Турция – нова Османска империя или следващият член на ЕС?


ПРЕДИСТОРИЯ – От векове насам въпросът дали Турция е европейска или азиатска държава никога не е имал еднозначен отговор. Ако до 19-ти век Османската империя е водила самостоятелна политика като силен играч на европейската (и световната) сцена, то залеза на султаната го поставя по-близо до Европа. Огромната мюсюлманска армия се превръща от най-голямата заплаха за Австро-Унгария в буфер между Европа и Руската империя. По време на Кримската Война турската армия с помощта на французи, англичани, германци и италианци се изправя срещу войниците на цар Николай Първи. През Първата световна война страната е сред губещите, но след нея националистите успяват да свалят султана, слагайки край на Османската Империя. От встъпването в длъжност през 1923 година на първия президент на република Турция – Мустафа Кемал Ататюрк, страната е подложена на силна модернизация, а Исляма е заменен с яростно светски национализъм (кемализъм). Московския договор от 1921 сближава СССР и младата турска република, а приятелството им остава чак до 1945 година. През 30-те години обаче „заплахата от западните страни” изглежда все по-далечна за управниците в новата столица Анкара и отношенията с европейските държави са нормализирани. Макар страната да е ухажвана от големите европейски сили през войната 1939-1945, тя успява да запази неутралитет. Едва през Февруари, 1945, когато поражението на Германия е било на хоризонта, Анкара официално обявява война на Берлин, печелейки дипломатически и политически дивиденти, без да дава никакви жертви. Това е и една от причините Турция да се оказва от „западната страна” на Желязната завеса, макар географски да е на изток от социалистическа България. До края на студената война, а и след това Анкара поддържа строг анти-комунистически курс, светския национализъм отдалечава страната от арабските и мюсюлманските държави. Периодът е белязан и от изключително добри отношения със западните страни и Израел, а като втората най-голяма армия в НАТО Турция е важен стратегически партньор на Вашингтон. Но днес почти вековната про-западна ориентация на страната е поставено под въпрос.

Има още

България и танковите сражения около 9-ти Септември, 1944


Статията не обхваща цялостно историята на България и българските бронирани части в периода, а разглежда конкретни моменти през месец Септември, 1944.

Повече информация за бронираната техника, която България използва преди и по време на Втората Световна Война :
Българската Армия – танкове и бронирани машини от 1941 до 1944
Българската Армия – танкове и бронирани машини от 1934 до 1941

.

ПРЕДИСТОРИЯ
Във втората половина на 1944 изходът на войната отдавна е бил ясен за всички. Немските войски са били притиснати отвсякъде – настъпващите съветски танкови армии от Изток, съюзническите войски идващи от Нормандия, „мекото коремче на Европа” (Италия) е била наполовина окупирано от САЩ и Англия, Африканския фронт е отдавна загубен.
Българските въоръжени сили са участвали активно във войната и пред 9-ти Септември, 1944, основно в отбранителни акции срещу англо-американската авиация. Малко са българите, които не са чували за Димитър Списаревски и неговата самоубийствена мисия. Но българските бронирани формирования не вземат участие преди 09.09.44. В много източници се споменава, че бронираната техника на България е вземала активно участие срещу югославските партизани (България участва в тамошния окупационен корпус на Оста). Това е един от многото случаи в историографията на този период, в който военновременни митове са приемани впоследствие за факт. Обменът на безпристрастна историческа информация информация между българските и западните историци през Студената Война е бил нулев, поради което и гореспоменатия мит е жив и днес. В действителност БА и нейната бронетехника участва активно срещу партизани, но в България, в т.нар. „стари земи” (Южна Добруджа е анексирана от България, но Вардарска Македония и Беломорска Тракия така и не стават част от държавата). В акции срещу партизани участват и полицията и жандармерията. Последните получават лошо име, още тогава са смятани от мнозина за брутални. В известния като „Шестте ястребинчета“ случай жандармеристи екзекутират 6 деца по време на наказателна акция, отговор на партизански действия.
Има още

Японски оръжия от Втората Световна Война


За никого не е тайна, че от големите и значими за войната държави Япония е на последните места по военн-технически прогрес. Японският войник е сред най-зле екипираните, макар Хирохито да е разполагал с милиони фанатични войни, готови да отдадат живота си за Императора и Япония.
Основното пехотно оръжие на японският кашик са били ръчно-заржедащите се пушки от семейството Арисака, използващи 6.5х50СР патрон Арисака, а по-късните представители на семейството – 7.7х58мм Арисака.
Първите две са Тип30 и Тип38, които нямат съществени разлики помежду си. Тип30, на снимката вляво, е приета през 1897 години или 30 години след възобновяването (реставрацията) на Мейджи (Японската Империя). Тя е и първата пушка използваща този патрон. По-късно е започнато да се произвежда Тип38, която е имала козметични разлики с предшественика си. Всички пушки от семейството на Арисака са от т.нар. Маузеров тип (с маузеров затвор, болтови). Във Втората Световна Война от големите участнички (Япония, САЩ, Германия, СССР, Англия), Япония отделя най-малко ресурси за разработване и внедряване на ръчни, автоматични оръжия за пехотинците. В повечете случаи във войната това е означавало картечни пистолети. Изключение е да речем немският Щурмгевер44 (Стг44), от който по-късно другаря Калашников ще взаимства много инженерни хрумки.
От базовия модел Тип38 са правени и различни модификации, но без съществени сериозни измерения. С козметични промени е била и Тип97, която е била снайперисткия вариант на оригинала, 2.5 оптичен мерник.
С осезаеми промени е модификацията Тип44, кавалерийска пушка, използваща същите амуниции и принцип, но със значително занижени размери и тегло. Предвидена е за джунглите на югоизточна Азия и Океания, както изобщо за близки сражения с врага.

Въпреки козметичните промени това си остават оръжия от 19-ти век. Тип97 е от 30-те години на 20-ти век, но не се различава технологично и е модификация на Тип38. По това време САЩ, Германия, Русия и Англия влагат милиони в Томпсън, Stg44, Mp38, Mp40, Sten, ППД34, ППД40, ППШ41, ППШ43 и други автоматични оръжия. По този показател Япония сериозно изостава от другите участнички във войната.
Страната на изгряващото слънце също разработва картечни пистолети, но приоритетът им е нисък и едва 20,000 са произведени до 1945. Бройка, която е незначителна за мащабите на конфликта. Долу, най-популярният японски картечен пистолет :


Малко от усилията на японските стрелкови разработчици се концентрират върху полу-автоматични пушки. Една крачка напред от ръчно-зареждащите се Арисака. Тип 5 е японско копие на американската Гаранд под патрон 7.7х58мм. Тиип5(отново – имената са объркващо еднакви ).

Поради естеството им са били (лесно) разглобяеми. Били са с по-висок калибър от класическите Тип38 да речем – 7.7x58mm. С тегло над 4кг и дължина над метър обаче се оказват твърде големи за спецификата на последвалите сражения. Тази разработка се приема от военните историци като интересн факт, но в никакъв случай не и като потенцално победоносно оръжие. Първо – и най-модерната пушка не е могла да спаси Япония от поражение. Второ – едва 250-300 от тези пушки са били произведени. Копирани са американските части, като на моменти са пригодени и изменени за японските заводи и съществуващите им елементи.

Интересна разработка на Япония е също и хибрида между минохвъргачка и гранатомет, а именно Тип89.

Като голяма грешка се зачита, че не създават ефективна анти-танкова амуниция за него. Към края на войната много материали като стомана и гориво са били в дефицит заради военните действия в Тихия Океан. След войната един от най-видните японски генерали признава, че приоритетите на империята са били далеч от адекватни, а политиката и стратегията на Япония често са били водени от незначителни, ирационални, емоциаонални и националистически подбуди. Духът на самураят е бил жив в душата на японеца, казва друг.

Единственият масов ръчен гранатомет със задоволителни характеристики, долу :

По-инетерсни, но не повлияли на хода на войната са японските проекти за РПГ-та през войната. В края на 1943 и началото на 1944 в ръцете на японците попадат много американски трофейни РПГ-та Базука. Японците решили да имитират системата, пригодена разбира се към спецификата на военните си заводи и стандартите си. Много източници сочат, че помощ е оказал европейският им съюзник – ГерманияНай-вероятно им е била оказана помощ от „братска“ Германия.

Два са проектите за РПГ – Тип4 и Тип5 (чест има бъркане с карабината Тип5). Имало и няколко междинни модела-прототипи. Първия сериозен модел е динамо-реактивния гранатомет Тип4 Та-Дан. Калибър 70мм, Дължина 1.5м, тегло на гранатомета – 8кг, тегло на изстрела 4.8кг. Действал е максимално до 150м, като е пробивал до 80мм броня. В предната част, както виждате, има фиксирана(не може да се премества назад-напред като при други модели) двунога. Произведени са около 3500 бройки, но по редица причини повечето остават по складове, съвсем малко се пращат на бойното поле.

Другия проект е Тип-5.

Тип5 е калибър 45мм, дълъг е точно метър, тежи 6.4кг, а изстрела – 2.3кг. Пробива до (в някои случаи) 100мм броня. По устройство имитира немските Панцерфауст, макар и на външен вид приликите да не се виждат на пръв поглед. Не е динамо-реактивно оръжие, а  изхвърля гранатата с барутен заряд. На близки разстояния е изстрелвала и противотанкови мини. Не се знае точния брой на произведените единици, но спор няма, че е незначителен. А пък стигналите до фронта  се броят на пръсти. Общо са имали 5 разработки японците, но тези са най-известните. Американците експериментират с трофейни Тип4 и Тип5, но се отказват, защото имат Базука. Японците са отстъпвали и в това отношение на немците, руснаците, англичаните и американците по всички параметри – далекобойност, пробивност, „реална приложимост“ и „реално приложеност“.

Българската Армия – танкове и бронирани машини от 1941 до 1944


Статията е за промените в БА, танковите и подразделения и използваните танкове и бронирани машини от 1941 до 1944. За повече информация в блога за периода от 1934 до 1941 :
Българската Армия – танкове и бронирани машини от 1934 до 1941

Българската Армия – танкове и бронирани машини от 1941 – 1944

В края на месец Юли, 1941, 1-ви танков полк се премества с нов щаб в лагер княз Симеон, на 10км западно от София. По същността си полка е бил бригада, макар технически да е бил обозначен иначе. По-късно бива сменено обозначението. В бригадата се е чувствала остра липса на радио техника, нещо което се е оказало от ключова важност изобщо във Втората Световна Война. В бригадата танковете Шкода ЛТ-35 (26 броя ЛТ-35 и 10 броя модификациите Т-10, използващи съответно стандартното 37мм оръдие А-3 Л/40 и по-мощното 37мм оръдие А-7 Л/47.8), купени от Германия преди около година, са били високо ценени, заразлика от танковете Рено Р35 въоръжени с 37мм оръдие СА18Л/21. Последните са купени през 1941 година от Германия след споразумението между цар Борис и Адолф Хитлер на 23 април, 1941, но са били трофейни и в изключително лошо състояние. Според лейтенант-полковник Гено Генов, новият командир на бригадата, това е било в резултат от саботаж на френската армия и все още младата френска съпротива, която е искала да ограничи доколкото е възможно трофейната техника в немската военна машина. Бригадата е била съставена общо 1802 души към 15 Август, 1941, в това число и офицерите. Били са ентусиазирани да развият тази сравнително нова за Българската Армия част, но не са имали тренировъчен опит с танокеве. Този шанс им се отдава чак през месец Октомври, когато полка е изпратен в Нова Загора заедно с други части от БА. Оттам е изпратен по пътя за Ямбол за участие във военни маневри и учения. Във 2-ри батальон е имало танкове Рено във всяка от трите роти, но много от тях се развалят на път за Ямбол поради лошото си техническо състояние, тежки дъждове и калните пътища. Това ефективно изважда батальона извън строя. В 1-ви танков батальон се намирали три роти – две с танкове Шкода и една с 6-тонни танка Викерс Марк Е с 47мм оръдие, купени от Великобритания през 1936. Тези три роти се представят добре на учение. До края на 1941 година няма съществени промени поради липса на достатъчен брой танкове и бронирани машини, като единствено инженерната рота и мостовото й подразделение се сдобиват с нова техника. На 19 Март, 1942, два танкови взвода провеждат стрелково учение. Участват 5 танка Шкода, които със своето 37мм оръдие А-3 Л/40 стрелят по цели съответно на 200 и 400 метра в движение. Попаденията са задоволителни и българските и германските наблюдатели и военни представители остават доволни. Танковете Рено не се представят добре – стрелят единствено с картечницата си, а екипажът се оказва неподготвен за управлението на танка, с изключение на самите стрелци (картечари). В танковата бригада настъпват съществени промени през Март, 1942. От Германия е закупена радио апаратура, която е разпределена по следния начин :

бригаден команден състав – 3 танка Шкода (един с радио)

команден състав на Бронирания полк – 2 танка Шкода (един с радио)

1-ви танков батальон

– команден състав – 2 танка Шкода (един с радио)

– 1-ва рота – 17 танка Шкода (четири с радио)

– 2-ра рота – 17 танка Шкода (четири с радио)

– 3-та рота – 8 танка Викерс и 5 танка Ансалдо Л3, остават без радио оборудване

2-ри танков батальон

– команден състав – 1 танк Рено (с радио) и 3 танка Ансалдо (без радио)

– 1-ва рота – 13 танка Рено (всички без радио)

– 2-ра рота – 13 танка Рено (всички без радио)

– 3-та рота – 13 танка Рено (всички без радио)

– разузнавателно подделение – 5 танкeти Ансалдо Л3 (без радио)

Решено е 3-та рота от 1-ви батальон да бъде използвана за антитанкова роля, поради липсата на по-добър заместител. В бригадата се създава и моторизирана зенитна батарея с 15 броя 20мм оръдие и 15 леки картечници. Германците дават добра оценка на българската бригада, но посочват и известни недостатъци. Танковете Рено са били без радио (и трите роти от 2-ри батальон), а и на пресечен терен се представят далеч по-слабо от чешките машини, което по оценката на германските експерти е пречело 1-ви и 2-ри танков батальон от бригадата да се използват съвместно. Препоръчват на БА да замени танковете Рено или с Шкода, или с по-модерни Панцер 4 (Панцеркампфваген 4 аусф Ф2 Сд Кфз 161). Същите са произвеждани от Март до Юли, 1942 година, като се правят общо 175 плюс 25 преработени от Панцеркампфваген 4 аусф Ф1 Сд Кфз 161. Въпросните модификации са били с мощното 75мм оръдие КвК 40 Л/43, което е щяло значително да повише технически потенциал на българските танкови войски. Същото така немците препоръчват бригадата да закупи и повече бронирани разузнавателни машини, леки минохвъргачки за пехотния полк и повече мостови системи за инженерната рота. От 29 до 31 Май бригадата участва в съвместно военно учение до София, като идеята е да се изчистят колкото се може повече недостатъците на бриадата, видяни в по-ранни учения. Наблюдавано е известно подобрение, но разунавателна група се представя слабо. Усеща се острата нужда от постоянен германски офицер, който да служи като съветник при подготовката на бригадата. Затова на 11 Юли лейтенант-полковник Фрейхер фон Бюлол бива изпратен от Германия за да поеме тази роля. Като първостепенна задача фон Бюлол си поставя да подобри тактическото управление на танковете от българския персонал и да помогне при усъвършенстването на координацията между пехотните, танковите и артилерийските части. Но в края на Август, по време на големи военни маневри край Перник, бригадата отново показва слаб прогрес и ниска ефективност. В ученията се показва прибързаността, с която е създадена тази единица и слабият синхрон, с която действа. При учебна атака над теоретична вражеска позиция танковите екипажи се предвижват твърде бързо, създаващи голям вакуум между себе си и поддържащите ги пехотни части, които са били в болшенството си слабо механизирани. По този начин, според немската военна доктрина, а и не само, те стават изключително уязвими за вражеско контра нападение с обкръжаващи маневри (т.нар. “клещи”, които в офанзивния си вариант германските войски използват изключително ефективно в руската кампания през 1941). На 3-ти и 4-ти Септември обаче е провежда втората част от учението и там бригадата показва добър прогрес, отбелязан и от фон Бюлол. Същото се отбелязва и за маневрите край Нова Загора между 14-ти и 20-ти Октомври. До края на година броят на персонала в цялата бригада нараства до 3809 мъже, в това число и офицерите. За сравнение бригадата е била съставена общо 1802 души към 15-ти Август, 1941. Към края на 1942 българската страна представя на немската опасенията си от германските оръжейни доставки за Турция. До края на войната Турция остава неутрална, макар по-късно да приема чужди войски на своя територия. Съюзниците, най-вече САЩ и Великобритания, се стараят да държат Турция встрани от Германия, тъй като подобен сценарий би имал катастрофални последици за война (пример – Сталинград може да бъде нападнат от юг). От своя страна съюзниците са използвали Турция заради същите й географски предимства, а именно да запасяват СССР с провизии (което е ставало и през Северения Ледовит Океан, но основно през неутрална Турция и окупиран Иран). Турция се намира в изгодно положение, ухажвана от всички страни. Понякога се възползва даже от това си положени до такава степен, че се стига до дипломатически скандали, но като обобщение може да се каже, че Анкара е била в позиция да лавира и да издейства за своя национален интерес много и от остта, и от съюзниците. България решава от своя стряна да се възползва от ухажорската политика на Германия и в края 1942 започват преговори между двете страни за. На 5-ти Януари, 1943, висшето командване на Вермахта (Oberkommando der Wehrmacht) и Българското Министерство на Войната се договарят и изготвят план за превъоръжаването на 10 български пехотни дивизии, една кавалерийска и две бронирани с модерно немско въоръжение. Германците предлагат да се органи�
�ира по един брониран полк с по един танков батальон във всяка от бронираните бригади. Българската страна отказва това предложение и настоява за дву-батальонни полкове. Първоначално според договорките и плана германците имат намерение да доставят само 12 броя Панцер 4 и 20 броя Щурмгешутц 3 (75мм самоходно щурмово оръдие на базата на шасито на Панцер 3), но с оглед българското изисквания, полковник Хайнрих Гааде, началник от 1-ви Януари, 1943 на германската обучителна мисия в България, разработва новата организационна система, която трябва да е в бойна готовност до 1 Юли, 1943. С огред на наличната информация Хайнрих Гааде препоръчва следното : – танковете Шкода, купени от Германия през Февруари, 1940, да останат на въоръжение – танковете Рено, купени от Германия през Април, 1940, да бъдат снети от въоръжение от танковите войски и да бъдат зачислени в механизираните пехотни формирования за поддръжка (за конкретния танк това е било и виждането на френските генерали 5-10 години по-рано). Като минуси за Рено той отбелязва ниска скорост, слабо представяне на пресечен терен, неадекватно въоръжение. – 8-те танка Викерс, купени от Великобритания през 1936, да преминат като разузнавателни и поддържащи машини в артилерийските подделения на бригадата. – танкетите Фиат-Ансалдо, поради неадекватността и анахроничността си, да бъдат пригодени за поддържащи машини, полеви линейки или да се използват за доставка на амуниция на бойното поле. – създаването на две или три щурмови батареи към армейските части. Според него това би повишило значително потенциала на БА за нападение и би повдигнало морала на военнослужещите. С оглед препоръките на Гааде са поръчани 54, а по-късно 55 броя Щурмгешутц 3 (първоналачно са били 20 броя). Обучението на персонала на бригадата се засилва през пролетта на 1943 когато 41 офицера и 37 подофицера са пратени в германското танково училище във Вюнцдорф. Също така на 12 Април с.г. започва и специален курс за Панцер 4 и Щурмгешуц 3 в немското танкове уличище в Ниш, Сърбия. Същият месец обаче предложението на Гааде не е прието от българското министерство. Българската страна уведомява Гааде, че желае : – да запази своито танкове Рено, които заедно с 5 броя Щурмгещуц да образуват втория батальон на полка – танковете Шкода и танковете Панцер 4 да образуват първи батальон на полка – останалите броеве самоходни щурмови оръдия Щурмгешуц 3 да се организират в обособено подделение под контрола на артилерейския полк на бригадата. В следствие на дадените от България изисквания, в началото на април немското командване решава да увеличи доставката за българските войски от 12 на 43 броя Панцер 4. В крайна сметка се доставят и щурмовите оръдия, но се обособяват в собствена, независима армейска група. Структурният план за бронираният полк е предаден на 24 Май, 1943. Според него съставните елементи биват :

бригаден щаб

полкови щаб

1-ви танков батальон включващ:

– 1-ва рота (среден клас танкове)

– 2-ра рота (среден клас танкове)

– 3-та рота (лек клас танкове)

2-ри танков батальон включващ :

– 4-та рота (среден клас танкове)

– 5-та рота (среден клас танкове)

– 6-та рота (лек клас танкове)

3-ти такнов батальон включващ :

– 7-а рота (лек клас танкове)

– 8-а рота (лек клас танкове)

– 9-та рота (лек клас танкове)

Общо полка включва според плана : 36 броя танка Шкода 43 броя танка Панцер 4 38 броя танка Рено Р35 На 10-ти Юни, 1941, официално е създадено щурмовото подделение и немският офицер капитан Небел е назначен за негов съветник. По същото време обаче в бронираната бригада излизат наяве много проблеми. Месеци наред командирът на бригадата, лейтенант-полковник Генов, изпраща извинения и обяснения на германците за да оправдае застоя в темпа на обучение. Като извинения той дава недостиг та гориво, лоши метереологични условия, липса на подготвен състав и т.н. Гааде изразява недоволството си пред военното министерство, но без успех. През Август, 1943, бригадата и автономното щурмово подделение участват във военни маневри край София и двете части се представят повече от незадоволително, според оценките. На 1-ви Октомври, 1943, военното министерство официално преименува 1-ви брониран полк в 1-ва бронирана бригада, макар по същество винаги да е било бригада и винаги немските пратеници да са го наричали така. По същото време танковете Рено си изпращат в слевенско за борба с партизани. По-късно 10 от тези танка са изпратени в 29-та пехотна дивизия като поддържащи машини. По това време дивизията е изпратена в град Враня, Сърбия (извън географската област Вардарска Македония) под командването на Българският Окупационен Корпус (БОК). Дивизията е използвана за борба с партизаните на Тито. По-късно в бригадата настъпват нови организационни промени – обуславят се три батальона, всеки с по две роти с Панцер 4 и по една рота с Шкода. Инженерната рота е образувана в инженерен батальон с две инженерни роти и една мостова. На всяка рота се падат по 14 танка Панцер 4 и 55 души персонал в това число и офицерите. През Ноември лейтенант-полковник фон Бюлол е заменен като обучител и съветник от майор Кал, който пък от своя страна по-късно е заменен от полковник Юнгенфелд. Към последният е имало много критика и назначавенето му на тази длъжност е посрещнато с голямо неудобрение някои хора в германското командване и българското военно министерство, но в крайна сметка именно по време на неговия мандат бригадата е влезнала във форма. По това време опозицията от българките военни към съюза с Германия се е засилвала. От една страна по исторически и лингвистични причини връзката с руснаците и Русия е била много силна, а в конкретния период немската военна машина все по-явно е губила контрола над източния, африканския и италианския фронт. Това е и едно от причините българските офицери да са спъвали подготовката на бригадата с идеята тези частти да останат “неподготвени за битка” до края на войната, който е изглеждал на хоризонта. По този начин се е искало България да се предпази от изпращане на войски срещу съюзниците, в това число и Русия, тъй като се е смятало, че загубата на остта е почти сигурна и това би навредило на позицията на България след края на войната. На 15-ти Декември, 1943, немското представителство в България изготвя план за увеличаване на бойният потенциал на полка. Първи и втори танков батальон е трабвало да имат всеки по 28 танка Панцер 4 и 16 танка Шкода. Разузнавателното подделение е трябвало да включва 13 броя лека бронирана разузвавателна бойна машина Сд.Кфз 222 и 7 броя Сд.Кфз223 (Leichter Panzerspähwagen Sd.Kfz. 222 и Leichter Panzerspähwagen Sd.Kfz. 222)

Българската Армия – танкове и бронирани машини от 1934 до 1941


Виж също : Българската Армия – танкове и бронирани машини от 1941 до 1944



Българската Армия – танкове и бронирани машини от 1934 до 1941

За първи път Българската Армия решава да закупи бронирани машини през 1917 година. Наши офицери са пратени в Германия за да разгледат пленени френски и английски танкове. Изходът на войната обаче поставя край на тези начинания и България закупува танкове чак през 1934 година. Тогава Министерството на Войната (МВ) решава да закупи от Италия 14 танкети, модификациите на Фиат-Ансалдо Л3/33, с 6.5мм картечница Бреда, артилерийски влекачи Павеси, ПВО оръдия и други. Общата цена на техниката е била 17.4 милиона лева, като е предвидено да се изплащат от 8 до 10 години. Първите италиански танкети са доставени на БА през 1935 година. Закупени са също и 14 тежки камиона, предназначени да „доставят“ танкетите на бойното поле.
Танкетите са пратени в 1-ва танкова рота, край София, която по-късно става част от 1-ви инженерен полк. Командирът на ротата е майор Борис Тенев Славов, други офицери в състава са лейтенант Тодор Стефанов Иванов, лейтенант Ангел Стефанов Нерезов и лейтенант Стоян Стоянов. Ротата се е състояла от 90 души, четири от които са изброените по-горе. Танкетите са превъоръжени с австрийските 8мм картечници Шварцлозе МГ М.07/12, на въоръжение в австроунгарската армия още от 1905 година.
2-ра танкова рота е сформирана през 1936, под командването на майор Славов. От начало тя е наброявала 167 души, но не е разполагала с танкове или танкети. На 4-ти Септември, 1936 е подписано споразумение между българското МВ и английската компания Викерс-Армстронг за покупката на 8 броя 6-тонни танка Викерс Марк Е, въоръжени с 47мм оръдие и 1 картечница Викерс, използваща 7.7х56мм Р амуниции. Цената на покупката е малко под 36 милиона лева, като е включвала самите танкове, както и резервни части за тях и амуниции. Споразумението е одобрено от Народното Събрание на 4 Октомври, 1936 година. Доставката на танкове започва след година и половина, като първите са доставени в началото на 1938 и са влезнали в състава на 2-ра танкова рота, която до този момент не е разполагала с танкове. Определени са по 4 танка в двата взвода на ротата. По-късно същата година танковете от 2-ра рота участват в съвместно учение с пехотни, моторизирани пехотни и артилерийски дивизии.
1-ва и 2-ра танкова рота са използвани през 1939 край Попово във военно учение. На 1-ви Януари, 1939 двете роти влизат в състава на 1-ви танков батальон, под командването на майор Тодор Иванов Попов. След тази дата 1-ва рота е под командването на лейтенант Ивав Иванов Гюмбадов, а втора – под лейтенант Тодор Стефанов Иванов, който преди това е бил офицер в 1-ва. Батальона се е състоял от 173 души, 2-танкови роти, сервизна част. 1-ва рота е била на южната граница край Коларово, а 2-рата в района на Полски Тръмбеш и Русе, като е имала съвместни участия с 5-та пехотна дунавска дивизия, създадена още през 1883 и с щаб Русе под името 3-та пеша бригада, а през 1891 преимунувана окончателно.
През февруари, 1940, БА купува от Германия за ниска цена 26 танка Шкода ЛТ-35, последвани от още 10 броя Т-10 (модификация на ЛТ-35)в идното лято. Първите са били със стандартното 37мм оръдие А-3 Л/40, а вторите с по-мощното 37мм оръдие А-7 Л/47.8. 10-те чешки Т-10, които България купува от Германия, са били произведени от Шкода по поръчка на Афганистанското правителство, по това време с премиер Мохамед Дауд Кхан. През 1940 година цяла Чехословакия вече е била под немска окупация. Въпросният танк на Шкода печели конкурс на Чешката Армия, като побеждава кандидатът от Чешкоморавска Колбен-Данек. ЧКД е една от най-големите чешки компании и за конкурса предлага модернизиран вариант на своя танк ЛТ вз.34, който е бил вече на въоръжение в армията от 1934. От 1936 до 1940 са произведени общо 434 ЛТ35 на Шкода, а от 1934 до 1935 са произведени 50 танка ЛТ вз.34 на ЧКД. След германската окупация на Чехословакия през Март, 1939 година, 244 танка ЛТ35 са взети от германците, които до януари, 1940, са им давали обозначение ЛТМ35.

Купените от Германия чешки танкове постъпват в БА в състава на 3-та танкова рота, под командването на капитан Александър Иванов Босилков. От 10 юни, 1940 година, 1-ви танков батальон участва във военни маневри край Лозен и Любимец, близо до турската граница. Участват 2-ра и 3-та танкова рота, а 1-ва е разположена по румънската граница в Добруджа. Точно в този момент министърът МВнР на България Иван Попов работи усилено за международна дипломатическа подкрепа за България и желанието и да си върне Добруджа или поне (както се и случва) да се върне границата след Берлинския конгрес и преди Междусъюзническата война (южна Добружда). На 10 юни, 1940 година, докато 2-ра и 2-та танкова рота са на турската граница, 1-ва танкова рота е раположена точно до границата с Румъния, очакваща всеки момент да влезе. След подписването на 7-ми септември, 1940 година, на Крайовската спогодба, БА влиза започва анексацията и окупацията на тази етнически-българска територия от 20-ти септеври до 1-ви октомври.
Повече за Добружданския Въпрос.
На 22-ри април, 1941 година, цар Борис посещава Адолф Хитлер в Берлин, а на следващия ден е подписано споразумение между България и Германия. В следствие на него нашето правителство закупува 40 танка Рено Р-35, въоръжени с 37мм оръдие СА18Л/21. Цената е била малко над 2.3 милиона райхсмарки, като състоянието им по всичките оценки е бил лошо. След известни поправки постъпват в новосъздадената 4-та танкова рота.
През пролетта на 1941 България обявява частична мобилизация и малко по-късно се създава 2-ри танков батальон, а след него на 25 Юни и 1-ви брониран полк в София. Полка е имал медицински и сервизен персонал (и собствен сервиз) разузнавателна група, специална моторизирана група, моторизирана артилерийска група, моторизирана пехотна група и естествено бронирана група. Командването на полка е било съвместно с 1-ви кавалерийски полк. Първия командир е майор Тодор Иванов Попов, командвал преди това 1-ви батальон.

Долу – снимка на Л35 на служба в Българската Армия

Линията "Метаксас"


Под влиянието на изградената френска отбранителна линия „Мажино“, но и с цел подсигуряване мобилизацията на гръцката армия, през 1936 година по българо-гръцката граница е започнато изграждането на така наречената линия „Метаксас“, кръстена на известния гръцки генерал Йоанасис Метаксас. Генералът е роден 1871 година и умира 1941. Служи в гръцката армия, той е назначен на Гърция през периода Април-Август, 1936. От 1936 година до смъртта си през 1941 година е лидерът на Четвъртоавгустския диктаторски режим. Режимът му е бил силно авторатиран, с много фашистки елементи, до един период Метаксас е търсил насока и пример в лицето на фашистка Италия на Бенито Мусолини и нацистка Германия на Адолф Хитлер. Линията на Метаксас е лично негово отроче, много от военните са имали разногласия по тази тема, но са се опасявали от пряка конфронтация с лидера.
Детайлна карта на линията Метаксас.

До началото на Втората Световна Война през 1941 година линията все още не е окончателно завършена.  Стойността и се оценява на 100.4 милиона драхми. Критиците на тази линия, макар и не особено гласно и явно противопоставящи се на ген. Метаксас, са били на мнение, че тези пари е по-хубаво да се похарчат за модерни самолети и танкове, а не купчина желязо и бетон. Самата доктрина за война, която линията Метаксас предполага, е сходна с френската и линията Мажино. През Втората Световна Война французите са възлагали големи надежди на Мажино, мислейки си, че тази линия е непревземаема, а Франция – безсмъртна. Германската армия смачква Франция за отрицателно време, подобен тип съоръжения доказват анахроничността си. И макар Франция да е разполагала с по-модерни, по-добри и повече танкове и самолети от Германия, начина по който са използвани е бил наполеоновски, френските генерали са били силно повлияни от Първата Световна Война. А от всички нации единствено СССР и Германия имат в началото на войната адекватна армейска доктрина за водене на модерно сражение. Това са и държавите въвели изцяло танкови подразделения, а книгите на Ханс Гудериан присъстват във всяка военна библиотека днес.

Основната задача на линията „Метаксас“ е била да спре или забави евентуално нашествие от север, което най-вероятно би било от страна на България (макар в крайна сметка да е немско), чиято силна армия гръцките генерали са научили да не подценяват. Идеята на линията е при изненадваща българска атака да даде на армията и държавата достатъчно време да мобилизира войски, а и да бъде опорна точка, от която да бъдат започване евентуални контранападения. По план линията е трябвало да бъде от град Питион на гръцко-турската граница, през Александруполис, до Хамилион на бреговете на Вардар. Главната и най-тежко подсигурената част от линията е била от усието на река Места (Нестос) до град Нестохорион, през Като Неврокопион, Цингели, Беласица. В зоната около река Места, или Местенската Зона, били разположени обекти от постоянен тип (300 бункера) и полеви тип. Неврокопския отсек бил широк около 40 километра, включвал укрепления (опорни точки) и позиции от полеви тип, предназначени да затварят пътя между Неврокоп и Сяр-Солун, и Драма- Кавала.  По другите точки от линията също се разполагат стотици бункери, укрепления гнезда. Било подготвено и евентуалното разрушаване на комуникацията при евентуална вражеска победа, като на много мостове и пътища били поставени мини и експлозиви. В околността на Александруполис било изгаредно предмостово укрепление от полеви тип, подсилено с малко под 100 бункера от армиран бетон и няколко от местни материали (дърво, камъни).  Общо между Местенската Зона и Александруполис е имало 34 комплексни укрепления от постоянен тип и над 600 бункера. Лявото крило в полите на Беласица е било слабо, съществувала реална възможност да бъде заобиколено от запад. По тази причина са изгаредени 200 бункера, които затварят местността между планината Крусия, Дойранското езеро и Хамилион. До Ехтинос и Нимфеон (на изток, до турската граница) имало по един самостоятелен отбранителен и укрепен район, подсилени с над 100 армирани бункера. Ролята им е била да затворят пътя от Смолян до Ксанти и от Кърджали до Комотини, става дума за предимно планински местности все пак. Предмостовото укрепление в Питион на гръцко-турската граница е било предвидено като опорна точка за действията на турската армия, която по онова време е считана за турски съюзник, марак Анкара да остава неутрална през цялата война. Около Питион е имало над 100 частично-бетонни бункера.
Целият проект е стопил огромни финанси, поради което и не е закупена качествена техника. Не само танкове и самолети, но дори отбранителна техника като оръдия за ПВО (противовъздушна отбрана) и оръдия за танкове (АТ) са били в рязък недостиг по цялата ивица. През ВСВ Метаксас изиграва лош номер на гърците. Към началота на войната с Италия през 1940 година и малкото модерни АТ и ПВО оръдия биват изпратени на албанския фронт, където се сражават с дивизиите на Мусолини. Едно от предимствата на гръцката армия била добрата комуникация – телефонните линии са били дълбоко вкопани и добре организирани. По албанската граница бързо са импровизирани и т.нар. змееви или драконови зъби (dragon’s teeth). Те представлявали комбинация от бетонни отливки във формата на огромни зъби, железопътни релси, бодлива тел и други. Подобни съоръжения са може би най-известно използвани в линията Мажино и срещуположната и немска линия Зигфрид.

Към началото на Април, 1941 година, на линията Метаксас има 8600 души териториални част, три дивизии, две бригади – една трето от предвиденото за линията. За атаката си немците използват 12-а армия под командването на фелдмаршал Лист, състояща се от :

XVIII Планински Корпус (XVIII Gebirgsaarmekorps) под командването на генерал Франц Беме. 2-ра бронирана дивизия, 5-та и 6-та планински дивизии, 72-ра пехотна дивиция и 152-ри подсилен пехотен полк.

XXX Армейски корпус (XXX Armeekorps) под командването на генерал Ото Хартман. 50-та и 164-та пехотни дивизии.

XL Брониран Корпус (XL Panzekorps) под командването на генерал Георг Щум. 9-та бронирана дивизия, 73-та пехотна дивизия и първи подсилен СС-полк (от дивизията Leibstandarte SS-Adolf Hitler).

Първоначално немците решават да преминат през линията, но срещат яростна съпротива от гръцка страна и се отказват. Решават да се доверят на опита си от Франция и линията Мажино и заобикалят линията, минавайки през югославско-гръцката граница. Два дена след подписването на примирието все още е имало части от линията, които не са искали да се предадат. В някои случаи, в които не е имало престрелки, немците са използвали сълзотворен газ, за да ги накарат да се предадат. Фелдмаршал Лист поздравява враговете си за храбростта, с която са се били и им разрешава да си тръгнат, даже със знамето си. Нарежда също така на своите войници да козируват на гръцките войници.

Повече информация за Гръцките ВВС през ВСВ.
Повече за Битката за Гърция.