Израел=апартейд?


В про-палестинската и изобщо про-арабската преса често се сравнява държавата Израел (и арабското й малцинство) с белия апартейд в Южна Африка (и съответно статута на черното мнозинство). За хората, посещавали някога Израел тези твърдения звучат абсурдно. Още по-абсурдно е когато израелски депутати от арабски произход излагат подобни теории от подуима на парламента.

Апартейда в ЮАР

Макар населението на ЮАР да е съставено от едва 10% наследници на бели колониалисти, от 1948 до 1994 властващият режим е налагал несправедливи, недемократични и нехуманни мерки за опазване на господството на бялото малцинство над черното мнозинство. Централно място в идеологията на апартейда заемат расите и разделението между тях. Най-високо е поставена бялата раса, наследниците на холандските и английските колониалисти. След тях са поставени т.нар. цветнокожи – макар тази дума да се използва като обида за небели (африканци, китайци, латиноамериканци и т.н.) в САЩ, в контекста на ЮАР „цветнокожи” се наричат хора от смесен (бял, черен и друг) произход, неотговарящи на другите категории (в този смисъл черните не са цветнокожи). Най-долу, според апартейдската идеология, се намират черните африканци, съставляващи 80% от населението на страната, които страдат най-много и от режима.

Израел и ЮАР

Еврейска раса?

Докато в ЮАР расата е била най-важния разделителен фактор между хората, в израелския контекст „расата” няма никакво значение. 20% от населението на Израел е от арабски произход. Но в исторически план арабите и евреите имат общо – семитски произход. Въпросът дали евреите са религиозна или етническа група е колкото стар, толкова и спорен – на света има бели евреи, черни евреи, евреи-азиатци и т.н. Както и в самия Израел. Над 1,000,000 евреи са прогонени или бягат от арабските и мюсюлмански държави през 20-ти век. Днес голяма част от техните наследници живеят в Израел – около половината еврейско население има един прародител или повече от арабския свят, наричани още „мизрахим” (идващи от Изток). Визуалната разлика между един евреин-мизрах и един израелски арабин често е невъзможна. За разделение на „расите” не може и да става дума.
Освен това в Израел живеят и голям брой черни-евреи (бета-Израел), живяли в Етиопия в продължение на векове. Както във всяка държава и както към всеки етнос има дискриминация и към тях. Има дискриминация и към арабите, и към белите евреи. Както и в САЩ, както и в много европейски държави, включително и България, някои хора са на принципа „всеки срещу всеки и всеки за себе си”.
Повечето бели, живеещи в ЮАР са наследници на колониалисти, дошли от Британската (чиято колония е била ЮАР) и други империи. Абсурдно е обаче да се говори за европейските евреи като колониалисти – това са бежанци, бягали от погромите в царска Русия, Холокоста и подобни. Не са идвали от ничие име, на са сложили ничие знаме. За да се говори за колония трябва да има метрополия (каквато е Англия за ЮАР, Франция за Алжир и т.н.).

Израелските араби

Израелски арабин в армията

В Израел около 20% от населението е от арабски произход, макар това да не е хомогенна група. Около 84% от тях изповядват Исляма, а останалите 16% са почти равно поделени между християните и друзите. Последните, подобно на евреите, са етно-религиозна група, изповядваща своя монотеистична религия и имащи арабския за майчин език. Голяма част (близо 200,000) от мюсюлманското арабско население на Израел се състои от бедуини – арабски номади, спазващи свои собствени традиции. Единственото законово различие между израелските граждани от еврейски и арабски произход е задължението за военна служба – такова има за повечете евреи (без някои религиозни секти), черкезите и арабите друзи, чиито лидери преди десетилетия са настоявали техните дъщери и синове да служат в израелската армия, редом с евреите. В друзската идеология челно място заема лоялността към държавата, в която живеят – друзите в Израел са лоялни израелци, в Сирия – лоялни сирийци, в Ливан – лоялни ливанци. Сред арабите-бедуини има много доброволци.

Арабите, които не ходят в армията, имат 2-3 години преднина пред тези, които служат (евреи, араби-друзи, черкези, бедуини), през които могат да завършат висшето си образование или да почнат работа.

Демократични избори

Израел е демократична държава, в която властта бива избирана от всички граждани. Арабите-израелци не правят изключение – те имат и най-високата избирателна активност. В Южна Африка по времето на апартейда чернокожото население не е имало право на глас.
В Израел нищо не спира арабите да се кандидатират и бъдат избирани на политически постове – 12% от депутатите в парламента са от арабски произход, включително и Хамад Амар, депутат от националистката партия „Израел е наш дом” на Авигдор Либерман. Днес има 4 парламентарно-представени арабски партии, чиито членове често говорят за неровнопоставеност в държавата (макар и от депутатски подиум).

Свобода на словото

Едно от необходимите за демокрацията условия присъства и в Израел – всеки може да каже каквото си поиска, срещу когото си поиска и където си поиска. Малко са държавите по света, в които толкова яростно се защитава свободата на словото и печата. Има цели вестници, телевизии, радиа, блогове и т.н., изключително посветени на анти-израелска дейност. Тяхно право, което държавата гарантира. Има и редица арабски медии, насочени изцяло към малцинството в държавата. Парадоксално е, че противниците на Израел, говорейки за липсата на свобода на словото, най-често цитират именно израелски (по произход, но анти-израелски по нагласа) източници – вестник Аарец, историка Илан Паппе, израелската НПО Бецелем, израелския депутат Мохамед Бараке и др.
Ежегодно, в деня на Независимост, се провеждат демонстрации, в които хора отъждествяват създаването на държавата си с катастрофа (ал-Накба). Този анти-държавен акт е разрешен от държавата, придружен от охрана и т.н. Не е рядкост да се видят и знамената на Фатах, Хамас, Хизбула, ал-Кайда и подобни в центъра на Тел Авив. Израелско знаме в Газа, Дамаск, Техеран или Бейрут не може да се види (освен ако не е запалено).
Чернокожото население в ЮАР не е имало право на глас. Нещо повече – бели граждани на ЮАР, които са се противопостявали на статуквото и репресиите срещу черните също са били репресирани и пращани в затвора.

Арабски език

Арабския език е официален за държавата Израел и се изучава в училищата редом с иврит, както от арабските деца, така и от еврейските. Повечето ТВ имат програми на арабски, а почти всички предавания на иврит имат и арабски субтитри. Има както държавни, така и частни арабски вестници, ТВ и радиа. В училищата еврейските деца изучават арабска история и обратно. В парламента много от депутатите говорят помежду си на арабски. Уличните надписи на почти всички места са на три езика – иврит, арабски и английски.

Бедуините и позитивната дискриминация

Т.нар. позитивна дискриминация (или английското affirmative action) е термин, за първи път използван в САЩ преди повече от половин век в контекста на негърските движения права. В Израел този подход се прилага към бедуините – номадските арабски племена, които поддържат традициите си от векове. Именно за да ги приобщи към модерния начин на живот правителството създава специални квоти за тях в редица университети – ако не успеят да се класират по стандартния начин получават втори шанс. Привилегия, която не се полага на останалите араби, нито пък на евреите. Бедуините са и единствения етнос, който получава преференциални цени на държавно построени имоти (най-вече в пустинята Негев), тъй като голяма част от тези хора живеят в самоделни къщи, направени от подръчни материали насред пясъка.

Палестинските араби в Ливан

Близо 400,000 палестинци се намират в 4-милионен Ливан и макар да живеят там от над 60 години (в следствие на войната 1948-1949, повече информация – Палестинските бежанци – друг поглед), те са третирани като чужденци. Липсата им на права и ливанската национална сигурност са близко свързани. Ефект, който е описан от International Crisis Group като „бомба със закъснител”. На палестинците в Ливан е забранено да работят като лекари, адвокати, да взимат държавнически или административни постове, а до скоро бе забранено да работят като таксиджии и строителни работници. Общо 25 професии са им забранени със закон. Малко от тях получават гражданство, на практика единствено християните, тъй като Ливан е арабската държава с най-голям процент християни, които традиционни имат и голяма сила в политическия живот. Болшинството от палестинците-мюсюлмани обаче са принудени да живеят в определените от държавата лагери/села/квартали. Безработицата сред тях е 2-3 пъти по-висока от тази сред мнозинството. Средния доход на палестинско домакинство в страната е 300$ на месец. При 5-членно семейство това прави по 60$ на месец, докато средната месечна заплата в Ливан е между 500 и 600$ на човек. Статистиката сочи, че палестинците в Ливан получават до 10 пъти по-малко от средното за страната (10% от средното). За сравнение, средната заплата в Израел е 2000$, а средната заплата на израелските араби е 1400$ (според данни на ИЦБ). Което е 70% от средното. Освен това, израелските палестински араби се радват на по-малка детска смъртност, по-дълъг живот, по-висок жизнен стандарт, по-високо и добро образование не само спрямо палестинците в Ливан, но и спрямо всички околни държави. Но въпреки това бедността и отчаянието на палестинците в Ливан рядко намират място в ефира на големите медии.

Абд ал-Мажид Хидр

Абд ал-Мажид Хидр (или Амос Яркони) е национален герой на Израел от арабски произход, служил вярно на родината си през три войни (1948, 1956 и 1967). Удостоен е с едно от най-високите военни отличия в страната. Макар да умира като пенсионирал се военен (и противно на протокола за бивши армейци) е погребан във военно гробище, по искане генерал Рехаваам Зееви, негов близък приятел и ледир на една от националистките партии в Израел. Противно на традицията, ковчегът му е носен от висшестоящи на Хидр – шестима бригадни генерали. На погребението присъства тогавашният президент на Израел, както и редица политически и военни лидери.

Като демократична държава Израел предлага на своето арабско малцинство повече права, отколкото в която и да е друга арабска държава.

Турция – нова Османска империя или следващият член на ЕС?


ПРЕДИСТОРИЯ – От векове насам въпросът дали Турция е европейска или азиатска държава никога не е имал еднозначен отговор. Ако до 19-ти век Османската империя е водила самостоятелна политика като силен играч на европейската (и световната) сцена, то залеза на султаната го поставя по-близо до Европа. Огромната мюсюлманска армия се превръща от най-голямата заплаха за Австро-Унгария в буфер между Европа и Руската империя. По време на Кримската Война турската армия с помощта на французи, англичани, германци и италианци се изправя срещу войниците на цар Николай Първи. През Първата световна война страната е сред губещите, но след нея националистите успяват да свалят султана, слагайки край на Османската Империя. От встъпването в длъжност през 1923 година на първия президент на република Турция – Мустафа Кемал Ататюрк, страната е подложена на силна модернизация, а Исляма е заменен с яростно светски национализъм (кемализъм). Московския договор от 1921 сближава СССР и младата турска република, а приятелството им остава чак до 1945 година. През 30-те години обаче „заплахата от западните страни” изглежда все по-далечна за управниците в новата столица Анкара и отношенията с европейските държави са нормализирани. Макар страната да е ухажвана от големите европейски сили през войната 1939-1945, тя успява да запази неутралитет. Едва през Февруари, 1945, когато поражението на Германия е било на хоризонта, Анкара официално обявява война на Берлин, печелейки дипломатически и политически дивиденти, без да дава никакви жертви. Това е и една от причините Турция да се оказва от „западната страна” на Желязната завеса, макар географски да е на изток от социалистическа България. До края на студената война, а и след това Анкара поддържа строг анти-комунистически курс, светския национализъм отдалечава страната от арабските и мюсюлманските държави. Периодът е белязан и от изключително добри отношения със западните страни и Израел, а като втората най-голяма армия в НАТО Турция е важен стратегически партньор на Вашингтон. Но днес почти вековната про-западна ориентация на страната е поставено под въпрос.

Има още