Най-известните вземания на заложници част 2


Най-известните вземания на заложници

Част 1 :

Част 2:

  • Норд-Ост в Москва/Дубровка
  • Операция Ентебе

Виж също :

Модерен американски тероризъм част 1

Абу Джихад и израелския рейд в Тунис

Норд-Ост в Москва/Дубровка

На 23-ти Октомври в Дома на Културата в Москва близо 50 терористи влизат по време на мюзикала „Норд-Ост”, вземайки почти 900 души за заложници. Ръководителят на операцията е Мовсар Барайев, един от лидерите на ИПОН – Исламский полк особого назначения (Ислямски полк със специално предназначение, наричан още „Чеченския спецназ”). Операцията е организирана от чеченския главатар и ветеран от 5 конфликта Шамил Басаев, убит от руските спец. служби 4 години по-късно.
В театъра са се намирали близо 900 души, 75 от които чуждестранни граждани. Мовсар Барайев отправя предложение към руските власти да освободи чуждите граждани, тъй като няма искания към техните държави. Москва отказва, първата от много грешки в този инцидент.
Мовсар Бараев и другите терористи излизат със следното послание по руската телевизия :

М.Б. : Ние идваме тук, в столицата на Русия за да спрем войната или да умрем в името на Аллах. Кълна се в Аллах – ние желаем да умрем повече, отколкото да живеем.  Аллаху Акбар (Аллах е велик).
?? : Това за нас е сбъдната мечта. Това е дар Аллах.
?? : Искам да кажа на нашите врагове, че желаем смъртта, по пътя на Аллах.

Терористите държат заложниците 3 дена. На 4-тия (26-ти Октомври) руските сили за сигурност щурмуват театъра. Тук е и един от най-противоречивите моменти по време на щурма – руските спец. части пускат упойващ газ чрез вентилационната система. За броени минути всички в залата (терористите и заложниците) заспиват, но руските командоси влизат едва час по-късно. От тактическа гледна точка операцията е успешна – терористите не изстрелват нито един патрон, не детонират нито един експлозив и не убиват нито един заложник. Мистериозният газ, който е използван от спецназ обаче е причината за смъртта на почти 200 заложници. Не е съобщено на медиите какъв газ е използвано, дори и на посолствата в Москва.

След месеци изследвания редица западни и руски учени стигат до извода, че е използван непознат до този момент дериват на фентинил, сам по себе си със 100 пъти по-мощно действие от морфина. Използваният негов производен газ се предполага, че е около 1000 пъти по-мощен от морфина. До ден днешен руското правителство не е съобщило какъв точно газ е използван. На заложниците е оказана лекарска помощ със закъснение, поради слаба координация. Освен това лекарските екипи са разполагали със средства, предназначени конкретно за фентинил, а не незнайния негов дериват. Внезапното заспиване на заложниците (повечето от които са седяли на седалките в театъра) е причинило накланяне на главата им, прекъсващо дихателния път. Смъртта на много от жертвите е причинена именно от задушаване. Останалите жертви са умрели по-късно в болниците, тъй като руските власти не съобщават какъв е използвания газ и лекарите не са могли да предприемат адекватни мерки. Факта, че хората са били в плен в продължение на 3 дена и са били подложени на жажда и глад ги е направил по-уязвими.
Паралелно с държавното разследване, независима комисия започва свое. В нея участват руски политици, журналисти, както и известнияг Александър Литвиненко (бивш агент на КГБ и ФСБ) и разследващия журналист Анна Политковская. Според тях руските власти не само са знаели за атентата, а са били и огранизатори на атентата, като се спекулира, че Барайев (чието тяло не е намерено) е агент на ФСБ (Федеральная служба безопасности).
През 2006 година Анна Политковская е убита в асансьора на блока си с 4 изстрела, един от които в главата. Месец по-късно в Лондон Александър Литвиненко е отровен, като това се установява малко след срещата му с бивши агенти на КГБ. След 25 дена в болница той умира, като след смъртта му е установено, че е отровен с радиоактивния елемент полоний. Малко преди смъртта си той излиза с официално заявление :

Може и да успеете да ме заглушите, но тази тишина има цена. Показахте се като безскрупулността и варварщината си, в която ви обвиняват най-настървените ви противници. Показахте, че нямате никакво уважение към човешкия живот, свободата или цивилизованите ценности. Показахте, че сте недостойни за постта, който заемате, незаслужаващи доверието на цивилизовани мъже и жени. Може и да успеете да заглушите един човек, но тътенът на протестите от целия свят ще ехти в ушите Ви до края на живота Ви, г-н Путин. Дано Бог ви прости за стореното, не само на мен, а и на и Русия и нейния народ.

.

Операция Ентебе

На 27-ми Юни, 1976 терористи пленяват самолет на ЕърФранс, пътуващ от Тел Авив до Париж с междинна спирка в Атина. След излитане и все още в гръцкото въздушно пространство терористите изваждат оръжията си, скрити в консерви. Една от причините за липсата на бдителност у гръцките проверяващи е стачката на летищните работници в Атина. Още от 1968 година израелското разузнаване следи всеки полет, в който има израелски граждани и нередности са установени много преди да се разбере, че самолетът е похитен от терористи.
След като самолетът минава под техен контрол се насочват към Либия за презареждане, след което в Ентебе, Уганда.
Похитителите са 4 (или 5) – германските комунисти Габриеле Крьош-Тидеман и Вилфред Бьозе от терористичната групировка „Революционните ядра” и двама (или трима) палестинци от комунистическата НФОП (народен фронт за освобождение на Палестина), един от които е Фаиз Абдул Рахим Джабер. Обявяват, че самолетът е овладян от група „Че Гевара” и „Батальона на Газа”, които са част от НФОП.
На летище Ентебе те разделят заложниците на евреи и неевреи (без значение от гражданството им), но в Либия една бременна заложничка е пусната на свобода и отлита за Лондон. Френските граждански (от нееврейски произход) са освободени впоследствие от самото летище в Ентебе и редица международни разузнавателни служби веднага започват да ги разпитват. Изпратен е и екип от психолози от израелското разузнаване МОСАД, които чрез хипноза успяват да научат подробности за помощенията на терминала на летището Ентебе, къде има щори, на коя страна се въртят вратите и т.н.
От 1971 до 1979 година на власт в Уганда е президентът Иди Амин Дада, прочул се освен с геноцидът над собствения си народ  и с самопровъзгласяването си за „последния цар на Шотландия”. Като такъв Амин е изпратил писмо на английската кралица, гласящо

Бих желал да уредите посещението ми в Шотландия, Ирландия и Уелс, за да мога да се срещна с ръководителите на революционните движения, борещи срещу вашето империалистическо подтисничество.

Склонността му да храни крокодили с враговете си и канибалските ритуали също са стряскаща илюстрация за този човек. Описван от всички като мегаломан, Иди Амин решава, че това е неговия златен шанс да получи световна слава и поема ролята на преговарящ от името на НФОП (с чиято униформа се появява по държавната телевизия). Игрален филм за Иди Амин Дада, завършващ с операция Ентебе.

Пенсиониран армейски офицер и бивше военно аташе на Израел в Уганда е използвано от разузнаването – обаждал на Иди Амин по няколко пъти на ден, убеждавайки го, че играе голяма роля и че от изхода на тази ситуация зависят световните събития. Това е и една от причините президентът да заповядва на похитителите да удължат ултиматума си с три дена.
Още в първия ден на похищението, израелския държавен и военен елит обсъжда военната опция. Като основен проблем се посочва дистанцията между двете държави – около 4000 километра. Израелските пилоти не са обучени за подобни операции, което е и сред основните причини терористите да избират Уганда, а не някоя сравнително близка до Израел арабска държава. Исканията на похитителите са освобождаването на осъдени престъпници и атентатори от Израел, Германия, Франция и др. На летището са изпратени стотици утандийски войници.
Цялата израелска военна и разузнавателна машина се заема с операцията по осбождаването. Прието е да се направи въздушен десант в Ентебе, от който по суша да се пратят войски и да бъде превзето летището. Сапьори на МОСАД са изпратени в авиобаза на угандийските ВВС, където залагат експлозиви на 12 изтребителя (в различните източници се посочват между 11 и 30 МиГ-а). В Кения, с която Израел е в добри отношения, са изпратени агенти на МОСАД, които са в готовност да превземат временно летището, ако властите в Найроби им откажат правото да презаредят на тяхна територия (до което не се стига). На летището в Ентебе са изпратени и диверсионно-разузнавателни екипи, които събират допълнително информация и минират част от пътищата. За самия десант са подготвени 4 транспортни самолета, един санитарен самолет (летяща болница) и един самолет за радиоелектронна борба, боядисан като цивилен. Освен БТР-и и джипове, израелските командоси разполагат и с черен мерцедес, точно копие на президентския. Преди идването на Иди Амин Тел Авив и Кемпала имат добри отношения и голяма част от угандийските войници са обучени от израелски експерти.
Макар да изминават дни от похищението нито ООН, нито западноевропейските държави или САЩ не осъждат терористичния акт. Главния секретар на ООН (където най-голям блок формират про-съветските и мюсюлманските държави) не желае да предприеме никакви действия и не осъжда действията нито на Иди Амин, нито на НФОП. Главния равинат на Израел се обръща към Ватикана, но Папата отказва да се намеси. За което има и конкретна причина – макар да са смята за католическа държава от идването на Иди Амин започва период на насилствена ислямизация. След като пада от власт Иди Амин бяга в изгнание в Саудитска Арабия, която още през 70-те години е сред водещите държави в арабската икономическа инвазия на черна Африка.
Щурмът на летището е успешен – по време на престрелките загиват 3 заложника и са убити похитителите и част от угандийските войници. По всяка вероятност дошлите от Сомалия (където е била квартирата на НФОП) Уади Хадад и Илич Рамирез Санчес (Карлос Чакала) са избягали от Ентебе преди идването на израелските командоси. За тяхното присъствие потвърждават самите заложници и разузнавателните служби. От израелските военни загива само един – Йонатан Нетаняху, брат на сегашния премиер Бенямин „Биби” Нетаняху. И двата са служили като командири в елитното израелско подразделение Сайерет Маткал.
Операцията е давана за пример във всяко военно училище в света при изучаването

Размяна на огън в Корея – дипломация или война?


На 23-ти Ноември, 2010 година, в световния печат за броени минути се появиха притеснителни заглавия като „Северна Корея нападна Южна Корея”, „нова севернокорейска агресия”, а в по-крайните случаи читателите се натъкнаха на „започна нова война между корейските държави”. Причината беше размяната на огън между севернокорейската и южнокорейската армия. Но дали апокалиптичните прогнози отговарят на вероятния развой на събитията? И какво значат подобни „взаимодействия” между двете корейски държави? Начало на военни действия или дипломатически маневри?

За цинично успокоение може да се даде фактът, че подобен тип инциденти не са рядкост. Всъщтност, в повечето (!) случаи те са циклични и далеч не става дума за случайни, импулсивни или непремислени действия отстрана на самостоятелно действащи корейски военни.

  • на 10-ти Ноември, 2009, в оспорваните териториални води се разменя огън между военни кораби на двете държави. Предполагаемо загиват 10 севернокорейски войника.
  • на 26-ти Март, 2010, южнокорейският военен кораб Чеонан е потопен край остров Панендо. Островът е едностранно обявен за част от Южна Корея през 1953, което не се приема от правителствата в севера. Южнокорейско разследване установява, че корабът е потопен от севернокорейско торпедо, но Пхенян отрича каквото и да е участие. В атаката умират 46 души, над 50 са ранени, а като резултат Сеул провежда най-масивното учение за борба с подводници в историята.
  • през Август, 2010, в отговор на южнокорейско военно учение са изстреляни над 100 артилерийски снаряда от севернокорейската армия, които попадат в собствената им територия, но заплашително и символично близо да границата с юга. Не се стига до преки сблъсъци. Ден по-рано южнокорейска рибарска лодка е пленена в оспорваните води.
  • в последните 60 години е имало безброй инциденти, в които рибарски лодки навлизат в „вражески” води, севернокорейски агенти отвличат или убиват граждани от близките до границата южнокорейски градове и много други. Няма официално подписан мирен договор между двете страни и корейската война все още не завършила, макар на 27 Юли, 1953 да е подписано прекратяване на огъня (между Вашингтон и Пхенян, без Сеул).

Почти няма държава в света, която да няма официални и неофициални териториални диспути. Корейският случай обаче е уникален – двете държави са наследници на една и съща култура, народът и езикът са еднакви. И двете са силно военизирани и са последния ясно очертан остатък от студаната война – все още действат правилата на „двата лагера”. След Корейската война и в двете държави на власт идват репресивни диктатури (като юга не отстъпва на севера). През 50-те години според редица показатели Корея се е нареждала до Афганистан в развитието си. Разликите почват именно тук – днес Южна Корея е изключително богата страна и според Световната банка е на 26-то място в света по брутен вътрешен продукт на глава от населението. Държавата е водеща в електрониката и се води една от най-компютъризираните нации, както и сред първите 20 в света според индекса за човешкото развитие. Страната отдавна е заменила военната хунта с пълноценна демокрация.

СЕВЕРНА КОРЕЯ е пълната противоположност – това е най-репресивната държава в света. В няколко исторически периода поликитаката на правителството довежда до нечувани гладове, като през 90-те години умират 2 милиона души (10% от населението). Брутният вътрешен продукт на глава от населението е между 1 към 17 и 1 към 25 от този на Южна Корея. За сравнение – в случая на източна и западна Германия през 1990 това съотношение е едва 1 към 2. В страната не съществуват избори, всички медии са държавни, а концентрационните лагери на са спирали да работят от 1953. За повече информация виж Бъдещето на Северна Корея – империя или провинция?

РАЗМЯНАТА НА ОГЪН между двете държави преди няколко дена е станала след проведено от Южна Корея военно учение близо до оспорваната морска граница, за което Пхенян предварително предупреждава, че няма да бъде толерирано. Ден по-рано правителството в Сеул съобщава, че обмисля да поиска от САЩ разполагане на ядрени установки в страната. Това пък е отговор на мнението американският ядрен физик Зигфрид Хекер от университета Станфорд, който преди 2 седмици бе официално поканен в Северна Корея. Въпреки наложените санкции, Корея е успяла да изгради „ултра-модерен ядрен център” и около 2000 центрофуги вече са работещи, твърди щатския експерт. За ООН и САЩ това е ясно доказателство, че ядрената програма на Пхенян се ползва със значителна финансова и техническа подкрепа (от Китай), а правителството в Сеул зачита това за пряка опасност за страната. Според професорът от сеулския университет Кукмин – Андрей Николаевич Ланков (руски есперт по корейска литература и история, както и водещ анализатор на севернокорейската политика), има известна вероятност наистина да става дума за инцидент – самостоятелно решение на корейски военен, а не предвидено по този начин действия на правителството. По-вероятно е обаче, твърди Ланков, да става дума за преднамерен ход на Пхенян. Възможните обяснения според него са няколко : – демонстриране на сила след като преди месец и половина официално бе посочен 28-годишния син Ким Чен-Ун за наследник на сегашния лидер (и негов баща) Ким Чен-Ир (повече информация). Подобни ходове са извършени и през 1994 когато след смъртта на баща си – Ким Ир-Сен, на власт идва сегашният лидер (което се явява началото на първата комунистическа династия). – типичната за Пхенян политика на зигзагообразно нажежаване и охлаждане на напрежението, от което на практика правителството често получава дивиденти като повече хуманитарна помощ или дипломатичеса тежест при преговорите за ядрено разоръжаване. Вземайки предвид милионите умрели от глад през 90-те и ефектът, който едно теоретично обединение между двете държави би имал върху икономиката на юга, не е случайно, че най-големите доставчици на хуманитарна помощ са именно „предателска Южна Корея, империалистическа Япония и капиталистическите САЩ. А всичките са склонни да компенсират Пхенян ако се откаже от ядрената си програма.

В действителност, никому не са изгодни резки промени в статуквото, според Ланков и редица други анализатори :

  • за Южна Корея присъединяване на севера би означавала финансова катастрофа, надминаваща многократно проблемите при обединението на Източна и Западна Германия през 1990. Нелегалните северни гурбетчии в Китай се радват на надница от 2 долара (цяло състояние по техните стандарти), докато средния южнокореец изкарва средно по 60 долара на ден.
  • за Северна Корея резки промени биха довели не само до криза (позната на всички държави от бившия соц.лагер по време на прехода). Според Ланков лидерите не изключват възможността от т.нар. „румънски преход” – в края на 1989 дългогодишният румънски диктатор Николае Чаушеску е набързо осъден на смърт и разстрелян, единствения подобен случай в източноевропейската перестройка. „Самоубийци на север няма” казва Ланков, обобщавайки тази ситуация. Реформи от китайски тип също са трудни за постигане – по-скоро биха довели до хаос и срив. Мирно обединение на двете държави в най-добрия случай би означавало за върхушката в Пхенян край на властта им, а в най-лошия – смъртна присъда.
  • за Китай криза и смяна на властта в Северна Корея би означавало внезапен поток от бежанци, икономическо бреме и най-вече хаос в държава с развита ядрена програма и гигантска армия.

ОГРОМНИЯТ АРСЕНАЛ НА СЕВЕРНА КОРЕЯ е и сред най-големите притеснения на Вашингтон и Токио, освен икономическите последици. Със своите 1.1 милиона войници и над 8 милиона запазняци, Северна Корея разполага с четвъртата по големина армия в света, огромен брой танкове, самолети и други оръжия и не на последно място – действаща ядрена програма. След падането на комунизма в източна Европа, в конфликтните точки по света – Африка, Близкия изток, Индокитай, Латинска Америка, се наблюдава многократно увеличение на нелегалната оръжейна търговия, а корупцията сред военните коства на държавите от бившия СССР и неговите сателите хиляди „безследно изчезнали” тона оръжие. Разпадането на държава като Северна Корея не изключва вероятността радикални терористични групировки (с които е доказано, че Пхенян има дългогодишни отношения) да се сдобият с конвенционални или ядрени оръжия. Последиците са неприемливи за САЩ, Япония, както и за целия свят.

ДИПЛОМАТИЧЕСКИ МАНЕВРИ е другото тълкование на подобни гранични сражения. Много анализатори определят този подход като държавен рекет, тъй като най-често „прегрешенията” се награждават с увеличение на хуманитарната и финансова помощ. В отговор на атаката Сеул временно прекрати изпращането на помощ към северния си съсед, а управляващите изказват позицията, че цикълът на „възнаграждаване на злодеяния” трябва да се пресече. Сегашния президент на Южна Корея е Лий Мун-Бак, представител на консервативната партия, чиито идеологически корени стигат до генерал Пак Чон-Хи, дошъл на власт след военен преврат. Ръководената от него военна хунта не отстъпва по репресивност на севернокорейския си аналог. През 1979 година президентът е лично застрелян от директора на корейското разузнаване, но именно мълниеносните реформи на Пак Чон-Хи помагат на страна не само да задмине Северна Корея , но и да стане впоследствие една от най-развитите и богати държави в света.

Израелско-арабската война 1948-1949


Първата Израелско-арабска война започва през 1948 година, година след като ООН решава да приеме създаването на еврейска и арабска държава в Палестина. Втората не се създава, тъй като след изтеглянето на британските войски от Палестина арабския свят обявява война на Израел. Часове след обявяването на независимостта. От едната страна на конфликта е Израел. Отдругата :

  • Египет
  • Сирия
  • Йордания
  • Ливан
  • Саудитска Арабия
  • Йемен
  • Ирак
  • Палестинските партизани от Джаиш ал-Джихад ал-Мукадас (Армия на Джихада)
  • Палестинските партизани от Арабската Освободителна Армия
  • Либийски и алжирски доброволци

Често в медийното пространство се лансира идеята, че целта на арабските сили не е била унищожението на Израел, а запазване на арабските територии. Териториите са били не на Египет, Сирия, Йордания и т.н., а на палестинската арабска държава (според плана на ООН). В края на войната Египет окупира ивицата Газа, а Йордания – Западния Бряг. Като аргумент, че арабската коалиция не си поставя за цел елиминирането на Израел много про-палестински историци и активисти дават идеята, че Израел превъзхожда противниците си числено и от гледна точка на въоръжението. Но идеята, че Израел с „могъщите“ си танкове и самолети разгромява арабите още от първите дни на войната не отговаря на историческите факти.

ЧИСЛЕНОСТ

Често се дава аргументът, че израелските сили са имали числено превъзходство над арабите, тъй като последните са били млади държави, току-що получили независимостта си от колониалните империи. Сравнително популярен мит.

АРАБСКИТЕ СИЛИ

  • Палестинските партизани от Джаиш ал-Джихад ал-Мукадас (Армия на Джихада) и Арабската Освободителна Армия са наброявали 3,000 души в началото на войната. В пикът на неконвенционалните сражения (преди изтеглянето на британците) броят им достига 6,500 души.  Става дума за организирани и въоръжени отряди със стриктна йерархия, действащи като партизански групи. Често биват бъркани с нередовните арабски „войници“ – селски и градски организатори, без особена подготовка и структура.
  • Египет е сред първите държави, които изпращат войници в първите дни на войната. Именно в тези стадии египетските войски са разчитали на 10,000 души жива сила. По време на първото примирие успяват да увеличат тази бройка на 20,000 души, а в края на войната – 40,000 души.
  • Йордания влиза във войната едва с 4,500 души, а към края броят им намалява до 3,000. Йорданската армия няма особено влияние върху сраженията, заразлика от йорданския Арабски Легион. Същия обаче е абсолютно независим от Йордания и действа самостоятелно (виж долу).
  • Арабския Легион е съставен е от ветерани от Втората Световна Война и ръководен от британския генерал Джон Глъб. Действа като независим, извън юрисдикцията на властите в Аман. Още преди Израел да обяви независимост легиона участва в сражения с евреите, навлизайки в Британския Мандат Палестина, убивайки въоръжени и невъоръжени (бъдещи) израелци. В началото на войната в Палестина са изпратени 6,000 души, а в края на войната всички 12,000.
  • Сирия участва влиза в сраженията с 3,500 души, като към края на войната нарастват до 5,000.
  • Ирак влиза във войната с 3,000 души. По време на първото примирие вече 10,000 иракски войници са изпратени на фронта, а в края на конфликта – 18,000. Войниците са граждани на Ирак, но много от тях действат като отделни формирования, под йорданско командване (не са включени в горните данни).
  • Ливан участва с 1,000 души, но болшинството от тях (тези под ливанско командване) не влизат в преки сражения. Тези, които участват в битки го правят под флага на Йордания.
  • Саудитска Арабия осигурява 1,200 войници за коалицията, командвани от Египет и Йордания (С.А. няма граница с Израел).
  • Йеменски доброволци (около 500) участват в йорданската армия.
  • Алжирските и либийските доброволци допълват коалицията с 1,000 души.

ЕВРЕЙСКИТЕ СИЛИ в деня на независимостта са съставени от Хагана (19,000 боеспособни мъже и жени), Иргун – 3,000 и Лехи – 800. Още в началото на войната всички сили са обединени в Израелските Отбранителни Сили. Числеността им в различните периоди е следната :

  • 15-ти Май (началото на войната) – 29,677
  • 4-ти Юни – 40,825
  • 17-ти Юли – 64,686
  • 7-ми Октомври – 88,033
  • 28-ми Октомври – 92, 275
  • 2-ри Декември – 106,900
  • 23-ти Декември – 107,652
  • 30 Декември – 108,300

Редно е да се отбележе, че това са данни за общата численост на силите, което включва фронтоваци (въоръжени войници), тиловаци, координатори, механици, обслужващ персонал и т.н. В началото на войната от 29,677 около 23,000 са боеспособни, а останалите изпълняват непреки военни дейности. Не всеки войник е разполагал оръжие поради липса на такива. Данните за арабските сили отговарят на реални им брой, тъй като щабовете и организацията се извършват от съответните държави, а тамошните военни не се числят към „изпратените“ на фронта. В началото на войната 34,000 хиляди араби се изправят на бойното поле срещу 23,000 евреи. Към края на войната от двете страни са 88,000 арабски войници и 110,000 израелски военнослужещи (не войници).

ВОЕННА ТЕХНИКА

Често се твърди, че още в началото на войната израелските разполагат с по-голям брой танкове, самолети и оръдия. Това твърдение не е подкрепяно дори и от сериозните арабски историци, а е по-скоро плод на медийна пропаганда, тъй като в деня на своето създаване Израел не разполага с нито един танк, оръдие,  или модерен самолет. Единствените налични самолети са били пощенски и разузнавателни двуплани от ерата на Първата Световна Война. Абсолютно неадекватни за сражения от средата на века. Първите си танкове Израел купува по време на първото примирие (юни-юли).

ТАНКОВЕ
Израелските танкови сили разполагат през войната с :

  • Хочкис 39 (The Char léger modèle 1935 H modifié 39) – 11-тонен френски танк от 1935 година, смятан за анахронизъм от всички военни по света още при нападението на Германия над Франция (1940). Въпреки това десетте танка от този модел, с които Израел успява да се сдобие са гръбнака на армията (през цялата война Израел разполага с общо 28 броя танкове от 4 модела). Въоръжен е с 37мм оръдие и 7.5мм картечница.
  • Кромуел – британски танк, 28-тона, клас „лек“, с едно 75мм оръдие и 2 броя 7.92мм картечници. Израел придобива общо 2 танка от този модел през войната. Имат решаващо значение при битката за Латрун (днес танков музей в Израел).
  • Валънтайн – британски танк на Викерс-Армстронг, използвани са общо два броя – единия с 40мм оръдие, а другия с 57мм. И двата разполат с 7.92мм картечница.
  • Шърман – пословично неефективния американски танк. Макар да е най-произвеждания в света танк по време на Втората Световна (50,000 броя), едва 14 влизат в израелските редици. Закупени са от италиански автоморги (за скрап) и пратени в Израел. Монтирани са им 75мм и 105мм оръдие, като са им направени множество модификации. В началото танковете Хочкис са гръбнака на армията, но до края на войната най-големи заслуги имат именно танковете Шърман.

Арабските сили разполагат с 9 модела танкове.

  • Матилда 2 – 25-тонов британски пехотен танк. Произвеждал се е от Викерс-Армстронгс от 1937 година. Въоръжението му се състои от 40мм оръдие и 7.92мм картечница.
  • – Р35 – 10-тонния лек френски танк, произвеждан от Рено от 1934 година. Въоръжение – 37мм оръдие и 7.5мм картечница.
  • Р39 (Р40 или Р35\40) – модификация на Р35 с по-добро оръдие, увеличена броня и по-мощен двигател.
  • Шърман – 33-тонния среден американски танк, произвеждан от 1942. Въоръжение – 75мм оръдие; някои варианти са били с 105мм американско или френско оръдие. Една 12.7мм картечница и 2 броя 7.62мм (х51мм). Използвани от Египет.
  • М22 – 7.4-тонен лек американски танк, 37мм оръдие и 7.62х51мм картечница, от 1942 година. Използван от Египет.
  • Марк 6 – 5-тонен лек британски танк, произвеждан от Викерс-Армстронгс от 1936 година. Използван от Египет.
  • Панцер 4, ФТ-17 и Марк-4 остават в резерва на арабските сили, като Панцер 4 е използван от египтяните като станционално оръдие в пустинята Синай на границата с Израел.
  • Освен танкове, арабите разполагат и с няколко военни машини на танкови шасита (самоходни оръдия/самоходни артилерийски установки)
  • В средата на войната от арабската коалиция само Египет разполага с 5 пъти повече танкове (132 или 135), отколкото Израел разполага през цялата война (28). Отделно Сирия разполага с 45 единици Р-35 и Р-39. Сумарно арабската коалиция превъзхожда Израел по брой танкове 7 пъти.

АРТИЛЕРИЯ

Арабските сили през войната разчитат на :

  • 150мм СИГ33 – немско оръдие. Използвани са в самостоятелен вариант или монтирани на шасита от танковете Панцер-1 и Панцер-2 (САУ)
  • Брен Гън Кериър – британско шаси, с възможност за монтиране на различни оръдия. В случая са използвани .303 ББП .55(13.75мм) ББП и 25мм оръдия (като последните са сирийски модификации).
  • Лорейн 38Л – френско самоходна установка (шаси), на която са монтирани 65мм оръдия.
  • 2 паундови/40мм оръдия Орданънс КюФ2 на Викерс
  • 6 паундови/57мм оръдия Орданънс КюФ6 на Викерс
  • Арабската коалиция разполага и с разнообразен  арсенал от минохвъргачки, оръдия, анти-танкови пушки и др.

Израелската Армия е разполагала до края на войната с :

  • 2-инчови британски минохвъргачки Орданънс СБМЛ
  • Наполеончикс – израелското наименование за 65мм френски оръдия на дървени колела от 1906 година. Смятани са за анахронизъм още през Първата Световна Война (1914-1918)
  • 75мм френски оръдия – уголемен вариант на Наполеончикс, на въоръжение влизат едва няколко броя
  • 120мм френски миномети (нарезна цев)
  • Давидка – минохвъргачка, местно производство. Измислена и произведена в еврейски цехове. Нетрадиционния й начин на действие я е правил практически неизползваема в реални сражения (в поддържаща роля, като лека артилерия или за обсада)
  • Музейни експонати – сред най-интересните елементи от израелското въоръжени през 1948-1949 са оръдията от 19-ти век, намиращи се във военни музеи. Преработени са в местни работилници, но ефективността им е била ниска.
  • Заразлика от арабските сили, Израел не разполага със самоходна артилерия.

САМОЛЕТИ

Арабските сили разполагат със Спитфайър, Мк9, Т-6Т, Ц-47 Дакота, Хоукър Хърикейн, Авро Ансон. Макар Израел да не разполага с нито един боен самолет в началото на войната, в нейния край арабските сили имат по-малко – от нула до края на войната от Чехословакия са купени близо 100 (на фона на 75 арабски). Трябва да се признаят и уменията на египетските инженери, които успяват да превърнат военните транспортни самолети Ц-47 Дакона в бомбардировачи. Но египетските сили така и не успяват да използват потенциала им докрай, тъй като е съществувала пословична липса на координация между различните части. Египетската артилерия, пехота, танкови войски и авиация почти не действат синхронно, за което отново след войната е обвинен египетския генерал Мулави. Отговорност носи обаче тактическото командване – единствените случаи, в които египетската артилерия, бронетехника и авиация действат синхронно е при ръководените лично от Мулави операции.

Еврейските сили не разполагат с нито един боен самолет в началото на войната (и съществуването на Израел), противно на мнението на много хора. Единствените самолети, които са имали са биплани от Първата Световна Война или междувоенния период – разузнавателни, пощенски. Но дори бойните биплани вече са смятани за част от миналото в началото на Втората Световна Война (1939). По време на войната обаче Израел успява да се сдобие с :

  • Б-17 „Летящата Крепост“ – общо 3 броя са закупени на черния пазар, като 1 е свален и никога не каца в Израел.
  • Спитфайър – заедно с Авиа С-199 са купени от Чехословакия, единствената страна през войната, която продава на Израел оръжия, тъй като САЩ налагат оръжейно ембарго на Израел.
  • Авиа С-199 (чешки вариант на Месершмит Бф109) – заедно със Спитфайър са гръбнака на израелската авиация.
  • П-51 Мустанг
  • ДеХавиланд Москито – общо 3 броя, един от които е оставен в пустинята от британците, но в негодно за летене състояние и е използван за обучение на авиомеханици. Друг е свален над Корсика преди да вземе участие във войната. От 3-те само един взема участие.

САЩ налагат оръжейно ембарго на Израел през 1948, поради което от голямо значение се оказват произведените в местните работилници – нелегални до изтеглянето на британците, но продължили да произвеждат след това. Произведени са общо 210 минохвъргачки Давидка, 3 милиона 9мм патрони, 150,000 копия на гранати Миллс и 16,000 копия на британските картечни пистолети „Стен“.

Оръжейното ембарго е наложено от САЩ през 1947, половин година пред началото на войната и е било насочено изобщо към региона. Но е влияело единствено върху морските доставки на оръжия, които са единствения източник на Израел/евреите. В действителност арабските държави не са купували оръжието си по време на войната, а са разполагали с него преди нея, а морското ембарго не е имало никакво влияние над тях. Единствено Прага нарушава наложеното от Вашингтон оръжейно ембарго и Израел закупува от Чехословакия в хода на войната :

  • 35,000 ръчно-зареждащи (болтови) се пушки Маузер К98
  • 5,000 копия на немските картечници МГ34
  • 900 картечници Вз-37
  • 25 самолета Авиа С199
  • 61 самолета Спитфайър
  • 3 самолета Б17 „Летяща Крепост“

Въпреки всичко Израел успява да победи във войната за своята независимост. Една от основните причини е бойния дух на евреите. За арабските войници загубата е означавала национално унижение, но за евреите тя е била недопустима – Израел се бори за своето оцеляване.

На южния фронт в пустинята Негев египетските сили във всеки един момент разполагат с превъзходство във въоръжението. Командващия египетските сили ген. Ахмед Али ал-Мулави е оценен като компетентен, макар и не иновативен лидер от военните историци и анализатори (по-късно обаче у дома е сочен за главен виновник за провала и е уволнен). В последните стадии на войната израелските части успяват да избутат египтяните зад границата и навлизат в Синай. Този развой на събитията е в противоречие с британските интереси – между Лондон и Кайро съществува военно споразумение за взаимопомощ. Позовавайки се на него британците заплашват Израел от военна намеса и изпращат намиращите се на източното крайбрежие на Суецкия канал войски. Британски самолети започват да летят над Синай и южните райони на Негев. От Тел Авив нареждат на ИДФ да се изтегли до Негев (между 4 и 6 Януари).

Преди 2500 години китайският философ Сун Дзъ пише :

Постави ги пред унищожение и те ще оцелеят. Хвърли ги в смъртоносна клопка и те ще живеят. Единствено когато са в опасност хората са способни истински да се борят за победа.

.

Сомалия – пирати и полицаи


Сомалийските пирати са редовен участник в новинарските емисии, но рядко се навлиза дълбоко в проблематиката. Международната общност е предриеала мерки, но дали са достатъчни?

БРЕГОВЕТЕ НА СОМАЛИЯ са патрулирани от кораби на НАТО от операцията Океански Щит, военноморските сили на Европейския Съйюз EUNAVFOR от операция Атланта, кораби от CTF (Combined Task Force) 151 организирани от САЩ и в момента под британско командване. Участват също и руски, китайски и индийски сили по силата на Шангайското споразумение за сътрудничество. Множество държави действат автономно, извън шапката на международни мисии.

СКОРОСТТА е най-важният фактор при подобен тип мисии. Макар да има атаки, чиято продължителност е над час, повечето свършват за 10-15 минути. Болшинството от нарамените с анти-пиратската мисия кораби са фрегати, корвети и разрушители. В класическия си вид тези лодки не са предназначение за подобен тип действия, тъй като проблемът в този си вид е сравнително млад.
Много от корабите разполагат с по един или два хеликоптера, с които да са в състояние за бързи реакции и притичване на помощ.
Както и във всички конфликти на 20-ти и 21-ви век водещо място взема информацията и разузнаването. В арсенала на общите усилия влизат множество самолети за морски патрул и разузнаване (т.нар. MPRA) :
о

  • САЩ участват с разузнавателни самолети Р-3С
  • Германските ВМС участват също с Р-3С
  • ВВС на Франция участват с бизнес-джета Фалкон 50
  • Френската военноморска авиация (Аеоронавал) участва с разузнавателните Breguet Atlantique II
  • Японските ВВС участват с позиционирани в Джибути разузнавателни Р-3
  • Американските ВМС участват със безпилотните разузнавателни Scan Eagle

В анти-пиратските действия участват Австралия, Белгия, България, Великобритания, Германия, Гърция, Дания, Индия, Испания, Италия, Канада, Китай, Корея (Южна), Малайзия, Пакистан, Португалия, Русия, Сингапур, САЩ, Тайланд, Турция, Франция, Холандия, Швеция, Япония и други.

.
НАРАСТВАЩИЯ НАТИСК от международните сили прави пиратите все по-опасни и изобретателни, които са се научили вече често да променят тактиката си. До скоро повечето атаки се извършваха в късния следобяд, когато малкия ъгъл, под който падат слънчевите лъчи прави засичането на пиратските лодки по-трудно. Идвайки от крайбрежието си и движещи се на изток към корабите това осигурява добър естествен камуфлаж. Рано сутрин също са се правели много атака, тъй като от брега са издухвани прах и пясък, които прикриват цялото крайбрежие.
Но от една-две години се извършват и атаки през нощта, тъй като много от „печалбите“ са инвестирани в очила за нощно виждане, навигаторна апаратура и др. Сред тактическите похвати на пиратите влизат и пускането на фалшиви сигнали за тревога за примамка, прикриване за трафикантски лодки (като бежанците се използват за жив щит) и др.

Пиратските лодки се боядисват в съответните нюанси на бяло и синьо за камуфлаж. Използват се предимно тесни и дълги лодки, които са по-трудни за визуално откриване, а и позволява да се „крият“ между вълните. Дървените лодки и тези от фибростъкло също се предпочитат, тъй като е почти невъзможно да бъдат засечени (заразлика от металните). За повечето атаки се използват минимум 2 лодки (а често от 6 до 8), които разсичат водата с над 26 възела (~48км/ч), което е пределната скорост на най-бързите търговски кораби в права отсечка. При ранно предупреждаване някои кораби успяват да се измъкнат чрез агресивно маневриране при високи скорости. Но това не винаги е възможно :

Има още

България и танковите сражения около 9-ти Септември, 1944


Статията не обхваща цялостно историята на България и българските бронирани части в периода, а разглежда конкретни моменти през месец Септември, 1944.

Повече информация за бронираната техника, която България използва преди и по време на Втората Световна Война :
Българската Армия – танкове и бронирани машини от 1941 до 1944
Българската Армия – танкове и бронирани машини от 1934 до 1941

.

ПРЕДИСТОРИЯ
Във втората половина на 1944 изходът на войната отдавна е бил ясен за всички. Немските войски са били притиснати отвсякъде – настъпващите съветски танкови армии от Изток, съюзническите войски идващи от Нормандия, „мекото коремче на Европа” (Италия) е била наполовина окупирано от САЩ и Англия, Африканския фронт е отдавна загубен.
Българските въоръжени сили са участвали активно във войната и пред 9-ти Септември, 1944, основно в отбранителни акции срещу англо-американската авиация. Малко са българите, които не са чували за Димитър Списаревски и неговата самоубийствена мисия. Но българските бронирани формирования не вземат участие преди 09.09.44. В много източници се споменава, че бронираната техника на България е вземала активно участие срещу югославските партизани (България участва в тамошния окупационен корпус на Оста). Това е един от многото случаи в историографията на този период, в който военновременни митове са приемани впоследствие за факт. Обменът на безпристрастна историческа информация информация между българските и западните историци през Студената Война е бил нулев, поради което и гореспоменатия мит е жив и днес. В действителност БА и нейната бронетехника участва активно срещу партизани, но в България, в т.нар. „стари земи” (Южна Добруджа е анексирана от България, но Вардарска Македония и Беломорска Тракия така и не стават част от държавата). В акции срещу партизани участват и полицията и жандармерията. Последните получават лошо име, още тогава са смятани от мнозина за брутални. В известния като „Шестте ястребинчета“ случай жандармеристи екзекутират 6 деца по време на наказателна акция, отговор на партизански действия.
Има още

Митове за Виетнамската Война


Виетнамската война променя света. Не само начина, по който великите сили и партизаните водят война, но и начина, по който обикновения човек разбира за нея. Докато през Втората Световна Война американецът е чел единствено бляскавите заглавия във вестниците, през 60-те и 70-те години той вече е виждал с очите си какво реално става на бойното поле, какво става в тези бомбардирани градове, за които преди само е чел. Така се ражда и понятието „първата телевизионна война”. Това е и първата война, за която голяма част от американското общество протестира публично. Анти-военните настроения в страната променят и облика на изкуствата – филмите, пиесите и най-вече музиката. Анти-военните мотиви остават като символ на рок музиката в края на 60-те и началото на 70-те години. Но представата на обикновения човек често не отговаря на реалността, медийното отразяване изкривява реалния образ на ситуацията, както и отделни личности. Като всяка война и тази има своите митове, разликата е, че „виетнамските митове” се оказват по-устойчиви и до ден днешен присъстват в американски и чужди филми, песни, книги, както и в много суб-култури. Вероятно не съществува обаче конфликт в историята, за който обществото масово да има толкова погрешни представи.

.

.
МИТ: повечето американски войници са се връщали с някаква форма на наркотична зависимост.
РЕАЛНОСТ : вярно е, че много от американските момчета за първи път опитват наркотични вещества във Виетнам, най-вече марихуана и традиционния за тази част на света опиум. Но също така е вярно и че наркотиците са били съществена част от тогавашната младежка култура. Процентът на американските войници използвали наркотици и този на цивилните щатски граждани (от една и съща възрастова група) е приблизително равен.
.

.

МИТ : повечето щатски войници са изпитвали силни угризения за участието си във войната.
РЕАЛНОСТ : 91% от ветераните са доволни, че са служили, а 74% биха служили пак, дори да знаят изхода на войната.
.

.

МИТ : САЩ е демократична държава, но се е държала далеч по-варварски от комунистически Северен Виетнам.
РЕАЛНОСТ : изолирани случаи на военни престъпления са били обширно коментирани и излъчвани от телевизиите и радиата, но в действителност северно-виетнамските са били толкова много, че почти не им е обръщано внимание. По обясними причини Виетконг и СВА не са разрешавали на западни журналисти да ги снимат. По този начин пропагандата е била едностранна, което е било в тяхна стратегическа полза.
.

.

МИТ : много от ветераните отиват впоследствие в престъпни групировки и съответно в затвора.
РЕАЛНОСТ : едва 0.5% от ветераните от Виетнам са били в затвора по което и да е време.  САЩ е държавата с най-голямото затворническо население (по брой и процентно) – в момента около 1% от белите мъже в САЩ са в затвора, 9% от негрите и около 2.3 от латиноамериканците. Малко под 2% от американските мъже са в затвора. Тези статистики са за затвориниците, които в момента излежават присъда, докато 3% от цялото американско население е минало през затвора (дори и в момента да не е там). Този процент естествено е по-висок при мъжете (над 5%) и при чернокожото население (всеки 12-ти афроамериканец е в затвора, всеки трети минава през затвора поне веднъж в живота си). В заключение – вероятността ветеран от Виетнам да е в затвора или да е бил в затвора е 10 пъти по-малка от средното за американските мъже. (източник на информацията – Бюлетин за затворниците 2008 на Американското Бюро по Правосъдието).
.

.

МИТ : болшенството от ветераните не успяват да се интегрират обратно в американското общество.
РЕАЛНОСТ : за една и съща възрастова група средно ветеранът има 18% по-висок доход от средното ниво за страната. Безработицата сред ветераните също е значително по-ниска.
.

.

МИТ : повечето от американските войници във Виетнам са принудени да се бият (мобилизирани са).
РЕАЛНОСТ : в субкутлтурата от 60-те и 70-те години остава образът на 18-годишното момче, което насила бива натикано в далечен Виетнам. В много случаи млади момчета се женят само за да не бъдат зачислени. Това става във всяка война, през Втората Световна процентното съотношение е същото. В действителност обаче 2/3 от мъжете, служили във Виетнам са доброволци (професионални войници). За сравнение – точно обратното се случва през Втората Световна Война, когато 2/3 от мъжете са мобилизирани. По време на Виетнамската Война в САЩ все още е имало задължителна военна служба (мобилизацията е била при необходимост), но въпреки това болшенството са отишли там по свое желание.
.

.

МИТ : самоубийствата при ветераните са често срещани.
РЕАЛНОСТ : самоубийствата при ветераните са по-рядко срещани в сравнение със средното за страната. Има 9,000 случая.
.

.

МИТ : правителството е използвало войната за да потуши негърските движения за граждански права и много повече черни са умрели от бели.
РЕАЛНОСТ : едно от нещата, на които се гради този мит, е отказът на легендарния боксьор Мохамед Али (Касиус Клей) да мине военна служба. Заради отказът си е лишен от титлата си и правото на участие за известно време. Според него, а и според много други, Вашингтон праща повече черни за „пушечно месо” за да неутрализира евентуална заплаха за вътрешната си сигурност и статукво след войната. Това е далеч от истината. 86% от убитите американци в тази война са бели, 12.5% са черни, а останалите – от други раси. Това съответства и на процентното съотношение на черните в американското общество. Всъщност, смъртността сред черните войници във Виетнам е била по-ниска от смъртността на белите войници (пропорционално на изпратените).
.

.

МИТ : най-много жертви идват от току-що пристигнали 18 годишни младежи.
РЕАЛНОСТ : средната възраст на убитите войници е 22. Но във Втората Световна Война средната възраст е 26, като това отразява служилите, а не убитите. По правило по-младите имат по-висока смъртност, а парадоксално и по-образованите (смъртността при пилотите да речем е била много висока, а те традиционно са с по-високо образование от пехотинците да речем).

.

.

.

МИТ : „домино-теорията” се е доказала като грешна.
РЕАЛНОСТ : без намесата на Запада във Виетнам и Корея тези две държави, както и много други – Индонезия, Малайзия, Тайван, Тайланд и др. със силни комунистически движения или заплашени от комунизма, вероятно са щели да паднат в ръцето на комунистическите сили. Не бива да се забравят милионите умрели във Виетнам и Корея, но не бива и да се забравят също и милионите умрели в Корея през 90-те години от глад. Не причинен от война и бомбардировки глад. Заради некомпетентността на лидерите си, както и за фундаменталните грешки в комунистическата теория (противоречащи на природата на човешките общества) за 3 години през 90-те от глад умират 3 милиона севернокорейци, около 15% от населението. За сравнение Южна Корея днес има 50 милиона души население, 15% от които се равняват на 7.5 милиона души.
В края на 50-те и началото на 60-те за период от 3 години в Китай умират от глад 40 милиона души – близо 7 пъти повече отколкото умират по време на съветския геноцид в Украйна (Голодомор) през 30-те години. А докато жителите на Народна Република Китай и Северна Корея са умирали от глад, а и днес живеят далеч от „нормално”, то държави като Южна Корея и Република Китай (Тайван) просперират и се нареждат сред най-развитите и напреднали в технологично отношение държави. Българина може само да си мечтае да има същия стандарт като южнокорееца. Физическата разлика между севернокорейците и южнокорейците (които са от един народ, от една раса, с едни традиции) е потресава – разликите в средния ръст и тегло са около 10кг и 10см. Благодарение на нехумаността и глупостта в държавната идеология на Северна Корея, за 60 години са успели да спрат физиологическото развитие на цял един народ, да го осакатят и ослепят. Очевидно Южна Корея има за какво да е благодарна.

Мисля, че снимката илюстрира добре разликата между тези две нации.
..

Кадри от Газа, които няма да видите по новините


Сбор от кадри, които израелската армия е пратила на всички световни медии и до които всеки интернет потребител има достъп. Кадрите обаче не са сред приоритети на CNN, EuroNews, BBC, Assossiated Press и други. Тези, които биват излъчвани са често изрязани и представени по коренно различен начин. Добър пример са кадрите от вторичните експлозии в джамии, пример за използване на цивилна (и свещенна) сграда в качеството на склад за оръжия. Кадрите обаче биват изрязани от телевизионните екипи. По този начин се вижда само израелски удар по „цивилна“ цел. Една снимка струва хиляди думи, а едно видео струва хиляда снимки. Въпреки това много (не всички) от разпространените в България, Европа и САЩ (за арабските и мюсюлманските няма смисъл да се говори) медии решават да заложат на показанията на активисти и лидери на Хамас повече, отколкото на предоставените от Израел кадри. По този начин нарушават законите на математиката – според тях 1>1,000,000 (1 дума от Хамас е по-силна от видео доказателствата на Израел). За света не са и недостъпни излъчваните по телевизията в Газа кадри, в които арабския вариант на Мики Маус призовава малки деца към Джихад. Потресаващи са и рекламно-музикалните клипове, които призовават малките момичета да поемат по пътя на майка си, да сложат експлозиви около кръстта си и да умрат в името на Аалах, което оставя мюсюлмански проповедници в Европа безмълвни.

Кадри на Израелските ВВС от 8-ми Януари, 2009 година.  Терористи от Хамас изстрелват ракети от училище в Газа.


Вторични взривове в джамия в Газа след удар на Израелските ВВС. Един от много примери, че Хамас не използват джамии, училища и болници за военни складове и площадки.

Сборни кадри, показващи Хамас да използват цивилни сгради за живи щитове при изстрелване на ракети, стрелба по израелски войници и складиране на оръжия.

Кадри, показващи изстрелване на ракети от Хамас по време на обявеното едностранно от Израел хуманитарно примирие. За капак – ракетата се изстрелва от площадка, която е между две училища, което ясно се вижда в кадрите. Кадрите са от 18-ти Януари, 2009 година.

Кадри от 13-ти Януари, 2009 година, показващи пленена от израелските войски джамия. В джамията са складирани оръжия на Хамас – руски зенитни оръдия, самоделни ракети (местно производство) и други.

Кадри от 8-ми Януари, 2009, по време на едно от много обявено едностранно от Израел хуманитарни примирия. На кадрите – терористи от Хамас изстрелват ракети от двора на училище в Газа.

Минометен огън от Газа, 27-ми Октомври, 2007 година. Площадката е в двора на училище в Газа.

11-ти Януари, 2009 година, Газа. Израелската армия намира капани бомби и мини в улилище и зоологическа градина.

Терорист от Хамас се крие зад бяло знаме в сграда, пълна с цивилни. 8-ми Януари, 2009 година.

Януари, 2009 година. Терорист от Хамас изстрелва ракета и използва деца за жив щит за да се измъкне.