите съюзници на режима в Дамаск са шиитси Иран, шиитски Ирак (макар до падането на Саддам Хюсеин властта винаги да е била в ръцете на сунитското малцинство)  и шиитската терористична групировка в Ливан – Хизбула.
Традиционно властта в Дамаск се е радвала и на подкрепата на други малцинства – християни, друзи, кюрди. В тези общности светските нагласи са били и по-силно застъпени, отколкото в сунитските. Това допълнително нажежава обстановката и остава много сирийски сунити с впечатлението, че това е правителство на малцинствата, а мнозинството бива разглеждано като второкачествени граждани.

Фронтова линия = демографска граница?

Тази формулировка със сигурност не трябва да се приема за абсолютно вярна. Има много хора от различни етнически и религиозни групи, които подкрепят опозицията и други, про-правителствено настроени. Но сред опозицията има непропорционално присъствие на сунити и кюрди. Ако се гледа черно-бяло на нещата първите се борят срещу алауитската власт, а вторите – срещу арабската власт. Това, естествено, е елементаризирано разглеждане на конфликта, което изключва огромния брой изключения. За съжаление, използването от властта в Дамаск на милициите известни като Шабиха само подклажда тази нагласа. Последните са алаутски (но не само) бандити, които имат тесни връзки с властта и са считани от мнозина за инструмент на Дамаск.

Салафистите, последователи на едно от по-крайните разклонения на сунитския Ислям (каквито корени имат и управляващите уахабисти в Саудитска Арабия, талибаните в Афганистан и Мюсюлманското братство в Египет), стават все по-важен фактор в сирийската гражданска война. Джабхат ал-Нусра е единствената групировка, която открито и официално се определя като близка до ал-Кайда. Основният й паричен спонсор е Саудитска Арабия, която традиционно подкрепя фундаменталистки движения по цял свят. Но салафитското движение Ахрар ал-Шам споделя сходни идеи, като за тях битката в Сирия, част от световния джихад, е между неверниците-алауити и правоверните мюсюлмани (сунити). Салафистите в никакъв случай не са мнозинство от опозицията, въпреки стотоците обвинения на Башар ал-Асад и правителството му именно в това. Властта отдава огромно внимание на сунитски радикални духовници като шейх Аднан ал-Ароур, в чието видео-съобщение той се зарича да „изтърже плътта на Алауитите и да нахрани с нея кучетата”.  В други интервюта шейхът се оправдава, че е визирал единствено тези алауити, които подкрепят Асад, но със сигурност думите му са силен медиен  коз в ръцете на Дамаск.

Турция, кюрдите и Сирия

Областите в северен Ирак, североизточна Сирия, западен Иран и юго-източна Турция образуват т.нар. Кюрдистан – фиктивно понятие, което обхваща предимно етнически-кюрдските райони на тези страни. В трагичната им история през 20-ти и 21-ви век, кюрдския народ нееднократно е бил жертва на гонения, кланета и геноцид. Обгазяването на кюрдски села в Ирак от Саддам Хюсени е един от примерите, получили голямо медийно внимание, но няма страна, в която борбата на кюрдите да е толкова силна, колкото в Турция, където те съставляват между 15 и 20% от населението на страната, но мнозинство в гореспоменатите райони. Светска Турция води борба срещу Кюрдската Работническа Партия от 1978 години, но с идването на ислямистите в Турция, начело с Реджеб Ердоган, се дава нова надежда, че кюрдите ще имат своя автономия. Правителството дава редица отстъпки и удоволетворява някои от исканията на КРП, но нито спира въоръжените действия срещу групировката, нито същата преустановява терористичната си дейност.
Изтегляйки се от някои райони в северна Сирия, сирийската армия оставя вакуум, който бързо бива запълнен от Партия Демократичен Съюз ( ПДС), сирийският еквивалент (или франчайз) на ПКК. Опасенията на Анкара, че в района ще се образува полу-автономна кюрдска територия не са неоснователни – северен Ирак, от 2003 година насам, е практически автономна република със собствено вътрешно управление и отчасти самостоятелна външна политика. Страхувайки се от повече стъпки към независим „Кюрдистан”, правителството в Анкара е подготвило проекто закон, който ако бъде приет ще даде право на армията да навлиза в чужди територии и да нанася удари по терористични цели, въпреки че съвсем скоро турската армия направи именно това в северен Ирак.
Това, както и анти-Асад позицията на турските власти, са една от причините Ирак и Иран да прекратят няколкогодишните добри отношения с турските си съседи и да възобновят вековното противоборство, инжектирайки кюрдските сепаратисти с пари и оръжия.

Последиците

Бъдещето на Сирия изглежда несигурно. Възможно е в арабската страна да настъпи продължителна гражданска война, подобна на тази в Ливан. Възможно е западни войски да се намесят така, както направиха в Либия, макар за момента това да е малко вероятно (президентът Обама прави всичко възможно да не споменава изобщо Сирия). А ако властта бъде свалена, кой ще я наследи? Страните, в които настъпиха революции тази и миналата година не дават особени надежди.
В Египет на власт дойдоха ислямистите, които спечелиха 2/3 от долната камара на парламента и ¾ от горната (Мюсюлманското братство и Хизб ал-Нур, Партия на Светлината). Президентът на страната, Мохамед Морси, също принадлежи към ислямисткия блок в страната. Сред малкото положителни черти на диктаторския, еднопартиен, военен режим в Египет, управлявал страната от 60 години насам, е именно яростното защитаване на светските ценности, макар това често да е било с цената на нечувани репресии и липса на каквито и да е било права и свободи.
В Либия гражданската война между Кадафи и въоръжените групировки от различни племена и касти беше ускорена от въздушните удари на НАТО. Макар диктаторът да беше свален, в страната не е спирало да има сблъсъци между различните фракции, като и там се забелязва увеличаване на влиянието на ислямистите.
Нито действията на ислямистите в Тунис, които грабнаха вниманието на света, нито сраженията между правителствените войски срещу ал-Кайда и фанатизирани бунтовници в Йемен дават голяма надежда. Арабската пролет се превръща в ислямистка зима.

Виж също :
Протестите в Сирия
Египетските протести
Развитие на войната в Либия
Либийския фронт – противоречиви сигнали
Либия и Запада – а сега накъде?
Турция – нова Османска империя или следващият член на ЕС?
Реформите в арабския свят

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: