Статистика за жертвите в Ирак и анализ на кюрдския и шиитски сепаратизъм


Подробна статистика за цивилните жертви в Ирак. Под анти-коалиционни сили (АКС) се разбира всички неправителствени силови групировки, които извършват атентати, екзекуции и т.н. Под международни коалиционни сили (МКС) се разбира силите на САЩ, Великобритания и другите чуждестранни контигенти, както и новореформираните иракска полиция и армия (иракските служби за сигурност).

Таблици за смъртните случаи, предизвикани от АКС в Ирак от самоубийствени атентати и коли-бомби, въоръжени нападения и екзекуции, и общия брой.

Общ брой на убитите от МКС през годините.

Общ брой на загиналите от самоубийствени атентати, извършени от АКС.

Общ брой на загиналите от въоръжени атаки и екзекуции, извършени от АКС.

Общ брой на загиналите цивилни, убити от АКС и МКС.

Според повечето статистически и военни анализи спадът на жертвите се дължи на успехът, с който САЩ и другите международни партньори обучават и изграждат иракските сили за сигурност, които вече участват автономно или съвместно с американските, британските и другите си колеги. Повечето анализатори и военни оценяват резултатите на иракските сили за сигурност като задоволителни. Съвсем друго е положението при изграждането на афганистанските сили за сигурност от САЩ, Великобритания, Белгия, Италия и др.

Повече информация за изграждането на Афганистанската Национална Армия.

Тези статистики обаче са доказателство за едно – най-голямата жертва на радикалните ислямисти-терористи са мирните, цивилни мюсюлмани. От началото на войната през 2003 година до днес близо 100,000 невинни, цивилни иракчани са умрели. Ако изключим жертвите при първоначалните, конвенционални действия на американските и британските сили (които в никакъв случаи не бива да се пренебрегват, но не са част партизанската, неконвенционална война в Ирак), то от общия брой на загиналите цивилни иракчани над 95% от загиналите са жертва на радикални ислямисти и сепаратисти (ако се отчетат и първоначалните жертви от конвенционалната война през 2003, то този процент пада малко над 90%). За тези хора очевидно живота на техните етнически и религиозни братя не е от особено значение. Противопоставянето между крайните фракции на шиитите и сунитите също не бива да се пренебрегва. Ирак е eдинствената преобладаващо арабска страна в света, в която шиитите са мнозинство (около 2/3). Традиционно обаче властта винаги е била в ръцете на представители на сунитското малцинство. Подобен случай, но на родово-регионален принцип има в Йордания, където половината граждани са палестинци, но Хашемитското кралство винаги е успявало да ограничи влиянието им. Друга държава с преобладаващо арабско население и (отделно) шиитско население е Бахрейн, но в тази държава има голямо персийско малцинство, а общия брой на арабите-сунити е по-голям от този на арабите-шиити. За 10 години не-арабското население на Бахрейн (без значение от религиозната им принадлежност) се е удвоило.
Единствената друга държава в Близкия Изток, в която шиитите са мнозинство (над 90%) е Иран, като в страната има и сунитско малцинство, предимно етнически араби, но и перси, балочи (балуджи) и др. Единствената друга държава в света, в която шиитите са мнозинство е Азербайджан. Тази географско-религиозна специфика подклажда недоверието у много иракски-сунити към лоялността на иракските шиити към държавата. За определени групи шиити религиозната близост с шиитски Иран е по-силна от етническата близост с иракските-сунити (араби). Радикализма в част от тази група е една от причините за религиозният сепаратизъм в Ирак , макар болшенството от шиитите да имат негативно отношение към иранската политика и влияние в Ирак (според проучвания и статистики). В този контекст трите основни групи в  Ирак са шиитите, сунитите и кюрдите, макар последните да са етническа група в северен Ирак. Кюрдистан е де-факто (но не и де-юре) автономна република в северен Ирак, като основните скокове в степента му на независимост са след Войната в Залива (първата иракска война) и Войната в Ирак (т.нар. втора, 2003-2010).
Интересно е да се отбележе, че поради автономността си, иракски Кюрдистан практически няма проблем със терористични групи. Всички жертви от войната с в арабската част от държавата. Единствените райони на Ирак, които са оценени от западните анализатори и американските власти като „сигурни и спокойни“, са тези, които са под пълния контрол на кюрдската власт. Стандартът в Кюрдистан е двойно по-висок от този в останалата част от страната. Болшенството от арабските-иракчани обаче не приемат правото на Кюрдистан за самостоятелност, макар това рядко да е проблем и да е засенчвано от другите вътрешно-арабски сблъсъци в Ирак (ако се гледа през такава призма). В иракски Кюрдистан живят около 4 милиона души, 95% от които кюрди. Още 2.5 милиона етнически кюрди живеят в другите райони на Ирак. От началото на войната до днес повече от четвърт милион араби и други не-кюрдски граждани на Ирак имигрират от други части на държавата в северните, кюрдски райони. Причините са най-вече спокойствието и сигурността, но и икономическите възможности и пазара на работна ръка също са фактори. Процента на бедните в тези райони е най-ниския в страната и ните един коалиционен войник не е загинал там, което говори за практическа липса на въоръжена съпротива.
Кюрдистан има собствена армия, наречена Пешмерга, която участва активно в американските кампании срещу властта в Багдад през 2003, както и отделни акции срещу силите на Саддам след изтеглянето на САЩ през 1991. Пешмерга обаче отказва да изпрати войски в Багдад или която и да е друга не-кюрдса област в страната, опасявайки се, че това ще въвлече иначе спокоен Кюрдистан в гражданска война.  Кюрдското правителство поддържа собствени отношения с други държави. Преди 2003 САЩ и Израел (което прави Кюрдистан уникат в мюсюлманския свят) са основните дарители на средства на иракски Кюрдистан преди 2003, а днес – сред основните икономически и военни партньори. Днес се поддържат отношения и с Германия, Франция, Италия, Великобритания и Турция.

Сайт на Кюрдското Регионално Правителство
Статистиката е взета от
Iraq Body Count

Долу – снимки от Арбил, столицата иракски Кюрдистан

Размириците в Техеран


След изборите през лятото на 2009 сегашния президент на Иран Ахмединаджад спечели втори мандат на постта. Неговия съперник г-н Мир-Хосеин Мусауи Кхаменех (или наричан от медиите най-често Хосейн Мусауи) обвини, че изборите са фалшифицирани. Последваха жестоки бунтове и размирици в ислямска Персия, които не са утихнали и днес, а толкова напрежение не е имало от Ислямската Революция насам.
По време на бунтовете иранските служби ограничиха и сериозно филтрираха потока от информация в интернет, но малкото кадри, които стигаха до западните медии бяха излъчвани многократно. Образът на бунтуващата се и героична младеж. Дали обаче медийният образ на събитията е адекватен?

Първите четирима претенденти за президент бяха сегашният държавен глава Ахмединаджад, г-н Мусауи, Резайи Мохсен и Мехди Карруби, като последните двама имат пренебрежимо малък успех на изборите. Според официално представените данни сегашният президент е спечелил 63%, а г-н Мусауи 34%, но симпатизанти на г-н Мусауи твърдят, че от 43,026,078 гласували едва 5,698,417 са дали гласа си за Ахмединаджад, а 19,075,623 са гласували за Мусауи. Позовават се на писмо, чиято автентичност не е доказана, но според същото г-н Карруби е спечелил 13,387,104 от гласовете, макар според официалните данни той да е спечелил едва 1.73% от гласовете.
Но аз няма да обърна чак такова внимание на изборите, процентите и дали е имало измами или не. За мен по-важно е друго.
Иран е една политически и иномически изолирана държава, чиято ядрена програма само я отдалечава от света. В лицето на самопровъзгласилия се за либерална опозиция г-н Мусауи светът видя алтернатива на иначе неприятния за международната общност режим на г-н Ахмединаджад. Но самия Мусауи е бил държавен глава и е служил два мандата като министър-предстедател на Иран, пост, който е премахнат след него. Днес практически функциите на премиер са прелети в функциите на президента, длъжност, която не имала особено значение преди поправката в конституцията през 1989(повремето на Мусауи). Или иначе казано функциите на премиера на Иран преди 1989 и тези на президента след 1989 са почти едни и същи с малки и незначителни разлики. И именно в управлението си г-н Мусауи е спомогнал за утвърждаването на тогава младата ислямска държава (ислямската революция е през 1979, а г-н Мусауи е държавен глава в периода 1981-1989), както и утвърждаването на Исляма като фундаментален инструмент на държавата и неин върховен закон. И в същия период от време е започната и така обсъжданата иранска ядрена програма. Макар г-н Мусауи в предизборната си платформа през 2009 да призоваваше към либерализация на обществото, той изрично подчертаваше, че Иран има право на ядрена програма. А и либерализация на обществото е хубаво твърдение, но нито с управлението си преди 20 години го е доказал, нито президента на Иран е върховен лидер. Това кара много хора да мислят, че в Иран реално няма опозиция на режима, не и значима, не и такава, която би премахнала нещата, за които светът упреква Иран.