Осама бин Ладен – терорист номер 1 бе убит


На 2-ри Май, 2011, американският президент Барак Обама в обръщение заяви, че Осама бин Ладен е убит в Абботабад, провинция Хайбер Пахтунтва, Пакистан. Осамаба бин Ладен, ръководител на ислямистката групировка ал-Кайда, е отговорен за атентатите на 11-ти Септември, 2001 година, както и множество други в цял свят. От близо 10 години американски и коалиционни военни и разузнавачи се опитват да го открият в Афганистан и северните райони на съседен Пакистан.

ОПЕРАЦИЯТА

Рейдът е извършен от Тюлени от американските военноморски сили (тюлени е превод от SEAL, което е и абревиатура за a, Air and Land, в превод – море, въздух и суша) и координирано с агенти ЦРУ, а мишената – резиденцията на топ-терориста на 21-ви век. Сградата е триетажна и се намира в хълмистите покрайнини на малкия пакистански град Абботабад, оградена с 5-метрова бетонна стена и бодлива тел. Цялата операция отнема около 40 минути, а спец. частите пристигат с хеликоптери, един от които каца принудително поради техническа повреда. Осама е застрелян в главата, а тялото му изнесено от тюлените, като все още се спекулира за местонахождението на трупа, като една от версиите е, че е вече е погребан според ислямските канони. Все още няма конкретна и достоверна информация за ДНК-теста. Талибански лидери в Пакистан отричат официалната версия, че Осама е убит.

КОЙ Е ОСАМА?

Осама бин Ладен е роден през 1957 в Рияд, Саудитска Арабия в семейството на един от най-богатите арабски бизнесмени и десетата му жена. За първата си жена Осама се оженва на 17-годишна възраст в Сирия, а докрая на живота си – за още три жени, от които има общо между 10 и 26 деца според различните източници. Атентатор №1 e описан от щатските служби като висок и слаб мъж (75кг, около 1,95м) и е сред 10-те най-издирвани терористи от ФБР.
„Кариерата” си започва по време на съветската война в Афганистан (1979-1989), присъединявайки се към десетките хиляди муджахидини (свещенни войни), борещи се срещу съветските войски. Саудитският гражданин бин Ладен е привлечен от палестинския фундаменталист Абдула Юсуф Аззам, но скоро се доказва като способен командир в планините на Афганистан. Войната бележи ново стъпало в развитието на световните ислямистки движение и според интерпретацията на много фундаменталисти именно тяхното дело е сринало в крайна сметка СССР. Независимо, че това не е вярно, в арабския и мюсюлманския свят войната най-често се представя като победа на праведните над безбожниците. В контекста на Студената война голяма част от въоръжението на муджахидините е доставено от ЦРУ в операция „Циклон”. Надявайки се да превърнат Афганистан в „съветския Виетнам” американските служби обучават хиляди ислямисти в родината на опиума, като се предполага, че сред тях е и Осама (виж също Статистика за съветските хеликоптери в Афганистан (1979-1989)).
Малко преди края на войната бин Ладен сформира групировката ал-Кайда. Две години по-късно родината му Саудитска Арабия допуска стотици хиляди американски и западни войници на своя територия, опасявайки се от евентуална иракска инвазия (през Август, 1990, Саддам Хюсеин превзема малкия си, но богат на петрол съсед Кувейт). Саудитска Арабия е не само родина на Осама – в нея се намират Мека и Медина, двата свещени за Исляма града, в които пророка Мохамед съответно се ражда и умира според Корана. Това затвърждава представата на бин Ладен, че не само „безбожниците-комунисти” са враг на Исляма, но и западните „империалисти-кръстоносци”. Започва кампанията му срещу американски и западни цели, както и „продажните” арабски правителства. През 90-те години се присъединява към муджахидините в Босна и Херцеговина, по време на Югославските войни (Скритата армия на радикалния Ислям в Босна“ – кратък документален филм). Връх в терористичната му „кариера” е атаката на 11-ти Септември в САЩ.

Списък с по-големите атентати, извършени от ал-Кайда :
1993 – взривена е кола-бомба в Световния Търговски Център, умират 6 души. СТЦ е разрушен 8 години по-късно.

1993 – по време на 13-те експлозии в Мумбай, Индия умират 250 души.
1998 – над 200 души умират по време на атентатите срещу американските посолства в Найроби, Кения и Дар ес Салаам, Танзания.
2000 – в серия от координирани атаки умират над 60 души в филипинската столица и на борда на щатския кораб „Коул”. Предотвратени са атентати на летището в Лос Анджелис, на борда на щатския кораб „Съливанс”, както и плана за атентат срещу Коледния базар до Страсбургската катедрала във Франция (при съвместна акция на фреските и немските служби).
2001 – на 11-ти Септември е извършен най-големия атентат в модерната история. Умират близо 3,000 души (повече от жертвите на японското нападение над Пърл Харбър през Втората Световна Война). Ударени са двете кули на Световния Търговски Център и Пентагона, а четвърти самолет се разбива в поле, като целта му е била Белия Дом. Мишените са избрани заради символичното им значение – удар по икономическата, военната и политическата сила на САЩ.
2002 – в Бали, Индонезия е извършен най-кървавия атентат в историята на страна, отнел живота на над 200 души.

2003 – четири камиона са взривени в Истанбул, отнемайки живота на 57 души и ранявайки 700.

2004 – филипински ферибот е взривен, убити са 116 души.

2004 – в атентатите в Мадрид загиват близо 200, организацията не поема пряка отговорност, счита се, че атентата е извършен от групировки, близки до нея.

2005 – три последователни взрива в лондонското метро отнемат живота на близо 60 души.
Ал-Кайда са пряко отговорни за редица други атентати в цял свят, но най-много жертви има сред гражданите на Ирак, Афганистан и Пакистан – голяма част от самоубийствените атентати там са дело на ал-Кайда (виж също : Статистика за жертвите в Ирак и анализ на кюрдския и шиитски сепаратизъм).

РЕАКЦИИТЕ

Като цяло световните лидери приеха новината за смъртта на Осама бин Ладен положително. Водещи политици от Австралия, Австрия, Чехия, Дания, Франция, Германия, Индия, Унгария, Израел, Мексико, Холандия, Норвегия, Русия, Англия и други дадоха положителни отзиви. Исмаил Хания, ръководител на групировката Хамас, контролираща ивицата Газа изрази възмущението си от „проливането на арабска и мюсюлманска кръв”, определяйки атаката като „американска репресия”. Лидера на палестинското движение пожела на Осама да почива в мир. Говорител на иранското външно министерство заяви, че смъртта му „не е голяма работа”.
Много политици и анализатори посочиха обаче, че това не е края на войната срещу тероризма, нито операцията е успяла да разгроми ал-Кайда. На негово място са готови да дойдат много. Войната срещу терора е безкрайна, но смъртта на бин Ладен е ако не друго малка утеха за роднините и приятелите на всичките жертви на най-издирвания човек на планетата.

Виж също :

Най-известните вземания на заложници част 1
Най-известните вземания на заложници част 2

В памет на загиналите на 11-ти Септември и всички жертви на тероризма

..
..

Размяна на огън в Корея – дипломация или война?


На 23-ти Ноември, 2010 година, в световния печат за броени минути се появиха притеснителни заглавия като „Северна Корея нападна Южна Корея”, „нова севернокорейска агресия”, а в по-крайните случаи читателите се натъкнаха на „започна нова война между корейските държави”. Причината беше размяната на огън между севернокорейската и южнокорейската армия. Но дали апокалиптичните прогнози отговарят на вероятния развой на събитията? И какво значат подобни „взаимодействия” между двете корейски държави? Начало на военни действия или дипломатически маневри?

За цинично успокоение може да се даде фактът, че подобен тип инциденти не са рядкост. Всъщтност, в повечето (!) случаи те са циклични и далеч не става дума за случайни, импулсивни или непремислени действия отстрана на самостоятелно действащи корейски военни.

  • на 10-ти Ноември, 2009, в оспорваните териториални води се разменя огън между военни кораби на двете държави. Предполагаемо загиват 10 севернокорейски войника.
  • на 26-ти Март, 2010, южнокорейският военен кораб Чеонан е потопен край остров Панендо. Островът е едностранно обявен за част от Южна Корея през 1953, което не се приема от правителствата в севера. Южнокорейско разследване установява, че корабът е потопен от севернокорейско торпедо, но Пхенян отрича каквото и да е участие. В атаката умират 46 души, над 50 са ранени, а като резултат Сеул провежда най-масивното учение за борба с подводници в историята.
  • през Август, 2010, в отговор на южнокорейско военно учение са изстреляни над 100 артилерийски снаряда от севернокорейската армия, които попадат в собствената им територия, но заплашително и символично близо да границата с юга. Не се стига до преки сблъсъци. Ден по-рано южнокорейска рибарска лодка е пленена в оспорваните води.
  • в последните 60 години е имало безброй инциденти, в които рибарски лодки навлизат в „вражески” води, севернокорейски агенти отвличат или убиват граждани от близките до границата южнокорейски градове и много други. Няма официално подписан мирен договор между двете страни и корейската война все още не завършила, макар на 27 Юли, 1953 да е подписано прекратяване на огъня (между Вашингтон и Пхенян, без Сеул).

Почти няма държава в света, която да няма официални и неофициални териториални диспути. Корейският случай обаче е уникален – двете държави са наследници на една и съща култура, народът и езикът са еднакви. И двете са силно военизирани и са последния ясно очертан остатък от студаната война – все още действат правилата на „двата лагера”. След Корейската война и в двете държави на власт идват репресивни диктатури (като юга не отстъпва на севера). През 50-те години според редица показатели Корея се е нареждала до Афганистан в развитието си. Разликите почват именно тук – днес Южна Корея е изключително богата страна и според Световната банка е на 26-то място в света по брутен вътрешен продукт на глава от населението. Държавата е водеща в електрониката и се води една от най-компютъризираните нации, както и сред първите 20 в света според индекса за човешкото развитие. Страната отдавна е заменила военната хунта с пълноценна демокрация.

СЕВЕРНА КОРЕЯ е пълната противоположност – това е най-репресивната държава в света. В няколко исторически периода поликитаката на правителството довежда до нечувани гладове, като през 90-те години умират 2 милиона души (10% от населението). Брутният вътрешен продукт на глава от населението е между 1 към 17 и 1 към 25 от този на Южна Корея. За сравнение – в случая на източна и западна Германия през 1990 това съотношение е едва 1 към 2. В страната не съществуват избори, всички медии са държавни, а концентрационните лагери на са спирали да работят от 1953. За повече информация виж Бъдещето на Северна Корея – империя или провинция?

РАЗМЯНАТА НА ОГЪН между двете държави преди няколко дена е станала след проведено от Южна Корея военно учение близо до оспорваната морска граница, за което Пхенян предварително предупреждава, че няма да бъде толерирано. Ден по-рано правителството в Сеул съобщава, че обмисля да поиска от САЩ разполагане на ядрени установки в страната. Това пък е отговор на мнението американският ядрен физик Зигфрид Хекер от университета Станфорд, който преди 2 седмици бе официално поканен в Северна Корея. Въпреки наложените санкции, Корея е успяла да изгради „ултра-модерен ядрен център” и около 2000 центрофуги вече са работещи, твърди щатския експерт. За ООН и САЩ това е ясно доказателство, че ядрената програма на Пхенян се ползва със значителна финансова и техническа подкрепа (от Китай), а правителството в Сеул зачита това за пряка опасност за страната. Според професорът от сеулския университет Кукмин – Андрей Николаевич Ланков (руски есперт по корейска литература и история, както и водещ анализатор на севернокорейската политика), има известна вероятност наистина да става дума за инцидент – самостоятелно решение на корейски военен, а не предвидено по този начин действия на правителството. По-вероятно е обаче, твърди Ланков, да става дума за преднамерен ход на Пхенян. Възможните обяснения според него са няколко : – демонстриране на сила след като преди месец и половина официално бе посочен 28-годишния син Ким Чен-Ун за наследник на сегашния лидер (и негов баща) Ким Чен-Ир (повече информация). Подобни ходове са извършени и през 1994 когато след смъртта на баща си – Ким Ир-Сен, на власт идва сегашният лидер (което се явява началото на първата комунистическа династия). – типичната за Пхенян политика на зигзагообразно нажежаване и охлаждане на напрежението, от което на практика правителството често получава дивиденти като повече хуманитарна помощ или дипломатичеса тежест при преговорите за ядрено разоръжаване. Вземайки предвид милионите умрели от глад през 90-те и ефектът, който едно теоретично обединение между двете държави би имал върху икономиката на юга, не е случайно, че най-големите доставчици на хуманитарна помощ са именно „предателска Южна Корея, империалистическа Япония и капиталистическите САЩ. А всичките са склонни да компенсират Пхенян ако се откаже от ядрената си програма.

В действителност, никому не са изгодни резки промени в статуквото, според Ланков и редица други анализатори :

  • за Южна Корея присъединяване на севера би означавала финансова катастрофа, надминаваща многократно проблемите при обединението на Източна и Западна Германия през 1990. Нелегалните северни гурбетчии в Китай се радват на надница от 2 долара (цяло състояние по техните стандарти), докато средния южнокореец изкарва средно по 60 долара на ден.
  • за Северна Корея резки промени биха довели не само до криза (позната на всички държави от бившия соц.лагер по време на прехода). Според Ланков лидерите не изключват възможността от т.нар. „румънски преход” – в края на 1989 дългогодишният румънски диктатор Николае Чаушеску е набързо осъден на смърт и разстрелян, единствения подобен случай в източноевропейската перестройка. „Самоубийци на север няма” казва Ланков, обобщавайки тази ситуация. Реформи от китайски тип също са трудни за постигане – по-скоро биха довели до хаос и срив. Мирно обединение на двете държави в най-добрия случай би означавало за върхушката в Пхенян край на властта им, а в най-лошия – смъртна присъда.
  • за Китай криза и смяна на властта в Северна Корея би означавало внезапен поток от бежанци, икономическо бреме и най-вече хаос в държава с развита ядрена програма и гигантска армия.

ОГРОМНИЯТ АРСЕНАЛ НА СЕВЕРНА КОРЕЯ е и сред най-големите притеснения на Вашингтон и Токио, освен икономическите последици. Със своите 1.1 милиона войници и над 8 милиона запазняци, Северна Корея разполага с четвъртата по големина армия в света, огромен брой танкове, самолети и други оръжия и не на последно място – действаща ядрена програма. След падането на комунизма в източна Европа, в конфликтните точки по света – Африка, Близкия изток, Индокитай, Латинска Америка, се наблюдава многократно увеличение на нелегалната оръжейна търговия, а корупцията сред военните коства на държавите от бившия СССР и неговите сателите хиляди „безследно изчезнали” тона оръжие. Разпадането на държава като Северна Корея не изключва вероятността радикални терористични групировки (с които е доказано, че Пхенян има дългогодишни отношения) да се сдобият с конвенционални или ядрени оръжия. Последиците са неприемливи за САЩ, Япония, както и за целия свят.

ДИПЛОМАТИЧЕСКИ МАНЕВРИ е другото тълкование на подобни гранични сражения. Много анализатори определят този подход като държавен рекет, тъй като най-често „прегрешенията” се награждават с увеличение на хуманитарната и финансова помощ. В отговор на атаката Сеул временно прекрати изпращането на помощ към северния си съсед, а управляващите изказват позицията, че цикълът на „възнаграждаване на злодеяния” трябва да се пресече. Сегашния президент на Южна Корея е Лий Мун-Бак, представител на консервативната партия, чиито идеологически корени стигат до генерал Пак Чон-Хи, дошъл на власт след военен преврат. Ръководената от него военна хунта не отстъпва по репресивност на севернокорейския си аналог. През 1979 година президентът е лично застрелян от директора на корейското разузнаване, но именно мълниеносните реформи на Пак Чон-Хи помагат на страна не само да задмине Северна Корея , но и да стане впоследствие една от най-развитите и богати държави в света.

Бъдещето на Северна Корея – империя или провинция?


ДНЕС, 10-ти Октомври, 2010 година, в севернокорейската столица Пхенян се проведе военен парад в чест на 65-тата годишнина на режима. В офциалната история на страната често датите и годините се нагласят и променят. По интересен начин държавни биографи описват и рождението на сегашния лидер Ким Чен-Ир, съчетавайки комунистически тип култ към личността с азиатска мистика – рождението му е предизвестено от лястовица, а на самия ден се е появила двойна дъга в небето. Макар „великият лидер” да е роден във военна база в СССР по време на партизанските години на баща си, в официалната биография животът на Ким Чен-Ир започва в планината Баекду – свято място за всички корейци и люлка на корейската цивилизация.

В Северна Корея властва първата и единствена комунистическа династия в света:

  • от 1947 до смъртта си през 1994 управлява Ким Ир-Сен, обявен в деня на смъртта си за „вечен президент”;
  • от 1994 до днес управлява Ким Чен-Ир – син на първия севернокорейски лидер;
  • на 10.10.10г. официално бе потвърдено, че синът на сегашния лидер – 28-годишният Ким Чен-Ун, ще наследи престола на 69-годишния си баща.

МЛАДИЯТ КИМ ЧЕН-УН е най-малкият син на великия лидер, но досега е оставал извън обективите на западните анализатори и медии. Завършва образованието си в Швейцария (под фалшиво име) преди няколко години, но на днешната дата получи чин генерал, 4-та степен, най-високия в страната. Много хора се питат дали младият лидер ще започне реформи в страната си, тъй както Раул Кастро след оттеглянето на брат му Фидел от половин вековния му пост. Но шансовете за съществени промени в Корея изглеждат малки.

СЕВЕРНА КОРЕЯ ПОД ВЛАСТТА НА КИМ ИР-СЕН от края на 40-те до средата на 90-те години вероятно представлява най-суровата диктатура в историята. Единствено СССР под властта на Сталин и Камбоджа под властта на Пол Пот са изпитвали подобна бруталност и репресии. През 80-те години България и КНДР (Корейска народна демократична република) са били „братски” държави, но само малък брой българи са посещавали своите „братя” в далечна Азия. Рестрикциите в България са били незначителни в сравнение с тези в Корея. Всяка сутрин сирена буди за работа двумилионната столица, а облечените еднакво хора се запътват към фабриките и заводите. Дори на „братски” народи като българския не се е позволявало да общуват свободно с корейците и са били настанявани в специален дипломатически квартал/гето, ограден от електрифицирана бодлива тел, войници с кучета и сирени. Всичко в бита на корейците е зависело от държавата – дневни дажби храна, ежемесечни и ежегодни дажби за дрехи и обувки, задължителни и ежедневни лекции по чухче/джуче (официалното наименование на местния вариант на сталинизма) и т.н. Няколкото телевизии и радиостанции са спазвали стриктна партийна линия, макар едва 5% от населението да е имало приемници в дома си. Това е била действителността на Северна Корея до смъртта на великия лидер през 1994. Някои анализатори погрешно обаче описват държавата от 1994 до днес по същия начин.

СЛЕД СМЪРТТА НА КИМ ИР-СЕН на власт идва синът му Ким Чен-Ир. В страната настъпва социална и икономическа катастрофа, държавната система за хранителни дажби се срива, а селскостопанската индустрия понася тежки удари. В страна с отворена икономика и граници това би представлявал единствено икономически проблем, но в северна Корея настъпва истински глад – от 1996 до 1999 умират около един милион души (различните данни варират от 800,000 до 3,500,000). КНДР претърпява национална катастрофа. Медицински проучвания относно недохранването (сред оцелелите) показват стряскащи резултати – сравнение между средностатистическите данни за севернокорейските и южнокорейските деца показват разлика от 10см и 10кг. Това са деца от един и същи народ и раса, носещи един и същи ген, практически неповлиян през вековете от други народи, живяли допреди Втората световна война в едни и същи условия. Най-големите врагове на режима – капиталистическа Америка, продажна и предателска Южна Корея и империалистическа Япония, са и най-големите дарители на хуманитарна помощ, която спасява живота на милиони.

ИКОНОМИКАТА НА СЕВЕРНА КОРЕЯ е тотално срината. През студената война режимът е разчитал на щедра помощ от СССР, на техника и инфраструктура, останали от времето на 35-годишната японската окупация (1910-1945) и на идеалистите в администрацията. През 90-те години вторият престолонаследник на комунистическата династия не е разполагал с нито едно от тези неща. Голяма част от промишлеността спира да съществува, неспособна да се крепи самостоятелно. Инвеститори трудно могат да се намерят – по политически причини, а в някои заводи все още се използва трофейна японска техника отпреди 70-80 години. Крахът на комунистическата империя е на хоризонта, а върхушката вижда реална опасност за статуквото и властта си. Поради това биват взети някои радикални мерки, които днес често се забравят от мнозина – икономически, социални и политически.

ПРЕМИНАЛИТЕ ГРАНИЦАТА ПРЕЗ 80-те ГОДИНИ са малцина, а заловените дори в братски Китай са пращани в лагери или разстрелвани. От 1996 година обаче започва неофициална (но масова) държавна политика на „затваряне на очите“. Днес се предполага, че между 50,000 и 100,000 севернокорейци пребивават нелегално в Китай, но с мълчаливото съгласие на двете страни. През последните години около 500,000 са отишли в Китай като гастарбайтери, работейки за около 2 долара на ден (цяло състояние за корейските стандарти). От една страна те носят свежи пари в икономиката на Корея, което се харесва на върхушката – този източник на пари осигурява известна сигурност и по-дълъг живот на режима. Чиновниците и митничарите също имат изгода от потока на хора до Китай – пословичната корупция в КНДР от последните 10-15 години им осигурява сигурен доход от рушвети. Но тъй като парите невинаги имат стойност в държава като Корея, много гурбетчии се връщат със стока – обувки, дрехи, храна, което също се харесва на властта. Малките частни предприятия (по същество тотално противопоставящи се на официалните догми на комунизма) са негласно разрешени от държавата, макар и със странни регламенти. Съществуват малки частни работилници и фабрики, закусвални, семейни хотели, пазари и даже частни маршрутни линии. Политиката на Пхенян обаче върви на зиг-заг и периодично властта обискира и затваря „току-що откритите” от органите на реда „нелегални капиталистически сборища”.

ЗАПЛАХА ЗА ПАРТИЯТА И ВЕЛИКИЯ ЛИДЕР е представлявала информацията, която пътуващите носят със себе си. Китай е тоталитарна държава, без свобода на словото и печата, но е сравнително лесно човек да се сдобие с елемнтарни средства за информация – радио апарати, GSM-и и др. В Северна Корея всички радио апарати са местно производство и непозволяват избор на честота – фиксирани са държавните станции. Но контрабандата на стандартни радиа и мобилни телефони от Китай е сравнително лесна, а информацията, до която хората получават достъп, опетнява партията и режима.
Докато държавата мълчаливо извлича полза от гурбетчиите, бежанците са нежелан ефект от слабия в последното десетилетие граничен контрол. Въпреки всички трудности държавата периодично засилва и отпуска мерките, демонстрирайки мощ и всявайки страхопочитание. През 2000 година около 200,000 бежанци успяват да избягат в Китай. През 2009 те са едва 35,000, което показва, че диктатурата продължава да действа. Държавата полага усилия да изкорени „вредните и упадъчни елементи на западната пропаганда” като DVD-та, касети и музика, даващи на северняците вкус от съвременната южнокорейска поп-култура. Северна Корея е единствената страна в историята, която периодично заменя периодите на де-сталинизация с периоди на ре-сталинизация.

ВИЕТНАМ И КИТАЙ са били в много отношения сходни с днешното положение на Корея. Те обаче претърпяват промени – запазват тоталитарността си, но се прощават с най-съществения елемент на комунизма – плановата държавна икономика. Заменят го с държавно-контролирана частна икономика, като в случая на Китай резултатът е пословичен – всеки втори продукт в Европа и САЩ носи надпис “Made in China”, а през 2010 Китай задмина Япония като втората най-силна икономика в света. Виетнам и Китай (Народна република Китай) обаче никога не са имали до себе си богата и демократична държава, която има същата култура, език и история. Тайван (Република Китай) не би била добър пример, предвид стократно по-малкия си размер. Северна и Южна Корея са изправени пред избор, сходен с този на Източна и Западна Германия. Сливането на двете държави при всяко положение би означавало присъединяване на севера към юга, не обратното. За комунистическата върхушка това би означавало тотална загуба на власт. Самостоятелни реформи, сходни с тези в Източна Европа (макар мащабите да са различни) биха довели до политическа и икономическа криза.

ПОЛИТИЦИТЕ В ЮЖНА КОРЕЯ също нямат голямо желание да видят краха на северните си колеги. Съотношението между брутния вътрешен продукт на глава от населението между източна и западна Германия по време на обединението е било 1 към 2. В корейския случай то е между 1 към 17 и 1 към 25. Внезапно присъединяване на севера към юга би означавало криза за икономиката. Държавата е сред най-развитите 30 в света по отношение на БВП на глава от населението, притежава завиден темп на икономически растеж, стабилност и технологична напредналост, с каквато едва няколко държави в света могат да се похвалят. По същите показатели Северна Корея отстъпва дори на Камерун, Судан, Монголия и Мавритания. Населението на юга е 50 милиона, а на севера – 25 милиона. Северните гурбетчии в Китай се радват на надница от 2 долара, докато средния южнокореец изкарва средно по 60 долара на ден. Малко са работодателите, политиците и дори обикновените хора в южна Корея, които искат внезапен прилив от 25 милиона души, склонни да работят за десетки пъти по-ниска заплата. Това е и причината Сеул да загърби политиката на конфронтация и демонстриране на сила през 90-те години и да приеме политиката на хуманитарни (а често и прикрити икономически) помощи за северния си съсед – осигурява се възможност комунистическата върхушка да запази властта си, а чрез малко капиталовложения икономиката се държи на ръба. Става дума за милиарди долари, които са нищо в сравнение с ефекта върху южната икономика от евентуално обединение.

ЛИДЕРИТЕ НА СЕВЕРНА КОРЕЯ обаче неведнъж за показвали склонност към нелогични и спонтанни решения. За бъдещия лидер, Ким Чен-Ун се знае малко, но не би учудило никого, ако той възприеме странните подходи на баща си. Също така не е вероятно либерализиране на политиката в страна, в която властта дори не излиза от семейството. Не трябва да се забравя също и че държавата разполага с ядрено оръжие и 4-тата по големина армия в света (1,200,000).
.