Либийския фронт – противоречиви сигнали



Вече измина повече от седмица, откакто бунтовниците в Либия бяха подкрепени от международната общественост – първоначално от ООН, Франция, Великобритания и САЩ, а впоследствие от още 10 държави. След като плениха ключовия град Адждабия, в близките дни бунтовниците установиха контрол и над Брега, Бин Джалад и Рас Лануф – стратегически важни градове по източната крайбрежна ивица на Либия. Говорител на Либийският национален съвет (ЛНС – преходното правителство в източната част на африканската държава) съобщи, че до една седмица ще са в състояние да изнасят по 100,000 барела петрол на ден (за повече информация виж Либия и Запада – а сега накъде?). Но има много въпроси, чиито отговори остават загадка.

КОЙ РЪКОВОДИ?

Резолюция 1973 на Съвета за сигурност на ООН опълномощи западните държави не само да наложат забрана за полети на Кадафи, но и да извършват удари по стратегически цели, с цел „да се предпазят цивилните граждани”. Масирани въздушни и ракетни удари се осъществяват от 9 дена от френските, британските и американските военни. За повече информация – данни на БиБиСи за използваната от различните държави военна техника в конфликта в Либия.
След дълги преговори преди няколко дена НАТО (организация с лошо име в арабския и мюсюлманския свят) пое контрола под т.нар. no-fly zone (зона, забранена за полети) и налагането на оръжейно ембарго. Но ударите по наземни цели в Либия се осъществяват от САЩ, Франция и Великобритания, независимо от НАТО. Това напомня на т.нар. „афганистански модел” – една мисия (ИСАФ) отговаря за мироопазващите операции в родината на опиума, а друга (част от операция „Продължителна Свобода”) за активните военни действия срещу талибаните. За Вашингтон НАТО означава повече отговорност за европейците, а в европейските очи НАТО е инструмент на Америка. В Афганистан решението беше намерено като Барак Обама увеличи щатския контигент в страната и обедини двете мисии под една шапка. С което намаляха не само логистичните трудности, но и вътрешнокоалиционните противоречия, ала „европейските страхливци с/у американските каубои”.

НОВ ПОДХОД

Коалиционните удари успешно отслабиха силите на Кадафи, разрушавайки огромен брой военна техника, ПВО системи, комуникационни възли и др. Ако ден преди началото на тази кампания либийските бунтовници бяха притиснати в ъгъл, без да имат пълен контрол над нито един голям град, то днес пленяват стратегически обекти със завидна скорост. Но въпреки това крайният успех не е гарантиран – все по-често се говори за разширяване на помощта към бунтовниците. Според различни източници във високите етажи на властта се обсъжда идеята либийските революционери да бъдат подкрепени с оръжие, а защо не и обучаващ персонал. От една страна това би наклонило везните в ущърб на Кадафи, без да се налага западни войски да окупират и един сантиметър от либийската земя (резолюцията на ООН разрешава изпращането на инструктори, дори командоси за рейдове над дадени обекти, тъй като това са краткотрайни действия, нецелящи военна окупация). Също така би осигурило на западните държави и САЩ добри дипломатически позиции в едно следващо правителство.
В противен случай един от възможните изходи е иракският – през 90-те години 2/3 от територията на Ирак влиза в забранената от САЩ и партньорите им за летене зона, докато Саддам успешно се справя с три самостоятелни въстания (неподкрепени от Запада) – на шиитите, кюрдите и вътрешноармейския бунт и запазва властта още 12 години. Макар активни военни действия срещу иракската армия да са извършвани само до изтеглянето й от Кувейт, двете войни в Ирак показват, че единствения гарантиращ успех модел е сухопътната операция.
В Либия подобна намеса все още не е наложителна. И едва ли има много желаещи във Вашингтон, Париж и Лондон (задават се избори), които искат да видят кракът на НАТО да стъпи в още една арабска, мюсюлманска страна. Но докато паралелните операции за забрана на полети над иракски Кюрдистан и южен Ирак са се ограничавали до въздушното пространство, в Либия сме свидетели на сериозни удари по военната машина на Кадафи. Оръжейна и инструкторска помощ вероятно биха били последната капка.
Но това крие и своите негативи. В момента е в сила оръжейно ембарго, забраняващо доставки на която и да е от двете страни. ООН едва ли би приела великите сили да въоръжават до зъби едната страна в гражданска война. Не е ясно и тези оръжия при кого биха отишли – макар самите бунтовници да наричат това борба за демокрация, Либия е държава без абсолютно никакъв демократичен опит. Не е изключено при евентуални оръжейни пратки да се получи ефекта на бумеранга, познат на Вашингтон от Афганистан. През 80-те години чрез операция „Циклон” на ЦРУ е изпратено огромно количество военна техника на афганските муджахидини (от арабски – свещенни войни, войни на Джихад), борещите срещу войските на СССР, като голям спонсор е била също и Саудитска Арабия. След края на войната обаче част от тези обучени от ЦРУ муджахидини образуват ядрото на ал-Кайда.
В най-добрия сценарий – Кадафи бива победен, кой ще дойде на власт? Либийски вариант на бен Ладен или мулла Мохамед Омар? Нов Кадафи (сред бунтовниците има много високопоставени лица от режима)? Други ислямисти или Мюсюлманското братство? Дали Либия ще остане една държава или ще се разцепи по етническите и племенните си граници като Югославия в последните 20 години?

КАДАФИ

Безспортно няма по-брутален тиранин в арабския свят от Муамар Кадафи. Дори Башар ал Асад в Сирия и екс-президента на Египет Хосни Мубарак изглеждат като либерални демократи в сравнение с него. През 42-те години на власт той е станал известен с отвличанията и терористичните атаки, които нарежда (виж повече Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986). Бруталността му е разярила либийският народ, който по време на превърналите си в гражданска война протести изпадна в крайности – незнаен брой чернокожи работници бяха убити, под подозрение, че са наети от Кадафи главорези. В първите дни труповете на двама африканци бяха завързани за бял джип Тойота в центъра на града. Скандиранията „Аллах у акбар” (Аллах е велик) бяха заглушавани единствено от изстрелите на АК-47. Същите тези хора, които са и живяли 42 под диктатура, може и да не оставят оръжията си след падането на Кадафи. Междуетническите, междуплеменните, религиозните и политическите вражди днес са на втори план, засенчени от общия враг в лицето на омразния тиранин. Но какво ще стане когато той изчезне? През последните десетилетия има много необнадеждаващи примери – Сомалия след падането на Сиад Баре през 1991 се разпада на три отделни територии, Афганистан след изтеглянето на войските на СССР през 1989 влиза в състояние на гражданска (религиозна и етническа) война, като не е спряла до ден днешен. Сходна съдба е отредена и на Ирак след падането на Саддам Хюсеин през 2003 – 120,000 души загиват, най-вече от терористични атентати в религиозната война между шиити и сунити, а етническите кюрдски райони на север са практически независими от централната власт.
За един ден през 1996 година Кадафи нарежда да бъдат убити 1270 политически затворници. Докато египетските протести бяха посрещани с полицейска бруталност, либийските бяха посрещани с въздушни бомбардировки. Муамар Кадафи е показал, че е готов на всичко за да задържи властта си. Не е изключено да изтъргува военна загуба за политечска победа. От Вашингтон изрично подчертаха, че самият Кадафи не е военна цел, а от Париж идват ясни послания и условия, които диктаторът трябва да изпълни ако иска да остане на трона си. Какъв ще е изхода – остава да видим.

Вижте още :
Колекция от снимки от конфликта в Либия на Ню Йорк Таймс
Статии за Либия в сайта на Ню Йорк Таймс
Статии за Либия в сайта на The Economist
Статии за Либия в сайта на Foreign Policy

..

Либия и Запада – а сега накъде?


ПРЕДИСТОРИЯ

На 4-ти Януари, 2011 година от отчаяние и в знак на протест 26-годишният тунизиец Мохамед Буазизи се замозапалва, разпалвайки целия арабски и мюсюлмански свят. Спонтанните вълни от протестиращи заливат улиците на почти всички арабски държави, мотивирани и от жестоките начини, по които силите на реда реагират. След 223 загинали президентът на Тунис Бен Али подава оставка и бяга в Саудитска Арабия. След 684 загинали президентът на Египет, сърцето на арабския свят, Хосни Мубарак е свален. Още няколкостотин загиват в други арабски и мюсюлмански държави, в които до ден днешен има протести.

Но докато в гореспоменатите страни протестите се ограничават до улични сблъсъци с органите на реда, в Либия те бързо ескалират в гражданска война, която от около месец е отнела живота на над 10,000 души. Това провокира и по-сериозна реакция от на международната общественост, а от вчера – и военна намеса.

КАДАФИ

За 42 години на власт Муамар Кадафи се прославя с много неща. Организиране на атентати в цял свят (виж Локърби, 1988), вземане на чуждестранни специалисти за заложници (българските медицински сестри) и търгуването им на дипломатическата маса. „Великият бедуински вожд” дава на страната си гръмкото име Великата Социалистическа Народна Либийска Арабска Джамахирия (ВСНЛАД), а на себе си титлата Ръководител и Водач на Революцията на ВСНЛАД. Ексцентричността и непредсказуемостта му, съчетани с безпощадните методи, които използва за потушаване на всяка форма на несъгласие го правят един от най-известните диктатори на 20-ти и 21-ви век. Със своите 42 години на власт днес той е най-дълго служилият държавен глава в света (с оглед пенсионирането на Фидел Кастро и смъртта на севернокорейският лидер Ким Ир Сен).

Кадафи създава всеобхватен репресивен апарат, промъкващ се във всеки аспект от ежедневието на поданиците му. Нелогичността, с която той ръководи международното положение на Либия, тласка страната в различни лагери. След серия организирани в западна Европа атентати през 80-те, президентът на САЩ Роналд Рейгън нарежда наказателен удар по военни цели в Либия (виж Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986). През 1988 агенти на Кадафи взривяват самолет на ПАН АМ граждански полет 103 над Локърби, Шотландия, отнемайки живота на 270 души. Заедно с опитите на Либия за създаване на химически и ядрени оръжия, това са някои от причините, които вкарват страната в международна изолация. След години санкции, бойкоти и ембарго, в началото на 21-ви век отношенията със Запада се подобряват. След решителната намеса на президента Саркози са освободени българските медицински сестри. Кабинетът на Силвио Берлускони подписва договор с Триполи за борба с нелегалната северноафриканска имиграция, огромен проблем за средиземноморските държави-членки на ЕС.

Въпреки това през годините бруталността, с която „бедуинът-войн” се отнася към населението си остава константа. Той е дълбоко презирен от почти цялата либийска диаспора, както и по-голямата част от арабския свят. Но докато в Египет Хосни Мубарак беше едва лицето на военната върхушка, Кадафи е „едноличен собственик” на Либия. Налага култ към личността и изкоренява всяка форма на независимост у доближените си. На фона на Либия, Египет е демократичен и либерален рай.

БУНТОВНИЦИТЕ

Започналите на 15-ти Февруари и потушени безпощадно от властта протести в Либия бързо прерастват в гражданска война. Виждайки вероятност от бърза и решителна победа, много хора от армията на Либия дезертират и се присъединяват към превърналите се в бунтовници протестиращи. Надявайки се Кадафи да бъде свален по сходен с египетския и тунизийския начин, бунтовниците започват кампания срещу Кадафи, отначало в източната част (в която и племената традиционно са срещу Кадафи и племето, към което принадлежи). В първите дни на гражданската война много от войниците (армията е предимно от наборници) отказват да атакуват своите сънародници. Страхувайки се от повече дезертьори, Кадафи използва скритото си оръжие – с милиардите долари, които има в лични сметки в европейски банки той купува наемници от Нигер, Буркина Фасо, Судан, Чад и дори Сърбия. Улични протести в Бенгази са посрещани с въздушни бомбардировки и обстрел от хеликоптери. На 21-ви Февруари два пилота на либийски изтребители Мираж Ф1 отказват да изпълнят заповедите си (да бомбардират тълпи от протестиращи) и дезертират в Малта.

В началните стадии объркването, хаоса и страхът от дезертьорство (и сътветно наказателни мерки) в армията помагат на бунтовниците да установят контрол над голяма част от страната. Бенгази, вторият по големина град в страната и смятан за столица на „анти-кадафизма” минава под техен контрол. Следват битки за ал-Байда, Аждабия и Мизурата. Везните се накланят в ущърб на Кадафи. Но след някоко седмици боеве силите му стъпват на крака и започват контра-настъпление, вземайки под контрол много стратегически градове и села.

РЕАКЦИИТЕ НА ЗАПАДЪТ

Либия произвежда 2% от световния петрол. 85% от продукцията отива в Европа, което отговаря за 11% от потреблението на ЕС (13.63 милиона барела/ден). Този процент е много по-висок в средиземноморските страни членки. Първата държава, която официално предлага да се наложат санкции над Триполи е и най-отдалечената европейска страна – Финландия. Последните съгласили се са средиземноморските островни републики Малта и Кипър. Санкциите замразяват личните сметки на Кадафи и неговите роднини и приближени в европейските банки (равняващи се на десетки милиарди долара). Това съвпада и с излизането на африканските наемници от фокуса на събитията.

Освен поскъпвнето на петрола, западните правителства са притеснени и от още нещо – възможността конфликта да създаде масови вълни към Европа, която и без това има огромни проблеми със северноафриканските имигранти. И тук също най-загрижени са държави като Франция, Испания, Италия и Малта, а най-хладнокръвни – Швеция и Финландия.

Но армията на Кадафи продължава успешно своята контраатака в източната, „бунтовническа” част на Либия, която според ексцентричния лидер на страната е превзета от ал-Кайда. И докато в градски битки като цяло неопитните партизани имат някакъв шанс, то срещу военновъздушните сили на бедуинския войн те са безсилни. Малкото наброй зенитни картечни установки (като 14.5мм ЗПУ-4 от 40-те години) не им помагат. Бунтовниците успяват да пленят складове с леки оръжия, няколко танка, БТР, дори и самолети и хелитоптери. Но липсата на организация, неопитността и най-вече необезпокояваните бомбардировки накланят везните бавно и решително на страната на Кадафи. На Запад все по-сериозно се говори за идеята (която съществува още от началото) да се наложи забрана за летене над Либия, подобно на сходните „no-fly zone”операции в Ирак през 90-те години.

ЗАБРАНА ЗА ПОЛЕТИ

След дълги преговори и със съгласието на Арабската Лига (в която Либия членува), резолюция 1973 на Съвета за Сигурност на ООН разрешава да се наложи забрана за полети. Изненадвайки някои (между които и Арабската Лига или поне за пред медиите), резолюцията разрешава и вземането на „всякакви необходими мерки” за защита на цивилното население. Макар изрично да се забранява каквато и да е форма на военна окупация, формулираните като „всякакви необходими мерки” разрешават на коалиционните войски да нанасят удари по цели на либийските ВВС и ПВО, както и сухопътните им войски. Теоретично, резолюцията не забранява рейдове на специални сили по суша, които макар да са по земя са кратковременни и не се считат за военна окупация.

Главният секретар на Арабската Лига – Амр Муса, заявява че военните действия се различават от приетата от Лигата идея за забрана на полетите. Също така той изказва притесненията си за загиналите цивилни от НАТО-вски бомбардировки, но е редно да се отбележе, че това най-вероятно е част от пропагандната война на Кадафи и тези жертви не се потвърдени от независими източници.

Най-съществено е участието на САЩ, Великобритания и Франция, но правителствата на Обединените Арабски Емирства, Катар (две арабски, мюсюлмански държави), Канада, Дания, Испания, Италия, Норвегия, Белгия и Гърция са потвърдили бъдещето си участие (повечето държави с по няколко изтребителя или други самолети, или бази).

ВОЕННИТЕ ДЕЙСТВИЯ

На 19-ти Март започнаха военните действия срещу силите на Кадафи. 19 френски изтребителя удрят сухопътни войски на Кадафи близо до Бенгази, където се водят ожесточени битки между двете страни. На сайта на френското Министерство на Отбраната е публикуван списък с участвалите във въздушния рейд (част от операция „Харматан”) самолети :

  • 8 броя изтребители Рафал
  • 2 броя изтребители Мираж-2000-5
  • 2 броя Мираг 2000-Д
  • 6 броя самолети-танкер Ц-135
  • 1 брой Е3Ф AWACS

Днес, 20-ти Март, френското министерство официално съобщи, че самолетоносачът Шарл де Гол е отплавал от пристанищния град Тулон към Либия. На борда според официалното изявлание се намират :

  • 10 хеликоптера, между които 1 Каракал и 2 Пума
  • 8 изтребителя Рафал
  • 6 модернизирани изтребителя Супер Етендард
  • 2 Е-2Ц Хоукай

Освен тях в операцията са ангажирани 4 бойни кораба и 2,600 души от френския военноморски флот.

Американските военни са изпратили контингент, съответно от военноморските сили, военновъздушните сили и морската пехота в операция „Зората на Одисей”.

ВМС на САЩ участват с :

  • 5 бойни кораба
  • 3 подводници
  • неспоменат брой самолети ЕА-18Г

ВВС на САЩ участват с :

  • 3 стратегически стелт-бомбардировача Б-2
  • 10 изтребителя Ф-15Е от британската база Лакенхийф
  • 8 изтребителя Ф-16Ц от италианската база Авиано
  • 2 самолета А 2 броя самолети АЦ-130У, клас “gunship” (уникален за американските ВВС)
  • неспоменат брой разузнавателни самолети Ю-2 (U-2)

Морската Пехота на САЩ участва с :

  • 4 броя АВ-8Б Хариер 2, на борда на кораб от военноморските сили

На 19-ти Март американски и британски кораби и подводници изстрелват общо 110 крилати ракети Томахоук по 20 наземни цели в Либия. На 20-ти Март следват бомбардировки от Б-2 срещу либийско летище и атака от изтребителите Ф-15, Ф-16 и Хариер срещу наземни цели на либийските сили.

Британските Кралски Военноморски Флот и Кралски Военновъздушни Сили участват съответно с :

  • 2 бойни кораба
  • 1 подводница
  • около 10 изтребителя Юрофайтър Тайфун
  • около 10 изтребителя Торнадо ГР4
  • 2 самолета-танкер ВЦ-10 1 самолет Сентинел Р-1
  • 3 Самолета Сентри AEW.1 AWACS

А СЕГА НАКЪДЕ?

Залогът на НАТО е, че въздушната кампания ще отслаби силите на Кадафи, а бунтовниците ще свършат мръсната работа по суша. Преди 20 години, когато САЩ води първата война срещу Ирак (виж Въздушната война над Ирак ’91) избухват три бунта срещу Саддам. Бунт на шиитите-мюсюлмани (мнозинство в страна, в която управляващите са сунити) на юг, бунт на етническите кюрди на север и вътрешноармейски бунт. Една от причините е реч на Джордж Буш-старши, който призовава иракския народ да се опълчи на диктатора си. Сигурни, че ще дойде подкрепа отвън (САЩ, Западът или дори шиитски Иран) бунтовниците започват неуспешна кампания, която коства живота на близо 200,000 души, тъй като американските войски освобождават окупирания от Саддам Кувейт, но не навлизат в самия Ирак (нещо, което синът на тогавашния президент направи през 2003 година).

Днес в Либия положението и контекста на събитията в региона са различни, но има и общи неща. Действията на САЩ, Великобритания, Франция и (в следващите дни) останалите държави от коалицията се ограничават само до въздушни удари и забрана за полети на Либия. Забрана за полети е имало и над Ирак през 90-те години – 2/3 от въздушното пространство на страната е било извън контрола на Саддам, но той въпреки това успява да потуши бунтовете по жесток начин. За оръжейни пратки до бунтовниците, пращане на обучителни екипи, да не говорим за сухопътен контигент в Либия днес не се и говори. Но с адекватна въздушна кампания от НАТО (на която Либия почти не може да се противопостави) бунтовниците имат реален шанс да свалят властта. Остава въпроса – а после? Бездействие от европейските политици щеше да означава продължително война, в която цените на петрола и имигрантските вълни щяха да се увеличат. В редица европейски държави се задават избори – според скорошно проучване рейтнга на Саркози е по-малък от този на националистката партия Фронт Насионал, а общественото мнение в Европа е ЗА налагане на забрана за полети над Либия. В САЩ общественото мнение е различно и по повечето въпроси – полярно разделено (виж повече – проучване на Pew research center for people and the press на американското обществено мнение). Общественото мнение в арабския и мюсюлманския свят е традиционно анти-американско, но също така е против Кадафи. Повечето хора в мюсюлманския свят подкрепят забрана за полети над Либия, но са против военна окупация.

Доставките на петрол могат да се възобновят до известна степен до предишния си капацитет (в момента той е 20% при сравнение с Януари) и преди финала, тъй като повечето от петролните залежи на страната са в бунтовническия Изток. Но дори и да се сбъдне най-добрия сценарий – да бъде свален Кадафи, какъв ще е резултът? Днес всички фракции – комунисти, ислямисти, националисти, демократи, хора от различни племена и т.н. (ляво – етническа карта на Либия), са обединени около общия враг в лицето Кадафи. Но не е ясно дали оръжията ще бъдат оставени при евентуално сваляне на „великия лидер”. Не ясно дали държавата, която е начертана от европейските колониални сили преди много години, както и по-голямата част от Близкия Изток и Африка, ще остане в този си вид и няма да се разпадне според етническите/племенните си граници. Не е ясно дали няма да се появи втори Кадафи (т.нар. „революционер вълк в овча кожа”). Възможно е идването на ислямисти на власт, като дори и този сценарий крие различни варианти – лек ислямистки режим по турски модел, по-силен ислямистки режим по ирански модел и т.н. Но със сигурност НАТО си осигурява добри дипломатически позиции в тази богата на петрол и имигрантски потенциал страна.

Размяна на огън в Корея – дипломация или война?


На 23-ти Ноември, 2010 година, в световния печат за броени минути се появиха притеснителни заглавия като „Северна Корея нападна Южна Корея”, „нова севернокорейска агресия”, а в по-крайните случаи читателите се натъкнаха на „започна нова война между корейските държави”. Причината беше размяната на огън между севернокорейската и южнокорейската армия. Но дали апокалиптичните прогнози отговарят на вероятния развой на събитията? И какво значат подобни „взаимодействия” между двете корейски държави? Начало на военни действия или дипломатически маневри?

За цинично успокоение може да се даде фактът, че подобен тип инциденти не са рядкост. Всъщтност, в повечето (!) случаи те са циклични и далеч не става дума за случайни, импулсивни или непремислени действия отстрана на самостоятелно действащи корейски военни.

  • на 10-ти Ноември, 2009, в оспорваните териториални води се разменя огън между военни кораби на двете държави. Предполагаемо загиват 10 севернокорейски войника.
  • на 26-ти Март, 2010, южнокорейският военен кораб Чеонан е потопен край остров Панендо. Островът е едностранно обявен за част от Южна Корея през 1953, което не се приема от правителствата в севера. Южнокорейско разследване установява, че корабът е потопен от севернокорейско торпедо, но Пхенян отрича каквото и да е участие. В атаката умират 46 души, над 50 са ранени, а като резултат Сеул провежда най-масивното учение за борба с подводници в историята.
  • през Август, 2010, в отговор на южнокорейско военно учение са изстреляни над 100 артилерийски снаряда от севернокорейската армия, които попадат в собствената им територия, но заплашително и символично близо да границата с юга. Не се стига до преки сблъсъци. Ден по-рано южнокорейска рибарска лодка е пленена в оспорваните води.
  • в последните 60 години е имало безброй инциденти, в които рибарски лодки навлизат в „вражески” води, севернокорейски агенти отвличат или убиват граждани от близките до границата южнокорейски градове и много други. Няма официално подписан мирен договор между двете страни и корейската война все още не завършила, макар на 27 Юли, 1953 да е подписано прекратяване на огъня (между Вашингтон и Пхенян, без Сеул).

Почти няма държава в света, която да няма официални и неофициални териториални диспути. Корейският случай обаче е уникален – двете държави са наследници на една и съща култура, народът и езикът са еднакви. И двете са силно военизирани и са последния ясно очертан остатък от студаната война – все още действат правилата на „двата лагера”. След Корейската война и в двете държави на власт идват репресивни диктатури (като юга не отстъпва на севера). През 50-те години според редица показатели Корея се е нареждала до Афганистан в развитието си. Разликите почват именно тук – днес Южна Корея е изключително богата страна и според Световната банка е на 26-то място в света по брутен вътрешен продукт на глава от населението. Държавата е водеща в електрониката и се води една от най-компютъризираните нации, както и сред първите 20 в света според индекса за човешкото развитие. Страната отдавна е заменила военната хунта с пълноценна демокрация.

СЕВЕРНА КОРЕЯ е пълната противоположност – това е най-репресивната държава в света. В няколко исторически периода поликитаката на правителството довежда до нечувани гладове, като през 90-те години умират 2 милиона души (10% от населението). Брутният вътрешен продукт на глава от населението е между 1 към 17 и 1 към 25 от този на Южна Корея. За сравнение – в случая на източна и западна Германия през 1990 това съотношение е едва 1 към 2. В страната не съществуват избори, всички медии са държавни, а концентрационните лагери на са спирали да работят от 1953. За повече информация виж Бъдещето на Северна Корея – империя или провинция?

РАЗМЯНАТА НА ОГЪН между двете държави преди няколко дена е станала след проведено от Южна Корея военно учение близо до оспорваната морска граница, за което Пхенян предварително предупреждава, че няма да бъде толерирано. Ден по-рано правителството в Сеул съобщава, че обмисля да поиска от САЩ разполагане на ядрени установки в страната. Това пък е отговор на мнението американският ядрен физик Зигфрид Хекер от университета Станфорд, който преди 2 седмици бе официално поканен в Северна Корея. Въпреки наложените санкции, Корея е успяла да изгради „ултра-модерен ядрен център” и около 2000 центрофуги вече са работещи, твърди щатския експерт. За ООН и САЩ това е ясно доказателство, че ядрената програма на Пхенян се ползва със значителна финансова и техническа подкрепа (от Китай), а правителството в Сеул зачита това за пряка опасност за страната. Според професорът от сеулския университет Кукмин – Андрей Николаевич Ланков (руски есперт по корейска литература и история, както и водещ анализатор на севернокорейската политика), има известна вероятност наистина да става дума за инцидент – самостоятелно решение на корейски военен, а не предвидено по този начин действия на правителството. По-вероятно е обаче, твърди Ланков, да става дума за преднамерен ход на Пхенян. Възможните обяснения според него са няколко : – демонстриране на сила след като преди месец и половина официално бе посочен 28-годишния син Ким Чен-Ун за наследник на сегашния лидер (и негов баща) Ким Чен-Ир (повече информация). Подобни ходове са извършени и през 1994 когато след смъртта на баща си – Ким Ир-Сен, на власт идва сегашният лидер (което се явява началото на първата комунистическа династия). – типичната за Пхенян политика на зигзагообразно нажежаване и охлаждане на напрежението, от което на практика правителството често получава дивиденти като повече хуманитарна помощ или дипломатичеса тежест при преговорите за ядрено разоръжаване. Вземайки предвид милионите умрели от глад през 90-те и ефектът, който едно теоретично обединение между двете държави би имал върху икономиката на юга, не е случайно, че най-големите доставчици на хуманитарна помощ са именно „предателска Южна Корея, империалистическа Япония и капиталистическите САЩ. А всичките са склонни да компенсират Пхенян ако се откаже от ядрената си програма.

В действителност, никому не са изгодни резки промени в статуквото, според Ланков и редица други анализатори :

  • за Южна Корея присъединяване на севера би означавала финансова катастрофа, надминаваща многократно проблемите при обединението на Източна и Западна Германия през 1990. Нелегалните северни гурбетчии в Китай се радват на надница от 2 долара (цяло състояние по техните стандарти), докато средния южнокореец изкарва средно по 60 долара на ден.
  • за Северна Корея резки промени биха довели не само до криза (позната на всички държави от бившия соц.лагер по време на прехода). Според Ланков лидерите не изключват възможността от т.нар. „румънски преход” – в края на 1989 дългогодишният румънски диктатор Николае Чаушеску е набързо осъден на смърт и разстрелян, единствения подобен случай в източноевропейската перестройка. „Самоубийци на север няма” казва Ланков, обобщавайки тази ситуация. Реформи от китайски тип също са трудни за постигане – по-скоро биха довели до хаос и срив. Мирно обединение на двете държави в най-добрия случай би означавало за върхушката в Пхенян край на властта им, а в най-лошия – смъртна присъда.
  • за Китай криза и смяна на властта в Северна Корея би означавало внезапен поток от бежанци, икономическо бреме и най-вече хаос в държава с развита ядрена програма и гигантска армия.

ОГРОМНИЯТ АРСЕНАЛ НА СЕВЕРНА КОРЕЯ е и сред най-големите притеснения на Вашингтон и Токио, освен икономическите последици. Със своите 1.1 милиона войници и над 8 милиона запазняци, Северна Корея разполага с четвъртата по големина армия в света, огромен брой танкове, самолети и други оръжия и не на последно място – действаща ядрена програма. След падането на комунизма в източна Европа, в конфликтните точки по света – Африка, Близкия изток, Индокитай, Латинска Америка, се наблюдава многократно увеличение на нелегалната оръжейна търговия, а корупцията сред военните коства на държавите от бившия СССР и неговите сателите хиляди „безследно изчезнали” тона оръжие. Разпадането на държава като Северна Корея не изключва вероятността радикални терористични групировки (с които е доказано, че Пхенян има дългогодишни отношения) да се сдобият с конвенционални или ядрени оръжия. Последиците са неприемливи за САЩ, Япония, както и за целия свят.

ДИПЛОМАТИЧЕСКИ МАНЕВРИ е другото тълкование на подобни гранични сражения. Много анализатори определят този подход като държавен рекет, тъй като най-често „прегрешенията” се награждават с увеличение на хуманитарната и финансова помощ. В отговор на атаката Сеул временно прекрати изпращането на помощ към северния си съсед, а управляващите изказват позицията, че цикълът на „възнаграждаване на злодеяния” трябва да се пресече. Сегашния президент на Южна Корея е Лий Мун-Бак, представител на консервативната партия, чиито идеологически корени стигат до генерал Пак Чон-Хи, дошъл на власт след военен преврат. Ръководената от него военна хунта не отстъпва по репресивност на севернокорейския си аналог. През 1979 година президентът е лично застрелян от директора на корейското разузнаване, но именно мълниеносните реформи на Пак Чон-Хи помагат на страна не само да задмине Северна Корея , но и да стане впоследствие една от най-развитите и богати държави в света.

Бъдещето на Северна Корея – империя или провинция?


ДНЕС, 10-ти Октомври, 2010 година, в севернокорейската столица Пхенян се проведе военен парад в чест на 65-тата годишнина на режима. В офциалната история на страната често датите и годините се нагласят и променят. По интересен начин държавни биографи описват и рождението на сегашния лидер Ким Чен-Ир, съчетавайки комунистически тип култ към личността с азиатска мистика – рождението му е предизвестено от лястовица, а на самия ден се е появила двойна дъга в небето. Макар „великият лидер” да е роден във военна база в СССР по време на партизанските години на баща си, в официалната биография животът на Ким Чен-Ир започва в планината Баекду – свято място за всички корейци и люлка на корейската цивилизация.

В Северна Корея властва първата и единствена комунистическа династия в света:

  • от 1947 до смъртта си през 1994 управлява Ким Ир-Сен, обявен в деня на смъртта си за „вечен президент”;
  • от 1994 до днес управлява Ким Чен-Ир – син на първия севернокорейски лидер;
  • на 10.10.10г. официално бе потвърдено, че синът на сегашния лидер – 28-годишният Ким Чен-Ун, ще наследи престола на 69-годишния си баща.

МЛАДИЯТ КИМ ЧЕН-УН е най-малкият син на великия лидер, но досега е оставал извън обективите на западните анализатори и медии. Завършва образованието си в Швейцария (под фалшиво име) преди няколко години, но на днешната дата получи чин генерал, 4-та степен, най-високия в страната. Много хора се питат дали младият лидер ще започне реформи в страната си, тъй както Раул Кастро след оттеглянето на брат му Фидел от половин вековния му пост. Но шансовете за съществени промени в Корея изглеждат малки.

СЕВЕРНА КОРЕЯ ПОД ВЛАСТТА НА КИМ ИР-СЕН от края на 40-те до средата на 90-те години вероятно представлява най-суровата диктатура в историята. Единствено СССР под властта на Сталин и Камбоджа под властта на Пол Пот са изпитвали подобна бруталност и репресии. През 80-те години България и КНДР (Корейска народна демократична република) са били „братски” държави, но само малък брой българи са посещавали своите „братя” в далечна Азия. Рестрикциите в България са били незначителни в сравнение с тези в Корея. Всяка сутрин сирена буди за работа двумилионната столица, а облечените еднакво хора се запътват към фабриките и заводите. Дори на „братски” народи като българския не се е позволявало да общуват свободно с корейците и са били настанявани в специален дипломатически квартал/гето, ограден от електрифицирана бодлива тел, войници с кучета и сирени. Всичко в бита на корейците е зависело от държавата – дневни дажби храна, ежемесечни и ежегодни дажби за дрехи и обувки, задължителни и ежедневни лекции по чухче/джуче (официалното наименование на местния вариант на сталинизма) и т.н. Няколкото телевизии и радиостанции са спазвали стриктна партийна линия, макар едва 5% от населението да е имало приемници в дома си. Това е била действителността на Северна Корея до смъртта на великия лидер през 1994. Някои анализатори погрешно обаче описват държавата от 1994 до днес по същия начин.

СЛЕД СМЪРТТА НА КИМ ИР-СЕН на власт идва синът му Ким Чен-Ир. В страната настъпва социална и икономическа катастрофа, държавната система за хранителни дажби се срива, а селскостопанската индустрия понася тежки удари. В страна с отворена икономика и граници това би представлявал единствено икономически проблем, но в северна Корея настъпва истински глад – от 1996 до 1999 умират около един милион души (различните данни варират от 800,000 до 3,500,000). КНДР претърпява национална катастрофа. Медицински проучвания относно недохранването (сред оцелелите) показват стряскащи резултати – сравнение между средностатистическите данни за севернокорейските и южнокорейските деца показват разлика от 10см и 10кг. Това са деца от един и същи народ и раса, носещи един и същи ген, практически неповлиян през вековете от други народи, живяли допреди Втората световна война в едни и същи условия. Най-големите врагове на режима – капиталистическа Америка, продажна и предателска Южна Корея и империалистическа Япония, са и най-големите дарители на хуманитарна помощ, която спасява живота на милиони.

ИКОНОМИКАТА НА СЕВЕРНА КОРЕЯ е тотално срината. През студената война режимът е разчитал на щедра помощ от СССР, на техника и инфраструктура, останали от времето на 35-годишната японската окупация (1910-1945) и на идеалистите в администрацията. През 90-те години вторият престолонаследник на комунистическата династия не е разполагал с нито едно от тези неща. Голяма част от промишлеността спира да съществува, неспособна да се крепи самостоятелно. Инвеститори трудно могат да се намерят – по политически причини, а в някои заводи все още се използва трофейна японска техника отпреди 70-80 години. Крахът на комунистическата империя е на хоризонта, а върхушката вижда реална опасност за статуквото и властта си. Поради това биват взети някои радикални мерки, които днес често се забравят от мнозина – икономически, социални и политически.

ПРЕМИНАЛИТЕ ГРАНИЦАТА ПРЕЗ 80-те ГОДИНИ са малцина, а заловените дори в братски Китай са пращани в лагери или разстрелвани. От 1996 година обаче започва неофициална (но масова) държавна политика на „затваряне на очите“. Днес се предполага, че между 50,000 и 100,000 севернокорейци пребивават нелегално в Китай, но с мълчаливото съгласие на двете страни. През последните години около 500,000 са отишли в Китай като гастарбайтери, работейки за около 2 долара на ден (цяло състояние за корейските стандарти). От една страна те носят свежи пари в икономиката на Корея, което се харесва на върхушката – този източник на пари осигурява известна сигурност и по-дълъг живот на режима. Чиновниците и митничарите също имат изгода от потока на хора до Китай – пословичната корупция в КНДР от последните 10-15 години им осигурява сигурен доход от рушвети. Но тъй като парите невинаги имат стойност в държава като Корея, много гурбетчии се връщат със стока – обувки, дрехи, храна, което също се харесва на властта. Малките частни предприятия (по същество тотално противопоставящи се на официалните догми на комунизма) са негласно разрешени от държавата, макар и със странни регламенти. Съществуват малки частни работилници и фабрики, закусвални, семейни хотели, пазари и даже частни маршрутни линии. Политиката на Пхенян обаче върви на зиг-заг и периодично властта обискира и затваря „току-що откритите” от органите на реда „нелегални капиталистически сборища”.

ЗАПЛАХА ЗА ПАРТИЯТА И ВЕЛИКИЯ ЛИДЕР е представлявала информацията, която пътуващите носят със себе си. Китай е тоталитарна държава, без свобода на словото и печата, но е сравнително лесно човек да се сдобие с елемнтарни средства за информация – радио апарати, GSM-и и др. В Северна Корея всички радио апарати са местно производство и непозволяват избор на честота – фиксирани са държавните станции. Но контрабандата на стандартни радиа и мобилни телефони от Китай е сравнително лесна, а информацията, до която хората получават достъп, опетнява партията и режима.
Докато държавата мълчаливо извлича полза от гурбетчиите, бежанците са нежелан ефект от слабия в последното десетилетие граничен контрол. Въпреки всички трудности държавата периодично засилва и отпуска мерките, демонстрирайки мощ и всявайки страхопочитание. През 2000 година около 200,000 бежанци успяват да избягат в Китай. През 2009 те са едва 35,000, което показва, че диктатурата продължава да действа. Държавата полага усилия да изкорени „вредните и упадъчни елементи на западната пропаганда” като DVD-та, касети и музика, даващи на северняците вкус от съвременната южнокорейска поп-култура. Северна Корея е единствената страна в историята, която периодично заменя периодите на де-сталинизация с периоди на ре-сталинизация.

ВИЕТНАМ И КИТАЙ са били в много отношения сходни с днешното положение на Корея. Те обаче претърпяват промени – запазват тоталитарността си, но се прощават с най-съществения елемент на комунизма – плановата държавна икономика. Заменят го с държавно-контролирана частна икономика, като в случая на Китай резултатът е пословичен – всеки втори продукт в Европа и САЩ носи надпис “Made in China”, а през 2010 Китай задмина Япония като втората най-силна икономика в света. Виетнам и Китай (Народна република Китай) обаче никога не са имали до себе си богата и демократична държава, която има същата култура, език и история. Тайван (Република Китай) не би била добър пример, предвид стократно по-малкия си размер. Северна и Южна Корея са изправени пред избор, сходен с този на Източна и Западна Германия. Сливането на двете държави при всяко положение би означавало присъединяване на севера към юга, не обратното. За комунистическата върхушка това би означавало тотална загуба на власт. Самостоятелни реформи, сходни с тези в Източна Европа (макар мащабите да са различни) биха довели до политическа и икономическа криза.

ПОЛИТИЦИТЕ В ЮЖНА КОРЕЯ също нямат голямо желание да видят краха на северните си колеги. Съотношението между брутния вътрешен продукт на глава от населението между източна и западна Германия по време на обединението е било 1 към 2. В корейския случай то е между 1 към 17 и 1 към 25. Внезапно присъединяване на севера към юга би означавало криза за икономиката. Държавата е сред най-развитите 30 в света по отношение на БВП на глава от населението, притежава завиден темп на икономически растеж, стабилност и технологична напредналост, с каквато едва няколко държави в света могат да се похвалят. По същите показатели Северна Корея отстъпва дори на Камерун, Судан, Монголия и Мавритания. Населението на юга е 50 милиона, а на севера – 25 милиона. Северните гурбетчии в Китай се радват на надница от 2 долара, докато средния южнокореец изкарва средно по 60 долара на ден. Малко са работодателите, политиците и дори обикновените хора в южна Корея, които искат внезапен прилив от 25 милиона души, склонни да работят за десетки пъти по-ниска заплата. Това е и причината Сеул да загърби политиката на конфронтация и демонстриране на сила през 90-те години и да приеме политиката на хуманитарни (а често и прикрити икономически) помощи за северния си съсед – осигурява се възможност комунистическата върхушка да запази властта си, а чрез малко капиталовложения икономиката се държи на ръба. Става дума за милиарди долари, които са нищо в сравнение с ефекта върху южната икономика от евентуално обединение.

ЛИДЕРИТЕ НА СЕВЕРНА КОРЕЯ обаче неведнъж за показвали склонност към нелогични и спонтанни решения. За бъдещия лидер, Ким Чен-Ун се знае малко, но не би учудило никого, ако той възприеме странните подходи на баща си. Също така не е вероятно либерализиране на политиката в страна, в която властта дори не излиза от семейството. Не трябва да се забравя също и че държавата разполага с ядрено оръжие и 4-тата по големина армия в света (1,200,000).
.