Избор на газов пистолет


Виж също :

Видео наръчник и конструкция на газов пистолет Екол-Волтран Джакал Дуал

Самоотбрана с газов пистолет

Макар да живее в страна-членка на ЕС, българинът днес рядко пуска вечерната емисия новини без за чуе за поредното убийство, изнасилване или грабеж. Правителствата сменят цвета си, но родната престъпност продължава да процъфтява. Корупцията и апатията, царящи в полицията и съдебната власт убеждават все повече хора, че сигурността им е техен и ничий друг проблем. Няма област, град, дори квартал в България, в който човек да се чувства наистина спокоен, а в отговор много от нас търсят разнообразни методи и средства за самоотбрана – оръжия, спрейове, курсове по бойни изкуства.

Както и в повечето бивши комунистически държави, така и у нас законите за  притежание на огнестрелно оръжие са изключително строги. На всеки 100 българи (болшинството – настоящи или бивши военни и полицаи, виж ТУК) се падат едва 4.4 единици (легално) лично огнестрелно оръжие, макар забраните и ограниченията да не оказват особено влияние върху бандитите. Привържениците на мита оръжия=престъпност често забравят, че в демократична и спокойна Швейцария на 100 граждани се падат 45.7 единици оръжие (за повече информация виж Война или улична престъпност). Математическа зависимост между притежаваните законни оръжия и престъпността няма, различно е за всяка държава, но статистиката (по категоричен начин) доказва, че либерализацията на законите води до намаляване на обирите, изнасилванията и убийствата. Системата обаче възпрепятства родния гражданин (поданик?), който иска да защити своето семейство и имущество. Имено заради това от 10 години у нас са изключително популярни газовите оръжия (Газ-сигнални оръжия, ГСО) и много мъже (и все повече жени) прибягват до тях, тъй като те са не (вече) на регистрационен режим, а не на разрешителен (каквито са бойните). Но объркани от множество противоречащи си съвети те често правят грешния избор. Информацията тук има за единствена цел да помогне на и ориентира потенциалния купувач, макар статията да не претендира за всеобхватност.

Какво е газовото оръжие?

Газовото оръжие най-често е реплика на съществуващ боен пистолет или револвер, като по силата на българското законодателство и по-конкретно Закона за оръжията, боеприпасите, взривните вещества и пиротехническите изделия (ЗОБВВПИ) то представлява :

техническо средство, конструирано за употреба на боеприпаси, използващи енергията на взривните вещества и които имат задушливо, упойващо и сълзотворно действие или светлинен и звуков ефект

модели ГСО

Допреди няколко години според (тогавашното) законодателство естеството на едно оръжие (бойно или газово) се определяше от цевта – ако тя е годна за употреба на халостни и газови патрони, но не бойни, оръжието е газово. Редица марки и модели бойни пистолети бяха внасяни (основно от Русия) с газова цев, която веднага след продажба се сменя с бойна. Според новия закон всичко, което може да бъде преправено на бойно оръжие е…бойно оръжие! Всяка една част, от която пряко зависи действието на оръжието според закона трябва да е негодна за стрелба с бойни патрони (могат да се запазят чирените и мерните прибори). Всякакви приказки и теории за преправяне на парче турско желязо за 50лв в бойно оръжие са несъстоятелни, а ако наистина едно ГСО може да бъде преправено на бойно, то по силата на закона не е изобщо газово оръжие. На масовия легален пазар днес няма такива оръжия.

Газови и халостни патрони

Халостните патрони (както и газовите), за разлика от бойните, нямат проектил (куршум, сачма и пр.), а единствено пресъздават звуковия ефект и дулния пламък. С тяхна помощ (и посредство специални муфи, монтирани на дулната резба) се изстрелват различни сигнални и увеселителни ракети и стоп-топчета (виж долу). Макар халостни и газови патрони да има в множество калибри, 99% от използваните у нас са 9мм (останалите са трудни за намиране, но за повече информация виж Видове газ-сигнални боеприпаси), поради което внимание ще бъде отделено единствено на тях.
Различават се револверни и пистолетни патрони. Първите са предназначени само за револвери и не могат да бъдат използвани от пистолети, докато вторите са универсални. Револверните имат изработен пръстен в задната си част, което способства за лесното им изваждане („екстрахиране”, от англ. extract). Пистолетните патрони имат жлеб в долната си част, изробатен за да може изхвъргачът (за повече информация виж Видео наръчник и конструкция на газов пистолет Екол-Волтран Джакал Дуал) да ги изтегли. Могат да се използват и в револвер, но екстрахирането им е по-трудно (често се налага да се изваждат един по един).
Ако оръжието бъде насочено към лицето на нападателя, дулният пламък от халостния патрон може да предизвика сериозни наранявания по очите, изгаряния по кожата, а от много близко разстояние – и рани. В зависимост от конкретния халостни патрон, дулният пламък може да е от 20 до 50см. Цената на турските у нас е между 18 и 30ст, а на западните (италиански и немски) – между 40 и 60ст.

Газовите патрони на външен вид не се различават много от халостните, но освен звуков и светлинен (дулен пламък) ефект, те изстрелват на 1-2м струя/облак газ, който може да бъде :

  • хлорацетофенон (CN газ) – C6H5COCH2Cl
  • нонивамид – C17H27NO3 (т.нар. „пипер”), различава се от другите патрони със силното си въздействие и върху животни
  • хлорбензалмалонилнитрил (CS газ) – C10H5ClN2
различен цвят на газовия патрон според веществото

различен цвят на газовия патрон според веществото

Върху различните хора действието им е различно, но най-често причиняват обилно сълзене, затруднено дишане, зачервяване и остро парене на кожата (на лицето), замъглено зрение или временно заслепяване, загуба на ориентация и равновесие и т.н. Действието им зависи от физиката, състоянието (наличие на алкохол и наркотични вещества в кръвта) и психологичната нагласа на нападателя. На родния пазар се предлагат модели на различни марки, като цената им варира от 0.90 до 1.50лв на бройка.
Трябва да се подчертае, че действието им може да бъде неблагоприятно и за жертвата/стрелеца при насрещен вятър, тесни помещения и пр.

С халостни патрони се изстрелват и ракети, посредство завинтена на дулото ракетна муфа.

Стоп-муфа и топчета

Подобно на ракетната и стоп-муфата се завинтва на дулото. Но докато първата е двукамерна и с изработени странични отвори, втората е еднокамерна и цилиндрична, с по-голям диаметър и без странични отвори. Използва се за изстрелване на т.нар. стоп-топчета (17мм, гумени), като това се извършва с халостни патрони. Действието им далеч не се доближава до това на гумените куршуми (които са бойни), както някои продавачи и он-лайн магазини твърдят, но не се и безболезнени. Тук отново се сблъскваме с една недомислица в ЗОБВВПИ (законът не е писан от специалисти, а от преводачи). В глава 1, член 3, ал. 1 бойното оръжие е дефинирано като :

преносимо цевно оръжие, което произвежда, проектирано е да произведе или може да бъде видоизменено, така че да произведе, изстрел с куршум или снаряд чрез действието на взривно вещество

Очевидно е за всеки, че гуменото топче не е нито куршум, нито снаряд (в предишния закон се казваше „куршум или проектил”, като на английски проектил е projectile, но често се използва като взаимозаменяемо конкретно със снаряд; проектил може да бъде топче, куршум, гюле, стрела, снаряд…). Логиката диктува, че употребата на стоп-муфа трябва да е законна. Гладкоцевните оръжия (пример – ловни пушки) изстрелват сачми, а не куршуми или снаряди. Според действащия закон те не са нито огнестрелни (бойни) оръжия, нито неогнестрелни (газови) оръжия…те не се изобщо оръжия! Естествено, теория и практика са две различни неща и органите на реда и КОС (Контрол над Общоопасните Средства) тълкуват закона, както им е удобно (първите рядко са запознати в дълбочина със закона). В София днес е невъзможно да закупите стоп-муфа (която не е нищо повече от парче желязо с резба) или стоп-топчета (които не са нищо повече от сферично парче гума), но можете да си поръчате от интернет от ямоблски и плевенски он-лайн магазини и ще ви бъдат доставени по куриер.

Избор на оръжие

някои компактни модели

Докато при бойните оръжия калибърът и дължината на цевта са от първостепенно значение за ефекта от изстрела, то при газовите този проблем на практика не съществува, което улеснява значително избора. На пазара се предлагат газови пушки (с дължина над метър) и картечни пистолети, които се използват във филмовата индустрия и чиято стойност е колекционерска (практичността им е нулева). Най-често предлаганите в магазините марки ГСО са Байкал (Русия), Бруни (Италия), Блоу (Турция), Екол-Волтран (Турция), Зораки (Турция), Умарекс (Германия) и Валтер (Германия).
Първата задача е да се избере между револвер или пистолет – и при газовите, и при бойните няма „по-добър”, и двата типа притежават своите плюсове и минуси. Схващането, че револверите са много по-прости като конструкция е отчасти вярно – конструктивно те се състоят от приблизително същия брой части, но при тях засечките са по-редки (важи и за бойните, но при газовите разликите са далеч по-големи). Най-честата засечка при тях се наблюдава когато бойната игла удари капсула, но той не се възпламени. Преимуществото в случая е, че за произвеждане на изстрел е необходимо единствено да бъде натиснат спусъка отново, прескачайки неизстреляния патрон. Ако състоянието на бойната игла и пружина е изправно, при пистолетите е също толкова вероятно да се получи засечка от невъзпламенен капсул-детонатор (при едни и същи патрони). Но при тях често самото оръжие е „виновно” за засечката, най-вече когато :

  • при първоначално ръчно издърпване на затвора назад за вкарване на патрон в цевта същият се „заклещи”
  • при следващ изстрел затворът се издърпва назад, под действието на налягането, създадено от изгорелите барутни газове на предишния изстрел, и при вкарване на нов патрон същият отново се заклещи.

Тук е моментът да се погледне отново ЗОБВВПИ и по-контректно глава 4, раздел 1, член 60, ал. 2, забраняваща :

съхранението и носенето на оръжия за спортни и за културни цели с патрон в цевта или в барабана.

5-заряден револвер Блоу, модел 38 Магнум

Револвер, в чийто барабан поставяте патрони едва след като нападението е започнало е излишен. Можете да го носите зареден, но е възможно забраната да бъде изтълкувана от проверяващи органи на реда като всеобхватна, важаща за огнестрелни (бойни) и неогнестрелни (каквито са по закон и ГСО) оръжия. При газовите пистолети изборът за носене с патрон в цевта отново е личен, но при наличие на пълнител е много по-бързо оръжието да го извадите и заредите. При някои модели (най-вече по-големите) пистолети усилието, с което затворът се издърпва назад е сравнително голямо и може да бъде проблем при хора с по-малка физическа сила и жени. Решенията са две, като първото е очевидно – избор на друг пистолет. Второто изисква известна тренировка – за зареждане трябва да обхванете задната част на затвора с лявата си ръка (ако сте десничар). С дясната ръка, с която държите ръкохватката избутайте напред оръжието – след изчерпване на „хода” то ще се изплъзне от лявата ви ръка. За предпочитане е докато извършвате това пистолетът да е насочен към нападателя, което изисква тренировки.

Оплакванията към малката вместимост на револвера често изглеждат като силен аргумент. Но при един пет или шест-заряден револвер скоростта на презареждане и вместимостта не са особено важни – ако противникът не бъде обезвреден с първите 5 или 6 патрона, то следващите едва ли ще имат ефект, ако изобще се стигне и до тях. Правилото важи и за газовите пистолети, и за бойните оръжия за самоотбрана. Пълненето на един пълнител с патрони не е по-бързо от пълненето на барабан, а и рядко се носи втори пълнител, дори и от служителите на реда и охранители. Много от по-компактните модели пистолети имат вместимост 5+1 (пет патрона в пълнителя, един в цевта), 6+1 или 7+1, а съществуват и т.нар. „спийд чарджър”-и, с които презареждането на револвера при отработка е равно по времетраене с това при пистолетите

Ако все пак сте се спряли на пистолет и искате да го носите с патрон в цевта, то пред вас има три варианта :

  • да носите оръжието в заредено състояние (ударното чукче/петле е в задно положение), за произвеждане на изстрел е необходимо единствено да натиснете спусъкът. Не е препоръчително, тъй като в този вариант силата, която е трябва да приложите върху спусъка е изключително малка и случаен изстрел е твърде вероятен. Продължителното съхранение на оръжието с изтеглено на зад чукче има неблагоприятен ефект върху пружината му.
  • неудобния селектор/предпазител на Екол-Волтран 9мм Джакал Дуалда носите оръжието в заредено състояние, но с включен предпазител. За да произведете изстрел е необходимо да свалите предпазителя и да натиснете спусъкът. Целесъобразността на този тип носене зависи от конкретния модел пистолет – при някои предпазителят или селекторът за стрелба (предпазител, полу-автоматичен, автоматичен) има малка и неудобна форма, изисква голямо усилие или има далеч от идеално разположение. Други пистолети обаче се изработват с удобен и лесен за употреба предпазител. Не трябва обаче винаги да му се доверявате. Дори и при включен предпазител е възможно, макар и в редки случаи да бъде произведен изстрел
  • да носите оръжието с патрон в цевта, но в незаредено състояние (ударното чукче е в предно/незаредено положение). За да произведете изстрел е необходимо да издърпате назад чукчето с палеца на дясната си ръка. Ако необходимата сила е по-голяма може да хванете оръжието с две ръце, използвайки лявата си ръка за упора. При по-малките пистолети, които имат и по-малко чукче (и пружина за него) усилието намалява.

При револверите няма предпазители, но трябва да се споменат двата вида – такива с единично действие (single action) и такива с двойно (double action). При първите, познати на всички от уестърните е необходимо да издърпвате петлето назад преди всеки изстрел. Револвери, били те бойни или газови, с единично действие са рядкост в България, а и по света. При двойното действие можете да издърпвате преди всеки изстрел чукчето, което ще занижи многократно силата, която трябва да приложите върху спусъка, но можете и просто да натискате спусъка.

Ако сте се спряли на пистолет не е препоръчително пълнителят му да стои непрекъснато зареден, тъй като пружината му се „уморява” и губи свойствата си. Добре е да изваждате патроните от пълнителя винаги, когато по ваша преценка това е възможно от гледна точка на сигурността.
При револверите този проблем не присъства – когато са заредени с патрони в барабана и петлето/чукчето не е издърпано назад няма натегнати пружини, които да се уморяват. Револверът може да бъде изваден и използван веднага, с или без издърпване на петлето назад (ако става дума за double-action – масовия случай).

Изборът на конкретния модел е нещо строго индивидуално. Интерес представлява формата, дебелината (заради барабана револверите са по-дебели) и дължината на оръжието, а оттам и компактността и ергономичността му, усилието, с което се натиска спусъка, дърпа чукчето или издърпва затвора, взаимното разположение на спусъка, петлето и предпазителя, теглото, баланса и центъра на тежестта. Едно от най-важните неща е оръжието да пасва в ръката ви и да е удобно за употреба, също въпрос на лична преценка. Имайте предвид, че при ГСО дължината на цевта не е от значение, тъй че винаги избирайте по-малките образци. „Сплашващият ефект” на големите оръжия е спорен, а и колкото по-голямо и тежко е вашето ГСО, толкова по-неудобно за носене и прикриване ще е. Законът и обществените порядки забраняват открито носене. Колкото по-голямо е оръжието, толкова по-трудно ще е и бързото му изваждане и използване. Колкото до качеството – като и за други неща, така и тук идва с цената. Но не подценявайте евтините турски екземпляри – комшиите държат повече от половината български ГСО-пазар и могат да се похвалят с някои наистина добри модели. След като решите какво горе-долу искате от един пистолет/револвер, потърсете отзиви за него по форумите (за предпочитане специализираните, като http://forum.oragie.com/viewforum.php?f=12 ) или от познати.

Избор на начин за носене и кобур

Вие вече сте притежател на ГСО! Но работата ви все още не е свършена, тъй като остава да изберете удобен и практичен начин за носене. 50% от ефективността на всяко оръжие се крие в начина на носене!
За дамите, които често ходят с поли или рокли и не биха искали да променят стила си, дамската чанта е логичния избор. Намирането на нещо в нея обаче е пословична трудност, поради което е добре да държите ГСО в отделен джоб, препоръчително външен, до който се достига по бърз начин (копчета или закопчалки, не цип). Когато носите чантата тя трябва да сочи с този джоб към тялото ви, но имайте предвид, че това е и първото нещо, което повечето бандити грабват.

Класическите начини за носене са в кобур на рамото (под мишницата) и на кръста/колана. Раменния кобур най-често обхваща и двете ви рамена и се закача за колана. Ефектността му превъзхожда многократно ефективността му – за да го носите е необходимо да сте с връхна дреха и то сравнително широка, за да не са издава оръжието. Лятно време е почти безполезен – удобството определя дали ще го носите всеки ден. Спортният опит показва, че за много добре тренирани стрелци това е най-бавния метод (за изваждане). Но обикновеният човек, който няма предварителен опит, бързо може да свикне с кобура и този му недостатък да се сведе до минимум. Освен това раменният кобур е най-удобния вариант за носене когато шофирате или сте в седнало положение. При различните модели кобурът е вертикално или хоризонтално разположен.
Другият класически начин е да носите оръжието в кобур на кръста. Ако носите оръжието отдясно ще можете да го извадите възможно най-бързо, но губите значително от дискретността. Ако носите кобура отляво, точно над левия джоб, с ръкохватка сочеща към десния ще можете да балансирате между бързина на изваждане и дискретност. Вътрешните кобури изместват тази зависимост в същата посока – оръжието е по-неудобно за носене, но още по-дискретно.
Да се носи оръжието в кобур е класическия и най-често използван метод, но не и единствения (някои са по-странни). Възможно е да го носите в чанта на кръста или в джоба си. Последното е практично когато става дума за преден джоб на сиучър – ако оръжието е достатъчно малко и минавате нощем през опасен район можете да държите оръжието с дясна ръка, обхванала задната горна част на оръжието (затвора и петлето). По този начин е по-малко вероятно да се закачи за дрехата ви (зависи от специфичната форма) при критична ситуация, а да го завъртите и хванете за ръкохватката отнема части от секундата.

Статията далеч не е изчерпателна и може да се говори още много по темата. Коментари на бъдещи и настоящи притежатели на ГСО, както и разкази от практиката са добре дошли!

Териториални аспекти на израелско-арабския конфликт


Израелско-арабският конфликт е феномен на 20-ти и 21-ви век – вниманието, което му бива отделяно надхвърля многократно реалната му стойност. Същата непропорционалност се забелязва и във въоръжеността на иначе малките държави, без особени петролни и други природни ресурси. Несъразмерно е и спрямо жертвите в кофликта – през 20-ти век едва около 1% от жертвите във всички войни в арабския свят са част от израелско-арабския конфликт. Причините за тази вековна борба са много. В настоящата статия читателят може да се запознае с териториалните й аспекти и спорове.

.
Първата Световна Война бележи края на Османската Империя. В Европа българите, гърците и сърбите отдавна са извоювали независимостта си, но голяма част от Близкия Изток все още е бил под властта на турския султан. През 1920 в част от остатъците ориенталската империя, европейската империя Великобритания създава Британския Мандат в Палестина (БМП). Същия обхваща земите на днешен Израел, ивицата Газа, Западния бряг на река Йордан и държавата Йордания с обща площ приблизително 120,000кв.км (за сравнение площта на България е 111,000кв.км). През 1922 Лигата на нациите (предшественика на ООН) подписва предложения от Великобритания Трансйордански меморандум, който създава автономната монархия Трансйордания с площ 92,000кв.км (~77% от територията на Палестина). Трансйордания получава независимост през 1946, а малко по-късно държавата започва да носи името Йордания (днес болшинството от жителите й са палестински араби). Остатъка продължава да бъде част от БМП.

През 1937 комисията Пийл предлага остатъкът от мандата да бъде разделен на три части (виж картата) – малка част около Йерусалим да остане под британска власт, 18% от територията да бъде част от бъдеща еврейска държава, а остатъкът (около 80%) да стане част от бъдещата палестинска държава. Едва 20% от естествено-плодородните земи се намират в предложените за еврейска държава територии. Това са и едни от причините, поради които ционистките лидери започват преговори с британските власти. Арабските лидери отхвърлят изцяло предложението за подялба и продължават въоръжената си кампания. Предложената от Пийл арабска територия и Йордания представляват 94% от географската и административна област Палестина.

.
На 29-ти Ноември, 1947, ООН приема резолюция за разделяне на остатъка от мандата на еврейска (56% от територията) и арабска държава (43%). Бъдещите израелски земи са предимно пустинни (дори днес пустинята Негев е около 2/3 от площта на Израел) и скалисти местности, с малко естествено плодородни почви. Арабските земи включват повечето естествено плодородни почви, 1/3 от морската ивица, но без излаз на Червено море. В територията на бъдещата палестинска държава са съсредоточени и почти всички планински райони и водоизточници. Еврейската държава е трябвало да се състои от три отделни парчета, а палестинската – три отделни парчета и един анклав (Яфо). Границата между четири съседни територии (две израелски и две арабски) се е осигурявала от екстратериториални пътища (виж картата). Останалия 1% от мандата е Йерусалим и прилежащите села, които по план е трябвало да бъдат администрирани от ООН.

Британския мандат приключва през 1948 с изтеглянето на британците, а еврейските лидери провъзгласяват началото на модерен Израел. Още в първите си часове Израел е нападнат не само от местните арабски милиции (с които еврейските групи водят партизанска война отдавна), а и от Египет, Йордания, Сирия, Ирак, Саудитска Арабия, Йемен и Ливан. Макар Израел да започва войната без  нито един танк, боен самолет или артилерия, а арабските сили да притежават числено, техническо и стратегическо преимушество, войната завършва с успех за Тел Авив (за повече информация виж Израелско-арабската война 1948-1949). В хода й са завладени близо половината от териториите, определени за палестинската държава и по-късно анексирани от Израел. Другата половина са завладени и анексирани от съседна Йордания (Западния бряг на река Йордан) и Египет (ивицата Газа). Положение, което не се променя до 1967. Йерусалим е поделен между Израел и Йордания.

.

 Шестдневната война – през 1967 Израел отново отблъсква настъпващите арабски армии, завладявайки не само Западния бряг (и Източен Йерусалим) и ивицата Газа, но отнема и Голанските възвишения от Сирия и Синайския полуостров от Египет. Полуостровът има площ три пъти по-голяма от тази на Израел, разположен е до Суецкия канал и притежава петролни залежи.

Йом Кипур – след години на гранични сблъсъци между израелската и арабските армии през 1973 избухва изненадващата Октомврийска война, позната също като Войната на Йом Кипур (за начало на атаката Кайро и Дамаск избират еврейския празник на прошката). Макар египетската и сирийската армия да показват добра военна подготовка, да са модерно въоръжени и значително по-силни  в сравнение с 1967, те отново са отблъснати.

Мирния процес – военните загуби карат президентът Ануар Садат да направи исторически завой в египетската и изобщо арабска политика – през 1977 година той става първия арабски лидер, който посещава Израел и изнася реч пред парламента (Кнесет). Следващата година е подписано мирно споразумение, уважавано от всички следващи правителства и на двете страни – Кайро поддържа мирна политика спрямо Тел Авив, а Израел се изтегля от Синай, връщайки полуострова на Египет през 1982.

Ливанската гражданска война – започва през 1975 и продължава до 1990. Периодично конфликти между различните фракции и съседи на Ливан продължават и до ден днешен. За последната капка, от която чашата прелива се счита идването на ООП (Организация за Освобождение на Палестина). Създадената през 1964 година (когато Западния бряг и Газа са част от съответно Йордания и Египет) организация има за център на своите операции Йордания до 1970 година. Лидери на ООП и в частност на комунистическите й фракции (ООП е конфедерация от разнородни групировки) започват открито да заявяват намерението си да свалят правителството. Страхувайки се от смяна на режима крал Хюсеин започва кампания срещу ООП, останала в историята като „Черния Септември” (както е кръстена и едноименната терористична организация). След сирийска намеса и предупреждение от израелска такава (по йорданска молба към САЩ) в крайна сметка ООП са прогонени от Йордания и се установяват в Ливан. Ливан от своя страна е държава с дълбоки религиозни и етнически разделения и плацдарм за външната политика на други арабски държави. През 1975 (4 години след идването на ООП) в страната започва 25-годишна гражданска война. Година след началото й Сирия започва продължилата до 2005 година окупация на страната.

Освен срещу другите милиции в Ливан, организацията на Ясер Арафат започва нападения и срещу северните израелски градове с ракетен обстрел, а често изпраща и атентатори в сърцето на Израел (пример – Клането на крайбрежния път край Тел Авив през 1978). В отговор Израел започва операция срещу базите на ООП в южен Ливан, за кратко окупирайки част от страната и изтегляйки се след резолюция на ООН. През 1981 граничния конфликт се засилва, както и ударите срещу терористичните бази. През 1982 Израел окупира Южен Ливан, прогонвайки ООП от страната (същите се установяват в Тунис). Същата година се водят и последните големи конвенционални сражения в близкоизточния конфликт между Израел и Сирия.

.
Изтегляне от Ливан – през 1985 Израел се изтегля от по-голямата част от южен Ливан и създава зона за сигурност в първите километри от ливано-израелската граница. Сирийската окупация на страната продължава до 2005. През 2000 година Израел се изтегля и от зоната за сигурност, прекратявайки напълно окупацията. В публикация SC/6878 на Съвета за сигурност към ООН определя израелското изтегляне като пълно. Въпреки това някои фракции в Ливан изявяват претенции към фермите Шебаа (натисни за карта). Същите представляват почти ненаселена ивица с площ около 20 кв.км и са част от Голанските възвишения, които през 1967 Израел пленява от Сирия. Въпреки това организации като Хизбула използват фермите като предтекст за нападения над Израел, макар повечето исторически карти (включително и ливански) да изобразяват територията като част от Сирия. Няколко месеца след изтеглянето на израелските войски и последвалото удобрение от ООН, шиитската групировка Хизбула извършва нападение и убива трима израелски войници. Телата им са разменени 4 години по-късно срещу освобождаването на над 400 терористи.

Гхажар – през 2010 година израелското правителство нарежда изтегляне от село Гхажар и предоставянето му на властите на ООН, въпреки че същото е част от Голанските възвишения, не Ливан. Хизбула определя изтеглянето като медиен трик.

Хронология :

1917 – британците превземат османска Сирия и Палестина
1917-1948 – Палестина под британска власт
1920-1948 – Британския мандат в Палестина (БМП)
1921 (1922) – Трансйордания получава автономия
1937 – предложението на комисията Пийл
1946 – Йордания излиза от БМП и обявява независимост
1947 – план за разделяне на Палестина от ООН
1948 – край на БМП и основаване на Израел
1948-49 – война за независимостта на Израел
1948-1967 – египетска окупация на ивицата Газа
1948-1967 – йорданска окупация на Западния бряг
1956 – Синайската война
1956-57 – окупация на Синайския п-ов от Израел
1964-1967 – център на ООП е Западния бряг
1967 – Шестдневната война
1967-1982 – израелска окупация на Синай
1967 до днес – окупация на Голанските възвишения
1967-2005 – окупация на ивицата Газа
1967 до днес – окупация на Западния бряг; частично изтегляне след 1994
1967-2010 – окупация на село Гхажар, част от Голанските възвишения
1967-1970 – център на ООП е Йордания
1970-1971 – Черния Септември в Йордания
1971-1982 – център на ООП е Ливан
1973 – войната на Йом Кипур
1975-2005 – окупация на Ливан от Сирия
1978 – израелско-египетски мирен договор
1978 – окупация на южен Ливан от Израел и изтегляне същата година
1982 – изтегляне на израелски войски от Синай
1982-1985 – израелска окупация на южен Ливан
1985-2000 – зона за сигурност на израелско-ливанската граница
1994 – мирно споразумение между Израел и Йордания
1994 – частично изтегляне от Западния бряг, създаване на Палестинската Национална Власт
2000 – израелско изтегляне от буферната зона в Ливан
2005 – изтегляне от ивицата Газа
2005 – край на сирийската окупация в Ливан
2006-2007 – война и победа на Хамас над Фатах, от 2007 до днес Газа е под контрола на Хамас
2010 – изтегляне от село Гхажар

Осама бин Ладен – терорист номер 1 бе убит


На 2-ри Май, 2011, американският президент Барак Обама в обръщение заяви, че Осама бин Ладен е убит в Абботабад, провинция Хайбер Пахтунтва, Пакистан. Осамаба бин Ладен, ръководител на ислямистката групировка ал-Кайда, е отговорен за атентатите на 11-ти Септември, 2001 година, както и множество други в цял свят. От близо 10 години американски и коалиционни военни и разузнавачи се опитват да го открият в Афганистан и северните райони на съседен Пакистан.

ОПЕРАЦИЯТА

Рейдът е извършен от Тюлени от американските военноморски сили (тюлени е превод от SEAL, което е и абревиатура за a, Air and Land, в превод – море, въздух и суша) и координирано с агенти ЦРУ, а мишената – резиденцията на топ-терориста на 21-ви век. Сградата е триетажна и се намира в хълмистите покрайнини на малкия пакистански град Абботабад, оградена с 5-метрова бетонна стена и бодлива тел. Цялата операция отнема около 40 минути, а спец. частите пристигат с хеликоптери, един от които каца принудително поради техническа повреда. Осама е застрелян в главата, а тялото му изнесено от тюлените, като все още се спекулира за местонахождението на трупа, като една от версиите е, че е вече е погребан според ислямските канони. Все още няма конкретна и достоверна информация за ДНК-теста. Талибански лидери в Пакистан отричат официалната версия, че Осама е убит.

КОЙ Е ОСАМА?

Осама бин Ладен е роден през 1957 в Рияд, Саудитска Арабия в семейството на един от най-богатите арабски бизнесмени и десетата му жена. За първата си жена Осама се оженва на 17-годишна възраст в Сирия, а докрая на живота си – за още три жени, от които има общо между 10 и 26 деца според различните източници. Атентатор №1 e описан от щатските служби като висок и слаб мъж (75кг, около 1,95м) и е сред 10-те най-издирвани терористи от ФБР.
„Кариерата” си започва по време на съветската война в Афганистан (1979-1989), присъединявайки се към десетките хиляди муджахидини (свещенни войни), борещи се срещу съветските войски. Саудитският гражданин бин Ладен е привлечен от палестинския фундаменталист Абдула Юсуф Аззам, но скоро се доказва като способен командир в планините на Афганистан. Войната бележи ново стъпало в развитието на световните ислямистки движение и според интерпретацията на много фундаменталисти именно тяхното дело е сринало в крайна сметка СССР. Независимо, че това не е вярно, в арабския и мюсюлманския свят войната най-често се представя като победа на праведните над безбожниците. В контекста на Студената война голяма част от въоръжението на муджахидините е доставено от ЦРУ в операция „Циклон”. Надявайки се да превърнат Афганистан в „съветския Виетнам” американските служби обучават хиляди ислямисти в родината на опиума, като се предполага, че сред тях е и Осама (виж също Статистика за съветските хеликоптери в Афганистан (1979-1989)).
Малко преди края на войната бин Ладен сформира групировката ал-Кайда. Две години по-късно родината му Саудитска Арабия допуска стотици хиляди американски и западни войници на своя територия, опасявайки се от евентуална иракска инвазия (през Август, 1990, Саддам Хюсеин превзема малкия си, но богат на петрол съсед Кувейт). Саудитска Арабия е не само родина на Осама – в нея се намират Мека и Медина, двата свещени за Исляма града, в които пророка Мохамед съответно се ражда и умира според Корана. Това затвърждава представата на бин Ладен, че не само „безбожниците-комунисти” са враг на Исляма, но и западните „империалисти-кръстоносци”. Започва кампанията му срещу американски и западни цели, както и „продажните” арабски правителства. През 90-те години се присъединява към муджахидините в Босна и Херцеговина, по време на Югославските войни (Скритата армия на радикалния Ислям в Босна“ – кратък документален филм). Връх в терористичната му „кариера” е атаката на 11-ти Септември в САЩ.

Списък с по-големите атентати, извършени от ал-Кайда :
1993 – взривена е кола-бомба в Световния Търговски Център, умират 6 души. СТЦ е разрушен 8 години по-късно.

1993 – по време на 13-те експлозии в Мумбай, Индия умират 250 души.
1998 – над 200 души умират по време на атентатите срещу американските посолства в Найроби, Кения и Дар ес Салаам, Танзания.
2000 – в серия от координирани атаки умират над 60 души в филипинската столица и на борда на щатския кораб „Коул”. Предотвратени са атентати на летището в Лос Анджелис, на борда на щатския кораб „Съливанс”, както и плана за атентат срещу Коледния базар до Страсбургската катедрала във Франция (при съвместна акция на фреските и немските служби).
2001 – на 11-ти Септември е извършен най-големия атентат в модерната история. Умират близо 3,000 души (повече от жертвите на японското нападение над Пърл Харбър през Втората Световна Война). Ударени са двете кули на Световния Търговски Център и Пентагона, а четвърти самолет се разбива в поле, като целта му е била Белия Дом. Мишените са избрани заради символичното им значение – удар по икономическата, военната и политическата сила на САЩ.
2002 – в Бали, Индонезия е извършен най-кървавия атентат в историята на страна, отнел живота на над 200 души.

2003 – четири камиона са взривени в Истанбул, отнемайки живота на 57 души и ранявайки 700.

2004 – филипински ферибот е взривен, убити са 116 души.

2004 – в атентатите в Мадрид загиват близо 200, организацията не поема пряка отговорност, счита се, че атентата е извършен от групировки, близки до нея.

2005 – три последователни взрива в лондонското метро отнемат живота на близо 60 души.
Ал-Кайда са пряко отговорни за редица други атентати в цял свят, но най-много жертви има сред гражданите на Ирак, Афганистан и Пакистан – голяма част от самоубийствените атентати там са дело на ал-Кайда (виж също : Статистика за жертвите в Ирак и анализ на кюрдския и шиитски сепаратизъм).

РЕАКЦИИТЕ

Като цяло световните лидери приеха новината за смъртта на Осама бин Ладен положително. Водещи политици от Австралия, Австрия, Чехия, Дания, Франция, Германия, Индия, Унгария, Израел, Мексико, Холандия, Норвегия, Русия, Англия и други дадоха положителни отзиви. Исмаил Хания, ръководител на групировката Хамас, контролираща ивицата Газа изрази възмущението си от „проливането на арабска и мюсюлманска кръв”, определяйки атаката като „американска репресия”. Лидера на палестинското движение пожела на Осама да почива в мир. Говорител на иранското външно министерство заяви, че смъртта му „не е голяма работа”.
Много политици и анализатори посочиха обаче, че това не е края на войната срещу тероризма, нито операцията е успяла да разгроми ал-Кайда. На негово място са готови да дойдат много. Войната срещу терора е безкрайна, но смъртта на бин Ладен е ако не друго малка утеха за роднините и приятелите на всичките жертви на най-издирвания човек на планетата.

Виж също :

Най-известните вземания на заложници част 1
Най-известните вземания на заложници част 2

В памет на загиналите на 11-ти Септември и всички жертви на тероризма

..
..

Етиопските ВВС и Ми35 в Дарфур


Етиопските Национални Отбранителни Сили (ЕНОС) са изградили имиджа си на една от малкото действащи, организирани и ефективни (сравнително) войски в черна Африка според западните стандарти. В континент, където повечето от конфликтите се водят от партизани, Етиопия изпъква и прави впечатление на една стабилна държава, която може да си позволи да бъде фактор в останалата част от Африка. В последните години Етиопия е участвала в множество конфликти, най-показателни и важни са конвенционалната война с Еритрея от 1998 до 2000 и нахлуването в Сомалия преди 3 години3 (борба с партизани).  Еритрея е държава, започнала съществуването си като сепаратистка област от Етиопия. Гражданската война продължава около 30 години, като до ден днешен сблъсъците са почти ежедневие, а до взаимно-приемливо решение и съответно граница не се е стигнало. И двете страни използват етническото многообразие и географското разпределение на държавите за насаждане на омраза и фанатизъм сред подкрепящите ги, но де факто независимостта на Еритрея означава пълна загуба на мория излас за Етопия. Над хиляда километровата брегова ивица отива изцяло в новосъздадената държава през 1991, ключова причина за острата реакция на Адис Абеба.

В сблъсъците между двете войски и конкретно ВВС си проличава превъзходството на етиопските сили – със своите Сухой27 те свалят 7 (по етиопски твърдения, а 4 са потвърдените сваляния) еритрейски МиГ29. Това е голяма бройка за иначе малкия списък от самолети, свалени от Су27.
Ето списък с използваната от Етиопските ВВС техника (ударна авиация) :
МиГг21 – 21 броя  (3 от тях са Миг21У)
МиГ23 – 32 броя (4 от тях са МиГ23УМ)
Су-27 – 18 броя
Су25 – 4 броя
Ми24 – 15 броя
Ми35 – 5 броя

На снимката, етиопски Су27

Етиопските ВВС, както и други части от ЕНОС, участват и сравнително успешно във войната в Сомалия през 2007, когато те, Кения, Джибути, САЩ, Великобритания и др. се опитват да поставят на приетото от ООН преходно правителство. За съжаление все още нито една държава не е намерила ефективен начин за борба с партизани, поради което Сомалия все още е размирна територия, разделена на три региона, без централна власт, управляване от различни феодали ислямистки групировки (като ал-Шабаб, управляваща в област Сомалия, Сомалия, за повече информация Сомалия и радикалния ислямизъм). Но конфликта показва на западните й патрьори, че Етиопия е способна да участва в съвместни операции. Традиционно, Еритрея подкрепя с оръжия, пари и др. сомалийските ислямисти, докато гореспомената коалиция, освен с преки военни действия, подкрепя и местни главатари и феодали с оръжия и пари. Пунтланд, практически независима република в Сомалия, традиционно има про-етиопска и анти-Могадишу позиция.

Освен в Сомалия, етиопските войски са нарамени с нелеката задача да донесат мир на иначе размирен Дарфур, който буди като първа асоциация „геноцид” у всеки външен наблюдател (повече информация). Преди няколко месеца Етиопия изпрати 5 броя хеликотпери Ми35-Хинд-Е. Машината представлява практически Ми24, класификацията и името са НАТО-вски и означават „износен вариант”. На 25-ти Февруари т.г. във военна база в Нияла, южен Дарфур, Судан, бе извършена церемония по офциалното им приемане на служба в редиците на УНАМИД (UNAMID – African Union and United Nations Hybrid Operation in Darfur). На церемонията Ибрахим Гамбари увери присъстващите, че потенциалът на хеликоптерите ще бъде оползотворени до максимум. Генерал-лейтенант Патрик Ниямвумба, командир от УНАМИД заяви обаче, че операцията се нуждае от още 18 сервизни и трансортни хеликтоптера, за да може да се постигне поставената като цел мобилност и ефективност. Етиопските Ми-35 ще осигуряват близка поддръжка на международните сили, защита на цивилните при нападения, както и ще позволява на УНАМИД да разгърне военния си потенциал до иначе невъзможни или опасни за сухопътни войски райони. Годишните разходи по УНАМИД възлизат на около 1.3 милиарда долара, а към днешна дата операцията разполага с 20,000 души жива сила. Етиопските попълния са добре дошли.

На снимката, етиопски Ми35 Хинд-Е.

Враждуващите страни в Дарфур са основно две – партизаните-африканци, разделени на множество организации (често враждуващи и помежду си), а от другата страна са държавни войски (арабски) и техните паравоенни формирования. Сред черните групировки е и Движението за Справедливост и Равенство (Justice and Equality Movement – JEM). Властта в Хартум пък разполага и с вече закоравелите главорези и масови убийци от Джанджауийд – паравоенни формирования от судански араби, както и представители на много африкански племена, между които и арабо-говорящите негърски етнически групи. (Дарфур има мнозинство черно население). Тази организация обаче е по-скоро формална, става дума за пръснати групи с джипове, движещи се от село на село. Досега броят на жертвите на геноцида им в Дарфур се оценява на близо половин милион души.