Сирия – арабската пролет или ислямистката зима?


Преди близо две години в арабския свят започнаха бурни демонстрации, които прерастнаха в революции и граждански войни. Основните причини, които протестиращите изтъкваха, бяха липсата на свобода на словото, липсата на свободни демократични избори, високите нива на безработица, бедност и липса на адекватно образование. Като „лице на революцията” светът виждаше млади, модерно облечени момчета без бради и незабулени момичета. Доводът на светските диктаторски  режими, че именно те са единствената защита срещу ислямизма, беше отхъврлен от революцията.

Виж също :
Протестите в Сирия
Египетските протести
Развитие на войната в Либия
Либийския фронт – противоречиви сигнали
Либия и Запада – а сега накъде?
Турция – нова Османска империя или следващият член на ЕС?
Реформите в арабския свят

Сирия

След площад Тахрир, гражданската война в Либия и Йемен, днес светът наблюдава внимателно случващото се в Сирия. Държавната цензура и отказът да бъдат допуснати журналисти в повечето точки в страната е причина да има неясното около събитията. Но за да се разбере по-добре сегашното положение е нужно да се разгледат няколко аспекта от сирийското общество, както и заобикалящите страни.
Има още

Египетските протести


Преди две седмици започнаха масови анти-правителствени протести в Египет, които още от самото си начало приковаха вниманието на целия свят. Обнадеждени от протестите в Тунис, египетските протестиращи настояват президента Хосни Мубарак да подаде оставка. Протестите са придружени от силно полицейско и военно присъствие, про-правителствени протести и мародерство. Държавата е в безпорядък, икономиката пред колапс.

ПРЕДИСТОРИЯ

С над 80 милиона души население Египет е най-голяма арабска държава и един от най-важните играчи на близкоизточната политическа карта. Страната на фараоните е считана за център на арабската култура и първоизточник на арабските политически движения.
През 1952 година група армейски офицери свалят с безкръвен преврат крал Фарук, силно зависим от недотам бившата колониална империя Великобритания. Начело на преврата е Мохамед Нагиб, първия президент на бъдещата република, но зад кулисите конците са дърпани от младият (тогава едва 32-годишен) полковник Гамал Абдел Насър. След две години той официално заема поста президент на Египет, с което започва нова ера в арабския свят, която носи и неговото име.
Макар в страната никога да не е имало истински демократични избори, Насър е почти боготворен – не само в Египет, но и в целия арабски свят. Политиката му е силна националистическа, полковникът е считан за политическия родоначалник на пан-арабизма (движението за обединение на всички арабски държави), а дързостта му спечелва симпатиите на обикновените хора и образования елит. Той се опълчва срещу колониалните сили – Великобритания и Франция, и съседен Израел, с което втвърдява имиджа си на безкомпромисен политик, следващ националните интереси на страната си. Вътрешното му управление е белязано от липса на права и свободи, но това избледнява пред модернизацията и социалната му политика. От една назадничава, селска колония Египет поема пътя на регионална супер-сила, а достъпното образование и повишението на жизнения стандарт стават приоритет номер 1.
По време на Шестдневната Война през 1967, арабския свят претърпява унизителна загуба от малкия си съсед Израел, арабските армии са тотално унищожени, а Синай, ивицата Газа, Западния Бряг, Източен Йерусалим и Голанските възвишения са превзети. След смъртта на Насър президентския пост поема Ануар Садат, смятан отначало за бюрократ, без лидерски качества и неспособен да ръководи държавата. Садат бързо опровергава тези мнения – през 1973 започва внезапна атака срещу Израел, подкрепен от Сирия и Ирак. Тел Авив плаща тежко за победата си, но един от добрите резултати на войната е подписаното през 1979 примирие с Кайро, първо по рода си израелско-арабския конфликт. Израел приема да се изтегли от пленения през войната п-ов Синай, три пъти по-голям от собствената му територия, богат на природни ресурси и с непосредството до Суецкия канал разположение. През 1981 обаче ислямистки терористи убиват Ануар Садат по време на военен парад. Една от причините е именно подписаното споразумение. Тогава на власт идва и сегашният президент Хосни Мубарак, управляващ с железен юмрук страната вече 30 години.

СОЦИАЛНА ПОЛИТИКА И ИКОНОМИКА

През епохата на Насър социалистическия модел е бил единственото решение за проблемите на Египет. Населението е било предимно (2/3) селско, необразовано (3/4 неграмотни) и бедно (90%). Социалната политика взима централно място в управлението. Ануар Садат дава начало на „Интифа” –  централизираната икономика постепенно се изменя и свободния пазар набира скорост. Хосни Мубарак продължава икономическите реформи в тази насока. Но социалната либерализация отсъпва на икономическата – в страната практически не съществува свобода на словото, никога не е имало демократични избори (вместо тях има бутафорни избори, познати и в България преди 1989), а проблемите на обществото нарастват. Образува се бюрократичен, военен и полицейски елит, разяждащ чрез репресии и корупция цялото общество. Служителите на реда се ползват с изключителни привилегии, а прегрешенията им остават непрекъснато безнаказани. Ежедневните проблеми на бедното мнозинство остават нерешени, а бързоходната модернизация е заменена с бюрократична стагнация и корупция.
Преди 60 години Египет е приличал с една друга страна – сходен брой жители, висока раждаемост, ниска степен на урбанизация и ниски доходи, необразовано население. И двете държави са били в конфликт със съседите си, и двете държави са харчели колосални суми за армията, и двете държави са били ръководени от безскрупулни диктатори, потискащи всяка форма на протест от обществото. Египет е изминал голям път от 50-те години на 20-ти век, но другата държава – Южна Корея, е на светлинни години от страната на фараоните. Едва днес Египет стига нивото й на средна грамотност отпреди половин век, но въпреки това 88% от семействата нямат и не четат книги, а 75% не четат дори вестници. Четящите се интересуват предимно от религиозна литература. Обнадеждаващо е, че благодарение на интернет и други модерни нововъведения тези проценти са много по-ниски сред младите египтяни, 3/4 от които ползват интернет.

Реформи в здравеопазването са също един от важните проблеми на страната – населението не е осведомено за опасностите от СПИН, 90% от жените са минали през някаква форма на т.нар. женско обрязване, а основните битови консумативи като сапун и паста за зъби остават извън възможностите на бедната прослойка.

През 70-те години в страната се провежда широкомащабна кампания срещу тропическата паразитна болест билхарзия. Кампанията премахва нея, но поради многократно използване на игли се разгръща епидемия от Хепатит-Ц, като днес Египет е водеща страна по брой заразени. Допълнителен проблем за хигиената на страната е и фактът, че 85% от населението изгаря собствения си боклук поради липса на адекватна организация на общината. Освен изгаряне често се практикува и изхвърляне на боклука по улиците, встрани от междуградските пътища и откритите площи.

Според проучвания 80% от египетските семейства разполагат с по-малко от 3000 долара доход на година, което поставя многолюдните египетски семейства под глобалния праг на бедността – под 2 долара на ден за човек. В страната заплата от 200$ се зачита за много добра – начинаещ полицай или учител взимат по 80-90$. Официалните правителствени данни сочат, че безработни са около 9%,  което в състояние на криза не е особено стряскащо. Но независими агенции твърдят, че  безработните са много повече, а едва 1/3 от трудоспособните жени имат работа.

ПРОТЕСТИТЕ

Сегашните протести в Египет започват преди две седмици, вдъхновени от успеха в Тунис, където прeзидента Бен Али избяга в Саудитска Арабия, десетина дена преди протестите в Кайро.
Откакто Египет излиза от съветската сфера на влияние и се превръща в „американския лейтенант в Близкия Изток”, страната е подпомагана от Запада, а управлението считано за единственото решение срещу Мюсюлманското братство, „вечно дебнещо зад ъгъла”. От една страна днешните опасения на много хора на Запад са неоправдани – протестиращите в Египет са млади мъже, от 20 до 40 годишни, малко от които са религиозни. Макар египетската държавна телевизия да излъчва хиляди молещи се заедно на площада протестиращи, силно религиозните са едва 10% от милионите по улиците. Мюсюлманското Братство (МБ) отначало стои встрани от събитията (по-късно изрази цялостна подкрепа), опасявайки се, че ще бъде обвинено от правителството в организиране на протестите. Властта в Кайро неведнъж е използвала МБ за универсално плашило, с което да оправдава репресиите над населението си. Но в Египет липсват добре организирани светски движения. Една от причините е, че докато кафенета и клубове, проповядващи „упадъчни идеологии” (според властта – демократични, светски движения) са били затваряни, за Кайро е немислимо да „затвори” джамиите. МБ е консервативна организация с почти вековна история. Тя не се доближава до ексремизма на талибанското движение не едноокия афганистански мула Мохамед Омар, но от МБ са тръгнали много крайни сунитски движения. Отдруга страна решението на МБ да участва в изборите преди 2 десетилетия им спечелва ненавистта на ал-Кайда и други крайни пан-ислямистки, терористични движения.
Мнозинството от протестиращите не изповядва ислямистките убеждения на МБ. Сред основните движения са Кефая, Шестоаприлското младежко движение, Националната асоциация за промяна, движението „25-ти Януари” и други. Това са светски, демократични движения, но са млади – съществуват от последните няколко години. Новината за предстоящите протести те разпространяват чрез Facebook и Twitter, тъй като нямат изградена политическа и социална инфраструктура. Вземайки това предвид кабинета на Мубарак „временно” спря достъпа до интернет на населението, а по-късно – и до мобилните телефони.

ПАРАЛЕЛ

Протестите в Египет се наричат от някои „Египетската революция”, с което горделиво младите египтяни рисуват паралел с революцията от 1952 и това, което е донесла тя за националната им чест. Промяната е във въздуха, но различните коментатори и анализатори дават различни паралели – едни сравняват събитията с прехода в Източна Европа отпреди 20 години, а други – с иранската ислямска революция от 1979.
Промените в социалистическия блок в края на 80-те години са белязани и от първите масови протести и стачки. Но макар да са впечатляващи, те не са причина за сриването на режимите. Икономическата стагнация, причинена най-вече от плановата икономика е основната причина за краха на СССР и сателитите му. Последвалите протести са просто продукт, а властта са разделя на два лагера – по-далновидните сменят кожата си, но не и нрава. Затова и никой не говори за революция в Източна Европа, а за преход.
В Египет положението е различно – налице е свободен пазар и икономически режимът е стабилен. Политически също – ползва се с подкрепата на САЩ (2 милиарда долара годишно) и западноевропейските страни. Но населението е репресирано и бедно. Масовите комуникации и интернет правят обмяната на идеи много по-лесна, както и организирането на протести.
От другата страна на паралела е Иранската ислямска революция от 1979. По същество е революция, но не ислямска, колкото и да е парадоксално. Иранския режим на шах Пахлави е осигурявал възможност за частна инициатива, но репресивния апарат е потушавал всякаква форма на протест от обществото. В революцията участват не само последователите на религиозния водач аятолах Хомейни, ами и много други организации. Ислямистите са малцинство сред останалите – комунисти, демократи, социалисти, националисти, като за всяка група отговарят десетки организации. Ислямисткия блок, макар и малцинствен, е единствения добре организиран, с изградена структура в обществото, което помага на религиозните да вземат властта, която държат и до днес.
Египет днес е по-близко до Иран през 1979, отколкото до Източна Европа през 1979 – налице е пазарна икономика, режимът се ползва с подкрепата на САЩ, армията е силна, а полицията – недосегаема. Населението е репресирано и бедно. Сред протестиращите в Египет днес са главно демократично и/или светски настроени хора, но те нямат нито организация, нито лидери, нито традиция. Сложения за модел на революцията Ел Барадей е по-скоро кукла за западните държави, отколкото реално лидерска фигура. Той не притежава подкрепата на сериозна част от египетското общество.

Освен анти-правителствени протести има и про-правителствени, като в много от случаите става дума за изпратени или платени от властта полицаи в цивилни дрехи. Служителите на органите на реда имат елитен статут в обществото, ползват се с редица официални и неофициални привилегии, а престъпленията им остават безнаказани поради липса на качествена съдебна система.
По време на протестите се наблюдават и мародерства – грабени са домове, както и музеи, съдържащи исторически и културни артефакти от хилядолетия преди новата ера. Това напомня бегло на един срамен аспект от френската буржоазна революция – статуите на 12-те крале на Израел над главния вход на парижката св. Богородица са най-новия елемент от цялата вековна постройка. По време на революцията са разрушени от тълпите, действащи с убеждението, че това са „12-те“ крале на Франция.

ИЗХОД

Възможните изходи са няколко. Два от вариантите са обсъдени по-горе – идването на демократични или религиозни управници на власт по недемократичен начин (невъзможно е днес да се организират демократични избори от недемократичната власт). Остава варианта и Мубарак да запази властта си, което с всеки изминал ден се приближава повече до научната фантастика. Най-вероятния изход (който вече влиза в действие) е военните да поемат властта, да изгонят Мубарак и да започнат бавен преход към либерализация и демократизация, като приемат част от демократичните организации във властта.
Вдъхновението идва от Тунис, но Египет винаги е считан за центъра на арабската култура и политическа мисъл. В Алжир и Йемен се появяват сходни, макар не и толкова бурни движения. Държави като Йордания също не са имунизирани срещу подобни събития.

Има още

F-35 – голямата надежда на Запада


ПРОГРАМАТА

Lockheed Martin F-35 Lightning 2 Joint Strike Fighter (JSF) и пълното име на крайния продукт от най-скъпата и важна програма за създаване на изтребител в света днес. Основният бъдещ потребител са САЩ, но самолетът ще влезе във въоръжените сили на много други държави, повечето от които участват и в самия проект :

  • Англия
  • Италия
  • Холандия
  • Канада
  • Турция
  • Израел
  • Сингапур
  • Австралия
  • Дания
  • Норвегия

В бъдеще е възможно и други държави да поръчат Ф-35, но засега това са само спекулации или става дума за преговори в зародиш.
Основният потребител – САЩ, официално се надява да се сдобие с малко под 2500 машини :

  • ВВС – 1763 машини
  • ВМС – 260 машини
  • МП (Морската пехота) – 420 машини

До 2035, заедно с чуждестранните купувачи, произведените бройки трябва да достигнат 3100, като от фирмата-производител подчертават, че ако и други заинтересовани държави се включат в покупката (Испания, Финландия, Бразилия, Япония) и ако сегашните увеличат своите искания, бройката на произведените самолети може да достигне 6000. От няколко години Локхийд Мартин вече не споменават тази огромна бройка. За сведение – от Ф-15 Ийгъл са произведени 1552 бройки, от Ф/А-18 Хорнет – 1480, а от Ф-14 Томкат – 712, но от Ф-16 – 4400.

ЕВТИНИЯТ ЗАМЕСТИТЕЛ

Огромният залог и колосалните суми, които са вложени в проекта го правят жизнено важен не само за за целите въоръжени сили на тези държави. Според производителя Ф-35 ще предлага мултифункционалността на Ф-16, възможностите на Ф-15 за въздушен бой и ниската забележимост (стелт) на пенсионирания Ф-177 Найтхоук и най-модерният (и единствения произведен 5-о поколение) изтребител днес – Ф-22 Раптор. Или по-кратко проектът Ф-35 трябва да е евтина мултифункционална алтернатива на Ф-22, като естествено не може да се очаква, че ще притежава неговите качества във въздушен бой, като фирмата поставя единствено Раптора като превъзхождащ в това отношение.

Програмата и конкурса са от 17 години, а в този период на сцената освен Ф-22, през Януари, 2010 година, на бял свят се появи и първия прототип на най-новия руски стелт-изтребител – Сухой ПАК ФА Т-50 (перспективный авиационный комплекс фронтовой авиации). Световната икономическа криза също оказа влияние върху проекта на Локхийд Мартин и накара някои страни да преосмислят колко всъщност са готови да похарчат за него и колко си заслужава.

ТРИ РАЗЛИЧНИ САМОЛЕТА

Няма да е преувеличение ако се каже, че програмата Ф-35 всъщност е програма за три различни самолета – Ф-35А, Ф-35Б и Ф-35Ц (съответно A, B и C на латиница).
Ф-35А – проектиран е като заместител на Ф-16 за американските ВВС. Класифициран е като CTOL – Conventional Take-off and Landing, конвенционално излитане и кацане). Най-евтиния и лекият (празно тегло) от трите модела, като от него се очаква да бъдат произведени и най-много бройки, поради голямата ниша, която е проектиран да запълни (в състава на военновъздушните сили). Освен ролята на Ф-16 за ВВС, А-модела трябва да поеме и функциите на пенсионирания преди 2 години ударен стелт-самолет Ф-117 Найтхоук.  Последният е бил добър по предназначението си, но не и имал каквато и да е възможност да води въздушен бой. Ф-117 е пенсиониран след едва 25 години служба (за сравнение Ф-15 е на служба вече 34 години, Миг-29 от 27 години и няма планове да бъдат извадени от употреба). „Ранното пенсиониране” на ръбестия нощен ястреб е се дължи на факта, че Ф-22, макар и проектиран за въздушен бой, може да изпълнява много по-добре и ролята на Ф-117. А поддържането и използването на всеки самолет струва много пари. От щатските ВВС твърдят, че след 1-2 десетилетия ще бъде пенсиониран и А-10, а Ф-35А ще поеме и неговата роля. А-10 е създаден за борба с големи групи танкове и има оръдие, което не е монтирано на нито един изтребител. След падането на Берлинската стена ВВС са били готови да се разделят с него, но ниско-интензивните конфликти в Ирак и Афганистан доказват, че няма негов аналог, който да върши работата му (поддръжка на наземни части, както и ниско-летящите и бавнодвижещите се удари по малки цели).

Ф-35Б – проектиран е като заместител на известният Хариер, самолет с вертикално излитане и кацане. Вариант Б е класифициран като STOVL (Short Take Off and Vertical Landing – късо излитане и вертикално кацане). Технически погледнато и Ф-35Б и Хариер са VTOL – vertical take-off and landing (вертикално излитане и кацане), но втория се използва практически като STOVL, тъй като при вертикално излитане се ограничава масата на полезния товар (въоръжение). По-сложната конструкция на вертикално излитащия и кацащ Б-модел го прави 10% по-тежък и с 25% по-малко вътрешен горивен запас от А-модел. Това ограничава сериозно радиуса му на действие.

.
Ф-35Ц – бъдещ заместител на Ф/А-18 Хорнет, но не и на Ф/А-18 Супер Хорнет. Класифициран като CV – carrier variant (вариант за самолетоносач). Заразлика от другите модели е снабден с опашна кука (tail hook) за захващене на хидравличните механизми за спиране на самолетоносачите. Също така долната част на рамата му, както и колесниците са подсилена конструкция, тъй като трябва да издържат на по-големи натоварвания (ускоренията при излитане от самолетоносач с т.нар. хидравличен катапулт и рязкото спиране при кацане). Тъй като кацането на самолетоносач е едно от най-трудните за един пилот неща е необходимо самолетът да бъде с добра управляемост и устойчивост при ниски скорости, поради което размахът на крилете е 23% по-голям и крилната площ 45% по-голяма при сравнение с А и Б моделите. За да се пести място на самите самолетоносачи, крилата на Ц са направени сгъваеми, при което размаха му (или в случая широчината) става от значително по-малък.

ЦЕНА И СРАВНЕНИЕ

Ф-22 Раптор е самолетът, който запълва много малка ниша, но поради високата му цена щатската управа оряза и иначе малкото поръчани бройки до едва 187 (от 650 първоначално). Цената на всеки самолет включва две неща – производството на всяка единица и цената на програмата, отнесена към произведените бройки. Колкото повече бройки бъдат произведени, толкова по-евтин става всеки отделен самолет при сумиране на разходите.

  • Ф-22 – 350 милиона струва всяка една бройка от 187-те машини.
  • Ф-22 – ако поточната линия бе продължена на бавни обороти и бяха поръчани още 75 (общо 262) бройки, средната цена на всеки от самолетите щеше да е 213 милиона долара.
  • Ф-22 – при поръчани още 150 броя (общо 337) средната цена щеше да е 173 милиона.
  • Ф-22 – при 450 бройки (общо) цената на всеки щеше да е около 137 милиона.
  • Ф-35А – 109 милиона към момента.
  • Ф-35В – 127 милиона към момента.
  • Ф-35С – 127 милиона към момента.

ЗА И ПРОТИВ

Много военни анализатори зачитат решението на американския конгрес да прекрати производството на Ф-22 като грешка, позовавайки се именно на гореспоменатите цени. Администрацията на Барак Обама, както и мнозинството на Демократичната партия в Сената по това време вземат финалното решение да съкратят поръчката за Ф22 от 243 на 187 бройки. Като аргументи бяха изтъкнати :

  • високата цена на Ф22 и неговта поддръжка
  • специфичността на предназначението му
  • Ф-22 няма скоро да намери достоен съперник, „твърде” добър е и съответно излишен.
  • част от средствата по програмата за Ф22 биват „изляти” върху Ф-35, който е по-мултифункционален и икономически изгоден самолет.

От Републиканската партия, а и повечето военни стратези се противопоставят на тази теза. Контра аргументите са следните :

  • не е сигурно какво ще стана в близките 5 до 10 години, но Ф-22 е най-добрия отговор срещу руските ЗРК (ракети земя-въздух) С-300 и руския изтребител Су-30. Предполага се, че Иран разполага със С-300, а Венецуела официално е поръчала Су-30МК2 и С-300. Предполага се, че Сирия също разполага със С-300. А тъй като става дума за дългосрочни планове не е ясно дали някои от бъдещите предполагаеми съперници на САЩ няма да се сдобият с тези системи или по-нови (С-400 и Су-35).
  • Ф-35 не може да предложи качествата на Ф-22 във въздушен бой. В далечен въздушен бой (BVR – beyond visual range или извън границите на видимостта) Ф-35 има предимство пред повечето сегашни изтребители, но в близък въздушен бой (WVR – within visual range или в границите на видимостта), където стелт технологията и предимството на „първия удар” губят приоритета си, Ф-35 има по-слаби показатели от редица американски, европейски и руски машини – Ф-15, Юрофайтър Тайфун, Су-30.

Едно от възможните решения е махането на федералната забрана Ф-22 да се продава на други страни. Държави като Япония, Сингапур и Израел многократно са изразявали готовността си да платят висока цена за всеки Раптор. Ясно е, че Ф-35 вече няма да е евтиния заместител на Ф-16.

КОЛЕБАНИЯТА НА НЕЙНО ВЕЛИЧЕСТВО

Икономическата криза се отрази и върху решенията на много правителства спрямо програмата JSF. На 18-ти Октомври британският премиер Дейвид Камерън оповести решение на правителство за орязване на военния бюджет и съкращаване на армията. Едно от взетите решения е поръчката за 138 вертикално излитащи Б-модели на Ф-35 да бъде заменена с „все още неясен, но по-нисък брой” Ц-модели за самолетоносачи. Взето е решение да бъдат пенсионирани Хариер-ите и самолетоносачите на Англия, като нови самолетоносачи ще постъпат на въоръжение малко преди приемането на Ф-35.
Примиерът Камерън обосновава предпочитанието към Ц модела спрямо Б на базата на по-големият горивен запас, радиус на действие и тегло на носеното въоръжение. Усложнената и тежка конструкция на вертикално излитащият Б модел обяснява тези му недостатъци. Но възможността му да излита незабавно от всяка една точка гарантира по-висока ефективност откъм извършена работа за единица време. Тук обаче трябва да се спомене и един недостатък на Ф-35Б, а именно мощният му двигател. Докато Хариер-а е способен да излита практически от всяка равна повърхност, даже и тревна площ, Ф-35Б. На машината е монтиран най-мощният двигател, някога слаган на изтребител, който разтапя и разбива асфалт при излитане. Нужна е специална площадка, от която да излита, като такава не е трудно да се монтира на всеки самолетоносач (Англия днес притежава 2 самолетоносача, САЩ – 11), но означава, че Ф-35Б няма да продължи наследството на Хариер-а – самолетъ, излитащ отвсякъде по всяко време.

АЛТЕРНАТИВА

Боинг губи конкурса за JSF пред Локхийд Мартин, но решава да предложи бърза алтернатива, за която вече има открита поточна линия. Това е именно Ф-15СЕ Сайлънт Ийгъл (безшумния орел). Машината представлява своеобразен модернизиран вариант на известният Ф-15, като спада в т.нар. 4.5 поколение (заедно с някои европейски и руски модели). Цялостната конструкция на Ф-15 е запазене, като са променени някои елементи с цел по-малка фронталнта забележимост. На моделът е нанесено стелт-покритие и са конструирани закрити оссеци за въоръжение, което допълнително намалява радарната и инфрачервена забележимост.

.
В програмата са налята твърде много пари, че да може изобщо да се говори за спиране. Самият самолет вероятно ще бъде на високо ниво, но историята може да оцени програмата като икономическа грешка.

Турция – нова Османска империя или следващият член на ЕС?


ПРЕДИСТОРИЯ – От векове насам въпросът дали Турция е европейска или азиатска държава никога не е имал еднозначен отговор. Ако до 19-ти век Османската империя е водила самостоятелна политика като силен играч на европейската (и световната) сцена, то залеза на султаната го поставя по-близо до Европа. Огромната мюсюлманска армия се превръща от най-голямата заплаха за Австро-Унгария в буфер между Европа и Руската империя. По време на Кримската Война турската армия с помощта на французи, англичани, германци и италианци се изправя срещу войниците на цар Николай Първи. През Първата световна война страната е сред губещите, но след нея националистите успяват да свалят султана, слагайки край на Османската Империя. От встъпването в длъжност през 1923 година на първия президент на република Турция – Мустафа Кемал Ататюрк, страната е подложена на силна модернизация, а Исляма е заменен с яростно светски национализъм (кемализъм). Московския договор от 1921 сближава СССР и младата турска република, а приятелството им остава чак до 1945 година. През 30-те години обаче „заплахата от западните страни” изглежда все по-далечна за управниците в новата столица Анкара и отношенията с европейските държави са нормализирани. Макар страната да е ухажвана от големите европейски сили през войната 1939-1945, тя успява да запази неутралитет. Едва през Февруари, 1945, когато поражението на Германия е било на хоризонта, Анкара официално обявява война на Берлин, печелейки дипломатически и политически дивиденти, без да дава никакви жертви. Това е и една от причините Турция да се оказва от „западната страна” на Желязната завеса, макар географски да е на изток от социалистическа България. До края на студената война, а и след това Анкара поддържа строг анти-комунистически курс, светския национализъм отдалечава страната от арабските и мюсюлманските държави. Периодът е белязан и от изключително добри отношения със западните страни и Израел, а като втората най-голяма армия в НАТО Турция е важен стратегически партньор на Вашингтон. Но днес почти вековната про-западна ориентация на страната е поставено под въпрос.

Има още