„За“ и „против“ иранската ядрена програма


    Който забравя историята, е обречен да я повтаря…

Иранската ядрена програма, нейните цели и развитие, са сред най-обсъжданите в масовите медии теми, взимат челно място във външнополитическите приоритети на редица големи държави и са сред  основните фактори, които оформят настоящето и бъдещето на Близкия Изток. Предвид очевидния интерес към темата, не е учудващо, че често се изпада в крайности при оценяването на рисковете и последствията, било то преувеличение или омаловажаване. Точно предвиждане на алтернативните сценарии на развитие е невъзможно, но историята може да ни насочи в правилната посока.

Аятолах Али Хаменей, върховен лидер на Ислямска република Иран

Режимът

За да съдим за иранската ядрена програма е редно първо да погледнем самия режим. В основата си режимът в Техеран, както и повечето диктаторски режими в света, е рационален и цели да просъществува, въпреки фанатичната си реторика и революционен плам. Пределно ясно е, че ако иранската ядрена програма, теоретично, осъществи първия си ядрен взрив с успех, то вторият няма да бъде насочен срещу някои от враговете на режима. Твърдения за противното са нелогични, нереалистични и несериозни. Но някои политически и академични среди, които в никакъв случай не можем да наречем про-ирански, защитават идеята, че ядрен Иран всъщност би спомогнал за мира в Близкия Изток. Тезата се гради върху сегашното участие на Техеран на близкоизточната карта – режимът на аятоласите подкрепя редица революционни, сепаратистки и ислямистки движения в региона. Сред тях са Хамас и Движението за Ислямски Джихад в Палестина, шиитската групировка Хизбула в Ливан, различни шиитски организации в Ирак и др. Също така спецподразделението „Кудс” (бел. – от арабски, Йерусалим), част от елитната Революционна Гвардия, осъществява редица нападения над американски, израелски и еврейски цели, самостоятелно или със съдействите на Хизбула. Примери за това са нападението над еврейски културен център в Аржентина през 1994 г., множество взривове в Ирак, най-вероятно и атентата на летище Сарафово в Бургас през 2012 г. и други. Тези действия на Техеран донякъде се обясняват с нуждата на режима да покаже, че е способен да се противопостави на „злите сили”, както и да създаде допълнителни пречки за враговете си, измествайки по този начин фокуса от самия Иран.

Парад на шиитската групировка Хизбула, подкрепяна от Иран

Ролята на Иран в региона

Според защитниците на тезата, че ядрен Иран би имал положителен ефект върху Близкия Изток, тези действия са по-скоро защитни, създавайки буфурен обръч около Иран. Притежанието на атомен арсенал би променило представите на Техеран за собствената му стабилност, би създало гаранция за оцеляване на режима и би накарало аятоласите да загърбят или намалят тези си действия, с цел да не причиняват излишни конфронтации и кризи. Подобна теза на пръв поглед звучи логично, но се забравя един ключов фактор, а именно естеството на иранската външна политика, която се гради на експанзивните имперски амбиции. Режимът в Техеран в никакъв случай не е привърженик на статуквото. Отчасти чрез гореспоменатата подкрепа за редица групировки, властта в Иран се опитва да разшири влиянието си в Близкия Изток и да заеме челно място в Ислямския свят, като водеща сила срещу САЩ, Европа и Израел, лансирайки своя вариант на ислямистко управление. Имайки предвид размера на Иран, огромните природни ресурси, военната и икономическата мощ, както и изключително богатата история и култура – подобни стремежи не са чужди за много иранци. Своето желание да промени статуквото пост-революционен ислямистки Иран е демонстрирал неведнъж – това е държавната политика, с думи и действия. Именно заради тези си черти, иранският режим едва ли би станал по-пасивен ако се сдобие с ядрено оръжие, напротив – по всяка вероятност вътрешната сигурност, която тези оръжия биха създали, би окуражила иранското управление да преследва тези си цели по-яростно и агресивно.

Ирански балистични ракети по време на военен парад, Техеран

Имунитет

Големите държави като САЩ, Русия, Франция, Англия и Китай, неведнъж са нападали, окупирали и сменяли режима в множество страни по света през 20-ти и 21-ви век. Но директен военен удар по ядрена държава е съвсем различен проблем. Притежанието на атомен арсенал до известна степен създава имунитет за държавата, който макар и непълен, позволява на властта да се впуска в често необмислени и рисковани авантюри, с убеждението, че ако войната се придържа в дадени нискоинтензивни граници, то ядрена ескалация не е на дневен ред. В случая това би увеличило значително възможностите на Иран – терористичните групировки Хизбула и Хамас могат да бъдат снабдени с по-ефективни, разрушителни и далекобойни оръжия (бел. спекулира се, че, страхувайки се от ескалация на конфликта, Техеран забранява на ливанската групировка Хизбула да използва най-модерното си въоръжение по време на войната през 2006 г. с Израел). Същият ядрен „полу-имунитет” би дал възможност на Иранската Революционна Гвардия да извършва по-често нападения върху европейски и американски граждански и военни цели, да показва с по-голяма увереност военна мощ в Средиземно море, да засили още повече влиянието си в Ливан, да налага по-агресивно позициите си в Персийския залив и Ормузкия проток. Пред Техеран ще се открие възможността да заплашва, че ще се притече „с всички налични средства” на помощ на Хамас, Хизбула и режима на Башар ал-Асад в Сирия (макар съдбата на последния да е под въпрос), предоставяйки им също ограничен имунитет. Също така – ако иранската ядрена програма пожъне успех, то не е изключено другите регионални сили да се опитат да направят същото. Редом с Иран, Турция и Саудитска Арабия също се борят за своето място на близкоизточната карта и също имат амбиции да разширят своето влияние.

План Б?

Протести в Иран, 2009 г.

Режимът в Техеран е в основата си рационален и цели да оцелее, което обезсмисля до голяма степен използването на атомно оръжие. Но притежанието на такъв арсенал създава риск от размяна на ядрени удари, било то заради лоша преценка, неоторизирано изстрелване, инцидент или погрешна информация. Макар в бъдеще такъв риск да би бил малък, редно е да се отбележе, че в момента той изцяло липсва. Трябва да се вземе предвид и нестабилността в региона – в състояние на криза, преврат или революция (неща, които не са чужди на близкоизточните диктатури) не е ясно дали ядреното оръжие няма да попадне в ръцете на далеч по-безотговорна от иранскот правителство групировка.

Иран…Ирак

Саддам Хюсеин, лидер на Ирак от 1979 до 2003

Сегашното положение на Иран е до голяма степен сходно с това на Ирак по времето на Саддам Хюсеин – безскрупулен лидер, чиито агресивност, решителност и имперски амбиции са сред причините за не една война в Близкия Изток. Иракската ядрена програма бележи началото си през 60-те години, като основен партньор е СССР, а по-късно, през 70-те години – Франция. През 1981 година израелските ВВС нанасят изненадващ удар на иракския реактор „Осирак” по време на операция Опера/Вавилон. ООН и редица държави остро осъждат атаката, но операцията спира иракската ядрена програма. Какво са щели да бъдат последствията ако режимът на Саддам притежаваше атомно оръжие в тези случаи :

  •  по време на Ирано-Иракската война (1980-1988 г.), която отнема живота на над 1 000 000 души, Саддам Хюсеин провежда кампания, известна като Анфал, насочена срещу кюрдското малцинство в страната. Кампанията коства живота на близо 200 000 цивилни;
  •  през 1988 г. в малкото северноиракско кюрдско село Халабджа иракската армия използва химически оръжия, които причиняват смъртта на 4 000-5 000 души;
  • от иранска страна жертвите на иракски химически оръжия са десетки хиляди;
  • в последните години от войната Ирак изстрелва над 200 балистични ракети по Иран;
  •  по време на войната в залива, 1991 г., Ирак изстрелва 46 балистични ракети по Саудитска Арабия (където има съсредоточени американски войски) и 42 балистични ракети по Израел (който не участва във войната);
  • по време на войната през 2003 г. иракската армия отново изстрелва СКЪД-ове. Който забравя историята, е обречен да я повтаря

Всички тези неща Саддам Хюсеин прави без да се ползва със защитна стена от ядрено оръжие…какво биха били последствията ако ядрената му планове не бяха спрени през 1981 г.? За щастие можем само да гадаем.

Израел=апартейд?


В про-палестинската и изобщо про-арабската преса често се сравнява държавата Израел (и арабското й малцинство) с белия апартейд в Южна Африка (и съответно статута на черното мнозинство). За хората, посещавали някога Израел тези твърдения звучат абсурдно. Още по-абсурдно е когато израелски депутати от арабски произход излагат подобни теории от подуима на парламента.

Апартейда в ЮАР

Макар населението на ЮАР да е съставено от едва 10% наследници на бели колониалисти, от 1948 до 1994 властващият режим е налагал несправедливи, недемократични и нехуманни мерки за опазване на господството на бялото малцинство над черното мнозинство. Централно място в идеологията на апартейда заемат расите и разделението между тях. Най-високо е поставена бялата раса, наследниците на холандските и английските колониалисти. След тях са поставени т.нар. цветнокожи – макар тази дума да се използва като обида за небели (африканци, китайци, латиноамериканци и т.н.) в САЩ, в контекста на ЮАР „цветнокожи” се наричат хора от смесен (бял, черен и друг) произход, неотговарящи на другите категории (в този смисъл черните не са цветнокожи). Най-долу, според апартейдската идеология, се намират черните африканци, съставляващи 80% от населението на страната, които страдат най-много и от режима.

Израел и ЮАР

Еврейска раса?

Докато в ЮАР расата е била най-важния разделителен фактор между хората, в израелския контекст „расата” няма никакво значение. 20% от населението на Израел е от арабски произход. Но в исторически план арабите и евреите имат общо – семитски произход. Въпросът дали евреите са религиозна или етническа група е колкото стар, толкова и спорен – на света има бели евреи, черни евреи, евреи-азиатци и т.н. Както и в самия Израел. Над 1,000,000 евреи са прогонени или бягат от арабските и мюсюлмански държави през 20-ти век. Днес голяма част от техните наследници живеят в Израел – около половината еврейско население има един прародител или повече от арабския свят, наричани още „мизрахим” (идващи от Изток). Визуалната разлика между един евреин-мизрах и един израелски арабин често е невъзможна. За разделение на „расите” не може и да става дума.
Освен това в Израел живеят и голям брой черни-евреи (бета-Израел), живяли в Етиопия в продължение на векове. Както във всяка държава и както към всеки етнос има дискриминация и към тях. Има дискриминация и към арабите, и към белите евреи. Както и в САЩ, както и в много европейски държави, включително и България, някои хора са на принципа „всеки срещу всеки и всеки за себе си”.
Повечето бели, живеещи в ЮАР са наследници на колониалисти, дошли от Британската (чиято колония е била ЮАР) и други империи. Абсурдно е обаче да се говори за европейските евреи като колониалисти – това са бежанци, бягали от погромите в царска Русия, Холокоста и подобни. Не са идвали от ничие име, на са сложили ничие знаме. За да се говори за колония трябва да има метрополия (каквато е Англия за ЮАР, Франция за Алжир и т.н.).

Израелските араби

Израелски арабин в армията

В Израел около 20% от населението е от арабски произход, макар това да не е хомогенна група. Около 84% от тях изповядват Исляма, а останалите 16% са почти равно поделени между християните и друзите. Последните, подобно на евреите, са етно-религиозна група, изповядваща своя монотеистична религия и имащи арабския за майчин език. Голяма част (близо 200,000) от мюсюлманското арабско население на Израел се състои от бедуини – арабски номади, спазващи свои собствени традиции. Единственото законово различие между израелските граждани от еврейски и арабски произход е задължението за военна служба – такова има за повечете евреи (без някои религиозни секти), черкезите и арабите друзи, чиито лидери преди десетилетия са настоявали техните дъщери и синове да служат в израелската армия, редом с евреите. В друзската идеология челно място заема лоялността към държавата, в която живеят – друзите в Израел са лоялни израелци, в Сирия – лоялни сирийци, в Ливан – лоялни ливанци. Сред арабите-бедуини има много доброволци.

Арабите, които не ходят в армията, имат 2-3 години преднина пред тези, които служат (евреи, араби-друзи, черкези, бедуини), през които могат да завършат висшето си образование или да почнат работа.

Демократични избори

Израел е демократична държава, в която властта бива избирана от всички граждани. Арабите-израелци не правят изключение – те имат и най-високата избирателна активност. В Южна Африка по времето на апартейда чернокожото население не е имало право на глас.
В Израел нищо не спира арабите да се кандидатират и бъдат избирани на политически постове – 12% от депутатите в парламента са от арабски произход, включително и Хамад Амар, депутат от националистката партия „Израел е наш дом” на Авигдор Либерман. Днес има 4 парламентарно-представени арабски партии, чиито членове често говорят за неровнопоставеност в държавата (макар и от депутатски подиум).

Свобода на словото

Едно от необходимите за демокрацията условия присъства и в Израел – всеки може да каже каквото си поиска, срещу когото си поиска и където си поиска. Малко са държавите по света, в които толкова яростно се защитава свободата на словото и печата. Има цели вестници, телевизии, радиа, блогове и т.н., изключително посветени на анти-израелска дейност. Тяхно право, което държавата гарантира. Има и редица арабски медии, насочени изцяло към малцинството в държавата. Парадоксално е, че противниците на Израел, говорейки за липсата на свобода на словото, най-често цитират именно израелски (по произход, но анти-израелски по нагласа) източници – вестник Аарец, историка Илан Паппе, израелската НПО Бецелем, израелския депутат Мохамед Бараке и др.
Ежегодно, в деня на Независимост, се провеждат демонстрации, в които хора отъждествяват създаването на държавата си с катастрофа (ал-Накба). Този анти-държавен акт е разрешен от държавата, придружен от охрана и т.н. Не е рядкост да се видят и знамената на Фатах, Хамас, Хизбула, ал-Кайда и подобни в центъра на Тел Авив. Израелско знаме в Газа, Дамаск, Техеран или Бейрут не може да се види (освен ако не е запалено).
Чернокожото население в ЮАР не е имало право на глас. Нещо повече – бели граждани на ЮАР, които са се противопостявали на статуквото и репресиите срещу черните също са били репресирани и пращани в затвора.

Арабски език

Арабския език е официален за държавата Израел и се изучава в училищата редом с иврит, както от арабските деца, така и от еврейските. Повечето ТВ имат програми на арабски, а почти всички предавания на иврит имат и арабски субтитри. Има както държавни, така и частни арабски вестници, ТВ и радиа. В училищата еврейските деца изучават арабска история и обратно. В парламента много от депутатите говорят помежду си на арабски. Уличните надписи на почти всички места са на три езика – иврит, арабски и английски.

Бедуините и позитивната дискриминация

Т.нар. позитивна дискриминация (или английското affirmative action) е термин, за първи път използван в САЩ преди повече от половин век в контекста на негърските движения права. В Израел този подход се прилага към бедуините – номадските арабски племена, които поддържат традициите си от векове. Именно за да ги приобщи към модерния начин на живот правителството създава специални квоти за тях в редица университети – ако не успеят да се класират по стандартния начин получават втори шанс. Привилегия, която не се полага на останалите араби, нито пък на евреите. Бедуините са и единствения етнос, който получава преференциални цени на държавно построени имоти (най-вече в пустинята Негев), тъй като голяма част от тези хора живеят в самоделни къщи, направени от подръчни материали насред пясъка.

Палестинските араби в Ливан

Близо 400,000 палестинци се намират в 4-милионен Ливан и макар да живеят там от над 60 години (в следствие на войната 1948-1949, повече информация – Палестинските бежанци – друг поглед), те са третирани като чужденци. Липсата им на права и ливанската национална сигурност са близко свързани. Ефект, който е описан от International Crisis Group като „бомба със закъснител”. На палестинците в Ливан е забранено да работят като лекари, адвокати, да взимат държавнически или административни постове, а до скоро бе забранено да работят като таксиджии и строителни работници. Общо 25 професии са им забранени със закон. Малко от тях получават гражданство, на практика единствено християните, тъй като Ливан е арабската държава с най-голям процент християни, които традиционни имат и голяма сила в политическия живот. Болшинството от палестинците-мюсюлмани обаче са принудени да живеят в определените от държавата лагери/села/квартали. Безработицата сред тях е 2-3 пъти по-висока от тази сред мнозинството. Средния доход на палестинско домакинство в страната е 300$ на месец. При 5-членно семейство това прави по 60$ на месец, докато средната месечна заплата в Ливан е между 500 и 600$ на човек. Статистиката сочи, че палестинците в Ливан получават до 10 пъти по-малко от средното за страната (10% от средното). За сравнение, средната заплата в Израел е 2000$, а средната заплата на израелските араби е 1400$ (според данни на ИЦБ). Което е 70% от средното. Освен това, израелските палестински араби се радват на по-малка детска смъртност, по-дълъг живот, по-висок жизнен стандарт, по-високо и добро образование не само спрямо палестинците в Ливан, но и спрямо всички околни държави. Но въпреки това бедността и отчаянието на палестинците в Ливан рядко намират място в ефира на големите медии.

Абд ал-Мажид Хидр

Абд ал-Мажид Хидр (или Амос Яркони) е национален герой на Израел от арабски произход, служил вярно на родината си през три войни (1948, 1956 и 1967). Удостоен е с едно от най-високите военни отличия в страната. Макар да умира като пенсионирал се военен (и противно на протокола за бивши армейци) е погребан във военно гробище, по искане генерал Рехаваам Зееви, негов близък приятел и ледир на една от националистките партии в Израел. Противно на традицията, ковчегът му е носен от висшестоящи на Хидр – шестима бригадни генерали. На погребението присъства тогавашният президент на Израел, както и редица политически и военни лидери.

Като демократична държава Израел предлага на своето арабско малцинство повече права, отколкото в която и да е друга арабска държава.

Война или улична престъпност


В медиите днес ежедневно се съобщава за смъртни случаи в т.нар. горещи точки на планетата. Вниманието, което се отделя на различните военни конфликти е непропорционално голямо на социалното им измерение. Всеки човешки живот е безценен, но дали войните са най-големия масов убиец в 21-ви век? Всеки ден десетки умират по улиците на Йемен и Сирия, но в Бразилия, Ямайка и Салвадор уличната престъпност отнема живота на стотици ежедневно.

ДЕФИНИЦИЯ

Когато се говори за войните във Виетнам, Ирак и Либия се диференцира между „конвенционални”, „неконвенционални” и „асиметрични” военни действия. Под конвенционална война се разбира конфликт между две редовни армии, на две държави, изправящи се една срещу друга с всичките си войници, танкове и самолети. При асиметричните (неравнопоставени) воении действия една редовна армия се изправя срещу терористи и партизани. Асиметричните военни действия са един от двата типа неконвенционални войни, като вторият е между две или повече паравоенни формирования. Причините и поводите за всяка война са различни – геопотилитечески интереси, сигурност, идеологически причини и др. Ако всички тях сложим под общия знаменател „обикновени войни”, то по-лесно ще ги разграничим от уличните, криминални сблъсъци между враждуващи банди, картели и кланове. Икономическият и битов резултат от общата престъпност трудно може да бъде измерен, но най-явния показател, който е и основно средство за сравнение между обикновените и уличните войни са убийствата. В световната статистика е въведена величината брой убийства за година на 100,000 души от населението, или степен/ниво на убийства (от английски murder rate). Ако в държава с население 5млн. души бъдат извършени 250 убийства за една година, то степента на убийства ще бъде 250х100,000/5,000,000=5 – 5 от всеки 100,000 жители са били убити. Естествено, има известно разминаване между различните източници; важи и за България (виж по-долу).

БЪЛГАРИЯ

България е страна със сравнително висока престъпност – криминалният фактор не само ощетява държавата с милиарди всяка година, но задушава икономиката и спира развитието на страната. В модерния български фолклор се е появила поговорката „всяка държава си има мафия, но в България мафията си има държава”. Но докато престъпниците, носещи вратовръзки и движещи се с Мерцедеси са ежедневен пробелм за българската администрация, полиция и т.н., то убийствата в България са сравнително рядко срещано явление. През 2007 година в България според различните формални и неформални източници нивото е било между 2.2 и 3.4 на всеки 100,000. За сравнение в САЩ през 2008 е 5.4 по данни на Федералното бюро за разследване (ФБР). Това е и най-големия брой убийства към глава от населението в развитите страни.
Основните източници на информация за убийствата в страната са МВР и НСИ (Национален статистически институт), като в първия случай анализа на данните не бива обявен публично. Своята статистика НСИ изготвя на база смъртните актове от всяка една община, поради което се получават значителни разминавания с официалните полицейски данни, за които често се спекулира, че прикриват част от истината.

Преобладаващите причини за убийства са различни за всяка държава. В България мнозинството от убийствата са в следствие на битови разправи, в Ирак най-честата причина са терористични атаки, в Салвадор – сблъсъци между враждуващи банди, в Северна Корея пък са в резултат на държавния апарат.

ЕВРОПА

Статистика за настоящи, кандидат и потенциални членки на ЕС, както и Швейцария, Лихтенщайн, Исландия и Норвегия – брой убити на 100,000 души :

* Северна Ирландия (част от Обединеното Кралство); **включва Уелс, но не и Шотландия и Ирландия; ***Княжество Лихтенщайн; ****Велико Херцогство Люксембург.

Според тази класация, данните за която са взети от EuroStat (без Латвия, която иначе би трябвало да бъде на второ място), България се нарежда на 7-мо/8-мо място в Европа, но за статистиката са отчетени официално обявените от МВР данни. Според по-високите независими и неофициалнr оценки България задминава Финландия и Черна Гора.
Редно е да се спомене, че пикът в българската престъпност или поне в извършените убийства е отминал, за повече информация виж Тенденции на престъпността в България 2000-2005 г. След 1989 започва ръст на годиншия брой извършени убийства, стигащ връх през 1994 – 492 убийства или близо 6 на 100,000 души. Оттогава насам годишния брой спада, като днес нивото на убийства в страна е сходно с това от края на комунистическата ера.

 Данни за смъртните случаи в Ирак, за повече информация виж Статистика за жертвите в Ирак и анализ на кюрдския и шиитски сепаратизъм :
.

Сравнение между броя убийства за 100,000 души от 1990 до 2009 за Русия, България, САЩ, Великобритания, Ямайка, Салвадор и Колумбия :
.

САЩ

САЩ традиционно имат висока престъпност и голям брой убийства (статистика за САЩ 20-ти век

. Още от самото си създаване, до епохата на Дивия Запад, гангстерските войни през 30-те и уличните войни от 80-те насам, Америка винаги е имала славата на една от най-размирните държави в развития свят. САЩ са също така и на първо място в света по брой оръжия в граждански ръце (и като брой, и отнесено към населението), както и по брой затворници (също като брой и отнесено към населението). Разликите между убийствата на глава от населението за отделните щати и градове обаче са далеч по-големи от средното отклонение в стойностите в България, Великобритания, Германия, Русия. Докато средното ниво за Америка е 5.4 на 100,000, то в някои градове това е далеч по-високо :

ОГНЕСТРЕЛНИ ОРЪЖИЯ В БЪЛГАРИЯ

Като наследство от комунистическата ера, в България законите за притежание на оръжие са изключително стриктни – едва 255,000 българи (от 7,5 милиона) имат разрешително за оръжие, като общия брой притежавани оръжия е 330,000 по данни на МВР. 126,000 са регистрираните ловци в страната. Общо 138,000 български граждани имат разрешително за КНО (късо нарезно оръжие – пистолет или револвер) с цел самоотбрана. От тях пък 75,000 са бивши военни или полицаи. Което означава, че от обикновените български граждани, неслужили в полицията и армията едва 63,000 души имат право да носят пистолет със себе си за самоотбрана. Ако вземем общия брой (регистрирани, легални) оръжия в страната – 330,000, се получава, че на всеки 100 българи се падат 4.4 единици оръжие. В тази статистика не влиза обаче огромния брой незаконни оръжия в страната, с които се извършват голяма част от престъпленията. Стриктните закони за притежание на оръжие въздействат единствено върху редовите граждани, които спазват закона, докато за криминалния контингет гласуваните закони не са от особено значение. Ако законите за притежание в България се променят това не би оказало особено въздейства върху броя нелегални оръжия (огромна част от които са притежавани от престъпници). За повече информация виж Последици от разпространението на огнестрелни оръжия сред населението.

ОРЪЖИЯ=УБИЙСТВА?

У нас, а и по цял свят е разпространен митът, че високата престъпност и големия брой убийства са пряк резултат от наличието на огнестрелни оръжия и законите за притежанието им. Поддръжниците на тази теза често посочват САЩ – сред богатите страни тя е с най-голям брой убийства на всеки 100,000 души, а американската нация е най-силно въоръжената на земята. По притежание на оръжия Америка се нарежда на първо място като брой и брой на глава от населението. Докато за всеки 100 българи има 4.4 оръжия, то за същия брой американци американци има 89.3 единици. Изключвайки армиите, в САЩ се намира всяко трето оръжие в света. Привържениците на стриктните закони посочват това като причината за високата престъпност и големия брой убийства в страната на неограничените възможности. Но бърз поглед на статистика опровергава тази теза :

Изводът е, че не бива да се търси математическа зависимост между тези величини. Престъпността се влияе от редица фактори – социална история, манталитет, безработица, отглеждане на наркотици и др. Сегрегацията на расови и етнически малцинства, дори и да не е на законова основа, е предпоставка за престъпност и насилие. Докато в България културата на уличните банди е почти чужда, то в страни като САЩ, Салвадор, Бразилия, Колумбия, Ямайка, ЮАР, Белиз и др. е дълбоко вкоренена в манталитета на голяма част от населението.

СВЕТОВНА СТАТИСТИКА

Световна статистика за брой извършени убийства на всеки 100,000 граждани. Бележка – данните са от различни източници и е възможно известно отклонение.

РОС КЕМП ЗА БАНДИТЕ

Рос Кемп е британски журналист, направил документални филми за войната в Афганистан, сомалийските, индонезийските и нигерийските пирати, както и различните улични банди по света. Водещият се среща с членове на американските негърси банди Крипс и Блъдс, членове на Арийското братство, Мексиканската Мафия (име на банда в американските затвори), членове на паравоенните формирования в Колумбия, членове на Мара Салватруча (МС13 – най-голямата банда в света, Салвадор), руски нео-нацисти, както и с български, бразилски, южноафрикански, новозеландски, британски, ямайски и др. банди. В другите си предавания се среща с терористи от различни държави, както и сомалийски, нигерийски и индонезийски пирати.
всички документални филми на Рос Кемп, торент
епизод на „Рос Кемп за бандите“ – за циганските банди в България, торент

Либийския фронт – противоречиви сигнали



Вече измина повече от седмица, откакто бунтовниците в Либия бяха подкрепени от международната общественост – първоначално от ООН, Франция, Великобритания и САЩ, а впоследствие от още 10 държави. След като плениха ключовия град Адждабия, в близките дни бунтовниците установиха контрол и над Брега, Бин Джалад и Рас Лануф – стратегически важни градове по източната крайбрежна ивица на Либия. Говорител на Либийският национален съвет (ЛНС – преходното правителство в източната част на африканската държава) съобщи, че до една седмица ще са в състояние да изнасят по 100,000 барела петрол на ден (за повече информация виж Либия и Запада – а сега накъде?). Но има много въпроси, чиито отговори остават загадка.

КОЙ РЪКОВОДИ?

Резолюция 1973 на Съвета за сигурност на ООН опълномощи западните държави не само да наложат забрана за полети на Кадафи, но и да извършват удари по стратегически цели, с цел „да се предпазят цивилните граждани”. Масирани въздушни и ракетни удари се осъществяват от 9 дена от френските, британските и американските военни. За повече информация – данни на БиБиСи за използваната от различните държави военна техника в конфликта в Либия.
След дълги преговори преди няколко дена НАТО (организация с лошо име в арабския и мюсюлманския свят) пое контрола под т.нар. no-fly zone (зона, забранена за полети) и налагането на оръжейно ембарго. Но ударите по наземни цели в Либия се осъществяват от САЩ, Франция и Великобритания, независимо от НАТО. Това напомня на т.нар. „афганистански модел” – една мисия (ИСАФ) отговаря за мироопазващите операции в родината на опиума, а друга (част от операция „Продължителна Свобода”) за активните военни действия срещу талибаните. За Вашингтон НАТО означава повече отговорност за европейците, а в европейските очи НАТО е инструмент на Америка. В Афганистан решението беше намерено като Барак Обама увеличи щатския контигент в страната и обедини двете мисии под една шапка. С което намаляха не само логистичните трудности, но и вътрешнокоалиционните противоречия, ала „европейските страхливци с/у американските каубои”.

НОВ ПОДХОД

Коалиционните удари успешно отслабиха силите на Кадафи, разрушавайки огромен брой военна техника, ПВО системи, комуникационни възли и др. Ако ден преди началото на тази кампания либийските бунтовници бяха притиснати в ъгъл, без да имат пълен контрол над нито един голям град, то днес пленяват стратегически обекти със завидна скорост. Но въпреки това крайният успех не е гарантиран – все по-често се говори за разширяване на помощта към бунтовниците. Според различни източници във високите етажи на властта се обсъжда идеята либийските революционери да бъдат подкрепени с оръжие, а защо не и обучаващ персонал. От една страна това би наклонило везните в ущърб на Кадафи, без да се налага западни войски да окупират и един сантиметър от либийската земя (резолюцията на ООН разрешава изпращането на инструктори, дори командоси за рейдове над дадени обекти, тъй като това са краткотрайни действия, нецелящи военна окупация). Също така би осигурило на западните държави и САЩ добри дипломатически позиции в едно следващо правителство.
В противен случай един от възможните изходи е иракският – през 90-те години 2/3 от територията на Ирак влиза в забранената от САЩ и партньорите им за летене зона, докато Саддам успешно се справя с три самостоятелни въстания (неподкрепени от Запада) – на шиитите, кюрдите и вътрешноармейския бунт и запазва властта още 12 години. Макар активни военни действия срещу иракската армия да са извършвани само до изтеглянето й от Кувейт, двете войни в Ирак показват, че единствения гарантиращ успех модел е сухопътната операция.
В Либия подобна намеса все още не е наложителна. И едва ли има много желаещи във Вашингтон, Париж и Лондон (задават се избори), които искат да видят кракът на НАТО да стъпи в още една арабска, мюсюлманска страна. Но докато паралелните операции за забрана на полети над иракски Кюрдистан и южен Ирак са се ограничавали до въздушното пространство, в Либия сме свидетели на сериозни удари по военната машина на Кадафи. Оръжейна и инструкторска помощ вероятно биха били последната капка.
Но това крие и своите негативи. В момента е в сила оръжейно ембарго, забраняващо доставки на която и да е от двете страни. ООН едва ли би приела великите сили да въоръжават до зъби едната страна в гражданска война. Не е ясно и тези оръжия при кого биха отишли – макар самите бунтовници да наричат това борба за демокрация, Либия е държава без абсолютно никакъв демократичен опит. Не е изключено при евентуални оръжейни пратки да се получи ефекта на бумеранга, познат на Вашингтон от Афганистан. През 80-те години чрез операция „Циклон” на ЦРУ е изпратено огромно количество военна техника на афганските муджахидини (от арабски – свещенни войни, войни на Джихад), борещите срещу войските на СССР, като голям спонсор е била също и Саудитска Арабия. След края на войната обаче част от тези обучени от ЦРУ муджахидини образуват ядрото на ал-Кайда.
В най-добрия сценарий – Кадафи бива победен, кой ще дойде на власт? Либийски вариант на бен Ладен или мулла Мохамед Омар? Нов Кадафи (сред бунтовниците има много високопоставени лица от режима)? Други ислямисти или Мюсюлманското братство? Дали Либия ще остане една държава или ще се разцепи по етническите и племенните си граници като Югославия в последните 20 години?

КАДАФИ

Безспортно няма по-брутален тиранин в арабския свят от Муамар Кадафи. Дори Башар ал Асад в Сирия и екс-президента на Египет Хосни Мубарак изглеждат като либерални демократи в сравнение с него. През 42-те години на власт той е станал известен с отвличанията и терористичните атаки, които нарежда (виж повече Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986). Бруталността му е разярила либийският народ, който по време на превърналите си в гражданска война протести изпадна в крайности – незнаен брой чернокожи работници бяха убити, под подозрение, че са наети от Кадафи главорези. В първите дни труповете на двама африканци бяха завързани за бял джип Тойота в центъра на града. Скандиранията „Аллах у акбар” (Аллах е велик) бяха заглушавани единствено от изстрелите на АК-47. Същите тези хора, които са и живяли 42 под диктатура, може и да не оставят оръжията си след падането на Кадафи. Междуетническите, междуплеменните, религиозните и политическите вражди днес са на втори план, засенчени от общия враг в лицето на омразния тиранин. Но какво ще стане когато той изчезне? През последните десетилетия има много необнадеждаващи примери – Сомалия след падането на Сиад Баре през 1991 се разпада на три отделни територии, Афганистан след изтеглянето на войските на СССР през 1989 влиза в състояние на гражданска (религиозна и етническа) война, като не е спряла до ден днешен. Сходна съдба е отредена и на Ирак след падането на Саддам Хюсеин през 2003 – 120,000 души загиват, най-вече от терористични атентати в религиозната война между шиити и сунити, а етническите кюрдски райони на север са практически независими от централната власт.
За един ден през 1996 година Кадафи нарежда да бъдат убити 1270 политически затворници. Докато египетските протести бяха посрещани с полицейска бруталност, либийските бяха посрещани с въздушни бомбардировки. Муамар Кадафи е показал, че е готов на всичко за да задържи властта си. Не е изключено да изтъргува военна загуба за политечска победа. От Вашингтон изрично подчертаха, че самият Кадафи не е военна цел, а от Париж идват ясни послания и условия, които диктаторът трябва да изпълни ако иска да остане на трона си. Какъв ще е изхода – остава да видим.

Вижте още :
Колекция от снимки от конфликта в Либия на Ню Йорк Таймс
Статии за Либия в сайта на Ню Йорк Таймс
Статии за Либия в сайта на The Economist
Статии за Либия в сайта на Foreign Policy

..

Либия и Запада – а сега накъде?


ПРЕДИСТОРИЯ

На 4-ти Януари, 2011 година от отчаяние и в знак на протест 26-годишният тунизиец Мохамед Буазизи се замозапалва, разпалвайки целия арабски и мюсюлмански свят. Спонтанните вълни от протестиращи заливат улиците на почти всички арабски държави, мотивирани и от жестоките начини, по които силите на реда реагират. След 223 загинали президентът на Тунис Бен Али подава оставка и бяга в Саудитска Арабия. След 684 загинали президентът на Египет, сърцето на арабския свят, Хосни Мубарак е свален. Още няколкостотин загиват в други арабски и мюсюлмански държави, в които до ден днешен има протести.

Но докато в гореспоменатите страни протестите се ограничават до улични сблъсъци с органите на реда, в Либия те бързо ескалират в гражданска война, която от около месец е отнела живота на над 10,000 души. Това провокира и по-сериозна реакция от на международната общественост, а от вчера – и военна намеса.

КАДАФИ

За 42 години на власт Муамар Кадафи се прославя с много неща. Организиране на атентати в цял свят (виж Локърби, 1988), вземане на чуждестранни специалисти за заложници (българските медицински сестри) и търгуването им на дипломатическата маса. „Великият бедуински вожд” дава на страната си гръмкото име Великата Социалистическа Народна Либийска Арабска Джамахирия (ВСНЛАД), а на себе си титлата Ръководител и Водач на Революцията на ВСНЛАД. Ексцентричността и непредсказуемостта му, съчетани с безпощадните методи, които използва за потушаване на всяка форма на несъгласие го правят един от най-известните диктатори на 20-ти и 21-ви век. Със своите 42 години на власт днес той е най-дълго служилият държавен глава в света (с оглед пенсионирането на Фидел Кастро и смъртта на севернокорейският лидер Ким Ир Сен).

Кадафи създава всеобхватен репресивен апарат, промъкващ се във всеки аспект от ежедневието на поданиците му. Нелогичността, с която той ръководи международното положение на Либия, тласка страната в различни лагери. След серия организирани в западна Европа атентати през 80-те, президентът на САЩ Роналд Рейгън нарежда наказателен удар по военни цели в Либия (виж Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986). През 1988 агенти на Кадафи взривяват самолет на ПАН АМ граждански полет 103 над Локърби, Шотландия, отнемайки живота на 270 души. Заедно с опитите на Либия за създаване на химически и ядрени оръжия, това са някои от причините, които вкарват страната в международна изолация. След години санкции, бойкоти и ембарго, в началото на 21-ви век отношенията със Запада се подобряват. След решителната намеса на президента Саркози са освободени българските медицински сестри. Кабинетът на Силвио Берлускони подписва договор с Триполи за борба с нелегалната северноафриканска имиграция, огромен проблем за средиземноморските държави-членки на ЕС.

Въпреки това през годините бруталността, с която „бедуинът-войн” се отнася към населението си остава константа. Той е дълбоко презирен от почти цялата либийска диаспора, както и по-голямата част от арабския свят. Но докато в Египет Хосни Мубарак беше едва лицето на военната върхушка, Кадафи е „едноличен собственик” на Либия. Налага култ към личността и изкоренява всяка форма на независимост у доближените си. На фона на Либия, Египет е демократичен и либерален рай.

БУНТОВНИЦИТЕ

Започналите на 15-ти Февруари и потушени безпощадно от властта протести в Либия бързо прерастват в гражданска война. Виждайки вероятност от бърза и решителна победа, много хора от армията на Либия дезертират и се присъединяват към превърналите се в бунтовници протестиращи. Надявайки се Кадафи да бъде свален по сходен с египетския и тунизийския начин, бунтовниците започват кампания срещу Кадафи, отначало в източната част (в която и племената традиционно са срещу Кадафи и племето, към което принадлежи). В първите дни на гражданската война много от войниците (армията е предимно от наборници) отказват да атакуват своите сънародници. Страхувайки се от повече дезертьори, Кадафи използва скритото си оръжие – с милиардите долари, които има в лични сметки в европейски банки той купува наемници от Нигер, Буркина Фасо, Судан, Чад и дори Сърбия. Улични протести в Бенгази са посрещани с въздушни бомбардировки и обстрел от хеликоптери. На 21-ви Февруари два пилота на либийски изтребители Мираж Ф1 отказват да изпълнят заповедите си (да бомбардират тълпи от протестиращи) и дезертират в Малта.

В началните стадии объркването, хаоса и страхът от дезертьорство (и сътветно наказателни мерки) в армията помагат на бунтовниците да установят контрол над голяма част от страната. Бенгази, вторият по големина град в страната и смятан за столица на „анти-кадафизма” минава под техен контрол. Следват битки за ал-Байда, Аждабия и Мизурата. Везните се накланят в ущърб на Кадафи. Но след някоко седмици боеве силите му стъпват на крака и започват контра-настъпление, вземайки под контрол много стратегически градове и села.

РЕАКЦИИТЕ НА ЗАПАДЪТ

Либия произвежда 2% от световния петрол. 85% от продукцията отива в Европа, което отговаря за 11% от потреблението на ЕС (13.63 милиона барела/ден). Този процент е много по-висок в средиземноморските страни членки. Първата държава, която официално предлага да се наложат санкции над Триполи е и най-отдалечената европейска страна – Финландия. Последните съгласили се са средиземноморските островни републики Малта и Кипър. Санкциите замразяват личните сметки на Кадафи и неговите роднини и приближени в европейските банки (равняващи се на десетки милиарди долара). Това съвпада и с излизането на африканските наемници от фокуса на събитията.

Освен поскъпвнето на петрола, западните правителства са притеснени и от още нещо – възможността конфликта да създаде масови вълни към Европа, която и без това има огромни проблеми със северноафриканските имигранти. И тук също най-загрижени са държави като Франция, Испания, Италия и Малта, а най-хладнокръвни – Швеция и Финландия.

Но армията на Кадафи продължава успешно своята контраатака в източната, „бунтовническа” част на Либия, която според ексцентричния лидер на страната е превзета от ал-Кайда. И докато в градски битки като цяло неопитните партизани имат някакъв шанс, то срещу военновъздушните сили на бедуинския войн те са безсилни. Малкото наброй зенитни картечни установки (като 14.5мм ЗПУ-4 от 40-те години) не им помагат. Бунтовниците успяват да пленят складове с леки оръжия, няколко танка, БТР, дори и самолети и хелитоптери. Но липсата на организация, неопитността и най-вече необезпокояваните бомбардировки накланят везните бавно и решително на страната на Кадафи. На Запад все по-сериозно се говори за идеята (която съществува още от началото) да се наложи забрана за летене над Либия, подобно на сходните „no-fly zone”операции в Ирак през 90-те години.

ЗАБРАНА ЗА ПОЛЕТИ

След дълги преговори и със съгласието на Арабската Лига (в която Либия членува), резолюция 1973 на Съвета за Сигурност на ООН разрешава да се наложи забрана за полети. Изненадвайки някои (между които и Арабската Лига или поне за пред медиите), резолюцията разрешава и вземането на „всякакви необходими мерки” за защита на цивилното население. Макар изрично да се забранява каквато и да е форма на военна окупация, формулираните като „всякакви необходими мерки” разрешават на коалиционните войски да нанасят удари по цели на либийските ВВС и ПВО, както и сухопътните им войски. Теоретично, резолюцията не забранява рейдове на специални сили по суша, които макар да са по земя са кратковременни и не се считат за военна окупация.

Главният секретар на Арабската Лига – Амр Муса, заявява че военните действия се различават от приетата от Лигата идея за забрана на полетите. Също така той изказва притесненията си за загиналите цивилни от НАТО-вски бомбардировки, но е редно да се отбележе, че това най-вероятно е част от пропагандната война на Кадафи и тези жертви не се потвърдени от независими източници.

Най-съществено е участието на САЩ, Великобритания и Франция, но правителствата на Обединените Арабски Емирства, Катар (две арабски, мюсюлмански държави), Канада, Дания, Испания, Италия, Норвегия, Белгия и Гърция са потвърдили бъдещето си участие (повечето държави с по няколко изтребителя или други самолети, или бази).

ВОЕННИТЕ ДЕЙСТВИЯ

На 19-ти Март започнаха военните действия срещу силите на Кадафи. 19 френски изтребителя удрят сухопътни войски на Кадафи близо до Бенгази, където се водят ожесточени битки между двете страни. На сайта на френското Министерство на Отбраната е публикуван списък с участвалите във въздушния рейд (част от операция „Харматан”) самолети :

  • 8 броя изтребители Рафал
  • 2 броя изтребители Мираж-2000-5
  • 2 броя Мираг 2000-Д
  • 6 броя самолети-танкер Ц-135
  • 1 брой Е3Ф AWACS

Днес, 20-ти Март, френското министерство официално съобщи, че самолетоносачът Шарл де Гол е отплавал от пристанищния град Тулон към Либия. На борда според официалното изявлание се намират :

  • 10 хеликоптера, между които 1 Каракал и 2 Пума
  • 8 изтребителя Рафал
  • 6 модернизирани изтребителя Супер Етендард
  • 2 Е-2Ц Хоукай

Освен тях в операцията са ангажирани 4 бойни кораба и 2,600 души от френския военноморски флот.

Американските военни са изпратили контингент, съответно от военноморските сили, военновъздушните сили и морската пехота в операция „Зората на Одисей”.

ВМС на САЩ участват с :

  • 5 бойни кораба
  • 3 подводници
  • неспоменат брой самолети ЕА-18Г

ВВС на САЩ участват с :

  • 3 стратегически стелт-бомбардировача Б-2
  • 10 изтребителя Ф-15Е от британската база Лакенхийф
  • 8 изтребителя Ф-16Ц от италианската база Авиано
  • 2 самолета А 2 броя самолети АЦ-130У, клас “gunship” (уникален за американските ВВС)
  • неспоменат брой разузнавателни самолети Ю-2 (U-2)

Морската Пехота на САЩ участва с :

  • 4 броя АВ-8Б Хариер 2, на борда на кораб от военноморските сили

На 19-ти Март американски и британски кораби и подводници изстрелват общо 110 крилати ракети Томахоук по 20 наземни цели в Либия. На 20-ти Март следват бомбардировки от Б-2 срещу либийско летище и атака от изтребителите Ф-15, Ф-16 и Хариер срещу наземни цели на либийските сили.

Британските Кралски Военноморски Флот и Кралски Военновъздушни Сили участват съответно с :

  • 2 бойни кораба
  • 1 подводница
  • около 10 изтребителя Юрофайтър Тайфун
  • около 10 изтребителя Торнадо ГР4
  • 2 самолета-танкер ВЦ-10 1 самолет Сентинел Р-1
  • 3 Самолета Сентри AEW.1 AWACS

А СЕГА НАКЪДЕ?

Залогът на НАТО е, че въздушната кампания ще отслаби силите на Кадафи, а бунтовниците ще свършат мръсната работа по суша. Преди 20 години, когато САЩ води първата война срещу Ирак (виж Въздушната война над Ирак ’91) избухват три бунта срещу Саддам. Бунт на шиитите-мюсюлмани (мнозинство в страна, в която управляващите са сунити) на юг, бунт на етническите кюрди на север и вътрешноармейски бунт. Една от причините е реч на Джордж Буш-старши, който призовава иракския народ да се опълчи на диктатора си. Сигурни, че ще дойде подкрепа отвън (САЩ, Западът или дори шиитски Иран) бунтовниците започват неуспешна кампания, която коства живота на близо 200,000 души, тъй като американските войски освобождават окупирания от Саддам Кувейт, но не навлизат в самия Ирак (нещо, което синът на тогавашния президент направи през 2003 година).

Днес в Либия положението и контекста на събитията в региона са различни, но има и общи неща. Действията на САЩ, Великобритания, Франция и (в следващите дни) останалите държави от коалицията се ограничават само до въздушни удари и забрана за полети на Либия. Забрана за полети е имало и над Ирак през 90-те години – 2/3 от въздушното пространство на страната е било извън контрола на Саддам, но той въпреки това успява да потуши бунтовете по жесток начин. За оръжейни пратки до бунтовниците, пращане на обучителни екипи, да не говорим за сухопътен контигент в Либия днес не се и говори. Но с адекватна въздушна кампания от НАТО (на която Либия почти не може да се противопостави) бунтовниците имат реален шанс да свалят властта. Остава въпроса – а после? Бездействие от европейските политици щеше да означава продължително война, в която цените на петрола и имигрантските вълни щяха да се увеличат. В редица европейски държави се задават избори – според скорошно проучване рейтнга на Саркози е по-малък от този на националистката партия Фронт Насионал, а общественото мнение в Европа е ЗА налагане на забрана за полети над Либия. В САЩ общественото мнение е различно и по повечето въпроси – полярно разделено (виж повече – проучване на Pew research center for people and the press на американското обществено мнение). Общественото мнение в арабския и мюсюлманския свят е традиционно анти-американско, но също така е против Кадафи. Повечето хора в мюсюлманския свят подкрепят забрана за полети над Либия, но са против военна окупация.

Доставките на петрол могат да се възобновят до известна степен до предишния си капацитет (в момента той е 20% при сравнение с Януари) и преди финала, тъй като повечето от петролните залежи на страната са в бунтовническия Изток. Но дори и да се сбъдне най-добрия сценарий – да бъде свален Кадафи, какъв ще е резултът? Днес всички фракции – комунисти, ислямисти, националисти, демократи, хора от различни племена и т.н. (ляво – етническа карта на Либия), са обединени около общия враг в лицето Кадафи. Но не е ясно дали оръжията ще бъдат оставени при евентуално сваляне на „великия лидер”. Не ясно дали държавата, която е начертана от европейските колониални сили преди много години, както и по-голямата част от Близкия Изток и Африка, ще остане в този си вид и няма да се разпадне според етническите/племенните си граници. Не е ясно дали няма да се появи втори Кадафи (т.нар. „революционер вълк в овча кожа”). Възможно е идването на ислямисти на власт, като дори и този сценарий крие различни варианти – лек ислямистки режим по турски модел, по-силен ислямистки режим по ирански модел и т.н. Но със сигурност НАТО си осигурява добри дипломатически позиции в тази богата на петрол и имигрантски потенциал страна.

Въздушната война над Ирак ’91


ПРЕДИСТОРИЯ

Войната през 1991 година в Ирак (операция „Внезапен Гръм“, част от операция „Пустинна Буря“) бележи нов етап в развитието на съвременните конфликти. Събитията се развиват в момент, в който СССР се разпада, а двуполюсния модел в Близкия Изток се пренарежда. През 1979 ислямистката революция и аятолах Хомейни донасят на близкоизточната сцена нов тип управление, отделно от геополитическите лагери на Москва и Вашингтон. До този момент диктаторските републики и монархии в региона нямат реална алтернатива, а ислямистките движения са използвани единствено за постигане на конкретни цели. Монархиите и републиките осигуряват на партньорите си в двата лагера видимо безкраен поток от нефт и огромен се пазар. Новото управление в Иран е своеобразен „трети лагер“ и макар да е персийска държава, този модел има почва и в арабските страни, което разклаща американските и съветските интереси. Година след революцията Саддам Хюсеин напада Иран и започва дългата и кървава ирано-иракска война.  Това е и единствения случай в студената война, в който и Москва, и Вашингтон подкрепят и Ирак, и Иран. Огромната подкрепа за Саддам произтича от гъвкавата му политика, според която се поддържат добри отношение с двете велики сили, а подкрепата за Иран е малка – заложено е и на „по-малко вероятния“ изход.  Основни военни доставчици на Ирак стават СССР и Франция, а малко американска техника е продадена на Иран за освобождаване на заложници (виж аферата Иран-Контра). Конфликта завършва без победител, а икономиките на двете страни са в разруха. За Ирак огромен проблем става и петролното свръх-производство на Кувейт, което задушава допълнително положението на страната. Под фалшифицирани обвинения иракската републиканска гвардия нахлува в Кувейт и превзема страната за 2 дена. Като една от най-богатите на петрол страни в света, арабската монархия е от изключително стратегическо значение за САЩ. Вероятността Саудитска Арабия (най-големия световен производител на петрол) да бъде следващата мишена на Саддам Хюсеин е твърде висока и американците се подготвят за мащабна военна намеса. Това съвпада и с краха на СССР – Москва не е в състояние да окаже каквато и да е помощ на своя съюзник. Ирак се изправя сам срещу международна коалиция от 30 държави, начело със САЩ, Саудитска Арабия и Великобритания.

ВЪЗДУШНАТА ВОЙНА

започва на 17-и Януари, 1991 (два дена след изтичането на ултиматума на ООН за изтегляне от Кувейт) в 02:39 часа местно време с атака на хеликоптери АХ-64 Апачи от щатската армия. В началото на войната Ирак разполага със стотици съвременни изтребители и притежава шестия по големина въздушен флот в света. Авиопарка включва (всички без Мираж са съветски) :

  • Мираж Ф1 (френски)
  • МиГ-21
  • МиГ-23
  • МиГ-25
  • МиГ-29
  • Су-7 (и 17)
  • Су-20
  • Су-22
  • Су-24
  • Су-25

За защита на своето въздушно пространство Ирак разполага с разнообразен арсенал от съветски ПВО-системи – конвенционални оръдия и ракети земя-въздух :

Зенитни оръдия (всички са съветско производство)

  • 130мм оръдия
  • 100мм оръдия (съветското КС-19 и други)
  • 85мм оръдия
  • 57мм (АЗП  С-60 и ЗСУ-57 2СП)
  • множество различни модели 37мм, 23мм и 14.5мм автоматични зенитни оръдия и платформи, между които и ЗУ-23-2

Ирак разполага и с богат арсенал от ЗРК (зенитно-ракетни комплекси) и ПЗРК (преносими) за защита на въздушното си пространство.

Ракетите земя-въздух (всички без последните три са съветски) :

  • С-75 Двина (СА-2 Гайдлайн по класификация на НАТО)
  • С-125 Нева (СА-3 Гоа по класификация на НАТО)
  • 2К-12 Куб (СА-6 Гейнфъл по класификация на НАТО)
  • 9К-33 Оса (СА-8 Геко по класификация на НАТО)
  • 9K31 Стрела-1 (СА-9 Гаскин по класификация на НАТО)
  • 9K35 Стрела-10 (СА-13 Гоуфър по класификация на НАТО)
  • 9К32 Cтрела-2 (СА-7 Грейл по класификация на НАТО)
  • 9К34 Стрела-3 (СА-14 Гремлин по класификация на НАТО)
  • 9K38 Игла (СА-16 Гимлет по класификация на НАТО)
  • Роланд-2 (френско-германски ЗРК)
  • Кротал ЕДИР/ИЧДЕ (френско-корейски ЗРК)
  • Аспиде  Mk1/Mk2 (италиански ЗРК)

КОАЛИЦИЯТА

Международната коалиция разполага с 350 изтребителя за завоюване на въздушно превъзходство :

  • Ф-15 Ийгъл
  • Ф-14 Томкат
  • Панавиа Торнадо АДВ
  • Мираж-2000Ц

Освен тях коалицията разполага и с над 500 многоцелеви изтребители, ударни и щурмови самолети, самолети за радио и електронна борба, между които :

  • Ф-16А и Ц
  • Ф/А-18 Хорнет А, Ц и Д
  • А-10 Фъндърболт 2
  • Хариер АВ-8Б
  • А-6 Интрудер
  • Ф-111 Аардварк
  • ЕФ-111А Рейвън
  • Ф-117 Найтхоук
  • Ф-4Г Уайлд Уийзъл
  • Ф-15Е Страйк Ийгъл

Не би могло да има съмнение, че техническото и численното превъзходство е било на страната на коалицията, но е погрешно схващането, че Ирак е била беззащитна държава. По време на войната Ирак разполага с една от най-големите армии и ВВС в света, а над страната действа един от най-гъстите ПВО-чадъри с разнообразни оръдия и ракети. Именно те нанасят най-големи поражения на западните съюзници (виж най-долу). Дълго време след войната се поддържа тезата, че нито един коалиционен изтребител не е свален от иракски самолет във въздушен бой. Този мит е развенчан след проучвания на военни експерти, както и след признание на британското правителство след 12 години (през 2003, виж най-долу).

.

БОМБАРДИРОВКИ

Над Ирак коалиционните самолети извършват над 100,000 мисии и пускат над 80 хиляди тона бомби по време на въздушната кампания (1 месец и 1 седмица или 1.23 месеца). Сравнение с Втората световна война (кампаниите от 1940 до 1945 над Европа и съответно 1942-1945 над Япония), Корейската война (1950-1953), Виетнамска война (за активния период 1965-1973) :

..

КОАЛИЦИОННИТЕ УСПЕХИ

По време на цялата война коалиционните самолети успяват да свалят 8 хеликоптера/тренировъчни/транспортни самолети и 34 вражески изтребителя в пряк въздушен двубой. Оцветените в жълто в таблицата са хеликоптери/транспортни и учебни самолети и не влизат в общата бройка (34) на свалените във въздушен бой машини, но влизат в общата бройка за свалени машини от коалиционната авиация (42).

..
31 от общо 34 въздушни победи в Ирак са на Ф-15, а свалените от „Орела“ самолети и съответно използваните оръжия са :
..

Смята се, че един щатски Ф-16 сваля един иракски МиГ-29. В таблицата не са дадени непотвърдените коалиционни победи, с които общия брой се увеличил от 34 на 52.

Ф-15 е самолет на 34 години и е на въоръжение в американските, израелските, саудитските и японските ВВС. В служба на първите три държави Ф-15 сваля точно 100 самолета и няма нито една загуба във въздушен бой.
63% от всички победи на Ф-15 са при службата му в Израелските ВВС. Израелските победи са само и единствено срещу сирийските ВВС, като са отбелязани 15 по време на единичните сблъсъци от 1979 до 1981, 42 през Ливанската Война през 1982 и по две през съответно 1985, 1989 и 2001.

.

ИРАКСКИТЕ УСПЕХИ

По време на Пустинна Буря иракчаните свалят общо 40 коалиционни самолета. 10 от тях със зенитна артилерия, 28 с ЗРК (радарно и ИЧ-насочване). Иракската авиация сваля 2 коалиционни самолета. Списък със свалените самолети :

..

МИТЪТ Е РАЗБИТ

На последно място, но не и по-важност е редно да споменем свалените от иракската авиация коалиционни самолети. Дълго време американската и британската пропаганда поддържат тезата, че нито един техен самолет не е свален от ираски изтребител през войната. Иракската пропагандна пък твърди, че е свалила десетки американски изтребители. Истината е винаги е в средата :

  • На 17-ти Януари пилотът на МиГ-25 Зуахир Дауд сваля Ф/А-18Ц Хорнет от американските ВМС с пилот Майкъл Спийчър. Въздушната победа е осъществена с ракета Р-40РД.
  • На 19-ти Януари иракският пилот на МиГ-29 Джамийл Сайхуд сваля британски Панавиа Торнадо с ракета въздух-въздух Р-60МК, за което британското правителство признава чак през 2003 година. Това е една от трите въздушни победи на МиГ-29 в цялата му история (още един еритрейски сваля МиГ-21, а един съветски – афганистански Су-22).
  • Още 4 американски самолета (3 броя Ф-111 Аардварк и 1 Б-52) са поразени от пилотите Хусам и Кундаир Хиджаб съответно с МиГ-23 и МиГ-29 (ракети Р-24Т, Р-60МК и Р-27), но не са сваление, поради което е спорно дали трябва да се причислят към „въздушните победи“.

Виж още в блога :
Златна Стража 2010 – българо-американско въздушно учение


Статистика за въздушната война в Европа през Втората световна война :

Производство на едноместни изтребители във Великобритания и Германия от 1939 до 1943

Наличност на едноместни изтребители в кралските ВВС и Луфтвафе от Юли до Декември, 1940

Турция – нова Османска империя или следващият член на ЕС?


ПРЕДИСТОРИЯ – От векове насам въпросът дали Турция е европейска или азиатска държава никога не е имал еднозначен отговор. Ако до 19-ти век Османската империя е водила самостоятелна политика като силен играч на европейската (и световната) сцена, то залеза на султаната го поставя по-близо до Европа. Огромната мюсюлманска армия се превръща от най-голямата заплаха за Австро-Унгария в буфер между Европа и Руската империя. По време на Кримската Война турската армия с помощта на французи, англичани, германци и италианци се изправя срещу войниците на цар Николай Първи. През Първата световна война страната е сред губещите, но след нея националистите успяват да свалят султана, слагайки край на Османската Империя. От встъпването в длъжност през 1923 година на първия президент на република Турция – Мустафа Кемал Ататюрк, страната е подложена на силна модернизация, а Исляма е заменен с яростно светски национализъм (кемализъм). Московския договор от 1921 сближава СССР и младата турска република, а приятелството им остава чак до 1945 година. През 30-те години обаче „заплахата от западните страни” изглежда все по-далечна за управниците в новата столица Анкара и отношенията с европейските държави са нормализирани. Макар страната да е ухажвана от големите европейски сили през войната 1939-1945, тя успява да запази неутралитет. Едва през Февруари, 1945, когато поражението на Германия е било на хоризонта, Анкара официално обявява война на Берлин, печелейки дипломатически и политически дивиденти, без да дава никакви жертви. Това е и една от причините Турция да се оказва от „западната страна” на Желязната завеса, макар географски да е на изток от социалистическа България. До края на студената война, а и след това Анкара поддържа строг анти-комунистически курс, светския национализъм отдалечава страната от арабските и мюсюлманските държави. Периодът е белязан и от изключително добри отношения със западните страни и Израел, а като втората най-голяма армия в НАТО Турция е важен стратегически партньор на Вашингтон. Но днес почти вековната про-западна ориентация на страната е поставено под въпрос.

Има още