Египетските протести


Преди две седмици започнаха масови анти-правителствени протести в Египет, които още от самото си начало приковаха вниманието на целия свят. Обнадеждени от протестите в Тунис, египетските протестиращи настояват президента Хосни Мубарак да подаде оставка. Протестите са придружени от силно полицейско и военно присъствие, про-правителствени протести и мародерство. Държавата е в безпорядък, икономиката пред колапс.

ПРЕДИСТОРИЯ

С над 80 милиона души население Египет е най-голяма арабска държава и един от най-важните играчи на близкоизточната политическа карта. Страната на фараоните е считана за център на арабската култура и първоизточник на арабските политически движения.
През 1952 година група армейски офицери свалят с безкръвен преврат крал Фарук, силно зависим от недотам бившата колониална империя Великобритания. Начело на преврата е Мохамед Нагиб, първия президент на бъдещата република, но зад кулисите конците са дърпани от младият (тогава едва 32-годишен) полковник Гамал Абдел Насър. След две години той официално заема поста президент на Египет, с което започва нова ера в арабския свят, която носи и неговото име.
Макар в страната никога да не е имало истински демократични избори, Насър е почти боготворен – не само в Египет, но и в целия арабски свят. Политиката му е силна националистическа, полковникът е считан за политическия родоначалник на пан-арабизма (движението за обединение на всички арабски държави), а дързостта му спечелва симпатиите на обикновените хора и образования елит. Той се опълчва срещу колониалните сили – Великобритания и Франция, и съседен Израел, с което втвърдява имиджа си на безкомпромисен политик, следващ националните интереси на страната си. Вътрешното му управление е белязано от липса на права и свободи, но това избледнява пред модернизацията и социалната му политика. От една назадничава, селска колония Египет поема пътя на регионална супер-сила, а достъпното образование и повишението на жизнения стандарт стават приоритет номер 1.
По време на Шестдневната Война през 1967, арабския свят претърпява унизителна загуба от малкия си съсед Израел, арабските армии са тотално унищожени, а Синай, ивицата Газа, Западния Бряг, Източен Йерусалим и Голанските възвишения са превзети. След смъртта на Насър президентския пост поема Ануар Садат, смятан отначало за бюрократ, без лидерски качества и неспособен да ръководи държавата. Садат бързо опровергава тези мнения – през 1973 започва внезапна атака срещу Израел, подкрепен от Сирия и Ирак. Тел Авив плаща тежко за победата си, но един от добрите резултати на войната е подписаното през 1979 примирие с Кайро, първо по рода си израелско-арабския конфликт. Израел приема да се изтегли от пленения през войната п-ов Синай, три пъти по-голям от собствената му територия, богат на природни ресурси и с непосредството до Суецкия канал разположение. През 1981 обаче ислямистки терористи убиват Ануар Садат по време на военен парад. Една от причините е именно подписаното споразумение. Тогава на власт идва и сегашният президент Хосни Мубарак, управляващ с железен юмрук страната вече 30 години.

СОЦИАЛНА ПОЛИТИКА И ИКОНОМИКА

През епохата на Насър социалистическия модел е бил единственото решение за проблемите на Египет. Населението е било предимно (2/3) селско, необразовано (3/4 неграмотни) и бедно (90%). Социалната политика взима централно място в управлението. Ануар Садат дава начало на „Интифа” –  централизираната икономика постепенно се изменя и свободния пазар набира скорост. Хосни Мубарак продължава икономическите реформи в тази насока. Но социалната либерализация отсъпва на икономическата – в страната практически не съществува свобода на словото, никога не е имало демократични избори (вместо тях има бутафорни избори, познати и в България преди 1989), а проблемите на обществото нарастват. Образува се бюрократичен, военен и полицейски елит, разяждащ чрез репресии и корупция цялото общество. Служителите на реда се ползват с изключителни привилегии, а прегрешенията им остават непрекъснато безнаказани. Ежедневните проблеми на бедното мнозинство остават нерешени, а бързоходната модернизация е заменена с бюрократична стагнация и корупция.
Преди 60 години Египет е приличал с една друга страна – сходен брой жители, висока раждаемост, ниска степен на урбанизация и ниски доходи, необразовано население. И двете държави са били в конфликт със съседите си, и двете държави са харчели колосални суми за армията, и двете държави са били ръководени от безскрупулни диктатори, потискащи всяка форма на протест от обществото. Египет е изминал голям път от 50-те години на 20-ти век, но другата държава – Южна Корея, е на светлинни години от страната на фараоните. Едва днес Египет стига нивото й на средна грамотност отпреди половин век, но въпреки това 88% от семействата нямат и не четат книги, а 75% не четат дори вестници. Четящите се интересуват предимно от религиозна литература. Обнадеждаващо е, че благодарение на интернет и други модерни нововъведения тези проценти са много по-ниски сред младите египтяни, 3/4 от които ползват интернет.

Реформи в здравеопазването са също един от важните проблеми на страната – населението не е осведомено за опасностите от СПИН, 90% от жените са минали през някаква форма на т.нар. женско обрязване, а основните битови консумативи като сапун и паста за зъби остават извън възможностите на бедната прослойка.

През 70-те години в страната се провежда широкомащабна кампания срещу тропическата паразитна болест билхарзия. Кампанията премахва нея, но поради многократно използване на игли се разгръща епидемия от Хепатит-Ц, като днес Египет е водеща страна по брой заразени. Допълнителен проблем за хигиената на страната е и фактът, че 85% от населението изгаря собствения си боклук поради липса на адекватна организация на общината. Освен изгаряне често се практикува и изхвърляне на боклука по улиците, встрани от междуградските пътища и откритите площи.

Според проучвания 80% от египетските семейства разполагат с по-малко от 3000 долара доход на година, което поставя многолюдните египетски семейства под глобалния праг на бедността – под 2 долара на ден за човек. В страната заплата от 200$ се зачита за много добра – начинаещ полицай или учител взимат по 80-90$. Официалните правителствени данни сочат, че безработни са около 9%,  което в състояние на криза не е особено стряскащо. Но независими агенции твърдят, че  безработните са много повече, а едва 1/3 от трудоспособните жени имат работа.

ПРОТЕСТИТЕ

Сегашните протести в Египет започват преди две седмици, вдъхновени от успеха в Тунис, където прeзидента Бен Али избяга в Саудитска Арабия, десетина дена преди протестите в Кайро.
Откакто Египет излиза от съветската сфера на влияние и се превръща в „американския лейтенант в Близкия Изток”, страната е подпомагана от Запада, а управлението считано за единственото решение срещу Мюсюлманското братство, „вечно дебнещо зад ъгъла”. От една страна днешните опасения на много хора на Запад са неоправдани – протестиращите в Египет са млади мъже, от 20 до 40 годишни, малко от които са религиозни. Макар египетската държавна телевизия да излъчва хиляди молещи се заедно на площада протестиращи, силно религиозните са едва 10% от милионите по улиците. Мюсюлманското Братство (МБ) отначало стои встрани от събитията (по-късно изрази цялостна подкрепа), опасявайки се, че ще бъде обвинено от правителството в организиране на протестите. Властта в Кайро неведнъж е използвала МБ за универсално плашило, с което да оправдава репресиите над населението си. Но в Египет липсват добре организирани светски движения. Една от причините е, че докато кафенета и клубове, проповядващи „упадъчни идеологии” (според властта – демократични, светски движения) са били затваряни, за Кайро е немислимо да „затвори” джамиите. МБ е консервативна организация с почти вековна история. Тя не се доближава до ексремизма на талибанското движение не едноокия афганистански мула Мохамед Омар, но от МБ са тръгнали много крайни сунитски движения. Отдруга страна решението на МБ да участва в изборите преди 2 десетилетия им спечелва ненавистта на ал-Кайда и други крайни пан-ислямистки, терористични движения.
Мнозинството от протестиращите не изповядва ислямистките убеждения на МБ. Сред основните движения са Кефая, Шестоаприлското младежко движение, Националната асоциация за промяна, движението „25-ти Януари” и други. Това са светски, демократични движения, но са млади – съществуват от последните няколко години. Новината за предстоящите протести те разпространяват чрез Facebook и Twitter, тъй като нямат изградена политическа и социална инфраструктура. Вземайки това предвид кабинета на Мубарак „временно” спря достъпа до интернет на населението, а по-късно – и до мобилните телефони.

ПАРАЛЕЛ

Протестите в Египет се наричат от някои „Египетската революция”, с което горделиво младите египтяни рисуват паралел с революцията от 1952 и това, което е донесла тя за националната им чест. Промяната е във въздуха, но различните коментатори и анализатори дават различни паралели – едни сравняват събитията с прехода в Източна Европа отпреди 20 години, а други – с иранската ислямска революция от 1979.
Промените в социалистическия блок в края на 80-те години са белязани и от първите масови протести и стачки. Но макар да са впечатляващи, те не са причина за сриването на режимите. Икономическата стагнация, причинена най-вече от плановата икономика е основната причина за краха на СССР и сателитите му. Последвалите протести са просто продукт, а властта са разделя на два лагера – по-далновидните сменят кожата си, но не и нрава. Затова и никой не говори за революция в Източна Европа, а за преход.
В Египет положението е различно – налице е свободен пазар и икономически режимът е стабилен. Политически също – ползва се с подкрепата на САЩ (2 милиарда долара годишно) и западноевропейските страни. Но населението е репресирано и бедно. Масовите комуникации и интернет правят обмяната на идеи много по-лесна, както и организирането на протести.
От другата страна на паралела е Иранската ислямска революция от 1979. По същество е революция, но не ислямска, колкото и да е парадоксално. Иранския режим на шах Пахлави е осигурявал възможност за частна инициатива, но репресивния апарат е потушавал всякаква форма на протест от обществото. В революцията участват не само последователите на религиозния водач аятолах Хомейни, ами и много други организации. Ислямистите са малцинство сред останалите – комунисти, демократи, социалисти, националисти, като за всяка група отговарят десетки организации. Ислямисткия блок, макар и малцинствен, е единствения добре организиран, с изградена структура в обществото, което помага на религиозните да вземат властта, която държат и до днес.
Египет днес е по-близко до Иран през 1979, отколкото до Източна Европа през 1979 – налице е пазарна икономика, режимът се ползва с подкрепата на САЩ, армията е силна, а полицията – недосегаема. Населението е репресирано и бедно. Сред протестиращите в Египет днес са главно демократично и/или светски настроени хора, но те нямат нито организация, нито лидери, нито традиция. Сложения за модел на революцията Ел Барадей е по-скоро кукла за западните държави, отколкото реално лидерска фигура. Той не притежава подкрепата на сериозна част от египетското общество.

Освен анти-правителствени протести има и про-правителствени, като в много от случаите става дума за изпратени или платени от властта полицаи в цивилни дрехи. Служителите на органите на реда имат елитен статут в обществото, ползват се с редица официални и неофициални привилегии, а престъпленията им остават безнаказани поради липса на качествена съдебна система.
По време на протестите се наблюдават и мародерства – грабени са домове, както и музеи, съдържащи исторически и културни артефакти от хилядолетия преди новата ера. Това напомня бегло на един срамен аспект от френската буржоазна революция – статуите на 12-те крале на Израел над главния вход на парижката св. Богородица са най-новия елемент от цялата вековна постройка. По време на революцията са разрушени от тълпите, действащи с убеждението, че това са „12-те“ крале на Франция.

ИЗХОД

Възможните изходи са няколко. Два от вариантите са обсъдени по-горе – идването на демократични или религиозни управници на власт по недемократичен начин (невъзможно е днес да се организират демократични избори от недемократичната власт). Остава варианта и Мубарак да запази властта си, което с всеки изминал ден се приближава повече до научната фантастика. Най-вероятния изход (който вече влиза в действие) е военните да поемат властта, да изгонят Мубарак и да започнат бавен преход към либерализация и демократизация, като приемат част от демократичните организации във властта.
Вдъхновението идва от Тунис, но Египет винаги е считан за центъра на арабската култура и политическа мисъл. В Алжир и Йемен се появяват сходни, макар не и толкова бурни движения. Държави като Йордания също не са имунизирани срещу подобни събития.

Има още

Израелско-арабската война 1948-1949


Първата Израелско-арабска война започва през 1948 година, година след като ООН решава да приеме създаването на еврейска и арабска държава в Палестина. Втората не се създава, тъй като след изтеглянето на британските войски от Палестина арабския свят обявява война на Израел. Часове след обявяването на независимостта. От едната страна на конфликта е Израел. Отдругата :

  • Египет
  • Сирия
  • Йордания
  • Ливан
  • Саудитска Арабия
  • Йемен
  • Ирак
  • Палестинските партизани от Джаиш ал-Джихад ал-Мукадас (Армия на Джихада)
  • Палестинските партизани от Арабската Освободителна Армия
  • Либийски и алжирски доброволци

Често в медийното пространство се лансира идеята, че целта на арабските сили не е била унищожението на Израел, а запазване на арабските територии. Териториите са били не на Египет, Сирия, Йордания и т.н., а на палестинската арабска държава (според плана на ООН). В края на войната Египет окупира ивицата Газа, а Йордания – Западния Бряг. Като аргумент, че арабската коалиция не си поставя за цел елиминирането на Израел много про-палестински историци и активисти дават идеята, че Израел превъзхожда противниците си числено и от гледна точка на въоръжението. Но идеята, че Израел с „могъщите“ си танкове и самолети разгромява арабите още от първите дни на войната не отговаря на историческите факти.

ЧИСЛЕНОСТ

Често се дава аргументът, че израелските сили са имали числено превъзходство над арабите, тъй като последните са били млади държави, току-що получили независимостта си от колониалните империи. Сравнително популярен мит.

АРАБСКИТЕ СИЛИ

  • Палестинските партизани от Джаиш ал-Джихад ал-Мукадас (Армия на Джихада) и Арабската Освободителна Армия са наброявали 3,000 души в началото на войната. В пикът на неконвенционалните сражения (преди изтеглянето на британците) броят им достига 6,500 души.  Става дума за организирани и въоръжени отряди със стриктна йерархия, действащи като партизански групи. Често биват бъркани с нередовните арабски „войници“ – селски и градски организатори, без особена подготовка и структура.
  • Египет е сред първите държави, които изпращат войници в първите дни на войната. Именно в тези стадии египетските войски са разчитали на 10,000 души жива сила. По време на първото примирие успяват да увеличат тази бройка на 20,000 души, а в края на войната – 40,000 души.
  • Йордания влиза във войната едва с 4,500 души, а към края броят им намалява до 3,000. Йорданската армия няма особено влияние върху сраженията, заразлика от йорданския Арабски Легион. Същия обаче е абсолютно независим от Йордания и действа самостоятелно (виж долу).
  • Арабския Легион е съставен е от ветерани от Втората Световна Война и ръководен от британския генерал Джон Глъб. Действа като независим, извън юрисдикцията на властите в Аман. Още преди Израел да обяви независимост легиона участва в сражения с евреите, навлизайки в Британския Мандат Палестина, убивайки въоръжени и невъоръжени (бъдещи) израелци. В началото на войната в Палестина са изпратени 6,000 души, а в края на войната всички 12,000.
  • Сирия участва влиза в сраженията с 3,500 души, като към края на войната нарастват до 5,000.
  • Ирак влиза във войната с 3,000 души. По време на първото примирие вече 10,000 иракски войници са изпратени на фронта, а в края на конфликта – 18,000. Войниците са граждани на Ирак, но много от тях действат като отделни формирования, под йорданско командване (не са включени в горните данни).
  • Ливан участва с 1,000 души, но болшинството от тях (тези под ливанско командване) не влизат в преки сражения. Тези, които участват в битки го правят под флага на Йордания.
  • Саудитска Арабия осигурява 1,200 войници за коалицията, командвани от Египет и Йордания (С.А. няма граница с Израел).
  • Йеменски доброволци (около 500) участват в йорданската армия.
  • Алжирските и либийските доброволци допълват коалицията с 1,000 души.

ЕВРЕЙСКИТЕ СИЛИ в деня на независимостта са съставени от Хагана (19,000 боеспособни мъже и жени), Иргун – 3,000 и Лехи – 800. Още в началото на войната всички сили са обединени в Израелските Отбранителни Сили. Числеността им в различните периоди е следната :

  • 15-ти Май (началото на войната) – 29,677
  • 4-ти Юни – 40,825
  • 17-ти Юли – 64,686
  • 7-ми Октомври – 88,033
  • 28-ми Октомври – 92, 275
  • 2-ри Декември – 106,900
  • 23-ти Декември – 107,652
  • 30 Декември – 108,300

Редно е да се отбележе, че това са данни за общата численост на силите, което включва фронтоваци (въоръжени войници), тиловаци, координатори, механици, обслужващ персонал и т.н. В началото на войната от 29,677 около 23,000 са боеспособни, а останалите изпълняват непреки военни дейности. Не всеки войник е разполагал оръжие поради липса на такива. Данните за арабските сили отговарят на реални им брой, тъй като щабовете и организацията се извършват от съответните държави, а тамошните военни не се числят към „изпратените“ на фронта. В началото на войната 34,000 хиляди араби се изправят на бойното поле срещу 23,000 евреи. Към края на войната от двете страни са 88,000 арабски войници и 110,000 израелски военнослужещи (не войници).

ВОЕННА ТЕХНИКА

Често се твърди, че още в началото на войната израелските разполагат с по-голям брой танкове, самолети и оръдия. Това твърдение не е подкрепяно дори и от сериозните арабски историци, а е по-скоро плод на медийна пропаганда, тъй като в деня на своето създаване Израел не разполага с нито един танк, оръдие,  или модерен самолет. Единствените налични самолети са били пощенски и разузнавателни двуплани от ерата на Първата Световна Война. Абсолютно неадекватни за сражения от средата на века. Първите си танкове Израел купува по време на първото примирие (юни-юли).

ТАНКОВЕ
Израелските танкови сили разполагат през войната с :

  • Хочкис 39 (The Char léger modèle 1935 H modifié 39) – 11-тонен френски танк от 1935 година, смятан за анахронизъм от всички военни по света още при нападението на Германия над Франция (1940). Въпреки това десетте танка от този модел, с които Израел успява да се сдобие са гръбнака на армията (през цялата война Израел разполага с общо 28 броя танкове от 4 модела). Въоръжен е с 37мм оръдие и 7.5мм картечница.
  • Кромуел – британски танк, 28-тона, клас „лек“, с едно 75мм оръдие и 2 броя 7.92мм картечници. Израел придобива общо 2 танка от този модел през войната. Имат решаващо значение при битката за Латрун (днес танков музей в Израел).
  • Валънтайн – британски танк на Викерс-Армстронг, използвани са общо два броя – единия с 40мм оръдие, а другия с 57мм. И двата разполат с 7.92мм картечница.
  • Шърман – пословично неефективния американски танк. Макар да е най-произвеждания в света танк по време на Втората Световна (50,000 броя), едва 14 влизат в израелските редици. Закупени са от италиански автоморги (за скрап) и пратени в Израел. Монтирани са им 75мм и 105мм оръдие, като са им направени множество модификации. В началото танковете Хочкис са гръбнака на армията, но до края на войната най-големи заслуги имат именно танковете Шърман.

Арабските сили разполагат с 9 модела танкове.

  • Матилда 2 – 25-тонов британски пехотен танк. Произвеждал се е от Викерс-Армстронгс от 1937 година. Въоръжението му се състои от 40мм оръдие и 7.92мм картечница.
  • – Р35 – 10-тонния лек френски танк, произвеждан от Рено от 1934 година. Въоръжение – 37мм оръдие и 7.5мм картечница.
  • Р39 (Р40 или Р35\40) – модификация на Р35 с по-добро оръдие, увеличена броня и по-мощен двигател.
  • Шърман – 33-тонния среден американски танк, произвеждан от 1942. Въоръжение – 75мм оръдие; някои варианти са били с 105мм американско или френско оръдие. Една 12.7мм картечница и 2 броя 7.62мм (х51мм). Използвани от Египет.
  • М22 – 7.4-тонен лек американски танк, 37мм оръдие и 7.62х51мм картечница, от 1942 година. Използван от Египет.
  • Марк 6 – 5-тонен лек британски танк, произвеждан от Викерс-Армстронгс от 1936 година. Използван от Египет.
  • Панцер 4, ФТ-17 и Марк-4 остават в резерва на арабските сили, като Панцер 4 е използван от египтяните като станционално оръдие в пустинята Синай на границата с Израел.
  • Освен танкове, арабите разполагат и с няколко военни машини на танкови шасита (самоходни оръдия/самоходни артилерийски установки)
  • В средата на войната от арабската коалиция само Египет разполага с 5 пъти повече танкове (132 или 135), отколкото Израел разполага през цялата война (28). Отделно Сирия разполага с 45 единици Р-35 и Р-39. Сумарно арабската коалиция превъзхожда Израел по брой танкове 7 пъти.

АРТИЛЕРИЯ

Арабските сили през войната разчитат на :

  • 150мм СИГ33 – немско оръдие. Използвани са в самостоятелен вариант или монтирани на шасита от танковете Панцер-1 и Панцер-2 (САУ)
  • Брен Гън Кериър – британско шаси, с възможност за монтиране на различни оръдия. В случая са използвани .303 ББП .55(13.75мм) ББП и 25мм оръдия (като последните са сирийски модификации).
  • Лорейн 38Л – френско самоходна установка (шаси), на която са монтирани 65мм оръдия.
  • 2 паундови/40мм оръдия Орданънс КюФ2 на Викерс
  • 6 паундови/57мм оръдия Орданънс КюФ6 на Викерс
  • Арабската коалиция разполага и с разнообразен  арсенал от минохвъргачки, оръдия, анти-танкови пушки и др.

Израелската Армия е разполагала до края на войната с :

  • 2-инчови британски минохвъргачки Орданънс СБМЛ
  • Наполеончикс – израелското наименование за 65мм френски оръдия на дървени колела от 1906 година. Смятани са за анахронизъм още през Първата Световна Война (1914-1918)
  • 75мм френски оръдия – уголемен вариант на Наполеончикс, на въоръжение влизат едва няколко броя
  • 120мм френски миномети (нарезна цев)
  • Давидка – минохвъргачка, местно производство. Измислена и произведена в еврейски цехове. Нетрадиционния й начин на действие я е правил практически неизползваема в реални сражения (в поддържаща роля, като лека артилерия или за обсада)
  • Музейни експонати – сред най-интересните елементи от израелското въоръжени през 1948-1949 са оръдията от 19-ти век, намиращи се във военни музеи. Преработени са в местни работилници, но ефективността им е била ниска.
  • Заразлика от арабските сили, Израел не разполага със самоходна артилерия.

САМОЛЕТИ

Арабските сили разполагат със Спитфайър, Мк9, Т-6Т, Ц-47 Дакота, Хоукър Хърикейн, Авро Ансон. Макар Израел да не разполага с нито един боен самолет в началото на войната, в нейния край арабските сили имат по-малко – от нула до края на войната от Чехословакия са купени близо 100 (на фона на 75 арабски). Трябва да се признаят и уменията на египетските инженери, които успяват да превърнат военните транспортни самолети Ц-47 Дакона в бомбардировачи. Но египетските сили така и не успяват да използват потенциала им докрай, тъй като е съществувала пословична липса на координация между различните части. Египетската артилерия, пехота, танкови войски и авиация почти не действат синхронно, за което отново след войната е обвинен египетския генерал Мулави. Отговорност носи обаче тактическото командване – единствените случаи, в които египетската артилерия, бронетехника и авиация действат синхронно е при ръководените лично от Мулави операции.

Еврейските сили не разполагат с нито един боен самолет в началото на войната (и съществуването на Израел), противно на мнението на много хора. Единствените самолети, които са имали са биплани от Първата Световна Война или междувоенния период – разузнавателни, пощенски. Но дори бойните биплани вече са смятани за част от миналото в началото на Втората Световна Война (1939). По време на войната обаче Израел успява да се сдобие с :

  • Б-17 „Летящата Крепост“ – общо 3 броя са закупени на черния пазар, като 1 е свален и никога не каца в Израел.
  • Спитфайър – заедно с Авиа С-199 са купени от Чехословакия, единствената страна през войната, която продава на Израел оръжия, тъй като САЩ налагат оръжейно ембарго на Израел.
  • Авиа С-199 (чешки вариант на Месершмит Бф109) – заедно със Спитфайър са гръбнака на израелската авиация.
  • П-51 Мустанг
  • ДеХавиланд Москито – общо 3 броя, един от които е оставен в пустинята от британците, но в негодно за летене състояние и е използван за обучение на авиомеханици. Друг е свален над Корсика преди да вземе участие във войната. От 3-те само един взема участие.

САЩ налагат оръжейно ембарго на Израел през 1948, поради което от голямо значение се оказват произведените в местните работилници – нелегални до изтеглянето на британците, но продължили да произвеждат след това. Произведени са общо 210 минохвъргачки Давидка, 3 милиона 9мм патрони, 150,000 копия на гранати Миллс и 16,000 копия на британските картечни пистолети „Стен“.

Оръжейното ембарго е наложено от САЩ през 1947, половин година пред началото на войната и е било насочено изобщо към региона. Но е влияело единствено върху морските доставки на оръжия, които са единствения източник на Израел/евреите. В действителност арабските държави не са купували оръжието си по време на войната, а са разполагали с него преди нея, а морското ембарго не е имало никакво влияние над тях. Единствено Прага нарушава наложеното от Вашингтон оръжейно ембарго и Израел закупува от Чехословакия в хода на войната :

  • 35,000 ръчно-зареждащи (болтови) се пушки Маузер К98
  • 5,000 копия на немските картечници МГ34
  • 900 картечници Вз-37
  • 25 самолета Авиа С199
  • 61 самолета Спитфайър
  • 3 самолета Б17 „Летяща Крепост“

Въпреки всичко Израел успява да победи във войната за своята независимост. Една от основните причини е бойния дух на евреите. За арабските войници загубата е означавала национално унижение, но за евреите тя е била недопустима – Израел се бори за своето оцеляване.

На южния фронт в пустинята Негев египетските сили във всеки един момент разполагат с превъзходство във въоръжението. Командващия египетските сили ген. Ахмед Али ал-Мулави е оценен като компетентен, макар и не иновативен лидер от военните историци и анализатори (по-късно обаче у дома е сочен за главен виновник за провала и е уволнен). В последните стадии на войната израелските части успяват да избутат египтяните зад границата и навлизат в Синай. Този развой на събитията е в противоречие с британските интереси – между Лондон и Кайро съществува военно споразумение за взаимопомощ. Позовавайки се на него британците заплашват Израел от военна намеса и изпращат намиращите се на източното крайбрежие на Суецкия канал войски. Британски самолети започват да летят над Синай и южните райони на Негев. От Тел Авив нареждат на ИДФ да се изтегли до Негев (между 4 и 6 Януари).

Преди 2500 години китайският философ Сун Дзъ пише :

Постави ги пред унищожение и те ще оцелеят. Хвърли ги в смъртоносна клопка и те ще живеят. Единствено когато са в опасност хората са способни истински да се борят за победа.

.

Тихия палестински проблем – Ливан и Йордания


ЛИВАН

Близо 400,000 палестинци се намират в 4-милионен Ливан и макар да живеят там от над 60 години (в следствие на войната 1948-1949, повече информация – Палестинските бежанци – друг поглед), те са третирани като чужденци. Липсата им на права и ливанската национална сигурност са близко свързани. Ефект, който е описан от International Crisis Group като „бомба със закъснител”. По време периодични вълни от насилие, палестински екстремисти напомнят на правителството, а и изобщо ливанския народ, че този проблем няма да се саморазреши.

Изненадвайки целия свят на 15 Юни ливанския парламент прие за разглеждане няколко проекто-закона, осигуряващи на палестинците в Ливан основни граждански права. Идеята идва от известния с непредсказуемостта си друзски лидер Уалид Джумблат. От него идва предложението на палестинците да се разреши да притежават имот, да се възползват от социални помощи и да се улесни намирането им на работа. Но в парламента предложенията му срещат силна опозиция и са върнати за едномесечно преразглеждане. Но дори да бъде прието само правото на работа ще бъде историческа стъпка за палестинската общност в Ливан.

На палестинците в Ливан е забранено да работят като лекари, адвокати, да взимат държавнически или административни постове, а до скоро бе забранено да работят като таксиджии и строителни работници. Общо 25 професии са им забранени със закон. Малко от тях получават гражданство, на практика единствено християните, тъй като Ливан е арабската държава с най-голям процент християни, които традиционни имат и голяма сила в политическия живот. Болшинството от палестинците-мюсюлмани обаче са принудени да живеят в определените от държавата лагери/села/квартали. Безработицата сред тях е 2-3 пъти по-висока от тази сред мнозинството. Средния доход на палестинско домакинство в страната е 300$ на месец. При 5-членно семейство това прави по 60$ на месец, докато средната месечна заплата в Ливан е между 500 и 600$ на човек. Статистиката сочи, че палестинците в Ливан получават до 10 пъти по-малко от средното за страната (10% от средното). За сравнение, средната заплата в Израел е 2000$, а средната заплата на израелските араби е 1400$ (според данни на ИЦБ). Което е 70% от средното. Освен това, израелските палестински араби се радват на по-малка детска смъртност, по-дълъг живот, по-висок жизнен стандарт, по-високо и добро образование не само спрямо палестинците в Ливан, но и спрямо всички околни държави. Но въпреки това бедността и отчаянието на палестинците в Ливан рядко намират място в ефира на големите медии.

Фатах ал-Ислям е сравнително млада, ислямистка групировка, която поддържа добри отношения с други регионални организации. Сирийското, ливанското, германското и други правителства посочват контакти на групата с покойния Абу Мосаб ал-Заркаи (терориста-рекордьор в Ирак), с ал-Кайда, както и пряка отговорност в атентатите в Германия, 2006 и Дамаск, Сирия, 2008 (17 смъртни случая). През 2007 година групировката успява да проникне в палестинското селище Нахр ал-Баред, северен Ливан. Следват няколко месеца на насилие, през които умират над 2500 души. Светът обаче не отделя особено внимание, тъй като никой не иска да се намесва във вътрешноарабски конфликти. Макар те да са причина за 95% от смъртните случаи в арабския свят от последните 70 години. Сблъсъците през 2007 в Ливан обаче за пореден път върнаха проблема с палестинците в страната на дневен ред.

Има още

Абу Джихад и израелския рейд в Тунис


ПРЕДИСТОРИЯ

През 1958 Ясер Арафат и негови съмишленици, с благословията на Египет и други араби страни основават организацията Фатах, една от водещите групи в израелско-палестинския конфликт. Самото име Фатах е акроним за палестинско национално-освободително движение и често лидерите му го определят като светско, националистическо движение. Самата дума обаче има и религиозен смисъл – препратка към първите години на Ислямските (арабските) завоевания. Силните на деня в 50-те години на 20-ти век са били СССР, поради което и на пръв поглед левите и комунистическите фракции обикновено са получавали хубави субсидии. На власт в много арабски държави по онова време са били току-що издигнали се (чрез преврат) социалистически диктатури.
През 1964 година се основа ООП – организацията за освобождение на Палестина, която служи за чадър или шапка, под която спадат множество палестински фракции. Основната е Фатах, но през годините НФОП – народния фронт за освобождение на Палестина, взема изключително важна роля. Днес НФОП отдавна не е сред „големите” играчи.

През 1964 ООП и арабската лига си поставят официална цел – „освобождението на Палестина чрез въоръжена съпротива”. По това време Западния Бряг и Газа са били окупирани и анексирани съответно от Йордания и Египет. Днес ООП твърди, че иска единствено тях, макар никакви усилия да не са положени за да сложат палестинска власт в тях преди 1967 година. В онези години една от най-широко приеманите идеологии в арабския свят е била пан-арабизма – идеята, че всички араби са един народ и трябва да живеят в една държава.

АБУ ДЖИХАД

Халил Ибрахим Махмуд ал-Вазир е роден на 10 Октомври, 1935г в Рамала. Още като тийнейджър и преди формирането на Фатах той се среща с бъдещия палестински лидер Ясер Арафат. В онези среди получава прякора Абу Джихад (бащата на джихада, ислямския дълг за борба според Корана), с който и става известен по цял свят.
Започва образованието си в престижния Александрийски Университет в Египет, но така и не завършва. Въпреки това е смятан и описван от редица анализатори, историци и близки като човек с изключителен ум, прецизен перфекционист, с хладнокръвна и аналитична интелигентност. Тези му качества вероятно са причината да са издигне в редиците на Фатах и да стане дясната ръка на Арафат или втория най-важен човек изобщо в редиците на палестинските групировки. Смятан е за персонално отговорен за редица нападения над израелски цели :
1974 – 4 убити и 2 ранени при нападение над селцето Нахария, Израел.

1975 – атаката над хотел Савой в Тел Авив, в която умират 10 израелци.

1978 – палестински терористи слизат на брега близо до Тел Авив и започват безразборна стрелба, пленяват автобус със заложиници, стрелят и хвърлят гранати по колите на пътия. В крайна сметка умират 38 души, 13 от които деца и още 71 души са ранени. В отговор Израел провежда операция и убива голяма част от терористите на ООП в южен Ливан, карайки ги да се оттеглят към северната част на страната. ООП са изгонени от Йордания след кървави сблъсъци известни като Черния Септември. Тогава, през 1970 година, по-крайните елементи в ООП се опитват да наложат палестинска власт в Хашемитска Йордания (която е част от областта Палестина и 2/3 от чието население са палестински араби), но държавата реагира сурово и прогонва ООП в Ливан. За няколко месеца умират повече хора, от колкото са умирали в целия палестинско-израелски конфликт.
Абу Джихад е персонално отговорен и за нападението над автобус през 1988, в което умират десетки цивилни и други терористични действия. Интересно е също и нападението през 1988 година, когато членове на Фатах вземат автобус със заложници и убиват две жени и шофьора на автобуса. Твърди се, че Абу Джихад лично е участвал в нападението, но е избягал преди идването на спец.частите и полицията.

ДЖИХАД В ТУНИС

ООП бива отблъснато от северен Ливан през 1982 година след израелското нападение и организация бяга в Тунис. Там става новата щаб-квартира на групата, организацията се ползва с държавни привилегии и охрана от държавните сили, включително и елитните части. Най-късото разстояние между Израел и Тунис е почти 2500км, което е вдъхвало сигурност у Абу Джихад и компания. Но Израелските Отбранителни Сили неведнъж доказват, че понякога невъзможните неща са просто трудни. Правителството решава да нанесе удар на щабквартирата на ООП в Тунис и да убие Абу Джихад. Започва масова подготовка за операцията, смятана от някои за невъзможна. Отиването и връщането от Израел до Тунис е почти 5000км, една от най-сериозните пречки.

РАЗУЗНАВАНЕ

Операцията отнема много ресурси и време – създадени са фирми-фантоми, издадени са редица фалшиви паспорти на несъществуващи хора, търсени са квартири и информатори в Тунис. Вербовките на израелското разузнаване са се „осъществявали от името на европейски или американски разузнавателни служби, тъй като не може да се очаква, че араби ще работят лоялно за Израел”. Военното разузнаване събира всякаква информация – снимки на местността, показания от вербовчици, информация за методите и разположението на полицията в Тунис. Генералния Щаб на Израел прави искане и получава сателитни снимки на местността от ЦРУ, като така успяват да направят детайлни образци на къщата, двора и околността. Вземат се предвид даже и как пада светлината от Луната в различните и фази според датата. Денонощно се подслушват радио и телефонния обмен на информация. Изследва се бреговата ивица и се търсят най-удобните места за десант. За да се предотврати случайно изтичане на инфромация за предстоящата операция, работата с агентурата в Тунис е прекратена неподсредтвено преди началото на активната й фаза.

ПОДГОТОВКА
Тъй като операцията не е била притисната от времето (каквато е Операция Ентебе да речем) е било възможно да се проведат множество учения за подготовката, а именно край средиземноморския израелски град Хайфа. Там е построено точно копие на вилата и квартала, в който се укрива Абу Джихад. За точното изграждане на моделите са използвани всички налични разузнавателни фотографии, включително и вътрешни снимки на постройката, дадени от МОСАД. Ученията се извършват когато няма поглед на американските и съветските сателити над страната. В тях участват части от Сайерет Маткал, както и вероятно и от ВМС и ВВС. В ученията на групите са били нужни 22 секунди са установяване на пълен контрол на вилата.

УЧАСТНИЦИ
Формира се организационна структура – в операцията са включени елементи от наземен, морски и въздушен компонент.
Сухопътни войски

Главната цел (ликвидацията на Абу Джихад) се поставя на наземната част, съставена от щурмова и осигурителна групи. Щурмовата група наброява 20 души разделени в четири петчленни екипа, обозначени като Алеф, Бет, Гимел и Далет (първите 4 букви от азбуката на иврит). Четирите щурмови екипа са нарамени със задачата да ликвидират Абу Джихад, да неутрализират охраната и да подсигурят района.

.

Военноморска част

Морският компонент включва група от спец-частите Командо-Ями, четири корвети, една подводница, две бързоходни лодки Кобра, пет гумени лодки Зодиак, хеликоптери Бел 206 и съответнити им екипажи. Катерите и хеликоптерът са натоварени на корветите и служат за огнева поддръжка, основна роля изобщо на морския компонент е транспорт на щурмовата група, огнева поддръжка и поддръжка при оттеглянето. На един от крабите е разположен командият пункт на силите, там се намира и командира на операцията, също и оперативния щаб. Подводницата има ролята да се доближи до брега преди идването на останалите и от подводно положение да води наблюдение.

Военновъздушна част

Включва два Боинг 707, единия оборудван като въздушен команден пункт, а другия за радиоелектронно разузнаване и борба (РЕРБ). Първият има за цел да координира всички действия на осигуряващите елементи от рейда, а втория осигурява връзката и координатите при десанта на бреговата ивица след навлизане в териториалните води. Командния пункт организира и данните от електронните датчици за местоположение, с каквито са снабдени всичките командоси, прехвърлянето им на дигитална карта, както и подслушването на разговорите в реално време.
Охраната на двата Боинга се осъществява от 4 изтребителя Ф-15. Разстоянието в едната посока до Тунис от Израел е близо 2500км, поради което за осигуряване на изтребителите в операцията са включени и две летящи цистерни.

ОПЕРАЦИЯТА

Началото на активната част на операцията започва когато екип от 7 души, маскирани като ливански туристи пристига в столицата с различни полети. На следващия ден идва командира на Сайерет Маткал. За заблуда на врага транспортирането на основните сили по вода е маскирано като военноморско учение, което е обявено в официалната преса. Щурмовата група е натоварена на две корвети, които се срещат с други две корвети край Кипър два дена след отплаване. Групата кораби се отправя към централната част на Средиземно Море като на 16 Април достига териториалните води на Тунис. Две корвети продължават да се движат успоредно на морската граница, а другите две с щурмовата група на борда се отправят към брега. Кооридинацията е осигурена от самолета за РЕРБ, летящ на 30км от брега.
Щурмовата група десантира на пустия плаж Рауд, близо до Картаген и на 20км от обекта. В близост до него се разполага част от предната разузнавателна група от МОСАД и командира на Сайерет Маткал, които са взели под наем 3 автомобила и чакат колегите си.
На около 2км от брега корветите спират и спускат във водата четирима водолази с елестрически мини-подводници („подводен джет”). Четворката се насочва към мястото на десанта и установява контакт с предната разузнавателна група. Когато се уверяват, че всичко е наред подават сигнал и щурмовата група тръгва с гумени лодки към брега. Корветите се оттеглят в международни води. Щурмовата група и разузнавачите са качват на наетите автомобили и се отправят към Сиди Бусейд, където е вилата на обекта.
През цялото време от МОСАД извършват пряко наблюдение, като в 1ч през нощта съобщават, че Абу Джихад още не се прибрал. След половин част забелязват как се връща вкъщи с охраната си, а около 2 и 30 през нощта лампите в къщата се изгасват.
Екип Далет изолира района и прекъсва телефонните линии. Екип Гимел блокира вилата и неутрализира охраната. Екипите Алеф и Бет влизат през задния и предния вход, като Бет неутрализират охраната на първия етаж и установяват контрол. Екип Алеф отиват към втория етаж, където е спалнята на Абу Джихад. Влизат в спалнята му където е с жена си и изстрелват 70 куршума по него. Жена му остава невредима, както и петте му деца. Цялата операция отнема 13 секунди! Иззети са списъци с войнствени лидери, снимки и техни координати. Командосите се оттеглят и прибират в Израел благополучно. САЩ и ООН се обявяват против операцията, наричайки я политическо убийство. Без значение, че „политическата” жертва е персонално отговорен за десетки терористични актове и смъртта на стотици невинни граждани.

За съжаление на мястото на всеки един убит Абу Джихад се появяват двама по-лоши. Но тревата винаги трябва да се коси, независимо че расте все по-бързо.

Смъртта на Абу Дауд от „Черния Септември“


На 3-ти Юли, 2010 в сирийската столица от бъбречна криза умря легендарният терорист Абу Дауд, известен като едно от водещите лица в Мюнхенския атентат от 1972. В този терористичен акт група въоръжени палестински терористи се промъкват в хотела на израелските спортисти, дошли да участват в олимпийските игри. Двама от спортистите са разстреляни на място, други 9 са убити по време на некадърната анти-терористична операция на германската полиция. Терористите от Черния Септември (част от ръководената от Ясер Арафат организация „Фатах“) поискват превоз от немската полиция – автобус до летището, където да ги чакат зарадени с гориво машини. След началото на анти-терористичната операция палестинците виждат, че няма да успеят да се измъкнат и екзекутират останалите 9 израелски атлета. Самите те са застреляни от немската полиция.

Имената на убитите израелски спортисти са : Давид Бергер, Зеев Фридман, Моше Вайнберг, Йозеф Романо, Яков Спрингер, Елиезер Халфин, Кехат Шор, Марк Славин, Андре Спитцер, Амицур Шапира, Йозеф Гутфренд. В изпълнение на служебния си дълг загива и германския полицай Антон Флигербауер.

Първоначално новинарските екипи съобщават за успешна акция, като уверяват зрителите и слушателите си, че всички израелски спортисти са живи. Новината е посрещната с еуфория в Израел и с разочарование, мъка и плач по улиците на арабските градове. След време обаче журналистите поправят грешката си и информират аудиторията за случилото се. Израелската нация изпада в шок и траур, а арабските улици този път се изпълват с хора, които празнуват и черпят с бонбони по случай тази „героична постъпка“ в името на палестинската „кауза“.

В отговор на терористичния акт Голда Меир нарежда да се даде старт на операция „Гняв Божий“. В тази операция агенти на Мосад, израелското разузнаване, екзекутират лидерите на палестинските терористични организации в Ливан, Франция, Кипър, Холандия, Италия. Във филма „Мюнхен“ режисьора и сценаристите се опитват да се придържат с възможно най-голяма точност към събитията. Действието се развива в Европа и Близкия Изток, а главните герои са агентите на Мосад, които през целия филм ловят арабски терористи.

Неправилно е да се съди цяла нация или народ за действията на един или двама души. Дори 10, 100 или 1000 души. Но докато в Израел фанатици и терористи като Барух Голдщайн (виж повече) са наричани „изроди, срам за юдаизма и дегенерати“, в арабския свят хора като Самир Кунтар (виж повече) и въпросния Абу Дауд са приемани за герои. Хладнокръвни убийци и самоубийствени атентатори, взривявали се по израелски дискотеки и автобусни спирки са официалните герои на Палестина, на тяхно име се кръщават отбори, училища, улици, давани са за пример в палестинските учебници и прочие.

Погребението на Абу Дауд беше типично за хора като него – тълпи от последователи в Дамаск носиха ковчега му, плачеха и скърбяха за смъртта на този „велик“ човек. Действащия президент на Палестина Махмуд Аббас в официално обръщение нарече Абу Дауд „…прекрасен брат, другар, силен и упорит, непримирим борец…/…един от най-изявените лидери на движението Фатах„. Абу Дауд също е носител на Палестинския Приз за Култура. На погребението му са присъствали представители на движението „Ислямски Джихад в Палестина“, Фатах, както и високопоставени представители на сирийското правителство. Самия Абу Дауд казва, че всеки израелец е войник и всеки израелец е мишена. Нищо чудно, че сирийското правителство, Фатах и Ислямски Джихад ще го почитат като герой, те самите следват същия принцип. За съжаление Абу Дауд живя цели 73 години. Съмишлениците му отдавна са пратени при Аллах.

Израелските затвори и арабските „политически“ затворници


Няма затвор на света, който да е по-приятен от свободата. И никой нормален човек не би го предпочел. Но ако се направи класация за най-отвратителни затвори, израелските ще са на последно място. Често се говори за палестинските и други арабски „политически“ затворници в израелските затвори, които са третирани отвратително. Според много про-палестински активисти, както и според самите терористични групи израелските затвори са най-ужасното място на света. Но дали е така?

САМИР КУНТАР е арабин (друз) от Ливан, който през 1979 година (тогава е бил на 16 години) заедно с трима други въоръжени главорези от Палестинския Фронт за Освобождение влизат Израел. С лодка минават по море и слизат на брега на най-близкия град – Нахария (на около 7км от границата). Там те убиват един млад полицай (по думи на Кунтар той самият е изстрелял над 30 куршума в тялото му). Насочват се към първата жилищна сграда и отвличат 32-годишния Дани Харан и 4-годишната му дъщеря Еинат Харан. На плажа разстрелват Дани пред очите на дъщеря му. Веднага след това Самир Кунтар хвърля момиченцето на един камък и започва да блъска главата й в камъка с приклада на пушката си. Главата на момиченцето е премазана и тя умира на място.
Самир Кунтар е заловен от израелските власти и съден. Ако това се беше случило в САЩ, Русия, Франция, Англия или всяка друга държава този човек щеше да е осъден на смърт. Турските терористи от 80-те години в България са осъждани на смърт и екзекутирани. Но това е Израел и Самир Кунтар е осъден до живот. В затвора му бива разрешено да се ожени, в следствие на което държавата изплаща месечна издръжка на жена му (също осъдена за тероризъм). Самир Кунтар спира образованието си в Ливан на 14-годишна възраст, но се възползва от демократичните израелски закони и изкарва висше образование в затвора – Политология и Социология. Дипломата издава един от големите израелски университети, таксата плаща държавата. В затвора му е разрешено да гледа телевизия, да слуша радио, да чете вестници, да избира сам храната която яде и други. Така постъпва Израел с хладнокръвните убийци.
След сделка за размяна на затворници през 2008 година Самур Кунтар е пуснат в Ливан. Сирийският президент Башар ал-Асад го награждава с най-високият орден на държавата и го провъзгласява за герой. Лидерите на Хизбула го наричат „герой на съпротивата„, а Хамас публично му благодарят и го възхваляват. В цял Ливан настъпва еуфория, ливанците посрещат като национален герой човекът, гордеещ се, че е размазал черепа на 4-годишно момиченце. Фатах (уж по-умерената фракция) го обявява за „героичен борец за правда и свобода„. По официалната палестинска телевизия (ръководена от Фатах) пускат величаещи клипове и учат децата, че именно такива хора са нужни „за да се заличи гнусната ционистка държава от лицето на земята„, а лидерите наричат това „героично убийство на евреи„. В официално интервю Кунтар заявява, че „е добре да се заличи заразата наречена Израел от лицето на земята„. Казва още „Инша’ала (ако Аалах повели) ще получа шанс да убия още израелци„. Самир Кунтар – герой на „палестинската кауза“, Ливан и целия арабски свят, „политически“ затворник и мъченик. Когато еврейския-терорист Барух Голдщайн уби невинни араби израелските политици, журналисти, писатели и изобщо цялото общество го нарече „урод, който не е трябвало да се ражда“, „срам за евреите и юдаизма“ и „извратен дегенарат“. Гробът му беше минат от израелски булдозер, а съмишлениците му набързо вкарани в затвора. За такива хора в Дамаск, Бейрут, Газа и Рамала се организират банкети и биват натрапвани на малките деца като пример за подражание.

В израелските затвори в Западния Бряг има както араби, така и евреи. В тях затворниците сами избират менюто си, имат правото да изкарат университетска диплома, гледат телевизия и четат вестници. В историята на Израел има един осъден на смърт затворник – Адолф Айхман. За сметка на това екзекуциите са често срещана практика в палестинските затвори, където осъдени на смърт за убийство лежат до осъдени на смърт за продажба на имот на евреин. За кражба се реже дясната ръка, алкохолът в Газа е забранен, а магазините, които са се престрашили да го продават за запалени и разбити от Хамас. Ако си палестински обирждия, изнасилвач, любител на бира, терорист, човек с частен имот или убиец е по-добре да на си в палестински затвор, а в израелски – там няма никой да ти реже ръцете или да те разстрелва на площада. Ще учиш политология и ще избираш вечеря от дълго меню.

В израелските затвори осъдените и пазачите почти няма досег, въведана е вътрешно-затворническа автономия по ред причини. Интересни снимки от „лошите“ израелски затвори за убийци, крадци и изнасилвачи :

Поредният цирк около Газа


Поредната постановка бе организирана от т.нар. Движение за Освобождение на Газа – Свободната Флотилия са група кораби, плаващи под турски, британски, ирландски и гръцки флаг. На борда според организаторите са 10,000 тона хуманитарни провизии. Въпросният проект бе отразен от повечето световни медии, в долният клип можете да видите репортаж и интервю с участник.

По стар обичай не се отрази израелската гледна точка. За сметка на това часова наред по различните телевизии всякакви активисти изнасят цели лекции за Газа. Телевизии като саудитската CNN не си правят труда да споменат, че всяка седмица по сушата влизат 15,000 тона хуманитарна помощ (на северната граница между Израел и Газа).

На снимката се виждат камиони с хуманитарна помощ на границата с Газа. Организаторите на гореспоменатото движение са поканени да разтоварят корабите си в Ашдод, израелски град с голямо пристанище на 25км от Газа. Защо организаторите не искат да го направят си остава „тайна“. Защо световните журналисти от CNN, BBC и EuroNews не им задодоха този въпрос също си остава „тайна“. Ако целта на това мероприятие бе наистина да се внесат суровини – храна, вода, лекарства и прочее, в Газа то най-ефективният начин би било да се купят от най-близкото място. Така разходите по транспорта ще са минимални. Това може да е Израел, Йордания или Египет. По този начин и пратените суровини ще са много повече на същата цена. Но това не би било особено голяма сензация, не би изисквало участието на стотици про-арабски активисти, журналисти, хора на изкуството и други. Провокация цели по-скоро да се демонстрира контрола на Израел над цялата морска ивица около Газа, отколкото (очевидно) да се достави колкото се може повече храна и други суровини в ивицата. Преекспонирането е запазена марка на подобни групи – няма никакъв проблем тези неща да се пратят по суша и стотици тирове го правят. Далеч по-ефектно (не ефективно) се оказва обаче позицията „те не ни пускат, ние ще ги предизвикаме“.  В днешно време се това е печеливша формула за рейтинг. Тъжното е, че в Газа хората наистина живеят трудно, а подобни организации използват голяма част от ресурсите си не за да им помогнат, а за да изпълнят определена политическа роля. „Нарушавайки правилата“ те доставят по-малко та жителите на Газа, но ако загърбят тези циркове биха доставили повече.

Ценни ресурси за политически жестове, а не за действия.