Митове за Виетнамската Война


Виетнамската война променя света. Не само начина, по който великите сили и партизаните водят война, но и начина, по който обикновения човек разбира за нея. Докато през Втората Световна Война американецът е чел единствено бляскавите заглавия във вестниците, през 60-те и 70-те години той вече е виждал с очите си какво реално става на бойното поле, какво става в тези бомбардирани градове, за които преди само е чел. Така се ражда и понятието „първата телевизионна война”. Това е и първата война, за която голяма част от американското общество протестира публично. Анти-военните настроения в страната променят и облика на изкуствата – филмите, пиесите и най-вече музиката. Анти-военните мотиви остават като символ на рок музиката в края на 60-те и началото на 70-те години. Но представата на обикновения човек често не отговаря на реалността, медийното отразяване изкривява реалния образ на ситуацията, както и отделни личности. Като всяка война и тази има своите митове, разликата е, че „виетнамските митове” се оказват по-устойчиви и до ден днешен присъстват в американски и чужди филми, песни, книги, както и в много суб-култури. Вероятно не съществува обаче конфликт в историята, за който обществото масово да има толкова погрешни представи.

.

.
МИТ: повечето американски войници са се връщали с някаква форма на наркотична зависимост.
РЕАЛНОСТ : вярно е, че много от американските момчета за първи път опитват наркотични вещества във Виетнам, най-вече марихуана и традиционния за тази част на света опиум. Но също така е вярно и че наркотиците са били съществена част от тогавашната младежка култура. Процентът на американските войници използвали наркотици и този на цивилните щатски граждани (от една и съща възрастова група) е приблизително равен.
.

.

МИТ : повечето щатски войници са изпитвали силни угризения за участието си във войната.
РЕАЛНОСТ : 91% от ветераните са доволни, че са служили, а 74% биха служили пак, дори да знаят изхода на войната.
.

.

МИТ : САЩ е демократична държава, но се е държала далеч по-варварски от комунистически Северен Виетнам.
РЕАЛНОСТ : изолирани случаи на военни престъпления са били обширно коментирани и излъчвани от телевизиите и радиата, но в действителност северно-виетнамските са били толкова много, че почти не им е обръщано внимание. По обясними причини Виетконг и СВА не са разрешавали на западни журналисти да ги снимат. По този начин пропагандата е била едностранна, което е било в тяхна стратегическа полза.
.

.

МИТ : много от ветераните отиват впоследствие в престъпни групировки и съответно в затвора.
РЕАЛНОСТ : едва 0.5% от ветераните от Виетнам са били в затвора по което и да е време.  САЩ е държавата с най-голямото затворническо население (по брой и процентно) – в момента около 1% от белите мъже в САЩ са в затвора, 9% от негрите и около 2.3 от латиноамериканците. Малко под 2% от американските мъже са в затвора. Тези статистики са за затвориниците, които в момента излежават присъда, докато 3% от цялото американско население е минало през затвора (дори и в момента да не е там). Този процент естествено е по-висок при мъжете (над 5%) и при чернокожото население (всеки 12-ти афроамериканец е в затвора, всеки трети минава през затвора поне веднъж в живота си). В заключение – вероятността ветеран от Виетнам да е в затвора или да е бил в затвора е 10 пъти по-малка от средното за американските мъже. (източник на информацията – Бюлетин за затворниците 2008 на Американското Бюро по Правосъдието).
.

.

МИТ : болшенството от ветераните не успяват да се интегрират обратно в американското общество.
РЕАЛНОСТ : за една и съща възрастова група средно ветеранът има 18% по-висок доход от средното ниво за страната. Безработицата сред ветераните също е значително по-ниска.
.

.

МИТ : повечето от американските войници във Виетнам са принудени да се бият (мобилизирани са).
РЕАЛНОСТ : в субкутлтурата от 60-те и 70-те години остава образът на 18-годишното момче, което насила бива натикано в далечен Виетнам. В много случаи млади момчета се женят само за да не бъдат зачислени. Това става във всяка война, през Втората Световна процентното съотношение е същото. В действителност обаче 2/3 от мъжете, служили във Виетнам са доброволци (професионални войници). За сравнение – точно обратното се случва през Втората Световна Война, когато 2/3 от мъжете са мобилизирани. По време на Виетнамската Война в САЩ все още е имало задължителна военна служба (мобилизацията е била при необходимост), но въпреки това болшенството са отишли там по свое желание.
.

.

МИТ : самоубийствата при ветераните са често срещани.
РЕАЛНОСТ : самоубийствата при ветераните са по-рядко срещани в сравнение със средното за страната. Има 9,000 случая.
.

.

МИТ : правителството е използвало войната за да потуши негърските движения за граждански права и много повече черни са умрели от бели.
РЕАЛНОСТ : едно от нещата, на които се гради този мит, е отказът на легендарния боксьор Мохамед Али (Касиус Клей) да мине военна служба. Заради отказът си е лишен от титлата си и правото на участие за известно време. Според него, а и според много други, Вашингтон праща повече черни за „пушечно месо” за да неутрализира евентуална заплаха за вътрешната си сигурност и статукво след войната. Това е далеч от истината. 86% от убитите американци в тази война са бели, 12.5% са черни, а останалите – от други раси. Това съответства и на процентното съотношение на черните в американското общество. Всъщност, смъртността сред черните войници във Виетнам е била по-ниска от смъртността на белите войници (пропорционално на изпратените).
.

.

МИТ : най-много жертви идват от току-що пристигнали 18 годишни младежи.
РЕАЛНОСТ : средната възраст на убитите войници е 22. Но във Втората Световна Война средната възраст е 26, като това отразява служилите, а не убитите. По правило по-младите имат по-висока смъртност, а парадоксално и по-образованите (смъртността при пилотите да речем е била много висока, а те традиционно са с по-високо образование от пехотинците да речем).

.

.

.

МИТ : „домино-теорията” се е доказала като грешна.
РЕАЛНОСТ : без намесата на Запада във Виетнам и Корея тези две държави, както и много други – Индонезия, Малайзия, Тайван, Тайланд и др. със силни комунистически движения или заплашени от комунизма, вероятно са щели да паднат в ръцето на комунистическите сили. Не бива да се забравят милионите умрели във Виетнам и Корея, но не бива и да се забравят също и милионите умрели в Корея през 90-те години от глад. Не причинен от война и бомбардировки глад. Заради некомпетентността на лидерите си, както и за фундаменталните грешки в комунистическата теория (противоречащи на природата на човешките общества) за 3 години през 90-те от глад умират 3 милиона севернокорейци, около 15% от населението. За сравнение Южна Корея днес има 50 милиона души население, 15% от които се равняват на 7.5 милиона души.
В края на 50-те и началото на 60-те за период от 3 години в Китай умират от глад 40 милиона души – близо 7 пъти повече отколкото умират по време на съветския геноцид в Украйна (Голодомор) през 30-те години. А докато жителите на Народна Република Китай и Северна Корея са умирали от глад, а и днес живеят далеч от „нормално”, то държави като Южна Корея и Република Китай (Тайван) просперират и се нареждат сред най-развитите и напреднали в технологично отношение държави. Българина може само да си мечтае да има същия стандарт като южнокорееца. Физическата разлика между севернокорейците и южнокорейците (които са от един народ, от една раса, с едни традиции) е потресава – разликите в средния ръст и тегло са около 10кг и 10см. Благодарение на нехумаността и глупостта в държавната идеология на Северна Корея, за 60 години са успели да спрат физиологическото развитие на цял един народ, да го осакатят и ослепят. Очевидно Южна Корея има за какво да е благодарна.

Мисля, че снимката илюстрира добре разликата между тези две нации.
..

Покушението на Мабхух и реакцията на ХАМАС


Това е продължение на статията Покушението над Махмуд ал-Мабхух, с оглед новите развития по случая. За повече информация за първоначалните данни вижте в нея.
След самото покушение шефът на дубайската полицияДафи Кхалфан Тамим, поиска международна заповед за ареста на Меир Даган, директора на израелското разузнаване Мосад и израелския министър-председател Бенямин Нетаняу. С 99% процента сигурност той изяви убеждението си, че именно израелските служби са отговорни за атентата в своето обръщение към медиите. Интересно е, че целия свят, всеки вестник и всяка телевизия гръмнаха по този случай и дигнаха врява до Бога. За сметка на това същият този свят и тези медии остана почти неинформиран за поръчковото убийство на Сулим Бекмирзаевич Ямадаев, чеченски терорист, борил се до 1999 година за чеченската кауза и република Ичкерия срещу руснаците. През 1999 година обаче сменя позицията си и оглавява Специален Батальон Изток, част от руското военно разузнаване (ГРУ). Ямадаев води и батальон в Южна Осетия по време на войната през 2008 година, като батальони взима сериозно участие и затвърждава репутацията си на свирепа бойна машина. Но Сулим е яростен противни на Рамзан Кадиров, бивш муджахидин срещу Русия, настоящем московска кукла на конци, гангстер от световно равнище, известен с жестокостта си. Същият поръчва и убийството на Ямадаев в Дубай на 29 Март, 2009 година. Убит е в подземния паркинг на хотела си, до трупа е очевидно нарочно оставен златен пистолет, познат като отличителния знак на Кадиров и неговите главорези. Дубайската полиция нарежда да се издаде заповед за арестуването на Адам Делимкаханов, депутат в руския парламент и един от лидерите на чеченската автономия (заместник-премиер). За убийството далеч не се отдели особено внимание от страна на световните медии, не се промениха отношенията между Русия и ОАЕ, нито Кадиров, нито Делимкаханов понесоха някакви последствия, освен че не могат вече да ходят по скъпите хотели на Дубай. Реално външния ефект е нулев, а чеченските ганстери затвърждават строгия си контрол. За сметка на това стане ли дума за Израел, не дай си Боже и за Мосад, всяка една медия настръхва и започва да бълва „секретна“ информация. Дубайският полицейски шеф не изпусна и възможността да издои до безкрайност историята, стигащ даже до безумия, твърдеейки, че Израел праща 30 професионални убийци за покушението на един неохраняван арабски главатар. Може би тези дни г-н Тамим ще разкрие, че е имало въздушен десант на израелските сили и над 3000 командоси реално са били пратени, всичко е въпрос на неговото желание. Като ефект от това покушение Дубай забрани на израелски граждани и изобщо евреи, без значение от коя държава са, да влизат на територията на ОАЕ. Крехките отношения бяха оптегнати до неузнаваемост. А от международната общност се изсипа огромна критика към Израел, Биби Нетаняу и Даган – най-вече от Великобритания и Ейре, тъй като се предполага, че фалшиви ирландси и британски паспорти за използвани за покушението. ХАМАС първоначално заявиха със завидна сигурност, че именно израелските служби са отговорни за атентата. Преди дни обаче се случи нещо интересно. Висш ръководител на ХАМАС заяви, че движението държи отговорни разузнавателните агенции на Йордания и Египет за покушението на Мабхух, а не Израел и съответно Мосад. Това беше съобщено от хамасовския вестник ал-Кудс ал-Араби преди два дена.
Махмуд Насър, член на хамасовското политбюро, съобщава за вестника, че именно Аман и Кайро са поръчали убийството на Мабхух.  Съобщава, че от ХАМАС имат информация, че техният загинал брат е бил следен от съответните служби в продължение на месеци.
Самият Мабхух едва ли ще липсва на много хора в Близкия Изток – той е ръководил Бригадите на ал-Касам, военното крило на терористичната организация ХАМАС, освен това е бил и връзката между Иран и Газа. Организирал е прехвърлянето на арабски бойци от Газа в Иран за специални обучителни лагери, както и транспорта на ракети и експлозиви в самата ивица Газа. Преди години убива двама пленени израелски войника – Ави Саспортас и Илан Саадон (бележка – в Израел е издадена само едно смъртна присъда преди 48 години за Адолф Айхман). В паметта на много хора остава образът на Махмуд Мабхух, танцуваш и ликуващ върху труповете на войниците. Във всеки случай иранските му връзки му навличат гнева на Египет и Йордания, което важи и изобщо за цялата организация.
С оглед тези развития е интересно дали шефът на дубайската полиция ще поиска заповеди за ареста на ръководителите на Египет и Йордания и съответно разузнавателните им служби. Ако използва същата логика е логично и да затвори границите си за египетски и йордански граждани, както и европейски граждани със такова потекло. Това би бил еквивалентият отговор. Но като че ли светът губи интерес когато се окаже, че няма замесени евреи или израелци. Поне това излиза от развитието на събитията. Eдва ли също британското и ирландското правителство ще бъдат толкова твърди към двете арабски държави. Очевидно е, че същуствува явен двоен стандарт.

Допълнителни статии
http://www.haaretz.com/hasen/spages/1153316.html
http://www.slate.com/id/2245620/
http://blogs.telegraph.co.uk/news/douglasmurray/100026470/who-cares-who-killed-the-hamas-commander/