Митове за Виетнамската Война


Виетнамската война променя света. Не само начина, по който великите сили и партизаните водят война, но и начина, по който обикновения човек разбира за нея. Докато през Втората Световна Война американецът е чел единствено бляскавите заглавия във вестниците, през 60-те и 70-те години той вече е виждал с очите си какво реално става на бойното поле, какво става в тези бомбардирани градове, за които преди само е чел. Така се ражда и понятието „първата телевизионна война”. Това е и първата война, за която голяма част от американското общество протестира публично. Анти-военните настроения в страната променят и облика на изкуствата – филмите, пиесите и най-вече музиката. Анти-военните мотиви остават като символ на рок музиката в края на 60-те и началото на 70-те години. Но представата на обикновения човек често не отговаря на реалността, медийното отразяване изкривява реалния образ на ситуацията, както и отделни личности. Като всяка война и тази има своите митове, разликата е, че „виетнамските митове” се оказват по-устойчиви и до ден днешен присъстват в американски и чужди филми, песни, книги, както и в много суб-култури. Вероятно не съществува обаче конфликт в историята, за който обществото масово да има толкова погрешни представи.

.

.
МИТ: повечето американски войници са се връщали с някаква форма на наркотична зависимост.
РЕАЛНОСТ : вярно е, че много от американските момчета за първи път опитват наркотични вещества във Виетнам, най-вече марихуана и традиционния за тази част на света опиум. Но също така е вярно и че наркотиците са били съществена част от тогавашната младежка култура. Процентът на американските войници използвали наркотици и този на цивилните щатски граждани (от една и съща възрастова група) е приблизително равен.
.

.

МИТ : повечето щатски войници са изпитвали силни угризения за участието си във войната.
РЕАЛНОСТ : 91% от ветераните са доволни, че са служили, а 74% биха служили пак, дори да знаят изхода на войната.
.

.

МИТ : САЩ е демократична държава, но се е държала далеч по-варварски от комунистически Северен Виетнам.
РЕАЛНОСТ : изолирани случаи на военни престъпления са били обширно коментирани и излъчвани от телевизиите и радиата, но в действителност северно-виетнамските са били толкова много, че почти не им е обръщано внимание. По обясними причини Виетконг и СВА не са разрешавали на западни журналисти да ги снимат. По този начин пропагандата е била едностранна, което е било в тяхна стратегическа полза.
.

.

МИТ : много от ветераните отиват впоследствие в престъпни групировки и съответно в затвора.
РЕАЛНОСТ : едва 0.5% от ветераните от Виетнам са били в затвора по което и да е време.  САЩ е държавата с най-голямото затворническо население (по брой и процентно) – в момента около 1% от белите мъже в САЩ са в затвора, 9% от негрите и около 2.3 от латиноамериканците. Малко под 2% от американските мъже са в затвора. Тези статистики са за затвориниците, които в момента излежават присъда, докато 3% от цялото американско население е минало през затвора (дори и в момента да не е там). Този процент естествено е по-висок при мъжете (над 5%) и при чернокожото население (всеки 12-ти афроамериканец е в затвора, всеки трети минава през затвора поне веднъж в живота си). В заключение – вероятността ветеран от Виетнам да е в затвора или да е бил в затвора е 10 пъти по-малка от средното за американските мъже. (източник на информацията – Бюлетин за затворниците 2008 на Американското Бюро по Правосъдието).
.

.

МИТ : болшенството от ветераните не успяват да се интегрират обратно в американското общество.
РЕАЛНОСТ : за една и съща възрастова група средно ветеранът има 18% по-висок доход от средното ниво за страната. Безработицата сред ветераните също е значително по-ниска.
.

.

МИТ : повечето от американските войници във Виетнам са принудени да се бият (мобилизирани са).
РЕАЛНОСТ : в субкутлтурата от 60-те и 70-те години остава образът на 18-годишното момче, което насила бива натикано в далечен Виетнам. В много случаи млади момчета се женят само за да не бъдат зачислени. Това става във всяка война, през Втората Световна процентното съотношение е същото. В действителност обаче 2/3 от мъжете, служили във Виетнам са доброволци (професионални войници). За сравнение – точно обратното се случва през Втората Световна Война, когато 2/3 от мъжете са мобилизирани. По време на Виетнамската Война в САЩ все още е имало задължителна военна служба (мобилизацията е била при необходимост), но въпреки това болшенството са отишли там по свое желание.
.

.

МИТ : самоубийствата при ветераните са често срещани.
РЕАЛНОСТ : самоубийствата при ветераните са по-рядко срещани в сравнение със средното за страната. Има 9,000 случая.
.

.

МИТ : правителството е използвало войната за да потуши негърските движения за граждански права и много повече черни са умрели от бели.
РЕАЛНОСТ : едно от нещата, на които се гради този мит, е отказът на легендарния боксьор Мохамед Али (Касиус Клей) да мине военна служба. Заради отказът си е лишен от титлата си и правото на участие за известно време. Според него, а и според много други, Вашингтон праща повече черни за „пушечно месо” за да неутрализира евентуална заплаха за вътрешната си сигурност и статукво след войната. Това е далеч от истината. 86% от убитите американци в тази война са бели, 12.5% са черни, а останалите – от други раси. Това съответства и на процентното съотношение на черните в американското общество. Всъщност, смъртността сред черните войници във Виетнам е била по-ниска от смъртността на белите войници (пропорционално на изпратените).
.

.

МИТ : най-много жертви идват от току-що пристигнали 18 годишни младежи.
РЕАЛНОСТ : средната възраст на убитите войници е 22. Но във Втората Световна Война средната възраст е 26, като това отразява служилите, а не убитите. По правило по-младите имат по-висока смъртност, а парадоксално и по-образованите (смъртността при пилотите да речем е била много висока, а те традиционно са с по-високо образование от пехотинците да речем).

.

.

.

МИТ : „домино-теорията” се е доказала като грешна.
РЕАЛНОСТ : без намесата на Запада във Виетнам и Корея тези две държави, както и много други – Индонезия, Малайзия, Тайван, Тайланд и др. със силни комунистически движения или заплашени от комунизма, вероятно са щели да паднат в ръцето на комунистическите сили. Не бива да се забравят милионите умрели във Виетнам и Корея, но не бива и да се забравят също и милионите умрели в Корея през 90-те години от глад. Не причинен от война и бомбардировки глад. Заради некомпетентността на лидерите си, както и за фундаменталните грешки в комунистическата теория (противоречащи на природата на човешките общества) за 3 години през 90-те от глад умират 3 милиона севернокорейци, около 15% от населението. За сравнение Южна Корея днес има 50 милиона души население, 15% от които се равняват на 7.5 милиона души.
В края на 50-те и началото на 60-те за период от 3 години в Китай умират от глад 40 милиона души – близо 7 пъти повече отколкото умират по време на съветския геноцид в Украйна (Голодомор) през 30-те години. А докато жителите на Народна Република Китай и Северна Корея са умирали от глад, а и днес живеят далеч от „нормално”, то държави като Южна Корея и Република Китай (Тайван) просперират и се нареждат сред най-развитите и напреднали в технологично отношение държави. Българина може само да си мечтае да има същия стандарт като южнокорееца. Физическата разлика между севернокорейците и южнокорейците (които са от един народ, от една раса, с едни традиции) е потресава – разликите в средния ръст и тегло са около 10кг и 10см. Благодарение на нехумаността и глупостта в държавната идеология на Северна Корея, за 60 години са успели да спрат физиологическото развитие на цял един народ, да го осакатят и ослепят. Очевидно Южна Корея има за какво да е благодарна.

Мисля, че снимката илюстрира добре разликата между тези две нации.
..

Какво спъва Афганистан? анкета


Афганистан е страна с много проблеми, но основното решение на всички или повечето от тях е една добре обучена, организирана и способна армия (и полиция), която може да въведе и опази реда в страната. Но докато в Ирак положението все повече се стабилизира и средния брой на месечните жертви от коли-бомби, атентатори и престрелки е спаднал 5-10 пъти от 2006 насам (за повече информация виж Статистика за жертвите в Ирак и анализ на кюрдския и шиитски сепаратизъм), в родината на опиума положението е коренно различно. Напрежението там все още нараства, а международният контингент винаги е бил значително по-малък от този в Ирак. Също, местните сили не показват тази способност да се справят с трудни задачи като иракските си колеги. Ето и някои от основните проблеми, които пречат да се създаде една добра армия, гарант за афганската държавност :

.
1. Разпределението на населението.

Ирак и Афганистан са две коренно различни държави, но сходни по население и територия. Но докато в Ирак 3/4 от населението е съсредоточено в градовете, в Афганистан е точно обратното – 3/4 са в селата. Това е принципната и основната разлика между необходимите сили за сигурност на двете държави – Ирак се нуждае от обучени за борба с градски партизани войници, а властта в Кабул се стреми към мобилна армия, способна да пренесе битката до планините, пещерите и безкрайните полета на Афганистан.  Самият терен представлява немалка пречка за ефективното противодействие на талибаните и други анти-правителствени сили, пещерите са любимото им скривалище .

2. Остаряла военна техника
Състоянието на армейската техника е изключително ниско, използват се руски/съветски системи, някои от които на половин век. Не са налице достатъчно специалисти – механици, електорнни специалисти, авионикс-специалисти, които да поддържат и ремонтират афганските машини. За проектите за закупуване на техника и наличната такава виж Изграждането на Афганистанската Армия

3. Липсата на достатъчно обучаващ персонал
Не е налице достатъчно обучаващ персонал от страна на западните сили – военни инструктори, инженери, строители и прочее. САЩ, Анлгия, Италия и други държави изпращат своите „учители“, но за съжаление в незадоволителни количества. Италианските Карабиниери да речем също обучават АНА, като самите те са военно-полицейско формирование, на което САЩ няма еквивалент. Често обаче западните държави прибягват и до използването на редови войници за обучители, което показва и по-слаби резултати естествено.

4. Липсата на достатъчно местен обучен персонал
Не са налице достатъчно обучени афганистански военни, които един ден да поемат контрола над АНА. Миналата година се дипломира първият курс от Афганистанската Военна Академия, общо 84 офицери. Училище за сержанти отвори врати в края на 2009-та година. Не са налице и техници, механици, електротехници, комуникационни и компютърни специалисти, строители и прочее, което да поемат тази роля след изтеглянето на САЩ.

5. Цивилизационната изостаналост  на афганистанците.
Афганистан е една назадничава държава, чието население не е усетило сериозните нововъведения на 21-ви и 20-ти век. Голяма част от тях живеят по същия начин, както са живеели предците им преди 1,000 години, не ползват електричество, нямат водоснабдяване, газификация, телефонна мрежа, да не говорим за интернет и други „твърде нови“ неща. Не са малко случаите когато западният обучаващ персонал остава смаян от цивилизационната им изостаналост. Във статията си от 6-ти Ноември, 2009 година за International Herald Tribune (международното издание на The New York Times) журналистът Том Шенкер описва два интересни случая, позовавайки се на щатските доклади. В единият от тях афганистанци (пущуни, живяли цял живот в сравнително голям град) се опитват да поправят 50 годишен руски гранатомет с чук и пирони. Описва се също и как афганистанци изкъртили мивки от новопостроена казарма, тъй като не знаели как точно да ги използват за да си измият краката преди вечерната молитва. А другите примери са десетки хиляди.

6. Национализмът е чужд за афганистанската култура
За да се създаде една армия едно от основните неща е да има достатъчно мотивирани млади мъже. Национализмът е почти незаменяем, но е чужд за тази държава, която никога не е имала истинска централна власт. Нещата винаги са се определяли от селските старейшини или от регионалните феодали, главорези и наркотрафиканти. Дори талибаните не успяват да наложат централизирана власт. Няма над-родово, над-етническо чувство, което да даде цел на тези хора. Проблем е също, че на практика се изисква от пущуните да влязат в армията и да се сражават срещу други пущуни. Те са основният етнос на Афганистан, за повече информация Afghanistan Demographics Profile 2010.

7. Наркотиците и нихилизма в местната култура
В Афганистан се произвежда между 90 и 95% от целият опиум в света, който по-късно се преработва в хероин. Не е преувеличение ако се каже, че цялата държава се издържа от наркотици и западни помощи. Ограниченото количество обработваеми площи поставят и проблем на производството на храна, тъй като продажбата на опиум е далеч по-доходоносна. Афганистан също така е и на едно от първите места в света, заедно с Иран, по употреба на наркотици, в частност пушене на опиум. Хашишът също е разпространен. Според много от американските и западните войници, нарамени със задачата да създават местна армия, между 70 и 85% от афганистанските войници използват редовно/ежедневно някакви наркотични в-ва. Това ги прави неадекватни, честно в битка влизат под въздействието на дрогата, разпръскват се, не чуват или не изпълняват команди. Много младежи също така предпочитат да се присъединят към някой нарко „картел“ (фамилия, род), вместо да постъпят на военна служба. Също пример за липсата на национализъм.

8. Корупцията на местните власти

Афганистан е една от най-корумпираните държави в света. Често местни военни от АНА прикриват талибански бунтовници, тъй като същите и двете групи на практика често имат работа с афганистанските наркобарони. И докато мула Мохамед Омар се е опитал и почти успял да изкорени целия опиум в страната, днешните талибани си позволяват да печелят от него, като с част от парите подкупват военните, полецейските и общинските власти.

9. Централната власт е чужда за тази култура
В държава, в която всичко традиционно се решава от старейшини и феодали, често има недоверие към „външната намеса“, била тя и от Кабул. Централната власт бива приемана за „пущунско превземане“ отстрана на таджиките, хазарейците и други, а пущунските села по границата с Пакистан приемат с недоверие чуждото присъствие, дори и ако става дума за хора от друг пущунски род или край на страната. Националната Армия както и централната власт няма особена подкрепа сред народа, традиционно разделен на малки области. Няма ефективна система, която да има контрол над цялата страна и всичките й територии.