Турция – нова Османска империя или следващият член на ЕС?


ПРЕДИСТОРИЯ – От векове насам въпросът дали Турция е европейска или азиатска държава никога не е имал еднозначен отговор. Ако до 19-ти век Османската империя е водила самостоятелна политика като силен играч на европейската (и световната) сцена, то залеза на султаната го поставя по-близо до Европа. Огромната мюсюлманска армия се превръща от най-голямата заплаха за Австро-Унгария в буфер между Европа и Руската империя. По време на Кримската Война турската армия с помощта на французи, англичани, германци и италианци се изправя срещу войниците на цар Николай Първи. През Първата световна война страната е сред губещите, но след нея националистите успяват да свалят султана, слагайки край на Османската Империя. От встъпването в длъжност през 1923 година на първия президент на република Турция – Мустафа Кемал Ататюрк, страната е подложена на силна модернизация, а Исляма е заменен с яростно светски национализъм (кемализъм). Московския договор от 1921 сближава СССР и младата турска република, а приятелството им остава чак до 1945 година. През 30-те години обаче „заплахата от западните страни” изглежда все по-далечна за управниците в новата столица Анкара и отношенията с европейските държави са нормализирани. Макар страната да е ухажвана от големите европейски сили през войната 1939-1945, тя успява да запази неутралитет. Едва през Февруари, 1945, когато поражението на Германия е било на хоризонта, Анкара официално обявява война на Берлин, печелейки дипломатически и политически дивиденти, без да дава никакви жертви. Това е и една от причините Турция да се оказва от „западната страна” на Желязната завеса, макар географски да е на изток от социалистическа България. До края на студената война, а и след това Анкара поддържа строг анти-комунистически курс, светския национализъм отдалечава страната от арабските и мюсюлманските държави. Периодът е белязан и от изключително добри отношения със западните страни и Израел, а като втората най-голяма армия в НАТО Турция е важен стратегически партньор на Вашингтон. Но днес почти вековната про-западна ориентация на страната е поставено под въпрос.

Има още

История на турската ИХХ


Турската организация ИХХ стана известна покрай случая с Мави Мармара преди няколко месеца, но макар да е била извън обектива на световните телевизионни агенции, много преди това ИХХ (превод – Фондация за човешки права и свободи) е била обект на изследване от редица турски, западноевропейски и американски експерти в областта на тероризма.
Повече информация в блога за организацията и участието и в случая Мави Мармара :

Мави Мармара от Свободната Флотилия за Газа

Европа и турските ислямисти от ИХХ

Под прикритието на хуманитарна организация, ИХХ извършва и други дейности, спонсорирайки и създавайки ислямистки клетки по цял веч, най-вече в конфликтните точки по света.

Още през 90-те години на 20-ти век членове на групировката са арестувани за директни и индиректни връзки с терористични организации, както и подозрения за участие в подготовката и извършването на терористични атентати. Арестувани са от самите турски власти (преди идването на власт на сегашната ислямистка партия на Ердоган), които през 1997 научават, че организацията купува автоматични оръжия и амуниции. В истанбулската им централа са открити автомати, експлозиви, химикали и инструкции за произвеждане на бомби. След преглед на прихванатите от турските власти документи става ясно, че ИХХ е набирала, обучавала и пращала муджахидини в Афганистан, Босна и Чечня.


Жан-Луис Бружер е прословут френски разследващ магистрат, съдия и експерт по тероризма. Разследвал е взривяването на полет 772 от либийски терористи през 1989 година, но истинско признание получава при залавянето през 1994 на най-големия терорист в модерната история – Илич Рамирез Санчез, познат като Карлос-Чакала.

Години преди Мави Мармара, Жан-Луис Бружер посочва Бюлент Йълдъръм, лидер на ИХХ, като човекът, обучавал и пращал муджахидини по цял свят в свой доклад за терористичните организации и каналите им за набиране на средства. Цитиран е също и от Датския Институт по Международни Изследвания през 2006 година в доклад, отново уличаващ турската организация.
От телефонните разпечатки от 1996 се разбира, че от централата на ИХХ се водени множество резговори с членове на клетката на ал-Кайда в Милано, както и с редица алжирски, терористични групировки, които от години се борят да свалят от власт алжирското правителство. Засечени са и разговори персонално с Абу ал-Ма’али – прославилия се ръководител на 3-та Босненска Муджахидинска Бригада (кратък документален филм), по време на войната в Югославия, ветеран от ислямските бригади в Косово, бил се рамо до рамо с албанската Армия за Освобождение на Косово. Също така е бил човекът за контакт между редица групировки действащи в Европа и клетката на ал-Кайда в Пакистан.

Преди десетина години Жан-Луис Бружер свидетелства лично по време на делото срещу Ахмед Резам, отговорен за провалените атентати в Йордания и САЩ. Жан-Луис Бружер заявява, че ИХХ взема пряко участие по време на планирането на операцията.
Болшинството от сегашните членове на ИХХ са бивши членове на БИФ, приета от редица западни агенции за терористична организация, както и на ТЗФА, създадена от ръководителя на БИФ (месеци преди същата да влезе в нелегалност).
ИХХ също така членува и в Съюза на Праведните – ислямистка организация, която използва хуманитарни мисии за прикритие. Създадена е от поддръжници и членове на палестинското движение ХАМАС в Саудитска Арабия, а според американския Държавен департамент редом с хуманитарните мисии, организацията подкрепя терористични движения. Под шапката на Съюза на Праведните е и групировката на шейх Мохамед Али Хасан ал-Моаяд – радикален йеменски религиозен водач, заловен от ФБР и осъден до живот за набиране на средства и финансиране на ХАМАС и ал-Кайда.

Кратък документален филм за Босненските Муджахидини, с чиито лидери ИХХ (според турските, френските и американските власти) са имали контакти :
.

Тихия палестински проблем – Ливан и Йордания


ЛИВАН

Близо 400,000 палестинци се намират в 4-милионен Ливан и макар да живеят там от над 60 години (в следствие на войната 1948-1949, повече информация – Палестинските бежанци – друг поглед), те са третирани като чужденци. Липсата им на права и ливанската национална сигурност са близко свързани. Ефект, който е описан от International Crisis Group като „бомба със закъснител”. По време периодични вълни от насилие, палестински екстремисти напомнят на правителството, а и изобщо ливанския народ, че този проблем няма да се саморазреши.

Изненадвайки целия свят на 15 Юни ливанския парламент прие за разглеждане няколко проекто-закона, осигуряващи на палестинците в Ливан основни граждански права. Идеята идва от известния с непредсказуемостта си друзски лидер Уалид Джумблат. От него идва предложението на палестинците да се разреши да притежават имот, да се възползват от социални помощи и да се улесни намирането им на работа. Но в парламента предложенията му срещат силна опозиция и са върнати за едномесечно преразглеждане. Но дори да бъде прието само правото на работа ще бъде историческа стъпка за палестинската общност в Ливан.

На палестинците в Ливан е забранено да работят като лекари, адвокати, да взимат държавнически или административни постове, а до скоро бе забранено да работят като таксиджии и строителни работници. Общо 25 професии са им забранени със закон. Малко от тях получават гражданство, на практика единствено християните, тъй като Ливан е арабската държава с най-голям процент християни, които традиционни имат и голяма сила в политическия живот. Болшинството от палестинците-мюсюлмани обаче са принудени да живеят в определените от държавата лагери/села/квартали. Безработицата сред тях е 2-3 пъти по-висока от тази сред мнозинството. Средния доход на палестинско домакинство в страната е 300$ на месец. При 5-членно семейство това прави по 60$ на месец, докато средната месечна заплата в Ливан е между 500 и 600$ на човек. Статистиката сочи, че палестинците в Ливан получават до 10 пъти по-малко от средното за страната (10% от средното). За сравнение, средната заплата в Израел е 2000$, а средната заплата на израелските араби е 1400$ (според данни на ИЦБ). Което е 70% от средното. Освен това, израелските палестински араби се радват на по-малка детска смъртност, по-дълъг живот, по-висок жизнен стандарт, по-високо и добро образование не само спрямо палестинците в Ливан, но и спрямо всички околни държави. Но въпреки това бедността и отчаянието на палестинците в Ливан рядко намират място в ефира на големите медии.

Фатах ал-Ислям е сравнително млада, ислямистка групировка, която поддържа добри отношения с други регионални организации. Сирийското, ливанското, германското и други правителства посочват контакти на групата с покойния Абу Мосаб ал-Заркаи (терориста-рекордьор в Ирак), с ал-Кайда, както и пряка отговорност в атентатите в Германия, 2006 и Дамаск, Сирия, 2008 (17 смъртни случая). През 2007 година групировката успява да проникне в палестинското селище Нахр ал-Баред, северен Ливан. Следват няколко месеца на насилие, през които умират над 2500 души. Светът обаче не отделя особено внимание, тъй като никой не иска да се намесва във вътрешноарабски конфликти. Макар те да са причина за 95% от смъртните случаи в арабския свят от последните 70 години. Сблъсъците през 2007 в Ливан обаче за пореден път върнаха проблема с палестинците в страната на дневен ред.

Има още