Синът на Кадафи умира след бомбардировка на НАТО


 В нощта между 30-ти Април и 1-ви Май, 2011, синът на либийския лидер Муамар Кадафи – Саиф ал-Араб („меча на арабите“)  умира по време на бомбардировка на силите на НАТО в Триполи. Баща му, управляващ страната вече 42 години му е гостувал, но според официално изявление на либийското правителство успява да се спаси. В удара умират и три от децата на Саиф ал-Араб.  Това повдига въпроси за ролята на НАТО в либийската кампания.

Прочети също :

Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986

Либия и Запада – а сега накъде?

Либийския фронт – противоречиви сигнали

Развитие на войната в Либия 

Според резолюция 1973 на Съвета за сигурност на ООН държавите (тогава Великобритания, Франция и САЩ) имат задължението да предпазят либийските цивилни от нови нападения. Забранява се всякакъв вид военна окупация и изпращане на редовни сухопътни войски, но резолюцията позволява изпращането на специални части и обучителен персонал, морска блокада, оръжейно ембарго, замразяване на банковите сметки на Кадафи и обкръжението му, забрана за нехуманитарни полети. Говорители на американското правителство заявяват, че самият либийски лидер няма да бъде мишена по време на бомбардировките. Но кампания, която по-късно минава под мандат на НАТО, среща редица трудности. 30% от армията на Кадафи е разрушена от коалиционните самолети, но правителствените войски приспособяват тактиката си към новите условия. Танкове, джипове, камиони, БТР-и биват паркирани в градовете, в непосредствена близост до жилищни постройки, превръщайки ги в жив щит. Предвижването на бронирани части през пустинята е прекратено, тъй като за западната авиация, по думите на един американски офицер това е „лов на патици”.

Бунтовник на ул. Триполи, град Мисурата, Либия

За сметка на това войските му вече се движат по обществените пътища в цивилни леки и товарни автомобили, трудно различими от тези на бунтовниците. Поради което вече има и няколко инцидента, в които НАТО бомбардира бунтовнически конвои. По думите на същия американски офицер това вече е „лов на вълци в гората”. Към всичко е редно и да се прибавят бюрократичните забавяния при вземане на решение за удар, които са добра новина за Кадафи, чиито снайперисти не престават да тероризират жителите на Мисурата и други либийски градове.

Гореспоменатите проблеми са сред причините за новия подход на НАТО – атака срещу самия Кадафи, както и семейството и обкръжението му. Офицер от НАТО, базиран в Италия отговаря с анонимно писмо, че съюзниците не са имали информация, че членове на семейството на Кадафи са се намирали в сградата. Същата е определена като командно-контролен център. Офицерът на посочва с какъв самолет и от коя държава е извършен удара.

Това не е първия случай, в който Муамар Кадафи се измъква на косъм от западна бомбардировка. След поредица либийски терористични атентати в Европа, последният от които в берлинска дискотека през 1986, американският президент Роналд Рейгън дава зелена светлина на ВВС за извършване на рейд по либийски военни цели. За повече информация виж Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986. Оцелявайки, Кадафи използва случая за да подсили култа към личността му и даже построява музей на „съпротивата”.

Новината са смъртта на Саиф ал-Араб е посрещната с празненства и всеобщо одобрение в Бенгази, де-факто столица на бунтовниците и Мисурата, обсаден от правителствени войски град на средиземноморието. Но въпреки това не всички в Либия са сигурни в достоверността на новината. Сред либийското бунтовническо правителство циркулира идеята, че смъртта на Саиф ал-Араб е изфабрикувана и либийският диктатор използва това за да спечели симпатии сред поданиците си.

Серия от статии за Либия в The Economist 
Статия за бомбардировката на НАТО и сина на Кадафи в New York Times

В същото време бунтовническите сили стават по-организирани и дисциплинирани, вслушвайки се в съветите на дезертьорите от армията на Кадафи. С по-добри комуникации, въоръжение, амуниции и запаси вече представляват по-сериозна пречка в градските боеве. Има слухове за американски и египетски спец.части, обучаващи бунтовниците в боравено с по-сложните и модерни оръжия. Голям проблем засега е и производството на петрол. От близо 2 милиона барела на ден преди започването на прерасналите в гражданска война протести, днес бунтовниците могат да осигурят производството на 100,000 барела на ден, твърдят от Arab Gulf Oil Company (Agoco). На 5-ти Април корабът „Екватор”, плаващ под либерийски флаг, пристига в износния терминал Марса ал-Харига край Тобрук (град в североизточна Либия под контрола на бунтовниците). Танкерът е способен да пренес 3 милиона барела, което по сегашните цени се равнява на около 120млн долара. Но при сегашното производство (равняващо се на около 4млн долара на ден, или 480млн долара за 4 месеца) трудно ще се захрани бюджета от 1.5 милиарда долара, обещан от финансовия министър на преходното правителство Али Тархоуни за следващите 4 месеца. Прецизните атаки на правителствените войски срещу сепаратиската петролна инфраструктура целят да пресекат единствения значим източник на пари за опозицията.

F-35 – голямата надежда на Запада


ПРОГРАМАТА

Lockheed Martin F-35 Lightning 2 Joint Strike Fighter (JSF) и пълното име на крайния продукт от най-скъпата и важна програма за създаване на изтребител в света днес. Основният бъдещ потребител са САЩ, но самолетът ще влезе във въоръжените сили на много други държави, повечето от които участват и в самия проект :

  • Англия
  • Италия
  • Холандия
  • Канада
  • Турция
  • Израел
  • Сингапур
  • Австралия
  • Дания
  • Норвегия

В бъдеще е възможно и други държави да поръчат Ф-35, но засега това са само спекулации или става дума за преговори в зародиш.
Основният потребител – САЩ, официално се надява да се сдобие с малко под 2500 машини :

  • ВВС – 1763 машини
  • ВМС – 260 машини
  • МП (Морската пехота) – 420 машини

До 2035, заедно с чуждестранните купувачи, произведените бройки трябва да достигнат 3100, като от фирмата-производител подчертават, че ако и други заинтересовани държави се включат в покупката (Испания, Финландия, Бразилия, Япония) и ако сегашните увеличат своите искания, бройката на произведените самолети може да достигне 6000. От няколко години Локхийд Мартин вече не споменават тази огромна бройка. За сведение – от Ф-15 Ийгъл са произведени 1552 бройки, от Ф/А-18 Хорнет – 1480, а от Ф-14 Томкат – 712, но от Ф-16 – 4400.

ЕВТИНИЯТ ЗАМЕСТИТЕЛ

Огромният залог и колосалните суми, които са вложени в проекта го правят жизнено важен не само за за целите въоръжени сили на тези държави. Според производителя Ф-35 ще предлага мултифункционалността на Ф-16, възможностите на Ф-15 за въздушен бой и ниската забележимост (стелт) на пенсионирания Ф-177 Найтхоук и най-модерният (и единствения произведен 5-о поколение) изтребител днес – Ф-22 Раптор. Или по-кратко проектът Ф-35 трябва да е евтина мултифункционална алтернатива на Ф-22, като естествено не може да се очаква, че ще притежава неговите качества във въздушен бой, като фирмата поставя единствено Раптора като превъзхождащ в това отношение.

Програмата и конкурса са от 17 години, а в този период на сцената освен Ф-22, през Януари, 2010 година, на бял свят се появи и първия прототип на най-новия руски стелт-изтребител – Сухой ПАК ФА Т-50 (перспективный авиационный комплекс фронтовой авиации). Световната икономическа криза също оказа влияние върху проекта на Локхийд Мартин и накара някои страни да преосмислят колко всъщност са готови да похарчат за него и колко си заслужава.

ТРИ РАЗЛИЧНИ САМОЛЕТА

Няма да е преувеличение ако се каже, че програмата Ф-35 всъщност е програма за три различни самолета – Ф-35А, Ф-35Б и Ф-35Ц (съответно A, B и C на латиница).
Ф-35А – проектиран е като заместител на Ф-16 за американските ВВС. Класифициран е като CTOL – Conventional Take-off and Landing, конвенционално излитане и кацане). Най-евтиния и лекият (празно тегло) от трите модела, като от него се очаква да бъдат произведени и най-много бройки, поради голямата ниша, която е проектиран да запълни (в състава на военновъздушните сили). Освен ролята на Ф-16 за ВВС, А-модела трябва да поеме и функциите на пенсионирания преди 2 години ударен стелт-самолет Ф-117 Найтхоук.  Последният е бил добър по предназначението си, но не и имал каквато и да е възможност да води въздушен бой. Ф-117 е пенсиониран след едва 25 години служба (за сравнение Ф-15 е на служба вече 34 години, Миг-29 от 27 години и няма планове да бъдат извадени от употреба). „Ранното пенсиониране” на ръбестия нощен ястреб е се дължи на факта, че Ф-22, макар и проектиран за въздушен бой, може да изпълнява много по-добре и ролята на Ф-117. А поддържането и използването на всеки самолет струва много пари. От щатските ВВС твърдят, че след 1-2 десетилетия ще бъде пенсиониран и А-10, а Ф-35А ще поеме и неговата роля. А-10 е създаден за борба с големи групи танкове и има оръдие, което не е монтирано на нито един изтребител. След падането на Берлинската стена ВВС са били готови да се разделят с него, но ниско-интензивните конфликти в Ирак и Афганистан доказват, че няма негов аналог, който да върши работата му (поддръжка на наземни части, както и ниско-летящите и бавнодвижещите се удари по малки цели).

Ф-35Б – проектиран е като заместител на известният Хариер, самолет с вертикално излитане и кацане. Вариант Б е класифициран като STOVL (Short Take Off and Vertical Landing – късо излитане и вертикално кацане). Технически погледнато и Ф-35Б и Хариер са VTOL – vertical take-off and landing (вертикално излитане и кацане), но втория се използва практически като STOVL, тъй като при вертикално излитане се ограничава масата на полезния товар (въоръжение). По-сложната конструкция на вертикално излитащия и кацащ Б-модел го прави 10% по-тежък и с 25% по-малко вътрешен горивен запас от А-модел. Това ограничава сериозно радиуса му на действие.

.
Ф-35Ц – бъдещ заместител на Ф/А-18 Хорнет, но не и на Ф/А-18 Супер Хорнет. Класифициран като CV – carrier variant (вариант за самолетоносач). Заразлика от другите модели е снабден с опашна кука (tail hook) за захващене на хидравличните механизми за спиране на самолетоносачите. Също така долната част на рамата му, както и колесниците са подсилена конструкция, тъй като трябва да издържат на по-големи натоварвания (ускоренията при излитане от самолетоносач с т.нар. хидравличен катапулт и рязкото спиране при кацане). Тъй като кацането на самолетоносач е едно от най-трудните за един пилот неща е необходимо самолетът да бъде с добра управляемост и устойчивост при ниски скорости, поради което размахът на крилете е 23% по-голям и крилната площ 45% по-голяма при сравнение с А и Б моделите. За да се пести място на самите самолетоносачи, крилата на Ц са направени сгъваеми, при което размаха му (или в случая широчината) става от значително по-малък.

ЦЕНА И СРАВНЕНИЕ

Ф-22 Раптор е самолетът, който запълва много малка ниша, но поради високата му цена щатската управа оряза и иначе малкото поръчани бройки до едва 187 (от 650 първоначално). Цената на всеки самолет включва две неща – производството на всяка единица и цената на програмата, отнесена към произведените бройки. Колкото повече бройки бъдат произведени, толкова по-евтин става всеки отделен самолет при сумиране на разходите.

  • Ф-22 – 350 милиона струва всяка една бройка от 187-те машини.
  • Ф-22 – ако поточната линия бе продължена на бавни обороти и бяха поръчани още 75 (общо 262) бройки, средната цена на всеки от самолетите щеше да е 213 милиона долара.
  • Ф-22 – при поръчани още 150 броя (общо 337) средната цена щеше да е 173 милиона.
  • Ф-22 – при 450 бройки (общо) цената на всеки щеше да е около 137 милиона.
  • Ф-35А – 109 милиона към момента.
  • Ф-35В – 127 милиона към момента.
  • Ф-35С – 127 милиона към момента.

ЗА И ПРОТИВ

Много военни анализатори зачитат решението на американския конгрес да прекрати производството на Ф-22 като грешка, позовавайки се именно на гореспоменатите цени. Администрацията на Барак Обама, както и мнозинството на Демократичната партия в Сената по това време вземат финалното решение да съкратят поръчката за Ф22 от 243 на 187 бройки. Като аргументи бяха изтъкнати :

  • високата цена на Ф22 и неговта поддръжка
  • специфичността на предназначението му
  • Ф-22 няма скоро да намери достоен съперник, „твърде” добър е и съответно излишен.
  • част от средствата по програмата за Ф22 биват „изляти” върху Ф-35, който е по-мултифункционален и икономически изгоден самолет.

От Републиканската партия, а и повечето военни стратези се противопоставят на тази теза. Контра аргументите са следните :

  • не е сигурно какво ще стана в близките 5 до 10 години, но Ф-22 е най-добрия отговор срещу руските ЗРК (ракети земя-въздух) С-300 и руския изтребител Су-30. Предполага се, че Иран разполага със С-300, а Венецуела официално е поръчала Су-30МК2 и С-300. Предполага се, че Сирия също разполага със С-300. А тъй като става дума за дългосрочни планове не е ясно дали някои от бъдещите предполагаеми съперници на САЩ няма да се сдобият с тези системи или по-нови (С-400 и Су-35).
  • Ф-35 не може да предложи качествата на Ф-22 във въздушен бой. В далечен въздушен бой (BVR – beyond visual range или извън границите на видимостта) Ф-35 има предимство пред повечето сегашни изтребители, но в близък въздушен бой (WVR – within visual range или в границите на видимостта), където стелт технологията и предимството на „първия удар” губят приоритета си, Ф-35 има по-слаби показатели от редица американски, европейски и руски машини – Ф-15, Юрофайтър Тайфун, Су-30.

Едно от възможните решения е махането на федералната забрана Ф-22 да се продава на други страни. Държави като Япония, Сингапур и Израел многократно са изразявали готовността си да платят висока цена за всеки Раптор. Ясно е, че Ф-35 вече няма да е евтиния заместител на Ф-16.

КОЛЕБАНИЯТА НА НЕЙНО ВЕЛИЧЕСТВО

Икономическата криза се отрази и върху решенията на много правителства спрямо програмата JSF. На 18-ти Октомври британският премиер Дейвид Камерън оповести решение на правителство за орязване на военния бюджет и съкращаване на армията. Едно от взетите решения е поръчката за 138 вертикално излитащи Б-модели на Ф-35 да бъде заменена с „все още неясен, но по-нисък брой” Ц-модели за самолетоносачи. Взето е решение да бъдат пенсионирани Хариер-ите и самолетоносачите на Англия, като нови самолетоносачи ще постъпат на въоръжение малко преди приемането на Ф-35.
Примиерът Камерън обосновава предпочитанието към Ц модела спрямо Б на базата на по-големият горивен запас, радиус на действие и тегло на носеното въоръжение. Усложнената и тежка конструкция на вертикално излитащият Б модел обяснява тези му недостатъци. Но възможността му да излита незабавно от всяка една точка гарантира по-висока ефективност откъм извършена работа за единица време. Тук обаче трябва да се спомене и един недостатък на Ф-35Б, а именно мощният му двигател. Докато Хариер-а е способен да излита практически от всяка равна повърхност, даже и тревна площ, Ф-35Б. На машината е монтиран най-мощният двигател, някога слаган на изтребител, който разтапя и разбива асфалт при излитане. Нужна е специална площадка, от която да излита, като такава не е трудно да се монтира на всеки самолетоносач (Англия днес притежава 2 самолетоносача, САЩ – 11), но означава, че Ф-35Б няма да продължи наследството на Хариер-а – самолетъ, излитащ отвсякъде по всяко време.

АЛТЕРНАТИВА

Боинг губи конкурса за JSF пред Локхийд Мартин, но решава да предложи бърза алтернатива, за която вече има открита поточна линия. Това е именно Ф-15СЕ Сайлънт Ийгъл (безшумния орел). Машината представлява своеобразен модернизиран вариант на известният Ф-15, като спада в т.нар. 4.5 поколение (заедно с някои европейски и руски модели). Цялостната конструкция на Ф-15 е запазене, като са променени някои елементи с цел по-малка фронталнта забележимост. На моделът е нанесено стелт-покритие и са конструирани закрити оссеци за въоръжение, което допълнително намалява радарната и инфрачервена забележимост.

.
В програмата са налята твърде много пари, че да може изобщо да се говори за спиране. Самият самолет вероятно ще бъде на високо ниво, но историята може да оцени програмата като икономическа грешка.

Въздушната война над Ирак ’91


ПРЕДИСТОРИЯ

Войната през 1991 година в Ирак (операция „Внезапен Гръм“, част от операция „Пустинна Буря“) бележи нов етап в развитието на съвременните конфликти. Събитията се развиват в момент, в който СССР се разпада, а двуполюсния модел в Близкия Изток се пренарежда. През 1979 ислямистката революция и аятолах Хомейни донасят на близкоизточната сцена нов тип управление, отделно от геополитическите лагери на Москва и Вашингтон. До този момент диктаторските републики и монархии в региона нямат реална алтернатива, а ислямистките движения са използвани единствено за постигане на конкретни цели. Монархиите и републиките осигуряват на партньорите си в двата лагера видимо безкраен поток от нефт и огромен се пазар. Новото управление в Иран е своеобразен „трети лагер“ и макар да е персийска държава, този модел има почва и в арабските страни, което разклаща американските и съветските интереси. Година след революцията Саддам Хюсеин напада Иран и започва дългата и кървава ирано-иракска война.  Това е и единствения случай в студената война, в който и Москва, и Вашингтон подкрепят и Ирак, и Иран. Огромната подкрепа за Саддам произтича от гъвкавата му политика, според която се поддържат добри отношение с двете велики сили, а подкрепата за Иран е малка – заложено е и на „по-малко вероятния“ изход.  Основни военни доставчици на Ирак стават СССР и Франция, а малко американска техника е продадена на Иран за освобождаване на заложници (виж аферата Иран-Контра). Конфликта завършва без победител, а икономиките на двете страни са в разруха. За Ирак огромен проблем става и петролното свръх-производство на Кувейт, което задушава допълнително положението на страната. Под фалшифицирани обвинения иракската републиканска гвардия нахлува в Кувейт и превзема страната за 2 дена. Като една от най-богатите на петрол страни в света, арабската монархия е от изключително стратегическо значение за САЩ. Вероятността Саудитска Арабия (най-големия световен производител на петрол) да бъде следващата мишена на Саддам Хюсеин е твърде висока и американците се подготвят за мащабна военна намеса. Това съвпада и с краха на СССР – Москва не е в състояние да окаже каквато и да е помощ на своя съюзник. Ирак се изправя сам срещу международна коалиция от 30 държави, начело със САЩ, Саудитска Арабия и Великобритания.

ВЪЗДУШНАТА ВОЙНА

започва на 17-и Януари, 1991 (два дена след изтичането на ултиматума на ООН за изтегляне от Кувейт) в 02:39 часа местно време с атака на хеликоптери АХ-64 Апачи от щатската армия. В началото на войната Ирак разполага със стотици съвременни изтребители и притежава шестия по големина въздушен флот в света. Авиопарка включва (всички без Мираж са съветски) :

  • Мираж Ф1 (френски)
  • МиГ-21
  • МиГ-23
  • МиГ-25
  • МиГ-29
  • Су-7 (и 17)
  • Су-20
  • Су-22
  • Су-24
  • Су-25

За защита на своето въздушно пространство Ирак разполага с разнообразен арсенал от съветски ПВО-системи – конвенционални оръдия и ракети земя-въздух :

Зенитни оръдия (всички са съветско производство)

  • 130мм оръдия
  • 100мм оръдия (съветското КС-19 и други)
  • 85мм оръдия
  • 57мм (АЗП  С-60 и ЗСУ-57 2СП)
  • множество различни модели 37мм, 23мм и 14.5мм автоматични зенитни оръдия и платформи, между които и ЗУ-23-2

Ирак разполага и с богат арсенал от ЗРК (зенитно-ракетни комплекси) и ПЗРК (преносими) за защита на въздушното си пространство.

Ракетите земя-въздух (всички без последните три са съветски) :

  • С-75 Двина (СА-2 Гайдлайн по класификация на НАТО)
  • С-125 Нева (СА-3 Гоа по класификация на НАТО)
  • 2К-12 Куб (СА-6 Гейнфъл по класификация на НАТО)
  • 9К-33 Оса (СА-8 Геко по класификация на НАТО)
  • 9K31 Стрела-1 (СА-9 Гаскин по класификация на НАТО)
  • 9K35 Стрела-10 (СА-13 Гоуфър по класификация на НАТО)
  • 9К32 Cтрела-2 (СА-7 Грейл по класификация на НАТО)
  • 9К34 Стрела-3 (СА-14 Гремлин по класификация на НАТО)
  • 9K38 Игла (СА-16 Гимлет по класификация на НАТО)
  • Роланд-2 (френско-германски ЗРК)
  • Кротал ЕДИР/ИЧДЕ (френско-корейски ЗРК)
  • Аспиде  Mk1/Mk2 (италиански ЗРК)

КОАЛИЦИЯТА

Международната коалиция разполага с 350 изтребителя за завоюване на въздушно превъзходство :

  • Ф-15 Ийгъл
  • Ф-14 Томкат
  • Панавиа Торнадо АДВ
  • Мираж-2000Ц

Освен тях коалицията разполага и с над 500 многоцелеви изтребители, ударни и щурмови самолети, самолети за радио и електронна борба, между които :

  • Ф-16А и Ц
  • Ф/А-18 Хорнет А, Ц и Д
  • А-10 Фъндърболт 2
  • Хариер АВ-8Б
  • А-6 Интрудер
  • Ф-111 Аардварк
  • ЕФ-111А Рейвън
  • Ф-117 Найтхоук
  • Ф-4Г Уайлд Уийзъл
  • Ф-15Е Страйк Ийгъл

Не би могло да има съмнение, че техническото и численното превъзходство е било на страната на коалицията, но е погрешно схващането, че Ирак е била беззащитна държава. По време на войната Ирак разполага с една от най-големите армии и ВВС в света, а над страната действа един от най-гъстите ПВО-чадъри с разнообразни оръдия и ракети. Именно те нанасят най-големи поражения на западните съюзници (виж най-долу). Дълго време след войната се поддържа тезата, че нито един коалиционен изтребител не е свален от иракски самолет във въздушен бой. Този мит е развенчан след проучвания на военни експерти, както и след признание на британското правителство след 12 години (през 2003, виж най-долу).

.

БОМБАРДИРОВКИ

Над Ирак коалиционните самолети извършват над 100,000 мисии и пускат над 80 хиляди тона бомби по време на въздушната кампания (1 месец и 1 седмица или 1.23 месеца). Сравнение с Втората световна война (кампаниите от 1940 до 1945 над Европа и съответно 1942-1945 над Япония), Корейската война (1950-1953), Виетнамска война (за активния период 1965-1973) :

..

КОАЛИЦИОННИТЕ УСПЕХИ

По време на цялата война коалиционните самолети успяват да свалят 8 хеликоптера/тренировъчни/транспортни самолети и 34 вражески изтребителя в пряк въздушен двубой. Оцветените в жълто в таблицата са хеликоптери/транспортни и учебни самолети и не влизат в общата бройка (34) на свалените във въздушен бой машини, но влизат в общата бройка за свалени машини от коалиционната авиация (42).

..
31 от общо 34 въздушни победи в Ирак са на Ф-15, а свалените от „Орела“ самолети и съответно използваните оръжия са :
..

Смята се, че един щатски Ф-16 сваля един иракски МиГ-29. В таблицата не са дадени непотвърдените коалиционни победи, с които общия брой се увеличил от 34 на 52.

Ф-15 е самолет на 34 години и е на въоръжение в американските, израелските, саудитските и японските ВВС. В служба на първите три държави Ф-15 сваля точно 100 самолета и няма нито една загуба във въздушен бой.
63% от всички победи на Ф-15 са при службата му в Израелските ВВС. Израелските победи са само и единствено срещу сирийските ВВС, като са отбелязани 15 по време на единичните сблъсъци от 1979 до 1981, 42 през Ливанската Война през 1982 и по две през съответно 1985, 1989 и 2001.

.

ИРАКСКИТЕ УСПЕХИ

По време на Пустинна Буря иракчаните свалят общо 40 коалиционни самолета. 10 от тях със зенитна артилерия, 28 с ЗРК (радарно и ИЧ-насочване). Иракската авиация сваля 2 коалиционни самолета. Списък със свалените самолети :

..

МИТЪТ Е РАЗБИТ

На последно място, но не и по-важност е редно да споменем свалените от иракската авиация коалиционни самолети. Дълго време американската и британската пропаганда поддържат тезата, че нито един техен самолет не е свален от ираски изтребител през войната. Иракската пропагандна пък твърди, че е свалила десетки американски изтребители. Истината е винаги е в средата :

  • На 17-ти Януари пилотът на МиГ-25 Зуахир Дауд сваля Ф/А-18Ц Хорнет от американските ВМС с пилот Майкъл Спийчър. Въздушната победа е осъществена с ракета Р-40РД.
  • На 19-ти Януари иракският пилот на МиГ-29 Джамийл Сайхуд сваля британски Панавиа Торнадо с ракета въздух-въздух Р-60МК, за което британското правителство признава чак през 2003 година. Това е една от трите въздушни победи на МиГ-29 в цялата му история (още един еритрейски сваля МиГ-21, а един съветски – афганистански Су-22).
  • Още 4 американски самолета (3 броя Ф-111 Аардварк и 1 Б-52) са поразени от пилотите Хусам и Кундаир Хиджаб съответно с МиГ-23 и МиГ-29 (ракети Р-24Т, Р-60МК и Р-27), но не са сваление, поради което е спорно дали трябва да се причислят към „въздушните победи“.

Виж още в блога :
Златна Стража 2010 – българо-американско въздушно учение


Статистика за въздушната война в Европа през Втората световна война :

Производство на едноместни изтребители във Великобритания и Германия от 1939 до 1943

Наличност на едноместни изтребители в кралските ВВС и Луфтвафе от Юли до Декември, 1940

Израелско-арабската война 1948-1949


Първата Израелско-арабска война започва през 1948 година, година след като ООН решава да приеме създаването на еврейска и арабска държава в Палестина. Втората не се създава, тъй като след изтеглянето на британските войски от Палестина арабския свят обявява война на Израел. Часове след обявяването на независимостта. От едната страна на конфликта е Израел. Отдругата :

  • Египет
  • Сирия
  • Йордания
  • Ливан
  • Саудитска Арабия
  • Йемен
  • Ирак
  • Палестинските партизани от Джаиш ал-Джихад ал-Мукадас (Армия на Джихада)
  • Палестинските партизани от Арабската Освободителна Армия
  • Либийски и алжирски доброволци

Често в медийното пространство се лансира идеята, че целта на арабските сили не е била унищожението на Израел, а запазване на арабските територии. Териториите са били не на Египет, Сирия, Йордания и т.н., а на палестинската арабска държава (според плана на ООН). В края на войната Египет окупира ивицата Газа, а Йордания – Западния Бряг. Като аргумент, че арабската коалиция не си поставя за цел елиминирането на Израел много про-палестински историци и активисти дават идеята, че Израел превъзхожда противниците си числено и от гледна точка на въоръжението. Но идеята, че Израел с „могъщите“ си танкове и самолети разгромява арабите още от първите дни на войната не отговаря на историческите факти.

ЧИСЛЕНОСТ

Често се дава аргументът, че израелските сили са имали числено превъзходство над арабите, тъй като последните са били млади държави, току-що получили независимостта си от колониалните империи. Сравнително популярен мит.

АРАБСКИТЕ СИЛИ

  • Палестинските партизани от Джаиш ал-Джихад ал-Мукадас (Армия на Джихада) и Арабската Освободителна Армия са наброявали 3,000 души в началото на войната. В пикът на неконвенционалните сражения (преди изтеглянето на британците) броят им достига 6,500 души.  Става дума за организирани и въоръжени отряди със стриктна йерархия, действащи като партизански групи. Често биват бъркани с нередовните арабски „войници“ – селски и градски организатори, без особена подготовка и структура.
  • Египет е сред първите държави, които изпращат войници в първите дни на войната. Именно в тези стадии египетските войски са разчитали на 10,000 души жива сила. По време на първото примирие успяват да увеличат тази бройка на 20,000 души, а в края на войната – 40,000 души.
  • Йордания влиза във войната едва с 4,500 души, а към края броят им намалява до 3,000. Йорданската армия няма особено влияние върху сраженията, заразлика от йорданския Арабски Легион. Същия обаче е абсолютно независим от Йордания и действа самостоятелно (виж долу).
  • Арабския Легион е съставен е от ветерани от Втората Световна Война и ръководен от британския генерал Джон Глъб. Действа като независим, извън юрисдикцията на властите в Аман. Още преди Израел да обяви независимост легиона участва в сражения с евреите, навлизайки в Британския Мандат Палестина, убивайки въоръжени и невъоръжени (бъдещи) израелци. В началото на войната в Палестина са изпратени 6,000 души, а в края на войната всички 12,000.
  • Сирия участва влиза в сраженията с 3,500 души, като към края на войната нарастват до 5,000.
  • Ирак влиза във войната с 3,000 души. По време на първото примирие вече 10,000 иракски войници са изпратени на фронта, а в края на конфликта – 18,000. Войниците са граждани на Ирак, но много от тях действат като отделни формирования, под йорданско командване (не са включени в горните данни).
  • Ливан участва с 1,000 души, но болшинството от тях (тези под ливанско командване) не влизат в преки сражения. Тези, които участват в битки го правят под флага на Йордания.
  • Саудитска Арабия осигурява 1,200 войници за коалицията, командвани от Египет и Йордания (С.А. няма граница с Израел).
  • Йеменски доброволци (около 500) участват в йорданската армия.
  • Алжирските и либийските доброволци допълват коалицията с 1,000 души.

ЕВРЕЙСКИТЕ СИЛИ в деня на независимостта са съставени от Хагана (19,000 боеспособни мъже и жени), Иргун – 3,000 и Лехи – 800. Още в началото на войната всички сили са обединени в Израелските Отбранителни Сили. Числеността им в различните периоди е следната :

  • 15-ти Май (началото на войната) – 29,677
  • 4-ти Юни – 40,825
  • 17-ти Юли – 64,686
  • 7-ми Октомври – 88,033
  • 28-ми Октомври – 92, 275
  • 2-ри Декември – 106,900
  • 23-ти Декември – 107,652
  • 30 Декември – 108,300

Редно е да се отбележе, че това са данни за общата численост на силите, което включва фронтоваци (въоръжени войници), тиловаци, координатори, механици, обслужващ персонал и т.н. В началото на войната от 29,677 около 23,000 са боеспособни, а останалите изпълняват непреки военни дейности. Не всеки войник е разполагал оръжие поради липса на такива. Данните за арабските сили отговарят на реални им брой, тъй като щабовете и организацията се извършват от съответните държави, а тамошните военни не се числят към „изпратените“ на фронта. В началото на войната 34,000 хиляди араби се изправят на бойното поле срещу 23,000 евреи. Към края на войната от двете страни са 88,000 арабски войници и 110,000 израелски военнослужещи (не войници).

ВОЕННА ТЕХНИКА

Често се твърди, че още в началото на войната израелските разполагат с по-голям брой танкове, самолети и оръдия. Това твърдение не е подкрепяно дори и от сериозните арабски историци, а е по-скоро плод на медийна пропаганда, тъй като в деня на своето създаване Израел не разполага с нито един танк, оръдие,  или модерен самолет. Единствените налични самолети са били пощенски и разузнавателни двуплани от ерата на Първата Световна Война. Абсолютно неадекватни за сражения от средата на века. Първите си танкове Израел купува по време на първото примирие (юни-юли).

ТАНКОВЕ
Израелските танкови сили разполагат през войната с :

  • Хочкис 39 (The Char léger modèle 1935 H modifié 39) – 11-тонен френски танк от 1935 година, смятан за анахронизъм от всички военни по света още при нападението на Германия над Франция (1940). Въпреки това десетте танка от този модел, с които Израел успява да се сдобие са гръбнака на армията (през цялата война Израел разполага с общо 28 броя танкове от 4 модела). Въоръжен е с 37мм оръдие и 7.5мм картечница.
  • Кромуел – британски танк, 28-тона, клас „лек“, с едно 75мм оръдие и 2 броя 7.92мм картечници. Израел придобива общо 2 танка от този модел през войната. Имат решаващо значение при битката за Латрун (днес танков музей в Израел).
  • Валънтайн – британски танк на Викерс-Армстронг, използвани са общо два броя – единия с 40мм оръдие, а другия с 57мм. И двата разполат с 7.92мм картечница.
  • Шърман – пословично неефективния американски танк. Макар да е най-произвеждания в света танк по време на Втората Световна (50,000 броя), едва 14 влизат в израелските редици. Закупени са от италиански автоморги (за скрап) и пратени в Израел. Монтирани са им 75мм и 105мм оръдие, като са им направени множество модификации. В началото танковете Хочкис са гръбнака на армията, но до края на войната най-големи заслуги имат именно танковете Шърман.

Арабските сили разполагат с 9 модела танкове.

  • Матилда 2 – 25-тонов британски пехотен танк. Произвеждал се е от Викерс-Армстронгс от 1937 година. Въоръжението му се състои от 40мм оръдие и 7.92мм картечница.
  • – Р35 – 10-тонния лек френски танк, произвеждан от Рено от 1934 година. Въоръжение – 37мм оръдие и 7.5мм картечница.
  • Р39 (Р40 или Р35\40) – модификация на Р35 с по-добро оръдие, увеличена броня и по-мощен двигател.
  • Шърман – 33-тонния среден американски танк, произвеждан от 1942. Въоръжение – 75мм оръдие; някои варианти са били с 105мм американско или френско оръдие. Една 12.7мм картечница и 2 броя 7.62мм (х51мм). Използвани от Египет.
  • М22 – 7.4-тонен лек американски танк, 37мм оръдие и 7.62х51мм картечница, от 1942 година. Използван от Египет.
  • Марк 6 – 5-тонен лек британски танк, произвеждан от Викерс-Армстронгс от 1936 година. Използван от Египет.
  • Панцер 4, ФТ-17 и Марк-4 остават в резерва на арабските сили, като Панцер 4 е използван от египтяните като станционално оръдие в пустинята Синай на границата с Израел.
  • Освен танкове, арабите разполагат и с няколко военни машини на танкови шасита (самоходни оръдия/самоходни артилерийски установки)
  • В средата на войната от арабската коалиция само Египет разполага с 5 пъти повече танкове (132 или 135), отколкото Израел разполага през цялата война (28). Отделно Сирия разполага с 45 единици Р-35 и Р-39. Сумарно арабската коалиция превъзхожда Израел по брой танкове 7 пъти.

АРТИЛЕРИЯ

Арабските сили през войната разчитат на :

  • 150мм СИГ33 – немско оръдие. Използвани са в самостоятелен вариант или монтирани на шасита от танковете Панцер-1 и Панцер-2 (САУ)
  • Брен Гън Кериър – британско шаси, с възможност за монтиране на различни оръдия. В случая са използвани .303 ББП .55(13.75мм) ББП и 25мм оръдия (като последните са сирийски модификации).
  • Лорейн 38Л – френско самоходна установка (шаси), на която са монтирани 65мм оръдия.
  • 2 паундови/40мм оръдия Орданънс КюФ2 на Викерс
  • 6 паундови/57мм оръдия Орданънс КюФ6 на Викерс
  • Арабската коалиция разполага и с разнообразен  арсенал от минохвъргачки, оръдия, анти-танкови пушки и др.

Израелската Армия е разполагала до края на войната с :

  • 2-инчови британски минохвъргачки Орданънс СБМЛ
  • Наполеончикс – израелското наименование за 65мм френски оръдия на дървени колела от 1906 година. Смятани са за анахронизъм още през Първата Световна Война (1914-1918)
  • 75мм френски оръдия – уголемен вариант на Наполеончикс, на въоръжение влизат едва няколко броя
  • 120мм френски миномети (нарезна цев)
  • Давидка – минохвъргачка, местно производство. Измислена и произведена в еврейски цехове. Нетрадиционния й начин на действие я е правил практически неизползваема в реални сражения (в поддържаща роля, като лека артилерия или за обсада)
  • Музейни експонати – сред най-интересните елементи от израелското въоръжени през 1948-1949 са оръдията от 19-ти век, намиращи се във военни музеи. Преработени са в местни работилници, но ефективността им е била ниска.
  • Заразлика от арабските сили, Израел не разполага със самоходна артилерия.

САМОЛЕТИ

Арабските сили разполагат със Спитфайър, Мк9, Т-6Т, Ц-47 Дакота, Хоукър Хърикейн, Авро Ансон. Макар Израел да не разполага с нито един боен самолет в началото на войната, в нейния край арабските сили имат по-малко – от нула до края на войната от Чехословакия са купени близо 100 (на фона на 75 арабски). Трябва да се признаят и уменията на египетските инженери, които успяват да превърнат военните транспортни самолети Ц-47 Дакона в бомбардировачи. Но египетските сили така и не успяват да използват потенциала им докрай, тъй като е съществувала пословична липса на координация между различните части. Египетската артилерия, пехота, танкови войски и авиация почти не действат синхронно, за което отново след войната е обвинен египетския генерал Мулави. Отговорност носи обаче тактическото командване – единствените случаи, в които египетската артилерия, бронетехника и авиация действат синхронно е при ръководените лично от Мулави операции.

Еврейските сили не разполагат с нито един боен самолет в началото на войната (и съществуването на Израел), противно на мнението на много хора. Единствените самолети, които са имали са биплани от Първата Световна Война или междувоенния период – разузнавателни, пощенски. Но дори бойните биплани вече са смятани за част от миналото в началото на Втората Световна Война (1939). По време на войната обаче Израел успява да се сдобие с :

  • Б-17 „Летящата Крепост“ – общо 3 броя са закупени на черния пазар, като 1 е свален и никога не каца в Израел.
  • Спитфайър – заедно с Авиа С-199 са купени от Чехословакия, единствената страна през войната, която продава на Израел оръжия, тъй като САЩ налагат оръжейно ембарго на Израел.
  • Авиа С-199 (чешки вариант на Месершмит Бф109) – заедно със Спитфайър са гръбнака на израелската авиация.
  • П-51 Мустанг
  • ДеХавиланд Москито – общо 3 броя, един от които е оставен в пустинята от британците, но в негодно за летене състояние и е използван за обучение на авиомеханици. Друг е свален над Корсика преди да вземе участие във войната. От 3-те само един взема участие.

САЩ налагат оръжейно ембарго на Израел през 1948, поради което от голямо значение се оказват произведените в местните работилници – нелегални до изтеглянето на британците, но продължили да произвеждат след това. Произведени са общо 210 минохвъргачки Давидка, 3 милиона 9мм патрони, 150,000 копия на гранати Миллс и 16,000 копия на британските картечни пистолети „Стен“.

Оръжейното ембарго е наложено от САЩ през 1947, половин година пред началото на войната и е било насочено изобщо към региона. Но е влияело единствено върху морските доставки на оръжия, които са единствения източник на Израел/евреите. В действителност арабските държави не са купували оръжието си по време на войната, а са разполагали с него преди нея, а морското ембарго не е имало никакво влияние над тях. Единствено Прага нарушава наложеното от Вашингтон оръжейно ембарго и Израел закупува от Чехословакия в хода на войната :

  • 35,000 ръчно-зареждащи (болтови) се пушки Маузер К98
  • 5,000 копия на немските картечници МГ34
  • 900 картечници Вз-37
  • 25 самолета Авиа С199
  • 61 самолета Спитфайър
  • 3 самолета Б17 „Летяща Крепост“

Въпреки всичко Израел успява да победи във войната за своята независимост. Една от основните причини е бойния дух на евреите. За арабските войници загубата е означавала национално унижение, но за евреите тя е била недопустима – Израел се бори за своето оцеляване.

На южния фронт в пустинята Негев египетските сили във всеки един момент разполагат с превъзходство във въоръжението. Командващия египетските сили ген. Ахмед Али ал-Мулави е оценен като компетентен, макар и не иновативен лидер от военните историци и анализатори (по-късно обаче у дома е сочен за главен виновник за провала и е уволнен). В последните стадии на войната израелските части успяват да избутат египтяните зад границата и навлизат в Синай. Този развой на събитията е в противоречие с британските интереси – между Лондон и Кайро съществува военно споразумение за взаимопомощ. Позовавайки се на него британците заплашват Израел от военна намеса и изпращат намиращите се на източното крайбрежие на Суецкия канал войски. Британски самолети започват да летят над Синай и южните райони на Негев. От Тел Авив нареждат на ИДФ да се изтегли до Негев (между 4 и 6 Януари).

Преди 2500 години китайският философ Сун Дзъ пише :

Постави ги пред унищожение и те ще оцелеят. Хвърли ги в смъртоносна клопка и те ще живеят. Единствено когато са в опасност хората са способни истински да се борят за победа.

.

Българската следа в зората на авиацията


Митът, че първата въздушна бомбардировка в света е извършена от български летци по време на Балканската Война (бомбардировката над Одрин) е един от най-разпространените национални митове, който рядко бива поставян под съмнение. Както при инженерните изобретения, така и във военното дело няколко държави претендират да са първи. В действителност съществуват неоспорими доказателства, които оборват този български мит. На лице са други, според които даже официалната версия за събитията не отговаря на истината. Основни източници за тази статия са „Въздушна мощ“ на Димитър Недялков, издавана от Министерство на Отбраната и списание „Военноисторически сборник“.

23 Октомври 1911 – рано сутринта капитан Пиаца излита със самолет Блерио XI (в книгата на Д. Недялков е посочен Блерио IX поради техническа грешка, не XI). За първи път самолет е използват за постигане на военна цел – разузнаване. Това е първия боен/военен полет в света (по време на итало-османската война в северна Африка). Разузнаването не причинява пряка вреда на врага, поради което мисията се окачествява единствено като военна от някои автори (не бойна).

1 Ноември 1911 младши лейтенант Гавоти  извършва за първи път в историята въздушна бомбардировка, хвърляйки 4 ръчни гранати от самолета си. Зачита се за първия случай на използване на самолет за бойна (не само военна) цел.

24 Януари 1912 – отново капитан Пиаца осъществява за първи път в историята разузнаване с въздушно фотографиране.

4 Март 1912 отново младши лейтенант Гавоти осъщестявав първите в историята нощен разузнавателен полет и нощтна бомбардировка.

13 Август 1912 – първия полет от български пилот (поручик Симеон Петров).

16 Октомври 1912 – Поручиците Радул Милков и Продан Таракчиев извършват първия боен полет на българската авиация, в който е извършено разузнаване и са „хвърлени няколко ръчни гранати“.  Същия ден военният балон София-1 осигурява действията на българската артилерия – първия в историята пример за съвместно използване на въздухоплавателни и авиационни средства едновременно във военни действия. Във всеки учебник по история това се споменава и като първата бомбардировка в света. Не само, че това не е първата бомбардировка в историята, но най-вероятно по време на този полет Милков и Таракчиев изобщо не са пускали гранати. Според Д. Тангълов в специализираната литература полета на двамата изобщо не е свързван с бомбардировка до 1940 година, а единствено с разузнаване. Но на 16. 10. 1912 все пак са използвани едновременно самолет и балон за военна цел (разузнаване) в синхрон с артилерията, която е прецедент в световната история. Позовавайки архивни документи авторът обаче открива, че първата бомбардировка на българската авиация е извършена един ден по-късно :

17 Октомври 1912 – италианският пилот-доброволец в Българската Армия Джовани Сабели и българския наблюдател В. Златаров извършват първата бомбардировка от самолет в българската (не световната) история. Тяхното име остава забравено, а днес най-често гореспоменатите Милков и Таракчиев са назовавани погрешно като първите български бомбардировчици.

17 Октомври 1912 – поручик Христо Топракчиев и руският летец Т. Ефимов поотделно летят с аероплани „Блерио“ и за първи път във военната история разпръскват листовки над противника. За обикновения войник това е бил голям психологически удар – самото действие е било демонстрация на надмощие.

19 Октомври 1912 – по време на боен полет самолетът „Блерио” на поручик Топракчиев се запалва – той става първата и единствена жертва на българската авиация във войната.

30 Октомври 1912 – на самолет, пилотиран от подпоручик Ст. Калинов, като наблюдател се издига първата участвала в боен полет жена – Райна Касабова. По време на полета отново са пуснати листовки над турските войници, целящи да сломят бойния им дух.

12 Ноември 1912 – се осъществява първият групов боен полет. Четири самолета, пилотирани от поручиците Р. Милков, Н. Богданов, Ст. Калинов и руснака Н. Костин летят заедно към одринската гара Караагач, хитро появявайки се над целта от различни посоки.

26 Януари 1913 – поручик П. Попкръстев и Дж. Сабели извършват боен полет над Мраморно море и за първи път в световната история бомбардират противников кораб в открито море, хвърляйки бомби над плаващия броненосец „Хайредин Барбароса“

15 Март 1913 – пилот от второ аеропланно отделение е преследван от турски аероплан, което е първата среща на вражески самолети в историята.

Загинали пилоти в служба на отечеството :

  • 1912-1913 – по време Балканска война загива 1 български летец
  • 1915-1918 – по време на Първа световна война загиват 7 български летци
  • 1943-1944 – по време на англо-американските бомбардировки загиват 31 български летци
  • 1944 – след съветската окупация на България и преврата на 09.09 от комунистическия режим в България са разстреляни 18 български летци
  • 1944-1945 – в края на Втората Световна Война, биейки се срещу нацистка Германия и нейните съюзници загиват 27 български летци
  • 1960-20034 летци загиват в мирно време по време на тревоги и още 4 по време на аварии.

Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986


На 14-ти Април, 1986  американски самолети  извършват една от най-впечатляващите и дръзки въздушни операции. Излитат от базата на британските кралски ВВС в Лейкънхийт, Съфолк и се запътват към Либия. Франция, Италия и Испания отказват на щатските ВВС правото да прелитат над тяхна територия от чисто политически причини. Това кара американските летци да заобиколят стария континент и да навлязат в Средиземно море през Гибралтар. Сумарно изминатия път е около 14230км, поради което са извършени няколко презареждания във въздуха. Операцията доказва това, което руснаците са знаели от години – щатския Аадварк е способен да удари всичко, навсякъде, по всяко време.

Десетина дена по-рано либийски терористи поставят бомба в дискотека в западен Берлин. Убити са 4 души, а ранените са над 200. В контекста на Студената Война Белия Дом не може да си позволи да остави това ненаказано.
Една година по-рано американските летци участват в тренировъчната операция „Призрачен Ездач„, целяща да разкрие пред командването възможностите на Ф-111 Аадварк, способен да лети на 20,000 метра височина със скорост над 2500км/ч. До този момент тактическия бомбардировач не е използван за „дълбоко проникване“ – удар над тежка цел на голяма дистанция от подобен калибър.
След тежки тренировки и планиране на 18-ти Октомври полковник Томпсън от щатските ВВС получава заповед да удари цел с координати 52-31.5 Север, 61-47.3 Запад в 10 часа и 18 минути сутринта. След удара е наредено да се завърне с подчинените си в Ъпър Хейфорд, Великобритания. Дадени са 48 часа подготовка. Още в първите минути екипа на полковник Томпсън намира целта на карта според координатите. Всички остават без дъх – целта е на 160км от Гуус Бей, Лабрадор, Източна Канада. Разтоянието в едната посока е 4800км. Средната скорост е изчислена като 800км/ч, поради което са предвидени 6 часа за отиване (необходимо е презареждане във въздуха). 17 въздушни танкера влизат в учението, което отнема 15 активни часа полет и завършва с успех.
След либийската атака над Западен Берлин (в която умира и американски военнослужещ) президента Роналд Рейгън нарежда атака над Либия. В операция „ел-Дорадо Каниън“ участват ударните Ф-111 Аадварк и ЕФ-111 Рейвън, предназначени за електронна борба.
Една от първите цели на операцията е международното летище в Триполи и по-конкретно военната му част. Няколко военно-транспортни самолета Ил-76 са във военния сектор, по време на операцията, а с тяхна помощ терористи и оръжия са пренасяни от Либия в цял свят, под дипломатическа закрила. Сред най-важните цели обаче е ал-Азизя – командно-оперативен център на армията, както и личен дом на либийския диктатор Муамар Кадафи. Още една цел е и Сиди Билал – обучителен лагер.
Съветското летище в Укба Нафи е внимателно заобиколено и изобщо не е поставяно за цел. Ударени са още военната база на джамахирията в Бенгази и военновъздушната база на югоизток от Бенгази. Там са се намирали и много закупени резервни части за либийски МиГ-ове, липсата на която Либия ще чувства и 20 години напред.
След край на мисията, на 32км северно от Триполи един самолет се разбива във водата. Поради дистанцията до брега се приема, че самолетът е изпитал техническа повреда, поради което единия двигател е отказъл.
Операцията се счита за успех от тактическа и политическа гледна точка. Особено предвид, че нито една машина не е станала жертва на либийската ПВО.

В операцията участват :

Военновъздушните сили
– 18 броя Ф-111 Аадварк
– 6 броя резервни Ф111 Аадварк, които се връщат след първото презареждане
– 5 броя ЕФ-111 Рейвън
– 28 броя KC-10/KC-135 – въздушни танкери
Военноморска авиация

– 14 броя А-6Е14 A-6E light bombers
– 12 броя А7-Е и Ф/А-18 общо
– 4 броя EC-2
– няколко Ф-14

По това време на власт в Италия е социалистическата партия, която не разрешава на щатските самолети да минат над нейна територия. 20 години по-късно, след признанията на либийския външен министър Абдел Рахман Шалгам и потвърждението на Джулио Андреоти – въшен министър в социалистическото правителство, става ясно, че от Рим предупреждават Кадафи за атаката 2 дена по-рано.

.
.

Златна Стража 2010 – българо-американско въздушно учение


От 15-и Май до 04-и Юни тази година се проведе учението Златна Стража 2010 (Sentry Gold 2010, извинявам се ако преводът е некоректен). Симулираните въздушни боеве бяха проведени от база Граф Игнатиево – най-известната база в България, най-добре оборудваната и призната от американските ни партньори.

.

УЧАСТНИЦИ

.

В учението участваха Военновъздушните сили на България и САЩ. Гостите присъстваха с :

– Ф-15Ц

– Ф-15Д

– 199 души персонал, от които 37 ангажирани с оперативни задачи (в т.ч. и пилотите), 107 с осигуряване и останалите 55 – с подръжка.

Домакините присъстваха с :

– МиГ-29

– МиГ-29 УБ

– МиГ-21бис

– МиГ-21 УМ

– около 500 души, между които пилоти, инженерно-технически състав, логистични екипи, наземни оператори (плюс ПВО) и охрана

– ПВО, осигурена от бъларски зенитно-ракетни комплекси (ЗРК) С-300ПМУ (SA-10 Grumble по класификация на НАТО), пребазирани в Пловдивско за 3 дена.

– ЗРК са осигурени и от радиолокационната система Ст-68у, както и 30Н6Е1 за фиксиране на цели и направление на ракети, разположени около Пловдив.

.

ПРЕДИМСТВАТА

.

Генерал-майор Константин Попов, началник на ВВС, и бригаден генерал Цанко Стойков, командир на авиобаза Граф Игнатиево изразяват положително мнение за учението. Техните отзиви, както и тези на американските им колеги, говорят за добре подготвени пилоти, похвалени многократно от американските си колеги. Поздравления получават и наземните екипи, базата Граф Игнатиево се зачита за най-модерната и организирана в България. За България и родните ВВС едно от най-големите преимущества е възможността нашите пилоти да се учат рамо до рамо с едни от най-добрите и опитни ВВС в света. Предимствата за американците също са големи – техните машини са станционирани във Великобритания, която със своя известен по цял свят гъст и многоброен въздушен трафик не може да осигури много пространство за учения. Всъщност, малко места в Европа могат. Над Пловдив въздушния трафик е незначително малък и в контекста на учението пилотите имат неограничена зона за действие. Американските пилоти на Ф-15 имат също и възможността да се изправят срещу най-вероятните си противници в близките години – МиГ-29 и МиГ-21, които са на въоръжение в Сирия, Иран и Северна Корея. Освен това България притежава и ЗРК С-300, като се предполага, че Сирия вече разполага с такива ракети, а Иран има малък брой, но е закупила и очаква значителен брой от Русия. България е единствената страна в НАТО, която може да осигури тези неща за едно учение на САЩ – голяма площ, малко въздушен трафик, МиГ-29 и С-300. Нашата съседка Румъния е член на НАТО и е държава с много по-голяма площ, която може да осигури разнообразен терен, но не разполага нито с МиГ-29, нито със С-300. Словакия е членка на НАТО, но е малка страна и разполага с малък брой МиГ-29 и С-300, а и българските пилоти се ползват с по-добър опит. Унгария разполага с МиГ-29, също по-малко, но не разполага със С-300. И Унгария, и Словения са по-малки от България и над тях има значително по-голям трафик. България е логичния избор и ценен актив за САЩ.

.

ПРЕСА

.

Показателно е, че ученията бяха широко отразени не само в българската специализирана преса (Клуб КРИЛЕ), но и в реномирани и авторитетни западни издания като Air Forces Monthly и Air International. Беше широко отразено и в информационните сайтове на щатските ВВС :

Combat Comm supports ‘Sentry Gold,’ builds partnerships in Bulgaria

U.S. and Bulgarian airmen train together

48th FW trains, builds partnerships at Sentry Gold

.

ВЪЗДУШНИТЕ БОЕВЕ

.

Във въздушните боеве са разигравани различни сценарии – 1 срещу 1, през първата седмица – 2 срещу 2, впоследствие – 4 срещу 2, 5 срещу 2, 4 срещу 4, 4 срещу 5, 4 срещу 7 и 5 срещу 7. Според офицера от дивизиона, изпратен за взаимодействие и обективен контрол, ПВО осигурена от ЗРК успява да постигне добри резултати срещу Ф-15. Отбелязани са естествено и добри успехи на Ф-15 срещу ЗРК, нещо което не бива да се подценява. В пряко единоборство в близък бой (при пряка видимост или WVRC – within visual range combat) МиГ-29 доказва известно превъзходство пред Ф-15, поради по-добрата си тяговъоръженост и предимството при маневри с високо натоварване. В учението обаче е имало множество правила, тъй като американските пилоти се готвят за бъдеща война, в която технологичното им превъзходство ще им позволи пуск на ракети в далечен бой (извън визуален обхват, ИВО, или BVRC – beyond visual range combat). Идеята е да не се стига изобщо до близък, високоманеврен бой с машини като МиГ-29. От една страна това е минус за реализма на ученията, от друга Ф-15 във реални действия бива използван точно по този начин. Във войните, в които взема участие има точно 100 победи и нито една загуба. Това е единствения изтребител в историята, който никога не е свалян от вражески самолет. Освен това за минимализиране на загубите щатските ВВС могат да си позволят (и се стремят) към съотношение 1 към 5, което практически (макар не и теоретично) премахва вероятността един Ф-15 да бъде свален (за статистика за Ф-15 виж най-долу).

В симулираните боеве Ф-15 поддържа обикновено височина от 13км, което увеличава вероятността от първи пуск срещу МиГ-29, движещи се стандартно на около 10км. Щатските пилоти се похвалили, че успели на няколко пъти да изстрелят АИМ-120 при насрещен пуск в далечен бой на над 65км. Това естествено е невъзможно ако пускът не е насрещен. Нашенски пилоти също са постигнали успехи, макар и по-скромни, а именно попадения с Р-37 (среден обсег).

.

ПРЕДИШНИ УЧЕНИЯ

.

Макар да е 3-то поколение (Ф-15, Ф-16 и МиГ-29 са 4-то), МиГ-21 успява също да се представи добре на учения. По време на предишни учения Майор Ерик Тайлос от щатските ВВС описва как МиГ-21 са успявали да използват максимално преимуществата си – с около 900км/ч са летели на височини по-малки от 30(!) метра над земята. В американските ВВС „ниско летене” означава под 152 метра. В тези случаи майор Тайлос е бил принуден (с неговия Ф-16, не Ф-15 като в Златна Стража 2010) да води бой с МиГ-а на ниски височини. Хълмовете и планините са правили българския изтребител в отделни периоди незабележим или е бил прихващан за кратки периоди. Майор Ерик Тайлос си спомня коментарите между пилотите на Ф16 „Хванах го!…..Изпуснах го!…..Хванах го пак!….”. Благодарение на малките си размери (сравнение на МиГ-21/Ф15; крилна площ – 23м²/56.5м²; дължина13.5м/19.4м; размах на крилете – 7.15м/13.1м, ) и камуфлажа си (гледан отгоре) МиГ-ът успява да остане незабелязан. След известно търсене обаче Ф-16 успява да прихване противника с помощта на своя APG-68 радар. Веднъж влезнали в „схватка” Сокола показва по-високата си маневреност и успява да застане зад МиГ-а в позиция за огън.

Ф-15 е на въоръжение само в 4 държави – САЩ, Израел, Саудитска Арабия и Япония, като 63% от всички победи на Ф-15 са при службата му в Израелските ВВС. Израелските победи са само и единствено срещу сирийските ВВС, като са отбелязани 15 по време на единичните сблъсъци от 1979 до 1981, 42 през Ливанската Война през 1982 и по две през съответно 1985, 1989 и 2001. Щатските ВВС отбелязват 30 победи през 1991 в Ирак и 4 в Сърбия през 1999. Саудитска Арабия сваля два ирански Ф-4 през 1984 и 2 иракски Миража през 1991.