Палестинската държава и ООН


Този месец (Септември, 2011) държавите-членки на ООН ще гласуват върху статута на държавата Палестина. Ход, следващ години неуспешни преговори между израелските правителства и палестинската национална власт. Според последната това е в интерес и на двете страни, докато Йерусалим счита това за стъпка назад.

Виж още :
Териториални аспекти на израелско-арабския конфликт

Докладът „Голдстоун” понася още един удар

Най-известните вземания на заложници част 2
Израелско-арабската война 1948-1949
Тихия палестински проблем – Ливан и Йордания

Ракетна атака-уникат „пропуска“ Израел

Смъртта на Абу Дауд от „Черния Септември“

Палестинската държава

Макар Йордания да е арабска държава, с мнозинство палестинско население и част от историческа Палестина, властта е спирала всички опити на палестинското мнозинство да превърне хашемитската монархия в палестинска република. Палестинците се нуждаят от своя държава и не е преувеличение да се каже, че те са най-голямата жертва от целия израелско-арабски конфликт (чия е друга тема). Вътрешно арабските междудържавни борби са станали причина палестинските араби да бъдат гонени от Либия и Кувейт, без да са отговорни за случващото се на хиляди километри от тях. На никого не би се харесало да живее под военна власт. Светът е единодушен в това, че палестинска държава трябва да има, първата проява в историята на която е създадената с помощта на Израел палестинска национална власт. Но теория и практика са две различни неща – идеализма за независима държава не трябва да се обърква с опитите на Фатах (пък и Хамас, Движението за Ислямски Джихад в Палестина и др.) за получаване на повече власт. Освен стратегически удобна позиция за палестинската политическа върхушка, гласуването в ООН след седмица не може да донесе облаги на никого (лек по-смъртоносен от болестта). Съществуването на двама палестински президенти и двама министър-председатели, по един от двете групировки и географското разделение на сферите им на влияние (Газа/ЗБ), позволява на ръководствата да оправдават всичките си действия и бездействия. Хората са равни и всеки е продукт на заобикалящата го среда – палестинците трябва да се освободят от сегашните си господари и да изберат лидери, ценящи своя живот повече от смъртта на другите.

Предистория

След няколко неуспешни опита на международната общност и Лондон да въдворят ред и постигнат мир, ООН приема през 1947г. резолюция 181, с която се разделя остатъка от британския мандат в Палестина на две части – еврейска и арабска държава. Специален административен статут е даден на Йерусалим и околните селища, с което ООН поема отговорността върху него.
Резолюцията е приета от еврейската власт (еврейската агенция), но отхвърлена от палестинските арабски лидери, които отначало обявяват стачки против решението. В края на годината се слага начало и на партизанска война, след като арабски група започва серия от нападения по еврейски автобуси и пазари, довело до постепенна ескалация на напрежението и нападения от двете страни.
На 14-ти Май, 1948, еврейските лидери, начело с Давид Бен Гурион обявяват независимостта на Израел, а след броени часове арабски армии нахлуват в британския мандат ( който официално изтича ден по-късно). Срещу Израел се изправят палестинските бойци от Джаиш ал-Джихад ал-Мукадас (Армия на Джихада) и Арабската освободителна армия, Египет, Сирия, Ливан, Саудитска Арабия, Йемен, Ирак и други доброволци от арабските страни, за повече информация виж Израелско-арабската война 1948-1949.
След края на войната израелската армия пленява част от териториите, предназначени за бъдещата палестинска държава, а болшинството биват окупирани от Египет (ивицата Газа) и Йордания (Западния бряг). Положение, което се запазва до 1967, когато арабските държави отнова са разбити и тези земи са окупирани от Израел. За повече информация виж Териториални аспекти на израелско-арабския конфликт.

Емблемата на ООП (обърнете внимание на изобразената карта)

Месеци по-късно на конференция в Хартум, Судан, Арабската лига излиза с пословичното си изявление на „трите НЕ-та” – не на мира с Израел, не на признавате на Израел и не на преговорите. Също на среща на Арабската лига обаче (през 1964 в Кайро) бива създадена Организацията за Освобождение на Палестина (ООП), целяща „освобождение чрез въоръжена съпротива”.
Ако погледнем исканията на ООП днес за палестинска държава в Западния бряг и ивицата Газа позицията им през 1964г. (когато тези територии са под египетска и йорданска окупация) изглежда повече от странна.
След години на терористични атаки и израелски ответни удари (вкл. и в Тунис, за повече информация виж Абу Джихад и израелския рейд в Тунис) се стига за първи път до мирно споразумение в Осло, 1993 година, с което се създава Палестинската национална власт (ПНВ), администрирана от ООП (доминираща фракция в която е групировката Фатах, водена от Ясер Арафат).
Изтеглянето на израелската армия от някои от териториите създава вакуум, който ООП бързо запълва. Според статистиката обаче следващата година става най-кървавата в историята на терористичните атентати срещу Израел. Ако до този момент ООП е действала отвън като терористична групировка, то след 1993 палестинската власт създава вестници (официалния ал-Хаят ал-Джадида), телевизии и др.

Бригадите на мъчениците от ал-Акса, въоръженото крило на Фатах

Официално Ясер Арафат и ООП се дистанцират от тероризма пред международната публика, но едновременно с това през 1995 година се създава Танзим, въоръжено крило изключително под властта на Фатах (не ООП). Танзим е отговорно за множество въоръжени нападения и пращане на камикадзета, а в навечерието на Втората Интифада (2000г) създават Бригадите на мъчениците от ал-Акса, отговорни за около 25% от самоубийствените атентати. В много от случаите едни и същи хора са в ръководството на Бригадите на мъчениците от ал-Акса, Танзим, Фатах, ООП и ПНВ (пример – Маруан Баргути). По време на втората интифада Танзим и изобщо Фатах си сътрудничат с бъдещия си враг Хамас и съответно въоръженото крило – Бригадите ал-Касам, описано от личната гледна точка на Мосаб Хасан Юсуф, син на един от основателите на Хамас и неин член в книгата му „Син на Хамас”. Документален филм за М.Х. Юсуф, част 1 от 6 :
. .

Хамас изстрелват ракета от гъсто населените жилищни райони на Газа

През 2005 година израелското правителство решава едностранно и безусловно да се изтегли от ивицата Газа, както и да разруши всички еврейски селища в тази окупирана територия, като не са поставени никакви условия и изисквания към палестинската власт. Още от 2001 година различните групировки прибавят ракетите в своя арсенал, но в годината след изтеглянето на израелската армия от Газа броя на изстреляните ракети нараства 4.3 пъти. През 2006 година се провеждат първите демократични палестински избори, считани за честни, без сериозни злоупотреби и измами. Провеждането на изборите идва след силен американски натиск, но резултатът не е това, на което Вашингтон, Брюксел, Йерусалим или ООН  се надяват – ислямистката групировка Хамас взима повече гласове от националистите Фатах/ООП. Последните обаче не искат да се разделят с властта си, която неизбрани налагат почти 20 години и се стига до гражданска война в крайбрежната ивица, в които Хамас надделяват и изгонват опонентите си. Сходно е и положението в Западния бряг, където Фатах правят всичко възможно, за да запазят статуквото си.

Жените в Газа

Талибаноидният режим (по думите на арабския журналист Халед Абу Тоамех), ноложен от Хамас в Газа се характеризира с ясно отричане на светските ценности и връщане към ислямските канони. Създава се религиозна полиция, „предотвратяваща порочността” по улиците на ивицата, на жените е забранено да ходят по улиците незабулени, да пушат, танцуват и е силно ограничено движението им без доверен мъж (съпруг, баща, брат). Изгаряни са книги, феновете на модерна (но „неислямска”) музика са бити по улиците, сватбени тържества, в които се слуша „музиката на врага” са разбивани от полицията, забранена е откритата продажба на сутиени, водни паркове и басейни биват затворени, тъй като допускат едновременно и мъже, и жени. Тези и много други обезпокоителни факти карат много хора в демократичния свят да се притесняват от създаването на т.нар. „Хамастан”. Тези притеснения не остават без отговор :

Трябва да бъде Хамастан. Защо не?

Махмуд ал-Захар, един от основателите и днешни лидери на Хамас.

КАРИН А

Много преди Хамас да станат силните на деня (и малко или много да изместят Фатах от челното място), палестинската власт се е занимавала с много повече от „градене на нова държава“. На 3-ти Януари, 2002г., израелската флота прихваща търговския кораб „Карин-А“, закупен няколко години по-рано от палестинската национална власт с капита Омар Акауи (Фатах). На борда е превозвана комерсиална стока на стойност милиони долари, зад която са прикрити оръжия. Намерени са преносими зенитно-ракетни комплекси „Стрела-2“, противотанкови управляеми раективни снаряди „Малютка“, 107мм ракети и пускови у-ва за тях, 122мм ракети и пускови у-ва за тях, 60мм, 81мм и 120мм минохвъргачки, както и мини за тях, РПГ-18, РПГ-7, както и амуниции за тях, осколъчни гранти ОГ-7, амуниции за РПГ-3, противотанкови мини ТМА5, ТМА3, ЙМ3 и ЙМ1, автомати АК-47, снайперски пушки Драгунов и картечници ПК, както и пълнители и амуниции за тях и над 2 тона и половина пластични експлозиви Ц-4 и ТНТ. Една снимка струва колкото хиляда думи :

Виктория

За съжаление това не е изолиран случай, а практика. Преди няколко месеца (15.03.2011г.) израелските военноморски сили прихващат търговски кораб, плаващ под либерийски флаг, пренасящ иранска пратка оръжия за Газа. На борда са намерени над 50 тона оръжия – десетки хиляди патрони, хиляди мини, минохвъргачки, ракети, пускови устройства за тях, дори и противокорабни ракети. Ръководствата за употреба на някои от оръжията са на фарси/персийски (Иран), а много от опаковъчните и др. материали са със сирийски произход.

50 тона оръжия, иззети от кораба „Виктория“, плаващ под либерийски флаг за Газа :


4.11.2009 – израелската армия прихваща кораб, превозващ 500 тона оръжия от Иран за Сирия (крайна дестинация – Хизбула).

Индоктринация

Преди 1993 (Осло) ООП е действала отвън, провеждала атентати и т.н., но след създаването на ПНВ се създават вестници, телевизии др., създава се министерство на образованието, което издава собствени учебници. Въпреки наличието на мирни споразумения, мирът не е най-обсъжданата тема, напротив.

Момиче пее песен за мъченичеството в името на Аллах. Текстът на песента :

Когато станем мъченици ще отидем в Рая.
Не казвайте, че сме малки.
Този начин на живот ни е направил възрастни.
……
Без Палестина какъв смисъл има от детство?
Деца, вие изпълнихте своето (религиозно) задължение и Суна (ислямска традиция) :
Няма друг Бог освен Аллах и шахидът (мъченикът) е любимец на Аллах.
Вие ни показахте значението на героизма.
……
Дори и да ни дадад света с всичките му богатства, не, няма да ни накара да забравим Палестина. Изобщо.
Това е страната ми и давам кръвта си за нея.

Майка на терорист, убит от армията :

Винаги  сме се надявали за неговата Шахада (мъченичество), знаейки че той искаше да умре като мъченик (шахид). Всеки път когато излизаше му казвахме „дано Аллах е с теб“. Знаехме, че той искаше да умре като мъченик. Слава на Аллах – синът ми търсеше мъченичество и го постигна. Моят призив към всяка майка е да жертва детето си за Палестина.
Друга жена : В името на Аллах, приветстваме всеки мъченик все едно е младоженец сред нас„.

.

3.12.2010г – Ал-Акса ТВ (Хамас)

Аллах, о, наш господар, заличи враговете си, враговете на религията на всички места.
Аллах, срази евреите и техните симпатизанти,
Християните и техните поддръжници
Комунистите и техните последователи
Аллах, преброй ги и ги убий до последния, не оставяй нито един

22.01.2010 – Ал-Акса ТВ

Водещ : Как се чувстваше по време на войната в Газа през 2009? Страхуваше ли се, че ще умреш, че ще напуснеш този свят?
Момиче (обадило се по телефона) : Не, не се страхувах. Мечтаех си за Шахада (мъченичество) – Шахада за Аллах.
Водещия : Колко прекрасно! Дори това малко момиче – на колко години си?
Момиче : На 10.
Водеща : Тя не е на повече от 10 и иска да умре като Шахида (мъченичка) за Аллах. Всички мечтаем за това. 

Виж още – видео, призоваващо дъщерята на атентаторка-камикадзе да последва стъпките на майка си.

Архив от клипове, статии във вестници и списания, речи на духовни и политически лидери, извадки от учебници и други можете да намерите на страницата на Palestinian media watch.

Протестите в Сирия


Вече близо половин година огънят на т.нар. Арабска пролет бушува в Близкия Изток и северна Африка. На 5-ти Януари, 2011, тунизийският уличен търговец Мохамед Буазизи от отчаяние се залива с бензин, запалвайки не само себе си, но и целия регион. 9 дни по-късно 23-годишното авторитарно управление на президента на Тунис Бен Али приключва, а цената е над 200 убити. След по-малко от месец същата съдба спохожда и Хосни Мубарак – спиращите дъха многомилионни демонстрации на площад Тахрир, сблъсъците между протестиращите и органите на реда (убитите са над 800) и идването на армията прекратяват 30-годишното управление на диктатора в страната на фараоните. Домино-ефектът достига и Либия, намираща се вече 42-години под властта на най-ексцентричния от всички арабски диктатори – Муамар Кадафи, най-дълго служилия държавен глава днес. Но заразлика от Египет и Тунис проблемите не се ограничават до улични сблъсъци и стачки, а за отрицателно време страната изпада в състояние на гражданска война, която до днес е отнела живота на около 15,000 души. Протестите се разпростират до Бахрейн, Саудитска Арабия, Йордания и др., навсякъде със своите различия, но и общи черти. Но освен Либия, единствено в Йемен и Сирия прерастват в нещо повече. Виж също Египетските протести.

Населението на Сирия

карта на религиозните групи в Сирия

Сирия е арабска държава, но със значителен брой малцинства, най-голямото от които са кюрдите, представляващи 10% от населението, но мнозинство в някои северни райони на страна (част от Кюрдистан). По-силно е религиозното разделение в страната – мюсюлманите сунити, не всички от които са араби, представляват около ¾ от страната. Мюсюлманите алавити, често описвани като секта на шиитския Ислям, представляват 10-15% от населението, а християните – около 10%. Заразлика от своите съседи Ливан и Ирак, в Сирия традиционно има относително разбирателство между отделните религии и народи, с някои изключения. Но макар страната да бе рекламирана като пример за толерантност, етническите и религиозните различия и вражди се използват в сегашната криза.

Династията Асад

През 1963 година в Ирак и в Сирия на власт идват Баас, арабската националистическа, социалистическа партия. По-късно след вътрешнопартийни преврати начело на двете нации застават Саддам Хюсеин и Хафез ал-Асад. Властта на втория в Сирия продължава до смъртта му през 2000 година, след което е наследен от сина си Башар ал-Асад, сегашен президент на страната. Макар да управлява страна от 40 години, „династията” Асад спада към малцинствената религиозна група на алавитите, традиционно заемащи по-ниско положение в обществото. С идването на власт управляващата фамилия започва да слага алавити в повечето висши държавнически и военни постове. От самото си начало социалистическата власт се опитва да се справи с ислямистките терористи, водещи открита война срещу правителството и светските му устои. Кулминацията идва през 1982 в гр. Хама – над 30,000 души са убити, с което правителството слага край не само на ислямистката опозиция, използвана често като плашило, но и на всякакво открито инакомислие и несъгласие с думата на Баас. .

През 1970-1971 йорданската власт води военна кампания срещу водената от Ясер Арафат Организация за Освобождение на Палестина (ООП), която атакува оттам Израел, създава „държава в държавата” и се опитва да свали властта в Аман. Сирийските войски нахлуват в Йордания на помощ на ООП, като Хафез ал-Асад взема ключова роля във военната операция. Виждайки огромна заплаха за властта си, йорданският крал Хюсеин се обръща към САЩ, молейки за израелска военна интервенция – прелитащите над сирийските танкове израелски самолети успяват да сплашат тогавашния сирийски президент и армията се изтегля, а Йордания успява да изтласка ООП в Ливан. Хафез ал-Асад, ръководил военната операция и настоявал за разширяване на фронта, идва на власт след вътрешнопартиен преврат след няколко месеца.

През 1973 Сирия (вече с Асад на президенския пост) и Египет нападат изненадващо Израел в деня на Йом Кипур, еврейския празник на прошката (виж също : документален филм за войната на Йом Кипур). Макар войната да завършва с военен провал на арабската инициатива, египетския президент Ануар Садат става първия арабски лидер, който започва преговори с Израел, посещава Тел Авив и подписва мирен договор. Страната му си връща Синайския п-ов, богат на петрол, три пъти по-голям на площ от Израел и разположен стратегически между Суецкия канал и Червено море. Сирия обаче не приема мирния договор, продължава враждебната си политика спрямо Израел, а отношенията между Дамаск и Кайро охладняват.

Ливански протест против сирийската окупация, Кедровата революция, 2005

Изтласкани от йорданците, ООП се установяват в Ливан, където също се опитват да създадат „държава в държавата”. Това довежда през 1975 до началото на Ливанската гражданска война, продължила 25 години. Година по-късно Хафез ал-Асад изпраща войски в Ливан. Сирийската окупация продължава близо 30 години и отнема живота на десетки хиляди ливанци. През 2005 в бомбен атентат е убит ливанският държавен глава Рафик Харири, смятан от мнозина за ключова фигура във възстановяването на Ливан и сближаването на страната със Запада. Все още не е ясно дали сирийското правителство или поддържаната от тях и Иран терористична групировка Хизбула са организирали атентата, но след убийството има масови протести (т.нар. Кедрова революция, виж документален филм), които успяват в крайна сметка да накарат сирийските войски да напуснат страната, слагайки край на 30-годишната окупация. Атентатите срещу анти-сирийски политици продължават и след това, а половината от управляващата клика все още е под диктовката на Дамаск. Преди гражданската война и сирийската окупация Ливан е считан за „малкия Париж на Близкия Изток“ или „средиземноморския Лас Вегас“. Конкурсите „Мис Европа“ 8 пъти са провеждани в Бейрут, а в сферата на киното, музиката, туризма и спорта, Ливан е бил първенецът на арабския свят.

Репресивността и бруталността на сирийския режим днес нямат аналог в арабския свят, с изключение на „лудото куче на Близкия Изток“ – Муамар Кадафи.  За сметка на това социалистическата политика на страната носи и голяма модернизация. През управлението на партия Баас се вижда значителен напредък в сферата на образованието, медицината, социалното осигуряване; Асад е „сирийският Насър”. Постепенно обаче интензивността на реформите намалява и на преден план отново идват репресиите и липсата на каквито и да е свободи. След смъртта на Хафез ал-Асад неговият син Башар поема властта, а брат му Махер поема командването на Републиканската Гвардия. Следва кратък период на либерализация, в който властта гарантира свобода на словото и печата, а дисиденти се завръщат в страна. Използвайки похватите на съветския лидер Никита Хрушчов, Башар ал-Асад бързо праща старите и новите си политически опоненти в затвора, слагайки край на свободата и либерализацията. Следващите 10 години от управлението му са белязани от непрекъснато обещания за реформи.

Протестите през 2011

анти-правителствени протести в Сирия, Март, 2011

Протестите в Сирия започват още през Януари, но интензивността им е малка, сравнена с Тунис, Египет, Бахрейн и особено Либия. Башар ал-Асад уверява света, че народът му го обича, как той е единствения гарант за мир в страната, а правителствения апарат и държавните медии непрекъснато обвиняват Израел, САЩ и Европа за протестите в страната. Бързо обаче демонстрациите и стачките прерастват във въстание срещу властта, отнело засега живота на около 1,700 сирийци, което е повече от жертвите на всички арабски протести взети заедно, с изключение на Йемен и Либия. Половинчатите обещания на президента не само не успокояват страстите, а разгневяват допълнително населението. Режимът прибягва до изпитани тактики – „спонтанни” про-правителствени протести в столицата, каквито света видя и в Либия, и Египет. „Спонтанни” протести на израелско-сирийската граница, които се превърнаха в опит за нахлуване в Израел. Интересно е, че същия ден сирийската държавна ТВ предложи на зрителите си 24ч покритие на „спонтанните протести”, но репортажи за убитите в сирийските градове и села отсъстваха. Държавните медии продължиха да обвиняват ционистките, капиталистическите и империалистическите врагове на страната в подклаждане на протести в иначе спокойна и безгрижна Сирия.

сирийски бежански лагери, южна Турция

Про-правителствени сирийски блогъри в цял свят бяха и още са активизирани да отразяват щателно всички про-правителствени демонстрации, „манипулации на западните медии” и речи на президента, поставяйки в статиите си знак за равенство между сирийския патриотизъм и Башар ал-Асад. За сметка на това, както и в сирийските държавни медии, така и в тези блогове на десетките хиляди убити, ранени, арестувани или избягали в съседна Турция (по последни данни бежанците от Сирия са 10,000-15,000) почти не се отделя внимание. И ако това се беше случило преди 10 години нямаше да има особено значение, но блоговете, Фейсбук, Туитър и Скайп са основното оръжие на Арабската пролет. Идващото поколение ще даде оценка.

ПР-похватите на властта обаче нямаха желания ефект, а даже и допълнително разяриха част от обществото, чиито искания бяха окачествени като „чуждестранен заговор”. Именно заради това Дамаск започна да въоръжава редица алавитски (шиитската секта, към която управляващата фамилия принадлежи) села като предупреждение към сунитското мнозинство. Бяха използвани и услугите на Шабиха – управлявана от роднини на президента тежковъоръжена милиция, действаща като криминален синдикат. Основните й дейстности са рекет, грабежи, контрабанда на оръжия и наркотици. Бабаити от Шабиха заедно с армията и полицията потушават протестите, като най-явно бе присъствието им в потушаването на протестите в Латакия, област в Сирия с голям брой алавити и родно място на управляващата фамилия. По данни на посланника на САЩ към ООН Сюзън Райс, Дамаск се ползва с помощта на иранското правителство, което е изпратило войски от Армията на Пазителите на Ислямската Революция, което Техеран отрича.

Шабиха – правителствена мафия

Хама

протести в Хама, Юни, 2011

Градът Хама винаги е имал слава на по-консервативен и религиозен. Именно там през 1982 е и центърът на Мюсюлманското братство, чиито атентати срещу правителството довеждат до брутално потушаване на въстанието, отнело живота на 30,000 само в Хама. Макар опозицията да е смазана, лоялността на Хама винаги е била под въпрос. Когато Хафез ал-Асад умира през 2000 година единствено от правителствените сгради в града биват издигнати черни знамена. През 2011 именно в Хама са организирани най-мащабните демонстрации, довели до уволняването на губернатора на провинцията, обграждане на града от армията и множество жертви (само на 3-ти и 4-ти Юли са убити над 75 души в града). Но при сравнение с други градове се вижда ясна разлика в държавната тактика – голяма част от армейските части остават в периферията на Хама, а според някои активисти сред 3-ти Юли Дамаск изтегля някои от по-известните и агресивни членове на службите за сигурност, ход, тълкуван като опит да се избегне символично повторение на събитията от 1982.

Вероятно правителството се надява да спечели войната на изтощение – в момента в града не работят банки, служителите на водо- и електроснабдителните администрации са спрели да ходят на работа, регулировчиците са изчезнали от града, сметосъбиранети е прекратено, а армията е блокирала пътищата към града. Активистите се надяват, че ще успеят да последват примера на няколко либийски града, които след като излизат извън контрола на Кадафи започват да организират сами администрацията си, осигурявайки нощни патрули, почистващи групи и др. за населението. Сирийските протестиращи разполагат контролни пунктове в града, изисквайки документи за самоличност на шофьорите, но в опит да се дистанцират от властта и да демонстрират добрите си намерения се извиняват за проверките и често черпят водачите с бонбони. Човешки жест, показващ че въстанието се изразява не само на политическата сцена.

Реакциите

Сирия разчита на добрите си отношения с Русия и Китай, които защитават арабската държава с правото си на вето в ООН. Но ЕС, най-големия търговски партньор на страната, налага икономически санкции на режима, допълнително усложнявайки ситуацията за управляващата клика. От региона единствено ислямистката групировка Хизбула в Ливан и правителството на Иран подкрепят сирийския режим, обвинявайки „външните фактори” за ескалиране на напрежението. Редно е да се спомене, че при сравнение с Египет и Тунис, в Сирия относително голям брой от жертвите (няколко стотин души) са войници и полицаи. Властта непрекъснато излъчва кадри от убити свои служители, наричайки протестиращите „въоръжени банди” и терорести, платени от Вашингтон и Тел Авив. Според скорошните публикации САЩ са финансирали някои анти-правителствени организации и медии, но няма сериозни доказателства, които да сочат за връзка между въоръжените сблъсъци и други държави. От демографска гледна точка основните опоненти на властта са арабите-сунити. Християните действат по-плахо, опасявайки се, че предупрежденията на правителството, че ислямисти могат да завземат властта ще се окажат верни. Кюрдите, макар и мюсюлмани, се опасяват техните протести за равни права, гражданство и положение в страната да не бъдат тълкувани като сепаратистко движение, поради което дори в изцяло кюрдските градове и села лозунгите са внимателно подбрани.

Изход

Активистите днес гарантират, че дните на Асад са преброени, но властта му успява да се задържи, до голяма степен благодарение на елитните армейски части и Републиканската Гвардия, намиращи се под контрола на семейството. Засега опозицията отхвърля предложенията за диалог от правителството, настоявайки атаките срещу населението да спрат. Малко са и хората, които свободно подкрепят Асад, извън столицата, алавитските и държаните под контрол райони. Макар правителство да използва вечно дебнещия зад ъгъла ислямизъм, в Сирия Мюсюлманското братство (МБ) никога не е имало тази подкрепа, която има в Египет. В страната на фараоните, дори в контролираните от Хосни Мубарак избори, МБ успява да вземе 25-30% от гласовете на избори. По различни оценки в Сирия МБ би имало подкрепата на 5-10% от населението. Не е ясно и дали Дамаск няма да прибегне до война с Израел директно или чрез сателита си Хизбула, използвайки „стария враг” като обединяващ фактор. Вероятно би имало известен ефект, но би създало съвсем реалната заплаха от война с превъзхождащата израелска армия – също опасност за Асад. Основната причина за многото жертви е, че заразлика от Египет и Тунис, в Сирия армията не застана настраната на народа. Има дезертьори, но все още силовите структури са под контрола на властта. Сирия има и далеч по-добър контрол върху средствата за масова комуникация – Фейсбук, Скайп, Туитър, информационната инфраструктура на въстанието. Неслучайно събитията в Египет бяха наречени „Фейсбук революцията”. Но докато дългогодишния съюзник на властта в Кайро – САЩ, застана на страната на протестиращите и имаше немалка роля в свалянето на Хосни Мубарак, отношенията между Вашингтон и Дамаск са повече от студени. Големият брат на Сирия – Русия, застава твърдо зад своя съюзник, както и азиатския гигант Китай, военен и политически партньор на режима на Асад. В различните арабски държави резултатът от протестите бе различен, в някои все още продължават, в трети – прерастват във въоръжени сблъсъци. Времето ще покаже каква ще бъде съдбата на Сирия.

Виж също

Либия :

Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986

Либия и Запада – а сега накъде?

Либийския фронт – противоречиви сигнали

Развитие на войната в Либия

Синът на Кадафи умира след бомбардировка на НАТО

също :

Египетските протести

WikiLeaks – дипломатическата бомба в Близкия Изток

Тихия палестински проблем – Ливан и Йордания

Реформите в арабския свят

Абу Джихад и израелския рейд в Тунис

Война или улична престъпност


В медиите днес ежедневно се съобщава за смъртни случаи в т.нар. горещи точки на планетата. Вниманието, което се отделя на различните военни конфликти е непропорционално голямо на социалното им измерение. Всеки човешки живот е безценен, но дали войните са най-големия масов убиец в 21-ви век? Всеки ден десетки умират по улиците на Йемен и Сирия, но в Бразилия, Ямайка и Салвадор уличната престъпност отнема живота на стотици ежедневно.

ДЕФИНИЦИЯ

Когато се говори за войните във Виетнам, Ирак и Либия се диференцира между „конвенционални”, „неконвенционални” и „асиметрични” военни действия. Под конвенционална война се разбира конфликт между две редовни армии, на две държави, изправящи се една срещу друга с всичките си войници, танкове и самолети. При асиметричните (неравнопоставени) воении действия една редовна армия се изправя срещу терористи и партизани. Асиметричните военни действия са един от двата типа неконвенционални войни, като вторият е между две или повече паравоенни формирования. Причините и поводите за всяка война са различни – геопотилитечески интереси, сигурност, идеологически причини и др. Ако всички тях сложим под общия знаменател „обикновени войни”, то по-лесно ще ги разграничим от уличните, криминални сблъсъци между враждуващи банди, картели и кланове. Икономическият и битов резултат от общата престъпност трудно може да бъде измерен, но най-явния показател, който е и основно средство за сравнение между обикновените и уличните войни са убийствата. В световната статистика е въведена величината брой убийства за година на 100,000 души от населението, или степен/ниво на убийства (от английски murder rate). Ако в държава с население 5млн. души бъдат извършени 250 убийства за една година, то степента на убийства ще бъде 250х100,000/5,000,000=5 – 5 от всеки 100,000 жители са били убити. Естествено, има известно разминаване между различните източници; важи и за България (виж по-долу).

БЪЛГАРИЯ

България е страна със сравнително висока престъпност – криминалният фактор не само ощетява държавата с милиарди всяка година, но задушава икономиката и спира развитието на страната. В модерния български фолклор се е появила поговорката „всяка държава си има мафия, но в България мафията си има държава”. Но докато престъпниците, носещи вратовръзки и движещи се с Мерцедеси са ежедневен пробелм за българската администрация, полиция и т.н., то убийствата в България са сравнително рядко срещано явление. През 2007 година в България според различните формални и неформални източници нивото е било между 2.2 и 3.4 на всеки 100,000. За сравнение в САЩ през 2008 е 5.4 по данни на Федералното бюро за разследване (ФБР). Това е и най-големия брой убийства към глава от населението в развитите страни.
Основните източници на информация за убийствата в страната са МВР и НСИ (Национален статистически институт), като в първия случай анализа на данните не бива обявен публично. Своята статистика НСИ изготвя на база смъртните актове от всяка една община, поради което се получават значителни разминавания с официалните полицейски данни, за които често се спекулира, че прикриват част от истината.

Преобладаващите причини за убийства са различни за всяка държава. В България мнозинството от убийствата са в следствие на битови разправи, в Ирак най-честата причина са терористични атаки, в Салвадор – сблъсъци между враждуващи банди, в Северна Корея пък са в резултат на държавния апарат.

ЕВРОПА

Статистика за настоящи, кандидат и потенциални членки на ЕС, както и Швейцария, Лихтенщайн, Исландия и Норвегия – брой убити на 100,000 души :

* Северна Ирландия (част от Обединеното Кралство); **включва Уелс, но не и Шотландия и Ирландия; ***Княжество Лихтенщайн; ****Велико Херцогство Люксембург.

Според тази класация, данните за която са взети от EuroStat (без Латвия, която иначе би трябвало да бъде на второ място), България се нарежда на 7-мо/8-мо място в Европа, но за статистиката са отчетени официално обявените от МВР данни. Според по-високите независими и неофициалнr оценки България задминава Финландия и Черна Гора.
Редно е да се спомене, че пикът в българската престъпност или поне в извършените убийства е отминал, за повече информация виж Тенденции на престъпността в България 2000-2005 г. След 1989 започва ръст на годиншия брой извършени убийства, стигащ връх през 1994 – 492 убийства или близо 6 на 100,000 души. Оттогава насам годишния брой спада, като днес нивото на убийства в страна е сходно с това от края на комунистическата ера.

 Данни за смъртните случаи в Ирак, за повече информация виж Статистика за жертвите в Ирак и анализ на кюрдския и шиитски сепаратизъм :
.

Сравнение между броя убийства за 100,000 души от 1990 до 2009 за Русия, България, САЩ, Великобритания, Ямайка, Салвадор и Колумбия :
.

САЩ

САЩ традиционно имат висока престъпност и голям брой убийства (статистика за САЩ 20-ти век

. Още от самото си създаване, до епохата на Дивия Запад, гангстерските войни през 30-те и уличните войни от 80-те насам, Америка винаги е имала славата на една от най-размирните държави в развития свят. САЩ са също така и на първо място в света по брой оръжия в граждански ръце (и като брой, и отнесено към населението), както и по брой затворници (също като брой и отнесено към населението). Разликите между убийствата на глава от населението за отделните щати и градове обаче са далеч по-големи от средното отклонение в стойностите в България, Великобритания, Германия, Русия. Докато средното ниво за Америка е 5.4 на 100,000, то в някои градове това е далеч по-високо :

ОГНЕСТРЕЛНИ ОРЪЖИЯ В БЪЛГАРИЯ

Като наследство от комунистическата ера, в България законите за притежание на оръжие са изключително стриктни – едва 255,000 българи (от 7,5 милиона) имат разрешително за оръжие, като общия брой притежавани оръжия е 330,000 по данни на МВР. 126,000 са регистрираните ловци в страната. Общо 138,000 български граждани имат разрешително за КНО (късо нарезно оръжие – пистолет или револвер) с цел самоотбрана. От тях пък 75,000 са бивши военни или полицаи. Което означава, че от обикновените български граждани, неслужили в полицията и армията едва 63,000 души имат право да носят пистолет със себе си за самоотбрана. Ако вземем общия брой (регистрирани, легални) оръжия в страната – 330,000, се получава, че на всеки 100 българи се падат 4.4 единици оръжие. В тази статистика не влиза обаче огромния брой незаконни оръжия в страната, с които се извършват голяма част от престъпленията. Стриктните закони за притежание на оръжие въздействат единствено върху редовите граждани, които спазват закона, докато за криминалния контингет гласуваните закони не са от особено значение. Ако законите за притежание в България се променят това не би оказало особено въздейства върху броя нелегални оръжия (огромна част от които са притежавани от престъпници). За повече информация виж Последици от разпространението на огнестрелни оръжия сред населението.

ОРЪЖИЯ=УБИЙСТВА?

У нас, а и по цял свят е разпространен митът, че високата престъпност и големия брой убийства са пряк резултат от наличието на огнестрелни оръжия и законите за притежанието им. Поддръжниците на тази теза често посочват САЩ – сред богатите страни тя е с най-голям брой убийства на всеки 100,000 души, а американската нация е най-силно въоръжената на земята. По притежание на оръжия Америка се нарежда на първо място като брой и брой на глава от населението. Докато за всеки 100 българи има 4.4 оръжия, то за същия брой американци американци има 89.3 единици. Изключвайки армиите, в САЩ се намира всяко трето оръжие в света. Привържениците на стриктните закони посочват това като причината за високата престъпност и големия брой убийства в страната на неограничените възможности. Но бърз поглед на статистика опровергава тази теза :

Изводът е, че не бива да се търси математическа зависимост между тези величини. Престъпността се влияе от редица фактори – социална история, манталитет, безработица, отглеждане на наркотици и др. Сегрегацията на расови и етнически малцинства, дори и да не е на законова основа, е предпоставка за престъпност и насилие. Докато в България културата на уличните банди е почти чужда, то в страни като САЩ, Салвадор, Бразилия, Колумбия, Ямайка, ЮАР, Белиз и др. е дълбоко вкоренена в манталитета на голяма част от населението.

СВЕТОВНА СТАТИСТИКА

Световна статистика за брой извършени убийства на всеки 100,000 граждани. Бележка – данните са от различни източници и е възможно известно отклонение.

РОС КЕМП ЗА БАНДИТЕ

Рос Кемп е британски журналист, направил документални филми за войната в Афганистан, сомалийските, индонезийските и нигерийските пирати, както и различните улични банди по света. Водещият се среща с членове на американските негърси банди Крипс и Блъдс, членове на Арийското братство, Мексиканската Мафия (име на банда в американските затвори), членове на паравоенните формирования в Колумбия, членове на Мара Салватруча (МС13 – най-голямата банда в света, Салвадор), руски нео-нацисти, както и с български, бразилски, южноафрикански, новозеландски, британски, ямайски и др. банди. В другите си предавания се среща с терористи от различни държави, както и сомалийски, нигерийски и индонезийски пирати.
всички документални филми на Рос Кемп, торент
епизод на „Рос Кемп за бандите“ – за циганските банди в България, торент

Синът на Кадафи умира след бомбардировка на НАТО


 В нощта между 30-ти Април и 1-ви Май, 2011, синът на либийския лидер Муамар Кадафи – Саиф ал-Араб („меча на арабите“)  умира по време на бомбардировка на силите на НАТО в Триполи. Баща му, управляващ страната вече 42 години му е гостувал, но според официално изявление на либийското правителство успява да се спаси. В удара умират и три от децата на Саиф ал-Араб.  Това повдига въпроси за ролята на НАТО в либийската кампания.

Прочети също :

Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986

Либия и Запада – а сега накъде?

Либийския фронт – противоречиви сигнали

Развитие на войната в Либия 

Според резолюция 1973 на Съвета за сигурност на ООН държавите (тогава Великобритания, Франция и САЩ) имат задължението да предпазят либийските цивилни от нови нападения. Забранява се всякакъв вид военна окупация и изпращане на редовни сухопътни войски, но резолюцията позволява изпращането на специални части и обучителен персонал, морска блокада, оръжейно ембарго, замразяване на банковите сметки на Кадафи и обкръжението му, забрана за нехуманитарни полети. Говорители на американското правителство заявяват, че самият либийски лидер няма да бъде мишена по време на бомбардировките. Но кампания, която по-късно минава под мандат на НАТО, среща редица трудности. 30% от армията на Кадафи е разрушена от коалиционните самолети, но правителствените войски приспособяват тактиката си към новите условия. Танкове, джипове, камиони, БТР-и биват паркирани в градовете, в непосредствена близост до жилищни постройки, превръщайки ги в жив щит. Предвижването на бронирани части през пустинята е прекратено, тъй като за западната авиация, по думите на един американски офицер това е „лов на патици”.

Бунтовник на ул. Триполи, град Мисурата, Либия

За сметка на това войските му вече се движат по обществените пътища в цивилни леки и товарни автомобили, трудно различими от тези на бунтовниците. Поради което вече има и няколко инцидента, в които НАТО бомбардира бунтовнически конвои. По думите на същия американски офицер това вече е „лов на вълци в гората”. Към всичко е редно и да се прибавят бюрократичните забавяния при вземане на решение за удар, които са добра новина за Кадафи, чиито снайперисти не престават да тероризират жителите на Мисурата и други либийски градове.

Гореспоменатите проблеми са сред причините за новия подход на НАТО – атака срещу самия Кадафи, както и семейството и обкръжението му. Офицер от НАТО, базиран в Италия отговаря с анонимно писмо, че съюзниците не са имали информация, че членове на семейството на Кадафи са се намирали в сградата. Същата е определена като командно-контролен център. Офицерът на посочва с какъв самолет и от коя държава е извършен удара.

Това не е първия случай, в който Муамар Кадафи се измъква на косъм от западна бомбардировка. След поредица либийски терористични атентати в Европа, последният от които в берлинска дискотека през 1986, американският президент Роналд Рейгън дава зелена светлина на ВВС за извършване на рейд по либийски военни цели. За повече информация виж Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986. Оцелявайки, Кадафи използва случая за да подсили култа към личността му и даже построява музей на „съпротивата”.

Новината са смъртта на Саиф ал-Араб е посрещната с празненства и всеобщо одобрение в Бенгази, де-факто столица на бунтовниците и Мисурата, обсаден от правителствени войски град на средиземноморието. Но въпреки това не всички в Либия са сигурни в достоверността на новината. Сред либийското бунтовническо правителство циркулира идеята, че смъртта на Саиф ал-Араб е изфабрикувана и либийският диктатор използва това за да спечели симпатии сред поданиците си.

Серия от статии за Либия в The Economist 
Статия за бомбардировката на НАТО и сина на Кадафи в New York Times

В същото време бунтовническите сили стават по-организирани и дисциплинирани, вслушвайки се в съветите на дезертьорите от армията на Кадафи. С по-добри комуникации, въоръжение, амуниции и запаси вече представляват по-сериозна пречка в градските боеве. Има слухове за американски и египетски спец.части, обучаващи бунтовниците в боравено с по-сложните и модерни оръжия. Голям проблем засега е и производството на петрол. От близо 2 милиона барела на ден преди започването на прерасналите в гражданска война протести, днес бунтовниците могат да осигурят производството на 100,000 барела на ден, твърдят от Arab Gulf Oil Company (Agoco). На 5-ти Април корабът „Екватор”, плаващ под либерийски флаг, пристига в износния терминал Марса ал-Харига край Тобрук (град в североизточна Либия под контрола на бунтовниците). Танкерът е способен да пренес 3 милиона барела, което по сегашните цени се равнява на около 120млн долара. Но при сегашното производство (равняващо се на около 4млн долара на ден, или 480млн долара за 4 месеца) трудно ще се захрани бюджета от 1.5 милиарда долара, обещан от финансовия министър на преходното правителство Али Тархоуни за следващите 4 месеца. Прецизните атаки на правителствените войски срещу сепаратиската петролна инфраструктура целят да пресекат единствения значим източник на пари за опозицията.

Развитие на войната в Либия


ПЪРВОНАЧАЛНИТЕ УСПЕХИ

Начинанията на либийските бунтовници са наистина впечатляващи. Още на 4-тия ден от протестите/бунта пленяват град Налут, областен град в западната част на Либия, в която традиционно Каддафи се ползва с повече уважение. На 6-тия ден е пленен и Бенгази, втория по големина град в страната и считан са сърцето на „анти-кадафизма”. На следващия ден бунтовниците контролират почти цялата източна крайбрежна ивица на страната – Адждабия, Байда, Шаххат, Дарна и Тобрук. Дни по-късно – и южната част на Триполитания (карта на трите основни области в Либия), както и Мисрата, Зауара и Мелита (които са в близост до столицата). В следващите седмици се водят битки и за Рас Лануф и Бин Джауад. Постиженията в началото на бунта се дължат на няколко фактора. Бен Али в Тунис и президента Мубарак в Египет са свалени от власт, а в повечето други арабски държави има масови протести. В общата еуфория се включват и либийците, надявайки се, че бързо ще сложат край на 42-годишното управление на ексцентричния диктатор Муамар Кадафи (най-дълго служилият лидер към днешна дата). Виждайки края на управлението му, редица дипломати подават оставка, а войници и офицери дезертират. Много от тях се присъединяват към бунтовниците. Уличните протести отдавна са се превърнали в гражданска война и везните се накланят в ущърб на Кадафи.

Виж също :
Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986
Либия и Запада – а сега накъде?
Либийския фронт – противоречиви сигнали

карта на стратегическите градове в северна Либия

Но 3 седмици след началото режимът започва контранастъпление. Кадафи прегрупира силите си и се възползва от услугите на наемници от черна Африка, арабския свят и дори Сърбия. Месец след началото на бунта успява да наложи обратно почти пълен контрол над цяла Триполитания. Адждабия, Брега, Рас Лануф и Бин Джауад отново са под негов контрол. Навсякъде из страната бунтовниците отстъпват, а бунтът им изглежда потушен. Закъснялата подкрепа на Франция, Великобритания и САЩ идва в 32-ия ден от бунта. Нейните успехи са също противоречиви, тъй като както изглежда има липса на политическо единство по отношение на Либия. Военният потенциал на трите страни, а по-късно и други стран-членки на НАТО, не е разгърнат изобщо. Въздушните атаки се ограничават от резолюция 1973 на Съвета за сигурност на ООН, според който тяхната цел е предпазване на цивилното население.
В таблицата може да видите стратегически важните градове в Либия в близо двумесечната война и хода на военните действия в тях.

 *в много случаи в конкретния ден при означени бомбардировки на НАТО са водени и военни действия между силите на правителството и бунтовниците.

 

УДОБНИЯ ДИКТАТОР

Сред западните правителства съществува и съмнение в крайния успех на въстанието – ако Кадафи запази властта си, то само Средиземно море разделя ЕС от Либия и нейния диктатор, известен с подкрепата си за различни терористични групировки и извършване на атентати в Европа. Освен това Либия произвежда 2% от световния петрол. 85% от продукцията отива в Европа, което отговаря за 11% от потреблението на ЕС (13.63 милиона барела/ден). Този процент е много по-висок в средиземноморските страни членки (Италия – 45%). Първата държава, която официално предлага да се наложат санкции над Триполи е и най-отдалечената европейска страна – Финландия. Последните съгласили се са средиземноморските островни републики Малта и Кипър. Кадафи по всеки критерий е удобен диктатор. С цената на репресии над либийците и липса на всякакви свободи, ЕС получава споразуменията за граничен контрол и екстрадация на нелегални имигранти. След като САЩ и коалицията нападнаха Ирак Кадафи се отказа от подкрепата си за тероризма. Прекрати и програмата на страната за създаване на ядрено оръжие от страх, че ще последва съдбата на Саддам Хюсеин. Започна постепенно нормализиране на отношенията със Запада – през 2004 започва работа петролопровода „Зелен поток” към Италия, през 2007 след преговори под патронажа на Никола Саркози са освободени българските медицински сестри. Нищо чудно, че репресиите над либийците са пренебрегвани от западните правителства.

 БУНТОВНИЦИТЕ

Самите бунтовници са нехомогенна група, съставена от хора с различни убеждения, цели и етнически (племенен) произход. В публикувано в Уикилийкс наскоро дипломатическо съобщение се описва отношението на източните племена към западните (към които принадлежи и Кадафи) – смятани за необразовани и за незначителна част от Либия, която обаче е успяла да „открадне” властта. Именно на Изток се ражда и Либийската Въоръжена Ислямска групировка. Докато днес властта в Либия е странна смесица между комунизъм и ислямизъм, групировката цели да наложи „чисто ислямска власт”. Обвиненията от Кадафи, че всички бунтовници са членове на ал-Кайда са цинични, но в тях има и доза истина – гореспоменатата групировка, активна от 1995 година, присъства в черния списък на ООН за организации, близки до ал-Кайда. Естествено, редно е да се спомене, че сред бунтовници има хора с всякакви убеждения – демократи, комунисти, националисти, дезертьори от държавния апарат на Кадафи и към този момент не може да се посочи доминираща фракция. Засега участието на международната коалиция се ограничава в забрана на полети над страната (освен такива с чисто хуманитарна мисия), оръжейно ембарго, морска блокада и частични въздушни удари по правителствени и военни цели в Либия. Резолюция 1973 изрично забранява изпращането на сухопътни войски и каквато и да е военна окупация на страната. В западните правителства все по-често се обсъжда идеята да се изпратят оръжия и обучаващ персонал, които да помогнат на либийските бунтовници.  Въздушните операции имат успех само срещу съсредоточени извън населени места войски, а крайния успех се нуждае от адекватни действия отстрана на бунтовниците, които засега показват липса на организация и опит. В редиците им се включват млади момчета с голямо желание, но никакъв опит. Въоръжението им е оскъдно, а малкото което имат е морално остаряло. В открити боеве малкото архаични танкове и бронетранспортьори не могат да окажат съществена съпротива на организираната и сравнително добре въоръжена армия на Кадафи. Единственото въоръжено партизанско движение, което е успяло да вземе властта без външна подкрепа са комунистическите отряди на Мао в Китай. Всяко друго успешно въстание е имало подкрепа отвън.