Израел=апартейд?


В про-палестинската и изобщо про-арабската преса често се сравнява държавата Израел (и арабското й малцинство) с белия апартейд в Южна Африка (и съответно статута на черното мнозинство). За хората, посещавали някога Израел тези твърдения звучат абсурдно. Още по-абсурдно е когато израелски депутати от арабски произход излагат подобни теории от подуима на парламента.

Апартейда в ЮАР

Макар населението на ЮАР да е съставено от едва 10% наследници на бели колониалисти, от 1948 до 1994 властващият режим е налагал несправедливи, недемократични и нехуманни мерки за опазване на господството на бялото малцинство над черното мнозинство. Централно място в идеологията на апартейда заемат расите и разделението между тях. Най-високо е поставена бялата раса, наследниците на холандските и английските колониалисти. След тях са поставени т.нар. цветнокожи – макар тази дума да се използва като обида за небели (африканци, китайци, латиноамериканци и т.н.) в САЩ, в контекста на ЮАР „цветнокожи” се наричат хора от смесен (бял, черен и друг) произход, неотговарящи на другите категории (в този смисъл черните не са цветнокожи). Най-долу, според апартейдската идеология, се намират черните африканци, съставляващи 80% от населението на страната, които страдат най-много и от режима.

Израел и ЮАР

Еврейска раса?

Докато в ЮАР расата е била най-важния разделителен фактор между хората, в израелския контекст „расата” няма никакво значение. 20% от населението на Израел е от арабски произход. Но в исторически план арабите и евреите имат общо – семитски произход. Въпросът дали евреите са религиозна или етническа група е колкото стар, толкова и спорен – на света има бели евреи, черни евреи, евреи-азиатци и т.н. Както и в самия Израел. Над 1,000,000 евреи са прогонени или бягат от арабските и мюсюлмански държави през 20-ти век. Днес голяма част от техните наследници живеят в Израел – около половината еврейско население има един прародител или повече от арабския свят, наричани още „мизрахим” (идващи от Изток). Визуалната разлика между един евреин-мизрах и един израелски арабин често е невъзможна. За разделение на „расите” не може и да става дума.
Освен това в Израел живеят и голям брой черни-евреи (бета-Израел), живяли в Етиопия в продължение на векове. Както във всяка държава и както към всеки етнос има дискриминация и към тях. Има дискриминация и към арабите, и към белите евреи. Както и в САЩ, както и в много европейски държави, включително и България, някои хора са на принципа „всеки срещу всеки и всеки за себе си”.
Повечето бели, живеещи в ЮАР са наследници на колониалисти, дошли от Британската (чиято колония е била ЮАР) и други империи. Абсурдно е обаче да се говори за европейските евреи като колониалисти – това са бежанци, бягали от погромите в царска Русия, Холокоста и подобни. Не са идвали от ничие име, на са сложили ничие знаме. За да се говори за колония трябва да има метрополия (каквато е Англия за ЮАР, Франция за Алжир и т.н.).

Израелските араби

Израелски арабин в армията

В Израел около 20% от населението е от арабски произход, макар това да не е хомогенна група. Около 84% от тях изповядват Исляма, а останалите 16% са почти равно поделени между християните и друзите. Последните, подобно на евреите, са етно-религиозна група, изповядваща своя монотеистична религия и имащи арабския за майчин език. Голяма част (близо 200,000) от мюсюлманското арабско население на Израел се състои от бедуини – арабски номади, спазващи свои собствени традиции. Единственото законово различие между израелските граждани от еврейски и арабски произход е задължението за военна служба – такова има за повечете евреи (без някои религиозни секти), черкезите и арабите друзи, чиито лидери преди десетилетия са настоявали техните дъщери и синове да служат в израелската армия, редом с евреите. В друзската идеология челно място заема лоялността към държавата, в която живеят – друзите в Израел са лоялни израелци, в Сирия – лоялни сирийци, в Ливан – лоялни ливанци. Сред арабите-бедуини има много доброволци.

Арабите, които не ходят в армията, имат 2-3 години преднина пред тези, които служат (евреи, араби-друзи, черкези, бедуини), през които могат да завършат висшето си образование или да почнат работа.

Демократични избори

Израел е демократична държава, в която властта бива избирана от всички граждани. Арабите-израелци не правят изключение – те имат и най-високата избирателна активност. В Южна Африка по времето на апартейда чернокожото население не е имало право на глас.
В Израел нищо не спира арабите да се кандидатират и бъдат избирани на политически постове – 12% от депутатите в парламента са от арабски произход, включително и Хамад Амар, депутат от националистката партия „Израел е наш дом” на Авигдор Либерман. Днес има 4 парламентарно-представени арабски партии, чиито членове често говорят за неровнопоставеност в държавата (макар и от депутатски подиум).

Свобода на словото

Едно от необходимите за демокрацията условия присъства и в Израел – всеки може да каже каквото си поиска, срещу когото си поиска и където си поиска. Малко са държавите по света, в които толкова яростно се защитава свободата на словото и печата. Има цели вестници, телевизии, радиа, блогове и т.н., изключително посветени на анти-израелска дейност. Тяхно право, което държавата гарантира. Има и редица арабски медии, насочени изцяло към малцинството в държавата. Парадоксално е, че противниците на Израел, говорейки за липсата на свобода на словото, най-често цитират именно израелски (по произход, но анти-израелски по нагласа) източници – вестник Аарец, историка Илан Паппе, израелската НПО Бецелем, израелския депутат Мохамед Бараке и др.
Ежегодно, в деня на Независимост, се провеждат демонстрации, в които хора отъждествяват създаването на държавата си с катастрофа (ал-Накба). Този анти-държавен акт е разрешен от държавата, придружен от охрана и т.н. Не е рядкост да се видят и знамената на Фатах, Хамас, Хизбула, ал-Кайда и подобни в центъра на Тел Авив. Израелско знаме в Газа, Дамаск, Техеран или Бейрут не може да се види (освен ако не е запалено).
Чернокожото население в ЮАР не е имало право на глас. Нещо повече – бели граждани на ЮАР, които са се противопостявали на статуквото и репресиите срещу черните също са били репресирани и пращани в затвора.

Арабски език

Арабския език е официален за държавата Израел и се изучава в училищата редом с иврит, както от арабските деца, така и от еврейските. Повечето ТВ имат програми на арабски, а почти всички предавания на иврит имат и арабски субтитри. Има както държавни, така и частни арабски вестници, ТВ и радиа. В училищата еврейските деца изучават арабска история и обратно. В парламента много от депутатите говорят помежду си на арабски. Уличните надписи на почти всички места са на три езика – иврит, арабски и английски.

Бедуините и позитивната дискриминация

Т.нар. позитивна дискриминация (или английското affirmative action) е термин, за първи път използван в САЩ преди повече от половин век в контекста на негърските движения права. В Израел този подход се прилага към бедуините – номадските арабски племена, които поддържат традициите си от векове. Именно за да ги приобщи към модерния начин на живот правителството създава специални квоти за тях в редица университети – ако не успеят да се класират по стандартния начин получават втори шанс. Привилегия, която не се полага на останалите араби, нито пък на евреите. Бедуините са и единствения етнос, който получава преференциални цени на държавно построени имоти (най-вече в пустинята Негев), тъй като голяма част от тези хора живеят в самоделни къщи, направени от подръчни материали насред пясъка.

Палестинските араби в Ливан

Близо 400,000 палестинци се намират в 4-милионен Ливан и макар да живеят там от над 60 години (в следствие на войната 1948-1949, повече информация – Палестинските бежанци – друг поглед), те са третирани като чужденци. Липсата им на права и ливанската национална сигурност са близко свързани. Ефект, който е описан от International Crisis Group като „бомба със закъснител”. На палестинците в Ливан е забранено да работят като лекари, адвокати, да взимат държавнически или административни постове, а до скоро бе забранено да работят като таксиджии и строителни работници. Общо 25 професии са им забранени със закон. Малко от тях получават гражданство, на практика единствено християните, тъй като Ливан е арабската държава с най-голям процент християни, които традиционни имат и голяма сила в политическия живот. Болшинството от палестинците-мюсюлмани обаче са принудени да живеят в определените от държавата лагери/села/квартали. Безработицата сред тях е 2-3 пъти по-висока от тази сред мнозинството. Средния доход на палестинско домакинство в страната е 300$ на месец. При 5-членно семейство това прави по 60$ на месец, докато средната месечна заплата в Ливан е между 500 и 600$ на човек. Статистиката сочи, че палестинците в Ливан получават до 10 пъти по-малко от средното за страната (10% от средното). За сравнение, средната заплата в Израел е 2000$, а средната заплата на израелските араби е 1400$ (според данни на ИЦБ). Което е 70% от средното. Освен това, израелските палестински араби се радват на по-малка детска смъртност, по-дълъг живот, по-висок жизнен стандарт, по-високо и добро образование не само спрямо палестинците в Ливан, но и спрямо всички околни държави. Но въпреки това бедността и отчаянието на палестинците в Ливан рядко намират място в ефира на големите медии.

Абд ал-Мажид Хидр

Абд ал-Мажид Хидр (или Амос Яркони) е национален герой на Израел от арабски произход, служил вярно на родината си през три войни (1948, 1956 и 1967). Удостоен е с едно от най-високите военни отличия в страната. Макар да умира като пенсионирал се военен (и противно на протокола за бивши армейци) е погребан във военно гробище, по искане генерал Рехаваам Зееви, негов близък приятел и ледир на една от националистките партии в Израел. Противно на традицията, ковчегът му е носен от висшестоящи на Хидр – шестима бригадни генерали. На погребението присъства тогавашният президент на Израел, както и редица политически и военни лидери.

Като демократична държава Израел предлага на своето арабско малцинство повече права, отколкото в която и да е друга арабска държава.

Протестите в Сирия


Вече близо половин година огънят на т.нар. Арабска пролет бушува в Близкия Изток и северна Африка. На 5-ти Януари, 2011, тунизийският уличен търговец Мохамед Буазизи от отчаяние се залива с бензин, запалвайки не само себе си, но и целия регион. 9 дни по-късно 23-годишното авторитарно управление на президента на Тунис Бен Али приключва, а цената е над 200 убити. След по-малко от месец същата съдба спохожда и Хосни Мубарак – спиращите дъха многомилионни демонстрации на площад Тахрир, сблъсъците между протестиращите и органите на реда (убитите са над 800) и идването на армията прекратяват 30-годишното управление на диктатора в страната на фараоните. Домино-ефектът достига и Либия, намираща се вече 42-години под властта на най-ексцентричния от всички арабски диктатори – Муамар Кадафи, най-дълго служилия държавен глава днес. Но заразлика от Египет и Тунис проблемите не се ограничават до улични сблъсъци и стачки, а за отрицателно време страната изпада в състояние на гражданска война, която до днес е отнела живота на около 15,000 души. Протестите се разпростират до Бахрейн, Саудитска Арабия, Йордания и др., навсякъде със своите различия, но и общи черти. Но освен Либия, единствено в Йемен и Сирия прерастват в нещо повече. Виж също Египетските протести.

Населението на Сирия

карта на религиозните групи в Сирия

Сирия е арабска държава, но със значителен брой малцинства, най-голямото от които са кюрдите, представляващи 10% от населението, но мнозинство в някои северни райони на страна (част от Кюрдистан). По-силно е религиозното разделение в страната – мюсюлманите сунити, не всички от които са араби, представляват около ¾ от страната. Мюсюлманите алавити, често описвани като секта на шиитския Ислям, представляват 10-15% от населението, а християните – около 10%. Заразлика от своите съседи Ливан и Ирак, в Сирия традиционно има относително разбирателство между отделните религии и народи, с някои изключения. Но макар страната да бе рекламирана като пример за толерантност, етническите и религиозните различия и вражди се използват в сегашната криза.

Династията Асад

През 1963 година в Ирак и в Сирия на власт идват Баас, арабската националистическа, социалистическа партия. По-късно след вътрешнопартийни преврати начело на двете нации застават Саддам Хюсеин и Хафез ал-Асад. Властта на втория в Сирия продължава до смъртта му през 2000 година, след което е наследен от сина си Башар ал-Асад, сегашен президент на страната. Макар да управлява страна от 40 години, „династията” Асад спада към малцинствената религиозна група на алавитите, традиционно заемащи по-ниско положение в обществото. С идването на власт управляващата фамилия започва да слага алавити в повечето висши държавнически и военни постове. От самото си начало социалистическата власт се опитва да се справи с ислямистките терористи, водещи открита война срещу правителството и светските му устои. Кулминацията идва през 1982 в гр. Хама – над 30,000 души са убити, с което правителството слага край не само на ислямистката опозиция, използвана често като плашило, но и на всякакво открито инакомислие и несъгласие с думата на Баас. .

През 1970-1971 йорданската власт води военна кампания срещу водената от Ясер Арафат Организация за Освобождение на Палестина (ООП), която атакува оттам Израел, създава „държава в държавата” и се опитва да свали властта в Аман. Сирийските войски нахлуват в Йордания на помощ на ООП, като Хафез ал-Асад взема ключова роля във военната операция. Виждайки огромна заплаха за властта си, йорданският крал Хюсеин се обръща към САЩ, молейки за израелска военна интервенция – прелитащите над сирийските танкове израелски самолети успяват да сплашат тогавашния сирийски президент и армията се изтегля, а Йордания успява да изтласка ООП в Ливан. Хафез ал-Асад, ръководил военната операция и настоявал за разширяване на фронта, идва на власт след вътрешнопартиен преврат след няколко месеца.

През 1973 Сирия (вече с Асад на президенския пост) и Египет нападат изненадващо Израел в деня на Йом Кипур, еврейския празник на прошката (виж също : документален филм за войната на Йом Кипур). Макар войната да завършва с военен провал на арабската инициатива, египетския президент Ануар Садат става първия арабски лидер, който започва преговори с Израел, посещава Тел Авив и подписва мирен договор. Страната му си връща Синайския п-ов, богат на петрол, три пъти по-голям на площ от Израел и разположен стратегически между Суецкия канал и Червено море. Сирия обаче не приема мирния договор, продължава враждебната си политика спрямо Израел, а отношенията между Дамаск и Кайро охладняват.

Ливански протест против сирийската окупация, Кедровата революция, 2005

Изтласкани от йорданците, ООП се установяват в Ливан, където също се опитват да създадат „държава в държавата”. Това довежда през 1975 до началото на Ливанската гражданска война, продължила 25 години. Година по-късно Хафез ал-Асад изпраща войски в Ливан. Сирийската окупация продължава близо 30 години и отнема живота на десетки хиляди ливанци. През 2005 в бомбен атентат е убит ливанският държавен глава Рафик Харири, смятан от мнозина за ключова фигура във възстановяването на Ливан и сближаването на страната със Запада. Все още не е ясно дали сирийското правителство или поддържаната от тях и Иран терористична групировка Хизбула са организирали атентата, но след убийството има масови протести (т.нар. Кедрова революция, виж документален филм), които успяват в крайна сметка да накарат сирийските войски да напуснат страната, слагайки край на 30-годишната окупация. Атентатите срещу анти-сирийски политици продължават и след това, а половината от управляващата клика все още е под диктовката на Дамаск. Преди гражданската война и сирийската окупация Ливан е считан за „малкия Париж на Близкия Изток“ или „средиземноморския Лас Вегас“. Конкурсите „Мис Европа“ 8 пъти са провеждани в Бейрут, а в сферата на киното, музиката, туризма и спорта, Ливан е бил първенецът на арабския свят.

Репресивността и бруталността на сирийския режим днес нямат аналог в арабския свят, с изключение на „лудото куче на Близкия Изток“ – Муамар Кадафи.  За сметка на това социалистическата политика на страната носи и голяма модернизация. През управлението на партия Баас се вижда значителен напредък в сферата на образованието, медицината, социалното осигуряване; Асад е „сирийският Насър”. Постепенно обаче интензивността на реформите намалява и на преден план отново идват репресиите и липсата на каквито и да е свободи. След смъртта на Хафез ал-Асад неговият син Башар поема властта, а брат му Махер поема командването на Републиканската Гвардия. Следва кратък период на либерализация, в който властта гарантира свобода на словото и печата, а дисиденти се завръщат в страна. Използвайки похватите на съветския лидер Никита Хрушчов, Башар ал-Асад бързо праща старите и новите си политически опоненти в затвора, слагайки край на свободата и либерализацията. Следващите 10 години от управлението му са белязани от непрекъснато обещания за реформи.

Протестите през 2011

анти-правителствени протести в Сирия, Март, 2011

Протестите в Сирия започват още през Януари, но интензивността им е малка, сравнена с Тунис, Египет, Бахрейн и особено Либия. Башар ал-Асад уверява света, че народът му го обича, как той е единствения гарант за мир в страната, а правителствения апарат и държавните медии непрекъснато обвиняват Израел, САЩ и Европа за протестите в страната. Бързо обаче демонстрациите и стачките прерастват във въстание срещу властта, отнело засега живота на около 1,700 сирийци, което е повече от жертвите на всички арабски протести взети заедно, с изключение на Йемен и Либия. Половинчатите обещания на президента не само не успокояват страстите, а разгневяват допълнително населението. Режимът прибягва до изпитани тактики – „спонтанни” про-правителствени протести в столицата, каквито света видя и в Либия, и Египет. „Спонтанни” протести на израелско-сирийската граница, които се превърнаха в опит за нахлуване в Израел. Интересно е, че същия ден сирийската държавна ТВ предложи на зрителите си 24ч покритие на „спонтанните протести”, но репортажи за убитите в сирийските градове и села отсъстваха. Държавните медии продължиха да обвиняват ционистките, капиталистическите и империалистическите врагове на страната в подклаждане на протести в иначе спокойна и безгрижна Сирия.

сирийски бежански лагери, южна Турция

Про-правителствени сирийски блогъри в цял свят бяха и още са активизирани да отразяват щателно всички про-правителствени демонстрации, „манипулации на западните медии” и речи на президента, поставяйки в статиите си знак за равенство между сирийския патриотизъм и Башар ал-Асад. За сметка на това, както и в сирийските държавни медии, така и в тези блогове на десетките хиляди убити, ранени, арестувани или избягали в съседна Турция (по последни данни бежанците от Сирия са 10,000-15,000) почти не се отделя внимание. И ако това се беше случило преди 10 години нямаше да има особено значение, но блоговете, Фейсбук, Туитър и Скайп са основното оръжие на Арабската пролет. Идващото поколение ще даде оценка.

ПР-похватите на властта обаче нямаха желания ефект, а даже и допълнително разяриха част от обществото, чиито искания бяха окачествени като „чуждестранен заговор”. Именно заради това Дамаск започна да въоръжава редица алавитски (шиитската секта, към която управляващата фамилия принадлежи) села като предупреждение към сунитското мнозинство. Бяха използвани и услугите на Шабиха – управлявана от роднини на президента тежковъоръжена милиция, действаща като криминален синдикат. Основните й дейстности са рекет, грабежи, контрабанда на оръжия и наркотици. Бабаити от Шабиха заедно с армията и полицията потушават протестите, като най-явно бе присъствието им в потушаването на протестите в Латакия, област в Сирия с голям брой алавити и родно място на управляващата фамилия. По данни на посланника на САЩ към ООН Сюзън Райс, Дамаск се ползва с помощта на иранското правителство, което е изпратило войски от Армията на Пазителите на Ислямската Революция, което Техеран отрича.

Шабиха – правителствена мафия

Хама

протести в Хама, Юни, 2011

Градът Хама винаги е имал слава на по-консервативен и религиозен. Именно там през 1982 е и центърът на Мюсюлманското братство, чиито атентати срещу правителството довеждат до брутално потушаване на въстанието, отнело живота на 30,000 само в Хама. Макар опозицията да е смазана, лоялността на Хама винаги е била под въпрос. Когато Хафез ал-Асад умира през 2000 година единствено от правителствените сгради в града биват издигнати черни знамена. През 2011 именно в Хама са организирани най-мащабните демонстрации, довели до уволняването на губернатора на провинцията, обграждане на града от армията и множество жертви (само на 3-ти и 4-ти Юли са убити над 75 души в града). Но при сравнение с други градове се вижда ясна разлика в държавната тактика – голяма част от армейските части остават в периферията на Хама, а според някои активисти сред 3-ти Юли Дамаск изтегля някои от по-известните и агресивни членове на службите за сигурност, ход, тълкуван като опит да се избегне символично повторение на събитията от 1982.

Вероятно правителството се надява да спечели войната на изтощение – в момента в града не работят банки, служителите на водо- и електроснабдителните администрации са спрели да ходят на работа, регулировчиците са изчезнали от града, сметосъбиранети е прекратено, а армията е блокирала пътищата към града. Активистите се надяват, че ще успеят да последват примера на няколко либийски града, които след като излизат извън контрола на Кадафи започват да организират сами администрацията си, осигурявайки нощни патрули, почистващи групи и др. за населението. Сирийските протестиращи разполагат контролни пунктове в града, изисквайки документи за самоличност на шофьорите, но в опит да се дистанцират от властта и да демонстрират добрите си намерения се извиняват за проверките и често черпят водачите с бонбони. Човешки жест, показващ че въстанието се изразява не само на политическата сцена.

Реакциите

Сирия разчита на добрите си отношения с Русия и Китай, които защитават арабската държава с правото си на вето в ООН. Но ЕС, най-големия търговски партньор на страната, налага икономически санкции на режима, допълнително усложнявайки ситуацията за управляващата клика. От региона единствено ислямистката групировка Хизбула в Ливан и правителството на Иран подкрепят сирийския режим, обвинявайки „външните фактори” за ескалиране на напрежението. Редно е да се спомене, че при сравнение с Египет и Тунис, в Сирия относително голям брой от жертвите (няколко стотин души) са войници и полицаи. Властта непрекъснато излъчва кадри от убити свои служители, наричайки протестиращите „въоръжени банди” и терорести, платени от Вашингтон и Тел Авив. Според скорошните публикации САЩ са финансирали някои анти-правителствени организации и медии, но няма сериозни доказателства, които да сочат за връзка между въоръжените сблъсъци и други държави. От демографска гледна точка основните опоненти на властта са арабите-сунити. Християните действат по-плахо, опасявайки се, че предупрежденията на правителството, че ислямисти могат да завземат властта ще се окажат верни. Кюрдите, макар и мюсюлмани, се опасяват техните протести за равни права, гражданство и положение в страната да не бъдат тълкувани като сепаратистко движение, поради което дори в изцяло кюрдските градове и села лозунгите са внимателно подбрани.

Изход

Активистите днес гарантират, че дните на Асад са преброени, но властта му успява да се задържи, до голяма степен благодарение на елитните армейски части и Републиканската Гвардия, намиращи се под контрола на семейството. Засега опозицията отхвърля предложенията за диалог от правителството, настоявайки атаките срещу населението да спрат. Малко са и хората, които свободно подкрепят Асад, извън столицата, алавитските и държаните под контрол райони. Макар правителство да използва вечно дебнещия зад ъгъла ислямизъм, в Сирия Мюсюлманското братство (МБ) никога не е имало тази подкрепа, която има в Египет. В страната на фараоните, дори в контролираните от Хосни Мубарак избори, МБ успява да вземе 25-30% от гласовете на избори. По различни оценки в Сирия МБ би имало подкрепата на 5-10% от населението. Не е ясно и дали Дамаск няма да прибегне до война с Израел директно или чрез сателита си Хизбула, използвайки „стария враг” като обединяващ фактор. Вероятно би имало известен ефект, но би създало съвсем реалната заплаха от война с превъзхождащата израелска армия – също опасност за Асад. Основната причина за многото жертви е, че заразлика от Египет и Тунис, в Сирия армията не застана настраната на народа. Има дезертьори, но все още силовите структури са под контрола на властта. Сирия има и далеч по-добър контрол върху средствата за масова комуникация – Фейсбук, Скайп, Туитър, информационната инфраструктура на въстанието. Неслучайно събитията в Египет бяха наречени „Фейсбук революцията”. Но докато дългогодишния съюзник на властта в Кайро – САЩ, застана на страната на протестиращите и имаше немалка роля в свалянето на Хосни Мубарак, отношенията между Вашингтон и Дамаск са повече от студени. Големият брат на Сирия – Русия, застава твърдо зад своя съюзник, както и азиатския гигант Китай, военен и политически партньор на режима на Асад. В различните арабски държави резултатът от протестите бе различен, в някои все още продължават, в трети – прерастват във въоръжени сблъсъци. Времето ще покаже каква ще бъде съдбата на Сирия.

Виж също

Либия :

Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986

Либия и Запада – а сега накъде?

Либийския фронт – противоречиви сигнали

Развитие на войната в Либия

Синът на Кадафи умира след бомбардировка на НАТО

също :

Египетските протести

WikiLeaks – дипломатическата бомба в Близкия Изток

Тихия палестински проблем – Ливан и Йордания

Реформите в арабския свят

Абу Джихад и израелския рейд в Тунис

Докладът „Голдстоун” понася още един удар


След последната широкомащабна операция на Израелските отбранителни сили (ИОС) в ивицата Газа през 2008-2009, ООН издаде доклад за военните действия на двете страни, получил гражданственост като доклада „Голдстоун” (южноафриканския съдия Ричард Голдстоун бе ръководителят на мисията). Изводите от доклада са наистина поразителни – огромен брой цивилни жертви, военни престъпления от двете страни и др. Но още от самото си начало доклада беше критикуван от редица организации. Преди няколко дена (Петък, 1-ви Април, 2011) и самият Ричард Голдстоун се отрече от собствения си доклад в открито писмо до Вашингтон Поуст. „Ако знаех тогава това, което знам днес, докладът „Голдстоун” щеше да бъде различен документ”, заявява южноафриканския съдия. Но защо?

Докладът „Голдстоун” е публикуван близо 9 месеца след края на 3-седмичната война и се състои в 452 страници, в които детайлно е описана работата на малкия екип на ООН. Сред основните критики към доклада могат да се посочат повърхностността му, едностранчивостта му, факта, че е изграден на съмнителни или противоречащи мнения/интервюта или информация, предоставена от Хамас (примерно – жертвите от войната).

МЕТОДОЛОГИЯ

От 37-ма до 45-та страница от доклада (параграфи 151 до 175) е описана подробно методологията, с която екипът на ООН събира информация. Именно тук са основните недостатъци – в параграф 159 от доклада са посочени някои от източниците :
a) доклади на палестински, израелски и международни организации, медийни репортажи, информация от неправителствени организации, както и написаното от аналитици и академици по отношение на конфликта
b) 188 индивидуални интервюта с жители на Газа
j) публични изслушвания в ивицата Газа на пострадали или свидетели (своеобразни беседи)

Това са някои от източниците на мисията, не всичките, но именно те оформят фактологическото ядро на доклада. Това, което Р. Голдстоун пропуска е, че малката ивица е дом на 1.5 милиона души, които от 2007 са под тоталния контрол на ислямистката групировка Хамас. Две години след едностранното, безусловно и пълно изтегляне на Израел от ивицата и една година след демократичните избори в Палестина, които довеждат до гражданска война между Фатах и Хамас, ислямистката организация започва наречения от някой „процес на бавно талибанизиране“. Подчинените на Исмаил Хания отстраняват всякаква съпротива и въвеждат закони като рязане на ръце на крадци, забрана за публичен разврат (което включва всичко от рекламиране на сутиени в магазини за дамско бельо до плуване на момчета и момичета в един и същи басейн едновременно), на жените е забранено да танцуват, да плуват без хиджаб (покривало за лицето) и т.н. И е напълно разбираемо, че в тази ситуация палестинците, хора като всички останали, не биха имали смелостта да изказват свободно мнението си. В територия под тоталитарна власт, без никакви свободи, е повече от нелогично да приемем като валидни публичните показания на десетки хора, контролирани от органите на Хамас. Еквивалентно можем да разгледаме севернокорейско изследване на севернокорейското отношение към Ким Ир-Сен и Ким Чен-Ир. Индивидуалните интервюта също подлежат на съмнение, поради естеството на Хамас, но парадоксално са ядрото на доклада (заедно с публичните беседи). Още по-парадоксално е, че дори в самия доклад се опровергава тяхната достоверност :

Параграф 440 :
…..Мисията отбелязва, че интервюираните в Газа показват нежелание да говорят за присъствието, поведението или бойните действия на въоръжените палестински групировки. Каквато и да е причината за това им нежелание, мисията не изключва то да е произтича от страх от отмъщение (бел.прев. репресивни/наказателни мерки)…

ЖИВ ЩИТ ОТ ЦИВИЛНИ ГРАЖДАНИ И ОБЕКТИ

Когато се разследва даден конфликт е абсолютно необходимо да се вземе под внимание естеството на сраженията. В случая става дума за партизанска война или т.нар. асиметрични военни действия. От едната страна на войната е редовна армия, която се подчинява на стандартната армейска йерархия и доктрина. Отдругата страна е Хамас – терористична/партизанска групировка, която не притежава и теоретичната способност да победи редовната армия в директни сражения. Оттам и методите и тактическите й цели са различни, а оттам и определението „асиметричен конфликт”. И в двата случая въоръжените сили са инструмент на властта. Повече жертви от палестинска и израелска страна допринасят за политическото и идеологическо развитие на Хамас. За израелското правителство повече палестински жертви означават повече проблеми отвън, а повече израелски жертви – повече проблеми отвътре.

Един от интересните примери, които доказват, че физическата граница между гражданските и военните обекти в Газа е изкривена е инцидента в дома Ахмед Хамуда през 2007 година. В Бейт Ханун, Газа на 12-ти Юни се срутва сградата, собственост на Ахмед Хамуда, като обяснението на властите е….”строителен инцидент”. Експлозивите в сградата са били очевидно достатъчно за да я срутят до основи.

Използването на цивилни сгради за военни нужди не е нищо ново, нито е изолиран случай. Хамад Фараж Абд Раббо Салах е член на Фатах, пленен от ИОС на 9-ти Януари, 2009. По неговите показания в джамията Салах ал-Дин в Джебалия, Газа, е имало толкова оръжия, че хората са спрели да се молят в нея, от страх да не се взриви.
Субхи Мажид Атар е член на военното крило на Хамас. По време на разпит казва, че военното му обучение е включвало и стрелба с ракети и РПГ. „Уроците” са преподавани в джамията Билал бин Рабах в ал-Ататра, Газа.

Мухамад Имад ал-Дин ал-Рахман Амси, също член на военното крило на Хамас е зъдържан от израелските власти по време на самата операция. По негови сведения на „войниците” на Хамас е наредено изрично да стрелят от джамии и училища, което видеозаписите потвърждават. Членовете на Хамас, казва още Амси, предполагат, че причината за тази заповед е, че Израел няма да стреля по подобни обекти (също потвърдено от видео записите, макар да има и инциденти).
На снимки, публикувани от самите Хамас в интернет ясно се вижда как активисти на ислямисткото движение изработват самоделни ракети, бомби и т.нар. ИЕД (improvised explosive device, импровизирани експлозивни устройства – най-вече крайпътни мини) в цивилни сгради (снимка 1, снимка 2, снимани в месеците преди „Излято Олово”).

Изстрелването на мини и ракети от жилищни райони и в непосредствена близост до семейни къщи, училища, джамии и пр. е добре документиран факт :
снимки
Народните комитети за съпротива изстрелват ракети от гъстонаселен район в Газаq 27-ми Февруари, 2008
Движението „Палестински Ислямски Джихад” изстрелва ракети на метри от жилищни сгради
Хамас стрелят с минохвъргачка до жилищна сграда
ВИДЕО 13-ти Януари, 2009 – джамия, пълна с оръжия на Хамас е ударена от ИОС

ВИДЕОулиците на Газа биват покрити с плат, за да маскират движението на терористите
..

Използване на цивилни за жив щит, предупредителен изстрел от израелските ВВС :
1-ви ден от войната, Газа ВИДЕО
2-ри ден от войната, Зейтун, Газа ВИДЕО
18-ти Януари, 2009 – след като примирието е обявено от Израел, терористи от ивицата изстрелват ракети от плащадка, намираща се непосредствено между две училищни сградиВИДЕО
8-ми Януари, 2009 – бойци от Хамас изстрелват ракета от двора на училище ВИДЕО
13-ти Януари, 2009 – терористи залагат бомби и мини до голямо училище в квартал Сабра, Газа. ВИДЕО
17-ти Януари, 2009 – ракета е изстреляна от площадка до училище в квартал Джебалия, Газа и ударена едва след това ВИДЕО
31-ви Октомври, 2007 – терористи изстрелват мини по Израел от двора на училище на ООН в Бейт Хануун, след което влизат в училището ВИДЕО
..

6-ти Януари, 2009 – терорист изстрелва ракета от покрива на сграда и използва деца като жив щит, за да избяга (да се защити от ответен израелски удар) ВИДЕО

..

Тактиката да се използват човешки щитове не е нито нова, нито ръководството на Хамас се опитва да скрие това. Напротив :

…докато Израел заплашва да бомбардира къщи (с намиращи се в тях бойци), стотици и хиляди палестинци излязоха посред нощ и се качиха на покривите на сградите, които Израел заплашваше да бомбардира…

Исмаил Хания, лидер на Хамас пред ал-Джазира, 29-ти Февруари, 2008

Фатхи Хамад, тогава член на законодателния съвет и бъдещ министър на вътрешните работи в режима на Хамас в Газа заявява на 29-ти Февруари, 2008 пред ал-Акса ТВ, официалната телевизия на ислямистката групировка :

…Но те не знаят, че палестинския народ е намерил метод за търсене на смъртта. За палестинците смъртта се е превърнала в индустрия, в която се развиват жените, също и всички хора на тази земя – възрастните се развиват, муджахидините се развиват и децата се развиват. И съответно те създадоха човешки щит от жени, деца, възрастни и муджахидини за да предизвикат ционистките бомбардировки, казвайки на ционисткия враг „Ние желаем смъртта така, както вие желаете живота”.

Използването на човешки щитове не е похват, открит по време на тази война. На 1-ви Март, 2007, група цивилни застават на покрива на къщата на терориста Абу ал-Хатал. Показано по официалната за Хамас ал-Акса ТВ със субтитри :
”Окупацията заплашва да бомбардира къщата….и цивилните отиват да заплашат(да се опълчат на) нея”

На 22-ри Януари, 2009 година палестинецът Магах ал-Рахман заявява, че активисти на Хамас често са принуждавали шофьорите на линейки да им дават униформи, както и да ги превозват.
На 26-ти Януари палестинският шофьор на линейка Мухамад Шритех от Газа заявява, че по време на Излято Олово е можел „да координира действията си с израелците преди да кача пациенти….за да не стрелят по нас”. Казва също, че непосредствена заплаха идва от Хамас, които могат „да примамят линейките в сърцето на битката за да транспортират бойци до безопасност….”. Параграфи 110-125 от доклада на ITIC се описва по-подробно употребата на линейки от Хамас, както и употребата на маскирани като лекарства и витамини гранати.

ВИДЕОизраелски войници откриват оръжия и експлозиви в джамия в Газа, 13-ти Януари, 2009
..

Всеки човек, дори без особени познания по военно дело, би си изградил адекватна представа за войната от наличния материал (една малка част от който присъства в тази статия). Проблемите възникват когато хора без нужните познания (или обективност) налагат своите виждания, които след това биват повтаряни от всички световни медии стотици и хиляди пъти. Рано или късно всяка лъжа се превръща в истина. Но редно ли е дори признати академици да дават доклада „Голдстоун“ като доказателство за каквото и да е, без дори да си направят труда да проверят написаното? Щом авторът на доклада отрича достоверността му, то какво остава за всички нас?

СТАТИСТИКА ЗА ЖЕРТВИТЕ

Макар докладът „Голдстоун” да е документ на ООН, мисията не си поставя за цел да направи собствено проучване за броя жертви. Цитирани са данните от различни палестински неправителствени организации, както и Б’Тселем – съответно 1417 според Палестинския център за човешки права, 1409 според ал-Мезан, 1,444 според ал-Тауихия, 1,387 според Б’Тселем. Това, което се изпуска обаче е факта, че всички тези доклади, на всички тези организации имат за първоизточник публикуваните от Хамас данни/списъци.
Според израелските данни убитите през войната 1166. Но докато повечето палестински и про-палестински организации третират полицаите в Газа като цивилни жертви, в израелската статистика те са записани като „вражески войници”. Докладът „Голдстоун” отново пренебрегва естеството на Хамас и сливането на полицейските и военните структури (за повече информация виж част 3 от доклада най-долу).
От 1166 загинали 377 са членове на бригадите на Касам, а 232 са от полицейските и други паравоенни формирования на Хамас. Освен тях са убити и 100 бойци на други групировки (най-вече Движението за Ислямски Джихад в Палестина), което прави общия брой на умрелите вражески бойци – 709. 295 са загиналите цивилни според данните на ИОС, а идентичността на 162 от загиналите не е известна. От жертвите, чиято идентичност е известна 29% са цивилни, а 71% – военни жертви.

За подробен анализ на доклада Голдстоун, както и информация за войната в Газа 2008-2009, Хамас, Движението за Ислямски Джихад в Палестина и военните им похвати вижте :
Hamas and the terrorist threat from the Gaza strip  : the main findings of the Goldstone report  versus the factual findings“ издаден от Информационния център по тероризъм и разузнаване „Меир Амит“, основен източник за тази статия.

Виж също :
Пропагандата в Израелско-арабският конфликт част 1

„Пътят до Дженин“документален филм
„Паливуд – според палестински източници“ – документален филм

.
.

Размяна на огън в Корея – дипломация или война?


На 23-ти Ноември, 2010 година, в световния печат за броени минути се появиха притеснителни заглавия като „Северна Корея нападна Южна Корея”, „нова севернокорейска агресия”, а в по-крайните случаи читателите се натъкнаха на „започна нова война между корейските държави”. Причината беше размяната на огън между севернокорейската и южнокорейската армия. Но дали апокалиптичните прогнози отговарят на вероятния развой на събитията? И какво значат подобни „взаимодействия” между двете корейски държави? Начало на военни действия или дипломатически маневри?

За цинично успокоение може да се даде фактът, че подобен тип инциденти не са рядкост. Всъщтност, в повечето (!) случаи те са циклични и далеч не става дума за случайни, импулсивни или непремислени действия отстрана на самостоятелно действащи корейски военни.

  • на 10-ти Ноември, 2009, в оспорваните териториални води се разменя огън между военни кораби на двете държави. Предполагаемо загиват 10 севернокорейски войника.
  • на 26-ти Март, 2010, южнокорейският военен кораб Чеонан е потопен край остров Панендо. Островът е едностранно обявен за част от Южна Корея през 1953, което не се приема от правителствата в севера. Южнокорейско разследване установява, че корабът е потопен от севернокорейско торпедо, но Пхенян отрича каквото и да е участие. В атаката умират 46 души, над 50 са ранени, а като резултат Сеул провежда най-масивното учение за борба с подводници в историята.
  • през Август, 2010, в отговор на южнокорейско военно учение са изстреляни над 100 артилерийски снаряда от севернокорейската армия, които попадат в собствената им територия, но заплашително и символично близо да границата с юга. Не се стига до преки сблъсъци. Ден по-рано южнокорейска рибарска лодка е пленена в оспорваните води.
  • в последните 60 години е имало безброй инциденти, в които рибарски лодки навлизат в „вражески” води, севернокорейски агенти отвличат или убиват граждани от близките до границата южнокорейски градове и много други. Няма официално подписан мирен договор между двете страни и корейската война все още не завършила, макар на 27 Юли, 1953 да е подписано прекратяване на огъня (между Вашингтон и Пхенян, без Сеул).

Почти няма държава в света, която да няма официални и неофициални териториални диспути. Корейският случай обаче е уникален – двете държави са наследници на една и съща култура, народът и езикът са еднакви. И двете са силно военизирани и са последния ясно очертан остатък от студаната война – все още действат правилата на „двата лагера”. След Корейската война и в двете държави на власт идват репресивни диктатури (като юга не отстъпва на севера). През 50-те години според редица показатели Корея се е нареждала до Афганистан в развитието си. Разликите почват именно тук – днес Южна Корея е изключително богата страна и според Световната банка е на 26-то място в света по брутен вътрешен продукт на глава от населението. Държавата е водеща в електрониката и се води една от най-компютъризираните нации, както и сред първите 20 в света според индекса за човешкото развитие. Страната отдавна е заменила военната хунта с пълноценна демокрация.

СЕВЕРНА КОРЕЯ е пълната противоположност – това е най-репресивната държава в света. В няколко исторически периода поликитаката на правителството довежда до нечувани гладове, като през 90-те години умират 2 милиона души (10% от населението). Брутният вътрешен продукт на глава от населението е между 1 към 17 и 1 към 25 от този на Южна Корея. За сравнение – в случая на източна и западна Германия през 1990 това съотношение е едва 1 към 2. В страната не съществуват избори, всички медии са държавни, а концентрационните лагери на са спирали да работят от 1953. За повече информация виж Бъдещето на Северна Корея – империя или провинция?

РАЗМЯНАТА НА ОГЪН между двете държави преди няколко дена е станала след проведено от Южна Корея военно учение близо до оспорваната морска граница, за което Пхенян предварително предупреждава, че няма да бъде толерирано. Ден по-рано правителството в Сеул съобщава, че обмисля да поиска от САЩ разполагане на ядрени установки в страната. Това пък е отговор на мнението американският ядрен физик Зигфрид Хекер от университета Станфорд, който преди 2 седмици бе официално поканен в Северна Корея. Въпреки наложените санкции, Корея е успяла да изгради „ултра-модерен ядрен център” и около 2000 центрофуги вече са работещи, твърди щатския експерт. За ООН и САЩ това е ясно доказателство, че ядрената програма на Пхенян се ползва със значителна финансова и техническа подкрепа (от Китай), а правителството в Сеул зачита това за пряка опасност за страната. Според професорът от сеулския университет Кукмин – Андрей Николаевич Ланков (руски есперт по корейска литература и история, както и водещ анализатор на севернокорейската политика), има известна вероятност наистина да става дума за инцидент – самостоятелно решение на корейски военен, а не предвидено по този начин действия на правителството. По-вероятно е обаче, твърди Ланков, да става дума за преднамерен ход на Пхенян. Възможните обяснения според него са няколко : – демонстриране на сила след като преди месец и половина официално бе посочен 28-годишния син Ким Чен-Ун за наследник на сегашния лидер (и негов баща) Ким Чен-Ир (повече информация). Подобни ходове са извършени и през 1994 когато след смъртта на баща си – Ким Ир-Сен, на власт идва сегашният лидер (което се явява началото на първата комунистическа династия). – типичната за Пхенян политика на зигзагообразно нажежаване и охлаждане на напрежението, от което на практика правителството често получава дивиденти като повече хуманитарна помощ или дипломатичеса тежест при преговорите за ядрено разоръжаване. Вземайки предвид милионите умрели от глад през 90-те и ефектът, който едно теоретично обединение между двете държави би имал върху икономиката на юга, не е случайно, че най-големите доставчици на хуманитарна помощ са именно „предателска Южна Корея, империалистическа Япония и капиталистическите САЩ. А всичките са склонни да компенсират Пхенян ако се откаже от ядрената си програма.

В действителност, никому не са изгодни резки промени в статуквото, според Ланков и редица други анализатори :

  • за Южна Корея присъединяване на севера би означавала финансова катастрофа, надминаваща многократно проблемите при обединението на Източна и Западна Германия през 1990. Нелегалните северни гурбетчии в Китай се радват на надница от 2 долара (цяло състояние по техните стандарти), докато средния южнокореец изкарва средно по 60 долара на ден.
  • за Северна Корея резки промени биха довели не само до криза (позната на всички държави от бившия соц.лагер по време на прехода). Според Ланков лидерите не изключват възможността от т.нар. „румънски преход” – в края на 1989 дългогодишният румънски диктатор Николае Чаушеску е набързо осъден на смърт и разстрелян, единствения подобен случай в източноевропейската перестройка. „Самоубийци на север няма” казва Ланков, обобщавайки тази ситуация. Реформи от китайски тип също са трудни за постигане – по-скоро биха довели до хаос и срив. Мирно обединение на двете държави в най-добрия случай би означавало за върхушката в Пхенян край на властта им, а в най-лошия – смъртна присъда.
  • за Китай криза и смяна на властта в Северна Корея би означавало внезапен поток от бежанци, икономическо бреме и най-вече хаос в държава с развита ядрена програма и гигантска армия.

ОГРОМНИЯТ АРСЕНАЛ НА СЕВЕРНА КОРЕЯ е и сред най-големите притеснения на Вашингтон и Токио, освен икономическите последици. Със своите 1.1 милиона войници и над 8 милиона запазняци, Северна Корея разполага с четвъртата по големина армия в света, огромен брой танкове, самолети и други оръжия и не на последно място – действаща ядрена програма. След падането на комунизма в източна Европа, в конфликтните точки по света – Африка, Близкия изток, Индокитай, Латинска Америка, се наблюдава многократно увеличение на нелегалната оръжейна търговия, а корупцията сред военните коства на държавите от бившия СССР и неговите сателите хиляди „безследно изчезнали” тона оръжие. Разпадането на държава като Северна Корея не изключва вероятността радикални терористични групировки (с които е доказано, че Пхенян има дългогодишни отношения) да се сдобият с конвенционални или ядрени оръжия. Последиците са неприемливи за САЩ, Япония, както и за целия свят.

ДИПЛОМАТИЧЕСКИ МАНЕВРИ е другото тълкование на подобни гранични сражения. Много анализатори определят този подход като държавен рекет, тъй като най-често „прегрешенията” се награждават с увеличение на хуманитарната и финансова помощ. В отговор на атаката Сеул временно прекрати изпращането на помощ към северния си съсед, а управляващите изказват позицията, че цикълът на „възнаграждаване на злодеяния” трябва да се пресече. Сегашния президент на Южна Корея е Лий Мун-Бак, представител на консервативната партия, чиито идеологически корени стигат до генерал Пак Чон-Хи, дошъл на власт след военен преврат. Ръководената от него военна хунта не отстъпва по репресивност на севернокорейския си аналог. През 1979 година президентът е лично застрелян от директора на корейското разузнаване, но именно мълниеносните реформи на Пак Чон-Хи помагат на страна не само да задмине Северна Корея , но и да стане впоследствие една от най-развитите и богати държави в света.

Тихия палестински проблем – Ливан и Йордания


ЛИВАН

Близо 400,000 палестинци се намират в 4-милионен Ливан и макар да живеят там от над 60 години (в следствие на войната 1948-1949, повече информация – Палестинските бежанци – друг поглед), те са третирани като чужденци. Липсата им на права и ливанската национална сигурност са близко свързани. Ефект, който е описан от International Crisis Group като „бомба със закъснител”. По време периодични вълни от насилие, палестински екстремисти напомнят на правителството, а и изобщо ливанския народ, че този проблем няма да се саморазреши.

Изненадвайки целия свят на 15 Юни ливанския парламент прие за разглеждане няколко проекто-закона, осигуряващи на палестинците в Ливан основни граждански права. Идеята идва от известния с непредсказуемостта си друзски лидер Уалид Джумблат. От него идва предложението на палестинците да се разреши да притежават имот, да се възползват от социални помощи и да се улесни намирането им на работа. Но в парламента предложенията му срещат силна опозиция и са върнати за едномесечно преразглеждане. Но дори да бъде прието само правото на работа ще бъде историческа стъпка за палестинската общност в Ливан.

На палестинците в Ливан е забранено да работят като лекари, адвокати, да взимат държавнически или административни постове, а до скоро бе забранено да работят като таксиджии и строителни работници. Общо 25 професии са им забранени със закон. Малко от тях получават гражданство, на практика единствено християните, тъй като Ливан е арабската държава с най-голям процент християни, които традиционни имат и голяма сила в политическия живот. Болшинството от палестинците-мюсюлмани обаче са принудени да живеят в определените от държавата лагери/села/квартали. Безработицата сред тях е 2-3 пъти по-висока от тази сред мнозинството. Средния доход на палестинско домакинство в страната е 300$ на месец. При 5-членно семейство това прави по 60$ на месец, докато средната месечна заплата в Ливан е между 500 и 600$ на човек. Статистиката сочи, че палестинците в Ливан получават до 10 пъти по-малко от средното за страната (10% от средното). За сравнение, средната заплата в Израел е 2000$, а средната заплата на израелските араби е 1400$ (според данни на ИЦБ). Което е 70% от средното. Освен това, израелските палестински араби се радват на по-малка детска смъртност, по-дълъг живот, по-висок жизнен стандарт, по-високо и добро образование не само спрямо палестинците в Ливан, но и спрямо всички околни държави. Но въпреки това бедността и отчаянието на палестинците в Ливан рядко намират място в ефира на големите медии.

Фатах ал-Ислям е сравнително млада, ислямистка групировка, която поддържа добри отношения с други регионални организации. Сирийското, ливанското, германското и други правителства посочват контакти на групата с покойния Абу Мосаб ал-Заркаи (терориста-рекордьор в Ирак), с ал-Кайда, както и пряка отговорност в атентатите в Германия, 2006 и Дамаск, Сирия, 2008 (17 смъртни случая). През 2007 година групировката успява да проникне в палестинското селище Нахр ал-Баред, северен Ливан. Следват няколко месеца на насилие, през които умират над 2500 души. Светът обаче не отделя особено внимание, тъй като никой не иска да се намесва във вътрешноарабски конфликти. Макар те да са причина за 95% от смъртните случаи в арабския свят от последните 70 години. Сблъсъците през 2007 в Ливан обаче за пореден път върнаха проблема с палестинците в страната на дневен ред.

Има още

Палестинските бежанци – друг поглед


Палестинските бежанци са една често спрягана група хора. Те наброяват по официални данни около 4.5 милиона души. Основно те са наследници на бежанци от войната през 1948-1949 (в по-малка степен – на тези от 1967). Едва ли има спор, че тази група от хора са жертва, но спорът затова чия жертва са е жив и до днес. Често се лансира идеята, че през 1948 израелски войски изгонват тези хора. Но има много неща, които подкопават тази теория. Нужно е да се даде малко историческа перспектива.

  • Карта 1 – тази карта представлява плана на ООН за разделяне на остатъка от Британска Палестина (без Йордания) на две части – еврейска и палестинска.  Плана на ООН е включвал еврейска част (в сиво), палестинска част (в червено) и администрирания от ООН град Йерусалим и околията му (в жълто).
  • Карта 2 – Израел през 1948-1967. В сиво пак е Израел, в червено са Западния Бряг на река Йордан и ивицата Газа, окупирани съответно от Йордания и Египет. Западния бряг е анексиран от Йордания. Газа на практика е анексирана от Египет, макар не и формално. Йерусалим бива поделен между Йордания и Израел.

Йордания също е част от Палестина (около 80%), но получава независимост по-рано. За сведение, 2/3 от населението на Йордания днес са палестинци, но хашемитската власт нееднократно се е борила с всякакви опити на палестинското мнозинство да наложи власт, включително и кървави сблъсъци.
В определената от ООН територия за бъдеща Палестина не е имало много евреи, но въпреки това са изгонени през 1948 година. Евреите от Източен Йерусалим (най-вече т.нар. „еврейски квартал“, съществуващ от хилядолетия) също са изгонени когато Йордания пленява част от града. Йерусалим и околните му селца е имал общо население от около 200,000 души, болшенството от които съсредоточени в самия град (като евреите там са мнозинство). Около 100,000 араби и 100,000 евреи са живеели в/около града. В територията определена за Израел е имало значително малцинство от палестинци – малко под 300,000 души, на фона на 500,000 евреи. Значителен брой е имало и от други етно-религиозни групи – гърци, арменци, друзи и бедуини.
В навечерието на 1948 и своята независимост, Израел разполага с една недобре въоръжена и малобройна армия, все още разделена на отделни групи. Болшенството от палестинското население на бъдещия Израел е съсредоточено в северната част на Британска Палестина – около Хайфа и около Кинерет (Галилейското езеро). Макар тези територии да са част от държавата Израел от 14-ти Май, 1948, едва в края на войната (1949) бива установен контрол над тях. Преди това те са управлявани от местната палестинска власт, бойни групи, феодални лидери и др. Над тях Израел не е имал никакъв контрол. Още по-малък контрол Израел е имал и над териториите, които реално пленява в самата война, но са оригинално част от определената за Палестина територия. Въпреки това болшенството от палестинските бежанци бягат от домовете си в момент, когато израелските войски не са били изобщо там. Месеци или година преди израелски войник да стъпи там. В някои случаи бягат от веста, върху които израелец стъпва чак след 20 години. Арабската пропаганда е насърчавала/притискала палестинското население да се махне от там, обещавайки бърза и светкавична победа над врага. Ето и интересни мнения от очевидците :

Превод на интервюто :

Тази снимка бе направена седмица преди да напуснем Еин-Карем през Юни 1948, пред нашата къща. Радиата на арабските режими ни повтаряха „Махнете се от военния фронт. Става дума за 10 дни или най-много 2 седмици, след което ще ви върнем в Еин-Карем.“ Ние си казахме „Това е твърде много време. Колко е това? Две седмици? Много е!“. Това си мислехме. А сега минаха повече от 50 години.“

7-ми Юли, 2009 година, ПА-ТВ (Фатах).

Джауад ал-Башити, палестински журналист от Йордания :

Причината за Палестинската Катастрофа (създаването на Израел и бежанския проблем) е същата като тази, която и до ден днешен създава нашата катастрофа. Първата война между арабите и Израел започна и Арабската Освободителна Армия каза на палестинците „Идваме при вас за да ликвидираме ционистите и тяхната държава. Оставате домовете и селата си, ще се върнете безопасно след няколко дена. Оставете домовете си за да можем да изпълним мисията си („ликвидирането“ на Израел) по най-добрия начин и без вие да бъдете наранени.“ Още тогава стана ясно, че подкрепата на арабските страни е една голяма илюзия.

Цитат от ал-Хаят ал-Джадида, официалния вестник на Палестинската Национална Власт.

Лидерите и елита обещаха на нас бежанците в началото на Катастрофата през 1948, че продължителността на изгнанието ни няма да е дълга. Няма да продължи повече от няколко дни или месеци. След което бежанците ще се приберат у дома. Нещо което болшенството от тях не направи (да напуснат домовете си) преди да бъдат подтикнати от онези безсмислени обещания на лидерите и политическия елит. Последваха дни, месеци и години, обещанията им се изгубиха.

Махмуд ал-Хабаш, палестински журналист, работещ за в-к ал-Хаят ал-Джадида.

Друг цитат от в-к ал-Хаят ал-Джадида от 19-ти Март, 2001 година :

До всички арабски крале и президенти – бедността ни убива, симптомите ни изтощават, а душите напускат телата ни. Въпреки това Вие все още се опитвате да ни окажете помощ, търсейки игла в купа сено. Както и армиите на вашите предшественици, които ни накараха да напуснем под претекст, че разчистват бойното поле от цивилни.

Превод на интервюто :

(зрител от ивицата Газа) Дядо ми и баща ми ми казаха, че по време на Катастрофата 1948 управникът на областта издаде заповед, че който остане в Палестина или Маждел (близо до Ашкелон, Южен Израел) е предател…е предател.

.
(Ибрахим Сарсур в отговор на зрителя)  Не искам да обвинявам този, които е причинил ситуацията, но ние сме принудени да се справяме с нея. Този, който издава заповедта, забраняваща им да останат там, носи вина в този живот, ще носи и в задгробния, и така до края на света.

Ибрахим Сарсур e бил водач на регионална фракция на организацията „Ислямско Движение“, понастоящем е депутат в израелски парламент (втори мандат).

Болшенството от арабските бежанци никога не виждат израелски войник, а се доверяват на арабските правителства. Някои села, от стратегическо значение (били са източник на атаки над еврейски селища, били са пункт в системата за доставки на бойците и подобни) са били разрушени от Израел.

След създаването си и войната Израел дава гражданство на абсолютно всички араби в държавата – палестинци, друзи, бедуини, като в онзи момент са представлявали около 20% от държавата. Арабския е един от официалните езици в Израел, днес в израелския парламент има 13 (от общо 120) арабски депутата от различни партии. Палестинците не са длъжни за служат в армията, за разлика от евреите, друзите и черкезите.  Има множество вестници, телевизии, радиа, списания, сайтове и прочее на арабски, като дори еврейските деца се задължават да го учат в училище. Арабските граждани в Израел значително по-високи доходи, по-дълга продължителност на живота, по-висок стандарт, по-високо образование, по-ниска детска смъртност, достъп до по-добро здравеопазване когато бъдат сравнени с арабите от всичко околни (арабски) държави. Не е случайно, че болшенството от израелските араби не иска да живее в Палестина ако утре това стане напълно независима и самостоятелна държава.

За сметка на това от арабския и мюсюлманския свят бягат близо 1,000,000 евреи след 1948, които не са били на пътя на никаква война, нито линии за доставки. Погромите срещу еврейските магазини, синагоги и къщи, публичните и масови екзекуции/линчове на евреи започват десетина години преди създаването на Израел. Кланета и погроми има в Сирия, Египет, Мароко, Либия, Йемен и най-вече Ирак. В Ирак са живяли 150,000 евреи (днес има 20-30). През 1941 след преврат идват на власт про-хитлеристки иракски военни. Следват погроми срещу евреите и анти-еврейски закони, подобни на германските.
1 милион евреи се махат от мюсюлманския свят след 1948, като днес вече никой не говори за тях, тъй като са напълно асимилирани. Палестинските бежанци умело биват използвани от всички арабски лидери (включително и палестинските такива), като им бива отказван подслон, не им бива дадено гражданство, държани са в бежански квартали (незнайно защо все още наричани „лагери“), целенасочено се образуват и натрапват палестински гета в арабските държави. Дори палестинските властти им отказват правото да гласуват, тъй като по техни думи те трябва да останат живо доказателство за палестинската кауза, поради което и се противопоставят на интегрирането им. Членове на UNRWA – агенцията на ООН за палестинските бежанци, се оплаква от отношението на местната власт. Не са и редки случаите на нападения над активисти на UNWRA – на 28-ми Юни, 2010 година въоръжени и маскирани мъже нападат и изгарят център на тази агенция за летни игри и забавление за децата на Газа. Този тип лагери отдръпват децата от  ислямистката индоктринация, на която иначе са подложени ежедневно от Хамас. Подобни атаки не са рядкост.

На палестинските бежанци и до днес бива отказвано гражданство и не са приемани в братските си арабски държави (с население от същия етнос). И до днес им биват общевани невъзможни неща, с които се оправдава положението им и действията на съответната управа. Днес вече никой не говори за 1 милион еврейски бежанци и едва ли Чехия и Полша са готови да приемат 15 милиона наследници на германски бежанци, изгонени от тези държави след Втората Световна Война. 80% от палестинските бежанци не искат да живеят заедно с евреи в Израел дори и теоретично утре да настъпи невиждан мир и разбирателство в Близкия Изток.