Либийския фронт – противоречиви сигнали



Вече измина повече от седмица, откакто бунтовниците в Либия бяха подкрепени от международната общественост – първоначално от ООН, Франция, Великобритания и САЩ, а впоследствие от още 10 държави. След като плениха ключовия град Адждабия, в близките дни бунтовниците установиха контрол и над Брега, Бин Джалад и Рас Лануф – стратегически важни градове по източната крайбрежна ивица на Либия. Говорител на Либийският национален съвет (ЛНС – преходното правителство в източната част на африканската държава) съобщи, че до една седмица ще са в състояние да изнасят по 100,000 барела петрол на ден (за повече информация виж Либия и Запада – а сега накъде?). Но има много въпроси, чиито отговори остават загадка.

КОЙ РЪКОВОДИ?

Резолюция 1973 на Съвета за сигурност на ООН опълномощи западните държави не само да наложат забрана за полети на Кадафи, но и да извършват удари по стратегически цели, с цел „да се предпазят цивилните граждани”. Масирани въздушни и ракетни удари се осъществяват от 9 дена от френските, британските и американските военни. За повече информация – данни на БиБиСи за използваната от различните държави военна техника в конфликта в Либия.
След дълги преговори преди няколко дена НАТО (организация с лошо име в арабския и мюсюлманския свят) пое контрола под т.нар. no-fly zone (зона, забранена за полети) и налагането на оръжейно ембарго. Но ударите по наземни цели в Либия се осъществяват от САЩ, Франция и Великобритания, независимо от НАТО. Това напомня на т.нар. „афганистански модел” – една мисия (ИСАФ) отговаря за мироопазващите операции в родината на опиума, а друга (част от операция „Продължителна Свобода”) за активните военни действия срещу талибаните. За Вашингтон НАТО означава повече отговорност за европейците, а в европейските очи НАТО е инструмент на Америка. В Афганистан решението беше намерено като Барак Обама увеличи щатския контигент в страната и обедини двете мисии под една шапка. С което намаляха не само логистичните трудности, но и вътрешнокоалиционните противоречия, ала „европейските страхливци с/у американските каубои”.

НОВ ПОДХОД

Коалиционните удари успешно отслабиха силите на Кадафи, разрушавайки огромен брой военна техника, ПВО системи, комуникационни възли и др. Ако ден преди началото на тази кампания либийските бунтовници бяха притиснати в ъгъл, без да имат пълен контрол над нито един голям град, то днес пленяват стратегически обекти със завидна скорост. Но въпреки това крайният успех не е гарантиран – все по-често се говори за разширяване на помощта към бунтовниците. Според различни източници във високите етажи на властта се обсъжда идеята либийските революционери да бъдат подкрепени с оръжие, а защо не и обучаващ персонал. От една страна това би наклонило везните в ущърб на Кадафи, без да се налага западни войски да окупират и един сантиметър от либийската земя (резолюцията на ООН разрешава изпращането на инструктори, дори командоси за рейдове над дадени обекти, тъй като това са краткотрайни действия, нецелящи военна окупация). Също така би осигурило на западните държави и САЩ добри дипломатически позиции в едно следващо правителство.
В противен случай един от възможните изходи е иракският – през 90-те години 2/3 от територията на Ирак влиза в забранената от САЩ и партньорите им за летене зона, докато Саддам успешно се справя с три самостоятелни въстания (неподкрепени от Запада) – на шиитите, кюрдите и вътрешноармейския бунт и запазва властта още 12 години. Макар активни военни действия срещу иракската армия да са извършвани само до изтеглянето й от Кувейт, двете войни в Ирак показват, че единствения гарантиращ успех модел е сухопътната операция.
В Либия подобна намеса все още не е наложителна. И едва ли има много желаещи във Вашингтон, Париж и Лондон (задават се избори), които искат да видят кракът на НАТО да стъпи в още една арабска, мюсюлманска страна. Но докато паралелните операции за забрана на полети над иракски Кюрдистан и южен Ирак са се ограничавали до въздушното пространство, в Либия сме свидетели на сериозни удари по военната машина на Кадафи. Оръжейна и инструкторска помощ вероятно биха били последната капка.
Но това крие и своите негативи. В момента е в сила оръжейно ембарго, забраняващо доставки на която и да е от двете страни. ООН едва ли би приела великите сили да въоръжават до зъби едната страна в гражданска война. Не е ясно и тези оръжия при кого биха отишли – макар самите бунтовници да наричат това борба за демокрация, Либия е държава без абсолютно никакъв демократичен опит. Не е изключено при евентуални оръжейни пратки да се получи ефекта на бумеранга, познат на Вашингтон от Афганистан. През 80-те години чрез операция „Циклон” на ЦРУ е изпратено огромно количество военна техника на афганските муджахидини (от арабски – свещенни войни, войни на Джихад), борещите срещу войските на СССР, като голям спонсор е била също и Саудитска Арабия. След края на войната обаче част от тези обучени от ЦРУ муджахидини образуват ядрото на ал-Кайда.
В най-добрия сценарий – Кадафи бива победен, кой ще дойде на власт? Либийски вариант на бен Ладен или мулла Мохамед Омар? Нов Кадафи (сред бунтовниците има много високопоставени лица от режима)? Други ислямисти или Мюсюлманското братство? Дали Либия ще остане една държава или ще се разцепи по етническите и племенните си граници като Югославия в последните 20 години?

КАДАФИ

Безспортно няма по-брутален тиранин в арабския свят от Муамар Кадафи. Дори Башар ал Асад в Сирия и екс-президента на Египет Хосни Мубарак изглеждат като либерални демократи в сравнение с него. През 42-те години на власт той е станал известен с отвличанията и терористичните атаки, които нарежда (виж повече Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986). Бруталността му е разярила либийският народ, който по време на превърналите си в гражданска война протести изпадна в крайности – незнаен брой чернокожи работници бяха убити, под подозрение, че са наети от Кадафи главорези. В първите дни труповете на двама африканци бяха завързани за бял джип Тойота в центъра на града. Скандиранията „Аллах у акбар” (Аллах е велик) бяха заглушавани единствено от изстрелите на АК-47. Същите тези хора, които са и живяли 42 под диктатура, може и да не оставят оръжията си след падането на Кадафи. Междуетническите, междуплеменните, религиозните и политическите вражди днес са на втори план, засенчени от общия враг в лицето на омразния тиранин. Но какво ще стане когато той изчезне? През последните десетилетия има много необнадеждаващи примери – Сомалия след падането на Сиад Баре през 1991 се разпада на три отделни територии, Афганистан след изтеглянето на войските на СССР през 1989 влиза в състояние на гражданска (религиозна и етническа) война, като не е спряла до ден днешен. Сходна съдба е отредена и на Ирак след падането на Саддам Хюсеин през 2003 – 120,000 души загиват, най-вече от терористични атентати в религиозната война между шиити и сунити, а етническите кюрдски райони на север са практически независими от централната власт.
За един ден през 1996 година Кадафи нарежда да бъдат убити 1270 политически затворници. Докато египетските протести бяха посрещани с полицейска бруталност, либийските бяха посрещани с въздушни бомбардировки. Муамар Кадафи е показал, че е готов на всичко за да задържи властта си. Не е изключено да изтъргува военна загуба за политечска победа. От Вашингтон изрично подчертаха, че самият Кадафи не е военна цел, а от Париж идват ясни послания и условия, които диктаторът трябва да изпълни ако иска да остане на трона си. Какъв ще е изхода – остава да видим.

Вижте още :
Колекция от снимки от конфликта в Либия на Ню Йорк Таймс
Статии за Либия в сайта на Ню Йорк Таймс
Статии за Либия в сайта на The Economist
Статии за Либия в сайта на Foreign Policy

..

Либия и Запада – а сега накъде?


ПРЕДИСТОРИЯ

На 4-ти Януари, 2011 година от отчаяние и в знак на протест 26-годишният тунизиец Мохамед Буазизи се замозапалва, разпалвайки целия арабски и мюсюлмански свят. Спонтанните вълни от протестиращи заливат улиците на почти всички арабски държави, мотивирани и от жестоките начини, по които силите на реда реагират. След 223 загинали президентът на Тунис Бен Али подава оставка и бяга в Саудитска Арабия. След 684 загинали президентът на Египет, сърцето на арабския свят, Хосни Мубарак е свален. Още няколкостотин загиват в други арабски и мюсюлмански държави, в които до ден днешен има протести.

Но докато в гореспоменатите страни протестите се ограничават до улични сблъсъци с органите на реда, в Либия те бързо ескалират в гражданска война, която от около месец е отнела живота на над 10,000 души. Това провокира и по-сериозна реакция от на международната общественост, а от вчера – и военна намеса.

КАДАФИ

За 42 години на власт Муамар Кадафи се прославя с много неща. Организиране на атентати в цял свят (виж Локърби, 1988), вземане на чуждестранни специалисти за заложници (българските медицински сестри) и търгуването им на дипломатическата маса. „Великият бедуински вожд” дава на страната си гръмкото име Великата Социалистическа Народна Либийска Арабска Джамахирия (ВСНЛАД), а на себе си титлата Ръководител и Водач на Революцията на ВСНЛАД. Ексцентричността и непредсказуемостта му, съчетани с безпощадните методи, които използва за потушаване на всяка форма на несъгласие го правят един от най-известните диктатори на 20-ти и 21-ви век. Със своите 42 години на власт днес той е най-дълго служилият държавен глава в света (с оглед пенсионирането на Фидел Кастро и смъртта на севернокорейският лидер Ким Ир Сен).

Кадафи създава всеобхватен репресивен апарат, промъкващ се във всеки аспект от ежедневието на поданиците му. Нелогичността, с която той ръководи международното положение на Либия, тласка страната в различни лагери. След серия организирани в западна Европа атентати през 80-те, президентът на САЩ Роналд Рейгън нарежда наказателен удар по военни цели в Либия (виж Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986). През 1988 агенти на Кадафи взривяват самолет на ПАН АМ граждански полет 103 над Локърби, Шотландия, отнемайки живота на 270 души. Заедно с опитите на Либия за създаване на химически и ядрени оръжия, това са някои от причините, които вкарват страната в международна изолация. След години санкции, бойкоти и ембарго, в началото на 21-ви век отношенията със Запада се подобряват. След решителната намеса на президента Саркози са освободени българските медицински сестри. Кабинетът на Силвио Берлускони подписва договор с Триполи за борба с нелегалната северноафриканска имиграция, огромен проблем за средиземноморските държави-членки на ЕС.

Въпреки това през годините бруталността, с която „бедуинът-войн” се отнася към населението си остава константа. Той е дълбоко презирен от почти цялата либийска диаспора, както и по-голямата част от арабския свят. Но докато в Египет Хосни Мубарак беше едва лицето на военната върхушка, Кадафи е „едноличен собственик” на Либия. Налага култ към личността и изкоренява всяка форма на независимост у доближените си. На фона на Либия, Египет е демократичен и либерален рай.

БУНТОВНИЦИТЕ

Започналите на 15-ти Февруари и потушени безпощадно от властта протести в Либия бързо прерастват в гражданска война. Виждайки вероятност от бърза и решителна победа, много хора от армията на Либия дезертират и се присъединяват към превърналите се в бунтовници протестиращи. Надявайки се Кадафи да бъде свален по сходен с египетския и тунизийския начин, бунтовниците започват кампания срещу Кадафи, отначало в източната част (в която и племената традиционно са срещу Кадафи и племето, към което принадлежи). В първите дни на гражданската война много от войниците (армията е предимно от наборници) отказват да атакуват своите сънародници. Страхувайки се от повече дезертьори, Кадафи използва скритото си оръжие – с милиардите долари, които има в лични сметки в европейски банки той купува наемници от Нигер, Буркина Фасо, Судан, Чад и дори Сърбия. Улични протести в Бенгази са посрещани с въздушни бомбардировки и обстрел от хеликоптери. На 21-ви Февруари два пилота на либийски изтребители Мираж Ф1 отказват да изпълнят заповедите си (да бомбардират тълпи от протестиращи) и дезертират в Малта.

В началните стадии объркването, хаоса и страхът от дезертьорство (и сътветно наказателни мерки) в армията помагат на бунтовниците да установят контрол над голяма част от страната. Бенгази, вторият по големина град в страната и смятан за столица на „анти-кадафизма” минава под техен контрол. Следват битки за ал-Байда, Аждабия и Мизурата. Везните се накланят в ущърб на Кадафи. Но след някоко седмици боеве силите му стъпват на крака и започват контра-настъпление, вземайки под контрол много стратегически градове и села.

РЕАКЦИИТЕ НА ЗАПАДЪТ

Либия произвежда 2% от световния петрол. 85% от продукцията отива в Европа, което отговаря за 11% от потреблението на ЕС (13.63 милиона барела/ден). Този процент е много по-висок в средиземноморските страни членки. Първата държава, която официално предлага да се наложат санкции над Триполи е и най-отдалечената европейска страна – Финландия. Последните съгласили се са средиземноморските островни републики Малта и Кипър. Санкциите замразяват личните сметки на Кадафи и неговите роднини и приближени в европейските банки (равняващи се на десетки милиарди долара). Това съвпада и с излизането на африканските наемници от фокуса на събитията.

Освен поскъпвнето на петрола, западните правителства са притеснени и от още нещо – възможността конфликта да създаде масови вълни към Европа, която и без това има огромни проблеми със северноафриканските имигранти. И тук също най-загрижени са държави като Франция, Испания, Италия и Малта, а най-хладнокръвни – Швеция и Финландия.

Но армията на Кадафи продължава успешно своята контраатака в източната, „бунтовническа” част на Либия, която според ексцентричния лидер на страната е превзета от ал-Кайда. И докато в градски битки като цяло неопитните партизани имат някакъв шанс, то срещу военновъздушните сили на бедуинския войн те са безсилни. Малкото наброй зенитни картечни установки (като 14.5мм ЗПУ-4 от 40-те години) не им помагат. Бунтовниците успяват да пленят складове с леки оръжия, няколко танка, БТР, дори и самолети и хелитоптери. Но липсата на организация, неопитността и най-вече необезпокояваните бомбардировки накланят везните бавно и решително на страната на Кадафи. На Запад все по-сериозно се говори за идеята (която съществува още от началото) да се наложи забрана за летене над Либия, подобно на сходните „no-fly zone”операции в Ирак през 90-те години.

ЗАБРАНА ЗА ПОЛЕТИ

След дълги преговори и със съгласието на Арабската Лига (в която Либия членува), резолюция 1973 на Съвета за Сигурност на ООН разрешава да се наложи забрана за полети. Изненадвайки някои (между които и Арабската Лига или поне за пред медиите), резолюцията разрешава и вземането на „всякакви необходими мерки” за защита на цивилното население. Макар изрично да се забранява каквато и да е форма на военна окупация, формулираните като „всякакви необходими мерки” разрешават на коалиционните войски да нанасят удари по цели на либийските ВВС и ПВО, както и сухопътните им войски. Теоретично, резолюцията не забранява рейдове на специални сили по суша, които макар да са по земя са кратковременни и не се считат за военна окупация.

Главният секретар на Арабската Лига – Амр Муса, заявява че военните действия се различават от приетата от Лигата идея за забрана на полетите. Също така той изказва притесненията си за загиналите цивилни от НАТО-вски бомбардировки, но е редно да се отбележе, че това най-вероятно е част от пропагандната война на Кадафи и тези жертви не се потвърдени от независими източници.

Най-съществено е участието на САЩ, Великобритания и Франция, но правителствата на Обединените Арабски Емирства, Катар (две арабски, мюсюлмански държави), Канада, Дания, Испания, Италия, Норвегия, Белгия и Гърция са потвърдили бъдещето си участие (повечето държави с по няколко изтребителя или други самолети, или бази).

ВОЕННИТЕ ДЕЙСТВИЯ

На 19-ти Март започнаха военните действия срещу силите на Кадафи. 19 френски изтребителя удрят сухопътни войски на Кадафи близо до Бенгази, където се водят ожесточени битки между двете страни. На сайта на френското Министерство на Отбраната е публикуван списък с участвалите във въздушния рейд (част от операция „Харматан”) самолети :

  • 8 броя изтребители Рафал
  • 2 броя изтребители Мираж-2000-5
  • 2 броя Мираг 2000-Д
  • 6 броя самолети-танкер Ц-135
  • 1 брой Е3Ф AWACS

Днес, 20-ти Март, френското министерство официално съобщи, че самолетоносачът Шарл де Гол е отплавал от пристанищния град Тулон към Либия. На борда според официалното изявлание се намират :

  • 10 хеликоптера, между които 1 Каракал и 2 Пума
  • 8 изтребителя Рафал
  • 6 модернизирани изтребителя Супер Етендард
  • 2 Е-2Ц Хоукай

Освен тях в операцията са ангажирани 4 бойни кораба и 2,600 души от френския военноморски флот.

Американските военни са изпратили контингент, съответно от военноморските сили, военновъздушните сили и морската пехота в операция „Зората на Одисей”.

ВМС на САЩ участват с :

  • 5 бойни кораба
  • 3 подводници
  • неспоменат брой самолети ЕА-18Г

ВВС на САЩ участват с :

  • 3 стратегически стелт-бомбардировача Б-2
  • 10 изтребителя Ф-15Е от британската база Лакенхийф
  • 8 изтребителя Ф-16Ц от италианската база Авиано
  • 2 самолета А 2 броя самолети АЦ-130У, клас “gunship” (уникален за американските ВВС)
  • неспоменат брой разузнавателни самолети Ю-2 (U-2)

Морската Пехота на САЩ участва с :

  • 4 броя АВ-8Б Хариер 2, на борда на кораб от военноморските сили

На 19-ти Март американски и британски кораби и подводници изстрелват общо 110 крилати ракети Томахоук по 20 наземни цели в Либия. На 20-ти Март следват бомбардировки от Б-2 срещу либийско летище и атака от изтребителите Ф-15, Ф-16 и Хариер срещу наземни цели на либийските сили.

Британските Кралски Военноморски Флот и Кралски Военновъздушни Сили участват съответно с :

  • 2 бойни кораба
  • 1 подводница
  • около 10 изтребителя Юрофайтър Тайфун
  • около 10 изтребителя Торнадо ГР4
  • 2 самолета-танкер ВЦ-10 1 самолет Сентинел Р-1
  • 3 Самолета Сентри AEW.1 AWACS

А СЕГА НАКЪДЕ?

Залогът на НАТО е, че въздушната кампания ще отслаби силите на Кадафи, а бунтовниците ще свършат мръсната работа по суша. Преди 20 години, когато САЩ води първата война срещу Ирак (виж Въздушната война над Ирак ’91) избухват три бунта срещу Саддам. Бунт на шиитите-мюсюлмани (мнозинство в страна, в която управляващите са сунити) на юг, бунт на етническите кюрди на север и вътрешноармейски бунт. Една от причините е реч на Джордж Буш-старши, който призовава иракския народ да се опълчи на диктатора си. Сигурни, че ще дойде подкрепа отвън (САЩ, Западът или дори шиитски Иран) бунтовниците започват неуспешна кампания, която коства живота на близо 200,000 души, тъй като американските войски освобождават окупирания от Саддам Кувейт, но не навлизат в самия Ирак (нещо, което синът на тогавашния президент направи през 2003 година).

Днес в Либия положението и контекста на събитията в региона са различни, но има и общи неща. Действията на САЩ, Великобритания, Франция и (в следващите дни) останалите държави от коалицията се ограничават само до въздушни удари и забрана за полети на Либия. Забрана за полети е имало и над Ирак през 90-те години – 2/3 от въздушното пространство на страната е било извън контрола на Саддам, но той въпреки това успява да потуши бунтовете по жесток начин. За оръжейни пратки до бунтовниците, пращане на обучителни екипи, да не говорим за сухопътен контигент в Либия днес не се и говори. Но с адекватна въздушна кампания от НАТО (на която Либия почти не може да се противопостави) бунтовниците имат реален шанс да свалят властта. Остава въпроса – а после? Бездействие от европейските политици щеше да означава продължително война, в която цените на петрола и имигрантските вълни щяха да се увеличат. В редица европейски държави се задават избори – според скорошно проучване рейтнга на Саркози е по-малък от този на националистката партия Фронт Насионал, а общественото мнение в Европа е ЗА налагане на забрана за полети над Либия. В САЩ общественото мнение е различно и по повечето въпроси – полярно разделено (виж повече – проучване на Pew research center for people and the press на американското обществено мнение). Общественото мнение в арабския и мюсюлманския свят е традиционно анти-американско, но също така е против Кадафи. Повечето хора в мюсюлманския свят подкрепят забрана за полети над Либия, но са против военна окупация.

Доставките на петрол могат да се възобновят до известна степен до предишния си капацитет (в момента той е 20% при сравнение с Януари) и преди финала, тъй като повечето от петролните залежи на страната са в бунтовническия Изток. Но дори и да се сбъдне най-добрия сценарий – да бъде свален Кадафи, какъв ще е резултът? Днес всички фракции – комунисти, ислямисти, националисти, демократи, хора от различни племена и т.н. (ляво – етническа карта на Либия), са обединени около общия враг в лицето Кадафи. Но не е ясно дали оръжията ще бъдат оставени при евентуално сваляне на „великия лидер”. Не ясно дали държавата, която е начертана от европейските колониални сили преди много години, както и по-голямата част от Близкия Изток и Африка, ще остане в този си вид и няма да се разпадне според етническите/племенните си граници. Не е ясно дали няма да се появи втори Кадафи (т.нар. „революционер вълк в овча кожа”). Възможно е идването на ислямисти на власт, като дори и този сценарий крие различни варианти – лек ислямистки режим по турски модел, по-силен ислямистки режим по ирански модел и т.н. Но със сигурност НАТО си осигурява добри дипломатически позиции в тази богата на петрол и имигрантски потенциал страна.

Златна Стража 2010 – българо-американско въздушно учение


От 15-и Май до 04-и Юни тази година се проведе учението Златна Стража 2010 (Sentry Gold 2010, извинявам се ако преводът е некоректен). Симулираните въздушни боеве бяха проведени от база Граф Игнатиево – най-известната база в България, най-добре оборудваната и призната от американските ни партньори.

.

УЧАСТНИЦИ

.

В учението участваха Военновъздушните сили на България и САЩ. Гостите присъстваха с :

– Ф-15Ц

– Ф-15Д

– 199 души персонал, от които 37 ангажирани с оперативни задачи (в т.ч. и пилотите), 107 с осигуряване и останалите 55 – с подръжка.

Домакините присъстваха с :

– МиГ-29

– МиГ-29 УБ

– МиГ-21бис

– МиГ-21 УМ

– около 500 души, между които пилоти, инженерно-технически състав, логистични екипи, наземни оператори (плюс ПВО) и охрана

– ПВО, осигурена от бъларски зенитно-ракетни комплекси (ЗРК) С-300ПМУ (SA-10 Grumble по класификация на НАТО), пребазирани в Пловдивско за 3 дена.

– ЗРК са осигурени и от радиолокационната система Ст-68у, както и 30Н6Е1 за фиксиране на цели и направление на ракети, разположени около Пловдив.

.

ПРЕДИМСТВАТА

.

Генерал-майор Константин Попов, началник на ВВС, и бригаден генерал Цанко Стойков, командир на авиобаза Граф Игнатиево изразяват положително мнение за учението. Техните отзиви, както и тези на американските им колеги, говорят за добре подготвени пилоти, похвалени многократно от американските си колеги. Поздравления получават и наземните екипи, базата Граф Игнатиево се зачита за най-модерната и организирана в България. За България и родните ВВС едно от най-големите преимущества е възможността нашите пилоти да се учат рамо до рамо с едни от най-добрите и опитни ВВС в света. Предимствата за американците също са големи – техните машини са станционирани във Великобритания, която със своя известен по цял свят гъст и многоброен въздушен трафик не може да осигури много пространство за учения. Всъщност, малко места в Европа могат. Над Пловдив въздушния трафик е незначително малък и в контекста на учението пилотите имат неограничена зона за действие. Американските пилоти на Ф-15 имат също и възможността да се изправят срещу най-вероятните си противници в близките години – МиГ-29 и МиГ-21, които са на въоръжение в Сирия, Иран и Северна Корея. Освен това България притежава и ЗРК С-300, като се предполага, че Сирия вече разполага с такива ракети, а Иран има малък брой, но е закупила и очаква значителен брой от Русия. България е единствената страна в НАТО, която може да осигури тези неща за едно учение на САЩ – голяма площ, малко въздушен трафик, МиГ-29 и С-300. Нашата съседка Румъния е член на НАТО и е държава с много по-голяма площ, която може да осигури разнообразен терен, но не разполага нито с МиГ-29, нито със С-300. Словакия е членка на НАТО, но е малка страна и разполага с малък брой МиГ-29 и С-300, а и българските пилоти се ползват с по-добър опит. Унгария разполага с МиГ-29, също по-малко, но не разполага със С-300. И Унгария, и Словения са по-малки от България и над тях има значително по-голям трафик. България е логичния избор и ценен актив за САЩ.

.

ПРЕСА

.

Показателно е, че ученията бяха широко отразени не само в българската специализирана преса (Клуб КРИЛЕ), но и в реномирани и авторитетни западни издания като Air Forces Monthly и Air International. Беше широко отразено и в информационните сайтове на щатските ВВС :

Combat Comm supports ‘Sentry Gold,’ builds partnerships in Bulgaria

U.S. and Bulgarian airmen train together

48th FW trains, builds partnerships at Sentry Gold

.

ВЪЗДУШНИТЕ БОЕВЕ

.

Във въздушните боеве са разигравани различни сценарии – 1 срещу 1, през първата седмица – 2 срещу 2, впоследствие – 4 срещу 2, 5 срещу 2, 4 срещу 4, 4 срещу 5, 4 срещу 7 и 5 срещу 7. Според офицера от дивизиона, изпратен за взаимодействие и обективен контрол, ПВО осигурена от ЗРК успява да постигне добри резултати срещу Ф-15. Отбелязани са естествено и добри успехи на Ф-15 срещу ЗРК, нещо което не бива да се подценява. В пряко единоборство в близък бой (при пряка видимост или WVRC – within visual range combat) МиГ-29 доказва известно превъзходство пред Ф-15, поради по-добрата си тяговъоръженост и предимството при маневри с високо натоварване. В учението обаче е имало множество правила, тъй като американските пилоти се готвят за бъдеща война, в която технологичното им превъзходство ще им позволи пуск на ракети в далечен бой (извън визуален обхват, ИВО, или BVRC – beyond visual range combat). Идеята е да не се стига изобщо до близък, високоманеврен бой с машини като МиГ-29. От една страна това е минус за реализма на ученията, от друга Ф-15 във реални действия бива използван точно по този начин. Във войните, в които взема участие има точно 100 победи и нито една загуба. Това е единствения изтребител в историята, който никога не е свалян от вражески самолет. Освен това за минимализиране на загубите щатските ВВС могат да си позволят (и се стремят) към съотношение 1 към 5, което практически (макар не и теоретично) премахва вероятността един Ф-15 да бъде свален (за статистика за Ф-15 виж най-долу).

В симулираните боеве Ф-15 поддържа обикновено височина от 13км, което увеличава вероятността от първи пуск срещу МиГ-29, движещи се стандартно на около 10км. Щатските пилоти се похвалили, че успели на няколко пъти да изстрелят АИМ-120 при насрещен пуск в далечен бой на над 65км. Това естествено е невъзможно ако пускът не е насрещен. Нашенски пилоти също са постигнали успехи, макар и по-скромни, а именно попадения с Р-37 (среден обсег).

.

ПРЕДИШНИ УЧЕНИЯ

.

Макар да е 3-то поколение (Ф-15, Ф-16 и МиГ-29 са 4-то), МиГ-21 успява също да се представи добре на учения. По време на предишни учения Майор Ерик Тайлос от щатските ВВС описва как МиГ-21 са успявали да използват максимално преимуществата си – с около 900км/ч са летели на височини по-малки от 30(!) метра над земята. В американските ВВС „ниско летене” означава под 152 метра. В тези случаи майор Тайлос е бил принуден (с неговия Ф-16, не Ф-15 като в Златна Стража 2010) да води бой с МиГ-а на ниски височини. Хълмовете и планините са правили българския изтребител в отделни периоди незабележим или е бил прихващан за кратки периоди. Майор Ерик Тайлос си спомня коментарите между пилотите на Ф16 „Хванах го!…..Изпуснах го!…..Хванах го пак!….”. Благодарение на малките си размери (сравнение на МиГ-21/Ф15; крилна площ – 23м²/56.5м²; дължина13.5м/19.4м; размах на крилете – 7.15м/13.1м, ) и камуфлажа си (гледан отгоре) МиГ-ът успява да остане незабелязан. След известно търсене обаче Ф-16 успява да прихване противника с помощта на своя APG-68 радар. Веднъж влезнали в „схватка” Сокола показва по-високата си маневреност и успява да застане зад МиГ-а в позиция за огън.

Ф-15 е на въоръжение само в 4 държави – САЩ, Израел, Саудитска Арабия и Япония, като 63% от всички победи на Ф-15 са при службата му в Израелските ВВС. Израелските победи са само и единствено срещу сирийските ВВС, като са отбелязани 15 по време на единичните сблъсъци от 1979 до 1981, 42 през Ливанската Война през 1982 и по две през съответно 1985, 1989 и 2001. Щатските ВВС отбелязват 30 победи през 1991 в Ирак и 4 в Сърбия през 1999. Саудитска Арабия сваля два ирански Ф-4 през 1984 и 2 иракски Миража през 1991.

Иран и Израел – кратко сравнение на ударна авиация


Кратко и елементарно сравнение между ударната авиация на двете държави. В контекста на евентуалния удар по иранските ядрени обекти, Иран и Израел могат да си взаимодействат основно с балистични и въздушни удари. Статията е ориентировъчна и не дава пълна и ясна картина за състоянието на двете държави и техните ВВС, ядрени и балистични програми.

Ударна авиация

Повече информация :
Мираж Ф1
Су-25К
Су-24Мк
МиГ-29А
Ф-7М
Ф-14 Томкат
Ф-4 Д/Е Фантом 2
Ф-6 (Дж6)
Ф-5 Е/Ф Тигър 2
Ф-15Л (Раам)
Ф-15Ц/Ф-15Д
Ф-15Б
Ф-15А

Ф-16Л
Ф16Ц/Ф16Д
Ф-16Б
Ф-16А

Това е естествено елемнтарно сравнение на техническия потенциал на ударната им авиация. Като обобщения могат да се дадат следните факти :
– иранските самолети като цяло са в лошо състояние, тъй като са западни и са влезнали в употреба преди 1979 година. Днес има остър недостиг на резервни части.
– иранската електроника е сравнително остаряла и негодна за едни ВВС на 21-век.
– иранското радио-локационо оборудване е също морално остаряло и не осигурява адекватен режим на работа.
– израелските самолети са в отлично състояние, тъй като са американски (или американско-израелски), а двете държави имат добри отношения. Израел се ползва също така с американска военна помощ, която съставлява около 10% от военния бюджет на страната. Тази помощ е с уговорката, че бъде похарчена за произведена в САЩ техника.
– израелските пилоти се славят като най-подготвените в света, а израелските ВВС държат няколко исторически военновъздушни рекорда. През годините израелски пилоти са се изправяли дори и срещу руски самолети, пилотирани от руски пилоти, успешно.
– авиониката на израелските самолети е на световно равнище, израелски фирми като ЕлБит са световни лидери в електронна модернизация на авио техника.
– Израел е сред световните лидери в развитеието на бойни и разузнавателни безпилотни летателни апарати (ББЛА и БЛА).

Интересно сравнение би било между иранският и израелския балистичени и ядрен потенциал. Иранският балистичен потенциал се развива, но все още ядреният потенциал е нулев. Израел е 6-тата ядрена сила в света и прижева между 150 и 200 ядрени бойни глави, което е повече от ядрените глави на Пакистан, Индия и Северна Корея взети заедно. По-модерните израелски балистични ракети (в случая Междуконтинетални Балистични Ракети) са в състояние да поразят дори Токио.

Повече информация в блога :
Йерихон и Димона – израелският балистичен и ядрен арсенал
Иранските балистични ракети