Развитие на войната в Либия


ПЪРВОНАЧАЛНИТЕ УСПЕХИ

Начинанията на либийските бунтовници са наистина впечатляващи. Още на 4-тия ден от протестите/бунта пленяват град Налут, областен град в западната част на Либия, в която традиционно Каддафи се ползва с повече уважение. На 6-тия ден е пленен и Бенгази, втория по големина град в страната и считан са сърцето на „анти-кадафизма”. На следващия ден бунтовниците контролират почти цялата източна крайбрежна ивица на страната – Адждабия, Байда, Шаххат, Дарна и Тобрук. Дни по-късно – и южната част на Триполитания (карта на трите основни области в Либия), както и Мисрата, Зауара и Мелита (които са в близост до столицата). В следващите седмици се водят битки и за Рас Лануф и Бин Джауад. Постиженията в началото на бунта се дължат на няколко фактора. Бен Али в Тунис и президента Мубарак в Египет са свалени от власт, а в повечето други арабски държави има масови протести. В общата еуфория се включват и либийците, надявайки се, че бързо ще сложат край на 42-годишното управление на ексцентричния диктатор Муамар Кадафи (най-дълго служилият лидер към днешна дата). Виждайки края на управлението му, редица дипломати подават оставка, а войници и офицери дезертират. Много от тях се присъединяват към бунтовниците. Уличните протести отдавна са се превърнали в гражданска война и везните се накланят в ущърб на Кадафи.

Виж също :
Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986
Либия и Запада – а сега накъде?
Либийския фронт – противоречиви сигнали

карта на стратегическите градове в северна Либия

Но 3 седмици след началото режимът започва контранастъпление. Кадафи прегрупира силите си и се възползва от услугите на наемници от черна Африка, арабския свят и дори Сърбия. Месец след началото на бунта успява да наложи обратно почти пълен контрол над цяла Триполитания. Адждабия, Брега, Рас Лануф и Бин Джауад отново са под негов контрол. Навсякъде из страната бунтовниците отстъпват, а бунтът им изглежда потушен. Закъснялата подкрепа на Франция, Великобритания и САЩ идва в 32-ия ден от бунта. Нейните успехи са също противоречиви, тъй като както изглежда има липса на политическо единство по отношение на Либия. Военният потенциал на трите страни, а по-късно и други стран-членки на НАТО, не е разгърнат изобщо. Въздушните атаки се ограничават от резолюция 1973 на Съвета за сигурност на ООН, според който тяхната цел е предпазване на цивилното население.
В таблицата може да видите стратегически важните градове в Либия в близо двумесечната война и хода на военните действия в тях.

 *в много случаи в конкретния ден при означени бомбардировки на НАТО са водени и военни действия между силите на правителството и бунтовниците.

 

УДОБНИЯ ДИКТАТОР

Сред западните правителства съществува и съмнение в крайния успех на въстанието – ако Кадафи запази властта си, то само Средиземно море разделя ЕС от Либия и нейния диктатор, известен с подкрепата си за различни терористични групировки и извършване на атентати в Европа. Освен това Либия произвежда 2% от световния петрол. 85% от продукцията отива в Европа, което отговаря за 11% от потреблението на ЕС (13.63 милиона барела/ден). Този процент е много по-висок в средиземноморските страни членки (Италия – 45%). Първата държава, която официално предлага да се наложат санкции над Триполи е и най-отдалечената европейска страна – Финландия. Последните съгласили се са средиземноморските островни републики Малта и Кипър. Кадафи по всеки критерий е удобен диктатор. С цената на репресии над либийците и липса на всякакви свободи, ЕС получава споразуменията за граничен контрол и екстрадация на нелегални имигранти. След като САЩ и коалицията нападнаха Ирак Кадафи се отказа от подкрепата си за тероризма. Прекрати и програмата на страната за създаване на ядрено оръжие от страх, че ще последва съдбата на Саддам Хюсеин. Започна постепенно нормализиране на отношенията със Запада – през 2004 започва работа петролопровода „Зелен поток” към Италия, през 2007 след преговори под патронажа на Никола Саркози са освободени българските медицински сестри. Нищо чудно, че репресиите над либийците са пренебрегвани от западните правителства.

 БУНТОВНИЦИТЕ

Самите бунтовници са нехомогенна група, съставена от хора с различни убеждения, цели и етнически (племенен) произход. В публикувано в Уикилийкс наскоро дипломатическо съобщение се описва отношението на източните племена към западните (към които принадлежи и Кадафи) – смятани за необразовани и за незначителна част от Либия, която обаче е успяла да „открадне” властта. Именно на Изток се ражда и Либийската Въоръжена Ислямска групировка. Докато днес властта в Либия е странна смесица между комунизъм и ислямизъм, групировката цели да наложи „чисто ислямска власт”. Обвиненията от Кадафи, че всички бунтовници са членове на ал-Кайда са цинични, но в тях има и доза истина – гореспоменатата групировка, активна от 1995 година, присъства в черния списък на ООН за организации, близки до ал-Кайда. Естествено, редно е да се спомене, че сред бунтовници има хора с всякакви убеждения – демократи, комунисти, националисти, дезертьори от държавния апарат на Кадафи и към този момент не може да се посочи доминираща фракция. Засега участието на международната коалиция се ограничава в забрана на полети над страната (освен такива с чисто хуманитарна мисия), оръжейно ембарго, морска блокада и частични въздушни удари по правителствени и военни цели в Либия. Резолюция 1973 изрично забранява изпращането на сухопътни войски и каквато и да е военна окупация на страната. В западните правителства все по-често се обсъжда идеята да се изпратят оръжия и обучаващ персонал, които да помогнат на либийските бунтовници.  Въздушните операции имат успех само срещу съсредоточени извън населени места войски, а крайния успех се нуждае от адекватни действия отстрана на бунтовниците, които засега показват липса на организация и опит. В редиците им се включват млади момчета с голямо желание, но никакъв опит. Въоръжението им е оскъдно, а малкото което имат е морално остаряло. В открити боеве малкото архаични танкове и бронетранспортьори не могат да окажат съществена съпротива на организираната и сравнително добре въоръжена армия на Кадафи. Единственото въоръжено партизанско движение, което е успяло да вземе властта без външна подкрепа са комунистическите отряди на Мао в Китай. Всяко друго успешно въстание е имало подкрепа отвън.


Пакистанската връзка – вторият Афганистан


В по-широк смисъл конфликта в северен Пакистан е пряко свързан с афганистанския конфликт. Част от граничните афганско-пакистански райони са т.нар. наречени FATA(Federally Administered Tribal Areas – Федерално Администрирани Племенни Райони, ФАПР) и са населени предимно от пущуни. Пущуните са и най-големия етнос в Афганистан, където съставляват 40% от населението или 12 милиона от 28-милионната страна. В 170-милионен Пакистан пущуните наброяват 28 милиона, но са съсредоточени в граничните райони.
Карта на северен Пакистан. Долу, Етническа карта на Пакистан

Именно тези райони – Уазиристан, Суат и др., често се спрягат от редица анализатори като част афганистанския проблем. От пакистанска гледна точка може да се разглежда и като пущунски сепаратизъм.  Рядко се отделя дължимото внимание на пакистанската армия и нейните усилия в този конфликт в българските, а и изобщо западните медии. А  пакистанци страдат най-много от ислямския тероризъм (може би в света), пакистанската армия пък се сражава ежеднвено с всякакви групировки. До 2001 година обаче централното правителство на Пакистан е имало добри отношения с местните феодали и старейшини. След 2001 и свалянето от власт на талибаните от САЩ, много пущуни и пущуни-талибани се преселват в граничните афганско-пакистански райони. Етническите граници не следват държавните, а международното право има малка тежест в тази планинска местност, където властва закона на старейшините, дилърите и въоръжените главатари.  Не малък брой чуждестранни муджахидини се притичат на помощ – от арабския свят, а и мюсюлмани с западно-европейско гражданство. За Джихад няма граници.
През 2002 Пакистан започва да опипва почвата – напрежението с Индия от Каргилската Война в Кашмир е стихнало и това позволява много от пакистанските сили да се преместят от индийската граница към афганистанската. По правилото „врагът на  моя враг е мой приятел“ Индия подкрепя Северния Съюз, нееднородна федерация от групировки в Северен Афганистан, предимно не-пущунски малцинства (таджики, узбеки, хазарейци), борили се срещу талибанското правителство, което от своя страна е подкрепяно от Пакистан. Виж тук. Но поради изместения през 2001 година регионален център на тежестта, през 2002 година пакистански армейци навлизат в ФАПР, къдено управлението пада върху системата от  президента, местните старейшити (малики) и местна администрация (непущунска, наследство от Британската Империя). Първоначално промяната в статуквото е приета с неодобрение и съмнение от местните жители. Важно е да се спомене, че муджахидините и другите арабски и пущунски бойци, борили се през 80-те години срещу съветските войски в страната и които след време ще създадат ядрото на талибанското движение на Мула Мохамед Омар и ал-Кайда на Осама Бен Ладен, са били подпомагани от пакистанското правителство. Ислямабад им предоставя граничните райони като бази, а военната помощ идва основно от САЩ (чрез Египет, Израел и Пакистан) под формата на ракети Стингър, оръжия, амуниции и др. Операция ал-Месин осъществява пробива на пакистанската армия в тези райони, но армейската авиация осигурява динаминчния транспорт, снабдяване, а AH-1 Cobra осигуряват близка поддръжка.

Пакистанската армия понася далеч повече жертви от международна коалиця в Афганистан – 2450 убити пакистански армейци на фона на 1664 американски и коалиционни жертви в Афганистан (виж http://www.icasualties.org/ ). 3400 пакистански военни са ранени от 2001 насам, но 60% от общия брой жертви е от последните 2 години, откакто Пакистан пренесе битката на вратата на ал-Кайда и талибаните. И докато талибаните в Афганистан се борят срещу „окупатора“, в Пакистан не всеки ненормалник-главорез с АК-47 е талибан. Много от бойците искат да отцепят тези гранични райони, заветната мечта е етническите територии на пущуните да се обединят в евентуален Пущунистан. Което прибавя към пакистанските тревоги освен ислямски фундаментализъм и регионален сепаратизъм и пущунски национализъм. Заразлика от други страни, това е битка, която Пакистан не може да си позволи да загуби. Заразлика от войната в Афганистан, Пакистан ограничава журналисти в ФАПР и Суат, но повечето информация говори за кървави и страховити битки.  Теренът също  създава много трудности за пакистанските военни. Уазиристан е една от местностите, в които се водят най-кървавите сражения. Тя е дълга ивица по афганско-пакистанската граница, по права линия е около 500км. Пресечен район, характеризиран с високи планини, заобиколени от равнини. Температурата варира от плюс 40 градуса до минус 10 градуса по Целзий. Проблем за армията е и слабата инфраструктура, някои от подразделенията се намират на 3500м надморска височина и доставката на техника като джипове, БТР-и се оказва почти невъзможна, а доставката на провизии, амуниции, медикаменти, извеждането на ранените – трудна задача.
Eто и някои от по-важните операции през последните години :

1. Операция Рах-е-Раст, Суат, юли-септември, 2008 година. Повече информация.
2. Операция Рах-е-Хак, Суат, началото на 2008 година. Повече информация.
3. Операция Рах-е-Ниджад, южен Уазиристан, Октомври-Ноември, 2008 година. Повече информация.Допълнително информация :


Обща информация за Пакистанската Армия
Още информация за Пакистанската Армия.

Обща информация за Пакистанската Армейска Авиация.
Обща информация за Пакистанските ВВС
Въоръжение на Пакистанската Армейска Авиация.
Въоръжение на Пакистанската Армия.
Въоръжение на Пакистанските ВВС.

http://www.defence.pk/ – военен форум за пакистанската отбрана

Снимки и видеоматериал от операциите в Уазиристан

Новини за Уазиристан

Въоръжение на Пакистанската Армия











Снимки и видеоматериал от Суат

Новини от Суат