„За“ и „против“ иранската ядрена програма


    Който забравя историята, е обречен да я повтаря…

Иранската ядрена програма, нейните цели и развитие, са сред най-обсъжданите в масовите медии теми, взимат челно място във външнополитическите приоритети на редица големи държави и са сред  основните фактори, които оформят настоящето и бъдещето на Близкия Изток. Предвид очевидния интерес към темата, не е учудващо, че често се изпада в крайности при оценяването на рисковете и последствията, било то преувеличение или омаловажаване. Точно предвиждане на алтернативните сценарии на развитие е невъзможно, но историята може да ни насочи в правилната посока.

Аятолах Али Хаменей, върховен лидер на Ислямска република Иран

Режимът

За да съдим за иранската ядрена програма е редно първо да погледнем самия режим. В основата си режимът в Техеран, както и повечето диктаторски режими в света, е рационален и цели да просъществува, въпреки фанатичната си реторика и революционен плам. Пределно ясно е, че ако иранската ядрена програма, теоретично, осъществи първия си ядрен взрив с успех, то вторият няма да бъде насочен срещу някои от враговете на режима. Твърдения за противното са нелогични, нереалистични и несериозни. Но някои политически и академични среди, които в никакъв случай не можем да наречем про-ирански, защитават идеята, че ядрен Иран всъщност би спомогнал за мира в Близкия Изток. Тезата се гради върху сегашното участие на Техеран на близкоизточната карта – режимът на аятоласите подкрепя редица революционни, сепаратистки и ислямистки движения в региона. Сред тях са Хамас и Движението за Ислямски Джихад в Палестина, шиитската групировка Хизбула в Ливан, различни шиитски организации в Ирак и др. Също така спецподразделението „Кудс” (бел. – от арабски, Йерусалим), част от елитната Революционна Гвардия, осъществява редица нападения над американски, израелски и еврейски цели, самостоятелно или със съдействите на Хизбула. Примери за това са нападението над еврейски културен център в Аржентина през 1994 г., множество взривове в Ирак, най-вероятно и атентата на летище Сарафово в Бургас през 2012 г. и други. Тези действия на Техеран донякъде се обясняват с нуждата на режима да покаже, че е способен да се противопостави на „злите сили”, както и да създаде допълнителни пречки за враговете си, измествайки по този начин фокуса от самия Иран.

Парад на шиитската групировка Хизбула, подкрепяна от Иран

Ролята на Иран в региона

Според защитниците на тезата, че ядрен Иран би имал положителен ефект върху Близкия Изток, тези действия са по-скоро защитни, създавайки буфурен обръч около Иран. Притежанието на атомен арсенал би променило представите на Техеран за собствената му стабилност, би създало гаранция за оцеляване на режима и би накарало аятоласите да загърбят или намалят тези си действия, с цел да не причиняват излишни конфронтации и кризи. Подобна теза на пръв поглед звучи логично, но се забравя един ключов фактор, а именно естеството на иранската външна политика, която се гради на експанзивните имперски амбиции. Режимът в Техеран в никакъв случай не е привърженик на статуквото. Отчасти чрез гореспоменатата подкрепа за редица групировки, властта в Иран се опитва да разшири влиянието си в Близкия Изток и да заеме челно място в Ислямския свят, като водеща сила срещу САЩ, Европа и Израел, лансирайки своя вариант на ислямистко управление. Имайки предвид размера на Иран, огромните природни ресурси, военната и икономическата мощ, както и изключително богатата история и култура – подобни стремежи не са чужди за много иранци. Своето желание да промени статуквото пост-революционен ислямистки Иран е демонстрирал неведнъж – това е държавната политика, с думи и действия. Именно заради тези си черти, иранският режим едва ли би станал по-пасивен ако се сдобие с ядрено оръжие, напротив – по всяка вероятност вътрешната сигурност, която тези оръжия биха създали, би окуражила иранското управление да преследва тези си цели по-яростно и агресивно.

Ирански балистични ракети по време на военен парад, Техеран

Имунитет

Големите държави като САЩ, Русия, Франция, Англия и Китай, неведнъж са нападали, окупирали и сменяли режима в множество страни по света през 20-ти и 21-ви век. Но директен военен удар по ядрена държава е съвсем различен проблем. Притежанието на атомен арсенал до известна степен създава имунитет за държавата, който макар и непълен, позволява на властта да се впуска в често необмислени и рисковани авантюри, с убеждението, че ако войната се придържа в дадени нискоинтензивни граници, то ядрена ескалация не е на дневен ред. В случая това би увеличило значително възможностите на Иран – терористичните групировки Хизбула и Хамас могат да бъдат снабдени с по-ефективни, разрушителни и далекобойни оръжия (бел. спекулира се, че, страхувайки се от ескалация на конфликта, Техеран забранява на ливанската групировка Хизбула да използва най-модерното си въоръжение по време на войната през 2006 г. с Израел). Същият ядрен „полу-имунитет” би дал възможност на Иранската Революционна Гвардия да извършва по-често нападения върху европейски и американски граждански и военни цели, да показва с по-голяма увереност военна мощ в Средиземно море, да засили още повече влиянието си в Ливан, да налага по-агресивно позициите си в Персийския залив и Ормузкия проток. Пред Техеран ще се открие възможността да заплашва, че ще се притече „с всички налични средства” на помощ на Хамас, Хизбула и режима на Башар ал-Асад в Сирия (макар съдбата на последния да е под въпрос), предоставяйки им също ограничен имунитет. Също така – ако иранската ядрена програма пожъне успех, то не е изключено другите регионални сили да се опитат да направят същото. Редом с Иран, Турция и Саудитска Арабия също се борят за своето място на близкоизточната карта и също имат амбиции да разширят своето влияние.

План Б?

Протести в Иран, 2009 г.

Режимът в Техеран е в основата си рационален и цели да оцелее, което обезсмисля до голяма степен използването на атомно оръжие. Но притежанието на такъв арсенал създава риск от размяна на ядрени удари, било то заради лоша преценка, неоторизирано изстрелване, инцидент или погрешна информация. Макар в бъдеще такъв риск да би бил малък, редно е да се отбележе, че в момента той изцяло липсва. Трябва да се вземе предвид и нестабилността в региона – в състояние на криза, преврат или революция (неща, които не са чужди на близкоизточните диктатури) не е ясно дали ядреното оръжие няма да попадне в ръцете на далеч по-безотговорна от иранскот правителство групировка.

Иран…Ирак

Саддам Хюсеин, лидер на Ирак от 1979 до 2003

Сегашното положение на Иран е до голяма степен сходно с това на Ирак по времето на Саддам Хюсеин – безскрупулен лидер, чиито агресивност, решителност и имперски амбиции са сред причините за не една война в Близкия Изток. Иракската ядрена програма бележи началото си през 60-те години, като основен партньор е СССР, а по-късно, през 70-те години – Франция. През 1981 година израелските ВВС нанасят изненадващ удар на иракския реактор „Осирак” по време на операция Опера/Вавилон. ООН и редица държави остро осъждат атаката, но операцията спира иракската ядрена програма. Какво са щели да бъдат последствията ако режимът на Саддам притежаваше атомно оръжие в тези случаи :

  •  по време на Ирано-Иракската война (1980-1988 г.), която отнема живота на над 1 000 000 души, Саддам Хюсеин провежда кампания, известна като Анфал, насочена срещу кюрдското малцинство в страната. Кампанията коства живота на близо 200 000 цивилни;
  •  през 1988 г. в малкото северноиракско кюрдско село Халабджа иракската армия използва химически оръжия, които причиняват смъртта на 4 000-5 000 души;
  • от иранска страна жертвите на иракски химически оръжия са десетки хиляди;
  • в последните години от войната Ирак изстрелва над 200 балистични ракети по Иран;
  •  по време на войната в залива, 1991 г., Ирак изстрелва 46 балистични ракети по Саудитска Арабия (където има съсредоточени американски войски) и 42 балистични ракети по Израел (който не участва във войната);
  • по време на войната през 2003 г. иракската армия отново изстрелва СКЪД-ове. Който забравя историята, е обречен да я повтаря

Всички тези неща Саддам Хюсеин прави без да се ползва със защитна стена от ядрено оръжие…какво биха били последствията ако ядрената му планове не бяха спрени през 1981 г.? За щастие можем само да гадаем.

Синът на Кадафи умира след бомбардировка на НАТО


 В нощта между 30-ти Април и 1-ви Май, 2011, синът на либийския лидер Муамар Кадафи – Саиф ал-Араб („меча на арабите“)  умира по време на бомбардировка на силите на НАТО в Триполи. Баща му, управляващ страната вече 42 години му е гостувал, но според официално изявление на либийското правителство успява да се спаси. В удара умират и три от децата на Саиф ал-Араб.  Това повдига въпроси за ролята на НАТО в либийската кампания.

Прочети също :

Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986

Либия и Запада – а сега накъде?

Либийския фронт – противоречиви сигнали

Развитие на войната в Либия 

Според резолюция 1973 на Съвета за сигурност на ООН държавите (тогава Великобритания, Франция и САЩ) имат задължението да предпазят либийските цивилни от нови нападения. Забранява се всякакъв вид военна окупация и изпращане на редовни сухопътни войски, но резолюцията позволява изпращането на специални части и обучителен персонал, морска блокада, оръжейно ембарго, замразяване на банковите сметки на Кадафи и обкръжението му, забрана за нехуманитарни полети. Говорители на американското правителство заявяват, че самият либийски лидер няма да бъде мишена по време на бомбардировките. Но кампания, която по-късно минава под мандат на НАТО, среща редица трудности. 30% от армията на Кадафи е разрушена от коалиционните самолети, но правителствените войски приспособяват тактиката си към новите условия. Танкове, джипове, камиони, БТР-и биват паркирани в градовете, в непосредствена близост до жилищни постройки, превръщайки ги в жив щит. Предвижването на бронирани части през пустинята е прекратено, тъй като за западната авиация, по думите на един американски офицер това е „лов на патици”.

Бунтовник на ул. Триполи, град Мисурата, Либия

За сметка на това войските му вече се движат по обществените пътища в цивилни леки и товарни автомобили, трудно различими от тези на бунтовниците. Поради което вече има и няколко инцидента, в които НАТО бомбардира бунтовнически конвои. По думите на същия американски офицер това вече е „лов на вълци в гората”. Към всичко е редно и да се прибавят бюрократичните забавяния при вземане на решение за удар, които са добра новина за Кадафи, чиито снайперисти не престават да тероризират жителите на Мисурата и други либийски градове.

Гореспоменатите проблеми са сред причините за новия подход на НАТО – атака срещу самия Кадафи, както и семейството и обкръжението му. Офицер от НАТО, базиран в Италия отговаря с анонимно писмо, че съюзниците не са имали информация, че членове на семейството на Кадафи са се намирали в сградата. Същата е определена като командно-контролен център. Офицерът на посочва с какъв самолет и от коя държава е извършен удара.

Това не е първия случай, в който Муамар Кадафи се измъква на косъм от западна бомбардировка. След поредица либийски терористични атентати в Европа, последният от които в берлинска дискотека през 1986, американският президент Роналд Рейгън дава зелена светлина на ВВС за извършване на рейд по либийски военни цели. За повече информация виж Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986. Оцелявайки, Кадафи използва случая за да подсили култа към личността му и даже построява музей на „съпротивата”.

Новината са смъртта на Саиф ал-Араб е посрещната с празненства и всеобщо одобрение в Бенгази, де-факто столица на бунтовниците и Мисурата, обсаден от правителствени войски град на средиземноморието. Но въпреки това не всички в Либия са сигурни в достоверността на новината. Сред либийското бунтовническо правителство циркулира идеята, че смъртта на Саиф ал-Араб е изфабрикувана и либийският диктатор използва това за да спечели симпатии сред поданиците си.

Серия от статии за Либия в The Economist 
Статия за бомбардировката на НАТО и сина на Кадафи в New York Times

В същото време бунтовническите сили стават по-организирани и дисциплинирани, вслушвайки се в съветите на дезертьорите от армията на Кадафи. С по-добри комуникации, въоръжение, амуниции и запаси вече представляват по-сериозна пречка в градските боеве. Има слухове за американски и египетски спец.части, обучаващи бунтовниците в боравено с по-сложните и модерни оръжия. Голям проблем засега е и производството на петрол. От близо 2 милиона барела на ден преди започването на прерасналите в гражданска война протести, днес бунтовниците могат да осигурят производството на 100,000 барела на ден, твърдят от Arab Gulf Oil Company (Agoco). На 5-ти Април корабът „Екватор”, плаващ под либерийски флаг, пристига в износния терминал Марса ал-Харига край Тобрук (град в североизточна Либия под контрола на бунтовниците). Танкерът е способен да пренес 3 милиона барела, което по сегашните цени се равнява на около 120млн долара. Но при сегашното производство (равняващо се на около 4млн долара на ден, или 480млн долара за 4 месеца) трудно ще се захрани бюджета от 1.5 милиарда долара, обещан от финансовия министър на преходното правителство Али Тархоуни за следващите 4 месеца. Прецизните атаки на правителствените войски срещу сепаратиската петролна инфраструктура целят да пресекат единствения значим източник на пари за опозицията.

Развитие на войната в Либия


ПЪРВОНАЧАЛНИТЕ УСПЕХИ

Начинанията на либийските бунтовници са наистина впечатляващи. Още на 4-тия ден от протестите/бунта пленяват град Налут, областен град в западната част на Либия, в която традиционно Каддафи се ползва с повече уважение. На 6-тия ден е пленен и Бенгази, втория по големина град в страната и считан са сърцето на „анти-кадафизма”. На следващия ден бунтовниците контролират почти цялата източна крайбрежна ивица на страната – Адждабия, Байда, Шаххат, Дарна и Тобрук. Дни по-късно – и южната част на Триполитания (карта на трите основни области в Либия), както и Мисрата, Зауара и Мелита (които са в близост до столицата). В следващите седмици се водят битки и за Рас Лануф и Бин Джауад. Постиженията в началото на бунта се дължат на няколко фактора. Бен Али в Тунис и президента Мубарак в Египет са свалени от власт, а в повечето други арабски държави има масови протести. В общата еуфория се включват и либийците, надявайки се, че бързо ще сложат край на 42-годишното управление на ексцентричния диктатор Муамар Кадафи (най-дълго служилият лидер към днешна дата). Виждайки края на управлението му, редица дипломати подават оставка, а войници и офицери дезертират. Много от тях се присъединяват към бунтовниците. Уличните протести отдавна са се превърнали в гражданска война и везните се накланят в ущърб на Кадафи.

Виж също :
Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986
Либия и Запада – а сега накъде?
Либийския фронт – противоречиви сигнали

карта на стратегическите градове в северна Либия

Но 3 седмици след началото режимът започва контранастъпление. Кадафи прегрупира силите си и се възползва от услугите на наемници от черна Африка, арабския свят и дори Сърбия. Месец след началото на бунта успява да наложи обратно почти пълен контрол над цяла Триполитания. Адждабия, Брега, Рас Лануф и Бин Джауад отново са под негов контрол. Навсякъде из страната бунтовниците отстъпват, а бунтът им изглежда потушен. Закъснялата подкрепа на Франция, Великобритания и САЩ идва в 32-ия ден от бунта. Нейните успехи са също противоречиви, тъй като както изглежда има липса на политическо единство по отношение на Либия. Военният потенциал на трите страни, а по-късно и други стран-членки на НАТО, не е разгърнат изобщо. Въздушните атаки се ограничават от резолюция 1973 на Съвета за сигурност на ООН, според който тяхната цел е предпазване на цивилното население.
В таблицата може да видите стратегически важните градове в Либия в близо двумесечната война и хода на военните действия в тях.

 *в много случаи в конкретния ден при означени бомбардировки на НАТО са водени и военни действия между силите на правителството и бунтовниците.

 

УДОБНИЯ ДИКТАТОР

Сред западните правителства съществува и съмнение в крайния успех на въстанието – ако Кадафи запази властта си, то само Средиземно море разделя ЕС от Либия и нейния диктатор, известен с подкрепата си за различни терористични групировки и извършване на атентати в Европа. Освен това Либия произвежда 2% от световния петрол. 85% от продукцията отива в Европа, което отговаря за 11% от потреблението на ЕС (13.63 милиона барела/ден). Този процент е много по-висок в средиземноморските страни членки (Италия – 45%). Първата държава, която официално предлага да се наложат санкции над Триполи е и най-отдалечената европейска страна – Финландия. Последните съгласили се са средиземноморските островни републики Малта и Кипър. Кадафи по всеки критерий е удобен диктатор. С цената на репресии над либийците и липса на всякакви свободи, ЕС получава споразуменията за граничен контрол и екстрадация на нелегални имигранти. След като САЩ и коалицията нападнаха Ирак Кадафи се отказа от подкрепата си за тероризма. Прекрати и програмата на страната за създаване на ядрено оръжие от страх, че ще последва съдбата на Саддам Хюсеин. Започна постепенно нормализиране на отношенията със Запада – през 2004 започва работа петролопровода „Зелен поток” към Италия, през 2007 след преговори под патронажа на Никола Саркози са освободени българските медицински сестри. Нищо чудно, че репресиите над либийците са пренебрегвани от западните правителства.

 БУНТОВНИЦИТЕ

Самите бунтовници са нехомогенна група, съставена от хора с различни убеждения, цели и етнически (племенен) произход. В публикувано в Уикилийкс наскоро дипломатическо съобщение се описва отношението на източните племена към западните (към които принадлежи и Кадафи) – смятани за необразовани и за незначителна част от Либия, която обаче е успяла да „открадне” властта. Именно на Изток се ражда и Либийската Въоръжена Ислямска групировка. Докато днес властта в Либия е странна смесица между комунизъм и ислямизъм, групировката цели да наложи „чисто ислямска власт”. Обвиненията от Кадафи, че всички бунтовници са членове на ал-Кайда са цинични, но в тях има и доза истина – гореспоменатата групировка, активна от 1995 година, присъства в черния списък на ООН за организации, близки до ал-Кайда. Естествено, редно е да се спомене, че сред бунтовници има хора с всякакви убеждения – демократи, комунисти, националисти, дезертьори от държавния апарат на Кадафи и към този момент не може да се посочи доминираща фракция. Засега участието на международната коалиция се ограничава в забрана на полети над страната (освен такива с чисто хуманитарна мисия), оръжейно ембарго, морска блокада и частични въздушни удари по правителствени и военни цели в Либия. Резолюция 1973 изрично забранява изпращането на сухопътни войски и каквато и да е военна окупация на страната. В западните правителства все по-често се обсъжда идеята да се изпратят оръжия и обучаващ персонал, които да помогнат на либийските бунтовници.  Въздушните операции имат успех само срещу съсредоточени извън населени места войски, а крайния успех се нуждае от адекватни действия отстрана на бунтовниците, които засега показват липса на организация и опит. В редиците им се включват млади момчета с голямо желание, но никакъв опит. Въоръжението им е оскъдно, а малкото което имат е морално остаряло. В открити боеве малкото архаични танкове и бронетранспортьори не могат да окажат съществена съпротива на организираната и сравнително добре въоръжена армия на Кадафи. Единственото въоръжено партизанско движение, което е успяло да вземе властта без външна подкрепа са комунистическите отряди на Мао в Китай. Всяко друго успешно въстание е имало подкрепа отвън.


Размяна на огън в Корея – дипломация или война?


На 23-ти Ноември, 2010 година, в световния печат за броени минути се появиха притеснителни заглавия като „Северна Корея нападна Южна Корея”, „нова севернокорейска агресия”, а в по-крайните случаи читателите се натъкнаха на „започна нова война между корейските държави”. Причината беше размяната на огън между севернокорейската и южнокорейската армия. Но дали апокалиптичните прогнози отговарят на вероятния развой на събитията? И какво значат подобни „взаимодействия” между двете корейски държави? Начало на военни действия или дипломатически маневри?

За цинично успокоение може да се даде фактът, че подобен тип инциденти не са рядкост. Всъщтност, в повечето (!) случаи те са циклични и далеч не става дума за случайни, импулсивни или непремислени действия отстрана на самостоятелно действащи корейски военни.

  • на 10-ти Ноември, 2009, в оспорваните териториални води се разменя огън между военни кораби на двете държави. Предполагаемо загиват 10 севернокорейски войника.
  • на 26-ти Март, 2010, южнокорейският военен кораб Чеонан е потопен край остров Панендо. Островът е едностранно обявен за част от Южна Корея през 1953, което не се приема от правителствата в севера. Южнокорейско разследване установява, че корабът е потопен от севернокорейско торпедо, но Пхенян отрича каквото и да е участие. В атаката умират 46 души, над 50 са ранени, а като резултат Сеул провежда най-масивното учение за борба с подводници в историята.
  • през Август, 2010, в отговор на южнокорейско военно учение са изстреляни над 100 артилерийски снаряда от севернокорейската армия, които попадат в собствената им територия, но заплашително и символично близо да границата с юга. Не се стига до преки сблъсъци. Ден по-рано южнокорейска рибарска лодка е пленена в оспорваните води.
  • в последните 60 години е имало безброй инциденти, в които рибарски лодки навлизат в „вражески” води, севернокорейски агенти отвличат или убиват граждани от близките до границата южнокорейски градове и много други. Няма официално подписан мирен договор между двете страни и корейската война все още не завършила, макар на 27 Юли, 1953 да е подписано прекратяване на огъня (между Вашингтон и Пхенян, без Сеул).

Почти няма държава в света, която да няма официални и неофициални териториални диспути. Корейският случай обаче е уникален – двете държави са наследници на една и съща култура, народът и езикът са еднакви. И двете са силно военизирани и са последния ясно очертан остатък от студаната война – все още действат правилата на „двата лагера”. След Корейската война и в двете държави на власт идват репресивни диктатури (като юга не отстъпва на севера). През 50-те години според редица показатели Корея се е нареждала до Афганистан в развитието си. Разликите почват именно тук – днес Южна Корея е изключително богата страна и според Световната банка е на 26-то място в света по брутен вътрешен продукт на глава от населението. Държавата е водеща в електрониката и се води една от най-компютъризираните нации, както и сред първите 20 в света според индекса за човешкото развитие. Страната отдавна е заменила военната хунта с пълноценна демокрация.

СЕВЕРНА КОРЕЯ е пълната противоположност – това е най-репресивната държава в света. В няколко исторически периода поликитаката на правителството довежда до нечувани гладове, като през 90-те години умират 2 милиона души (10% от населението). Брутният вътрешен продукт на глава от населението е между 1 към 17 и 1 към 25 от този на Южна Корея. За сравнение – в случая на източна и западна Германия през 1990 това съотношение е едва 1 към 2. В страната не съществуват избори, всички медии са държавни, а концентрационните лагери на са спирали да работят от 1953. За повече информация виж Бъдещето на Северна Корея – империя или провинция?

РАЗМЯНАТА НА ОГЪН между двете държави преди няколко дена е станала след проведено от Южна Корея военно учение близо до оспорваната морска граница, за което Пхенян предварително предупреждава, че няма да бъде толерирано. Ден по-рано правителството в Сеул съобщава, че обмисля да поиска от САЩ разполагане на ядрени установки в страната. Това пък е отговор на мнението американският ядрен физик Зигфрид Хекер от университета Станфорд, който преди 2 седмици бе официално поканен в Северна Корея. Въпреки наложените санкции, Корея е успяла да изгради „ултра-модерен ядрен център” и около 2000 центрофуги вече са работещи, твърди щатския експерт. За ООН и САЩ това е ясно доказателство, че ядрената програма на Пхенян се ползва със значителна финансова и техническа подкрепа (от Китай), а правителството в Сеул зачита това за пряка опасност за страната. Според професорът от сеулския университет Кукмин – Андрей Николаевич Ланков (руски есперт по корейска литература и история, както и водещ анализатор на севернокорейската политика), има известна вероятност наистина да става дума за инцидент – самостоятелно решение на корейски военен, а не предвидено по този начин действия на правителството. По-вероятно е обаче, твърди Ланков, да става дума за преднамерен ход на Пхенян. Възможните обяснения според него са няколко : – демонстриране на сила след като преди месец и половина официално бе посочен 28-годишния син Ким Чен-Ун за наследник на сегашния лидер (и негов баща) Ким Чен-Ир (повече информация). Подобни ходове са извършени и през 1994 когато след смъртта на баща си – Ким Ир-Сен, на власт идва сегашният лидер (което се явява началото на първата комунистическа династия). – типичната за Пхенян политика на зигзагообразно нажежаване и охлаждане на напрежението, от което на практика правителството често получава дивиденти като повече хуманитарна помощ или дипломатичеса тежест при преговорите за ядрено разоръжаване. Вземайки предвид милионите умрели от глад през 90-те и ефектът, който едно теоретично обединение между двете държави би имал върху икономиката на юга, не е случайно, че най-големите доставчици на хуманитарна помощ са именно „предателска Южна Корея, империалистическа Япония и капиталистическите САЩ. А всичките са склонни да компенсират Пхенян ако се откаже от ядрената си програма.

В действителност, никому не са изгодни резки промени в статуквото, според Ланков и редица други анализатори :

  • за Южна Корея присъединяване на севера би означавала финансова катастрофа, надминаваща многократно проблемите при обединението на Източна и Западна Германия през 1990. Нелегалните северни гурбетчии в Китай се радват на надница от 2 долара (цяло състояние по техните стандарти), докато средния южнокореец изкарва средно по 60 долара на ден.
  • за Северна Корея резки промени биха довели не само до криза (позната на всички държави от бившия соц.лагер по време на прехода). Според Ланков лидерите не изключват възможността от т.нар. „румънски преход” – в края на 1989 дългогодишният румънски диктатор Николае Чаушеску е набързо осъден на смърт и разстрелян, единствения подобен случай в източноевропейската перестройка. „Самоубийци на север няма” казва Ланков, обобщавайки тази ситуация. Реформи от китайски тип също са трудни за постигане – по-скоро биха довели до хаос и срив. Мирно обединение на двете държави в най-добрия случай би означавало за върхушката в Пхенян край на властта им, а в най-лошия – смъртна присъда.
  • за Китай криза и смяна на властта в Северна Корея би означавало внезапен поток от бежанци, икономическо бреме и най-вече хаос в държава с развита ядрена програма и гигантска армия.

ОГРОМНИЯТ АРСЕНАЛ НА СЕВЕРНА КОРЕЯ е и сред най-големите притеснения на Вашингтон и Токио, освен икономическите последици. Със своите 1.1 милиона войници и над 8 милиона запазняци, Северна Корея разполага с четвъртата по големина армия в света, огромен брой танкове, самолети и други оръжия и не на последно място – действаща ядрена програма. След падането на комунизма в източна Европа, в конфликтните точки по света – Африка, Близкия изток, Индокитай, Латинска Америка, се наблюдава многократно увеличение на нелегалната оръжейна търговия, а корупцията сред военните коства на държавите от бившия СССР и неговите сателите хиляди „безследно изчезнали” тона оръжие. Разпадането на държава като Северна Корея не изключва вероятността радикални терористични групировки (с които е доказано, че Пхенян има дългогодишни отношения) да се сдобият с конвенционални или ядрени оръжия. Последиците са неприемливи за САЩ, Япония, както и за целия свят.

ДИПЛОМАТИЧЕСКИ МАНЕВРИ е другото тълкование на подобни гранични сражения. Много анализатори определят този подход като държавен рекет, тъй като най-често „прегрешенията” се награждават с увеличение на хуманитарната и финансова помощ. В отговор на атаката Сеул временно прекрати изпращането на помощ към северния си съсед, а управляващите изказват позицията, че цикълът на „възнаграждаване на злодеяния” трябва да се пресече. Сегашния президент на Южна Корея е Лий Мун-Бак, представител на консервативната партия, чиито идеологически корени стигат до генерал Пак Чон-Хи, дошъл на власт след военен преврат. Ръководената от него военна хунта не отстъпва по репресивност на севернокорейския си аналог. През 1979 година президентът е лично застрелян от директора на корейското разузнаване, но именно мълниеносните реформи на Пак Чон-Хи помагат на страна не само да задмине Северна Корея , но и да стане впоследствие една от най-развитите и богати държави в света.

Израелско-арабската война 1948-1949


Първата Израелско-арабска война започва през 1948 година, година след като ООН решава да приеме създаването на еврейска и арабска държава в Палестина. Втората не се създава, тъй като след изтеглянето на британските войски от Палестина арабския свят обявява война на Израел. Часове след обявяването на независимостта. От едната страна на конфликта е Израел. Отдругата :

  • Египет
  • Сирия
  • Йордания
  • Ливан
  • Саудитска Арабия
  • Йемен
  • Ирак
  • Палестинските партизани от Джаиш ал-Джихад ал-Мукадас (Армия на Джихада)
  • Палестинските партизани от Арабската Освободителна Армия
  • Либийски и алжирски доброволци

Често в медийното пространство се лансира идеята, че целта на арабските сили не е била унищожението на Израел, а запазване на арабските територии. Териториите са били не на Египет, Сирия, Йордания и т.н., а на палестинската арабска държава (според плана на ООН). В края на войната Египет окупира ивицата Газа, а Йордания – Западния Бряг. Като аргумент, че арабската коалиция не си поставя за цел елиминирането на Израел много про-палестински историци и активисти дават идеята, че Израел превъзхожда противниците си числено и от гледна точка на въоръжението. Но идеята, че Израел с „могъщите“ си танкове и самолети разгромява арабите още от първите дни на войната не отговаря на историческите факти.

ЧИСЛЕНОСТ

Често се дава аргументът, че израелските сили са имали числено превъзходство над арабите, тъй като последните са били млади държави, току-що получили независимостта си от колониалните империи. Сравнително популярен мит.

АРАБСКИТЕ СИЛИ

  • Палестинските партизани от Джаиш ал-Джихад ал-Мукадас (Армия на Джихада) и Арабската Освободителна Армия са наброявали 3,000 души в началото на войната. В пикът на неконвенционалните сражения (преди изтеглянето на британците) броят им достига 6,500 души.  Става дума за организирани и въоръжени отряди със стриктна йерархия, действащи като партизански групи. Често биват бъркани с нередовните арабски „войници“ – селски и градски организатори, без особена подготовка и структура.
  • Египет е сред първите държави, които изпращат войници в първите дни на войната. Именно в тези стадии египетските войски са разчитали на 10,000 души жива сила. По време на първото примирие успяват да увеличат тази бройка на 20,000 души, а в края на войната – 40,000 души.
  • Йордания влиза във войната едва с 4,500 души, а към края броят им намалява до 3,000. Йорданската армия няма особено влияние върху сраженията, заразлика от йорданския Арабски Легион. Същия обаче е абсолютно независим от Йордания и действа самостоятелно (виж долу).
  • Арабския Легион е съставен е от ветерани от Втората Световна Война и ръководен от британския генерал Джон Глъб. Действа като независим, извън юрисдикцията на властите в Аман. Още преди Израел да обяви независимост легиона участва в сражения с евреите, навлизайки в Британския Мандат Палестина, убивайки въоръжени и невъоръжени (бъдещи) израелци. В началото на войната в Палестина са изпратени 6,000 души, а в края на войната всички 12,000.
  • Сирия участва влиза в сраженията с 3,500 души, като към края на войната нарастват до 5,000.
  • Ирак влиза във войната с 3,000 души. По време на първото примирие вече 10,000 иракски войници са изпратени на фронта, а в края на конфликта – 18,000. Войниците са граждани на Ирак, но много от тях действат като отделни формирования, под йорданско командване (не са включени в горните данни).
  • Ливан участва с 1,000 души, но болшинството от тях (тези под ливанско командване) не влизат в преки сражения. Тези, които участват в битки го правят под флага на Йордания.
  • Саудитска Арабия осигурява 1,200 войници за коалицията, командвани от Египет и Йордания (С.А. няма граница с Израел).
  • Йеменски доброволци (около 500) участват в йорданската армия.
  • Алжирските и либийските доброволци допълват коалицията с 1,000 души.

ЕВРЕЙСКИТЕ СИЛИ в деня на независимостта са съставени от Хагана (19,000 боеспособни мъже и жени), Иргун – 3,000 и Лехи – 800. Още в началото на войната всички сили са обединени в Израелските Отбранителни Сили. Числеността им в различните периоди е следната :

  • 15-ти Май (началото на войната) – 29,677
  • 4-ти Юни – 40,825
  • 17-ти Юли – 64,686
  • 7-ми Октомври – 88,033
  • 28-ми Октомври – 92, 275
  • 2-ри Декември – 106,900
  • 23-ти Декември – 107,652
  • 30 Декември – 108,300

Редно е да се отбележе, че това са данни за общата численост на силите, което включва фронтоваци (въоръжени войници), тиловаци, координатори, механици, обслужващ персонал и т.н. В началото на войната от 29,677 около 23,000 са боеспособни, а останалите изпълняват непреки военни дейности. Не всеки войник е разполагал оръжие поради липса на такива. Данните за арабските сили отговарят на реални им брой, тъй като щабовете и организацията се извършват от съответните държави, а тамошните военни не се числят към „изпратените“ на фронта. В началото на войната 34,000 хиляди араби се изправят на бойното поле срещу 23,000 евреи. Към края на войната от двете страни са 88,000 арабски войници и 110,000 израелски военнослужещи (не войници).

ВОЕННА ТЕХНИКА

Често се твърди, че още в началото на войната израелските разполагат с по-голям брой танкове, самолети и оръдия. Това твърдение не е подкрепяно дори и от сериозните арабски историци, а е по-скоро плод на медийна пропаганда, тъй като в деня на своето създаване Израел не разполага с нито един танк, оръдие,  или модерен самолет. Единствените налични самолети са били пощенски и разузнавателни двуплани от ерата на Първата Световна Война. Абсолютно неадекватни за сражения от средата на века. Първите си танкове Израел купува по време на първото примирие (юни-юли).

ТАНКОВЕ
Израелските танкови сили разполагат през войната с :

  • Хочкис 39 (The Char léger modèle 1935 H modifié 39) – 11-тонен френски танк от 1935 година, смятан за анахронизъм от всички военни по света още при нападението на Германия над Франция (1940). Въпреки това десетте танка от този модел, с които Израел успява да се сдобие са гръбнака на армията (през цялата война Израел разполага с общо 28 броя танкове от 4 модела). Въоръжен е с 37мм оръдие и 7.5мм картечница.
  • Кромуел – британски танк, 28-тона, клас „лек“, с едно 75мм оръдие и 2 броя 7.92мм картечници. Израел придобива общо 2 танка от този модел през войната. Имат решаващо значение при битката за Латрун (днес танков музей в Израел).
  • Валънтайн – британски танк на Викерс-Армстронг, използвани са общо два броя – единия с 40мм оръдие, а другия с 57мм. И двата разполат с 7.92мм картечница.
  • Шърман – пословично неефективния американски танк. Макар да е най-произвеждания в света танк по време на Втората Световна (50,000 броя), едва 14 влизат в израелските редици. Закупени са от италиански автоморги (за скрап) и пратени в Израел. Монтирани са им 75мм и 105мм оръдие, като са им направени множество модификации. В началото танковете Хочкис са гръбнака на армията, но до края на войната най-големи заслуги имат именно танковете Шърман.

Арабските сили разполагат с 9 модела танкове.

  • Матилда 2 – 25-тонов британски пехотен танк. Произвеждал се е от Викерс-Армстронгс от 1937 година. Въоръжението му се състои от 40мм оръдие и 7.92мм картечница.
  • – Р35 – 10-тонния лек френски танк, произвеждан от Рено от 1934 година. Въоръжение – 37мм оръдие и 7.5мм картечница.
  • Р39 (Р40 или Р35\40) – модификация на Р35 с по-добро оръдие, увеличена броня и по-мощен двигател.
  • Шърман – 33-тонния среден американски танк, произвеждан от 1942. Въоръжение – 75мм оръдие; някои варианти са били с 105мм американско или френско оръдие. Една 12.7мм картечница и 2 броя 7.62мм (х51мм). Използвани от Египет.
  • М22 – 7.4-тонен лек американски танк, 37мм оръдие и 7.62х51мм картечница, от 1942 година. Използван от Египет.
  • Марк 6 – 5-тонен лек британски танк, произвеждан от Викерс-Армстронгс от 1936 година. Използван от Египет.
  • Панцер 4, ФТ-17 и Марк-4 остават в резерва на арабските сили, като Панцер 4 е използван от египтяните като станционално оръдие в пустинята Синай на границата с Израел.
  • Освен танкове, арабите разполагат и с няколко военни машини на танкови шасита (самоходни оръдия/самоходни артилерийски установки)
  • В средата на войната от арабската коалиция само Египет разполага с 5 пъти повече танкове (132 или 135), отколкото Израел разполага през цялата война (28). Отделно Сирия разполага с 45 единици Р-35 и Р-39. Сумарно арабската коалиция превъзхожда Израел по брой танкове 7 пъти.

АРТИЛЕРИЯ

Арабските сили през войната разчитат на :

  • 150мм СИГ33 – немско оръдие. Използвани са в самостоятелен вариант или монтирани на шасита от танковете Панцер-1 и Панцер-2 (САУ)
  • Брен Гън Кериър – британско шаси, с възможност за монтиране на различни оръдия. В случая са използвани .303 ББП .55(13.75мм) ББП и 25мм оръдия (като последните са сирийски модификации).
  • Лорейн 38Л – френско самоходна установка (шаси), на която са монтирани 65мм оръдия.
  • 2 паундови/40мм оръдия Орданънс КюФ2 на Викерс
  • 6 паундови/57мм оръдия Орданънс КюФ6 на Викерс
  • Арабската коалиция разполага и с разнообразен  арсенал от минохвъргачки, оръдия, анти-танкови пушки и др.

Израелската Армия е разполагала до края на войната с :

  • 2-инчови британски минохвъргачки Орданънс СБМЛ
  • Наполеончикс – израелското наименование за 65мм френски оръдия на дървени колела от 1906 година. Смятани са за анахронизъм още през Първата Световна Война (1914-1918)
  • 75мм френски оръдия – уголемен вариант на Наполеончикс, на въоръжение влизат едва няколко броя
  • 120мм френски миномети (нарезна цев)
  • Давидка – минохвъргачка, местно производство. Измислена и произведена в еврейски цехове. Нетрадиционния й начин на действие я е правил практически неизползваема в реални сражения (в поддържаща роля, като лека артилерия или за обсада)
  • Музейни експонати – сред най-интересните елементи от израелското въоръжени през 1948-1949 са оръдията от 19-ти век, намиращи се във военни музеи. Преработени са в местни работилници, но ефективността им е била ниска.
  • Заразлика от арабските сили, Израел не разполага със самоходна артилерия.

САМОЛЕТИ

Арабските сили разполагат със Спитфайър, Мк9, Т-6Т, Ц-47 Дакота, Хоукър Хърикейн, Авро Ансон. Макар Израел да не разполага с нито един боен самолет в началото на войната, в нейния край арабските сили имат по-малко – от нула до края на войната от Чехословакия са купени близо 100 (на фона на 75 арабски). Трябва да се признаят и уменията на египетските инженери, които успяват да превърнат военните транспортни самолети Ц-47 Дакона в бомбардировачи. Но египетските сили така и не успяват да използват потенциала им докрай, тъй като е съществувала пословична липса на координация между различните части. Египетската артилерия, пехота, танкови войски и авиация почти не действат синхронно, за което отново след войната е обвинен египетския генерал Мулави. Отговорност носи обаче тактическото командване – единствените случаи, в които египетската артилерия, бронетехника и авиация действат синхронно е при ръководените лично от Мулави операции.

Еврейските сили не разполагат с нито един боен самолет в началото на войната (и съществуването на Израел), противно на мнението на много хора. Единствените самолети, които са имали са биплани от Първата Световна Война или междувоенния период – разузнавателни, пощенски. Но дори бойните биплани вече са смятани за част от миналото в началото на Втората Световна Война (1939). По време на войната обаче Израел успява да се сдобие с :

  • Б-17 „Летящата Крепост“ – общо 3 броя са закупени на черния пазар, като 1 е свален и никога не каца в Израел.
  • Спитфайър – заедно с Авиа С-199 са купени от Чехословакия, единствената страна през войната, която продава на Израел оръжия, тъй като САЩ налагат оръжейно ембарго на Израел.
  • Авиа С-199 (чешки вариант на Месершмит Бф109) – заедно със Спитфайър са гръбнака на израелската авиация.
  • П-51 Мустанг
  • ДеХавиланд Москито – общо 3 броя, един от които е оставен в пустинята от британците, но в негодно за летене състояние и е използван за обучение на авиомеханици. Друг е свален над Корсика преди да вземе участие във войната. От 3-те само един взема участие.

САЩ налагат оръжейно ембарго на Израел през 1948, поради което от голямо значение се оказват произведените в местните работилници – нелегални до изтеглянето на британците, но продължили да произвеждат след това. Произведени са общо 210 минохвъргачки Давидка, 3 милиона 9мм патрони, 150,000 копия на гранати Миллс и 16,000 копия на британските картечни пистолети „Стен“.

Оръжейното ембарго е наложено от САЩ през 1947, половин година пред началото на войната и е било насочено изобщо към региона. Но е влияело единствено върху морските доставки на оръжия, които са единствения източник на Израел/евреите. В действителност арабските държави не са купували оръжието си по време на войната, а са разполагали с него преди нея, а морското ембарго не е имало никакво влияние над тях. Единствено Прага нарушава наложеното от Вашингтон оръжейно ембарго и Израел закупува от Чехословакия в хода на войната :

  • 35,000 ръчно-зареждащи (болтови) се пушки Маузер К98
  • 5,000 копия на немските картечници МГ34
  • 900 картечници Вз-37
  • 25 самолета Авиа С199
  • 61 самолета Спитфайър
  • 3 самолета Б17 „Летяща Крепост“

Въпреки всичко Израел успява да победи във войната за своята независимост. Една от основните причини е бойния дух на евреите. За арабските войници загубата е означавала национално унижение, но за евреите тя е била недопустима – Израел се бори за своето оцеляване.

На южния фронт в пустинята Негев египетските сили във всеки един момент разполагат с превъзходство във въоръжението. Командващия египетските сили ген. Ахмед Али ал-Мулави е оценен като компетентен, макар и не иновативен лидер от военните историци и анализатори (по-късно обаче у дома е сочен за главен виновник за провала и е уволнен). В последните стадии на войната израелските части успяват да избутат египтяните зад границата и навлизат в Синай. Този развой на събитията е в противоречие с британските интереси – между Лондон и Кайро съществува военно споразумение за взаимопомощ. Позовавайки се на него британците заплашват Израел от военна намеса и изпращат намиращите се на източното крайбрежие на Суецкия канал войски. Британски самолети започват да летят над Синай и южните райони на Негев. От Тел Авив нареждат на ИДФ да се изтегли до Негев (между 4 и 6 Януари).

Преди 2500 години китайският философ Сун Дзъ пише :

Постави ги пред унищожение и те ще оцелеят. Хвърли ги в смъртоносна клопка и те ще живеят. Единствено когато са в опасност хората са способни истински да се борят за победа.

.

Турция – нова Османска империя или следващият член на ЕС?


ПРЕДИСТОРИЯ – От векове насам въпросът дали Турция е европейска или азиатска държава никога не е имал еднозначен отговор. Ако до 19-ти век Османската империя е водила самостоятелна политика като силен играч на европейската (и световната) сцена, то залеза на султаната го поставя по-близо до Европа. Огромната мюсюлманска армия се превръща от най-голямата заплаха за Австро-Унгария в буфер между Европа и Руската империя. По време на Кримската Война турската армия с помощта на французи, англичани, германци и италианци се изправя срещу войниците на цар Николай Първи. През Първата световна война страната е сред губещите, но след нея националистите успяват да свалят султана, слагайки край на Османската Империя. От встъпването в длъжност през 1923 година на първия президент на република Турция – Мустафа Кемал Ататюрк, страната е подложена на силна модернизация, а Исляма е заменен с яростно светски национализъм (кемализъм). Московския договор от 1921 сближава СССР и младата турска република, а приятелството им остава чак до 1945 година. През 30-те години обаче „заплахата от западните страни” изглежда все по-далечна за управниците в новата столица Анкара и отношенията с европейските държави са нормализирани. Макар страната да е ухажвана от големите европейски сили през войната 1939-1945, тя успява да запази неутралитет. Едва през Февруари, 1945, когато поражението на Германия е било на хоризонта, Анкара официално обявява война на Берлин, печелейки дипломатически и политически дивиденти, без да дава никакви жертви. Това е и една от причините Турция да се оказва от „западната страна” на Желязната завеса, макар географски да е на изток от социалистическа България. До края на студената война, а и след това Анкара поддържа строг анти-комунистически курс, светския национализъм отдалечава страната от арабските и мюсюлманските държави. Периодът е белязан и от изключително добри отношения със западните страни и Израел, а като втората най-голяма армия в НАТО Турция е важен стратегически партньор на Вашингтон. Но днес почти вековната про-западна ориентация на страната е поставено под въпрос.

Има още

Българската следа в зората на авиацията


Митът, че първата въздушна бомбардировка в света е извършена от български летци по време на Балканската Война (бомбардировката над Одрин) е един от най-разпространените национални митове, който рядко бива поставян под съмнение. Както при инженерните изобретения, така и във военното дело няколко държави претендират да са първи. В действителност съществуват неоспорими доказателства, които оборват този български мит. На лице са други, според които даже официалната версия за събитията не отговаря на истината. Основни източници за тази статия са „Въздушна мощ“ на Димитър Недялков, издавана от Министерство на Отбраната и списание „Военноисторически сборник“.

23 Октомври 1911 – рано сутринта капитан Пиаца излита със самолет Блерио XI (в книгата на Д. Недялков е посочен Блерио IX поради техническа грешка, не XI). За първи път самолет е използват за постигане на военна цел – разузнаване. Това е първия боен/военен полет в света (по време на итало-османската война в северна Африка). Разузнаването не причинява пряка вреда на врага, поради което мисията се окачествява единствено като военна от някои автори (не бойна).

1 Ноември 1911 младши лейтенант Гавоти  извършва за първи път в историята въздушна бомбардировка, хвърляйки 4 ръчни гранати от самолета си. Зачита се за първия случай на използване на самолет за бойна (не само военна) цел.

24 Януари 1912 – отново капитан Пиаца осъществява за първи път в историята разузнаване с въздушно фотографиране.

4 Март 1912 отново младши лейтенант Гавоти осъщестявав първите в историята нощен разузнавателен полет и нощтна бомбардировка.

13 Август 1912 – първия полет от български пилот (поручик Симеон Петров).

16 Октомври 1912 – Поручиците Радул Милков и Продан Таракчиев извършват първия боен полет на българската авиация, в който е извършено разузнаване и са „хвърлени няколко ръчни гранати“.  Същия ден военният балон София-1 осигурява действията на българската артилерия – първия в историята пример за съвместно използване на въздухоплавателни и авиационни средства едновременно във военни действия. Във всеки учебник по история това се споменава и като първата бомбардировка в света. Не само, че това не е първата бомбардировка в историята, но най-вероятно по време на този полет Милков и Таракчиев изобщо не са пускали гранати. Според Д. Тангълов в специализираната литература полета на двамата изобщо не е свързван с бомбардировка до 1940 година, а единствено с разузнаване. Но на 16. 10. 1912 все пак са използвани едновременно самолет и балон за военна цел (разузнаване) в синхрон с артилерията, която е прецедент в световната история. Позовавайки архивни документи авторът обаче открива, че първата бомбардировка на българската авиация е извършена един ден по-късно :

17 Октомври 1912 – италианският пилот-доброволец в Българската Армия Джовани Сабели и българския наблюдател В. Златаров извършват първата бомбардировка от самолет в българската (не световната) история. Тяхното име остава забравено, а днес най-често гореспоменатите Милков и Таракчиев са назовавани погрешно като първите български бомбардировчици.

17 Октомври 1912 – поручик Христо Топракчиев и руският летец Т. Ефимов поотделно летят с аероплани „Блерио“ и за първи път във военната история разпръскват листовки над противника. За обикновения войник това е бил голям психологически удар – самото действие е било демонстрация на надмощие.

19 Октомври 1912 – по време на боен полет самолетът „Блерио” на поручик Топракчиев се запалва – той става първата и единствена жертва на българската авиация във войната.

30 Октомври 1912 – на самолет, пилотиран от подпоручик Ст. Калинов, като наблюдател се издига първата участвала в боен полет жена – Райна Касабова. По време на полета отново са пуснати листовки над турските войници, целящи да сломят бойния им дух.

12 Ноември 1912 – се осъществява първият групов боен полет. Четири самолета, пилотирани от поручиците Р. Милков, Н. Богданов, Ст. Калинов и руснака Н. Костин летят заедно към одринската гара Караагач, хитро появявайки се над целта от различни посоки.

26 Януари 1913 – поручик П. Попкръстев и Дж. Сабели извършват боен полет над Мраморно море и за първи път в световната история бомбардират противников кораб в открито море, хвърляйки бомби над плаващия броненосец „Хайредин Барбароса“

15 Март 1913 – пилот от второ аеропланно отделение е преследван от турски аероплан, което е първата среща на вражески самолети в историята.

Загинали пилоти в служба на отечеството :

  • 1912-1913 – по време Балканска война загива 1 български летец
  • 1915-1918 – по време на Първа световна война загиват 7 български летци
  • 1943-1944 – по време на англо-американските бомбардировки загиват 31 български летци
  • 1944 – след съветската окупация на България и преврата на 09.09 от комунистическия режим в България са разстреляни 18 български летци
  • 1944-1945 – в края на Втората Световна Война, биейки се срещу нацистка Германия и нейните съюзници загиват 27 български летци
  • 1960-20034 летци загиват в мирно време по време на тревоги и още 4 по време на аварии.