Развитие на войната в Либия


ПЪРВОНАЧАЛНИТЕ УСПЕХИ

Начинанията на либийските бунтовници са наистина впечатляващи. Още на 4-тия ден от протестите/бунта пленяват град Налут, областен град в западната част на Либия, в която традиционно Каддафи се ползва с повече уважение. На 6-тия ден е пленен и Бенгази, втория по големина град в страната и считан са сърцето на „анти-кадафизма”. На следващия ден бунтовниците контролират почти цялата източна крайбрежна ивица на страната – Адждабия, Байда, Шаххат, Дарна и Тобрук. Дни по-късно – и южната част на Триполитания (карта на трите основни области в Либия), както и Мисрата, Зауара и Мелита (които са в близост до столицата). В следващите седмици се водят битки и за Рас Лануф и Бин Джауад. Постиженията в началото на бунта се дължат на няколко фактора. Бен Али в Тунис и президента Мубарак в Египет са свалени от власт, а в повечето други арабски държави има масови протести. В общата еуфория се включват и либийците, надявайки се, че бързо ще сложат край на 42-годишното управление на ексцентричния диктатор Муамар Кадафи (най-дълго служилият лидер към днешна дата). Виждайки края на управлението му, редица дипломати подават оставка, а войници и офицери дезертират. Много от тях се присъединяват към бунтовниците. Уличните протести отдавна са се превърнали в гражданска война и везните се накланят в ущърб на Кадафи.

Виж също :
Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986
Либия и Запада – а сега накъде?
Либийския фронт – противоречиви сигнали

карта на стратегическите градове в северна Либия

Но 3 седмици след началото режимът започва контранастъпление. Кадафи прегрупира силите си и се възползва от услугите на наемници от черна Африка, арабския свят и дори Сърбия. Месец след началото на бунта успява да наложи обратно почти пълен контрол над цяла Триполитания. Адждабия, Брега, Рас Лануф и Бин Джауад отново са под негов контрол. Навсякъде из страната бунтовниците отстъпват, а бунтът им изглежда потушен. Закъснялата подкрепа на Франция, Великобритания и САЩ идва в 32-ия ден от бунта. Нейните успехи са също противоречиви, тъй като както изглежда има липса на политическо единство по отношение на Либия. Военният потенциал на трите страни, а по-късно и други стран-членки на НАТО, не е разгърнат изобщо. Въздушните атаки се ограничават от резолюция 1973 на Съвета за сигурност на ООН, според който тяхната цел е предпазване на цивилното население.
В таблицата може да видите стратегически важните градове в Либия в близо двумесечната война и хода на военните действия в тях.

 *в много случаи в конкретния ден при означени бомбардировки на НАТО са водени и военни действия между силите на правителството и бунтовниците.

 

УДОБНИЯ ДИКТАТОР

Сред западните правителства съществува и съмнение в крайния успех на въстанието – ако Кадафи запази властта си, то само Средиземно море разделя ЕС от Либия и нейния диктатор, известен с подкрепата си за различни терористични групировки и извършване на атентати в Европа. Освен това Либия произвежда 2% от световния петрол. 85% от продукцията отива в Европа, което отговаря за 11% от потреблението на ЕС (13.63 милиона барела/ден). Този процент е много по-висок в средиземноморските страни членки (Италия – 45%). Първата държава, която официално предлага да се наложат санкции над Триполи е и най-отдалечената европейска страна – Финландия. Последните съгласили се са средиземноморските островни републики Малта и Кипър. Кадафи по всеки критерий е удобен диктатор. С цената на репресии над либийците и липса на всякакви свободи, ЕС получава споразуменията за граничен контрол и екстрадация на нелегални имигранти. След като САЩ и коалицията нападнаха Ирак Кадафи се отказа от подкрепата си за тероризма. Прекрати и програмата на страната за създаване на ядрено оръжие от страх, че ще последва съдбата на Саддам Хюсеин. Започна постепенно нормализиране на отношенията със Запада – през 2004 започва работа петролопровода „Зелен поток” към Италия, през 2007 след преговори под патронажа на Никола Саркози са освободени българските медицински сестри. Нищо чудно, че репресиите над либийците са пренебрегвани от западните правителства.

 БУНТОВНИЦИТЕ

Самите бунтовници са нехомогенна група, съставена от хора с различни убеждения, цели и етнически (племенен) произход. В публикувано в Уикилийкс наскоро дипломатическо съобщение се описва отношението на източните племена към западните (към които принадлежи и Кадафи) – смятани за необразовани и за незначителна част от Либия, която обаче е успяла да „открадне” властта. Именно на Изток се ражда и Либийската Въоръжена Ислямска групировка. Докато днес властта в Либия е странна смесица между комунизъм и ислямизъм, групировката цели да наложи „чисто ислямска власт”. Обвиненията от Кадафи, че всички бунтовници са членове на ал-Кайда са цинични, но в тях има и доза истина – гореспоменатата групировка, активна от 1995 година, присъства в черния списък на ООН за организации, близки до ал-Кайда. Естествено, редно е да се спомене, че сред бунтовници има хора с всякакви убеждения – демократи, комунисти, националисти, дезертьори от държавния апарат на Кадафи и към този момент не може да се посочи доминираща фракция. Засега участието на международната коалиция се ограничава в забрана на полети над страната (освен такива с чисто хуманитарна мисия), оръжейно ембарго, морска блокада и частични въздушни удари по правителствени и военни цели в Либия. Резолюция 1973 изрично забранява изпращането на сухопътни войски и каквато и да е военна окупация на страната. В западните правителства все по-често се обсъжда идеята да се изпратят оръжия и обучаващ персонал, които да помогнат на либийските бунтовници.  Въздушните операции имат успех само срещу съсредоточени извън населени места войски, а крайния успех се нуждае от адекватни действия отстрана на бунтовниците, които засега показват липса на организация и опит. В редиците им се включват млади момчета с голямо желание, но никакъв опит. Въоръжението им е оскъдно, а малкото което имат е морално остаряло. В открити боеве малкото архаични танкове и бронетранспортьори не могат да окажат съществена съпротива на организираната и сравнително добре въоръжена армия на Кадафи. Единственото въоръжено партизанско движение, което е успяло да вземе властта без външна подкрепа са комунистическите отряди на Мао в Китай. Всяко друго успешно въстание е имало подкрепа отвън.


Кой за какво са бори в Афганистан и срещу кого се изправя САЩ?


Още в началото е редно да се отбележе, че макар талибаните да са най-многобройната групировка/организация, която днес води война срещу коалицията има и много други активни играчи. Различните групи се различават по идеологията си :

  • уахабистки и салафистки (или техни производни) течения от сунитския клон на Исляма.
  • доброволци от крайни секти на шиитския Ислям (малко в сравнение с сунитите).
  • националистически, които целят „освобождаването” на Афганистан от чуждо влияние или основаване на автономия в етнически-обособени райони (национализмът според западните разбирания почти не съществува в родината на опиума, тъй като единствено панислямските движения надхвърлят племенното разделение).

Организациите се различават и според етнически си състав.
.

ПУЩУНИТЕ са най-силно представения етнос в анти-коалиционните групировки. Те са и най-многобройния народ в Афганистан – 12 милиова от общо 28, но заемат едва 30% от общата територия на страната. В Пакистан наброяват 28 милиона от 170 и са мнозинство в северните гранични райони (което се равнява на около 20% от Пакистан). Талибаните са предимно пущунска групировка. Съществуват и пущунски главатари, целящи да създадат Пущунистан – държава, съставена изключително от пущуни върху етнически-обособената им територията (южен Афганистан и северен Пакистан). Съществуват също и пущунски главатари, които действат като регионални феодали за определени региони, в които се отглежда опиум. Повечето от тях не са обвързани с никаква идеология, а използват влиянието си за да изнасят хероин за западна Европа и САЩ през Иран. Това е и най-доходосния бизнес в страната – в края на талибанското управление почти не се е отглеждал опиум в страната, но днес Афганистан отговаря за над 90% от производството на хероин в света. Днес талибаните често преглъщат ненавистта си към наркотиците и търгуват с наркобароните, тъй като почти не съществува друг източник на пари в страната, а все отнякъде трябва да се купуват оръжия.
Освен религиозен фанатизъм, управлението на талибаните-пущуни (1996-2001) се е характеризирало и често с репресии срещу непущунските граждани, като се открояват тези срещу хазарейците (тюркски народ, наброяващ 5 милиона в Афганистан).
.

БЕЛУДЖИТЕ са друг етнос, който от десетилетия се бори за независимост. В тази част на света националните граници почти нямат стойност, заразлика от племенните и родовите връзки.  Белуджите представляват едва 600,000 души в Афганистан, но наброяват над 6 милиона в Пакистан, а конфликта в двете държави е част от една обща война. В Пакистан белуджите са мнозинство в над 45% от територията на страната, а в Иран има около 1.5 милиона белужди, населяващи близо 170,000кв.км. (за сравнение – България е 111,000кв.км.). Няколко техни групировки се борят с иранското и пакистанското правителство от десетилетия, като в различни периоди са подкрепяни от СССР (до 1979 Иран е американски съюзник), Ирак (регионален съперник на Иран, както и военен опонент през Ирано-иракската война 1980-1988). Пущунската власт в Афганистан (пущунската монархия до 1973 и комунистическата власт от 1978 до 1992) също е подкрепяла белуджите в борбата им срещу общия враг – Пакистан и Иран. Днес идеята за независим Белуджистан (Балочистан) често се обсъжда от западни политици и военни като ефективен начин за решаване на конфликта, редом с други мерки, но правителствата на Иран и Пакистан отказват каквито и да е отстъпки.

ТАДЖИКИТЕ са втория по големина етнос в Афганистан (7 милиона). Живеят в северните области на страната, граничейки с Таджикистан. Именно от там традиционно идва голяма част от подкрепата за таджиките и техните групировки. Сред най-известните таджикски пълководци е Ахмад Шах Масуд (1953-2001), носещ прозвището „Лъвът от Панджшир”. Масуд е ветеран от войната срещу СССР (1979-1989) и неговите съюзници (1978-1992) в лицето на комунистическата власт в Кабул. След изтеглянето на съветските войски Масуд става лидер на т.нар. Север Съюз – конфедерация от различни групировки, от смесен етнически и идеологически характер. Заедно с Абдул Рашид Достум (бивш про-съветски боец срещу муджахидините), Масуд успява да задържи отделни региони. Подкрепата от САЩ, Германия, Индия, Иран, Русия, Туркменистан и други обаче се оказва недостатъчна и Северния Съюз е бил почти победен преди нахлуването на коалиционните войски през 2001. Светските и религиозните въоръжени групировки на таджиките получават помощ съответно от правителството на Таджикистан и ислямистките терористи, калени по време на кървавата гражданска война в Таджикистан (1992-1997).
Таджикските лидерите в Афганистан традиционно поддържат добри взаимоотношения с хазарейците, узбеките и тюркмените в страната и често се обединяват срещу пущуните. Узбекските групировки получават помощ от узбекистански ислямистки организации, които до ден днешен водят война с правителството.

РЕЛИГИОЗНОТО РАЗДЕЛЕНИЕ също е важен фактор. В Афганистан 99% от населението са мюсюлмани – съответно около 90% суните и 10% шиити (главно хазарейци и други непущунски етноси). В Пакистан също немюсюлманите са пренебрежимо малко, а съотношението между шиити и сунити е сходно. Често религиозните течения са тясно обвързани с етническата принадлежност, но във втората половина на 20-ти век в света се появяват големи пан-ислямски движения, за които произхода на отделното племе няма особена стойност.

ПАНИСЛЯМИЗЪМ е идеология, изповядвана от редица движения и организации в света, между които и ал-Кайда (най-активни именно в пущунските райони на Афганистан и Пакистан, също и Ирак). Целта на панислямизма е създаването на ислямски халифат в Азия и Африка, който да обхваща всички 1.5 милиарда мюсюлмани, без значение от етноса им (карта на мюсюлманския свят). Движението има корени в догмите на египетското сунитско Мюсюлманско Братство и уахабизмът, радикалното саудитско държавно тълкование на Исляма. Последователите на бен Ладен и салафитския Ислям отричат като неверен шиитския Ислям (който изповядват едва 10% от мюсюлманите по света). Противно на схващането на мнозина, идеологията на панислямизма в чистия си вид се изповядва от сравнително малко организации и представлява отделно звено в ислямизма (термините не са синоними). Между идеологията на ал-Кайда и талибанското движение на мула Мохамед Омар (не съществува достоверна и разбираема негова снимка, тъй като според него заснемането на човешкия образ е против волята на Аалах) съществуват разлики, но също и общи корени (най-вече родствеността с уахабизма). Афганистанския пълководец приютява през 90-те години радикалния саудитски главатар бен Ладен и неговата организация, след прогонването им от Судан.

ИСЛЯМИЗЪМ е общо понятие, което обхваща сходни радикални учения. По естество ислямистка е всяка идеология, която отрича демократичните и светските ценности („империалистическа и кръстоносническа зараза”) и цели налагането на религиозно управление според „старите“ обичаи. Панислямизмът е част от ислямизма, но при втория не е задължително да съществува идеята за обединение на всички мюсюлмани в една държава. Ислямистки движения са талибанското в Афганистан (което управлява в страна от 1996 до 2001 по време на Ислямския Емират), палестинското движение ХАМАС, ливанското движение Хизбула, сомалийците от ал-Шабаб, както и до известна степен управлението на Саудитска Арабия и Иран. Терминът обхваща много течения, но основното е налагане на религиозното право като държавно.
Също погрешно се смята от мнозина, че талибаните и муджахидините в Афганистан по време на войната със СССР са едни и същи хора. Муджахидините („свещенни войни”) са мюсюлмански отряди, съставени от хора от цял свят, които са участвали активно в Босна (муджахидини в сърцето на Европа), Косово, Афганистан, Чечня, Ирак и други. Имено в родината на опиума през 80-те години на световната сцена излиза масово панислямско движение (в което участие взема и бен Ладен). Но това са основно чуждестранни бойци, докато болшенството от борилите се срещу СССР са афганистанци, ръководени от регионални феодали и племенни водачи. След изтеглянето на съветските войски гражданската война продължава с пълна сила, като в началото на 90-те се заражда и талибанското движение. Противниците му са били именно доскорошните муджахидини, днес отново регионални главатари. Движението, начело с едноокия учител (мула) Мохамед Омар успява да наложи власт над почти цялата страна, въвеждайки драконови мерки, непознати до този момент в нито един край на света. Управлението им е характеризирано с догматично (и изкривено според болшинството, умерени мюсюлмански проповедници) тълкование на Корана – символите на неверниците са разрушени (видео от разрушаването на бамианските статуи), жените са лишени от всякакви права (улично правосъдие), публичните разстрели за престъпления като изневяра стават ежедневие, музиката и телевизията са забранени. Макар да са свалени от властта през 2001 след идването на американците и водената от тях коалиция, талибаните продължават да управляват много региони в страната и са основния военен противник.
Освен с религиозния си фанатизъм, талибаните могат да бъдат характеризирани и с етнически национализъм – техни представители са почти изцяло пущуни, а при управлението им останалите етноси са подложени на репресии, кланета и публични линчове.

АФГАНИСТАНСКИ НАЦИОНАЛИЗЪМ почти не съществува, тъй като връзката към държавата за повечето хора няма стойност пред връзката с рода и племето. Реално няма популярно движение, което цели да обедини всички народи в Афганистан като равни под една власт, била тя светска или религиозна. Единствено панислямските движения слагат всички мюсюлмани като равни, но пък отричат правото на която и да е мюсюлманска държава да съществува самостоятелно и със светска власт.
Липсата на национално единство е и една от най-сериозните пречки при изграждането на Афганистанската Национална Армия.

Карти на Афганистан


Карти на Афганистан – разпределение на американските и коалиционните войски, етническо разпределение на страната, производство на опиум, разпределение на феодалните главатари, зони под контрола на талибаните и ал-Кайда, карти от времето на съветската окупация и други.

Натиснете за по-голямо изображение
.

Статистика за жертвите в Ирак и анализ на кюрдския и шиитски сепаратизъм


Подробна статистика за цивилните жертви в Ирак. Под анти-коалиционни сили (АКС) се разбира всички неправителствени силови групировки, които извършват атентати, екзекуции и т.н. Под международни коалиционни сили (МКС) се разбира силите на САЩ, Великобритания и другите чуждестранни контигенти, както и новореформираните иракска полиция и армия (иракските служби за сигурност).

Таблици за смъртните случаи, предизвикани от АКС в Ирак от самоубийствени атентати и коли-бомби, въоръжени нападения и екзекуции, и общия брой.

Общ брой на убитите от МКС през годините.

Общ брой на загиналите от самоубийствени атентати, извършени от АКС.

Общ брой на загиналите от въоръжени атаки и екзекуции, извършени от АКС.

Общ брой на загиналите цивилни, убити от АКС и МКС.

Според повечето статистически и военни анализи спадът на жертвите се дължи на успехът, с който САЩ и другите международни партньори обучават и изграждат иракските сили за сигурност, които вече участват автономно или съвместно с американските, британските и другите си колеги. Повечето анализатори и военни оценяват резултатите на иракските сили за сигурност като задоволителни. Съвсем друго е положението при изграждането на афганистанските сили за сигурност от САЩ, Великобритания, Белгия, Италия и др.

Повече информация за изграждането на Афганистанската Национална Армия.

Тези статистики обаче са доказателство за едно – най-голямата жертва на радикалните ислямисти-терористи са мирните, цивилни мюсюлмани. От началото на войната през 2003 година до днес близо 100,000 невинни, цивилни иракчани са умрели. Ако изключим жертвите при първоначалните, конвенционални действия на американските и британските сили (които в никакъв случаи не бива да се пренебрегват, но не са част партизанската, неконвенционална война в Ирак), то от общия брой на загиналите цивилни иракчани над 95% от загиналите са жертва на радикални ислямисти и сепаратисти (ако се отчетат и първоначалните жертви от конвенционалната война през 2003, то този процент пада малко над 90%). За тези хора очевидно живота на техните етнически и религиозни братя не е от особено значение. Противопоставянето между крайните фракции на шиитите и сунитите също не бива да се пренебрегва. Ирак е eдинствената преобладаващо арабска страна в света, в която шиитите са мнозинство (около 2/3). Традиционно обаче властта винаги е била в ръцете на представители на сунитското малцинство. Подобен случай, но на родово-регионален принцип има в Йордания, където половината граждани са палестинци, но Хашемитското кралство винаги е успявало да ограничи влиянието им. Друга държава с преобладаващо арабско население и (отделно) шиитско население е Бахрейн, но в тази държава има голямо персийско малцинство, а общия брой на арабите-сунити е по-голям от този на арабите-шиити. За 10 години не-арабското население на Бахрейн (без значение от религиозната им принадлежност) се е удвоило.
Единствената друга държава в Близкия Изток, в която шиитите са мнозинство (над 90%) е Иран, като в страната има и сунитско малцинство, предимно етнически араби, но и перси, балочи (балуджи) и др. Единствената друга държава в света, в която шиитите са мнозинство е Азербайджан. Тази географско-религиозна специфика подклажда недоверието у много иракски-сунити към лоялността на иракските шиити към държавата. За определени групи шиити религиозната близост с шиитски Иран е по-силна от етническата близост с иракските-сунити (араби). Радикализма в част от тази група е една от причините за религиозният сепаратизъм в Ирак , макар болшенството от шиитите да имат негативно отношение към иранската политика и влияние в Ирак (според проучвания и статистики). В този контекст трите основни групи в  Ирак са шиитите, сунитите и кюрдите, макар последните да са етническа група в северен Ирак. Кюрдистан е де-факто (но не и де-юре) автономна република в северен Ирак, като основните скокове в степента му на независимост са след Войната в Залива (първата иракска война) и Войната в Ирак (т.нар. втора, 2003-2010).
Интересно е да се отбележе, че поради автономността си, иракски Кюрдистан практически няма проблем със терористични групи. Всички жертви от войната с в арабската част от държавата. Единствените райони на Ирак, които са оценени от западните анализатори и американските власти като „сигурни и спокойни“, са тези, които са под пълния контрол на кюрдската власт. Стандартът в Кюрдистан е двойно по-висок от този в останалата част от страната. Болшенството от арабските-иракчани обаче не приемат правото на Кюрдистан за самостоятелност, макар това рядко да е проблем и да е засенчвано от другите вътрешно-арабски сблъсъци в Ирак (ако се гледа през такава призма). В иракски Кюрдистан живят около 4 милиона души, 95% от които кюрди. Още 2.5 милиона етнически кюрди живеят в другите райони на Ирак. От началото на войната до днес повече от четвърт милион араби и други не-кюрдски граждани на Ирак имигрират от други части на държавата в северните, кюрдски райони. Причините са най-вече спокойствието и сигурността, но и икономическите възможности и пазара на работна ръка също са фактори. Процента на бедните в тези райони е най-ниския в страната и ните един коалиционен войник не е загинал там, което говори за практическа липса на въоръжена съпротива.
Кюрдистан има собствена армия, наречена Пешмерга, която участва активно в американските кампании срещу властта в Багдад през 2003, както и отделни акции срещу силите на Саддам след изтеглянето на САЩ през 1991. Пешмерга обаче отказва да изпрати войски в Багдад или която и да е друга не-кюрдса област в страната, опасявайки се, че това ще въвлече иначе спокоен Кюрдистан в гражданска война.  Кюрдското правителство поддържа собствени отношения с други държави. Преди 2003 САЩ и Израел (което прави Кюрдистан уникат в мюсюлманския свят) са основните дарители на средства на иракски Кюрдистан преди 2003, а днес – сред основните икономически и военни партньори. Днес се поддържат отношения и с Германия, Франция, Италия, Великобритания и Турция.

Сайт на Кюрдското Регионално Правителство
Статистиката е взета от
Iraq Body Count

Долу – снимки от Арбил, столицата иракски Кюрдистан