Териториални аспекти на израелско-арабския конфликт


Израелско-арабският конфликт е феномен на 20-ти и 21-ви век – вниманието, което му бива отделяно надхвърля многократно реалната му стойност. Същата непропорционалност се забелязва и във въоръжеността на иначе малките държави, без особени петролни и други природни ресурси. Несъразмерно е и спрямо жертвите в кофликта – през 20-ти век едва около 1% от жертвите във всички войни в арабския свят са част от израелско-арабския конфликт. Причините за тази вековна борба са много. В настоящата статия читателят може да се запознае с териториалните й аспекти и спорове.

.
Първата Световна Война бележи края на Османската Империя. В Европа българите, гърците и сърбите отдавна са извоювали независимостта си, но голяма част от Близкия Изток все още е бил под властта на турския султан. През 1920 в част от остатъците ориенталската империя, европейската империя Великобритания създава Британския Мандат в Палестина (БМП). Същия обхваща земите на днешен Израел, ивицата Газа, Западния бряг на река Йордан и държавата Йордания с обща площ приблизително 120,000кв.км (за сравнение площта на България е 111,000кв.км). През 1922 Лигата на нациите (предшественика на ООН) подписва предложения от Великобритания Трансйордански меморандум, който създава автономната монархия Трансйордания с площ 92,000кв.км (~77% от територията на Палестина). Трансйордания получава независимост през 1946, а малко по-късно държавата започва да носи името Йордания (днес болшинството от жителите й са палестински араби). Остатъка продължава да бъде част от БМП.

През 1937 комисията Пийл предлага остатъкът от мандата да бъде разделен на три части (виж картата) – малка част около Йерусалим да остане под британска власт, 18% от територията да бъде част от бъдеща еврейска държава, а остатъкът (около 80%) да стане част от бъдещата палестинска държава. Едва 20% от естествено-плодородните земи се намират в предложените за еврейска държава територии. Това са и едни от причините, поради които ционистките лидери започват преговори с британските власти. Арабските лидери отхвърлят изцяло предложението за подялба и продължават въоръжената си кампания. Предложената от Пийл арабска територия и Йордания представляват 94% от географската и административна област Палестина.

.
На 29-ти Ноември, 1947, ООН приема резолюция за разделяне на остатъка от мандата на еврейска (56% от територията) и арабска държава (43%). Бъдещите израелски земи са предимно пустинни (дори днес пустинята Негев е около 2/3 от площта на Израел) и скалисти местности, с малко естествено плодородни почви. Арабските земи включват повечето естествено плодородни почви, 1/3 от морската ивица, но без излаз на Червено море. В територията на бъдещата палестинска държава са съсредоточени и почти всички планински райони и водоизточници. Еврейската държава е трябвало да се състои от три отделни парчета, а палестинската – три отделни парчета и един анклав (Яфо). Границата между четири съседни територии (две израелски и две арабски) се е осигурявала от екстратериториални пътища (виж картата). Останалия 1% от мандата е Йерусалим и прилежащите села, които по план е трябвало да бъдат администрирани от ООН.

Британския мандат приключва през 1948 с изтеглянето на британците, а еврейските лидери провъзгласяват началото на модерен Израел. Още в първите си часове Израел е нападнат не само от местните арабски милиции (с които еврейските групи водят партизанска война отдавна), а и от Египет, Йордания, Сирия, Ирак, Саудитска Арабия, Йемен и Ливан. Макар Израел да започва войната без  нито един танк, боен самолет или артилерия, а арабските сили да притежават числено, техническо и стратегическо преимушество, войната завършва с успех за Тел Авив (за повече информация виж Израелско-арабската война 1948-1949). В хода й са завладени близо половината от териториите, определени за палестинската държава и по-късно анексирани от Израел. Другата половина са завладени и анексирани от съседна Йордания (Западния бряг на река Йордан) и Египет (ивицата Газа). Положение, което не се променя до 1967. Йерусалим е поделен между Израел и Йордания.

.

 Шестдневната война – през 1967 Израел отново отблъсква настъпващите арабски армии, завладявайки не само Западния бряг (и Източен Йерусалим) и ивицата Газа, но отнема и Голанските възвишения от Сирия и Синайския полуостров от Египет. Полуостровът има площ три пъти по-голяма от тази на Израел, разположен е до Суецкия канал и притежава петролни залежи.

Йом Кипур – след години на гранични сблъсъци между израелската и арабските армии през 1973 избухва изненадващата Октомврийска война, позната също като Войната на Йом Кипур (за начало на атаката Кайро и Дамаск избират еврейския празник на прошката). Макар египетската и сирийската армия да показват добра военна подготовка, да са модерно въоръжени и значително по-силни  в сравнение с 1967, те отново са отблъснати.

Мирния процес – военните загуби карат президентът Ануар Садат да направи исторически завой в египетската и изобщо арабска политика – през 1977 година той става първия арабски лидер, който посещава Израел и изнася реч пред парламента (Кнесет). Следващата година е подписано мирно споразумение, уважавано от всички следващи правителства и на двете страни – Кайро поддържа мирна политика спрямо Тел Авив, а Израел се изтегля от Синай, връщайки полуострова на Египет през 1982.

Ливанската гражданска война – започва през 1975 и продължава до 1990. Периодично конфликти между различните фракции и съседи на Ливан продължават и до ден днешен. За последната капка, от която чашата прелива се счита идването на ООП (Организация за Освобождение на Палестина). Създадената през 1964 година (когато Западния бряг и Газа са част от съответно Йордания и Египет) организация има за център на своите операции Йордания до 1970 година. Лидери на ООП и в частност на комунистическите й фракции (ООП е конфедерация от разнородни групировки) започват открито да заявяват намерението си да свалят правителството. Страхувайки се от смяна на режима крал Хюсеин започва кампания срещу ООП, останала в историята като „Черния Септември” (както е кръстена и едноименната терористична организация). След сирийска намеса и предупреждение от израелска такава (по йорданска молба към САЩ) в крайна сметка ООП са прогонени от Йордания и се установяват в Ливан. Ливан от своя страна е държава с дълбоки религиозни и етнически разделения и плацдарм за външната политика на други арабски държави. През 1975 (4 години след идването на ООП) в страната започва 25-годишна гражданска война. Година след началото й Сирия започва продължилата до 2005 година окупация на страната.

Освен срещу другите милиции в Ливан, организацията на Ясер Арафат започва нападения и срещу северните израелски градове с ракетен обстрел, а често изпраща и атентатори в сърцето на Израел (пример – Клането на крайбрежния път край Тел Авив през 1978). В отговор Израел започва операция срещу базите на ООП в южен Ливан, за кратко окупирайки част от страната и изтегляйки се след резолюция на ООН. През 1981 граничния конфликт се засилва, както и ударите срещу терористичните бази. През 1982 Израел окупира Южен Ливан, прогонвайки ООП от страната (същите се установяват в Тунис). Същата година се водят и последните големи конвенционални сражения в близкоизточния конфликт между Израел и Сирия.

.
Изтегляне от Ливан – през 1985 Израел се изтегля от по-голямата част от южен Ливан и създава зона за сигурност в първите километри от ливано-израелската граница. Сирийската окупация на страната продължава до 2005. През 2000 година Израел се изтегля и от зоната за сигурност, прекратявайки напълно окупацията. В публикация SC/6878 на Съвета за сигурност към ООН определя израелското изтегляне като пълно. Въпреки това някои фракции в Ливан изявяват претенции към фермите Шебаа (натисни за карта). Същите представляват почти ненаселена ивица с площ около 20 кв.км и са част от Голанските възвишения, които през 1967 Израел пленява от Сирия. Въпреки това организации като Хизбула използват фермите като предтекст за нападения над Израел, макар повечето исторически карти (включително и ливански) да изобразяват територията като част от Сирия. Няколко месеца след изтеглянето на израелските войски и последвалото удобрение от ООН, шиитската групировка Хизбула извършва нападение и убива трима израелски войници. Телата им са разменени 4 години по-късно срещу освобождаването на над 400 терористи.

Гхажар – през 2010 година израелското правителство нарежда изтегляне от село Гхажар и предоставянето му на властите на ООН, въпреки че същото е част от Голанските възвишения, не Ливан. Хизбула определя изтеглянето като медиен трик.

Хронология :

1917 – британците превземат османска Сирия и Палестина
1917-1948 – Палестина под британска власт
1920-1948 – Британския мандат в Палестина (БМП)
1921 (1922) – Трансйордания получава автономия
1937 – предложението на комисията Пийл
1946 – Йордания излиза от БМП и обявява независимост
1947 – план за разделяне на Палестина от ООН
1948 – край на БМП и основаване на Израел
1948-49 – война за независимостта на Израел
1948-1967 – египетска окупация на ивицата Газа
1948-1967 – йорданска окупация на Западния бряг
1956 – Синайската война
1956-57 – окупация на Синайския п-ов от Израел
1964-1967 – център на ООП е Западния бряг
1967 – Шестдневната война
1967-1982 – израелска окупация на Синай
1967 до днес – окупация на Голанските възвишения
1967-2005 – окупация на ивицата Газа
1967 до днес – окупация на Западния бряг; частично изтегляне след 1994
1967-2010 – окупация на село Гхажар, част от Голанските възвишения
1967-1970 – център на ООП е Йордания
1970-1971 – Черния Септември в Йордания
1971-1982 – център на ООП е Ливан
1973 – войната на Йом Кипур
1975-2005 – окупация на Ливан от Сирия
1978 – израелско-египетски мирен договор
1978 – окупация на южен Ливан от Израел и изтегляне същата година
1982 – изтегляне на израелски войски от Синай
1982-1985 – израелска окупация на южен Ливан
1985-2000 – зона за сигурност на израелско-ливанската граница
1994 – мирно споразумение между Израел и Йордания
1994 – частично изтегляне от Западния бряг, създаване на Палестинската Национална Власт
2000 – израелско изтегляне от буферната зона в Ливан
2005 – изтегляне от ивицата Газа
2005 – край на сирийската окупация в Ливан
2006-2007 – война и победа на Хамас над Фатах, от 2007 до днес Газа е под контрола на Хамас
2010 – изтегляне от село Гхажар

Синът на Кадафи умира след бомбардировка на НАТО


 В нощта между 30-ти Април и 1-ви Май, 2011, синът на либийския лидер Муамар Кадафи – Саиф ал-Араб („меча на арабите“)  умира по време на бомбардировка на силите на НАТО в Триполи. Баща му, управляващ страната вече 42 години му е гостувал, но според официално изявление на либийското правителство успява да се спаси. В удара умират и три от децата на Саиф ал-Араб.  Това повдига въпроси за ролята на НАТО в либийската кампания.

Прочети също :

Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986

Либия и Запада – а сега накъде?

Либийския фронт – противоречиви сигнали

Развитие на войната в Либия 

Според резолюция 1973 на Съвета за сигурност на ООН държавите (тогава Великобритания, Франция и САЩ) имат задължението да предпазят либийските цивилни от нови нападения. Забранява се всякакъв вид военна окупация и изпращане на редовни сухопътни войски, но резолюцията позволява изпращането на специални части и обучителен персонал, морска блокада, оръжейно ембарго, замразяване на банковите сметки на Кадафи и обкръжението му, забрана за нехуманитарни полети. Говорители на американското правителство заявяват, че самият либийски лидер няма да бъде мишена по време на бомбардировките. Но кампания, която по-късно минава под мандат на НАТО, среща редица трудности. 30% от армията на Кадафи е разрушена от коалиционните самолети, но правителствените войски приспособяват тактиката си към новите условия. Танкове, джипове, камиони, БТР-и биват паркирани в градовете, в непосредствена близост до жилищни постройки, превръщайки ги в жив щит. Предвижването на бронирани части през пустинята е прекратено, тъй като за западната авиация, по думите на един американски офицер това е „лов на патици”.

Бунтовник на ул. Триполи, град Мисурата, Либия

За сметка на това войските му вече се движат по обществените пътища в цивилни леки и товарни автомобили, трудно различими от тези на бунтовниците. Поради което вече има и няколко инцидента, в които НАТО бомбардира бунтовнически конвои. По думите на същия американски офицер това вече е „лов на вълци в гората”. Към всичко е редно и да се прибавят бюрократичните забавяния при вземане на решение за удар, които са добра новина за Кадафи, чиито снайперисти не престават да тероризират жителите на Мисурата и други либийски градове.

Гореспоменатите проблеми са сред причините за новия подход на НАТО – атака срещу самия Кадафи, както и семейството и обкръжението му. Офицер от НАТО, базиран в Италия отговаря с анонимно писмо, че съюзниците не са имали информация, че членове на семейството на Кадафи са се намирали в сградата. Същата е определена като командно-контролен център. Офицерът на посочва с какъв самолет и от коя държава е извършен удара.

Това не е първия случай, в който Муамар Кадафи се измъква на косъм от западна бомбардировка. След поредица либийски терористични атентати в Европа, последният от които в берлинска дискотека през 1986, американският президент Роналд Рейгън дава зелена светлина на ВВС за извършване на рейд по либийски военни цели. За повече информация виж Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986. Оцелявайки, Кадафи използва случая за да подсили култа към личността му и даже построява музей на „съпротивата”.

Новината са смъртта на Саиф ал-Араб е посрещната с празненства и всеобщо одобрение в Бенгази, де-факто столица на бунтовниците и Мисурата, обсаден от правителствени войски град на средиземноморието. Но въпреки това не всички в Либия са сигурни в достоверността на новината. Сред либийското бунтовническо правителство циркулира идеята, че смъртта на Саиф ал-Араб е изфабрикувана и либийският диктатор използва това за да спечели симпатии сред поданиците си.

Серия от статии за Либия в The Economist 
Статия за бомбардировката на НАТО и сина на Кадафи в New York Times

В същото време бунтовническите сили стават по-организирани и дисциплинирани, вслушвайки се в съветите на дезертьорите от армията на Кадафи. С по-добри комуникации, въоръжение, амуниции и запаси вече представляват по-сериозна пречка в градските боеве. Има слухове за американски и египетски спец.части, обучаващи бунтовниците в боравено с по-сложните и модерни оръжия. Голям проблем засега е и производството на петрол. От близо 2 милиона барела на ден преди започването на прерасналите в гражданска война протести, днес бунтовниците могат да осигурят производството на 100,000 барела на ден, твърдят от Arab Gulf Oil Company (Agoco). На 5-ти Април корабът „Екватор”, плаващ под либерийски флаг, пристига в износния терминал Марса ал-Харига край Тобрук (град в североизточна Либия под контрола на бунтовниците). Танкерът е способен да пренес 3 милиона барела, което по сегашните цени се равнява на около 120млн долара. Но при сегашното производство (равняващо се на около 4млн долара на ден, или 480млн долара за 4 месеца) трудно ще се захрани бюджета от 1.5 милиарда долара, обещан от финансовия министър на преходното правителство Али Тархоуни за следващите 4 месеца. Прецизните атаки на правителствените войски срещу сепаратиската петролна инфраструктура целят да пресекат единствения значим източник на пари за опозицията.