Палестинската държава и ООН


Този месец (Септември, 2011) държавите-членки на ООН ще гласуват върху статута на държавата Палестина. Ход, следващ години неуспешни преговори между израелските правителства и палестинската национална власт. Според последната това е в интерес и на двете страни, докато Йерусалим счита това за стъпка назад.

Виж още :
Териториални аспекти на израелско-арабския конфликт

Докладът „Голдстоун” понася още един удар

Най-известните вземания на заложници част 2
Израелско-арабската война 1948-1949
Тихия палестински проблем – Ливан и Йордания

Ракетна атака-уникат „пропуска“ Израел

Смъртта на Абу Дауд от „Черния Септември“

Палестинската държава

Макар Йордания да е арабска държава, с мнозинство палестинско население и част от историческа Палестина, властта е спирала всички опити на палестинското мнозинство да превърне хашемитската монархия в палестинска република. Палестинците се нуждаят от своя държава и не е преувеличение да се каже, че те са най-голямата жертва от целия израелско-арабски конфликт (чия е друга тема). Вътрешно арабските междудържавни борби са станали причина палестинските араби да бъдат гонени от Либия и Кувейт, без да са отговорни за случващото се на хиляди километри от тях. На никого не би се харесало да живее под военна власт. Светът е единодушен в това, че палестинска държава трябва да има, първата проява в историята на която е създадената с помощта на Израел палестинска национална власт. Но теория и практика са две различни неща – идеализма за независима държава не трябва да се обърква с опитите на Фатах (пък и Хамас, Движението за Ислямски Джихад в Палестина и др.) за получаване на повече власт. Освен стратегически удобна позиция за палестинската политическа върхушка, гласуването в ООН след седмица не може да донесе облаги на никого (лек по-смъртоносен от болестта). Съществуването на двама палестински президенти и двама министър-председатели, по един от двете групировки и географското разделение на сферите им на влияние (Газа/ЗБ), позволява на ръководствата да оправдават всичките си действия и бездействия. Хората са равни и всеки е продукт на заобикалящата го среда – палестинците трябва да се освободят от сегашните си господари и да изберат лидери, ценящи своя живот повече от смъртта на другите.

Предистория

След няколко неуспешни опита на международната общност и Лондон да въдворят ред и постигнат мир, ООН приема през 1947г. резолюция 181, с която се разделя остатъка от британския мандат в Палестина на две части – еврейска и арабска държава. Специален административен статут е даден на Йерусалим и околните селища, с което ООН поема отговорността върху него.
Резолюцията е приета от еврейската власт (еврейската агенция), но отхвърлена от палестинските арабски лидери, които отначало обявяват стачки против решението. В края на годината се слага начало и на партизанска война, след като арабски група започва серия от нападения по еврейски автобуси и пазари, довело до постепенна ескалация на напрежението и нападения от двете страни.
На 14-ти Май, 1948, еврейските лидери, начело с Давид Бен Гурион обявяват независимостта на Израел, а след броени часове арабски армии нахлуват в британския мандат ( който официално изтича ден по-късно). Срещу Израел се изправят палестинските бойци от Джаиш ал-Джихад ал-Мукадас (Армия на Джихада) и Арабската освободителна армия, Египет, Сирия, Ливан, Саудитска Арабия, Йемен, Ирак и други доброволци от арабските страни, за повече информация виж Израелско-арабската война 1948-1949.
След края на войната израелската армия пленява част от териториите, предназначени за бъдещата палестинска държава, а болшинството биват окупирани от Египет (ивицата Газа) и Йордания (Западния бряг). Положение, което се запазва до 1967, когато арабските държави отнова са разбити и тези земи са окупирани от Израел. За повече информация виж Териториални аспекти на израелско-арабския конфликт.

Емблемата на ООП (обърнете внимание на изобразената карта)

Месеци по-късно на конференция в Хартум, Судан, Арабската лига излиза с пословичното си изявление на „трите НЕ-та” – не на мира с Израел, не на признавате на Израел и не на преговорите. Също на среща на Арабската лига обаче (през 1964 в Кайро) бива създадена Организацията за Освобождение на Палестина (ООП), целяща „освобождение чрез въоръжена съпротива”.
Ако погледнем исканията на ООП днес за палестинска държава в Западния бряг и ивицата Газа позицията им през 1964г. (когато тези територии са под египетска и йорданска окупация) изглежда повече от странна.
След години на терористични атаки и израелски ответни удари (вкл. и в Тунис, за повече информация виж Абу Джихад и израелския рейд в Тунис) се стига за първи път до мирно споразумение в Осло, 1993 година, с което се създава Палестинската национална власт (ПНВ), администрирана от ООП (доминираща фракция в която е групировката Фатах, водена от Ясер Арафат).
Изтеглянето на израелската армия от някои от териториите създава вакуум, който ООП бързо запълва. Според статистиката обаче следващата година става най-кървавата в историята на терористичните атентати срещу Израел. Ако до този момент ООП е действала отвън като терористична групировка, то след 1993 палестинската власт създава вестници (официалния ал-Хаят ал-Джадида), телевизии и др.

Бригадите на мъчениците от ал-Акса, въоръженото крило на Фатах

Официално Ясер Арафат и ООП се дистанцират от тероризма пред международната публика, но едновременно с това през 1995 година се създава Танзим, въоръжено крило изключително под властта на Фатах (не ООП). Танзим е отговорно за множество въоръжени нападения и пращане на камикадзета, а в навечерието на Втората Интифада (2000г) създават Бригадите на мъчениците от ал-Акса, отговорни за около 25% от самоубийствените атентати. В много от случаите едни и същи хора са в ръководството на Бригадите на мъчениците от ал-Акса, Танзим, Фатах, ООП и ПНВ (пример – Маруан Баргути). По време на втората интифада Танзим и изобщо Фатах си сътрудничат с бъдещия си враг Хамас и съответно въоръженото крило – Бригадите ал-Касам, описано от личната гледна точка на Мосаб Хасан Юсуф, син на един от основателите на Хамас и неин член в книгата му „Син на Хамас”. Документален филм за М.Х. Юсуф, част 1 от 6 :
. .

Хамас изстрелват ракета от гъсто населените жилищни райони на Газа

През 2005 година израелското правителство решава едностранно и безусловно да се изтегли от ивицата Газа, както и да разруши всички еврейски селища в тази окупирана територия, като не са поставени никакви условия и изисквания към палестинската власт. Още от 2001 година различните групировки прибавят ракетите в своя арсенал, но в годината след изтеглянето на израелската армия от Газа броя на изстреляните ракети нараства 4.3 пъти. През 2006 година се провеждат първите демократични палестински избори, считани за честни, без сериозни злоупотреби и измами. Провеждането на изборите идва след силен американски натиск, но резултатът не е това, на което Вашингтон, Брюксел, Йерусалим или ООН  се надяват – ислямистката групировка Хамас взима повече гласове от националистите Фатах/ООП. Последните обаче не искат да се разделят с властта си, която неизбрани налагат почти 20 години и се стига до гражданска война в крайбрежната ивица, в които Хамас надделяват и изгонват опонентите си. Сходно е и положението в Западния бряг, където Фатах правят всичко възможно, за да запазят статуквото си.

Жените в Газа

Талибаноидният режим (по думите на арабския журналист Халед Абу Тоамех), ноложен от Хамас в Газа се характеризира с ясно отричане на светските ценности и връщане към ислямските канони. Създава се религиозна полиция, „предотвратяваща порочността” по улиците на ивицата, на жените е забранено да ходят по улиците незабулени, да пушат, танцуват и е силно ограничено движението им без доверен мъж (съпруг, баща, брат). Изгаряни са книги, феновете на модерна (но „неислямска”) музика са бити по улиците, сватбени тържества, в които се слуша „музиката на врага” са разбивани от полицията, забранена е откритата продажба на сутиени, водни паркове и басейни биват затворени, тъй като допускат едновременно и мъже, и жени. Тези и много други обезпокоителни факти карат много хора в демократичния свят да се притесняват от създаването на т.нар. „Хамастан”. Тези притеснения не остават без отговор :

Трябва да бъде Хамастан. Защо не?

Махмуд ал-Захар, един от основателите и днешни лидери на Хамас.

КАРИН А

Много преди Хамас да станат силните на деня (и малко или много да изместят Фатах от челното място), палестинската власт се е занимавала с много повече от „градене на нова държава“. На 3-ти Януари, 2002г., израелската флота прихваща търговския кораб „Карин-А“, закупен няколко години по-рано от палестинската национална власт с капита Омар Акауи (Фатах). На борда е превозвана комерсиална стока на стойност милиони долари, зад която са прикрити оръжия. Намерени са преносими зенитно-ракетни комплекси „Стрела-2“, противотанкови управляеми раективни снаряди „Малютка“, 107мм ракети и пускови у-ва за тях, 122мм ракети и пускови у-ва за тях, 60мм, 81мм и 120мм минохвъргачки, както и мини за тях, РПГ-18, РПГ-7, както и амуниции за тях, осколъчни гранти ОГ-7, амуниции за РПГ-3, противотанкови мини ТМА5, ТМА3, ЙМ3 и ЙМ1, автомати АК-47, снайперски пушки Драгунов и картечници ПК, както и пълнители и амуниции за тях и над 2 тона и половина пластични експлозиви Ц-4 и ТНТ. Една снимка струва колкото хиляда думи :

Виктория

За съжаление това не е изолиран случай, а практика. Преди няколко месеца (15.03.2011г.) израелските военноморски сили прихващат търговски кораб, плаващ под либерийски флаг, пренасящ иранска пратка оръжия за Газа. На борда са намерени над 50 тона оръжия – десетки хиляди патрони, хиляди мини, минохвъргачки, ракети, пускови устройства за тях, дори и противокорабни ракети. Ръководствата за употреба на някои от оръжията са на фарси/персийски (Иран), а много от опаковъчните и др. материали са със сирийски произход.

50 тона оръжия, иззети от кораба „Виктория“, плаващ под либерийски флаг за Газа :


4.11.2009 – израелската армия прихваща кораб, превозващ 500 тона оръжия от Иран за Сирия (крайна дестинация – Хизбула).

Индоктринация

Преди 1993 (Осло) ООП е действала отвън, провеждала атентати и т.н., но след създаването на ПНВ се създават вестници, телевизии др., създава се министерство на образованието, което издава собствени учебници. Въпреки наличието на мирни споразумения, мирът не е най-обсъжданата тема, напротив.

Момиче пее песен за мъченичеството в името на Аллах. Текстът на песента :

Когато станем мъченици ще отидем в Рая.
Не казвайте, че сме малки.
Този начин на живот ни е направил възрастни.
……
Без Палестина какъв смисъл има от детство?
Деца, вие изпълнихте своето (религиозно) задължение и Суна (ислямска традиция) :
Няма друг Бог освен Аллах и шахидът (мъченикът) е любимец на Аллах.
Вие ни показахте значението на героизма.
……
Дори и да ни дадад света с всичките му богатства, не, няма да ни накара да забравим Палестина. Изобщо.
Това е страната ми и давам кръвта си за нея.

Майка на терорист, убит от армията :

Винаги  сме се надявали за неговата Шахада (мъченичество), знаейки че той искаше да умре като мъченик (шахид). Всеки път когато излизаше му казвахме „дано Аллах е с теб“. Знаехме, че той искаше да умре като мъченик. Слава на Аллах – синът ми търсеше мъченичество и го постигна. Моят призив към всяка майка е да жертва детето си за Палестина.
Друга жена : В името на Аллах, приветстваме всеки мъченик все едно е младоженец сред нас„.

.

3.12.2010г – Ал-Акса ТВ (Хамас)

Аллах, о, наш господар, заличи враговете си, враговете на религията на всички места.
Аллах, срази евреите и техните симпатизанти,
Християните и техните поддръжници
Комунистите и техните последователи
Аллах, преброй ги и ги убий до последния, не оставяй нито един

22.01.2010 – Ал-Акса ТВ

Водещ : Как се чувстваше по време на войната в Газа през 2009? Страхуваше ли се, че ще умреш, че ще напуснеш този свят?
Момиче (обадило се по телефона) : Не, не се страхувах. Мечтаех си за Шахада (мъченичество) – Шахада за Аллах.
Водещия : Колко прекрасно! Дори това малко момиче – на колко години си?
Момиче : На 10.
Водеща : Тя не е на повече от 10 и иска да умре като Шахида (мъченичка) за Аллах. Всички мечтаем за това. 

Виж още – видео, призоваващо дъщерята на атентаторка-камикадзе да последва стъпките на майка си.

Архив от клипове, статии във вестници и списания, речи на духовни и политически лидери, извадки от учебници и други можете да намерите на страницата на Palestinian media watch.

Докладът „Голдстоун” понася още един удар


След последната широкомащабна операция на Израелските отбранителни сили (ИОС) в ивицата Газа през 2008-2009, ООН издаде доклад за военните действия на двете страни, получил гражданственост като доклада „Голдстоун” (южноафриканския съдия Ричард Голдстоун бе ръководителят на мисията). Изводите от доклада са наистина поразителни – огромен брой цивилни жертви, военни престъпления от двете страни и др. Но още от самото си начало доклада беше критикуван от редица организации. Преди няколко дена (Петък, 1-ви Април, 2011) и самият Ричард Голдстоун се отрече от собствения си доклад в открито писмо до Вашингтон Поуст. „Ако знаех тогава това, което знам днес, докладът „Голдстоун” щеше да бъде различен документ”, заявява южноафриканския съдия. Но защо?

Докладът „Голдстоун” е публикуван близо 9 месеца след края на 3-седмичната война и се състои в 452 страници, в които детайлно е описана работата на малкия екип на ООН. Сред основните критики към доклада могат да се посочат повърхностността му, едностранчивостта му, факта, че е изграден на съмнителни или противоречащи мнения/интервюта или информация, предоставена от Хамас (примерно – жертвите от войната).

МЕТОДОЛОГИЯ

От 37-ма до 45-та страница от доклада (параграфи 151 до 175) е описана подробно методологията, с която екипът на ООН събира информация. Именно тук са основните недостатъци – в параграф 159 от доклада са посочени някои от източниците :
a) доклади на палестински, израелски и международни организации, медийни репортажи, информация от неправителствени организации, както и написаното от аналитици и академици по отношение на конфликта
b) 188 индивидуални интервюта с жители на Газа
j) публични изслушвания в ивицата Газа на пострадали или свидетели (своеобразни беседи)

Това са някои от източниците на мисията, не всичките, но именно те оформят фактологическото ядро на доклада. Това, което Р. Голдстоун пропуска е, че малката ивица е дом на 1.5 милиона души, които от 2007 са под тоталния контрол на ислямистката групировка Хамас. Две години след едностранното, безусловно и пълно изтегляне на Израел от ивицата и една година след демократичните избори в Палестина, които довеждат до гражданска война между Фатах и Хамас, ислямистката организация започва наречения от някой „процес на бавно талибанизиране“. Подчинените на Исмаил Хания отстраняват всякаква съпротива и въвеждат закони като рязане на ръце на крадци, забрана за публичен разврат (което включва всичко от рекламиране на сутиени в магазини за дамско бельо до плуване на момчета и момичета в един и същи басейн едновременно), на жените е забранено да танцуват, да плуват без хиджаб (покривало за лицето) и т.н. И е напълно разбираемо, че в тази ситуация палестинците, хора като всички останали, не биха имали смелостта да изказват свободно мнението си. В територия под тоталитарна власт, без никакви свободи, е повече от нелогично да приемем като валидни публичните показания на десетки хора, контролирани от органите на Хамас. Еквивалентно можем да разгледаме севернокорейско изследване на севернокорейското отношение към Ким Ир-Сен и Ким Чен-Ир. Индивидуалните интервюта също подлежат на съмнение, поради естеството на Хамас, но парадоксално са ядрото на доклада (заедно с публичните беседи). Още по-парадоксално е, че дори в самия доклад се опровергава тяхната достоверност :

Параграф 440 :
…..Мисията отбелязва, че интервюираните в Газа показват нежелание да говорят за присъствието, поведението или бойните действия на въоръжените палестински групировки. Каквато и да е причината за това им нежелание, мисията не изключва то да е произтича от страх от отмъщение (бел.прев. репресивни/наказателни мерки)…

ЖИВ ЩИТ ОТ ЦИВИЛНИ ГРАЖДАНИ И ОБЕКТИ

Когато се разследва даден конфликт е абсолютно необходимо да се вземе под внимание естеството на сраженията. В случая става дума за партизанска война или т.нар. асиметрични военни действия. От едната страна на войната е редовна армия, която се подчинява на стандартната армейска йерархия и доктрина. Отдругата страна е Хамас – терористична/партизанска групировка, която не притежава и теоретичната способност да победи редовната армия в директни сражения. Оттам и методите и тактическите й цели са различни, а оттам и определението „асиметричен конфликт”. И в двата случая въоръжените сили са инструмент на властта. Повече жертви от палестинска и израелска страна допринасят за политическото и идеологическо развитие на Хамас. За израелското правителство повече палестински жертви означават повече проблеми отвън, а повече израелски жертви – повече проблеми отвътре.

Един от интересните примери, които доказват, че физическата граница между гражданските и военните обекти в Газа е изкривена е инцидента в дома Ахмед Хамуда през 2007 година. В Бейт Ханун, Газа на 12-ти Юни се срутва сградата, собственост на Ахмед Хамуда, като обяснението на властите е….”строителен инцидент”. Експлозивите в сградата са били очевидно достатъчно за да я срутят до основи.

Използването на цивилни сгради за военни нужди не е нищо ново, нито е изолиран случай. Хамад Фараж Абд Раббо Салах е член на Фатах, пленен от ИОС на 9-ти Януари, 2009. По неговите показания в джамията Салах ал-Дин в Джебалия, Газа, е имало толкова оръжия, че хората са спрели да се молят в нея, от страх да не се взриви.
Субхи Мажид Атар е член на военното крило на Хамас. По време на разпит казва, че военното му обучение е включвало и стрелба с ракети и РПГ. „Уроците” са преподавани в джамията Билал бин Рабах в ал-Ататра, Газа.

Мухамад Имад ал-Дин ал-Рахман Амси, също член на военното крило на Хамас е зъдържан от израелските власти по време на самата операция. По негови сведения на „войниците” на Хамас е наредено изрично да стрелят от джамии и училища, което видеозаписите потвърждават. Членовете на Хамас, казва още Амси, предполагат, че причината за тази заповед е, че Израел няма да стреля по подобни обекти (също потвърдено от видео записите, макар да има и инциденти).
На снимки, публикувани от самите Хамас в интернет ясно се вижда как активисти на ислямисткото движение изработват самоделни ракети, бомби и т.нар. ИЕД (improvised explosive device, импровизирани експлозивни устройства – най-вече крайпътни мини) в цивилни сгради (снимка 1, снимка 2, снимани в месеците преди „Излято Олово”).

Изстрелването на мини и ракети от жилищни райони и в непосредствена близост до семейни къщи, училища, джамии и пр. е добре документиран факт :
снимки
Народните комитети за съпротива изстрелват ракети от гъстонаселен район в Газаq 27-ми Февруари, 2008
Движението „Палестински Ислямски Джихад” изстрелва ракети на метри от жилищни сгради
Хамас стрелят с минохвъргачка до жилищна сграда
ВИДЕО 13-ти Януари, 2009 – джамия, пълна с оръжия на Хамас е ударена от ИОС

ВИДЕОулиците на Газа биват покрити с плат, за да маскират движението на терористите
..

Използване на цивилни за жив щит, предупредителен изстрел от израелските ВВС :
1-ви ден от войната, Газа ВИДЕО
2-ри ден от войната, Зейтун, Газа ВИДЕО
18-ти Януари, 2009 – след като примирието е обявено от Израел, терористи от ивицата изстрелват ракети от плащадка, намираща се непосредствено между две училищни сградиВИДЕО
8-ми Януари, 2009 – бойци от Хамас изстрелват ракета от двора на училище ВИДЕО
13-ти Януари, 2009 – терористи залагат бомби и мини до голямо училище в квартал Сабра, Газа. ВИДЕО
17-ти Януари, 2009 – ракета е изстреляна от площадка до училище в квартал Джебалия, Газа и ударена едва след това ВИДЕО
31-ви Октомври, 2007 – терористи изстрелват мини по Израел от двора на училище на ООН в Бейт Хануун, след което влизат в училището ВИДЕО
..

6-ти Януари, 2009 – терорист изстрелва ракета от покрива на сграда и използва деца като жив щит, за да избяга (да се защити от ответен израелски удар) ВИДЕО

..

Тактиката да се използват човешки щитове не е нито нова, нито ръководството на Хамас се опитва да скрие това. Напротив :

…докато Израел заплашва да бомбардира къщи (с намиращи се в тях бойци), стотици и хиляди палестинци излязоха посред нощ и се качиха на покривите на сградите, които Израел заплашваше да бомбардира…

Исмаил Хания, лидер на Хамас пред ал-Джазира, 29-ти Февруари, 2008

Фатхи Хамад, тогава член на законодателния съвет и бъдещ министър на вътрешните работи в режима на Хамас в Газа заявява на 29-ти Февруари, 2008 пред ал-Акса ТВ, официалната телевизия на ислямистката групировка :

…Но те не знаят, че палестинския народ е намерил метод за търсене на смъртта. За палестинците смъртта се е превърнала в индустрия, в която се развиват жените, също и всички хора на тази земя – възрастните се развиват, муджахидините се развиват и децата се развиват. И съответно те създадоха човешки щит от жени, деца, възрастни и муджахидини за да предизвикат ционистките бомбардировки, казвайки на ционисткия враг „Ние желаем смъртта така, както вие желаете живота”.

Използването на човешки щитове не е похват, открит по време на тази война. На 1-ви Март, 2007, група цивилни застават на покрива на къщата на терориста Абу ал-Хатал. Показано по официалната за Хамас ал-Акса ТВ със субтитри :
”Окупацията заплашва да бомбардира къщата….и цивилните отиват да заплашат(да се опълчат на) нея”

На 22-ри Януари, 2009 година палестинецът Магах ал-Рахман заявява, че активисти на Хамас често са принуждавали шофьорите на линейки да им дават униформи, както и да ги превозват.
На 26-ти Януари палестинският шофьор на линейка Мухамад Шритех от Газа заявява, че по време на Излято Олово е можел „да координира действията си с израелците преди да кача пациенти….за да не стрелят по нас”. Казва също, че непосредствена заплаха идва от Хамас, които могат „да примамят линейките в сърцето на битката за да транспортират бойци до безопасност….”. Параграфи 110-125 от доклада на ITIC се описва по-подробно употребата на линейки от Хамас, както и употребата на маскирани като лекарства и витамини гранати.

ВИДЕОизраелски войници откриват оръжия и експлозиви в джамия в Газа, 13-ти Януари, 2009
..

Всеки човек, дори без особени познания по военно дело, би си изградил адекватна представа за войната от наличния материал (една малка част от който присъства в тази статия). Проблемите възникват когато хора без нужните познания (или обективност) налагат своите виждания, които след това биват повтаряни от всички световни медии стотици и хиляди пъти. Рано или късно всяка лъжа се превръща в истина. Но редно ли е дори признати академици да дават доклада „Голдстоун“ като доказателство за каквото и да е, без дори да си направят труда да проверят написаното? Щом авторът на доклада отрича достоверността му, то какво остава за всички нас?

СТАТИСТИКА ЗА ЖЕРТВИТЕ

Макар докладът „Голдстоун” да е документ на ООН, мисията не си поставя за цел да направи собствено проучване за броя жертви. Цитирани са данните от различни палестински неправителствени организации, както и Б’Тселем – съответно 1417 според Палестинския център за човешки права, 1409 според ал-Мезан, 1,444 според ал-Тауихия, 1,387 според Б’Тселем. Това, което се изпуска обаче е факта, че всички тези доклади, на всички тези организации имат за първоизточник публикуваните от Хамас данни/списъци.
Според израелските данни убитите през войната 1166. Но докато повечето палестински и про-палестински организации третират полицаите в Газа като цивилни жертви, в израелската статистика те са записани като „вражески войници”. Докладът „Голдстоун” отново пренебрегва естеството на Хамас и сливането на полицейските и военните структури (за повече информация виж част 3 от доклада най-долу).
От 1166 загинали 377 са членове на бригадите на Касам, а 232 са от полицейските и други паравоенни формирования на Хамас. Освен тях са убити и 100 бойци на други групировки (най-вече Движението за Ислямски Джихад в Палестина), което прави общия брой на умрелите вражески бойци – 709. 295 са загиналите цивилни според данните на ИОС, а идентичността на 162 от загиналите не е известна. От жертвите, чиято идентичност е известна 29% са цивилни, а 71% – военни жертви.

За подробен анализ на доклада Голдстоун, както и информация за войната в Газа 2008-2009, Хамас, Движението за Ислямски Джихад в Палестина и военните им похвати вижте :
Hamas and the terrorist threat from the Gaza strip  : the main findings of the Goldstone report  versus the factual findings“ издаден от Информационния център по тероризъм и разузнаване „Меир Амит“, основен източник за тази статия.

Виж също :
Пропагандата в Израелско-арабският конфликт част 1

„Пътят до Дженин“документален филм
„Паливуд – според палестински източници“ – документален филм

.
.

Смъртта на Абу Дауд от „Черния Септември“


На 3-ти Юли, 2010 в сирийската столица от бъбречна криза умря легендарният терорист Абу Дауд, известен като едно от водещите лица в Мюнхенския атентат от 1972. В този терористичен акт група въоръжени палестински терористи се промъкват в хотела на израелските спортисти, дошли да участват в олимпийските игри. Двама от спортистите са разстреляни на място, други 9 са убити по време на некадърната анти-терористична операция на германската полиция. Терористите от Черния Септември (част от ръководената от Ясер Арафат организация „Фатах“) поискват превоз от немската полиция – автобус до летището, където да ги чакат зарадени с гориво машини. След началото на анти-терористичната операция палестинците виждат, че няма да успеят да се измъкнат и екзекутират останалите 9 израелски атлета. Самите те са застреляни от немската полиция.

Имената на убитите израелски спортисти са : Давид Бергер, Зеев Фридман, Моше Вайнберг, Йозеф Романо, Яков Спрингер, Елиезер Халфин, Кехат Шор, Марк Славин, Андре Спитцер, Амицур Шапира, Йозеф Гутфренд. В изпълнение на служебния си дълг загива и германския полицай Антон Флигербауер.

Първоначално новинарските екипи съобщават за успешна акция, като уверяват зрителите и слушателите си, че всички израелски спортисти са живи. Новината е посрещната с еуфория в Израел и с разочарование, мъка и плач по улиците на арабските градове. След време обаче журналистите поправят грешката си и информират аудиторията за случилото се. Израелската нация изпада в шок и траур, а арабските улици този път се изпълват с хора, които празнуват и черпят с бонбони по случай тази „героична постъпка“ в името на палестинската „кауза“.

В отговор на терористичния акт Голда Меир нарежда да се даде старт на операция „Гняв Божий“. В тази операция агенти на Мосад, израелското разузнаване, екзекутират лидерите на палестинските терористични организации в Ливан, Франция, Кипър, Холандия, Италия. Във филма „Мюнхен“ режисьора и сценаристите се опитват да се придържат с възможно най-голяма точност към събитията. Действието се развива в Европа и Близкия Изток, а главните герои са агентите на Мосад, които през целия филм ловят арабски терористи.

Неправилно е да се съди цяла нация или народ за действията на един или двама души. Дори 10, 100 или 1000 души. Но докато в Израел фанатици и терористи като Барух Голдщайн (виж повече) са наричани „изроди, срам за юдаизма и дегенерати“, в арабския свят хора като Самир Кунтар (виж повече) и въпросния Абу Дауд са приемани за герои. Хладнокръвни убийци и самоубийствени атентатори, взривявали се по израелски дискотеки и автобусни спирки са официалните герои на Палестина, на тяхно име се кръщават отбори, училища, улици, давани са за пример в палестинските учебници и прочие.

Погребението на Абу Дауд беше типично за хора като него – тълпи от последователи в Дамаск носиха ковчега му, плачеха и скърбяха за смъртта на този „велик“ човек. Действащия президент на Палестина Махмуд Аббас в официално обръщение нарече Абу Дауд „…прекрасен брат, другар, силен и упорит, непримирим борец…/…един от най-изявените лидери на движението Фатах„. Абу Дауд също е носител на Палестинския Приз за Култура. На погребението му са присъствали представители на движението „Ислямски Джихад в Палестина“, Фатах, както и високопоставени представители на сирийското правителство. Самия Абу Дауд казва, че всеки израелец е войник и всеки израелец е мишена. Нищо чудно, че сирийското правителство, Фатах и Ислямски Джихад ще го почитат като герой, те самите следват същия принцип. За съжаление Абу Дауд живя цели 73 години. Съмишлениците му отдавна са пратени при Аллах.

Палестинските бежанци – друг поглед


Палестинските бежанци са една често спрягана група хора. Те наброяват по официални данни около 4.5 милиона души. Основно те са наследници на бежанци от войната през 1948-1949 (в по-малка степен – на тези от 1967). Едва ли има спор, че тази група от хора са жертва, но спорът затова чия жертва са е жив и до днес. Често се лансира идеята, че през 1948 израелски войски изгонват тези хора. Но има много неща, които подкопават тази теория. Нужно е да се даде малко историческа перспектива.

  • Карта 1 – тази карта представлява плана на ООН за разделяне на остатъка от Британска Палестина (без Йордания) на две части – еврейска и палестинска.  Плана на ООН е включвал еврейска част (в сиво), палестинска част (в червено) и администрирания от ООН град Йерусалим и околията му (в жълто).
  • Карта 2 – Израел през 1948-1967. В сиво пак е Израел, в червено са Западния Бряг на река Йордан и ивицата Газа, окупирани съответно от Йордания и Египет. Западния бряг е анексиран от Йордания. Газа на практика е анексирана от Египет, макар не и формално. Йерусалим бива поделен между Йордания и Израел.

Йордания също е част от Палестина (около 80%), но получава независимост по-рано. За сведение, 2/3 от населението на Йордания днес са палестинци, но хашемитската власт нееднократно се е борила с всякакви опити на палестинското мнозинство да наложи власт, включително и кървави сблъсъци.
В определената от ООН територия за бъдеща Палестина не е имало много евреи, но въпреки това са изгонени през 1948 година. Евреите от Източен Йерусалим (най-вече т.нар. „еврейски квартал“, съществуващ от хилядолетия) също са изгонени когато Йордания пленява част от града. Йерусалим и околните му селца е имал общо население от около 200,000 души, болшенството от които съсредоточени в самия град (като евреите там са мнозинство). Около 100,000 араби и 100,000 евреи са живеели в/около града. В територията определена за Израел е имало значително малцинство от палестинци – малко под 300,000 души, на фона на 500,000 евреи. Значителен брой е имало и от други етно-религиозни групи – гърци, арменци, друзи и бедуини.
В навечерието на 1948 и своята независимост, Израел разполага с една недобре въоръжена и малобройна армия, все още разделена на отделни групи. Болшенството от палестинското население на бъдещия Израел е съсредоточено в северната част на Британска Палестина – около Хайфа и около Кинерет (Галилейското езеро). Макар тези територии да са част от държавата Израел от 14-ти Май, 1948, едва в края на войната (1949) бива установен контрол над тях. Преди това те са управлявани от местната палестинска власт, бойни групи, феодални лидери и др. Над тях Израел не е имал никакъв контрол. Още по-малък контрол Израел е имал и над териториите, които реално пленява в самата война, но са оригинално част от определената за Палестина територия. Въпреки това болшенството от палестинските бежанци бягат от домовете си в момент, когато израелските войски не са били изобщо там. Месеци или година преди израелски войник да стъпи там. В някои случаи бягат от веста, върху които израелец стъпва чак след 20 години. Арабската пропаганда е насърчавала/притискала палестинското население да се махне от там, обещавайки бърза и светкавична победа над врага. Ето и интересни мнения от очевидците :

Превод на интервюто :

Тази снимка бе направена седмица преди да напуснем Еин-Карем през Юни 1948, пред нашата къща. Радиата на арабските режими ни повтаряха „Махнете се от военния фронт. Става дума за 10 дни или най-много 2 седмици, след което ще ви върнем в Еин-Карем.“ Ние си казахме „Това е твърде много време. Колко е това? Две седмици? Много е!“. Това си мислехме. А сега минаха повече от 50 години.“

7-ми Юли, 2009 година, ПА-ТВ (Фатах).

Джауад ал-Башити, палестински журналист от Йордания :

Причината за Палестинската Катастрофа (създаването на Израел и бежанския проблем) е същата като тази, която и до ден днешен създава нашата катастрофа. Първата война между арабите и Израел започна и Арабската Освободителна Армия каза на палестинците „Идваме при вас за да ликвидираме ционистите и тяхната държава. Оставате домовете и селата си, ще се върнете безопасно след няколко дена. Оставете домовете си за да можем да изпълним мисията си („ликвидирането“ на Израел) по най-добрия начин и без вие да бъдете наранени.“ Още тогава стана ясно, че подкрепата на арабските страни е една голяма илюзия.

Цитат от ал-Хаят ал-Джадида, официалния вестник на Палестинската Национална Власт.

Лидерите и елита обещаха на нас бежанците в началото на Катастрофата през 1948, че продължителността на изгнанието ни няма да е дълга. Няма да продължи повече от няколко дни или месеци. След което бежанците ще се приберат у дома. Нещо което болшенството от тях не направи (да напуснат домовете си) преди да бъдат подтикнати от онези безсмислени обещания на лидерите и политическия елит. Последваха дни, месеци и години, обещанията им се изгубиха.

Махмуд ал-Хабаш, палестински журналист, работещ за в-к ал-Хаят ал-Джадида.

Друг цитат от в-к ал-Хаят ал-Джадида от 19-ти Март, 2001 година :

До всички арабски крале и президенти – бедността ни убива, симптомите ни изтощават, а душите напускат телата ни. Въпреки това Вие все още се опитвате да ни окажете помощ, търсейки игла в купа сено. Както и армиите на вашите предшественици, които ни накараха да напуснем под претекст, че разчистват бойното поле от цивилни.

Превод на интервюто :

(зрител от ивицата Газа) Дядо ми и баща ми ми казаха, че по време на Катастрофата 1948 управникът на областта издаде заповед, че който остане в Палестина или Маждел (близо до Ашкелон, Южен Израел) е предател…е предател.

.
(Ибрахим Сарсур в отговор на зрителя)  Не искам да обвинявам този, които е причинил ситуацията, но ние сме принудени да се справяме с нея. Този, който издава заповедта, забраняваща им да останат там, носи вина в този живот, ще носи и в задгробния, и така до края на света.

Ибрахим Сарсур e бил водач на регионална фракция на организацията „Ислямско Движение“, понастоящем е депутат в израелски парламент (втори мандат).

Болшенството от арабските бежанци никога не виждат израелски войник, а се доверяват на арабските правителства. Някои села, от стратегическо значение (били са източник на атаки над еврейски селища, били са пункт в системата за доставки на бойците и подобни) са били разрушени от Израел.

След създаването си и войната Израел дава гражданство на абсолютно всички араби в държавата – палестинци, друзи, бедуини, като в онзи момент са представлявали около 20% от държавата. Арабския е един от официалните езици в Израел, днес в израелския парламент има 13 (от общо 120) арабски депутата от различни партии. Палестинците не са длъжни за служат в армията, за разлика от евреите, друзите и черкезите.  Има множество вестници, телевизии, радиа, списания, сайтове и прочее на арабски, като дори еврейските деца се задължават да го учат в училище. Арабските граждани в Израел значително по-високи доходи, по-дълга продължителност на живота, по-висок стандарт, по-високо образование, по-ниска детска смъртност, достъп до по-добро здравеопазване когато бъдат сравнени с арабите от всичко околни (арабски) държави. Не е случайно, че болшенството от израелските араби не иска да живее в Палестина ако утре това стане напълно независима и самостоятелна държава.

За сметка на това от арабския и мюсюлманския свят бягат близо 1,000,000 евреи след 1948, които не са били на пътя на никаква война, нито линии за доставки. Погромите срещу еврейските магазини, синагоги и къщи, публичните и масови екзекуции/линчове на евреи започват десетина години преди създаването на Израел. Кланета и погроми има в Сирия, Египет, Мароко, Либия, Йемен и най-вече Ирак. В Ирак са живяли 150,000 евреи (днес има 20-30). През 1941 след преврат идват на власт про-хитлеристки иракски военни. Следват погроми срещу евреите и анти-еврейски закони, подобни на германските.
1 милион евреи се махат от мюсюлманския свят след 1948, като днес вече никой не говори за тях, тъй като са напълно асимилирани. Палестинските бежанци умело биват използвани от всички арабски лидери (включително и палестинските такива), като им бива отказван подслон, не им бива дадено гражданство, държани са в бежански квартали (незнайно защо все още наричани „лагери“), целенасочено се образуват и натрапват палестински гета в арабските държави. Дори палестинските властти им отказват правото да гласуват, тъй като по техни думи те трябва да останат живо доказателство за палестинската кауза, поради което и се противопоставят на интегрирането им. Членове на UNRWA – агенцията на ООН за палестинските бежанци, се оплаква от отношението на местната власт. Не са и редки случаите на нападения над активисти на UNWRA – на 28-ми Юни, 2010 година въоръжени и маскирани мъже нападат и изгарят център на тази агенция за летни игри и забавление за децата на Газа. Този тип лагери отдръпват децата от  ислямистката индоктринация, на която иначе са подложени ежедневно от Хамас. Подобни атаки не са рядкост.

На палестинските бежанци и до днес бива отказвано гражданство и не са приемани в братските си арабски държави (с население от същия етнос). И до днес им биват общевани невъзможни неща, с които се оправдава положението им и действията на съответната управа. Днес вече никой не говори за 1 милион еврейски бежанци и едва ли Чехия и Полша са готови да приемат 15 милиона наследници на германски бежанци, изгонени от тези държави след Втората Световна Война. 80% от палестинските бежанци не искат да живеят заедно с евреи в Израел дори и теоретично утре да настъпи невиждан мир и разбирателство в Близкия Изток.

Кадри от Газа, които няма да видите по новините


Сбор от кадри, които израелската армия е пратила на всички световни медии и до които всеки интернет потребител има достъп. Кадрите обаче не са сред приоритети на CNN, EuroNews, BBC, Assossiated Press и други. Тези, които биват излъчвани са често изрязани и представени по коренно различен начин. Добър пример са кадрите от вторичните експлозии в джамии, пример за използване на цивилна (и свещенна) сграда в качеството на склад за оръжия. Кадрите обаче биват изрязани от телевизионните екипи. По този начин се вижда само израелски удар по „цивилна“ цел. Една снимка струва хиляди думи, а едно видео струва хиляда снимки. Въпреки това много (не всички) от разпространените в България, Европа и САЩ (за арабските и мюсюлманските няма смисъл да се говори) медии решават да заложат на показанията на активисти и лидери на Хамас повече, отколкото на предоставените от Израел кадри. По този начин нарушават законите на математиката – според тях 1>1,000,000 (1 дума от Хамас е по-силна от видео доказателствата на Израел). За света не са и недостъпни излъчваните по телевизията в Газа кадри, в които арабския вариант на Мики Маус призовава малки деца към Джихад. Потресаващи са и рекламно-музикалните клипове, които призовават малките момичета да поемат по пътя на майка си, да сложат експлозиви около кръстта си и да умрат в името на Аалах, което оставя мюсюлмански проповедници в Европа безмълвни.

Кадри на Израелските ВВС от 8-ми Януари, 2009 година.  Терористи от Хамас изстрелват ракети от училище в Газа.


Вторични взривове в джамия в Газа след удар на Израелските ВВС. Един от много примери, че Хамас не използват джамии, училища и болници за военни складове и площадки.

Сборни кадри, показващи Хамас да използват цивилни сгради за живи щитове при изстрелване на ракети, стрелба по израелски войници и складиране на оръжия.

Кадри, показващи изстрелване на ракети от Хамас по време на обявеното едностранно от Израел хуманитарно примирие. За капак – ракетата се изстрелва от площадка, която е между две училища, което ясно се вижда в кадрите. Кадрите са от 18-ти Януари, 2009 година.

Кадри от 13-ти Януари, 2009 година, показващи пленена от израелските войски джамия. В джамията са складирани оръжия на Хамас – руски зенитни оръдия, самоделни ракети (местно производство) и други.

Кадри от 8-ми Януари, 2009, по време на едно от много обявено едностранно от Израел хуманитарни примирия. На кадрите – терористи от Хамас изстрелват ракети от двора на училище в Газа.

Минометен огън от Газа, 27-ми Октомври, 2007 година. Площадката е в двора на училище в Газа.

11-ти Януари, 2009 година, Газа. Израелската армия намира капани бомби и мини в улилище и зоологическа градина.

Терорист от Хамас се крие зад бяло знаме в сграда, пълна с цивилни. 8-ми Януари, 2009 година.

Януари, 2009 година. Терорист от Хамас изстрелва ракета и използва деца за жив щит за да се измъкне.

Покушението на Мабхух и реакцията на ХАМАС


Това е продължение на статията Покушението над Махмуд ал-Мабхух, с оглед новите развития по случая. За повече информация за първоначалните данни вижте в нея.
След самото покушение шефът на дубайската полицияДафи Кхалфан Тамим, поиска международна заповед за ареста на Меир Даган, директора на израелското разузнаване Мосад и израелския министър-председател Бенямин Нетаняу. С 99% процента сигурност той изяви убеждението си, че именно израелските служби са отговорни за атентата в своето обръщение към медиите. Интересно е, че целия свят, всеки вестник и всяка телевизия гръмнаха по този случай и дигнаха врява до Бога. За сметка на това същият този свят и тези медии остана почти неинформиран за поръчковото убийство на Сулим Бекмирзаевич Ямадаев, чеченски терорист, борил се до 1999 година за чеченската кауза и република Ичкерия срещу руснаците. През 1999 година обаче сменя позицията си и оглавява Специален Батальон Изток, част от руското военно разузнаване (ГРУ). Ямадаев води и батальон в Южна Осетия по време на войната през 2008 година, като батальони взима сериозно участие и затвърждава репутацията си на свирепа бойна машина. Но Сулим е яростен противни на Рамзан Кадиров, бивш муджахидин срещу Русия, настоящем московска кукла на конци, гангстер от световно равнище, известен с жестокостта си. Същият поръчва и убийството на Ямадаев в Дубай на 29 Март, 2009 година. Убит е в подземния паркинг на хотела си, до трупа е очевидно нарочно оставен златен пистолет, познат като отличителния знак на Кадиров и неговите главорези. Дубайската полиция нарежда да се издаде заповед за арестуването на Адам Делимкаханов, депутат в руския парламент и един от лидерите на чеченската автономия (заместник-премиер). За убийството далеч не се отдели особено внимание от страна на световните медии, не се промениха отношенията между Русия и ОАЕ, нито Кадиров, нито Делимкаханов понесоха някакви последствия, освен че не могат вече да ходят по скъпите хотели на Дубай. Реално външния ефект е нулев, а чеченските ганстери затвърждават строгия си контрол. За сметка на това стане ли дума за Израел, не дай си Боже и за Мосад, всяка една медия настръхва и започва да бълва „секретна“ информация. Дубайският полицейски шеф не изпусна и възможността да издои до безкрайност историята, стигащ даже до безумия, твърдеейки, че Израел праща 30 професионални убийци за покушението на един неохраняван арабски главатар. Може би тези дни г-н Тамим ще разкрие, че е имало въздушен десант на израелските сили и над 3000 командоси реално са били пратени, всичко е въпрос на неговото желание. Като ефект от това покушение Дубай забрани на израелски граждани и изобщо евреи, без значение от коя държава са, да влизат на територията на ОАЕ. Крехките отношения бяха оптегнати до неузнаваемост. А от международната общност се изсипа огромна критика към Израел, Биби Нетаняу и Даган – най-вече от Великобритания и Ейре, тъй като се предполага, че фалшиви ирландси и британски паспорти за използвани за покушението. ХАМАС първоначално заявиха със завидна сигурност, че именно израелските служби са отговорни за атентата. Преди дни обаче се случи нещо интересно. Висш ръководител на ХАМАС заяви, че движението държи отговорни разузнавателните агенции на Йордания и Египет за покушението на Мабхух, а не Израел и съответно Мосад. Това беше съобщено от хамасовския вестник ал-Кудс ал-Араби преди два дена.
Махмуд Насър, член на хамасовското политбюро, съобщава за вестника, че именно Аман и Кайро са поръчали убийството на Мабхух.  Съобщава, че от ХАМАС имат информация, че техният загинал брат е бил следен от съответните служби в продължение на месеци.
Самият Мабхух едва ли ще липсва на много хора в Близкия Изток – той е ръководил Бригадите на ал-Касам, военното крило на терористичната организация ХАМАС, освен това е бил и връзката между Иран и Газа. Организирал е прехвърлянето на арабски бойци от Газа в Иран за специални обучителни лагери, както и транспорта на ракети и експлозиви в самата ивица Газа. Преди години убива двама пленени израелски войника – Ави Саспортас и Илан Саадон (бележка – в Израел е издадена само едно смъртна присъда преди 48 години за Адолф Айхман). В паметта на много хора остава образът на Махмуд Мабхух, танцуваш и ликуващ върху труповете на войниците. Във всеки случай иранските му връзки му навличат гнева на Египет и Йордания, което важи и изобщо за цялата организация.
С оглед тези развития е интересно дали шефът на дубайската полиция ще поиска заповеди за ареста на ръководителите на Египет и Йордания и съответно разузнавателните им служби. Ако използва същата логика е логично и да затвори границите си за египетски и йордански граждани, както и европейски граждани със такова потекло. Това би бил еквивалентият отговор. Но като че ли светът губи интерес когато се окаже, че няма замесени евреи или израелци. Поне това излиза от развитието на събитията. Eдва ли също британското и ирландското правителство ще бъдат толкова твърди към двете арабски държави. Очевидно е, че същуствува явен двоен стандарт.

Допълнителни статии
http://www.haaretz.com/hasen/spages/1153316.html
http://www.slate.com/id/2245620/
http://blogs.telegraph.co.uk/news/douglasmurray/100026470/who-cares-who-killed-the-hamas-commander/

Йерихон и Димона – израелският балистичен и ядрен арсенал


Балистичен потенциал на Израел

Израелската балистична програма започва в края на 50-те и началото на 60-те. Тогава Израел разработва ракетата Лутц, обсег 27км и експерименталната система Шавит 2. Днес основният балистичени потенциал са ракетите Йерихон (Jericho), съответно модели 1, 2 и 3, като последният е в предполагаемо в процес на разработка.

Йерихон 1 – от Септември, 1957, френската компания Dessault започва работа в сферата на балистичните разработки. Пет години по-късно, през 1962, получава поръчка от Френското правителство за разработка на балистична ракета, която да има обсег над 500км и бойна глава 500кг. Поръчката е от името на Израел, до 1967 отношенията между Израел и Франция са много добри, Франция е и основния оръжеен доставчик и партньор на близкоизточната държава. Произведената от французите ракета носи името МД620(МД600). Първият тест на ракетата е през 1965 година, във Франция, а в Израел първия тест е през 1968 година. Края на 50-те и началото на 60-те (до 1967) е и периода, в който френски учени и специалисти помагат на израелците да разработят своя ядрена програма. С тяхна помощ се построява ядрения реактор в Димона, пустинята Негев, южен Израел. Светът научава за този реактор чак след разкритията на Мордехай Вануну.  Предназначението на МД600 или Йерихон 1 е да пренася бъдещите израелски бойни глави.  Според различни източници и преценки обсегът на Йерихон 1 е между 480 и 720км. Йерихон 1 е клас SRBM (Short-range ballistic missile, между 300 и 1000км).

Повече информация за двигателя на ракетата Йерихон 1

Повечето анализатори поставят броя на ракетите Йерихон 1 в ИДФ между 90 и 110 броя. Някои източници говорят за мобилни установки в Негев и Голанските възвишения (границата със Сирия). По вероятно е обаче болшенството, ако не и всичките Йерихон 1 да се намират във военните бази Седот Микха, Сдерот, на запад от Йерусалим и на 40 югоизточно от Тел Авив. От това си положение обсегът на ракетит им позволява да поразят цели в Дамаск и Кайро, столиците на историческите врагове на Израел – Египет и Сирия. С Египет Израел има сключено споразумение преди 30 години. По време на Йом Кипурската война през 1973 Йерихон 1 вече бил на въоръжение в израелските отбранителни сили, като се предполага, че 13 ракети Йерихон 1 са били с 20-килотонови ядрени бойни глави, местно производство.
Йерихон 2

Програмата по Йерихон 2 върви ръка за ръка с програмата по Шавит, израелската совалка, направила първия си успешен полет през 1988, пращайки в космоса израелския сателит Офек.  По проекта Израел работи с Южна Африка, която базира пък своята балистична програма на първия модел изарелски ракети – Йерихон 1.

Долу – Шавит през 1990 година, носеща Офек.

По данните на различни анализатори, на базата на данните за Шавит, се изчислява, че Йерихон 2(която заемства 90% от дизайна на совалката Шавит) има обсег 2000км при товар 1500кг. Според комисията на Сет Карус и Дов Зеким ако товарът на системата е 900кг тя може да има обсег над 4000км, а ако товара е 500кг (напълно достатъчно за ядрена бойна глава) обсегът стига до 7600км. Това поставя цяла Европа, цяла Африка, 80% от Русия и 90% от Китай под обсега на израелските балистични ракети с ядрени бойни глави. Йерихон 2 използвана по този начин би била класифицирана като  интерконтинентална балистична ракета – Intercontinental ballistic missile (ICBM, обсег над 5500км). Други изчисления пък, като тези на учените от Националната Лаборатория Лоурънс Ливърмор сочат към обсег от 5300км, използвайки ядрена бойна глава(около 500кг). От Департаментът по Отбрана на САЩ изчисляват обсега на Йерихон 2 на 7300км. Според повечето източници Израел има над 90 броя ракети Йерихон 2, които вероятно седят в силози, подземни бази и установки.

Долу – Джерико 2, изстрелване


В доклад до американския конгрес през 2004, CRT(Congresional Research Service) докладва за разработката на Йерихон 3. При товар 1000кг – обсег 4800км, при товар 500кг (ядрена бойна глава) – обсег 11800м (което е приблизително разстоянието между Тел Авив и Рио де Жанейро или между Тел Авив и Лос Анджелис).

За сравнение – от Израел до най-близката точка в Иран са около 1000км, до Техеран са 1500км, до най-отдалечената точка в Иран са 2800км.

Атомен потенциал на Израел

Израел проявява интерес към ядрена програма още от първите си дни на съществуване. През 1949 година, Хемед Гимел (спецални части от израелския армейски инженерно-научен корпус), започва двугодишно геоложко проучване на пустинята Негев с надеждата да се открият находища на уран. Не са намерени почти никакви, но е са открити фосфатни отлагания със сравнително високо съдържание на уран, от които е възможно той да бъде извлечен.
Скок в израелската ядрена програма е създаването през 1952 година на Израелската Комисия по Ядрена Енергия. Нейният председател, Ернст Давид Бергман, е бил един от хората, застъпили се твърдо за идеята, че атомната бомба е от висока необходимост за Израел. Според него ако израелската нация има такава бомба, то евреите „никога повече нямат да бъдат водени като агнета в кланница“.
За ядреният реактор Израел търси съдействието на Франция, с която Тел Авив има превъзходин отношения през 50-те и 60-те години на 20-ти век. Французите подписват договор за реактор за тежка вода. През 1956 двете държави подписват споразумение са 18 мегаватов реактор, но след Суецката Криза през същата година нещата се променят. През 1957 Израел и Франция подписват договр за построяването на 26 мегаватов реактор – Димона.

Снимка на Димона, направена от Мордехай Вануну

Долу – снимка на Димона направена от американския сателит КОРОНА (мисия 1115-2, 29 Септември, 1971 година, кадър 52,53). Считало се е за невъзвожно подобни снимки да са направят от нисколетящи самолети, тъй като израелските ПВО са бранели яросното района. През 60-те години израелски изтребител Мираж бива свален, тъй като се е отклонил над Димона. САЩ правят разузнавателни снимки с високолетящият U-2 през 1958.

Долу – приближена на снимка на един от кадрите на КОРОНА.

Долу – вътре в Димона, командна стая. Снимка – Мордехай Вануну.

През 60-те години Франция започва да се опасява от вероятното разкриване на проекта и лошият ефект, който ще има това върху френския имидж, особено вземайки предвид тогавашното положение с Алжир. Тежка вода Израел купува от Франция и Англия, които от своя страна я купуват от Норвегия, без скандинавската страна да бъде информирана, че продуктът се препродава.
За първи път американското разузнаване разбира за Димона през 1958 чрез снимки от разузнавателния U-2, но едва 2 години по-късно се разбират, че това е ядрен реактор.
По изчисления в доклади на ЦРУ през 1974 Израел разполага с 10 до 20 бойни глави. В други доклади се споменава, че през 1973, опасявайки се от евентуална военна загуба (Йом Кипурската Война), ИДФ сглобява тринадесет 20-килотонови бойни глави (малко по-мощни  от бомбата в Хирошима). На базата на показанията на Мордехай Вануну, западни екперти изчисляват, че през 90-те години Израел вече разполага с 100 до 200 бойни глави. Други американски доклади поставят броя между 75 и 130.
Предполага се, че в Димона се произвежда ядрен материал през 200 до 280 дена през годината, като се произвежда межy 0.9 и 1.0 грама плутоний за всеки 24 терм.мегаватт часа(MW(Th)\h). Днес мощността на реактора се изчислява между 75 и 200 мегавата. Базирайки се на тези изчисления учените предполагат, че Израел произвежда от 1971 година насам по 20 килограма плутоний на година. Според Мордехай Вануну за всяка израелска бомба се използват по 4 килограма плутоний, западните учени предполагат, че се използват около 5 килограма. На базата на изчисленията върху производителността се предполага, че Израел може да разполага с до 200 ядрени бойни глави, но не значително повече.

Израел е шестата ядрена сила в света след САЩ, Русия, Китай, Великобритания и Франция и предполагаемо разполага с по-голям потенциал от Индия, Пакистан и Северна Корея взети заедно.

Долу – карта на ядрените оръжия
По-голямо изображение на картата

Различните предположения за броя на израелски ядрени глави през годините


Повече за историята и развитието на израелската ядрена програма


THE THIRD TEMPLE’S HOLY OF HOLIES: ISRAEL’S NUCLEAR WEAPONS


Повече информация за двигателя на ракетата Йерихон 1


Доклад до американския конгрес през 2004, CRT(Congresional Research Service)