Сирия – арабската пролет или ислямистката зима?


Преди близо две години в арабския свят започнаха бурни демонстрации, които прерастнаха в революции и граждански войни. Основните причини, които протестиращите изтъкваха, бяха липсата на свобода на словото, липсата на свободни демократични избори, високите нива на безработица, бедност и липса на адекватно образование. Като „лице на революцията” светът виждаше млади, модерно облечени момчета без бради и незабулени момичета. Доводът на светските диктаторски  режими, че именно те са единствената защита срещу ислямизма, беше отхъврлен от революцията.

Виж също :
Протестите в Сирия
Египетските протести
Развитие на войната в Либия
Либийския фронт – противоречиви сигнали
Либия и Запада – а сега накъде?
Турция – нова Османска империя или следващият член на ЕС?
Реформите в арабския свят

Сирия

След площад Тахрир, гражданската война в Либия и Йемен, днес светът наблюдава внимателно случващото се в Сирия. Държавната цензура и отказът да бъдат допуснати журналисти в повечето точки в страната е причина да има неясното около събитията. Но за да се разбере по-добре сегашното положение е нужно да се разгледат няколко аспекта от сирийското общество, както и заобикалящите страни.
Има още

Териториални аспекти на израелско-арабския конфликт


Израелско-арабският конфликт е феномен на 20-ти и 21-ви век – вниманието, което му бива отделяно надхвърля многократно реалната му стойност. Същата непропорционалност се забелязва и във въоръжеността на иначе малките държави, без особени петролни и други природни ресурси. Несъразмерно е и спрямо жертвите в кофликта – през 20-ти век едва около 1% от жертвите във всички войни в арабския свят са част от израелско-арабския конфликт. Причините за тази вековна борба са много. В настоящата статия читателят може да се запознае с териториалните й аспекти и спорове.

.
Първата Световна Война бележи края на Османската Империя. В Европа българите, гърците и сърбите отдавна са извоювали независимостта си, но голяма част от Близкия Изток все още е бил под властта на турския султан. През 1920 в част от остатъците ориенталската империя, европейската империя Великобритания създава Британския Мандат в Палестина (БМП). Същия обхваща земите на днешен Израел, ивицата Газа, Западния бряг на река Йордан и държавата Йордания с обща площ приблизително 120,000кв.км (за сравнение площта на България е 111,000кв.км). През 1922 Лигата на нациите (предшественика на ООН) подписва предложения от Великобритания Трансйордански меморандум, който създава автономната монархия Трансйордания с площ 92,000кв.км (~77% от територията на Палестина). Трансйордания получава независимост през 1946, а малко по-късно държавата започва да носи името Йордания (днес болшинството от жителите й са палестински араби). Остатъка продължава да бъде част от БМП.

През 1937 комисията Пийл предлага остатъкът от мандата да бъде разделен на три части (виж картата) – малка част около Йерусалим да остане под британска власт, 18% от територията да бъде част от бъдеща еврейска държава, а остатъкът (около 80%) да стане част от бъдещата палестинска държава. Едва 20% от естествено-плодородните земи се намират в предложените за еврейска държава територии. Това са и едни от причините, поради които ционистките лидери започват преговори с британските власти. Арабските лидери отхвърлят изцяло предложението за подялба и продължават въоръжената си кампания. Предложената от Пийл арабска територия и Йордания представляват 94% от географската и административна област Палестина.

.
На 29-ти Ноември, 1947, ООН приема резолюция за разделяне на остатъка от мандата на еврейска (56% от територията) и арабска държава (43%). Бъдещите израелски земи са предимно пустинни (дори днес пустинята Негев е около 2/3 от площта на Израел) и скалисти местности, с малко естествено плодородни почви. Арабските земи включват повечето естествено плодородни почви, 1/3 от морската ивица, но без излаз на Червено море. В територията на бъдещата палестинска държава са съсредоточени и почти всички планински райони и водоизточници. Еврейската държава е трябвало да се състои от три отделни парчета, а палестинската – три отделни парчета и един анклав (Яфо). Границата между четири съседни територии (две израелски и две арабски) се е осигурявала от екстратериториални пътища (виж картата). Останалия 1% от мандата е Йерусалим и прилежащите села, които по план е трябвало да бъдат администрирани от ООН.

Британския мандат приключва през 1948 с изтеглянето на британците, а еврейските лидери провъзгласяват началото на модерен Израел. Още в първите си часове Израел е нападнат не само от местните арабски милиции (с които еврейските групи водят партизанска война отдавна), а и от Египет, Йордания, Сирия, Ирак, Саудитска Арабия, Йемен и Ливан. Макар Израел да започва войната без  нито един танк, боен самолет или артилерия, а арабските сили да притежават числено, техническо и стратегическо преимушество, войната завършва с успех за Тел Авив (за повече информация виж Израелско-арабската война 1948-1949). В хода й са завладени близо половината от териториите, определени за палестинската държава и по-късно анексирани от Израел. Другата половина са завладени и анексирани от съседна Йордания (Западния бряг на река Йордан) и Египет (ивицата Газа). Положение, което не се променя до 1967. Йерусалим е поделен между Израел и Йордания.

.

 Шестдневната война – през 1967 Израел отново отблъсква настъпващите арабски армии, завладявайки не само Западния бряг (и Източен Йерусалим) и ивицата Газа, но отнема и Голанските възвишения от Сирия и Синайския полуостров от Египет. Полуостровът има площ три пъти по-голяма от тази на Израел, разположен е до Суецкия канал и притежава петролни залежи.

Йом Кипур – след години на гранични сблъсъци между израелската и арабските армии през 1973 избухва изненадващата Октомврийска война, позната също като Войната на Йом Кипур (за начало на атаката Кайро и Дамаск избират еврейския празник на прошката). Макар египетската и сирийската армия да показват добра военна подготовка, да са модерно въоръжени и значително по-силни  в сравнение с 1967, те отново са отблъснати.

Мирния процес – военните загуби карат президентът Ануар Садат да направи исторически завой в египетската и изобщо арабска политика – през 1977 година той става първия арабски лидер, който посещава Израел и изнася реч пред парламента (Кнесет). Следващата година е подписано мирно споразумение, уважавано от всички следващи правителства и на двете страни – Кайро поддържа мирна политика спрямо Тел Авив, а Израел се изтегля от Синай, връщайки полуострова на Египет през 1982.

Ливанската гражданска война – започва през 1975 и продължава до 1990. Периодично конфликти между различните фракции и съседи на Ливан продължават и до ден днешен. За последната капка, от която чашата прелива се счита идването на ООП (Организация за Освобождение на Палестина). Създадената през 1964 година (когато Западния бряг и Газа са част от съответно Йордания и Египет) организация има за център на своите операции Йордания до 1970 година. Лидери на ООП и в частност на комунистическите й фракции (ООП е конфедерация от разнородни групировки) започват открито да заявяват намерението си да свалят правителството. Страхувайки се от смяна на режима крал Хюсеин започва кампания срещу ООП, останала в историята като „Черния Септември” (както е кръстена и едноименната терористична организация). След сирийска намеса и предупреждение от израелска такава (по йорданска молба към САЩ) в крайна сметка ООП са прогонени от Йордания и се установяват в Ливан. Ливан от своя страна е държава с дълбоки религиозни и етнически разделения и плацдарм за външната политика на други арабски държави. През 1975 (4 години след идването на ООП) в страната започва 25-годишна гражданска война. Година след началото й Сирия започва продължилата до 2005 година окупация на страната.

Освен срещу другите милиции в Ливан, организацията на Ясер Арафат започва нападения и срещу северните израелски градове с ракетен обстрел, а често изпраща и атентатори в сърцето на Израел (пример – Клането на крайбрежния път край Тел Авив през 1978). В отговор Израел започва операция срещу базите на ООП в южен Ливан, за кратко окупирайки част от страната и изтегляйки се след резолюция на ООН. През 1981 граничния конфликт се засилва, както и ударите срещу терористичните бази. През 1982 Израел окупира Южен Ливан, прогонвайки ООП от страната (същите се установяват в Тунис). Същата година се водят и последните големи конвенционални сражения в близкоизточния конфликт между Израел и Сирия.

.
Изтегляне от Ливан – през 1985 Израел се изтегля от по-голямата част от южен Ливан и създава зона за сигурност в първите километри от ливано-израелската граница. Сирийската окупация на страната продължава до 2005. През 2000 година Израел се изтегля и от зоната за сигурност, прекратявайки напълно окупацията. В публикация SC/6878 на Съвета за сигурност към ООН определя израелското изтегляне като пълно. Въпреки това някои фракции в Ливан изявяват претенции към фермите Шебаа (натисни за карта). Същите представляват почти ненаселена ивица с площ около 20 кв.км и са част от Голанските възвишения, които през 1967 Израел пленява от Сирия. Въпреки това организации като Хизбула използват фермите като предтекст за нападения над Израел, макар повечето исторически карти (включително и ливански) да изобразяват територията като част от Сирия. Няколко месеца след изтеглянето на израелските войски и последвалото удобрение от ООН, шиитската групировка Хизбула извършва нападение и убива трима израелски войници. Телата им са разменени 4 години по-късно срещу освобождаването на над 400 терористи.

Гхажар – през 2010 година израелското правителство нарежда изтегляне от село Гхажар и предоставянето му на властите на ООН, въпреки че същото е част от Голанските възвишения, не Ливан. Хизбула определя изтеглянето като медиен трик.

Хронология :

1917 – британците превземат османска Сирия и Палестина
1917-1948 – Палестина под британска власт
1920-1948 – Британския мандат в Палестина (БМП)
1921 (1922) – Трансйордания получава автономия
1937 – предложението на комисията Пийл
1946 – Йордания излиза от БМП и обявява независимост
1947 – план за разделяне на Палестина от ООН
1948 – край на БМП и основаване на Израел
1948-49 – война за независимостта на Израел
1948-1967 – египетска окупация на ивицата Газа
1948-1967 – йорданска окупация на Западния бряг
1956 – Синайската война
1956-57 – окупация на Синайския п-ов от Израел
1964-1967 – център на ООП е Западния бряг
1967 – Шестдневната война
1967-1982 – израелска окупация на Синай
1967 до днес – окупация на Голанските възвишения
1967-2005 – окупация на ивицата Газа
1967 до днес – окупация на Западния бряг; частично изтегляне след 1994
1967-2010 – окупация на село Гхажар, част от Голанските възвишения
1967-1970 – център на ООП е Йордания
1970-1971 – Черния Септември в Йордания
1971-1982 – център на ООП е Ливан
1973 – войната на Йом Кипур
1975-2005 – окупация на Ливан от Сирия
1978 – израелско-египетски мирен договор
1978 – окупация на южен Ливан от Израел и изтегляне същата година
1982 – изтегляне на израелски войски от Синай
1982-1985 – израелска окупация на южен Ливан
1985-2000 – зона за сигурност на израелско-ливанската граница
1994 – мирно споразумение между Израел и Йордания
1994 – частично изтегляне от Западния бряг, създаване на Палестинската Национална Власт
2000 – израелско изтегляне от буферната зона в Ливан
2005 – изтегляне от ивицата Газа
2005 – край на сирийската окупация в Ливан
2006-2007 – война и победа на Хамас над Фатах, от 2007 до днес Газа е под контрола на Хамас
2010 – изтегляне от село Гхажар

WikiLeaks – дипломатическата бомба в Близкия Изток


Преди няколко дена световноизвестният хакер Джулиан Асандж и неговага организация WikiLeaks публикуваха нова партида секретни документи – този път над четвърт милион дипломатически съобщения. Информацията, която излезе наяве взриви световното медийно пространство, създаде главоболия на десетки правителства по цял свят и промени представите на голяма част от обществеността за редица проблеми. Особен акцент в медиите се даде и на разкритията в близкоизточната политика. Ето и някои от тях.

ИРАН

Иранското правителство е използвало иранския Червен полумесец (еквивалент на Червения кръст) за да достави чрез свои агенти оръжия и амуниции на ислямистката групировка Хизбула по време на израелските военни действия срещу организацията в Ливан през 2006 година. Пратките са доставяни чрез линейки, под прикритието на хуманитарни помощи. В акциите са участвали основно агенти на Иранския Корпус на Революционната Гвардия (или Пазителите на Ислямската Революция), елтните войски на страната.

ЛИВАН

Чрез секретните дипломатически съобщение се установи, че през 2008 година тогавашният и сегашен министър на отбраната на Ливан – Елиас Мур, е предал на Израел, чрез американското посолство, „военни подсказки“. Според разсекретените документи Мур e казал, че ако Израел проведе акция срещу ислямистката групировка Хизбула той самият ще окаже „тиха подкрепа“. Министърът заявява, че ако акциите на израелската армия се ограничат до мюсюлманските села и не засегнат християнските части на страната, армията няма да се намеси и да попречи на израелските войници. Ливан е сред най-разнородните арабски и близкоизточни държави – 34% от населението са християни (22% маронити), а мюсюлманите шиити – 28%, а мюсюлманите сунити – също 28%. Висшите офицери в армията традиционно са маронити (християни), а цялата общност винаги е била по-скоро про-западно настроена. През гражданската война християнските милиции се борят заедно с израелските войски срещу про-иранските, про-сирийските и комунистическите фракции. Хизбула е считана от армията и изобщо правителството за национален проблем, с който обаче не могат да се справят. Именно затова министърът на отбраната Мур заявява, че ако Израел не удря цели в християнските райони на страната, ливанската армия ще стои настрана.

ПАЛЕСТИНА

В края на 2008 година Израел започва операция „Излято Олово“, чиято цел бе да свали Хамас от власт. През 2005 Израел едностранно и безусловно се изтегля от ивицата Газа, в която започва своебразна гражданска война между ислямистите от Хамас и светската групировка Фатах. В сблъсъка се включват също комунистически организации и Движението за Палестински Ислямски Джидхад. През 2007 след множество кървави сблъсъци Хамас успяват да прогонят всички представители на Фатах и налат религиозна власт. През 2008 година, малко преди операцията „Излято олово“, израелският министър на отбраната Ехуд Барак пита представители на Палестинската Автономия (де-факто Фатах) и египетското правителство дали биха заели административна роля в Газа ако опитът да се свали Хамас бъде успешен. Отговорът е отрицателен. Фатах успяват да извлекат огромни дивиденти от статуквото.

САУДИТСКА АРАБИЯ

Крал Абдула Азис многократно заявява пред американски дипломати, че САЩ трябва да „отреже главата на змията“ с военен удар по иранските ядрени центрове. Досега Саудитска Арабия, както и повечето арабски правителства, не са давали много официални изявления за иранската ядрена програма, но секретните документи разкриват също, че кралят на Бахрейн – Хамад ал-Халифа, е приканил САЩ да използват военна сила срещу Иран, потвърждавайки публикации от последните години. В края на Септември бе оповестено, че САЩ се готвят да сключат сделка със Саудитска Арабия за над 60 милиарда долара (най-голямата оръжейна сделка в историята на САЩ). За повече информация в блога виж Саудитска Арабия на пазар с 60 милиарда . Освен Бахрейн и Саудитска Арабия, Йордания също е изразила подкрепата си за бъдеща американска война срещу Иран.

ЕГИПЕТ

От секретните американски дипломатически съобщения става ясно, че ръководителят на египетското разузнаване – Омар Сюлейман, е изразил твърда позиция спрямо външната политика на Иран и ядрената програма. Сюлейман заявява на щатските пратеници, че щом Иран засилва влиянието си в Египет и Ливан, Египет трябва да направи същото. Според него не бива да се допуска Иран да се сдобие с ядрени оръжия и подкрепя американски удар по ядрените обекти. Заявено е също, че ако Техеран успее да развие собствена атомна програма, Кайро ще е принуден да направи същото. Нещо, за което според изтеклите документи са намекнали и високопоставени държавници от Саудитска Арабия.

СИРИЯ

На среща с американски сенатори президентът на Сирия – Башар ал-Асад, заявява че подкрепата на Дамаск за Хамас и Хизбула няма да спре. Той дава да се разбере, че между неговото правителство и партия (изповядваща светски арабски социализъм) и ислямистките групировки в Ливан и ивицата Газа съществуват идеологически разлики. Президентът посочва Мюсюлманското Братство като идеен корен на Хамас (правителството на Сирия води дългогодишна война срещу собствените си радикални движения).  Но за да запази влиянието си, казва Асад, той трябва да работи с всички страни. „Това е реалността“.
Също така президентът на Сирия, която има много близки отношения с Иран, заявява че ядрената програма на Техеран е за мирни цели. Въпреки това лаконично добавя, че персийската държава не би нанесла ядрен удар над Израел, тъй като в резултат биха загинали и много араби.
В друга среща на 30-ти Декември, 2009, сирийският държавен глава предупреждава американски сенатори, че технологичното превъзходство на израелската армия не може да осигури ефикасна защита срещу ракетни атаки, намеквайки за собствения си балистичен арсенал и химически оръжия, както и за ракетния арсенал на Хизбула (доставен от Сирия и Иран). За повече информация в блога виж Израелския противоракетен щит.