Израел=апартейд?


В про-палестинската и изобщо про-арабската преса често се сравнява държавата Израел (и арабското й малцинство) с белия апартейд в Южна Африка (и съответно статута на черното мнозинство). За хората, посещавали някога Израел тези твърдения звучат абсурдно. Още по-абсурдно е когато израелски депутати от арабски произход излагат подобни теории от подуима на парламента.

Апартейда в ЮАР

Макар населението на ЮАР да е съставено от едва 10% наследници на бели колониалисти, от 1948 до 1994 властващият режим е налагал несправедливи, недемократични и нехуманни мерки за опазване на господството на бялото малцинство над черното мнозинство. Централно място в идеологията на апартейда заемат расите и разделението между тях. Най-високо е поставена бялата раса, наследниците на холандските и английските колониалисти. След тях са поставени т.нар. цветнокожи – макар тази дума да се използва като обида за небели (африканци, китайци, латиноамериканци и т.н.) в САЩ, в контекста на ЮАР „цветнокожи” се наричат хора от смесен (бял, черен и друг) произход, неотговарящи на другите категории (в този смисъл черните не са цветнокожи). Най-долу, според апартейдската идеология, се намират черните африканци, съставляващи 80% от населението на страната, които страдат най-много и от режима.

Израел и ЮАР

Еврейска раса?

Докато в ЮАР расата е била най-важния разделителен фактор между хората, в израелския контекст „расата” няма никакво значение. 20% от населението на Израел е от арабски произход. Но в исторически план арабите и евреите имат общо – семитски произход. Въпросът дали евреите са религиозна или етническа група е колкото стар, толкова и спорен – на света има бели евреи, черни евреи, евреи-азиатци и т.н. Както и в самия Израел. Над 1,000,000 евреи са прогонени или бягат от арабските и мюсюлмански държави през 20-ти век. Днес голяма част от техните наследници живеят в Израел – около половината еврейско население има един прародител или повече от арабския свят, наричани още „мизрахим” (идващи от Изток). Визуалната разлика между един евреин-мизрах и един израелски арабин често е невъзможна. За разделение на „расите” не може и да става дума.
Освен това в Израел живеят и голям брой черни-евреи (бета-Израел), живяли в Етиопия в продължение на векове. Както във всяка държава и както към всеки етнос има дискриминация и към тях. Има дискриминация и към арабите, и към белите евреи. Както и в САЩ, както и в много европейски държави, включително и България, някои хора са на принципа „всеки срещу всеки и всеки за себе си”.
Повечето бели, живеещи в ЮАР са наследници на колониалисти, дошли от Британската (чиято колония е била ЮАР) и други империи. Абсурдно е обаче да се говори за европейските евреи като колониалисти – това са бежанци, бягали от погромите в царска Русия, Холокоста и подобни. Не са идвали от ничие име, на са сложили ничие знаме. За да се говори за колония трябва да има метрополия (каквато е Англия за ЮАР, Франция за Алжир и т.н.).

Израелските араби

Израелски арабин в армията

В Израел около 20% от населението е от арабски произход, макар това да не е хомогенна група. Около 84% от тях изповядват Исляма, а останалите 16% са почти равно поделени между християните и друзите. Последните, подобно на евреите, са етно-религиозна група, изповядваща своя монотеистична религия и имащи арабския за майчин език. Голяма част (близо 200,000) от мюсюлманското арабско население на Израел се състои от бедуини – арабски номади, спазващи свои собствени традиции. Единственото законово различие между израелските граждани от еврейски и арабски произход е задължението за военна служба – такова има за повечете евреи (без някои религиозни секти), черкезите и арабите друзи, чиито лидери преди десетилетия са настоявали техните дъщери и синове да служат в израелската армия, редом с евреите. В друзската идеология челно място заема лоялността към държавата, в която живеят – друзите в Израел са лоялни израелци, в Сирия – лоялни сирийци, в Ливан – лоялни ливанци. Сред арабите-бедуини има много доброволци.

Арабите, които не ходят в армията, имат 2-3 години преднина пред тези, които служат (евреи, араби-друзи, черкези, бедуини), през които могат да завършат висшето си образование или да почнат работа.

Демократични избори

Израел е демократична държава, в която властта бива избирана от всички граждани. Арабите-израелци не правят изключение – те имат и най-високата избирателна активност. В Южна Африка по времето на апартейда чернокожото население не е имало право на глас.
В Израел нищо не спира арабите да се кандидатират и бъдат избирани на политически постове – 12% от депутатите в парламента са от арабски произход, включително и Хамад Амар, депутат от националистката партия „Израел е наш дом” на Авигдор Либерман. Днес има 4 парламентарно-представени арабски партии, чиито членове често говорят за неровнопоставеност в държавата (макар и от депутатски подиум).

Свобода на словото

Едно от необходимите за демокрацията условия присъства и в Израел – всеки може да каже каквото си поиска, срещу когото си поиска и където си поиска. Малко са държавите по света, в които толкова яростно се защитава свободата на словото и печата. Има цели вестници, телевизии, радиа, блогове и т.н., изключително посветени на анти-израелска дейност. Тяхно право, което държавата гарантира. Има и редица арабски медии, насочени изцяло към малцинството в държавата. Парадоксално е, че противниците на Израел, говорейки за липсата на свобода на словото, най-често цитират именно израелски (по произход, но анти-израелски по нагласа) източници – вестник Аарец, историка Илан Паппе, израелската НПО Бецелем, израелския депутат Мохамед Бараке и др.
Ежегодно, в деня на Независимост, се провеждат демонстрации, в които хора отъждествяват създаването на държавата си с катастрофа (ал-Накба). Този анти-държавен акт е разрешен от държавата, придружен от охрана и т.н. Не е рядкост да се видят и знамената на Фатах, Хамас, Хизбула, ал-Кайда и подобни в центъра на Тел Авив. Израелско знаме в Газа, Дамаск, Техеран или Бейрут не може да се види (освен ако не е запалено).
Чернокожото население в ЮАР не е имало право на глас. Нещо повече – бели граждани на ЮАР, които са се противопостявали на статуквото и репресиите срещу черните също са били репресирани и пращани в затвора.

Арабски език

Арабския език е официален за държавата Израел и се изучава в училищата редом с иврит, както от арабските деца, така и от еврейските. Повечето ТВ имат програми на арабски, а почти всички предавания на иврит имат и арабски субтитри. Има както държавни, така и частни арабски вестници, ТВ и радиа. В училищата еврейските деца изучават арабска история и обратно. В парламента много от депутатите говорят помежду си на арабски. Уличните надписи на почти всички места са на три езика – иврит, арабски и английски.

Бедуините и позитивната дискриминация

Т.нар. позитивна дискриминация (или английското affirmative action) е термин, за първи път използван в САЩ преди повече от половин век в контекста на негърските движения права. В Израел този подход се прилага към бедуините – номадските арабски племена, които поддържат традициите си от векове. Именно за да ги приобщи към модерния начин на живот правителството създава специални квоти за тях в редица университети – ако не успеят да се класират по стандартния начин получават втори шанс. Привилегия, която не се полага на останалите араби, нито пък на евреите. Бедуините са и единствения етнос, който получава преференциални цени на държавно построени имоти (най-вече в пустинята Негев), тъй като голяма част от тези хора живеят в самоделни къщи, направени от подръчни материали насред пясъка.

Палестинските араби в Ливан

Близо 400,000 палестинци се намират в 4-милионен Ливан и макар да живеят там от над 60 години (в следствие на войната 1948-1949, повече информация – Палестинските бежанци – друг поглед), те са третирани като чужденци. Липсата им на права и ливанската национална сигурност са близко свързани. Ефект, който е описан от International Crisis Group като „бомба със закъснител”. На палестинците в Ливан е забранено да работят като лекари, адвокати, да взимат държавнически или административни постове, а до скоро бе забранено да работят като таксиджии и строителни работници. Общо 25 професии са им забранени със закон. Малко от тях получават гражданство, на практика единствено християните, тъй като Ливан е арабската държава с най-голям процент християни, които традиционни имат и голяма сила в политическия живот. Болшинството от палестинците-мюсюлмани обаче са принудени да живеят в определените от държавата лагери/села/квартали. Безработицата сред тях е 2-3 пъти по-висока от тази сред мнозинството. Средния доход на палестинско домакинство в страната е 300$ на месец. При 5-членно семейство това прави по 60$ на месец, докато средната месечна заплата в Ливан е между 500 и 600$ на човек. Статистиката сочи, че палестинците в Ливан получават до 10 пъти по-малко от средното за страната (10% от средното). За сравнение, средната заплата в Израел е 2000$, а средната заплата на израелските араби е 1400$ (според данни на ИЦБ). Което е 70% от средното. Освен това, израелските палестински араби се радват на по-малка детска смъртност, по-дълъг живот, по-висок жизнен стандарт, по-високо и добро образование не само спрямо палестинците в Ливан, но и спрямо всички околни държави. Но въпреки това бедността и отчаянието на палестинците в Ливан рядко намират място в ефира на големите медии.

Абд ал-Мажид Хидр

Абд ал-Мажид Хидр (или Амос Яркони) е национален герой на Израел от арабски произход, служил вярно на родината си през три войни (1948, 1956 и 1967). Удостоен е с едно от най-високите военни отличия в страната. Макар да умира като пенсионирал се военен (и противно на протокола за бивши армейци) е погребан във военно гробище, по искане генерал Рехаваам Зееви, негов близък приятел и ледир на една от националистките партии в Израел. Противно на традицията, ковчегът му е носен от висшестоящи на Хидр – шестима бригадни генерали. На погребението присъства тогавашният президент на Израел, както и редица политически и военни лидери.

Като демократична държава Израел предлага на своето арабско малцинство повече права, отколкото в която и да е друга арабска държава.

Пропагандата в Израелско-арабският конфликт част 1


Като всеки друг конфликт, израелско-арабският и в частност израелско-палестинският е изпъстрен с пропаганда. В 20-ти и 21-ви век, информационната ера, масовите медии все повече и повече оформят представата на обикновения човек за различни проблеми. Но често много медии си служат умело с пропагандни трикове, като по същност те могат да са различни – обявяване на откровенни лъжи, обявяване на новина без да се дава контекст, преекспониране и др., вземане на страна, вземане под внимание аргументи, не заради стойността им, а за създаване на илюзия за балансираност и други. Невъзможно е да се опишат всички примери от този дълъг конфликт, затова се спирам на някои от най-известните случаи.

За съжалание хората често не си правят труда да проверяват дали това, което са чули/видяли/прочели е вярно, а опровергаването на една лъжа не може да се мери с медийната тежест на същата лъжа и сензацията, която тя предизвиква. Затова и често проарабските лъжи остават положителен ефект за своята кауза, тъй като опроверженията им не се радват на същата известност.

1. МУХАМАД АЛ-ДУРАХ (АЛ-ДУРА) – този инцидент е останал в съзнанието на много хора като икона на Втората Интифада. „Невинните палестински мъже и деца“ под обстрела на „покварените ционисти и военнопрестъпници от израелската армия“ – това вероятно е било впечатлението, което палестинският оператор на France2 г-н Талал Абу Рахма е искал да остави в съзнанията на зрителите. Неговият репортаж показва откъслечни и неясни кадри, които впоследствие се оказват безцеремонно нагласени, но сензацията си остава. В кадрите се вижда как мъж и неговият син – Джамал и Мухамад ал-Дура, се крият от обстрела на израелската армия зад варел, а след известно време биват убити от същите войници. Поне това е впечатлението, което г-н Рахма е искал да остави. Кадри от същото място обаче излизат наяве от други международни телевизии (като Ройтерс), на които се вижда че много хора или стоят точно на предполагаемата огнева линия между ал-Дура и израелските части, или тичат към тях. На кадрите също се виждат и други хора до ал-Дура, които не изглеждат чак толкова притеснени. Освен показанията на самият Рахма, малко са фактите, които подсказват, че ал-Дура е бил убит от израелската армия. Всъщност малко са фактите, които подсказват, че изобщо е убит. Болницата, ръководена от палестинци от Палестинската Автономия, полицията, ръководена от палестинци от Палестинската Автономия – никой не може да посочи аргументи.

По време на кадрите операторът крещи „момчето е мъртво!“, макар то да не показва никакви признаци да е ранено. Не е намерен и един от стотиците, че и хилади куршуми, за които Рахма уверява, че са изстреляни по момчето и баща му. По-късно палестинските властти показват снимка на убито момче в болницата, но пък се оказва, че това изобщо не е същото момче и те се оттеглят от това си твърдение. В интервю през 2002 г-н Рахма заявява, че са намерени много куршуми, а като доказателство се позовава на палестински генерал (от полицията на Палестинската Автономия). В последвалото интервю обаче същият генерал заявява, че не е намерен нито един куршум. Когато репортери се връщат при г-н Рахма и му пускат интервюто с палестинският генерал, той заявява следното :
„Имаме някои тайни за себе си….Не можем дадем нищо…всичко“
Пълното видео, както и интервютата можете да видите ТУК.
Инцидентът с Мохамед ал-Дура е един от най-известните примери за откровенно лъжовни, про-арабски репортажи, като несъстоятелността му е доказана не само от израелските властти, но и от независими изследователи, балистични експерти, лекари, видео-експерти и др. от много страни. Малко са и запознатите, които вярват, че въпросното момче наистина е мъртво, а е интересн и фактът, че около двамата ал-Дура е стреляно от позиция, перпендикулярна на стената и намираща се точно зад г-н Рахма. Вероятно Рахма е имал проблеми със слуха и не е осъзнал, че се стреля на 5-10 метра зад него.

Повече информация за отделните елементи на инцидента.

2. ТУВИЯ ГРОСМАН

Това е снимката, с която The Associated Press шокира цял свят. Публикувана е в The New York Times, The Wall Street Journal и други реномирани издания, показана е също и по много от най-разпространените новинарски канали по света. Както се вижда, под снимката е написано :
„Израелски полицай и палестинец на Храмовия Хълм“
В съзнанието на хората остава запечатан образа на силният израелски полицай, пребил почти до безсъзнание беззащитния палестинец. В уголемен формат снимката намира и мястото си на плакати по демонстрации в арабският и мюсюлманският свят, където много от протестиращите възхваляват този „палестинец“ като мъченик на каузата на Аллах, борец за правда, национален герой на Палестина и подобни. Виждайки сина си по вестниците, бащата на момчето, д-р Аарон Гросман веднага известява Ню Йорк Таймс за недоразумението. Последвалата поправка обаче съдържа нова грешка – отново се споменава Старият Град на Йерусалим, макар не е и Храмовият Хълм. не се споменава, че Тувия Гросман е американски евреин, а „американски студент в Израел“. След неуспешните опити най-накрая на случая става достаяние на читателите – Тувия Гросман е евреин от САЩ, учеш в религиозно училище в Израел, а полицаят, който се вижда на снимката не е виновен за кръвта по главата на Гросман. Виновна е тълпата от араби в бедният квартал Уади ал-Джоз, която изкарва Гросман и приятелите му от таксито, с което преминават през квартала им. След като обграждат колата, местнитe бабаити изкарват момчето от колата през прозореца, ритат го многократно в цялото тяло и главата, стоварват камъни върху главата му и го наръгват в крака. Полицаят се притичва на помощ на момчето, а по свидетелските разкази арабската тълпа е сияела от удоволствие, че големият им брой ще им осигури адекватна защита срещу полицая и ще останат ненаказани. Но, очевидно, това не е достатъчно интересна новина за Ройтерс или АП. Интересното е, че все още има заблудени про-палестински настроени хора, които използват именно тази снимка за да символизират „несправедливостта срещу палестинците“.
Пример за подобни заблудени защитници на Палестина.

3. БИТКАТА В ДЖЕНИН, 2002
В 8-дневната битка в Дженин, Западния Бряг, израелските сили за сигурност се бият срещу терористи от Бригадите на Мъчениците от ал-Акса (Фатах), бригадите на ал-Касам (Хамас) и въоръжените „борци за свобода“ от Движението за Ислямистки Джихад в Палестина. Подобен тип сражения са често срещани в този разкъсан от конфликти район, но обвиненията, които биват отправени срещу Израел граничат с научната-фантастика. Хора като Ясер Абд Раббо, министър на инфрмацията (очевидно не добре информиран) на Палестинската Автономия обвинява Израел в убийството на 900 невинни палестинци, като според него са изкопани масови гробове и Израел не признава това. Това е неговата версия. Други обвинители говорят за 1500 цивилни жертви. В последствие се оказва, не само според израелските власти, ами и според международната хуманитарна мисия на ООН, че броят цивилните жертви е 5 от общо 53 убити (следователно 48 терористи).
Интересно обвинение отправя и палестинският арабин д-р Або Гали, управител на държавната болница в Дженин. Според него по време на операцията израелската армия е изстреляла целенасочено 11 танкови снаряда по болницата. Според него на израелските танкисти им е било изрично наредено да обстрелват болницата. Когато Пиер Рехов, френски журналист от еврейски произход пита д-р Або Гали за танковите снаряди, управителят на болницата веднага се съгласява да му покаже къде са попаднали снарядите. На снимката се вижда какво посочва д-р Гали като „щети от танков снаряд“ (по-голям размер на снимката). Не са нужни абсолютно никакви познания, за да се увери човек, че това не са следи от танкови снаряди, пределно ясно е.
Във филмът „Пътят до Дженин“ (натисни) можете да видите въпросните обяснения на доктора и балистичните му нововъведения, обвиненията за масовите гробове и други от пропагандните упреци. Снимката е  комбинация от кадри във въпросният филм, докато ги показва на операторите лекарят обяснява даже какъв тип снаряди са.

4. ВОЙНАТА В ГАЗА 2009

Войната в Газа започна в края на Декември, 2008 и завърши 22 дена по-късно. Трудно е да се напише „достатъчно“ за тази война. Но един пример изпъква сред другите когато стане дума за медийна пропаганда. В край на войната се чуха слухове за израелски снайперисти, които са убили целенасочено палестинска майка и детето й, от къса дистанция, осъзнавайки, че те не представляват никаква заплаха за тях. Това е сериозен удар за държава, която държи на имиджа на армията си като най-моралната. Интересното в случая е, че източника на тези слухове са самите снайперисти – показания пред редица израелски и международни медии дават израелски войници, които твърдят, че те са извършили тези престъпления (според кодекса на Израелската Армия, международното право и законите на държавата Израел). Хората, които научиха за това останаха шокирани и у много от тях се запечета този образ на израелския войник. Не се обърна чак толкова внимание когато се оказа, че тези войници изобщо не са участвали в тази война и дори не са били близо до ивицата Газа. В случая ставаше дума за 15-минутната слава на двама израелски войници (евреи), с крайно леви и проарабски убеждения. За съжаление Израелската Армия е приела тези млади момчета на служба, може би сега вече селекцията ще бъде по-обстойна. За сведение – момчетата са „убили“ тази жена и детето й със снайперска пушка от разстояние 150 километра…поне така излиза. За съжаление никой в света няма информация за тази пушка. Невъзможно е да се опишат всички подобни случаи, но в ЧАСТ 2 смятам да опиша други известни медийни явления от този конфликт. Едва ли обаче и 10,000 души като мен да се опитат да кажат истината ще повярват толкова хора, колкото вярват на гореспоменатите лъжи. Просто защото естеството на написано от мен и такива като мен далеч не е толкова сензационно. Такъв е светът, не е лъжовно клишето, че медиите са върховните манипулатори и четвъртата власт. Често хората не могат точно да се ориентират на чия страна са те – много смятат, че като цяло медии от рода на CNN, EuroNews и BBC взимат про-израелска страна, а в действителност става дума за точно обратното. Просто везната е наклонена до 90 градуса и когато човек се поинтересува повече осъзнава значението на израза „медийна проститутка“.

Още в блога :
Израелската Армия и Операция Излято Олово(2008-2009)


Кратък коментар относно доклада на Голдстоун


Ракети над Палестина и Юдея

Газа – Хамас, ракети, Израел, къде е решението?