Развитие на войната в Либия


ПЪРВОНАЧАЛНИТЕ УСПЕХИ

Начинанията на либийските бунтовници са наистина впечатляващи. Още на 4-тия ден от протестите/бунта пленяват град Налут, областен град в западната част на Либия, в която традиционно Каддафи се ползва с повече уважение. На 6-тия ден е пленен и Бенгази, втория по големина град в страната и считан са сърцето на „анти-кадафизма”. На следващия ден бунтовниците контролират почти цялата източна крайбрежна ивица на страната – Адждабия, Байда, Шаххат, Дарна и Тобрук. Дни по-късно – и южната част на Триполитания (карта на трите основни области в Либия), както и Мисрата, Зауара и Мелита (които са в близост до столицата). В следващите седмици се водят битки и за Рас Лануф и Бин Джауад. Постиженията в началото на бунта се дължат на няколко фактора. Бен Али в Тунис и президента Мубарак в Египет са свалени от власт, а в повечето други арабски държави има масови протести. В общата еуфория се включват и либийците, надявайки се, че бързо ще сложат край на 42-годишното управление на ексцентричния диктатор Муамар Кадафи (най-дълго служилият лидер към днешна дата). Виждайки края на управлението му, редица дипломати подават оставка, а войници и офицери дезертират. Много от тях се присъединяват към бунтовниците. Уличните протести отдавна са се превърнали в гражданска война и везните се накланят в ущърб на Кадафи.

Виж също :
Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986
Либия и Запада – а сега накъде?
Либийския фронт – противоречиви сигнали

карта на стратегическите градове в северна Либия

Но 3 седмици след началото режимът започва контранастъпление. Кадафи прегрупира силите си и се възползва от услугите на наемници от черна Африка, арабския свят и дори Сърбия. Месец след началото на бунта успява да наложи обратно почти пълен контрол над цяла Триполитания. Адждабия, Брега, Рас Лануф и Бин Джауад отново са под негов контрол. Навсякъде из страната бунтовниците отстъпват, а бунтът им изглежда потушен. Закъснялата подкрепа на Франция, Великобритания и САЩ идва в 32-ия ден от бунта. Нейните успехи са също противоречиви, тъй като както изглежда има липса на политическо единство по отношение на Либия. Военният потенциал на трите страни, а по-късно и други стран-членки на НАТО, не е разгърнат изобщо. Въздушните атаки се ограничават от резолюция 1973 на Съвета за сигурност на ООН, според който тяхната цел е предпазване на цивилното население.
В таблицата може да видите стратегически важните градове в Либия в близо двумесечната война и хода на военните действия в тях.

 *в много случаи в конкретния ден при означени бомбардировки на НАТО са водени и военни действия между силите на правителството и бунтовниците.

 

УДОБНИЯ ДИКТАТОР

Сред западните правителства съществува и съмнение в крайния успех на въстанието – ако Кадафи запази властта си, то само Средиземно море разделя ЕС от Либия и нейния диктатор, известен с подкрепата си за различни терористични групировки и извършване на атентати в Европа. Освен това Либия произвежда 2% от световния петрол. 85% от продукцията отива в Европа, което отговаря за 11% от потреблението на ЕС (13.63 милиона барела/ден). Този процент е много по-висок в средиземноморските страни членки (Италия – 45%). Първата държава, която официално предлага да се наложат санкции над Триполи е и най-отдалечената европейска страна – Финландия. Последните съгласили се са средиземноморските островни републики Малта и Кипър. Кадафи по всеки критерий е удобен диктатор. С цената на репресии над либийците и липса на всякакви свободи, ЕС получава споразуменията за граничен контрол и екстрадация на нелегални имигранти. След като САЩ и коалицията нападнаха Ирак Кадафи се отказа от подкрепата си за тероризма. Прекрати и програмата на страната за създаване на ядрено оръжие от страх, че ще последва съдбата на Саддам Хюсеин. Започна постепенно нормализиране на отношенията със Запада – през 2004 започва работа петролопровода „Зелен поток” към Италия, през 2007 след преговори под патронажа на Никола Саркози са освободени българските медицински сестри. Нищо чудно, че репресиите над либийците са пренебрегвани от западните правителства.

 БУНТОВНИЦИТЕ

Самите бунтовници са нехомогенна група, съставена от хора с различни убеждения, цели и етнически (племенен) произход. В публикувано в Уикилийкс наскоро дипломатическо съобщение се описва отношението на източните племена към западните (към които принадлежи и Кадафи) – смятани за необразовани и за незначителна част от Либия, която обаче е успяла да „открадне” властта. Именно на Изток се ражда и Либийската Въоръжена Ислямска групировка. Докато днес властта в Либия е странна смесица между комунизъм и ислямизъм, групировката цели да наложи „чисто ислямска власт”. Обвиненията от Кадафи, че всички бунтовници са членове на ал-Кайда са цинични, но в тях има и доза истина – гореспоменатата групировка, активна от 1995 година, присъства в черния списък на ООН за организации, близки до ал-Кайда. Естествено, редно е да се спомене, че сред бунтовници има хора с всякакви убеждения – демократи, комунисти, националисти, дезертьори от държавния апарат на Кадафи и към този момент не може да се посочи доминираща фракция. Засега участието на международната коалиция се ограничава в забрана на полети над страната (освен такива с чисто хуманитарна мисия), оръжейно ембарго, морска блокада и частични въздушни удари по правителствени и военни цели в Либия. Резолюция 1973 изрично забранява изпращането на сухопътни войски и каквато и да е военна окупация на страната. В западните правителства все по-често се обсъжда идеята да се изпратят оръжия и обучаващ персонал, които да помогнат на либийските бунтовници.  Въздушните операции имат успех само срещу съсредоточени извън населени места войски, а крайния успех се нуждае от адекватни действия отстрана на бунтовниците, които засега показват липса на организация и опит. В редиците им се включват млади момчета с голямо желание, но никакъв опит. Въоръжението им е оскъдно, а малкото което имат е морално остаряло. В открити боеве малкото архаични танкове и бронетранспортьори не могат да окажат съществена съпротива на организираната и сравнително добре въоръжена армия на Кадафи. Единственото въоръжено партизанско движение, което е успяло да вземе властта без външна подкрепа са комунистическите отряди на Мао в Китай. Всяко друго успешно въстание е имало подкрепа отвън.


Либийския фронт – противоречиви сигнали



Вече измина повече от седмица, откакто бунтовниците в Либия бяха подкрепени от международната общественост – първоначално от ООН, Франция, Великобритания и САЩ, а впоследствие от още 10 държави. След като плениха ключовия град Адждабия, в близките дни бунтовниците установиха контрол и над Брега, Бин Джалад и Рас Лануф – стратегически важни градове по източната крайбрежна ивица на Либия. Говорител на Либийският национален съвет (ЛНС – преходното правителство в източната част на африканската държава) съобщи, че до една седмица ще са в състояние да изнасят по 100,000 барела петрол на ден (за повече информация виж Либия и Запада – а сега накъде?). Но има много въпроси, чиито отговори остават загадка.

КОЙ РЪКОВОДИ?

Резолюция 1973 на Съвета за сигурност на ООН опълномощи западните държави не само да наложат забрана за полети на Кадафи, но и да извършват удари по стратегически цели, с цел „да се предпазят цивилните граждани”. Масирани въздушни и ракетни удари се осъществяват от 9 дена от френските, британските и американските военни. За повече информация – данни на БиБиСи за използваната от различните държави военна техника в конфликта в Либия.
След дълги преговори преди няколко дена НАТО (организация с лошо име в арабския и мюсюлманския свят) пое контрола под т.нар. no-fly zone (зона, забранена за полети) и налагането на оръжейно ембарго. Но ударите по наземни цели в Либия се осъществяват от САЩ, Франция и Великобритания, независимо от НАТО. Това напомня на т.нар. „афганистански модел” – една мисия (ИСАФ) отговаря за мироопазващите операции в родината на опиума, а друга (част от операция „Продължителна Свобода”) за активните военни действия срещу талибаните. За Вашингтон НАТО означава повече отговорност за европейците, а в европейските очи НАТО е инструмент на Америка. В Афганистан решението беше намерено като Барак Обама увеличи щатския контигент в страната и обедини двете мисии под една шапка. С което намаляха не само логистичните трудности, но и вътрешнокоалиционните противоречия, ала „европейските страхливци с/у американските каубои”.

НОВ ПОДХОД

Коалиционните удари успешно отслабиха силите на Кадафи, разрушавайки огромен брой военна техника, ПВО системи, комуникационни възли и др. Ако ден преди началото на тази кампания либийските бунтовници бяха притиснати в ъгъл, без да имат пълен контрол над нито един голям град, то днес пленяват стратегически обекти със завидна скорост. Но въпреки това крайният успех не е гарантиран – все по-често се говори за разширяване на помощта към бунтовниците. Според различни източници във високите етажи на властта се обсъжда идеята либийските революционери да бъдат подкрепени с оръжие, а защо не и обучаващ персонал. От една страна това би наклонило везните в ущърб на Кадафи, без да се налага западни войски да окупират и един сантиметър от либийската земя (резолюцията на ООН разрешава изпращането на инструктори, дори командоси за рейдове над дадени обекти, тъй като това са краткотрайни действия, нецелящи военна окупация). Също така би осигурило на западните държави и САЩ добри дипломатически позиции в едно следващо правителство.
В противен случай един от възможните изходи е иракският – през 90-те години 2/3 от територията на Ирак влиза в забранената от САЩ и партньорите им за летене зона, докато Саддам успешно се справя с три самостоятелни въстания (неподкрепени от Запада) – на шиитите, кюрдите и вътрешноармейския бунт и запазва властта още 12 години. Макар активни военни действия срещу иракската армия да са извършвани само до изтеглянето й от Кувейт, двете войни в Ирак показват, че единствения гарантиращ успех модел е сухопътната операция.
В Либия подобна намеса все още не е наложителна. И едва ли има много желаещи във Вашингтон, Париж и Лондон (задават се избори), които искат да видят кракът на НАТО да стъпи в още една арабска, мюсюлманска страна. Но докато паралелните операции за забрана на полети над иракски Кюрдистан и южен Ирак са се ограничавали до въздушното пространство, в Либия сме свидетели на сериозни удари по военната машина на Кадафи. Оръжейна и инструкторска помощ вероятно биха били последната капка.
Но това крие и своите негативи. В момента е в сила оръжейно ембарго, забраняващо доставки на която и да е от двете страни. ООН едва ли би приела великите сили да въоръжават до зъби едната страна в гражданска война. Не е ясно и тези оръжия при кого биха отишли – макар самите бунтовници да наричат това борба за демокрация, Либия е държава без абсолютно никакъв демократичен опит. Не е изключено при евентуални оръжейни пратки да се получи ефекта на бумеранга, познат на Вашингтон от Афганистан. През 80-те години чрез операция „Циклон” на ЦРУ е изпратено огромно количество военна техника на афганските муджахидини (от арабски – свещенни войни, войни на Джихад), борещите срещу войските на СССР, като голям спонсор е била също и Саудитска Арабия. След края на войната обаче част от тези обучени от ЦРУ муджахидини образуват ядрото на ал-Кайда.
В най-добрия сценарий – Кадафи бива победен, кой ще дойде на власт? Либийски вариант на бен Ладен или мулла Мохамед Омар? Нов Кадафи (сред бунтовниците има много високопоставени лица от режима)? Други ислямисти или Мюсюлманското братство? Дали Либия ще остане една държава или ще се разцепи по етническите и племенните си граници като Югославия в последните 20 години?

КАДАФИ

Безспортно няма по-брутален тиранин в арабския свят от Муамар Кадафи. Дори Башар ал Асад в Сирия и екс-президента на Египет Хосни Мубарак изглеждат като либерални демократи в сравнение с него. През 42-те години на власт той е станал известен с отвличанията и терористичните атаки, които нарежда (виж повече Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986). Бруталността му е разярила либийският народ, който по време на превърналите си в гражданска война протести изпадна в крайности – незнаен брой чернокожи работници бяха убити, под подозрение, че са наети от Кадафи главорези. В първите дни труповете на двама африканци бяха завързани за бял джип Тойота в центъра на града. Скандиранията „Аллах у акбар” (Аллах е велик) бяха заглушавани единствено от изстрелите на АК-47. Същите тези хора, които са и живяли 42 под диктатура, може и да не оставят оръжията си след падането на Кадафи. Междуетническите, междуплеменните, религиозните и политическите вражди днес са на втори план, засенчени от общия враг в лицето на омразния тиранин. Но какво ще стане когато той изчезне? През последните десетилетия има много необнадеждаващи примери – Сомалия след падането на Сиад Баре през 1991 се разпада на три отделни територии, Афганистан след изтеглянето на войските на СССР през 1989 влиза в състояние на гражданска (религиозна и етническа) война, като не е спряла до ден днешен. Сходна съдба е отредена и на Ирак след падането на Саддам Хюсеин през 2003 – 120,000 души загиват, най-вече от терористични атентати в религиозната война между шиити и сунити, а етническите кюрдски райони на север са практически независими от централната власт.
За един ден през 1996 година Кадафи нарежда да бъдат убити 1270 политически затворници. Докато египетските протести бяха посрещани с полицейска бруталност, либийските бяха посрещани с въздушни бомбардировки. Муамар Кадафи е показал, че е готов на всичко за да задържи властта си. Не е изключено да изтъргува военна загуба за политечска победа. От Вашингтон изрично подчертаха, че самият Кадафи не е военна цел, а от Париж идват ясни послания и условия, които диктаторът трябва да изпълни ако иска да остане на трона си. Какъв ще е изхода – остава да видим.

Вижте още :
Колекция от снимки от конфликта в Либия на Ню Йорк Таймс
Статии за Либия в сайта на Ню Йорк Таймс
Статии за Либия в сайта на The Economist
Статии за Либия в сайта на Foreign Policy

..

Палестинските бежанци – друг поглед


Палестинските бежанци са една често спрягана група хора. Те наброяват по официални данни около 4.5 милиона души. Основно те са наследници на бежанци от войната през 1948-1949 (в по-малка степен – на тези от 1967). Едва ли има спор, че тази група от хора са жертва, но спорът затова чия жертва са е жив и до днес. Често се лансира идеята, че през 1948 израелски войски изгонват тези хора. Но има много неща, които подкопават тази теория. Нужно е да се даде малко историческа перспектива.

  • Карта 1 – тази карта представлява плана на ООН за разделяне на остатъка от Британска Палестина (без Йордания) на две части – еврейска и палестинска.  Плана на ООН е включвал еврейска част (в сиво), палестинска част (в червено) и администрирания от ООН град Йерусалим и околията му (в жълто).
  • Карта 2 – Израел през 1948-1967. В сиво пак е Израел, в червено са Западния Бряг на река Йордан и ивицата Газа, окупирани съответно от Йордания и Египет. Западния бряг е анексиран от Йордания. Газа на практика е анексирана от Египет, макар не и формално. Йерусалим бива поделен между Йордания и Израел.

Йордания също е част от Палестина (около 80%), но получава независимост по-рано. За сведение, 2/3 от населението на Йордания днес са палестинци, но хашемитската власт нееднократно се е борила с всякакви опити на палестинското мнозинство да наложи власт, включително и кървави сблъсъци.
В определената от ООН територия за бъдеща Палестина не е имало много евреи, но въпреки това са изгонени през 1948 година. Евреите от Източен Йерусалим (най-вече т.нар. „еврейски квартал“, съществуващ от хилядолетия) също са изгонени когато Йордания пленява част от града. Йерусалим и околните му селца е имал общо население от около 200,000 души, болшенството от които съсредоточени в самия град (като евреите там са мнозинство). Около 100,000 араби и 100,000 евреи са живеели в/около града. В територията определена за Израел е имало значително малцинство от палестинци – малко под 300,000 души, на фона на 500,000 евреи. Значителен брой е имало и от други етно-религиозни групи – гърци, арменци, друзи и бедуини.
В навечерието на 1948 и своята независимост, Израел разполага с една недобре въоръжена и малобройна армия, все още разделена на отделни групи. Болшенството от палестинското население на бъдещия Израел е съсредоточено в северната част на Британска Палестина – около Хайфа и около Кинерет (Галилейското езеро). Макар тези територии да са част от държавата Израел от 14-ти Май, 1948, едва в края на войната (1949) бива установен контрол над тях. Преди това те са управлявани от местната палестинска власт, бойни групи, феодални лидери и др. Над тях Израел не е имал никакъв контрол. Още по-малък контрол Израел е имал и над териториите, които реално пленява в самата война, но са оригинално част от определената за Палестина територия. Въпреки това болшенството от палестинските бежанци бягат от домовете си в момент, когато израелските войски не са били изобщо там. Месеци или година преди израелски войник да стъпи там. В някои случаи бягат от веста, върху които израелец стъпва чак след 20 години. Арабската пропаганда е насърчавала/притискала палестинското население да се махне от там, обещавайки бърза и светкавична победа над врага. Ето и интересни мнения от очевидците :

Превод на интервюто :

Тази снимка бе направена седмица преди да напуснем Еин-Карем през Юни 1948, пред нашата къща. Радиата на арабските режими ни повтаряха „Махнете се от военния фронт. Става дума за 10 дни или най-много 2 седмици, след което ще ви върнем в Еин-Карем.“ Ние си казахме „Това е твърде много време. Колко е това? Две седмици? Много е!“. Това си мислехме. А сега минаха повече от 50 години.“

7-ми Юли, 2009 година, ПА-ТВ (Фатах).

Джауад ал-Башити, палестински журналист от Йордания :

Причината за Палестинската Катастрофа (създаването на Израел и бежанския проблем) е същата като тази, която и до ден днешен създава нашата катастрофа. Първата война между арабите и Израел започна и Арабската Освободителна Армия каза на палестинците „Идваме при вас за да ликвидираме ционистите и тяхната държава. Оставате домовете и селата си, ще се върнете безопасно след няколко дена. Оставете домовете си за да можем да изпълним мисията си („ликвидирането“ на Израел) по най-добрия начин и без вие да бъдете наранени.“ Още тогава стана ясно, че подкрепата на арабските страни е една голяма илюзия.

Цитат от ал-Хаят ал-Джадида, официалния вестник на Палестинската Национална Власт.

Лидерите и елита обещаха на нас бежанците в началото на Катастрофата през 1948, че продължителността на изгнанието ни няма да е дълга. Няма да продължи повече от няколко дни или месеци. След което бежанците ще се приберат у дома. Нещо което болшенството от тях не направи (да напуснат домовете си) преди да бъдат подтикнати от онези безсмислени обещания на лидерите и политическия елит. Последваха дни, месеци и години, обещанията им се изгубиха.

Махмуд ал-Хабаш, палестински журналист, работещ за в-к ал-Хаят ал-Джадида.

Друг цитат от в-к ал-Хаят ал-Джадида от 19-ти Март, 2001 година :

До всички арабски крале и президенти – бедността ни убива, симптомите ни изтощават, а душите напускат телата ни. Въпреки това Вие все още се опитвате да ни окажете помощ, търсейки игла в купа сено. Както и армиите на вашите предшественици, които ни накараха да напуснем под претекст, че разчистват бойното поле от цивилни.

Превод на интервюто :

(зрител от ивицата Газа) Дядо ми и баща ми ми казаха, че по време на Катастрофата 1948 управникът на областта издаде заповед, че който остане в Палестина или Маждел (близо до Ашкелон, Южен Израел) е предател…е предател.

.
(Ибрахим Сарсур в отговор на зрителя)  Не искам да обвинявам този, които е причинил ситуацията, но ние сме принудени да се справяме с нея. Този, който издава заповедта, забраняваща им да останат там, носи вина в този живот, ще носи и в задгробния, и така до края на света.

Ибрахим Сарсур e бил водач на регионална фракция на организацията „Ислямско Движение“, понастоящем е депутат в израелски парламент (втори мандат).

Болшенството от арабските бежанци никога не виждат израелски войник, а се доверяват на арабските правителства. Някои села, от стратегическо значение (били са източник на атаки над еврейски селища, били са пункт в системата за доставки на бойците и подобни) са били разрушени от Израел.

След създаването си и войната Израел дава гражданство на абсолютно всички араби в държавата – палестинци, друзи, бедуини, като в онзи момент са представлявали около 20% от държавата. Арабския е един от официалните езици в Израел, днес в израелския парламент има 13 (от общо 120) арабски депутата от различни партии. Палестинците не са длъжни за служат в армията, за разлика от евреите, друзите и черкезите.  Има множество вестници, телевизии, радиа, списания, сайтове и прочее на арабски, като дори еврейските деца се задължават да го учат в училище. Арабските граждани в Израел значително по-високи доходи, по-дълга продължителност на живота, по-висок стандарт, по-високо образование, по-ниска детска смъртност, достъп до по-добро здравеопазване когато бъдат сравнени с арабите от всичко околни (арабски) държави. Не е случайно, че болшенството от израелските араби не иска да живее в Палестина ако утре това стане напълно независима и самостоятелна държава.

За сметка на това от арабския и мюсюлманския свят бягат близо 1,000,000 евреи след 1948, които не са били на пътя на никаква война, нито линии за доставки. Погромите срещу еврейските магазини, синагоги и къщи, публичните и масови екзекуции/линчове на евреи започват десетина години преди създаването на Израел. Кланета и погроми има в Сирия, Египет, Мароко, Либия, Йемен и най-вече Ирак. В Ирак са живяли 150,000 евреи (днес има 20-30). През 1941 след преврат идват на власт про-хитлеристки иракски военни. Следват погроми срещу евреите и анти-еврейски закони, подобни на германските.
1 милион евреи се махат от мюсюлманския свят след 1948, като днес вече никой не говори за тях, тъй като са напълно асимилирани. Палестинските бежанци умело биват използвани от всички арабски лидери (включително и палестинските такива), като им бива отказван подслон, не им бива дадено гражданство, държани са в бежански квартали (незнайно защо все още наричани „лагери“), целенасочено се образуват и натрапват палестински гета в арабските държави. Дори палестинските властти им отказват правото да гласуват, тъй като по техни думи те трябва да останат живо доказателство за палестинската кауза, поради което и се противопоставят на интегрирането им. Членове на UNRWA – агенцията на ООН за палестинските бежанци, се оплаква от отношението на местната власт. Не са и редки случаите на нападения над активисти на UNWRA – на 28-ми Юни, 2010 година въоръжени и маскирани мъже нападат и изгарят център на тази агенция за летни игри и забавление за децата на Газа. Този тип лагери отдръпват децата от  ислямистката индоктринация, на която иначе са подложени ежедневно от Хамас. Подобни атаки не са рядкост.

На палестинските бежанци и до днес бива отказвано гражданство и не са приемани в братските си арабски държави (с население от същия етнос). И до днес им биват общевани невъзможни неща, с които се оправдава положението им и действията на съответната управа. Днес вече никой не говори за 1 милион еврейски бежанци и едва ли Чехия и Полша са готови да приемат 15 милиона наследници на германски бежанци, изгонени от тези държави след Втората Световна Война. 80% от палестинските бежанци не искат да живеят заедно с евреи в Израел дори и теоретично утре да настъпи невиждан мир и разбирателство в Близкия Изток.