Либийския фронт – противоречиви сигнали



Вече измина повече от седмица, откакто бунтовниците в Либия бяха подкрепени от международната общественост – първоначално от ООН, Франция, Великобритания и САЩ, а впоследствие от още 10 държави. След като плениха ключовия град Адждабия, в близките дни бунтовниците установиха контрол и над Брега, Бин Джалад и Рас Лануф – стратегически важни градове по източната крайбрежна ивица на Либия. Говорител на Либийският национален съвет (ЛНС – преходното правителство в източната част на африканската държава) съобщи, че до една седмица ще са в състояние да изнасят по 100,000 барела петрол на ден (за повече информация виж Либия и Запада – а сега накъде?). Но има много въпроси, чиито отговори остават загадка.

КОЙ РЪКОВОДИ?

Резолюция 1973 на Съвета за сигурност на ООН опълномощи западните държави не само да наложат забрана за полети на Кадафи, но и да извършват удари по стратегически цели, с цел „да се предпазят цивилните граждани”. Масирани въздушни и ракетни удари се осъществяват от 9 дена от френските, британските и американските военни. За повече информация – данни на БиБиСи за използваната от различните държави военна техника в конфликта в Либия.
След дълги преговори преди няколко дена НАТО (организация с лошо име в арабския и мюсюлманския свят) пое контрола под т.нар. no-fly zone (зона, забранена за полети) и налагането на оръжейно ембарго. Но ударите по наземни цели в Либия се осъществяват от САЩ, Франция и Великобритания, независимо от НАТО. Това напомня на т.нар. „афганистански модел” – една мисия (ИСАФ) отговаря за мироопазващите операции в родината на опиума, а друга (част от операция „Продължителна Свобода”) за активните военни действия срещу талибаните. За Вашингтон НАТО означава повече отговорност за европейците, а в европейските очи НАТО е инструмент на Америка. В Афганистан решението беше намерено като Барак Обама увеличи щатския контигент в страната и обедини двете мисии под една шапка. С което намаляха не само логистичните трудности, но и вътрешнокоалиционните противоречия, ала „европейските страхливци с/у американските каубои”.

НОВ ПОДХОД

Коалиционните удари успешно отслабиха силите на Кадафи, разрушавайки огромен брой военна техника, ПВО системи, комуникационни възли и др. Ако ден преди началото на тази кампания либийските бунтовници бяха притиснати в ъгъл, без да имат пълен контрол над нито един голям град, то днес пленяват стратегически обекти със завидна скорост. Но въпреки това крайният успех не е гарантиран – все по-често се говори за разширяване на помощта към бунтовниците. Според различни източници във високите етажи на властта се обсъжда идеята либийските революционери да бъдат подкрепени с оръжие, а защо не и обучаващ персонал. От една страна това би наклонило везните в ущърб на Кадафи, без да се налага западни войски да окупират и един сантиметър от либийската земя (резолюцията на ООН разрешава изпращането на инструктори, дори командоси за рейдове над дадени обекти, тъй като това са краткотрайни действия, нецелящи военна окупация). Също така би осигурило на западните държави и САЩ добри дипломатически позиции в едно следващо правителство.
В противен случай един от възможните изходи е иракският – през 90-те години 2/3 от територията на Ирак влиза в забранената от САЩ и партньорите им за летене зона, докато Саддам успешно се справя с три самостоятелни въстания (неподкрепени от Запада) – на шиитите, кюрдите и вътрешноармейския бунт и запазва властта още 12 години. Макар активни военни действия срещу иракската армия да са извършвани само до изтеглянето й от Кувейт, двете войни в Ирак показват, че единствения гарантиращ успех модел е сухопътната операция.
В Либия подобна намеса все още не е наложителна. И едва ли има много желаещи във Вашингтон, Париж и Лондон (задават се избори), които искат да видят кракът на НАТО да стъпи в още една арабска, мюсюлманска страна. Но докато паралелните операции за забрана на полети над иракски Кюрдистан и южен Ирак са се ограничавали до въздушното пространство, в Либия сме свидетели на сериозни удари по военната машина на Кадафи. Оръжейна и инструкторска помощ вероятно биха били последната капка.
Но това крие и своите негативи. В момента е в сила оръжейно ембарго, забраняващо доставки на която и да е от двете страни. ООН едва ли би приела великите сили да въоръжават до зъби едната страна в гражданска война. Не е ясно и тези оръжия при кого биха отишли – макар самите бунтовници да наричат това борба за демокрация, Либия е държава без абсолютно никакъв демократичен опит. Не е изключено при евентуални оръжейни пратки да се получи ефекта на бумеранга, познат на Вашингтон от Афганистан. През 80-те години чрез операция „Циклон” на ЦРУ е изпратено огромно количество военна техника на афганските муджахидини (от арабски – свещенни войни, войни на Джихад), борещите срещу войските на СССР, като голям спонсор е била също и Саудитска Арабия. След края на войната обаче част от тези обучени от ЦРУ муджахидини образуват ядрото на ал-Кайда.
В най-добрия сценарий – Кадафи бива победен, кой ще дойде на власт? Либийски вариант на бен Ладен или мулла Мохамед Омар? Нов Кадафи (сред бунтовниците има много високопоставени лица от режима)? Други ислямисти или Мюсюлманското братство? Дали Либия ще остане една държава или ще се разцепи по етническите и племенните си граници като Югославия в последните 20 години?

КАДАФИ

Безспортно няма по-брутален тиранин в арабския свят от Муамар Кадафи. Дори Башар ал Асад в Сирия и екс-президента на Египет Хосни Мубарак изглеждат като либерални демократи в сравнение с него. През 42-те години на власт той е станал известен с отвличанията и терористичните атаки, които нарежда (виж повече Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986). Бруталността му е разярила либийският народ, който по време на превърналите си в гражданска война протести изпадна в крайности – незнаен брой чернокожи работници бяха убити, под подозрение, че са наети от Кадафи главорези. В първите дни труповете на двама африканци бяха завързани за бял джип Тойота в центъра на града. Скандиранията „Аллах у акбар” (Аллах е велик) бяха заглушавани единствено от изстрелите на АК-47. Същите тези хора, които са и живяли 42 под диктатура, може и да не оставят оръжията си след падането на Кадафи. Междуетническите, междуплеменните, религиозните и политическите вражди днес са на втори план, засенчени от общия враг в лицето на омразния тиранин. Но какво ще стане когато той изчезне? През последните десетилетия има много необнадеждаващи примери – Сомалия след падането на Сиад Баре през 1991 се разпада на три отделни територии, Афганистан след изтеглянето на войските на СССР през 1989 влиза в състояние на гражданска (религиозна и етническа) война, като не е спряла до ден днешен. Сходна съдба е отредена и на Ирак след падането на Саддам Хюсеин през 2003 – 120,000 души загиват, най-вече от терористични атентати в религиозната война между шиити и сунити, а етническите кюрдски райони на север са практически независими от централната власт.
За един ден през 1996 година Кадафи нарежда да бъдат убити 1270 политически затворници. Докато египетските протести бяха посрещани с полицейска бруталност, либийските бяха посрещани с въздушни бомбардировки. Муамар Кадафи е показал, че е готов на всичко за да задържи властта си. Не е изключено да изтъргува военна загуба за политечска победа. От Вашингтон изрично подчертаха, че самият Кадафи не е военна цел, а от Париж идват ясни послания и условия, които диктаторът трябва да изпълни ако иска да остане на трона си. Какъв ще е изхода – остава да видим.

Вижте още :
Колекция от снимки от конфликта в Либия на Ню Йорк Таймс
Статии за Либия в сайта на Ню Йорк Таймс
Статии за Либия в сайта на The Economist
Статии за Либия в сайта на Foreign Policy

..

Либия и Запада – а сега накъде?


ПРЕДИСТОРИЯ

На 4-ти Януари, 2011 година от отчаяние и в знак на протест 26-годишният тунизиец Мохамед Буазизи се замозапалва, разпалвайки целия арабски и мюсюлмански свят. Спонтанните вълни от протестиращи заливат улиците на почти всички арабски държави, мотивирани и от жестоките начини, по които силите на реда реагират. След 223 загинали президентът на Тунис Бен Али подава оставка и бяга в Саудитска Арабия. След 684 загинали президентът на Египет, сърцето на арабския свят, Хосни Мубарак е свален. Още няколкостотин загиват в други арабски и мюсюлмански държави, в които до ден днешен има протести.

Но докато в гореспоменатите страни протестите се ограничават до улични сблъсъци с органите на реда, в Либия те бързо ескалират в гражданска война, която от около месец е отнела живота на над 10,000 души. Това провокира и по-сериозна реакция от на международната общественост, а от вчера – и военна намеса.

КАДАФИ

За 42 години на власт Муамар Кадафи се прославя с много неща. Организиране на атентати в цял свят (виж Локърби, 1988), вземане на чуждестранни специалисти за заложници (българските медицински сестри) и търгуването им на дипломатическата маса. „Великият бедуински вожд” дава на страната си гръмкото име Великата Социалистическа Народна Либийска Арабска Джамахирия (ВСНЛАД), а на себе си титлата Ръководител и Водач на Революцията на ВСНЛАД. Ексцентричността и непредсказуемостта му, съчетани с безпощадните методи, които използва за потушаване на всяка форма на несъгласие го правят един от най-известните диктатори на 20-ти и 21-ви век. Със своите 42 години на власт днес той е най-дълго служилият държавен глава в света (с оглед пенсионирането на Фидел Кастро и смъртта на севернокорейският лидер Ким Ир Сен).

Кадафи създава всеобхватен репресивен апарат, промъкващ се във всеки аспект от ежедневието на поданиците му. Нелогичността, с която той ръководи международното положение на Либия, тласка страната в различни лагери. След серия организирани в западна Европа атентати през 80-те, президентът на САЩ Роналд Рейгън нарежда наказателен удар по военни цели в Либия (виж Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986). През 1988 агенти на Кадафи взривяват самолет на ПАН АМ граждански полет 103 над Локърби, Шотландия, отнемайки живота на 270 души. Заедно с опитите на Либия за създаване на химически и ядрени оръжия, това са някои от причините, които вкарват страната в международна изолация. След години санкции, бойкоти и ембарго, в началото на 21-ви век отношенията със Запада се подобряват. След решителната намеса на президента Саркози са освободени българските медицински сестри. Кабинетът на Силвио Берлускони подписва договор с Триполи за борба с нелегалната северноафриканска имиграция, огромен проблем за средиземноморските държави-членки на ЕС.

Въпреки това през годините бруталността, с която „бедуинът-войн” се отнася към населението си остава константа. Той е дълбоко презирен от почти цялата либийска диаспора, както и по-голямата част от арабския свят. Но докато в Египет Хосни Мубарак беше едва лицето на военната върхушка, Кадафи е „едноличен собственик” на Либия. Налага култ към личността и изкоренява всяка форма на независимост у доближените си. На фона на Либия, Египет е демократичен и либерален рай.

БУНТОВНИЦИТЕ

Започналите на 15-ти Февруари и потушени безпощадно от властта протести в Либия бързо прерастват в гражданска война. Виждайки вероятност от бърза и решителна победа, много хора от армията на Либия дезертират и се присъединяват към превърналите се в бунтовници протестиращи. Надявайки се Кадафи да бъде свален по сходен с египетския и тунизийския начин, бунтовниците започват кампания срещу Кадафи, отначало в източната част (в която и племената традиционно са срещу Кадафи и племето, към което принадлежи). В първите дни на гражданската война много от войниците (армията е предимно от наборници) отказват да атакуват своите сънародници. Страхувайки се от повече дезертьори, Кадафи използва скритото си оръжие – с милиардите долари, които има в лични сметки в европейски банки той купува наемници от Нигер, Буркина Фасо, Судан, Чад и дори Сърбия. Улични протести в Бенгази са посрещани с въздушни бомбардировки и обстрел от хеликоптери. На 21-ви Февруари два пилота на либийски изтребители Мираж Ф1 отказват да изпълнят заповедите си (да бомбардират тълпи от протестиращи) и дезертират в Малта.

В началните стадии объркването, хаоса и страхът от дезертьорство (и сътветно наказателни мерки) в армията помагат на бунтовниците да установят контрол над голяма част от страната. Бенгази, вторият по големина град в страната и смятан за столица на „анти-кадафизма” минава под техен контрол. Следват битки за ал-Байда, Аждабия и Мизурата. Везните се накланят в ущърб на Кадафи. Но след някоко седмици боеве силите му стъпват на крака и започват контра-настъпление, вземайки под контрол много стратегически градове и села.

РЕАКЦИИТЕ НА ЗАПАДЪТ

Либия произвежда 2% от световния петрол. 85% от продукцията отива в Европа, което отговаря за 11% от потреблението на ЕС (13.63 милиона барела/ден). Този процент е много по-висок в средиземноморските страни членки. Първата държава, която официално предлага да се наложат санкции над Триполи е и най-отдалечената европейска страна – Финландия. Последните съгласили се са средиземноморските островни републики Малта и Кипър. Санкциите замразяват личните сметки на Кадафи и неговите роднини и приближени в европейските банки (равняващи се на десетки милиарди долара). Това съвпада и с излизането на африканските наемници от фокуса на събитията.

Освен поскъпвнето на петрола, западните правителства са притеснени и от още нещо – възможността конфликта да създаде масови вълни към Европа, която и без това има огромни проблеми със северноафриканските имигранти. И тук също най-загрижени са държави като Франция, Испания, Италия и Малта, а най-хладнокръвни – Швеция и Финландия.

Но армията на Кадафи продължава успешно своята контраатака в източната, „бунтовническа” част на Либия, която според ексцентричния лидер на страната е превзета от ал-Кайда. И докато в градски битки като цяло неопитните партизани имат някакъв шанс, то срещу военновъздушните сили на бедуинския войн те са безсилни. Малкото наброй зенитни картечни установки (като 14.5мм ЗПУ-4 от 40-те години) не им помагат. Бунтовниците успяват да пленят складове с леки оръжия, няколко танка, БТР, дори и самолети и хелитоптери. Но липсата на организация, неопитността и най-вече необезпокояваните бомбардировки накланят везните бавно и решително на страната на Кадафи. На Запад все по-сериозно се говори за идеята (която съществува още от началото) да се наложи забрана за летене над Либия, подобно на сходните „no-fly zone”операции в Ирак през 90-те години.

ЗАБРАНА ЗА ПОЛЕТИ

След дълги преговори и със съгласието на Арабската Лига (в която Либия членува), резолюция 1973 на Съвета за Сигурност на ООН разрешава да се наложи забрана за полети. Изненадвайки някои (между които и Арабската Лига или поне за пред медиите), резолюцията разрешава и вземането на „всякакви необходими мерки” за защита на цивилното население. Макар изрично да се забранява каквато и да е форма на военна окупация, формулираните като „всякакви необходими мерки” разрешават на коалиционните войски да нанасят удари по цели на либийските ВВС и ПВО, както и сухопътните им войски. Теоретично, резолюцията не забранява рейдове на специални сили по суша, които макар да са по земя са кратковременни и не се считат за военна окупация.

Главният секретар на Арабската Лига – Амр Муса, заявява че военните действия се различават от приетата от Лигата идея за забрана на полетите. Също така той изказва притесненията си за загиналите цивилни от НАТО-вски бомбардировки, но е редно да се отбележе, че това най-вероятно е част от пропагандната война на Кадафи и тези жертви не се потвърдени от независими източници.

Най-съществено е участието на САЩ, Великобритания и Франция, но правителствата на Обединените Арабски Емирства, Катар (две арабски, мюсюлмански държави), Канада, Дания, Испания, Италия, Норвегия, Белгия и Гърция са потвърдили бъдещето си участие (повечето държави с по няколко изтребителя или други самолети, или бази).

ВОЕННИТЕ ДЕЙСТВИЯ

На 19-ти Март започнаха военните действия срещу силите на Кадафи. 19 френски изтребителя удрят сухопътни войски на Кадафи близо до Бенгази, където се водят ожесточени битки между двете страни. На сайта на френското Министерство на Отбраната е публикуван списък с участвалите във въздушния рейд (част от операция „Харматан”) самолети :

  • 8 броя изтребители Рафал
  • 2 броя изтребители Мираж-2000-5
  • 2 броя Мираг 2000-Д
  • 6 броя самолети-танкер Ц-135
  • 1 брой Е3Ф AWACS

Днес, 20-ти Март, френското министерство официално съобщи, че самолетоносачът Шарл де Гол е отплавал от пристанищния град Тулон към Либия. На борда според официалното изявлание се намират :

  • 10 хеликоптера, между които 1 Каракал и 2 Пума
  • 8 изтребителя Рафал
  • 6 модернизирани изтребителя Супер Етендард
  • 2 Е-2Ц Хоукай

Освен тях в операцията са ангажирани 4 бойни кораба и 2,600 души от френския военноморски флот.

Американските военни са изпратили контингент, съответно от военноморските сили, военновъздушните сили и морската пехота в операция „Зората на Одисей”.

ВМС на САЩ участват с :

  • 5 бойни кораба
  • 3 подводници
  • неспоменат брой самолети ЕА-18Г

ВВС на САЩ участват с :

  • 3 стратегически стелт-бомбардировача Б-2
  • 10 изтребителя Ф-15Е от британската база Лакенхийф
  • 8 изтребителя Ф-16Ц от италианската база Авиано
  • 2 самолета А 2 броя самолети АЦ-130У, клас “gunship” (уникален за американските ВВС)
  • неспоменат брой разузнавателни самолети Ю-2 (U-2)

Морската Пехота на САЩ участва с :

  • 4 броя АВ-8Б Хариер 2, на борда на кораб от военноморските сили

На 19-ти Март американски и британски кораби и подводници изстрелват общо 110 крилати ракети Томахоук по 20 наземни цели в Либия. На 20-ти Март следват бомбардировки от Б-2 срещу либийско летище и атака от изтребителите Ф-15, Ф-16 и Хариер срещу наземни цели на либийските сили.

Британските Кралски Военноморски Флот и Кралски Военновъздушни Сили участват съответно с :

  • 2 бойни кораба
  • 1 подводница
  • около 10 изтребителя Юрофайтър Тайфун
  • около 10 изтребителя Торнадо ГР4
  • 2 самолета-танкер ВЦ-10 1 самолет Сентинел Р-1
  • 3 Самолета Сентри AEW.1 AWACS

А СЕГА НАКЪДЕ?

Залогът на НАТО е, че въздушната кампания ще отслаби силите на Кадафи, а бунтовниците ще свършат мръсната работа по суша. Преди 20 години, когато САЩ води първата война срещу Ирак (виж Въздушната война над Ирак ’91) избухват три бунта срещу Саддам. Бунт на шиитите-мюсюлмани (мнозинство в страна, в която управляващите са сунити) на юг, бунт на етническите кюрди на север и вътрешноармейски бунт. Една от причините е реч на Джордж Буш-старши, който призовава иракския народ да се опълчи на диктатора си. Сигурни, че ще дойде подкрепа отвън (САЩ, Западът или дори шиитски Иран) бунтовниците започват неуспешна кампания, която коства живота на близо 200,000 души, тъй като американските войски освобождават окупирания от Саддам Кувейт, но не навлизат в самия Ирак (нещо, което синът на тогавашния президент направи през 2003 година).

Днес в Либия положението и контекста на събитията в региона са различни, но има и общи неща. Действията на САЩ, Великобритания, Франция и (в следващите дни) останалите държави от коалицията се ограничават само до въздушни удари и забрана за полети на Либия. Забрана за полети е имало и над Ирак през 90-те години – 2/3 от въздушното пространство на страната е било извън контрола на Саддам, но той въпреки това успява да потуши бунтовете по жесток начин. За оръжейни пратки до бунтовниците, пращане на обучителни екипи, да не говорим за сухопътен контигент в Либия днес не се и говори. Но с адекватна въздушна кампания от НАТО (на която Либия почти не може да се противопостави) бунтовниците имат реален шанс да свалят властта. Остава въпроса – а после? Бездействие от европейските политици щеше да означава продължително война, в която цените на петрола и имигрантските вълни щяха да се увеличат. В редица европейски държави се задават избори – според скорошно проучване рейтнга на Саркози е по-малък от този на националистката партия Фронт Насионал, а общественото мнение в Европа е ЗА налагане на забрана за полети над Либия. В САЩ общественото мнение е различно и по повечето въпроси – полярно разделено (виж повече – проучване на Pew research center for people and the press на американското обществено мнение). Общественото мнение в арабския и мюсюлманския свят е традиционно анти-американско, но също така е против Кадафи. Повечето хора в мюсюлманския свят подкрепят забрана за полети над Либия, но са против военна окупация.

Доставките на петрол могат да се възобновят до известна степен до предишния си капацитет (в момента той е 20% при сравнение с Януари) и преди финала, тъй като повечето от петролните залежи на страната са в бунтовническия Изток. Но дори и да се сбъдне най-добрия сценарий – да бъде свален Кадафи, какъв ще е резултът? Днес всички фракции – комунисти, ислямисти, националисти, демократи, хора от различни племена и т.н. (ляво – етническа карта на Либия), са обединени около общия враг в лицето Кадафи. Но не е ясно дали оръжията ще бъдат оставени при евентуално сваляне на „великия лидер”. Не ясно дали държавата, която е начертана от европейските колониални сили преди много години, както и по-голямата част от Близкия Изток и Африка, ще остане в този си вид и няма да се разпадне според етническите/племенните си граници. Не е ясно дали няма да се появи втори Кадафи (т.нар. „революционер вълк в овча кожа”). Възможно е идването на ислямисти на власт, като дори и този сценарий крие различни варианти – лек ислямистки режим по турски модел, по-силен ислямистки режим по ирански модел и т.н. Но със сигурност НАТО си осигурява добри дипломатически позиции в тази богата на петрол и имигрантски потенциал страна.

WikiLeaks – дипломатическата бомба в Близкия Изток


Преди няколко дена световноизвестният хакер Джулиан Асандж и неговага организация WikiLeaks публикуваха нова партида секретни документи – този път над четвърт милион дипломатически съобщения. Информацията, която излезе наяве взриви световното медийно пространство, създаде главоболия на десетки правителства по цял свят и промени представите на голяма част от обществеността за редица проблеми. Особен акцент в медиите се даде и на разкритията в близкоизточната политика. Ето и някои от тях.

ИРАН

Иранското правителство е използвало иранския Червен полумесец (еквивалент на Червения кръст) за да достави чрез свои агенти оръжия и амуниции на ислямистката групировка Хизбула по време на израелските военни действия срещу организацията в Ливан през 2006 година. Пратките са доставяни чрез линейки, под прикритието на хуманитарни помощи. В акциите са участвали основно агенти на Иранския Корпус на Революционната Гвардия (или Пазителите на Ислямската Революция), елтните войски на страната.

ЛИВАН

Чрез секретните дипломатически съобщение се установи, че през 2008 година тогавашният и сегашен министър на отбраната на Ливан – Елиас Мур, е предал на Израел, чрез американското посолство, „военни подсказки“. Според разсекретените документи Мур e казал, че ако Израел проведе акция срещу ислямистката групировка Хизбула той самият ще окаже „тиха подкрепа“. Министърът заявява, че ако акциите на израелската армия се ограничат до мюсюлманските села и не засегнат християнските части на страната, армията няма да се намеси и да попречи на израелските войници. Ливан е сред най-разнородните арабски и близкоизточни държави – 34% от населението са християни (22% маронити), а мюсюлманите шиити – 28%, а мюсюлманите сунити – също 28%. Висшите офицери в армията традиционно са маронити (християни), а цялата общност винаги е била по-скоро про-западно настроена. През гражданската война християнските милиции се борят заедно с израелските войски срещу про-иранските, про-сирийските и комунистическите фракции. Хизбула е считана от армията и изобщо правителството за национален проблем, с който обаче не могат да се справят. Именно затова министърът на отбраната Мур заявява, че ако Израел не удря цели в християнските райони на страната, ливанската армия ще стои настрана.

ПАЛЕСТИНА

В края на 2008 година Израел започва операция „Излято Олово“, чиято цел бе да свали Хамас от власт. През 2005 Израел едностранно и безусловно се изтегля от ивицата Газа, в която започва своебразна гражданска война между ислямистите от Хамас и светската групировка Фатах. В сблъсъка се включват също комунистически организации и Движението за Палестински Ислямски Джидхад. През 2007 след множество кървави сблъсъци Хамас успяват да прогонят всички представители на Фатах и налат религиозна власт. През 2008 година, малко преди операцията „Излято олово“, израелският министър на отбраната Ехуд Барак пита представители на Палестинската Автономия (де-факто Фатах) и египетското правителство дали биха заели административна роля в Газа ако опитът да се свали Хамас бъде успешен. Отговорът е отрицателен. Фатах успяват да извлекат огромни дивиденти от статуквото.

САУДИТСКА АРАБИЯ

Крал Абдула Азис многократно заявява пред американски дипломати, че САЩ трябва да „отреже главата на змията“ с военен удар по иранските ядрени центрове. Досега Саудитска Арабия, както и повечето арабски правителства, не са давали много официални изявления за иранската ядрена програма, но секретните документи разкриват също, че кралят на Бахрейн – Хамад ал-Халифа, е приканил САЩ да използват военна сила срещу Иран, потвърждавайки публикации от последните години. В края на Септември бе оповестено, че САЩ се готвят да сключат сделка със Саудитска Арабия за над 60 милиарда долара (най-голямата оръжейна сделка в историята на САЩ). За повече информация в блога виж Саудитска Арабия на пазар с 60 милиарда . Освен Бахрейн и Саудитска Арабия, Йордания също е изразила подкрепата си за бъдеща американска война срещу Иран.

ЕГИПЕТ

От секретните американски дипломатически съобщения става ясно, че ръководителят на египетското разузнаване – Омар Сюлейман, е изразил твърда позиция спрямо външната политика на Иран и ядрената програма. Сюлейман заявява на щатските пратеници, че щом Иран засилва влиянието си в Египет и Ливан, Египет трябва да направи същото. Според него не бива да се допуска Иран да се сдобие с ядрени оръжия и подкрепя американски удар по ядрените обекти. Заявено е също, че ако Техеран успее да развие собствена атомна програма, Кайро ще е принуден да направи същото. Нещо, за което според изтеклите документи са намекнали и високопоставени държавници от Саудитска Арабия.

СИРИЯ

На среща с американски сенатори президентът на Сирия – Башар ал-Асад, заявява че подкрепата на Дамаск за Хамас и Хизбула няма да спре. Той дава да се разбере, че между неговото правителство и партия (изповядваща светски арабски социализъм) и ислямистките групировки в Ливан и ивицата Газа съществуват идеологически разлики. Президентът посочва Мюсюлманското Братство като идеен корен на Хамас (правителството на Сирия води дългогодишна война срещу собствените си радикални движения).  Но за да запази влиянието си, казва Асад, той трябва да работи с всички страни. „Това е реалността“.
Също така президентът на Сирия, която има много близки отношения с Иран, заявява че ядрената програма на Техеран е за мирни цели. Въпреки това лаконично добавя, че персийската държава не би нанесла ядрен удар над Израел, тъй като в резултат биха загинали и много араби.
В друга среща на 30-ти Декември, 2009, сирийският държавен глава предупреждава американски сенатори, че технологичното превъзходство на израелската армия не може да осигури ефикасна защита срещу ракетни атаки, намеквайки за собствения си балистичен арсенал и химически оръжия, както и за ракетния арсенал на Хизбула (доставен от Сирия и Иран). За повече информация в блога виж Израелския противоракетен щит.

Политическата изолация на Иран


Ислямската Република Иран е една от сравнително изолираните държави в политическо, военно и икономическо отношение. Освен наложеното ебмарго аятоласите и президентите са се съобразявали и с лошите си отношения с много държави в региона.

Ето и едно кратко описание.

ОАЕ(Обединени Арабски Емирства) – отношенията на Персия с арабската страна са сравнително добри в икономическо отношение, но има териториални спорове между двете държави за островите Абу Муса и двата персийски острова Тунб ал-Кубра и Тунб ал-Сугра.

Ирак – Иран и Ирак възстановяват дипломатически отношения малко след дългата си война, но все още не са стигнали до консенсус за точната граница и се дават като аргумент какво е било повреме на войната и какво е било преди нея. Също така Иран и Ирак имат проблем с достъпа до Шат ал Араб.

Азербайджан и Туркменистан – отношенията с тези две бивши съветски републики също не са добри. Морските граници между трите държави в Каспийско море не са договорени. Преди падането на СССР е имало 50 на 50 споразумение между Москва и Техеран, но след 1991 новите държави имат свои претенции.

Бахрейн – Иран има исторически претенции върху тази малка държава, чието население е основно шиитско, за разлика от повечето им съседи. Има също и немалко етническо персийско малцинство в Бахрейн (мнозинството са араби). Чрез резолюция на ООН се е стигнало до съгласие с шаха на Иран, но след 1979 Хомейни възражда старите искания.

Египет – Египет е оказвал подкрепа на Ирак по време на Ирано-Иракската война, а след примирието с Израел през 1978 година и приютяването на изгонения шах на Иран от Ануар Садат двете държави скъсват дипломатически отношения. Постепенно отношенията се затоплят през 90-те години,  но за значителни промени не може да се говори, предвид про-американската политика на Кайро.

Кувейт – повреме на Ирано-Ираксата война Кувейт снабдява Ирак с оръжия, медицински суровини и други провизи, неведнъж са нападани и от иранската армия. За първи път през 2006 от 27 години иранския президент Ахмединаджад посещава страната, но макар икономическите взаимоотношения да са сравнително стабилни, шиитите в Кувейт се смята за пета колона от сунитското мнозинство, нещо типично за региона.

Саудистска Арабия – също подкрепя Ирак по време на войната, религиозните търкания между страната и Иран са силни. Хомейни неведнъж е призовавал мюсюлманите в СА да свалят от властта царуващата династия. Подписани са няколко договора за сътрудничество, но като цяло отношенията са студени, търговският обмен – минимален. Саудитска Арабия е сунитска държава(95% от населението), а свещенните за Исляма Мека и Медина са нейна територия. Иран е шиитска държава и играе ролята на лидер на шиитите по света, като голяма част от тях са в различни провивции на Ирак, Ливан, Бахрейн.

Сирия – един от най-верните партньори на Иран. Повреме на Ирано-Иракската война Сирия и Либия са единствените арабски държави, които подкрепят Иран. В случая на Сирия е по геополитически интереси – Сирия е съсед на Ирак и лидерите на двете държави неведнъж са изразявали лошото си отношение един към друг, макар политическите им върхушки да имат общ идеологически корен. Иран и Сирия имат подписани много договори за сътрудничество. Общите им врагове САЩ и Израел ги карат да забравят етническите, културните и религиозните си различия. Сътрудничеството е силно изразено във военно отношение. Интересен е и новия подход на сегашния сирийски държавен глава, факт, притесняващ Техеран.

Индия – важен партньор на Иран, икономически и стратегически. Търговският обмен е голям, двете държави имат общ враг – Пакистан, и двете държави подкрепят северния съюз в Афганистан по времето на правителството на талибаните. Северният съюз е нееднородна организация съставена от различни групировки, носещи различни идеологии, подпомагани са от много арабски държави, Иран, САЩ, Русия, Индия, централно азиатските държави и др., като всяка страна е подпомагала най-удобната за нея фракция от конфедеративния съюз.

Афганистан – днес двете държави имат привидно добри отношения, но имат далеч повече проблеми. Афганските трафиканти, които пренасят опиум през обширната граница между двете държави е един от тях. Религиозните различия също не бива да се пренебрегват. Афганистан е етнически нееднородна държава, но 85% от населението изповядват сунитски Ислям. Макар пущуните(най-многобройната етническа група м Афганистан) и иранците да са близки етноси, на битово ниво съществуват сблъсъци, а на политическо – недоверие.

Пакистан – Иран подкрепят северния съюз през 90-те години в Афганистан, докато пакистанските служби дават подкрепата си на талибанското правителство. От тази гледна точка отношенията между Иран и Индия пък стават далеч по-логични. Религиозните различия и търканията по границата Иран-Пакистан също влошават отношенията им.

Китай – макар Иран да има добри отношения с Индия и лоши отношения с Пакистан, с Китай имат положителни такива. Търговския обмен е огромен, военното сътрудничество – също или иначе казано има сериозна китайска технологична и материална помощ за Иран. Техеран има поръчки за китайски изтребители, други самолети, леки оръжия и др. за Иран има немалко.

С.Корея – по обясними причини(Китай, Русия и САЩ) отношенията между двете страни са добри. Не толкова в търговско отношение, колкото във военното сътрудничество. Много от корейските модификации на руски оръжейни системи намират пътя си до Иран, в това число и балистични ракети. Интересен пример е иранската ракета Шахаб3. Сходства между ядрените им програми също не трябва да се пренебрегват.

Отношенията на Иран с Израел са повече от ясни, а тези със САЩ не трябва да вдъхват спокойствие в сърцата на иранските управници. Важно обобщение за Иранската политическа изолираност е фактът, че персийската държава няма граница с приятелска държава, в най-добрия случай отношенията са неутрални. Голяма роля играе и етническата нееднородност на държавата, като малцинствата и са компактни и географски обособени на области, а не урбанизирани и по квартали. Едва половината от жителите на страната са с персийско самосъзнание, останалите са кюрди, азери, араби, туркмени, гиляни, като у много от малцинствата има силно изразени сепаратиски настроения, които засега обаче властта в Техеран успява да държи под контрол.