Либийския фронт – противоречиви сигнали



Вече измина повече от седмица, откакто бунтовниците в Либия бяха подкрепени от международната общественост – първоначално от ООН, Франция, Великобритания и САЩ, а впоследствие от още 10 държави. След като плениха ключовия град Адждабия, в близките дни бунтовниците установиха контрол и над Брега, Бин Джалад и Рас Лануф – стратегически важни градове по източната крайбрежна ивица на Либия. Говорител на Либийският национален съвет (ЛНС – преходното правителство в източната част на африканската държава) съобщи, че до една седмица ще са в състояние да изнасят по 100,000 барела петрол на ден (за повече информация виж Либия и Запада – а сега накъде?). Но има много въпроси, чиито отговори остават загадка.

КОЙ РЪКОВОДИ?

Резолюция 1973 на Съвета за сигурност на ООН опълномощи западните държави не само да наложат забрана за полети на Кадафи, но и да извършват удари по стратегически цели, с цел „да се предпазят цивилните граждани”. Масирани въздушни и ракетни удари се осъществяват от 9 дена от френските, британските и американските военни. За повече информация – данни на БиБиСи за използваната от различните държави военна техника в конфликта в Либия.
След дълги преговори преди няколко дена НАТО (организация с лошо име в арабския и мюсюлманския свят) пое контрола под т.нар. no-fly zone (зона, забранена за полети) и налагането на оръжейно ембарго. Но ударите по наземни цели в Либия се осъществяват от САЩ, Франция и Великобритания, независимо от НАТО. Това напомня на т.нар. „афганистански модел” – една мисия (ИСАФ) отговаря за мироопазващите операции в родината на опиума, а друга (част от операция „Продължителна Свобода”) за активните военни действия срещу талибаните. За Вашингтон НАТО означава повече отговорност за европейците, а в европейските очи НАТО е инструмент на Америка. В Афганистан решението беше намерено като Барак Обама увеличи щатския контигент в страната и обедини двете мисии под една шапка. С което намаляха не само логистичните трудности, но и вътрешнокоалиционните противоречия, ала „европейските страхливци с/у американските каубои”.

НОВ ПОДХОД

Коалиционните удари успешно отслабиха силите на Кадафи, разрушавайки огромен брой военна техника, ПВО системи, комуникационни възли и др. Ако ден преди началото на тази кампания либийските бунтовници бяха притиснати в ъгъл, без да имат пълен контрол над нито един голям град, то днес пленяват стратегически обекти със завидна скорост. Но въпреки това крайният успех не е гарантиран – все по-често се говори за разширяване на помощта към бунтовниците. Според различни източници във високите етажи на властта се обсъжда идеята либийските революционери да бъдат подкрепени с оръжие, а защо не и обучаващ персонал. От една страна това би наклонило везните в ущърб на Кадафи, без да се налага западни войски да окупират и един сантиметър от либийската земя (резолюцията на ООН разрешава изпращането на инструктори, дори командоси за рейдове над дадени обекти, тъй като това са краткотрайни действия, нецелящи военна окупация). Също така би осигурило на западните държави и САЩ добри дипломатически позиции в едно следващо правителство.
В противен случай един от възможните изходи е иракският – през 90-те години 2/3 от територията на Ирак влиза в забранената от САЩ и партньорите им за летене зона, докато Саддам успешно се справя с три самостоятелни въстания (неподкрепени от Запада) – на шиитите, кюрдите и вътрешноармейския бунт и запазва властта още 12 години. Макар активни военни действия срещу иракската армия да са извършвани само до изтеглянето й от Кувейт, двете войни в Ирак показват, че единствения гарантиращ успех модел е сухопътната операция.
В Либия подобна намеса все още не е наложителна. И едва ли има много желаещи във Вашингтон, Париж и Лондон (задават се избори), които искат да видят кракът на НАТО да стъпи в още една арабска, мюсюлманска страна. Но докато паралелните операции за забрана на полети над иракски Кюрдистан и южен Ирак са се ограничавали до въздушното пространство, в Либия сме свидетели на сериозни удари по военната машина на Кадафи. Оръжейна и инструкторска помощ вероятно биха били последната капка.
Но това крие и своите негативи. В момента е в сила оръжейно ембарго, забраняващо доставки на която и да е от двете страни. ООН едва ли би приела великите сили да въоръжават до зъби едната страна в гражданска война. Не е ясно и тези оръжия при кого биха отишли – макар самите бунтовници да наричат това борба за демокрация, Либия е държава без абсолютно никакъв демократичен опит. Не е изключено при евентуални оръжейни пратки да се получи ефекта на бумеранга, познат на Вашингтон от Афганистан. През 80-те години чрез операция „Циклон” на ЦРУ е изпратено огромно количество военна техника на афганските муджахидини (от арабски – свещенни войни, войни на Джихад), борещите срещу войските на СССР, като голям спонсор е била също и Саудитска Арабия. След края на войната обаче част от тези обучени от ЦРУ муджахидини образуват ядрото на ал-Кайда.
В най-добрия сценарий – Кадафи бива победен, кой ще дойде на власт? Либийски вариант на бен Ладен или мулла Мохамед Омар? Нов Кадафи (сред бунтовниците има много високопоставени лица от режима)? Други ислямисти или Мюсюлманското братство? Дали Либия ще остане една държава или ще се разцепи по етническите и племенните си граници като Югославия в последните 20 години?

КАДАФИ

Безспортно няма по-брутален тиранин в арабския свят от Муамар Кадафи. Дори Башар ал Асад в Сирия и екс-президента на Египет Хосни Мубарак изглеждат като либерални демократи в сравнение с него. През 42-те години на власт той е станал известен с отвличанията и терористичните атаки, които нарежда (виж повече Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986). Бруталността му е разярила либийският народ, който по време на превърналите си в гражданска война протести изпадна в крайности – незнаен брой чернокожи работници бяха убити, под подозрение, че са наети от Кадафи главорези. В първите дни труповете на двама африканци бяха завързани за бял джип Тойота в центъра на града. Скандиранията „Аллах у акбар” (Аллах е велик) бяха заглушавани единствено от изстрелите на АК-47. Същите тези хора, които са и живяли 42 под диктатура, може и да не оставят оръжията си след падането на Кадафи. Междуетническите, междуплеменните, религиозните и политическите вражди днес са на втори план, засенчени от общия враг в лицето на омразния тиранин. Но какво ще стане когато той изчезне? През последните десетилетия има много необнадеждаващи примери – Сомалия след падането на Сиад Баре през 1991 се разпада на три отделни територии, Афганистан след изтеглянето на войските на СССР през 1989 влиза в състояние на гражданска (религиозна и етническа) война, като не е спряла до ден днешен. Сходна съдба е отредена и на Ирак след падането на Саддам Хюсеин през 2003 – 120,000 души загиват, най-вече от терористични атентати в религиозната война между шиити и сунити, а етническите кюрдски райони на север са практически независими от централната власт.
За един ден през 1996 година Кадафи нарежда да бъдат убити 1270 политически затворници. Докато египетските протести бяха посрещани с полицейска бруталност, либийските бяха посрещани с въздушни бомбардировки. Муамар Кадафи е показал, че е готов на всичко за да задържи властта си. Не е изключено да изтъргува военна загуба за политечска победа. От Вашингтон изрично подчертаха, че самият Кадафи не е военна цел, а от Париж идват ясни послания и условия, които диктаторът трябва да изпълни ако иска да остане на трона си. Какъв ще е изхода – остава да видим.

Вижте още :
Колекция от снимки от конфликта в Либия на Ню Йорк Таймс
Статии за Либия в сайта на Ню Йорк Таймс
Статии за Либия в сайта на The Economist
Статии за Либия в сайта на Foreign Policy

..

Либия и Запада – а сега накъде?


ПРЕДИСТОРИЯ

На 4-ти Януари, 2011 година от отчаяние и в знак на протест 26-годишният тунизиец Мохамед Буазизи се замозапалва, разпалвайки целия арабски и мюсюлмански свят. Спонтанните вълни от протестиращи заливат улиците на почти всички арабски държави, мотивирани и от жестоките начини, по които силите на реда реагират. След 223 загинали президентът на Тунис Бен Али подава оставка и бяга в Саудитска Арабия. След 684 загинали президентът на Египет, сърцето на арабския свят, Хосни Мубарак е свален. Още няколкостотин загиват в други арабски и мюсюлмански държави, в които до ден днешен има протести.

Но докато в гореспоменатите страни протестите се ограничават до улични сблъсъци с органите на реда, в Либия те бързо ескалират в гражданска война, която от около месец е отнела живота на над 10,000 души. Това провокира и по-сериозна реакция от на международната общественост, а от вчера – и военна намеса.

КАДАФИ

За 42 години на власт Муамар Кадафи се прославя с много неща. Организиране на атентати в цял свят (виж Локърби, 1988), вземане на чуждестранни специалисти за заложници (българските медицински сестри) и търгуването им на дипломатическата маса. „Великият бедуински вожд” дава на страната си гръмкото име Великата Социалистическа Народна Либийска Арабска Джамахирия (ВСНЛАД), а на себе си титлата Ръководител и Водач на Революцията на ВСНЛАД. Ексцентричността и непредсказуемостта му, съчетани с безпощадните методи, които използва за потушаване на всяка форма на несъгласие го правят един от най-известните диктатори на 20-ти и 21-ви век. Със своите 42 години на власт днес той е най-дълго служилият държавен глава в света (с оглед пенсионирането на Фидел Кастро и смъртта на севернокорейският лидер Ким Ир Сен).

Кадафи създава всеобхватен репресивен апарат, промъкващ се във всеки аспект от ежедневието на поданиците му. Нелогичността, с която той ръководи международното положение на Либия, тласка страната в различни лагери. След серия организирани в западна Европа атентати през 80-те, президентът на САЩ Роналд Рейгън нарежда наказателен удар по военни цели в Либия (виж Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986). През 1988 агенти на Кадафи взривяват самолет на ПАН АМ граждански полет 103 над Локърби, Шотландия, отнемайки живота на 270 души. Заедно с опитите на Либия за създаване на химически и ядрени оръжия, това са някои от причините, които вкарват страната в международна изолация. След години санкции, бойкоти и ембарго, в началото на 21-ви век отношенията със Запада се подобряват. След решителната намеса на президента Саркози са освободени българските медицински сестри. Кабинетът на Силвио Берлускони подписва договор с Триполи за борба с нелегалната северноафриканска имиграция, огромен проблем за средиземноморските държави-членки на ЕС.

Въпреки това през годините бруталността, с която „бедуинът-войн” се отнася към населението си остава константа. Той е дълбоко презирен от почти цялата либийска диаспора, както и по-голямата част от арабския свят. Но докато в Египет Хосни Мубарак беше едва лицето на военната върхушка, Кадафи е „едноличен собственик” на Либия. Налага култ към личността и изкоренява всяка форма на независимост у доближените си. На фона на Либия, Египет е демократичен и либерален рай.

БУНТОВНИЦИТЕ

Започналите на 15-ти Февруари и потушени безпощадно от властта протести в Либия бързо прерастват в гражданска война. Виждайки вероятност от бърза и решителна победа, много хора от армията на Либия дезертират и се присъединяват към превърналите се в бунтовници протестиращи. Надявайки се Кадафи да бъде свален по сходен с египетския и тунизийския начин, бунтовниците започват кампания срещу Кадафи, отначало в източната част (в която и племената традиционно са срещу Кадафи и племето, към което принадлежи). В първите дни на гражданската война много от войниците (армията е предимно от наборници) отказват да атакуват своите сънародници. Страхувайки се от повече дезертьори, Кадафи използва скритото си оръжие – с милиардите долари, които има в лични сметки в европейски банки той купува наемници от Нигер, Буркина Фасо, Судан, Чад и дори Сърбия. Улични протести в Бенгази са посрещани с въздушни бомбардировки и обстрел от хеликоптери. На 21-ви Февруари два пилота на либийски изтребители Мираж Ф1 отказват да изпълнят заповедите си (да бомбардират тълпи от протестиращи) и дезертират в Малта.

В началните стадии объркването, хаоса и страхът от дезертьорство (и сътветно наказателни мерки) в армията помагат на бунтовниците да установят контрол над голяма част от страната. Бенгази, вторият по големина град в страната и смятан за столица на „анти-кадафизма” минава под техен контрол. Следват битки за ал-Байда, Аждабия и Мизурата. Везните се накланят в ущърб на Кадафи. Но след някоко седмици боеве силите му стъпват на крака и започват контра-настъпление, вземайки под контрол много стратегически градове и села.

РЕАКЦИИТЕ НА ЗАПАДЪТ

Либия произвежда 2% от световния петрол. 85% от продукцията отива в Европа, което отговаря за 11% от потреблението на ЕС (13.63 милиона барела/ден). Този процент е много по-висок в средиземноморските страни членки. Първата държава, която официално предлага да се наложат санкции над Триполи е и най-отдалечената европейска страна – Финландия. Последните съгласили се са средиземноморските островни републики Малта и Кипър. Санкциите замразяват личните сметки на Кадафи и неговите роднини и приближени в европейските банки (равняващи се на десетки милиарди долара). Това съвпада и с излизането на африканските наемници от фокуса на събитията.

Освен поскъпвнето на петрола, западните правителства са притеснени и от още нещо – възможността конфликта да създаде масови вълни към Европа, която и без това има огромни проблеми със северноафриканските имигранти. И тук също най-загрижени са държави като Франция, Испания, Италия и Малта, а най-хладнокръвни – Швеция и Финландия.

Но армията на Кадафи продължава успешно своята контраатака в източната, „бунтовническа” част на Либия, която според ексцентричния лидер на страната е превзета от ал-Кайда. И докато в градски битки като цяло неопитните партизани имат някакъв шанс, то срещу военновъздушните сили на бедуинския войн те са безсилни. Малкото наброй зенитни картечни установки (като 14.5мм ЗПУ-4 от 40-те години) не им помагат. Бунтовниците успяват да пленят складове с леки оръжия, няколко танка, БТР, дори и самолети и хелитоптери. Но липсата на организация, неопитността и най-вече необезпокояваните бомбардировки накланят везните бавно и решително на страната на Кадафи. На Запад все по-сериозно се говори за идеята (която съществува още от началото) да се наложи забрана за летене над Либия, подобно на сходните „no-fly zone”операции в Ирак през 90-те години.

ЗАБРАНА ЗА ПОЛЕТИ

След дълги преговори и със съгласието на Арабската Лига (в която Либия членува), резолюция 1973 на Съвета за Сигурност на ООН разрешава да се наложи забрана за полети. Изненадвайки някои (между които и Арабската Лига или поне за пред медиите), резолюцията разрешава и вземането на „всякакви необходими мерки” за защита на цивилното население. Макар изрично да се забранява каквато и да е форма на военна окупация, формулираните като „всякакви необходими мерки” разрешават на коалиционните войски да нанасят удари по цели на либийските ВВС и ПВО, както и сухопътните им войски. Теоретично, резолюцията не забранява рейдове на специални сили по суша, които макар да са по земя са кратковременни и не се считат за военна окупация.

Главният секретар на Арабската Лига – Амр Муса, заявява че военните действия се различават от приетата от Лигата идея за забрана на полетите. Също така той изказва притесненията си за загиналите цивилни от НАТО-вски бомбардировки, но е редно да се отбележе, че това най-вероятно е част от пропагандната война на Кадафи и тези жертви не се потвърдени от независими източници.

Най-съществено е участието на САЩ, Великобритания и Франция, но правителствата на Обединените Арабски Емирства, Катар (две арабски, мюсюлмански държави), Канада, Дания, Испания, Италия, Норвегия, Белгия и Гърция са потвърдили бъдещето си участие (повечето държави с по няколко изтребителя или други самолети, или бази).

ВОЕННИТЕ ДЕЙСТВИЯ

На 19-ти Март започнаха военните действия срещу силите на Кадафи. 19 френски изтребителя удрят сухопътни войски на Кадафи близо до Бенгази, където се водят ожесточени битки между двете страни. На сайта на френското Министерство на Отбраната е публикуван списък с участвалите във въздушния рейд (част от операция „Харматан”) самолети :

  • 8 броя изтребители Рафал
  • 2 броя изтребители Мираж-2000-5
  • 2 броя Мираг 2000-Д
  • 6 броя самолети-танкер Ц-135
  • 1 брой Е3Ф AWACS

Днес, 20-ти Март, френското министерство официално съобщи, че самолетоносачът Шарл де Гол е отплавал от пристанищния град Тулон към Либия. На борда според официалното изявлание се намират :

  • 10 хеликоптера, между които 1 Каракал и 2 Пума
  • 8 изтребителя Рафал
  • 6 модернизирани изтребителя Супер Етендард
  • 2 Е-2Ц Хоукай

Освен тях в операцията са ангажирани 4 бойни кораба и 2,600 души от френския военноморски флот.

Американските военни са изпратили контингент, съответно от военноморските сили, военновъздушните сили и морската пехота в операция „Зората на Одисей”.

ВМС на САЩ участват с :

  • 5 бойни кораба
  • 3 подводници
  • неспоменат брой самолети ЕА-18Г

ВВС на САЩ участват с :

  • 3 стратегически стелт-бомбардировача Б-2
  • 10 изтребителя Ф-15Е от британската база Лакенхийф
  • 8 изтребителя Ф-16Ц от италианската база Авиано
  • 2 самолета А 2 броя самолети АЦ-130У, клас “gunship” (уникален за американските ВВС)
  • неспоменат брой разузнавателни самолети Ю-2 (U-2)

Морската Пехота на САЩ участва с :

  • 4 броя АВ-8Б Хариер 2, на борда на кораб от военноморските сили

На 19-ти Март американски и британски кораби и подводници изстрелват общо 110 крилати ракети Томахоук по 20 наземни цели в Либия. На 20-ти Март следват бомбардировки от Б-2 срещу либийско летище и атака от изтребителите Ф-15, Ф-16 и Хариер срещу наземни цели на либийските сили.

Британските Кралски Военноморски Флот и Кралски Военновъздушни Сили участват съответно с :

  • 2 бойни кораба
  • 1 подводница
  • около 10 изтребителя Юрофайтър Тайфун
  • около 10 изтребителя Торнадо ГР4
  • 2 самолета-танкер ВЦ-10 1 самолет Сентинел Р-1
  • 3 Самолета Сентри AEW.1 AWACS

А СЕГА НАКЪДЕ?

Залогът на НАТО е, че въздушната кампания ще отслаби силите на Кадафи, а бунтовниците ще свършат мръсната работа по суша. Преди 20 години, когато САЩ води първата война срещу Ирак (виж Въздушната война над Ирак ’91) избухват три бунта срещу Саддам. Бунт на шиитите-мюсюлмани (мнозинство в страна, в която управляващите са сунити) на юг, бунт на етническите кюрди на север и вътрешноармейски бунт. Една от причините е реч на Джордж Буш-старши, който призовава иракския народ да се опълчи на диктатора си. Сигурни, че ще дойде подкрепа отвън (САЩ, Западът или дори шиитски Иран) бунтовниците започват неуспешна кампания, която коства живота на близо 200,000 души, тъй като американските войски освобождават окупирания от Саддам Кувейт, но не навлизат в самия Ирак (нещо, което синът на тогавашния президент направи през 2003 година).

Днес в Либия положението и контекста на събитията в региона са различни, но има и общи неща. Действията на САЩ, Великобритания, Франция и (в следващите дни) останалите държави от коалицията се ограничават само до въздушни удари и забрана за полети на Либия. Забрана за полети е имало и над Ирак през 90-те години – 2/3 от въздушното пространство на страната е било извън контрола на Саддам, но той въпреки това успява да потуши бунтовете по жесток начин. За оръжейни пратки до бунтовниците, пращане на обучителни екипи, да не говорим за сухопътен контигент в Либия днес не се и говори. Но с адекватна въздушна кампания от НАТО (на която Либия почти не може да се противопостави) бунтовниците имат реален шанс да свалят властта. Остава въпроса – а после? Бездействие от европейските политици щеше да означава продължително война, в която цените на петрола и имигрантските вълни щяха да се увеличат. В редица европейски държави се задават избори – според скорошно проучване рейтнга на Саркози е по-малък от този на националистката партия Фронт Насионал, а общественото мнение в Европа е ЗА налагане на забрана за полети над Либия. В САЩ общественото мнение е различно и по повечето въпроси – полярно разделено (виж повече – проучване на Pew research center for people and the press на американското обществено мнение). Общественото мнение в арабския и мюсюлманския свят е традиционно анти-американско, но също така е против Кадафи. Повечето хора в мюсюлманския свят подкрепят забрана за полети над Либия, но са против военна окупация.

Доставките на петрол могат да се възобновят до известна степен до предишния си капацитет (в момента той е 20% при сравнение с Януари) и преди финала, тъй като повечето от петролните залежи на страната са в бунтовническия Изток. Но дори и да се сбъдне най-добрия сценарий – да бъде свален Кадафи, какъв ще е резултът? Днес всички фракции – комунисти, ислямисти, националисти, демократи, хора от различни племена и т.н. (ляво – етническа карта на Либия), са обединени около общия враг в лицето Кадафи. Но не е ясно дали оръжията ще бъдат оставени при евентуално сваляне на „великия лидер”. Не ясно дали държавата, която е начертана от европейските колониални сили преди много години, както и по-голямата част от Близкия Изток и Африка, ще остане в този си вид и няма да се разпадне според етническите/племенните си граници. Не е ясно дали няма да се появи втори Кадафи (т.нар. „революционер вълк в овча кожа”). Възможно е идването на ислямисти на власт, като дори и този сценарий крие различни варианти – лек ислямистки режим по турски модел, по-силен ислямистки режим по ирански модел и т.н. Но със сигурност НАТО си осигурява добри дипломатически позиции в тази богата на петрол и имигрантски потенциал страна.

Египетските протести


Преди две седмици започнаха масови анти-правителствени протести в Египет, които още от самото си начало приковаха вниманието на целия свят. Обнадеждени от протестите в Тунис, египетските протестиращи настояват президента Хосни Мубарак да подаде оставка. Протестите са придружени от силно полицейско и военно присъствие, про-правителствени протести и мародерство. Държавата е в безпорядък, икономиката пред колапс.

ПРЕДИСТОРИЯ

С над 80 милиона души население Египет е най-голяма арабска държава и един от най-важните играчи на близкоизточната политическа карта. Страната на фараоните е считана за център на арабската култура и първоизточник на арабските политически движения.
През 1952 година група армейски офицери свалят с безкръвен преврат крал Фарук, силно зависим от недотам бившата колониална империя Великобритания. Начело на преврата е Мохамед Нагиб, първия президент на бъдещата република, но зад кулисите конците са дърпани от младият (тогава едва 32-годишен) полковник Гамал Абдел Насър. След две години той официално заема поста президент на Египет, с което започва нова ера в арабския свят, която носи и неговото име.
Макар в страната никога да не е имало истински демократични избори, Насър е почти боготворен – не само в Египет, но и в целия арабски свят. Политиката му е силна националистическа, полковникът е считан за политическия родоначалник на пан-арабизма (движението за обединение на всички арабски държави), а дързостта му спечелва симпатиите на обикновените хора и образования елит. Той се опълчва срещу колониалните сили – Великобритания и Франция, и съседен Израел, с което втвърдява имиджа си на безкомпромисен политик, следващ националните интереси на страната си. Вътрешното му управление е белязано от липса на права и свободи, но това избледнява пред модернизацията и социалната му политика. От една назадничава, селска колония Египет поема пътя на регионална супер-сила, а достъпното образование и повишението на жизнения стандарт стават приоритет номер 1.
По време на Шестдневната Война през 1967, арабския свят претърпява унизителна загуба от малкия си съсед Израел, арабските армии са тотално унищожени, а Синай, ивицата Газа, Западния Бряг, Източен Йерусалим и Голанските възвишения са превзети. След смъртта на Насър президентския пост поема Ануар Садат, смятан отначало за бюрократ, без лидерски качества и неспособен да ръководи държавата. Садат бързо опровергава тези мнения – през 1973 започва внезапна атака срещу Израел, подкрепен от Сирия и Ирак. Тел Авив плаща тежко за победата си, но един от добрите резултати на войната е подписаното през 1979 примирие с Кайро, първо по рода си израелско-арабския конфликт. Израел приема да се изтегли от пленения през войната п-ов Синай, три пъти по-голям от собствената му територия, богат на природни ресурси и с непосредството до Суецкия канал разположение. През 1981 обаче ислямистки терористи убиват Ануар Садат по време на военен парад. Една от причините е именно подписаното споразумение. Тогава на власт идва и сегашният президент Хосни Мубарак, управляващ с железен юмрук страната вече 30 години.

СОЦИАЛНА ПОЛИТИКА И ИКОНОМИКА

През епохата на Насър социалистическия модел е бил единственото решение за проблемите на Египет. Населението е било предимно (2/3) селско, необразовано (3/4 неграмотни) и бедно (90%). Социалната политика взима централно място в управлението. Ануар Садат дава начало на „Интифа” –  централизираната икономика постепенно се изменя и свободния пазар набира скорост. Хосни Мубарак продължава икономическите реформи в тази насока. Но социалната либерализация отсъпва на икономическата – в страната практически не съществува свобода на словото, никога не е имало демократични избори (вместо тях има бутафорни избори, познати и в България преди 1989), а проблемите на обществото нарастват. Образува се бюрократичен, военен и полицейски елит, разяждащ чрез репресии и корупция цялото общество. Служителите на реда се ползват с изключителни привилегии, а прегрешенията им остават непрекъснато безнаказани. Ежедневните проблеми на бедното мнозинство остават нерешени, а бързоходната модернизация е заменена с бюрократична стагнация и корупция.
Преди 60 години Египет е приличал с една друга страна – сходен брой жители, висока раждаемост, ниска степен на урбанизация и ниски доходи, необразовано население. И двете държави са били в конфликт със съседите си, и двете държави са харчели колосални суми за армията, и двете държави са били ръководени от безскрупулни диктатори, потискащи всяка форма на протест от обществото. Египет е изминал голям път от 50-те години на 20-ти век, но другата държава – Южна Корея, е на светлинни години от страната на фараоните. Едва днес Египет стига нивото й на средна грамотност отпреди половин век, но въпреки това 88% от семействата нямат и не четат книги, а 75% не четат дори вестници. Четящите се интересуват предимно от религиозна литература. Обнадеждаващо е, че благодарение на интернет и други модерни нововъведения тези проценти са много по-ниски сред младите египтяни, 3/4 от които ползват интернет.

Реформи в здравеопазването са също един от важните проблеми на страната – населението не е осведомено за опасностите от СПИН, 90% от жените са минали през някаква форма на т.нар. женско обрязване, а основните битови консумативи като сапун и паста за зъби остават извън възможностите на бедната прослойка.

През 70-те години в страната се провежда широкомащабна кампания срещу тропическата паразитна болест билхарзия. Кампанията премахва нея, но поради многократно използване на игли се разгръща епидемия от Хепатит-Ц, като днес Египет е водеща страна по брой заразени. Допълнителен проблем за хигиената на страната е и фактът, че 85% от населението изгаря собствения си боклук поради липса на адекватна организация на общината. Освен изгаряне често се практикува и изхвърляне на боклука по улиците, встрани от междуградските пътища и откритите площи.

Според проучвания 80% от египетските семейства разполагат с по-малко от 3000 долара доход на година, което поставя многолюдните египетски семейства под глобалния праг на бедността – под 2 долара на ден за човек. В страната заплата от 200$ се зачита за много добра – начинаещ полицай или учител взимат по 80-90$. Официалните правителствени данни сочат, че безработни са около 9%,  което в състояние на криза не е особено стряскащо. Но независими агенции твърдят, че  безработните са много повече, а едва 1/3 от трудоспособните жени имат работа.

ПРОТЕСТИТЕ

Сегашните протести в Египет започват преди две седмици, вдъхновени от успеха в Тунис, където прeзидента Бен Али избяга в Саудитска Арабия, десетина дена преди протестите в Кайро.
Откакто Египет излиза от съветската сфера на влияние и се превръща в „американския лейтенант в Близкия Изток”, страната е подпомагана от Запада, а управлението считано за единственото решение срещу Мюсюлманското братство, „вечно дебнещо зад ъгъла”. От една страна днешните опасения на много хора на Запад са неоправдани – протестиращите в Египет са млади мъже, от 20 до 40 годишни, малко от които са религиозни. Макар египетската държавна телевизия да излъчва хиляди молещи се заедно на площада протестиращи, силно религиозните са едва 10% от милионите по улиците. Мюсюлманското Братство (МБ) отначало стои встрани от събитията (по-късно изрази цялостна подкрепа), опасявайки се, че ще бъде обвинено от правителството в организиране на протестите. Властта в Кайро неведнъж е използвала МБ за универсално плашило, с което да оправдава репресиите над населението си. Но в Египет липсват добре организирани светски движения. Една от причините е, че докато кафенета и клубове, проповядващи „упадъчни идеологии” (според властта – демократични, светски движения) са били затваряни, за Кайро е немислимо да „затвори” джамиите. МБ е консервативна организация с почти вековна история. Тя не се доближава до ексремизма на талибанското движение не едноокия афганистански мула Мохамед Омар, но от МБ са тръгнали много крайни сунитски движения. Отдруга страна решението на МБ да участва в изборите преди 2 десетилетия им спечелва ненавистта на ал-Кайда и други крайни пан-ислямистки, терористични движения.
Мнозинството от протестиращите не изповядва ислямистките убеждения на МБ. Сред основните движения са Кефая, Шестоаприлското младежко движение, Националната асоциация за промяна, движението „25-ти Януари” и други. Това са светски, демократични движения, но са млади – съществуват от последните няколко години. Новината за предстоящите протести те разпространяват чрез Facebook и Twitter, тъй като нямат изградена политическа и социална инфраструктура. Вземайки това предвид кабинета на Мубарак „временно” спря достъпа до интернет на населението, а по-късно – и до мобилните телефони.

ПАРАЛЕЛ

Протестите в Египет се наричат от някои „Египетската революция”, с което горделиво младите египтяни рисуват паралел с революцията от 1952 и това, което е донесла тя за националната им чест. Промяната е във въздуха, но различните коментатори и анализатори дават различни паралели – едни сравняват събитията с прехода в Източна Европа отпреди 20 години, а други – с иранската ислямска революция от 1979.
Промените в социалистическия блок в края на 80-те години са белязани и от първите масови протести и стачки. Но макар да са впечатляващи, те не са причина за сриването на режимите. Икономическата стагнация, причинена най-вече от плановата икономика е основната причина за краха на СССР и сателитите му. Последвалите протести са просто продукт, а властта са разделя на два лагера – по-далновидните сменят кожата си, но не и нрава. Затова и никой не говори за революция в Източна Европа, а за преход.
В Египет положението е различно – налице е свободен пазар и икономически режимът е стабилен. Политически също – ползва се с подкрепата на САЩ (2 милиарда долара годишно) и западноевропейските страни. Но населението е репресирано и бедно. Масовите комуникации и интернет правят обмяната на идеи много по-лесна, както и организирането на протести.
От другата страна на паралела е Иранската ислямска революция от 1979. По същество е революция, но не ислямска, колкото и да е парадоксално. Иранския режим на шах Пахлави е осигурявал възможност за частна инициатива, но репресивния апарат е потушавал всякаква форма на протест от обществото. В революцията участват не само последователите на религиозния водач аятолах Хомейни, ами и много други организации. Ислямистите са малцинство сред останалите – комунисти, демократи, социалисти, националисти, като за всяка група отговарят десетки организации. Ислямисткия блок, макар и малцинствен, е единствения добре организиран, с изградена структура в обществото, което помага на религиозните да вземат властта, която държат и до днес.
Египет днес е по-близко до Иран през 1979, отколкото до Източна Европа през 1979 – налице е пазарна икономика, режимът се ползва с подкрепата на САЩ, армията е силна, а полицията – недосегаема. Населението е репресирано и бедно. Сред протестиращите в Египет днес са главно демократично и/или светски настроени хора, но те нямат нито организация, нито лидери, нито традиция. Сложения за модел на революцията Ел Барадей е по-скоро кукла за западните държави, отколкото реално лидерска фигура. Той не притежава подкрепата на сериозна част от египетското общество.

Освен анти-правителствени протести има и про-правителствени, като в много от случаите става дума за изпратени или платени от властта полицаи в цивилни дрехи. Служителите на органите на реда имат елитен статут в обществото, ползват се с редица официални и неофициални привилегии, а престъпленията им остават безнаказани поради липса на качествена съдебна система.
По време на протестите се наблюдават и мародерства – грабени са домове, както и музеи, съдържащи исторически и културни артефакти от хилядолетия преди новата ера. Това напомня бегло на един срамен аспект от френската буржоазна революция – статуите на 12-те крале на Израел над главния вход на парижката св. Богородица са най-новия елемент от цялата вековна постройка. По време на революцията са разрушени от тълпите, действащи с убеждението, че това са „12-те“ крале на Франция.

ИЗХОД

Възможните изходи са няколко. Два от вариантите са обсъдени по-горе – идването на демократични или религиозни управници на власт по недемократичен начин (невъзможно е днес да се организират демократични избори от недемократичната власт). Остава варианта и Мубарак да запази властта си, което с всеки изминал ден се приближава повече до научната фантастика. Най-вероятния изход (който вече влиза в действие) е военните да поемат властта, да изгонят Мубарак и да започнат бавен преход към либерализация и демократизация, като приемат част от демократичните организации във властта.
Вдъхновението идва от Тунис, но Египет винаги е считан за центъра на арабската култура и политическа мисъл. В Алжир и Йемен се появяват сходни, макар не и толкова бурни движения. Държави като Йордания също не са имунизирани срещу подобни събития.

Има още