Митове за Виетнамската Война


Виетнамската война променя света. Не само начина, по който великите сили и партизаните водят война, но и начина, по който обикновения човек разбира за нея. Докато през Втората Световна Война американецът е чел единствено бляскавите заглавия във вестниците, през 60-те и 70-те години той вече е виждал с очите си какво реално става на бойното поле, какво става в тези бомбардирани градове, за които преди само е чел. Така се ражда и понятието „първата телевизионна война”. Това е и първата война, за която голяма част от американското общество протестира публично. Анти-военните настроения в страната променят и облика на изкуствата – филмите, пиесите и най-вече музиката. Анти-военните мотиви остават като символ на рок музиката в края на 60-те и началото на 70-те години. Но представата на обикновения човек често не отговаря на реалността, медийното отразяване изкривява реалния образ на ситуацията, както и отделни личности. Като всяка война и тази има своите митове, разликата е, че „виетнамските митове” се оказват по-устойчиви и до ден днешен присъстват в американски и чужди филми, песни, книги, както и в много суб-култури. Вероятно не съществува обаче конфликт в историята, за който обществото масово да има толкова погрешни представи.

.

.
МИТ: повечето американски войници са се връщали с някаква форма на наркотична зависимост.
РЕАЛНОСТ : вярно е, че много от американските момчета за първи път опитват наркотични вещества във Виетнам, най-вече марихуана и традиционния за тази част на света опиум. Но също така е вярно и че наркотиците са били съществена част от тогавашната младежка култура. Процентът на американските войници използвали наркотици и този на цивилните щатски граждани (от една и съща възрастова група) е приблизително равен.
.

.

МИТ : повечето щатски войници са изпитвали силни угризения за участието си във войната.
РЕАЛНОСТ : 91% от ветераните са доволни, че са служили, а 74% биха служили пак, дори да знаят изхода на войната.
.

.

МИТ : САЩ е демократична държава, но се е държала далеч по-варварски от комунистически Северен Виетнам.
РЕАЛНОСТ : изолирани случаи на военни престъпления са били обширно коментирани и излъчвани от телевизиите и радиата, но в действителност северно-виетнамските са били толкова много, че почти не им е обръщано внимание. По обясними причини Виетконг и СВА не са разрешавали на западни журналисти да ги снимат. По този начин пропагандата е била едностранна, което е било в тяхна стратегическа полза.
.

.

МИТ : много от ветераните отиват впоследствие в престъпни групировки и съответно в затвора.
РЕАЛНОСТ : едва 0.5% от ветераните от Виетнам са били в затвора по което и да е време.  САЩ е държавата с най-голямото затворническо население (по брой и процентно) – в момента около 1% от белите мъже в САЩ са в затвора, 9% от негрите и около 2.3 от латиноамериканците. Малко под 2% от американските мъже са в затвора. Тези статистики са за затвориниците, които в момента излежават присъда, докато 3% от цялото американско население е минало през затвора (дори и в момента да не е там). Този процент естествено е по-висок при мъжете (над 5%) и при чернокожото население (всеки 12-ти афроамериканец е в затвора, всеки трети минава през затвора поне веднъж в живота си). В заключение – вероятността ветеран от Виетнам да е в затвора или да е бил в затвора е 10 пъти по-малка от средното за американските мъже. (източник на информацията – Бюлетин за затворниците 2008 на Американското Бюро по Правосъдието).
.

.

МИТ : болшенството от ветераните не успяват да се интегрират обратно в американското общество.
РЕАЛНОСТ : за една и съща възрастова група средно ветеранът има 18% по-висок доход от средното ниво за страната. Безработицата сред ветераните също е значително по-ниска.
.

.

МИТ : повечето от американските войници във Виетнам са принудени да се бият (мобилизирани са).
РЕАЛНОСТ : в субкутлтурата от 60-те и 70-те години остава образът на 18-годишното момче, което насила бива натикано в далечен Виетнам. В много случаи млади момчета се женят само за да не бъдат зачислени. Това става във всяка война, през Втората Световна процентното съотношение е същото. В действителност обаче 2/3 от мъжете, служили във Виетнам са доброволци (професионални войници). За сравнение – точно обратното се случва през Втората Световна Война, когато 2/3 от мъжете са мобилизирани. По време на Виетнамската Война в САЩ все още е имало задължителна военна служба (мобилизацията е била при необходимост), но въпреки това болшенството са отишли там по свое желание.
.

.

МИТ : самоубийствата при ветераните са често срещани.
РЕАЛНОСТ : самоубийствата при ветераните са по-рядко срещани в сравнение със средното за страната. Има 9,000 случая.
.

.

МИТ : правителството е използвало войната за да потуши негърските движения за граждански права и много повече черни са умрели от бели.
РЕАЛНОСТ : едно от нещата, на които се гради този мит, е отказът на легендарния боксьор Мохамед Али (Касиус Клей) да мине военна служба. Заради отказът си е лишен от титлата си и правото на участие за известно време. Според него, а и според много други, Вашингтон праща повече черни за „пушечно месо” за да неутрализира евентуална заплаха за вътрешната си сигурност и статукво след войната. Това е далеч от истината. 86% от убитите американци в тази война са бели, 12.5% са черни, а останалите – от други раси. Това съответства и на процентното съотношение на черните в американското общество. Всъщност, смъртността сред черните войници във Виетнам е била по-ниска от смъртността на белите войници (пропорционално на изпратените).
.

.

МИТ : най-много жертви идват от току-що пристигнали 18 годишни младежи.
РЕАЛНОСТ : средната възраст на убитите войници е 22. Но във Втората Световна Война средната възраст е 26, като това отразява служилите, а не убитите. По правило по-младите имат по-висока смъртност, а парадоксално и по-образованите (смъртността при пилотите да речем е била много висока, а те традиционно са с по-високо образование от пехотинците да речем).

.

.

.

МИТ : „домино-теорията” се е доказала като грешна.
РЕАЛНОСТ : без намесата на Запада във Виетнам и Корея тези две държави, както и много други – Индонезия, Малайзия, Тайван, Тайланд и др. със силни комунистически движения или заплашени от комунизма, вероятно са щели да паднат в ръцето на комунистическите сили. Не бива да се забравят милионите умрели във Виетнам и Корея, но не бива и да се забравят също и милионите умрели в Корея през 90-те години от глад. Не причинен от война и бомбардировки глад. Заради некомпетентността на лидерите си, както и за фундаменталните грешки в комунистическата теория (противоречащи на природата на човешките общества) за 3 години през 90-те от глад умират 3 милиона севернокорейци, около 15% от населението. За сравнение Южна Корея днес има 50 милиона души население, 15% от които се равняват на 7.5 милиона души.
В края на 50-те и началото на 60-те за период от 3 години в Китай умират от глад 40 милиона души – близо 7 пъти повече отколкото умират по време на съветския геноцид в Украйна (Голодомор) през 30-те години. А докато жителите на Народна Република Китай и Северна Корея са умирали от глад, а и днес живеят далеч от „нормално”, то държави като Южна Корея и Република Китай (Тайван) просперират и се нареждат сред най-развитите и напреднали в технологично отношение държави. Българина може само да си мечтае да има същия стандарт като южнокорееца. Физическата разлика между севернокорейците и южнокорейците (които са от един народ, от една раса, с едни традиции) е потресава – разликите в средния ръст и тегло са около 10кг и 10см. Благодарение на нехумаността и глупостта в държавната идеология на Северна Корея, за 60 години са успели да спрат физиологическото развитие на цял един народ, да го осакатят и ослепят. Очевидно Южна Корея има за какво да е благодарна.

Мисля, че снимката илюстрира добре разликата между тези две нации.
..

Пропагандата в Израелско-арабският конфликт част 1


Като всеки друг конфликт, израелско-арабският и в частност израелско-палестинският е изпъстрен с пропаганда. В 20-ти и 21-ви век, информационната ера, масовите медии все повече и повече оформят представата на обикновения човек за различни проблеми. Но често много медии си служат умело с пропагандни трикове, като по същност те могат да са различни – обявяване на откровенни лъжи, обявяване на новина без да се дава контекст, преекспониране и др., вземане на страна, вземане под внимание аргументи, не заради стойността им, а за създаване на илюзия за балансираност и други. Невъзможно е да се опишат всички примери от този дълъг конфликт, затова се спирам на някои от най-известните случаи.

За съжалание хората често не си правят труда да проверяват дали това, което са чули/видяли/прочели е вярно, а опровергаването на една лъжа не може да се мери с медийната тежест на същата лъжа и сензацията, която тя предизвиква. Затова и често проарабските лъжи остават положителен ефект за своята кауза, тъй като опроверженията им не се радват на същата известност.

1. МУХАМАД АЛ-ДУРАХ (АЛ-ДУРА) – този инцидент е останал в съзнанието на много хора като икона на Втората Интифада. „Невинните палестински мъже и деца“ под обстрела на „покварените ционисти и военнопрестъпници от израелската армия“ – това вероятно е било впечатлението, което палестинският оператор на France2 г-н Талал Абу Рахма е искал да остави в съзнанията на зрителите. Неговият репортаж показва откъслечни и неясни кадри, които впоследствие се оказват безцеремонно нагласени, но сензацията си остава. В кадрите се вижда как мъж и неговият син – Джамал и Мухамад ал-Дура, се крият от обстрела на израелската армия зад варел, а след известно време биват убити от същите войници. Поне това е впечатлението, което г-н Рахма е искал да остави. Кадри от същото място обаче излизат наяве от други международни телевизии (като Ройтерс), на които се вижда че много хора или стоят точно на предполагаемата огнева линия между ал-Дура и израелските части, или тичат към тях. На кадрите също се виждат и други хора до ал-Дура, които не изглеждат чак толкова притеснени. Освен показанията на самият Рахма, малко са фактите, които подсказват, че ал-Дура е бил убит от израелската армия. Всъщност малко са фактите, които подсказват, че изобщо е убит. Болницата, ръководена от палестинци от Палестинската Автономия, полицията, ръководена от палестинци от Палестинската Автономия – никой не може да посочи аргументи.

По време на кадрите операторът крещи „момчето е мъртво!“, макар то да не показва никакви признаци да е ранено. Не е намерен и един от стотиците, че и хилади куршуми, за които Рахма уверява, че са изстреляни по момчето и баща му. По-късно палестинските властти показват снимка на убито момче в болницата, но пък се оказва, че това изобщо не е същото момче и те се оттеглят от това си твърдение. В интервю през 2002 г-н Рахма заявява, че са намерени много куршуми, а като доказателство се позовава на палестински генерал (от полицията на Палестинската Автономия). В последвалото интервю обаче същият генерал заявява, че не е намерен нито един куршум. Когато репортери се връщат при г-н Рахма и му пускат интервюто с палестинският генерал, той заявява следното :
„Имаме някои тайни за себе си….Не можем дадем нищо…всичко“
Пълното видео, както и интервютата можете да видите ТУК.
Инцидентът с Мохамед ал-Дура е един от най-известните примери за откровенно лъжовни, про-арабски репортажи, като несъстоятелността му е доказана не само от израелските властти, но и от независими изследователи, балистични експерти, лекари, видео-експерти и др. от много страни. Малко са и запознатите, които вярват, че въпросното момче наистина е мъртво, а е интересн и фактът, че около двамата ал-Дура е стреляно от позиция, перпендикулярна на стената и намираща се точно зад г-н Рахма. Вероятно Рахма е имал проблеми със слуха и не е осъзнал, че се стреля на 5-10 метра зад него.

Повече информация за отделните елементи на инцидента.

2. ТУВИЯ ГРОСМАН

Това е снимката, с която The Associated Press шокира цял свят. Публикувана е в The New York Times, The Wall Street Journal и други реномирани издания, показана е също и по много от най-разпространените новинарски канали по света. Както се вижда, под снимката е написано :
„Израелски полицай и палестинец на Храмовия Хълм“
В съзнанието на хората остава запечатан образа на силният израелски полицай, пребил почти до безсъзнание беззащитния палестинец. В уголемен формат снимката намира и мястото си на плакати по демонстрации в арабският и мюсюлманският свят, където много от протестиращите възхваляват този „палестинец“ като мъченик на каузата на Аллах, борец за правда, национален герой на Палестина и подобни. Виждайки сина си по вестниците, бащата на момчето, д-р Аарон Гросман веднага известява Ню Йорк Таймс за недоразумението. Последвалата поправка обаче съдържа нова грешка – отново се споменава Старият Град на Йерусалим, макар не е и Храмовият Хълм. не се споменава, че Тувия Гросман е американски евреин, а „американски студент в Израел“. След неуспешните опити най-накрая на случая става достаяние на читателите – Тувия Гросман е евреин от САЩ, учеш в религиозно училище в Израел, а полицаят, който се вижда на снимката не е виновен за кръвта по главата на Гросман. Виновна е тълпата от араби в бедният квартал Уади ал-Джоз, която изкарва Гросман и приятелите му от таксито, с което преминават през квартала им. След като обграждат колата, местнитe бабаити изкарват момчето от колата през прозореца, ритат го многократно в цялото тяло и главата, стоварват камъни върху главата му и го наръгват в крака. Полицаят се притичва на помощ на момчето, а по свидетелските разкази арабската тълпа е сияела от удоволствие, че големият им брой ще им осигури адекватна защита срещу полицая и ще останат ненаказани. Но, очевидно, това не е достатъчно интересна новина за Ройтерс или АП. Интересното е, че все още има заблудени про-палестински настроени хора, които използват именно тази снимка за да символизират „несправедливостта срещу палестинците“.
Пример за подобни заблудени защитници на Палестина.

3. БИТКАТА В ДЖЕНИН, 2002
В 8-дневната битка в Дженин, Западния Бряг, израелските сили за сигурност се бият срещу терористи от Бригадите на Мъчениците от ал-Акса (Фатах), бригадите на ал-Касам (Хамас) и въоръжените „борци за свобода“ от Движението за Ислямистки Джихад в Палестина. Подобен тип сражения са често срещани в този разкъсан от конфликти район, но обвиненията, които биват отправени срещу Израел граничат с научната-фантастика. Хора като Ясер Абд Раббо, министър на инфрмацията (очевидно не добре информиран) на Палестинската Автономия обвинява Израел в убийството на 900 невинни палестинци, като според него са изкопани масови гробове и Израел не признава това. Това е неговата версия. Други обвинители говорят за 1500 цивилни жертви. В последствие се оказва, не само според израелските власти, ами и според международната хуманитарна мисия на ООН, че броят цивилните жертви е 5 от общо 53 убити (следователно 48 терористи).
Интересно обвинение отправя и палестинският арабин д-р Або Гали, управител на държавната болница в Дженин. Според него по време на операцията израелската армия е изстреляла целенасочено 11 танкови снаряда по болницата. Според него на израелските танкисти им е било изрично наредено да обстрелват болницата. Когато Пиер Рехов, френски журналист от еврейски произход пита д-р Або Гали за танковите снаряди, управителят на болницата веднага се съгласява да му покаже къде са попаднали снарядите. На снимката се вижда какво посочва д-р Гали като „щети от танков снаряд“ (по-голям размер на снимката). Не са нужни абсолютно никакви познания, за да се увери човек, че това не са следи от танкови снаряди, пределно ясно е.
Във филмът „Пътят до Дженин“ (натисни) можете да видите въпросните обяснения на доктора и балистичните му нововъведения, обвиненията за масовите гробове и други от пропагандните упреци. Снимката е  комбинация от кадри във въпросният филм, докато ги показва на операторите лекарят обяснява даже какъв тип снаряди са.

4. ВОЙНАТА В ГАЗА 2009

Войната в Газа започна в края на Декември, 2008 и завърши 22 дена по-късно. Трудно е да се напише „достатъчно“ за тази война. Но един пример изпъква сред другите когато стане дума за медийна пропаганда. В край на войната се чуха слухове за израелски снайперисти, които са убили целенасочено палестинска майка и детето й, от къса дистанция, осъзнавайки, че те не представляват никаква заплаха за тях. Това е сериозен удар за държава, която държи на имиджа на армията си като най-моралната. Интересното в случая е, че източника на тези слухове са самите снайперисти – показания пред редица израелски и международни медии дават израелски войници, които твърдят, че те са извършили тези престъпления (според кодекса на Израелската Армия, международното право и законите на държавата Израел). Хората, които научиха за това останаха шокирани и у много от тях се запечета този образ на израелския войник. Не се обърна чак толкова внимание когато се оказа, че тези войници изобщо не са участвали в тази война и дори не са били близо до ивицата Газа. В случая ставаше дума за 15-минутната слава на двама израелски войници (евреи), с крайно леви и проарабски убеждения. За съжаление Израелската Армия е приела тези млади момчета на служба, може би сега вече селекцията ще бъде по-обстойна. За сведение – момчетата са „убили“ тази жена и детето й със снайперска пушка от разстояние 150 километра…поне така излиза. За съжаление никой в света няма информация за тази пушка. Невъзможно е да се опишат всички подобни случаи, но в ЧАСТ 2 смятам да опиша други известни медийни явления от този конфликт. Едва ли обаче и 10,000 души като мен да се опитат да кажат истината ще повярват толкова хора, колкото вярват на гореспоменатите лъжи. Просто защото естеството на написано от мен и такива като мен далеч не е толкова сензационно. Такъв е светът, не е лъжовно клишето, че медиите са върховните манипулатори и четвъртата власт. Често хората не могат точно да се ориентират на чия страна са те – много смятат, че като цяло медии от рода на CNN, EuroNews и BBC взимат про-израелска страна, а в действителност става дума за точно обратното. Просто везната е наклонена до 90 градуса и когато човек се поинтересува повече осъзнава значението на израза „медийна проститутка“.

Още в блога :
Израелската Армия и Операция Излято Олово(2008-2009)


Кратък коментар относно доклада на Голдстоун


Ракети над Палестина и Юдея

Газа – Хамас, ракети, Израел, къде е решението?