Протестите в Сирия


Вече близо половин година огънят на т.нар. Арабска пролет бушува в Близкия Изток и северна Африка. На 5-ти Януари, 2011, тунизийският уличен търговец Мохамед Буазизи от отчаяние се залива с бензин, запалвайки не само себе си, но и целия регион. 9 дни по-късно 23-годишното авторитарно управление на президента на Тунис Бен Али приключва, а цената е над 200 убити. След по-малко от месец същата съдба спохожда и Хосни Мубарак – спиращите дъха многомилионни демонстрации на площад Тахрир, сблъсъците между протестиращите и органите на реда (убитите са над 800) и идването на армията прекратяват 30-годишното управление на диктатора в страната на фараоните. Домино-ефектът достига и Либия, намираща се вече 42-години под властта на най-ексцентричния от всички арабски диктатори – Муамар Кадафи, най-дълго служилия държавен глава днес. Но заразлика от Египет и Тунис проблемите не се ограничават до улични сблъсъци и стачки, а за отрицателно време страната изпада в състояние на гражданска война, която до днес е отнела живота на около 15,000 души. Протестите се разпростират до Бахрейн, Саудитска Арабия, Йордания и др., навсякъде със своите различия, но и общи черти. Но освен Либия, единствено в Йемен и Сирия прерастват в нещо повече. Виж също Египетските протести.

Населението на Сирия

карта на религиозните групи в Сирия

Сирия е арабска държава, но със значителен брой малцинства, най-голямото от които са кюрдите, представляващи 10% от населението, но мнозинство в някои северни райони на страна (част от Кюрдистан). По-силно е религиозното разделение в страната – мюсюлманите сунити, не всички от които са араби, представляват около ¾ от страната. Мюсюлманите алавити, често описвани като секта на шиитския Ислям, представляват 10-15% от населението, а християните – около 10%. Заразлика от своите съседи Ливан и Ирак, в Сирия традиционно има относително разбирателство между отделните религии и народи, с някои изключения. Но макар страната да бе рекламирана като пример за толерантност, етническите и религиозните различия и вражди се използват в сегашната криза.

Династията Асад

През 1963 година в Ирак и в Сирия на власт идват Баас, арабската националистическа, социалистическа партия. По-късно след вътрешнопартийни преврати начело на двете нации застават Саддам Хюсеин и Хафез ал-Асад. Властта на втория в Сирия продължава до смъртта му през 2000 година, след което е наследен от сина си Башар ал-Асад, сегашен президент на страната. Макар да управлява страна от 40 години, „династията” Асад спада към малцинствената религиозна група на алавитите, традиционно заемащи по-ниско положение в обществото. С идването на власт управляващата фамилия започва да слага алавити в повечето висши държавнически и военни постове. От самото си начало социалистическата власт се опитва да се справи с ислямистките терористи, водещи открита война срещу правителството и светските му устои. Кулминацията идва през 1982 в гр. Хама – над 30,000 души са убити, с което правителството слага край не само на ислямистката опозиция, използвана често като плашило, но и на всякакво открито инакомислие и несъгласие с думата на Баас. .

През 1970-1971 йорданската власт води военна кампания срещу водената от Ясер Арафат Организация за Освобождение на Палестина (ООП), която атакува оттам Израел, създава „държава в държавата” и се опитва да свали властта в Аман. Сирийските войски нахлуват в Йордания на помощ на ООП, като Хафез ал-Асад взема ключова роля във военната операция. Виждайки огромна заплаха за властта си, йорданският крал Хюсеин се обръща към САЩ, молейки за израелска военна интервенция – прелитащите над сирийските танкове израелски самолети успяват да сплашат тогавашния сирийски президент и армията се изтегля, а Йордания успява да изтласка ООП в Ливан. Хафез ал-Асад, ръководил военната операция и настоявал за разширяване на фронта, идва на власт след вътрешнопартиен преврат след няколко месеца.

През 1973 Сирия (вече с Асад на президенския пост) и Египет нападат изненадващо Израел в деня на Йом Кипур, еврейския празник на прошката (виж също : документален филм за войната на Йом Кипур). Макар войната да завършва с военен провал на арабската инициатива, египетския президент Ануар Садат става първия арабски лидер, който започва преговори с Израел, посещава Тел Авив и подписва мирен договор. Страната му си връща Синайския п-ов, богат на петрол, три пъти по-голям на площ от Израел и разположен стратегически между Суецкия канал и Червено море. Сирия обаче не приема мирния договор, продължава враждебната си политика спрямо Израел, а отношенията между Дамаск и Кайро охладняват.

Ливански протест против сирийската окупация, Кедровата революция, 2005

Изтласкани от йорданците, ООП се установяват в Ливан, където също се опитват да създадат „държава в държавата”. Това довежда през 1975 до началото на Ливанската гражданска война, продължила 25 години. Година по-късно Хафез ал-Асад изпраща войски в Ливан. Сирийската окупация продължава близо 30 години и отнема живота на десетки хиляди ливанци. През 2005 в бомбен атентат е убит ливанският държавен глава Рафик Харири, смятан от мнозина за ключова фигура във възстановяването на Ливан и сближаването на страната със Запада. Все още не е ясно дали сирийското правителство или поддържаната от тях и Иран терористична групировка Хизбула са организирали атентата, но след убийството има масови протести (т.нар. Кедрова революция, виж документален филм), които успяват в крайна сметка да накарат сирийските войски да напуснат страната, слагайки край на 30-годишната окупация. Атентатите срещу анти-сирийски политици продължават и след това, а половината от управляващата клика все още е под диктовката на Дамаск. Преди гражданската война и сирийската окупация Ливан е считан за „малкия Париж на Близкия Изток“ или „средиземноморския Лас Вегас“. Конкурсите „Мис Европа“ 8 пъти са провеждани в Бейрут, а в сферата на киното, музиката, туризма и спорта, Ливан е бил първенецът на арабския свят.

Репресивността и бруталността на сирийския режим днес нямат аналог в арабския свят, с изключение на „лудото куче на Близкия Изток“ – Муамар Кадафи.  За сметка на това социалистическата политика на страната носи и голяма модернизация. През управлението на партия Баас се вижда значителен напредък в сферата на образованието, медицината, социалното осигуряване; Асад е „сирийският Насър”. Постепенно обаче интензивността на реформите намалява и на преден план отново идват репресиите и липсата на каквито и да е свободи. След смъртта на Хафез ал-Асад неговият син Башар поема властта, а брат му Махер поема командването на Републиканската Гвардия. Следва кратък период на либерализация, в който властта гарантира свобода на словото и печата, а дисиденти се завръщат в страна. Използвайки похватите на съветския лидер Никита Хрушчов, Башар ал-Асад бързо праща старите и новите си политически опоненти в затвора, слагайки край на свободата и либерализацията. Следващите 10 години от управлението му са белязани от непрекъснато обещания за реформи.

Протестите през 2011

анти-правителствени протести в Сирия, Март, 2011

Протестите в Сирия започват още през Януари, но интензивността им е малка, сравнена с Тунис, Египет, Бахрейн и особено Либия. Башар ал-Асад уверява света, че народът му го обича, как той е единствения гарант за мир в страната, а правителствения апарат и държавните медии непрекъснато обвиняват Израел, САЩ и Европа за протестите в страната. Бързо обаче демонстрациите и стачките прерастват във въстание срещу властта, отнело засега живота на около 1,700 сирийци, което е повече от жертвите на всички арабски протести взети заедно, с изключение на Йемен и Либия. Половинчатите обещания на президента не само не успокояват страстите, а разгневяват допълнително населението. Режимът прибягва до изпитани тактики – „спонтанни” про-правителствени протести в столицата, каквито света видя и в Либия, и Египет. „Спонтанни” протести на израелско-сирийската граница, които се превърнаха в опит за нахлуване в Израел. Интересно е, че същия ден сирийската държавна ТВ предложи на зрителите си 24ч покритие на „спонтанните протести”, но репортажи за убитите в сирийските градове и села отсъстваха. Държавните медии продължиха да обвиняват ционистките, капиталистическите и империалистическите врагове на страната в подклаждане на протести в иначе спокойна и безгрижна Сирия.

сирийски бежански лагери, южна Турция

Про-правителствени сирийски блогъри в цял свят бяха и още са активизирани да отразяват щателно всички про-правителствени демонстрации, „манипулации на западните медии” и речи на президента, поставяйки в статиите си знак за равенство между сирийския патриотизъм и Башар ал-Асад. За сметка на това, както и в сирийските държавни медии, така и в тези блогове на десетките хиляди убити, ранени, арестувани или избягали в съседна Турция (по последни данни бежанците от Сирия са 10,000-15,000) почти не се отделя внимание. И ако това се беше случило преди 10 години нямаше да има особено значение, но блоговете, Фейсбук, Туитър и Скайп са основното оръжие на Арабската пролет. Идващото поколение ще даде оценка.

ПР-похватите на властта обаче нямаха желания ефект, а даже и допълнително разяриха част от обществото, чиито искания бяха окачествени като „чуждестранен заговор”. Именно заради това Дамаск започна да въоръжава редица алавитски (шиитската секта, към която управляващата фамилия принадлежи) села като предупреждение към сунитското мнозинство. Бяха използвани и услугите на Шабиха – управлявана от роднини на президента тежковъоръжена милиция, действаща като криминален синдикат. Основните й дейстности са рекет, грабежи, контрабанда на оръжия и наркотици. Бабаити от Шабиха заедно с армията и полицията потушават протестите, като най-явно бе присъствието им в потушаването на протестите в Латакия, област в Сирия с голям брой алавити и родно място на управляващата фамилия. По данни на посланника на САЩ към ООН Сюзън Райс, Дамаск се ползва с помощта на иранското правителство, което е изпратило войски от Армията на Пазителите на Ислямската Революция, което Техеран отрича.

Шабиха – правителствена мафия

Хама

протести в Хама, Юни, 2011

Градът Хама винаги е имал слава на по-консервативен и религиозен. Именно там през 1982 е и центърът на Мюсюлманското братство, чиито атентати срещу правителството довеждат до брутално потушаване на въстанието, отнело живота на 30,000 само в Хама. Макар опозицията да е смазана, лоялността на Хама винаги е била под въпрос. Когато Хафез ал-Асад умира през 2000 година единствено от правителствените сгради в града биват издигнати черни знамена. През 2011 именно в Хама са организирани най-мащабните демонстрации, довели до уволняването на губернатора на провинцията, обграждане на града от армията и множество жертви (само на 3-ти и 4-ти Юли са убити над 75 души в града). Но при сравнение с други градове се вижда ясна разлика в държавната тактика – голяма част от армейските части остават в периферията на Хама, а според някои активисти сред 3-ти Юли Дамаск изтегля някои от по-известните и агресивни членове на службите за сигурност, ход, тълкуван като опит да се избегне символично повторение на събитията от 1982.

Вероятно правителството се надява да спечели войната на изтощение – в момента в града не работят банки, служителите на водо- и електроснабдителните администрации са спрели да ходят на работа, регулировчиците са изчезнали от града, сметосъбиранети е прекратено, а армията е блокирала пътищата към града. Активистите се надяват, че ще успеят да последват примера на няколко либийски града, които след като излизат извън контрола на Кадафи започват да организират сами администрацията си, осигурявайки нощни патрули, почистващи групи и др. за населението. Сирийските протестиращи разполагат контролни пунктове в града, изисквайки документи за самоличност на шофьорите, но в опит да се дистанцират от властта и да демонстрират добрите си намерения се извиняват за проверките и често черпят водачите с бонбони. Човешки жест, показващ че въстанието се изразява не само на политическата сцена.

Реакциите

Сирия разчита на добрите си отношения с Русия и Китай, които защитават арабската държава с правото си на вето в ООН. Но ЕС, най-големия търговски партньор на страната, налага икономически санкции на режима, допълнително усложнявайки ситуацията за управляващата клика. От региона единствено ислямистката групировка Хизбула в Ливан и правителството на Иран подкрепят сирийския режим, обвинявайки „външните фактори” за ескалиране на напрежението. Редно е да се спомене, че при сравнение с Египет и Тунис, в Сирия относително голям брой от жертвите (няколко стотин души) са войници и полицаи. Властта непрекъснато излъчва кадри от убити свои служители, наричайки протестиращите „въоръжени банди” и терорести, платени от Вашингтон и Тел Авив. Според скорошните публикации САЩ са финансирали някои анти-правителствени организации и медии, но няма сериозни доказателства, които да сочат за връзка между въоръжените сблъсъци и други държави. От демографска гледна точка основните опоненти на властта са арабите-сунити. Християните действат по-плахо, опасявайки се, че предупрежденията на правителството, че ислямисти могат да завземат властта ще се окажат верни. Кюрдите, макар и мюсюлмани, се опасяват техните протести за равни права, гражданство и положение в страната да не бъдат тълкувани като сепаратистко движение, поради което дори в изцяло кюрдските градове и села лозунгите са внимателно подбрани.

Изход

Активистите днес гарантират, че дните на Асад са преброени, но властта му успява да се задържи, до голяма степен благодарение на елитните армейски части и Републиканската Гвардия, намиращи се под контрола на семейството. Засега опозицията отхвърля предложенията за диалог от правителството, настоявайки атаките срещу населението да спрат. Малко са и хората, които свободно подкрепят Асад, извън столицата, алавитските и държаните под контрол райони. Макар правителство да използва вечно дебнещия зад ъгъла ислямизъм, в Сирия Мюсюлманското братство (МБ) никога не е имало тази подкрепа, която има в Египет. В страната на фараоните, дори в контролираните от Хосни Мубарак избори, МБ успява да вземе 25-30% от гласовете на избори. По различни оценки в Сирия МБ би имало подкрепата на 5-10% от населението. Не е ясно и дали Дамаск няма да прибегне до война с Израел директно или чрез сателита си Хизбула, използвайки „стария враг” като обединяващ фактор. Вероятно би имало известен ефект, но би създало съвсем реалната заплаха от война с превъзхождащата израелска армия – също опасност за Асад. Основната причина за многото жертви е, че заразлика от Египет и Тунис, в Сирия армията не застана настраната на народа. Има дезертьори, но все още силовите структури са под контрола на властта. Сирия има и далеч по-добър контрол върху средствата за масова комуникация – Фейсбук, Скайп, Туитър, информационната инфраструктура на въстанието. Неслучайно събитията в Египет бяха наречени „Фейсбук революцията”. Но докато дългогодишния съюзник на властта в Кайро – САЩ, застана на страната на протестиращите и имаше немалка роля в свалянето на Хосни Мубарак, отношенията между Вашингтон и Дамаск са повече от студени. Големият брат на Сирия – Русия, застава твърдо зад своя съюзник, както и азиатския гигант Китай, военен и политически партньор на режима на Асад. В различните арабски държави резултатът от протестите бе различен, в някои все още продължават, в трети – прерастват във въоръжени сблъсъци. Времето ще покаже каква ще бъде съдбата на Сирия.

Виж също

Либия :

Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986

Либия и Запада – а сега накъде?

Либийския фронт – противоречиви сигнали

Развитие на войната в Либия

Синът на Кадафи умира след бомбардировка на НАТО

също :

Египетските протести

WikiLeaks – дипломатическата бомба в Близкия Изток

Тихия палестински проблем – Ливан и Йордания

Реформите в арабския свят

Абу Джихад и израелския рейд в Тунис

WikiLeaks – дипломатическата бомба в Близкия Изток


Преди няколко дена световноизвестният хакер Джулиан Асандж и неговага организация WikiLeaks публикуваха нова партида секретни документи – този път над четвърт милион дипломатически съобщения. Информацията, която излезе наяве взриви световното медийно пространство, създаде главоболия на десетки правителства по цял свят и промени представите на голяма част от обществеността за редица проблеми. Особен акцент в медиите се даде и на разкритията в близкоизточната политика. Ето и някои от тях.

ИРАН

Иранското правителство е използвало иранския Червен полумесец (еквивалент на Червения кръст) за да достави чрез свои агенти оръжия и амуниции на ислямистката групировка Хизбула по време на израелските военни действия срещу организацията в Ливан през 2006 година. Пратките са доставяни чрез линейки, под прикритието на хуманитарни помощи. В акциите са участвали основно агенти на Иранския Корпус на Революционната Гвардия (или Пазителите на Ислямската Революция), елтните войски на страната.

ЛИВАН

Чрез секретните дипломатически съобщение се установи, че през 2008 година тогавашният и сегашен министър на отбраната на Ливан – Елиас Мур, е предал на Израел, чрез американското посолство, „военни подсказки“. Според разсекретените документи Мур e казал, че ако Израел проведе акция срещу ислямистката групировка Хизбула той самият ще окаже „тиха подкрепа“. Министърът заявява, че ако акциите на израелската армия се ограничат до мюсюлманските села и не засегнат християнските части на страната, армията няма да се намеси и да попречи на израелските войници. Ливан е сред най-разнородните арабски и близкоизточни държави – 34% от населението са християни (22% маронити), а мюсюлманите шиити – 28%, а мюсюлманите сунити – също 28%. Висшите офицери в армията традиционно са маронити (християни), а цялата общност винаги е била по-скоро про-западно настроена. През гражданската война християнските милиции се борят заедно с израелските войски срещу про-иранските, про-сирийските и комунистическите фракции. Хизбула е считана от армията и изобщо правителството за национален проблем, с който обаче не могат да се справят. Именно затова министърът на отбраната Мур заявява, че ако Израел не удря цели в християнските райони на страната, ливанската армия ще стои настрана.

ПАЛЕСТИНА

В края на 2008 година Израел започва операция „Излято Олово“, чиято цел бе да свали Хамас от власт. През 2005 Израел едностранно и безусловно се изтегля от ивицата Газа, в която започва своебразна гражданска война между ислямистите от Хамас и светската групировка Фатах. В сблъсъка се включват също комунистически организации и Движението за Палестински Ислямски Джидхад. През 2007 след множество кървави сблъсъци Хамас успяват да прогонят всички представители на Фатах и налат религиозна власт. През 2008 година, малко преди операцията „Излято олово“, израелският министър на отбраната Ехуд Барак пита представители на Палестинската Автономия (де-факто Фатах) и египетското правителство дали биха заели административна роля в Газа ако опитът да се свали Хамас бъде успешен. Отговорът е отрицателен. Фатах успяват да извлекат огромни дивиденти от статуквото.

САУДИТСКА АРАБИЯ

Крал Абдула Азис многократно заявява пред американски дипломати, че САЩ трябва да „отреже главата на змията“ с военен удар по иранските ядрени центрове. Досега Саудитска Арабия, както и повечето арабски правителства, не са давали много официални изявления за иранската ядрена програма, но секретните документи разкриват също, че кралят на Бахрейн – Хамад ал-Халифа, е приканил САЩ да използват военна сила срещу Иран, потвърждавайки публикации от последните години. В края на Септември бе оповестено, че САЩ се готвят да сключат сделка със Саудитска Арабия за над 60 милиарда долара (най-голямата оръжейна сделка в историята на САЩ). За повече информация в блога виж Саудитска Арабия на пазар с 60 милиарда . Освен Бахрейн и Саудитска Арабия, Йордания също е изразила подкрепата си за бъдеща американска война срещу Иран.

ЕГИПЕТ

От секретните американски дипломатически съобщения става ясно, че ръководителят на египетското разузнаване – Омар Сюлейман, е изразил твърда позиция спрямо външната политика на Иран и ядрената програма. Сюлейман заявява на щатските пратеници, че щом Иран засилва влиянието си в Египет и Ливан, Египет трябва да направи същото. Според него не бива да се допуска Иран да се сдобие с ядрени оръжия и подкрепя американски удар по ядрените обекти. Заявено е също, че ако Техеран успее да развие собствена атомна програма, Кайро ще е принуден да направи същото. Нещо, за което според изтеклите документи са намекнали и високопоставени държавници от Саудитска Арабия.

СИРИЯ

На среща с американски сенатори президентът на Сирия – Башар ал-Асад, заявява че подкрепата на Дамаск за Хамас и Хизбула няма да спре. Той дава да се разбере, че между неговото правителство и партия (изповядваща светски арабски социализъм) и ислямистките групировки в Ливан и ивицата Газа съществуват идеологически разлики. Президентът посочва Мюсюлманското Братство като идеен корен на Хамас (правителството на Сирия води дългогодишна война срещу собствените си радикални движения).  Но за да запази влиянието си, казва Асад, той трябва да работи с всички страни. „Това е реалността“.
Също така президентът на Сирия, която има много близки отношения с Иран, заявява че ядрената програма на Техеран е за мирни цели. Въпреки това лаконично добавя, че персийската държава не би нанесла ядрен удар над Израел, тъй като в резултат биха загинали и много араби.
В друга среща на 30-ти Декември, 2009, сирийският държавен глава предупреждава американски сенатори, че технологичното превъзходство на израелската армия не може да осигури ефикасна защита срещу ракетни атаки, намеквайки за собствения си балистичен арсенал и химически оръжия, както и за ракетния арсенал на Хизбула (доставен от Сирия и Иран). За повече информация в блога виж Израелския противоракетен щит.

Иранските балистични ракети


Техническа информация за балистичните ракети на Ислямска република Иран и обсегът на тази заплаха.

Технологията за балистичните си ракети Иран получава първоначално от Сирия и Либия, единствените арабски страни, които подкрепят Иран, по време на Ирано-Иракската война. По-късно Китай, Северна Корея, Пакистан и индиректно СССР/Русия стават основните износители на балистична технология за Иран. Много от иранските ракети са преки копия на севернокорейски БР, които са преки копия на китайски БР, които са преки копия на съветски БР. Някои БР Иран копира директно от Китай или Пакистан.

Повече информация за иранските БР :
Мушак 120
Мушак 160
Мушак 200
Шахаб 1
Шахаб 2
Шахаб 3
Шахаб 4
Самен
Сежил
Ашура
Шахаб 5
Шахаб 6

Обсегът на иранските ракети
Ирански и корейски ракети
Ирански и руски ракети
Шахаб3 мобилна

Шахаб 3




Бойкот на Израел…наистина ли?!


Храбри, млади хора избират да бойкотират Израел! Поздравления – това е правилният избор. Бойкотирането на израелската нация ускорява падането на ционизма. Тогава най-накрая арабските демократични организации ще могат да дойдат на власт и да донесат щастие и мир на Свещенната Земя.

За да може да падне злата ционистка власт и да дойдат тези ислямски бойци за правда и свобода е нужно бойкотът на Израел да бъде пълен. Много от опитите са се проваляли защото хората не са наясно какво точно трябва да избягват. Трябва детайлно разяснение на нещата, които подхранват световната ционистка мощ. Това е сравнително трудно, еврейската нация има повече научни публикации на глава от населението от всяка друга държава на земята, следователно са инвестирали пари в много сфери. Ето кратък списък с неща, които трябва да правите ако искате да бойкотирате Израел.

1  – в Офисът.

Ако искате да си купите комютър се уверете, че той не ползва микрочип или микропроцесор на Интел, тъй като много от работата по създаването на първите модели е осъществена в Израел. Това включва всички лаптопи, произведени през 20-ти и 21-ви век.

Не използвайте Windows XP, 2000 или Vista, тъй като голяма част от работата по тях е свършена от Microsoft-Israel. Същото важи и за по-новите версии на Microsoft Office.

Уверете се, че не използвате антивирусни програми или firewall, тъй като много от първите комерсиални модели са изобретени в Израел. Сега вече можете да имате персонален компютър, освободен от ционистката зараза.

Не използвайте мобилни телефони. Първите са изобретени от Моторола, чийто най-голям център за научно-изследователски дейност и разработки е в Израел, където е свършена и голяма част от работата.

С всяко ваше позвъняване евреите печелят повече и повече.

Не използвайте чат-системата ICQ – това не е невинна програма, с която да поддържате връзка с приятели. Създадена е от Яир Голдфингър, Сефи Вижизер, Амнон Амир, Арик Варди и Йосси Варди, следователно така подхранвате израелската военна машина и световната власт на ционизма.

Не използвайте търсачката Гугъл, тя използва алгоритъм за търсене, създаден от Лари Пейдж (американски евреин, съосновател на Google) и Сергей Брин (руски евреин). Най-вероятно парите им отиват в израелската военна машина.

2 Домът

Ако сте фермер не използвайте система за капково напояване, тя е разработена и създадена в Израел.

Все пак, можете да се лишите от малко вода за да свалите световното еврейство и ционизма.

Не си купувайте хибриден автомобил, Израел е страна, която дава висок приоритет на зелените технологии и е инвестирала милиони в повечето авторитетни световни фирми. Има проект за създаване на пътно-транспорта електрическа мрежа в Израел, която е и сред първите по брой хибриди и електромобили на глава от населението.

След като не купувате хибриди, вие ще използвате повече бензин и други нефтени продукти, като по този начин ще помагате на близкоизточните борци за правда, братсво, свобода и равенство.

Не използвайте слънчеви панели като алтернативен източник на електроенергия. Израелска компания разработва и инсталира първата в света електроцентрала на слънчеви панели в пустинята Мохави, Калифорния. Ако живеете там, преместете се – с всяко включване на лампата вие подпомагате Израел.

Ако живеете в Турция, моля – не яжте риба.

Израелски УВ-филтри се използват за почистването и дезинфекцията на риби, премахвайки здравните рискове, причинени от индустриално замърсяване.

Ако живеете в държава, засегната от цунамито в Индийския Океан през 2006 година може да сте получили безплатно израелски системи за засичане на първични данни за цунами.  Съобщете на властите веднага и тези устройства ще бъдат премахнати незабавно, в името на общото благо. Ако подобна система ви е предупредила за цунами и по този начин ви е спасила живота, моля – самоубийте се в името на анти-ционизма.

Ако сте терористи, бандити или просто охраната на иранския президент Махмуд Ахмединаджад, моля не използвайте картечни пистолети Узи, пистолети Дезърт Ийгъл и Джерико, автомати Галил и Тавор, както и картечници Негев.

Можете да закупите оръжието си от САЩ, но помнете, че много от амунициите в американската армия идват от Израел, пример – минохвъргачката М120 е на въоръжение в САЩ от 1991 година, а освен това е и в армейските и полицейските редици на Египет, Мексико, Мароко, Китай(Тайван), Словения и Шри Ланка. Армията на Ирак има поръчка за 565 броя М120. М120 е производство на израелската компания Солтам Системс. Ако не искате да подпомагате Израелската военна машина, не служете в  американската, египетската, мароканската, мексиканската, тайванската, словенската, иракската, азербайджанската, иднийската, турската и българската армия и други, тъй като тези държави имат в различна степен обвързаност с израелските оръжейни фирми. Не служете и в руските спец.части, отскоро използващи израелската система CornerShot при анти-терористични мисии.

3 Медицина

Не позволявайте на либералните и корумпирани медии да ви измамят – стереотипа на еврейския лекар е издържан от историята. Ето няколко неща, които трябва да правите, за да сте сигурни, че еврейски лекари не се облагодетелстват, лекувайки ви.

Когато се лекувате трябва да се погрижите лекарят ви да пише всичките рецепти на ръка. Системата с компютърно систематизиране на бланките е изобретена в Израел, следователно всички хора, които са спасени чрез нея са отговорни за страданията на хиляди палестинци в добро здравословно състояние.

Не използвайте Given Pill-Cam, Baby-sense-monitor и не използвайте Копаксон за лекуване на множествена склероза, чревни, стомашни и други заболявания, както и да следите какво прави вашето дете, тези злини са изобретени в Израел.

За жените – моля уверете се, че вашият лекар използва радиационни и вредни методи за откриване на рак на гърдата, а не напълно компютъризирания и нерадиационен метод, изобретен в ционистки Израел.


Има и други неща, които трябва да избягвате, но ако спазвате горните правила израелската нация ще се срине, а Палестина и Близкия Изток ще бъдат пак това, което са били преди създаването на еврейската държава и ционисткото движение.

Ракети над Палестина и Юдея


Противоракетната отбрана(ПРО) на Израел има динамично развитие поради уникалната си ситуация. Преди 20 години заплаха за Израел са били иракски ракети Ал Хюсеин, които са иракска преработка на съветските СКЪД-Б. Над 40 такива ракети са изстреляни от Ирак по Израел повреме на Войната в Залива, прибризително същия брой и по Саудитска Арабия и Бахрейн, като мерките за противодействие(американски ракети Пейтриът) са се оказали повече от неефективни. Последните 10 години обаче ежедневно на израелска територия падат далеч по-малки ракети, изстрелвани от Хизбула, Хамас и други.

Арсенала на Хамас.

Бригадите на Изз ад-Дин ал-Касам са въоръженото крило на ислямистката групировка Хамас. Ракетния им арсенал е разнообразен, най-вече обаче използват самоделни ракети, ракетни системи за единичен огън и минохвъргачки.

1. Касам
Касам е серия от самоделни ракети, произвеждани от Хамас по иранска технология. Производството им започва през септември, 2001 година, след започването на Втората Интифада(Ал Акса). Основно се използват от палестински групировки в Газа, но ИДФ(Израелски отбранителни сили) откриват ракети-самоделки и в Западния Бряг, въпреки гаранциите на г-н Махмуд Аббас(лидер на Фатах, президент на Палестинската Автономия и дефакто управник на Западния Бряг). Ракетите представляват метална тръба с дебелина на стената между 2,5 и 3мм, заварени стабилизатори отзад, средната част е “двигателя”, а на върха се закача взрив или пълна бойна глава. За изработването на ракетите не е нужна скъпа инструментална база, най-обикновенната работилница върши работа. Което е и едно от най-големите преимущества на ракетата. Ракетите са неуправляеми, тип “стреляй и забрави”.
Засега се използват активно три модела Касам – Касам1, Касам2 и Касам3, като започват да се използват съответно през 2001, 2002 и 2005 година.

……………………….Касам1……..Касам2………Касам3
дължина………..<80см>…….<180см>……<200см>
диаметър……….<60мм>…..<150мм>……<170мм>
тегло……………..<5.5кг>…….<32кг>……….<90кг>
макс.заряд…….<0.5кг>…….<5-9кг>…….<10-20кг>
обсег……………<3-4.5км>…<8-9.5км>….<10-12км>
НИД*………………<2км>………<7км>………..<10км>
скорост…………<200м\с>….<250м\с>….<300м\с>

*НИД – най-често използвана далекобойност. Рядко ракетите се пращат на максималната си техническа далекобойност.

Касам1 все още няма бойна глава, тя се слага на Касам2 и Касам3.


ГРАД
ГРАД или БМ-21 е съветска реактивна система за залпов огън, Хамас и други палестински групировки използват еденична версия(реактивна система за единичен огън). Ракетата лети със скорост 700м\с, тежи 72кг, диаметър е 122мм(122.4мм), дължина 2.83м, може да носи бойна глава до 18кг. Обсега на оригинална руска система, изтрелвана от съответното шаси е около 40км. Палестинците използват оригинални руски единични системи или ирански и китайски копия, като максималния им обсег е 30-35км, а статистически се пращат по цели на около 20-22км.

УейШи-1
Китайска система за залпов огън, подобна на БМ21, палестинците отново използват единични варианти. Техническата далекобойност е близо 70км, но практически Хамас ги праща на 40-45км. Ракетата е 2.94м дълга, тежи 74кг, носи до 22кг бойна глава и се движи със скорост над 700 метра в секунда.
На бойното поле.

Общо ракети от всякакъв тип и минохвъргачки са използвани многократно по Израел, ето и по-конкретни данни.
2001: 249(първата година в производството на Касам и година след първата Интифада)
2002: 292
2003: 420
2004: 1157
2005: 417(безусловното и едностранчиво изтегляне на Израел от Газа).
2006: 968(демократичните избори в Палестина между Хамас и Фатах).
2007: 1645(„демократичните“ кланета между Хамас и Фатах след изборите)
2008: 3102(втора година от пълното господство на Хамас в Газа)
2009: 566(годината започва с операция Излято Олово)

Политическата изолация на Иран


Ислямската Република Иран е една от сравнително изолираните държави в политическо, военно и икономическо отношение. Освен наложеното ебмарго аятоласите и президентите са се съобразявали и с лошите си отношения с много държави в региона.

Ето и едно кратко описание.

ОАЕ(Обединени Арабски Емирства) – отношенията на Персия с арабската страна са сравнително добри в икономическо отношение, но има териториални спорове между двете държави за островите Абу Муса и двата персийски острова Тунб ал-Кубра и Тунб ал-Сугра.

Ирак – Иран и Ирак възстановяват дипломатически отношения малко след дългата си война, но все още не са стигнали до консенсус за точната граница и се дават като аргумент какво е било повреме на войната и какво е било преди нея. Също така Иран и Ирак имат проблем с достъпа до Шат ал Араб.

Азербайджан и Туркменистан – отношенията с тези две бивши съветски републики също не са добри. Морските граници между трите държави в Каспийско море не са договорени. Преди падането на СССР е имало 50 на 50 споразумение между Москва и Техеран, но след 1991 новите държави имат свои претенции.

Бахрейн – Иран има исторически претенции върху тази малка държава, чието население е основно шиитско, за разлика от повечето им съседи. Има също и немалко етническо персийско малцинство в Бахрейн (мнозинството са араби). Чрез резолюция на ООН се е стигнало до съгласие с шаха на Иран, но след 1979 Хомейни възражда старите искания.

Египет – Египет е оказвал подкрепа на Ирак по време на Ирано-Иракската война, а след примирието с Израел през 1978 година и приютяването на изгонения шах на Иран от Ануар Садат двете държави скъсват дипломатически отношения. Постепенно отношенията се затоплят през 90-те години,  но за значителни промени не може да се говори, предвид про-американската политика на Кайро.

Кувейт – повреме на Ирано-Ираксата война Кувейт снабдява Ирак с оръжия, медицински суровини и други провизи, неведнъж са нападани и от иранската армия. За първи път през 2006 от 27 години иранския президент Ахмединаджад посещава страната, но макар икономическите взаимоотношения да са сравнително стабилни, шиитите в Кувейт се смята за пета колона от сунитското мнозинство, нещо типично за региона.

Саудистска Арабия – също подкрепя Ирак по време на войната, религиозните търкания между страната и Иран са силни. Хомейни неведнъж е призовавал мюсюлманите в СА да свалят от властта царуващата династия. Подписани са няколко договора за сътрудничество, но като цяло отношенията са студени, търговският обмен – минимален. Саудитска Арабия е сунитска държава(95% от населението), а свещенните за Исляма Мека и Медина са нейна територия. Иран е шиитска държава и играе ролята на лидер на шиитите по света, като голяма част от тях са в различни провивции на Ирак, Ливан, Бахрейн.

Сирия – един от най-верните партньори на Иран. Повреме на Ирано-Иракската война Сирия и Либия са единствените арабски държави, които подкрепят Иран. В случая на Сирия е по геополитически интереси – Сирия е съсед на Ирак и лидерите на двете държави неведнъж са изразявали лошото си отношение един към друг, макар политическите им върхушки да имат общ идеологически корен. Иран и Сирия имат подписани много договори за сътрудничество. Общите им врагове САЩ и Израел ги карат да забравят етническите, културните и религиозните си различия. Сътрудничеството е силно изразено във военно отношение. Интересен е и новия подход на сегашния сирийски държавен глава, факт, притесняващ Техеран.

Индия – важен партньор на Иран, икономически и стратегически. Търговският обмен е голям, двете държави имат общ враг – Пакистан, и двете държави подкрепят северния съюз в Афганистан по времето на правителството на талибаните. Северният съюз е нееднородна организация съставена от различни групировки, носещи различни идеологии, подпомагани са от много арабски държави, Иран, САЩ, Русия, Индия, централно азиатските държави и др., като всяка страна е подпомагала най-удобната за нея фракция от конфедеративния съюз.

Афганистан – днес двете държави имат привидно добри отношения, но имат далеч повече проблеми. Афганските трафиканти, които пренасят опиум през обширната граница между двете държави е един от тях. Религиозните различия също не бива да се пренебрегват. Афганистан е етнически нееднородна държава, но 85% от населението изповядват сунитски Ислям. Макар пущуните(най-многобройната етническа група м Афганистан) и иранците да са близки етноси, на битово ниво съществуват сблъсъци, а на политическо – недоверие.

Пакистан – Иран подкрепят северния съюз през 90-те години в Афганистан, докато пакистанските служби дават подкрепата си на талибанското правителство. От тази гледна точка отношенията между Иран и Индия пък стават далеч по-логични. Религиозните различия и търканията по границата Иран-Пакистан също влошават отношенията им.

Китай – макар Иран да има добри отношения с Индия и лоши отношения с Пакистан, с Китай имат положителни такива. Търговския обмен е огромен, военното сътрудничество – също или иначе казано има сериозна китайска технологична и материална помощ за Иран. Техеран има поръчки за китайски изтребители, други самолети, леки оръжия и др. за Иран има немалко.

С.Корея – по обясними причини(Китай, Русия и САЩ) отношенията между двете страни са добри. Не толкова в търговско отношение, колкото във военното сътрудничество. Много от корейските модификации на руски оръжейни системи намират пътя си до Иран, в това число и балистични ракети. Интересен пример е иранската ракета Шахаб3. Сходства между ядрените им програми също не трябва да се пренебрегват.

Отношенията на Иран с Израел са повече от ясни, а тези със САЩ не трябва да вдъхват спокойствие в сърцата на иранските управници. Важно обобщение за Иранската политическа изолираност е фактът, че персийската държава няма граница с приятелска държава, в най-добрия случай отношенията са неутрални. Голяма роля играе и етническата нееднородност на държавата, като малцинствата и са компактни и географски обособени на области, а не урбанизирани и по квартали. Едва половината от жителите на страната са с персийско самосъзнание, останалите са кюрди, азери, араби, туркмени, гиляни, като у много от малцинствата има силно изразени сепаратиски настроения, които засега обаче властта в Техеран успява да държи под контрол.

Размириците в Техеран


След изборите през лятото на 2009 сегашния президент на Иран Ахмединаджад спечели втори мандат на постта. Неговия съперник г-н Мир-Хосеин Мусауи Кхаменех (или наричан от медиите най-често Хосейн Мусауи) обвини, че изборите са фалшифицирани. Последваха жестоки бунтове и размирици в ислямска Персия, които не са утихнали и днес, а толкова напрежение не е имало от Ислямската Революция насам.
По време на бунтовете иранските служби ограничиха и сериозно филтрираха потока от информация в интернет, но малкото кадри, които стигаха до западните медии бяха излъчвани многократно. Образът на бунтуващата се и героична младеж. Дали обаче медийният образ на събитията е адекватен?

Първите четирима претенденти за президент бяха сегашният държавен глава Ахмединаджад, г-н Мусауи, Резайи Мохсен и Мехди Карруби, като последните двама имат пренебрежимо малък успех на изборите. Според официално представените данни сегашният президент е спечелил 63%, а г-н Мусауи 34%, но симпатизанти на г-н Мусауи твърдят, че от 43,026,078 гласували едва 5,698,417 са дали гласа си за Ахмединаджад, а 19,075,623 са гласували за Мусауи. Позовават се на писмо, чиято автентичност не е доказана, но според същото г-н Карруби е спечелил 13,387,104 от гласовете, макар според официалните данни той да е спечелил едва 1.73% от гласовете.
Но аз няма да обърна чак такова внимание на изборите, процентите и дали е имало измами или не. За мен по-важно е друго.
Иран е една политически и иномически изолирана държава, чиято ядрена програма само я отдалечава от света. В лицето на самопровъзгласилия се за либерална опозиция г-н Мусауи светът видя алтернатива на иначе неприятния за международната общност режим на г-н Ахмединаджад. Но самия Мусауи е бил държавен глава и е служил два мандата като министър-предстедател на Иран, пост, който е премахнат след него. Днес практически функциите на премиер са прелети в функциите на президента, длъжност, която не имала особено значение преди поправката в конституцията през 1989(повремето на Мусауи). Или иначе казано функциите на премиера на Иран преди 1989 и тези на президента след 1989 са почти едни и същи с малки и незначителни разлики. И именно в управлението си г-н Мусауи е спомогнал за утвърждаването на тогава младата ислямска държава (ислямската революция е през 1979, а г-н Мусауи е държавен глава в периода 1981-1989), както и утвърждаването на Исляма като фундаментален инструмент на държавата и неин върховен закон. И в същия период от време е започната и така обсъжданата иранска ядрена програма. Макар г-н Мусауи в предизборната си платформа през 2009 да призоваваше към либерализация на обществото, той изрично подчертаваше, че Иран има право на ядрена програма. А и либерализация на обществото е хубаво твърдение, но нито с управлението си преди 20 години го е доказал, нито президента на Иран е върховен лидер. Това кара много хора да мислят, че в Иран реално няма опозиция на режима, не и значима, не и такава, която би премахнала нещата, за които светът упреква Иран.