Териториални аспекти на израелско-арабския конфликт


Израелско-арабският конфликт е феномен на 20-ти и 21-ви век – вниманието, което му бива отделяно надхвърля многократно реалната му стойност. Същата непропорционалност се забелязва и във въоръжеността на иначе малките държави, без особени петролни и други природни ресурси. Несъразмерно е и спрямо жертвите в кофликта – през 20-ти век едва около 1% от жертвите във всички войни в арабския свят са част от израелско-арабския конфликт. Причините за тази вековна борба са много. В настоящата статия читателят може да се запознае с териториалните й аспекти и спорове.

.
Първата Световна Война бележи края на Османската Империя. В Европа българите, гърците и сърбите отдавна са извоювали независимостта си, но голяма част от Близкия Изток все още е бил под властта на турския султан. През 1920 в част от остатъците ориенталската империя, европейската империя Великобритания създава Британския Мандат в Палестина (БМП). Същия обхваща земите на днешен Израел, ивицата Газа, Западния бряг на река Йордан и държавата Йордания с обща площ приблизително 120,000кв.км (за сравнение площта на България е 111,000кв.км). През 1922 Лигата на нациите (предшественика на ООН) подписва предложения от Великобритания Трансйордански меморандум, който създава автономната монархия Трансйордания с площ 92,000кв.км (~77% от територията на Палестина). Трансйордания получава независимост през 1946, а малко по-късно държавата започва да носи името Йордания (днес болшинството от жителите й са палестински араби). Остатъка продължава да бъде част от БМП.

През 1937 комисията Пийл предлага остатъкът от мандата да бъде разделен на три части (виж картата) – малка част около Йерусалим да остане под британска власт, 18% от територията да бъде част от бъдеща еврейска държава, а остатъкът (около 80%) да стане част от бъдещата палестинска държава. Едва 20% от естествено-плодородните земи се намират в предложените за еврейска държава територии. Това са и едни от причините, поради които ционистките лидери започват преговори с британските власти. Арабските лидери отхвърлят изцяло предложението за подялба и продължават въоръжената си кампания. Предложената от Пийл арабска територия и Йордания представляват 94% от географската и административна област Палестина.

.
На 29-ти Ноември, 1947, ООН приема резолюция за разделяне на остатъка от мандата на еврейска (56% от територията) и арабска държава (43%). Бъдещите израелски земи са предимно пустинни (дори днес пустинята Негев е около 2/3 от площта на Израел) и скалисти местности, с малко естествено плодородни почви. Арабските земи включват повечето естествено плодородни почви, 1/3 от морската ивица, но без излаз на Червено море. В територията на бъдещата палестинска държава са съсредоточени и почти всички планински райони и водоизточници. Еврейската държава е трябвало да се състои от три отделни парчета, а палестинската – три отделни парчета и един анклав (Яфо). Границата между четири съседни територии (две израелски и две арабски) се е осигурявала от екстратериториални пътища (виж картата). Останалия 1% от мандата е Йерусалим и прилежащите села, които по план е трябвало да бъдат администрирани от ООН.

Британския мандат приключва през 1948 с изтеглянето на британците, а еврейските лидери провъзгласяват началото на модерен Израел. Още в първите си часове Израел е нападнат не само от местните арабски милиции (с които еврейските групи водят партизанска война отдавна), а и от Египет, Йордания, Сирия, Ирак, Саудитска Арабия, Йемен и Ливан. Макар Израел да започва войната без  нито един танк, боен самолет или артилерия, а арабските сили да притежават числено, техническо и стратегическо преимушество, войната завършва с успех за Тел Авив (за повече информация виж Израелско-арабската война 1948-1949). В хода й са завладени близо половината от териториите, определени за палестинската държава и по-късно анексирани от Израел. Другата половина са завладени и анексирани от съседна Йордания (Западния бряг на река Йордан) и Египет (ивицата Газа). Положение, което не се променя до 1967. Йерусалим е поделен между Израел и Йордания.

.

 Шестдневната война – през 1967 Израел отново отблъсква настъпващите арабски армии, завладявайки не само Западния бряг (и Източен Йерусалим) и ивицата Газа, но отнема и Голанските възвишения от Сирия и Синайския полуостров от Египет. Полуостровът има площ три пъти по-голяма от тази на Израел, разположен е до Суецкия канал и притежава петролни залежи.

Йом Кипур – след години на гранични сблъсъци между израелската и арабските армии през 1973 избухва изненадващата Октомврийска война, позната също като Войната на Йом Кипур (за начало на атаката Кайро и Дамаск избират еврейския празник на прошката). Макар египетската и сирийската армия да показват добра военна подготовка, да са модерно въоръжени и значително по-силни  в сравнение с 1967, те отново са отблъснати.

Мирния процес – военните загуби карат президентът Ануар Садат да направи исторически завой в египетската и изобщо арабска политика – през 1977 година той става първия арабски лидер, който посещава Израел и изнася реч пред парламента (Кнесет). Следващата година е подписано мирно споразумение, уважавано от всички следващи правителства и на двете страни – Кайро поддържа мирна политика спрямо Тел Авив, а Израел се изтегля от Синай, връщайки полуострова на Египет през 1982.

Ливанската гражданска война – започва през 1975 и продължава до 1990. Периодично конфликти между различните фракции и съседи на Ливан продължават и до ден днешен. За последната капка, от която чашата прелива се счита идването на ООП (Организация за Освобождение на Палестина). Създадената през 1964 година (когато Западния бряг и Газа са част от съответно Йордания и Египет) организация има за център на своите операции Йордания до 1970 година. Лидери на ООП и в частност на комунистическите й фракции (ООП е конфедерация от разнородни групировки) започват открито да заявяват намерението си да свалят правителството. Страхувайки се от смяна на режима крал Хюсеин започва кампания срещу ООП, останала в историята като „Черния Септември” (както е кръстена и едноименната терористична организация). След сирийска намеса и предупреждение от израелска такава (по йорданска молба към САЩ) в крайна сметка ООП са прогонени от Йордания и се установяват в Ливан. Ливан от своя страна е държава с дълбоки религиозни и етнически разделения и плацдарм за външната политика на други арабски държави. През 1975 (4 години след идването на ООП) в страната започва 25-годишна гражданска война. Година след началото й Сирия започва продължилата до 2005 година окупация на страната.

Освен срещу другите милиции в Ливан, организацията на Ясер Арафат започва нападения и срещу северните израелски градове с ракетен обстрел, а често изпраща и атентатори в сърцето на Израел (пример – Клането на крайбрежния път край Тел Авив през 1978). В отговор Израел започва операция срещу базите на ООП в южен Ливан, за кратко окупирайки част от страната и изтегляйки се след резолюция на ООН. През 1981 граничния конфликт се засилва, както и ударите срещу терористичните бази. През 1982 Израел окупира Южен Ливан, прогонвайки ООП от страната (същите се установяват в Тунис). Същата година се водят и последните големи конвенционални сражения в близкоизточния конфликт между Израел и Сирия.

.
Изтегляне от Ливан – през 1985 Израел се изтегля от по-голямата част от южен Ливан и създава зона за сигурност в първите километри от ливано-израелската граница. Сирийската окупация на страната продължава до 2005. През 2000 година Израел се изтегля и от зоната за сигурност, прекратявайки напълно окупацията. В публикация SC/6878 на Съвета за сигурност към ООН определя израелското изтегляне като пълно. Въпреки това някои фракции в Ливан изявяват претенции към фермите Шебаа (натисни за карта). Същите представляват почти ненаселена ивица с площ около 20 кв.км и са част от Голанските възвишения, които през 1967 Израел пленява от Сирия. Въпреки това организации като Хизбула използват фермите като предтекст за нападения над Израел, макар повечето исторически карти (включително и ливански) да изобразяват територията като част от Сирия. Няколко месеца след изтеглянето на израелските войски и последвалото удобрение от ООН, шиитската групировка Хизбула извършва нападение и убива трима израелски войници. Телата им са разменени 4 години по-късно срещу освобождаването на над 400 терористи.

Гхажар – през 2010 година израелското правителство нарежда изтегляне от село Гхажар и предоставянето му на властите на ООН, въпреки че същото е част от Голанските възвишения, не Ливан. Хизбула определя изтеглянето като медиен трик.

Хронология :

1917 – британците превземат османска Сирия и Палестина
1917-1948 – Палестина под британска власт
1920-1948 – Британския мандат в Палестина (БМП)
1921 (1922) – Трансйордания получава автономия
1937 – предложението на комисията Пийл
1946 – Йордания излиза от БМП и обявява независимост
1947 – план за разделяне на Палестина от ООН
1948 – край на БМП и основаване на Израел
1948-49 – война за независимостта на Израел
1948-1967 – египетска окупация на ивицата Газа
1948-1967 – йорданска окупация на Западния бряг
1956 – Синайската война
1956-57 – окупация на Синайския п-ов от Израел
1964-1967 – център на ООП е Западния бряг
1967 – Шестдневната война
1967-1982 – израелска окупация на Синай
1967 до днес – окупация на Голанските възвишения
1967-2005 – окупация на ивицата Газа
1967 до днес – окупация на Западния бряг; частично изтегляне след 1994
1967-2010 – окупация на село Гхажар, част от Голанските възвишения
1967-1970 – център на ООП е Йордания
1970-1971 – Черния Септември в Йордания
1971-1982 – център на ООП е Ливан
1973 – войната на Йом Кипур
1975-2005 – окупация на Ливан от Сирия
1978 – израелско-египетски мирен договор
1978 – окупация на южен Ливан от Израел и изтегляне същата година
1982 – изтегляне на израелски войски от Синай
1982-1985 – израелска окупация на южен Ливан
1985-2000 – зона за сигурност на израелско-ливанската граница
1994 – мирно споразумение между Израел и Йордания
1994 – частично изтегляне от Западния бряг, създаване на Палестинската Национална Власт
2000 – израелско изтегляне от буферната зона в Ливан
2005 – изтегляне от ивицата Газа
2005 – край на сирийската окупация в Ливан
2006-2007 – война и победа на Хамас над Фатах, от 2007 до днес Газа е под контрола на Хамас
2010 – изтегляне от село Гхажар

Израелско-арабската война 1948-1949


Първата Израелско-арабска война започва през 1948 година, година след като ООН решава да приеме създаването на еврейска и арабска държава в Палестина. Втората не се създава, тъй като след изтеглянето на британските войски от Палестина арабския свят обявява война на Израел. Часове след обявяването на независимостта. От едната страна на конфликта е Израел. Отдругата :

  • Египет
  • Сирия
  • Йордания
  • Ливан
  • Саудитска Арабия
  • Йемен
  • Ирак
  • Палестинските партизани от Джаиш ал-Джихад ал-Мукадас (Армия на Джихада)
  • Палестинските партизани от Арабската Освободителна Армия
  • Либийски и алжирски доброволци

Често в медийното пространство се лансира идеята, че целта на арабските сили не е била унищожението на Израел, а запазване на арабските територии. Териториите са били не на Египет, Сирия, Йордания и т.н., а на палестинската арабска държава (според плана на ООН). В края на войната Египет окупира ивицата Газа, а Йордания – Западния Бряг. Като аргумент, че арабската коалиция не си поставя за цел елиминирането на Израел много про-палестински историци и активисти дават идеята, че Израел превъзхожда противниците си числено и от гледна точка на въоръжението. Но идеята, че Израел с „могъщите“ си танкове и самолети разгромява арабите още от първите дни на войната не отговаря на историческите факти.

ЧИСЛЕНОСТ

Често се дава аргументът, че израелските сили са имали числено превъзходство над арабите, тъй като последните са били млади държави, току-що получили независимостта си от колониалните империи. Сравнително популярен мит.

АРАБСКИТЕ СИЛИ

  • Палестинските партизани от Джаиш ал-Джихад ал-Мукадас (Армия на Джихада) и Арабската Освободителна Армия са наброявали 3,000 души в началото на войната. В пикът на неконвенционалните сражения (преди изтеглянето на британците) броят им достига 6,500 души.  Става дума за организирани и въоръжени отряди със стриктна йерархия, действащи като партизански групи. Често биват бъркани с нередовните арабски „войници“ – селски и градски организатори, без особена подготовка и структура.
  • Египет е сред първите държави, които изпращат войници в първите дни на войната. Именно в тези стадии египетските войски са разчитали на 10,000 души жива сила. По време на първото примирие успяват да увеличат тази бройка на 20,000 души, а в края на войната – 40,000 души.
  • Йордания влиза във войната едва с 4,500 души, а към края броят им намалява до 3,000. Йорданската армия няма особено влияние върху сраженията, заразлика от йорданския Арабски Легион. Същия обаче е абсолютно независим от Йордания и действа самостоятелно (виж долу).
  • Арабския Легион е съставен е от ветерани от Втората Световна Война и ръководен от британския генерал Джон Глъб. Действа като независим, извън юрисдикцията на властите в Аман. Още преди Израел да обяви независимост легиона участва в сражения с евреите, навлизайки в Британския Мандат Палестина, убивайки въоръжени и невъоръжени (бъдещи) израелци. В началото на войната в Палестина са изпратени 6,000 души, а в края на войната всички 12,000.
  • Сирия участва влиза в сраженията с 3,500 души, като към края на войната нарастват до 5,000.
  • Ирак влиза във войната с 3,000 души. По време на първото примирие вече 10,000 иракски войници са изпратени на фронта, а в края на конфликта – 18,000. Войниците са граждани на Ирак, но много от тях действат като отделни формирования, под йорданско командване (не са включени в горните данни).
  • Ливан участва с 1,000 души, но болшинството от тях (тези под ливанско командване) не влизат в преки сражения. Тези, които участват в битки го правят под флага на Йордания.
  • Саудитска Арабия осигурява 1,200 войници за коалицията, командвани от Египет и Йордания (С.А. няма граница с Израел).
  • Йеменски доброволци (около 500) участват в йорданската армия.
  • Алжирските и либийските доброволци допълват коалицията с 1,000 души.

ЕВРЕЙСКИТЕ СИЛИ в деня на независимостта са съставени от Хагана (19,000 боеспособни мъже и жени), Иргун – 3,000 и Лехи – 800. Още в началото на войната всички сили са обединени в Израелските Отбранителни Сили. Числеността им в различните периоди е следната :

  • 15-ти Май (началото на войната) – 29,677
  • 4-ти Юни – 40,825
  • 17-ти Юли – 64,686
  • 7-ми Октомври – 88,033
  • 28-ми Октомври – 92, 275
  • 2-ри Декември – 106,900
  • 23-ти Декември – 107,652
  • 30 Декември – 108,300

Редно е да се отбележе, че това са данни за общата численост на силите, което включва фронтоваци (въоръжени войници), тиловаци, координатори, механици, обслужващ персонал и т.н. В началото на войната от 29,677 около 23,000 са боеспособни, а останалите изпълняват непреки военни дейности. Не всеки войник е разполагал оръжие поради липса на такива. Данните за арабските сили отговарят на реални им брой, тъй като щабовете и организацията се извършват от съответните държави, а тамошните военни не се числят към „изпратените“ на фронта. В началото на войната 34,000 хиляди араби се изправят на бойното поле срещу 23,000 евреи. Към края на войната от двете страни са 88,000 арабски войници и 110,000 израелски военнослужещи (не войници).

ВОЕННА ТЕХНИКА

Често се твърди, че още в началото на войната израелските разполагат с по-голям брой танкове, самолети и оръдия. Това твърдение не е подкрепяно дори и от сериозните арабски историци, а е по-скоро плод на медийна пропаганда, тъй като в деня на своето създаване Израел не разполага с нито един танк, оръдие,  или модерен самолет. Единствените налични самолети са били пощенски и разузнавателни двуплани от ерата на Първата Световна Война. Абсолютно неадекватни за сражения от средата на века. Първите си танкове Израел купува по време на първото примирие (юни-юли).

ТАНКОВЕ
Израелските танкови сили разполагат през войната с :

  • Хочкис 39 (The Char léger modèle 1935 H modifié 39) – 11-тонен френски танк от 1935 година, смятан за анахронизъм от всички военни по света още при нападението на Германия над Франция (1940). Въпреки това десетте танка от този модел, с които Израел успява да се сдобие са гръбнака на армията (през цялата война Израел разполага с общо 28 броя танкове от 4 модела). Въоръжен е с 37мм оръдие и 7.5мм картечница.
  • Кромуел – британски танк, 28-тона, клас „лек“, с едно 75мм оръдие и 2 броя 7.92мм картечници. Израел придобива общо 2 танка от този модел през войната. Имат решаващо значение при битката за Латрун (днес танков музей в Израел).
  • Валънтайн – британски танк на Викерс-Армстронг, използвани са общо два броя – единия с 40мм оръдие, а другия с 57мм. И двата разполат с 7.92мм картечница.
  • Шърман – пословично неефективния американски танк. Макар да е най-произвеждания в света танк по време на Втората Световна (50,000 броя), едва 14 влизат в израелските редици. Закупени са от италиански автоморги (за скрап) и пратени в Израел. Монтирани са им 75мм и 105мм оръдие, като са им направени множество модификации. В началото танковете Хочкис са гръбнака на армията, но до края на войната най-големи заслуги имат именно танковете Шърман.

Арабските сили разполагат с 9 модела танкове.

  • Матилда 2 – 25-тонов британски пехотен танк. Произвеждал се е от Викерс-Армстронгс от 1937 година. Въоръжението му се състои от 40мм оръдие и 7.92мм картечница.
  • – Р35 – 10-тонния лек френски танк, произвеждан от Рено от 1934 година. Въоръжение – 37мм оръдие и 7.5мм картечница.
  • Р39 (Р40 или Р35\40) – модификация на Р35 с по-добро оръдие, увеличена броня и по-мощен двигател.
  • Шърман – 33-тонния среден американски танк, произвеждан от 1942. Въоръжение – 75мм оръдие; някои варианти са били с 105мм американско или френско оръдие. Една 12.7мм картечница и 2 броя 7.62мм (х51мм). Използвани от Египет.
  • М22 – 7.4-тонен лек американски танк, 37мм оръдие и 7.62х51мм картечница, от 1942 година. Използван от Египет.
  • Марк 6 – 5-тонен лек британски танк, произвеждан от Викерс-Армстронгс от 1936 година. Използван от Египет.
  • Панцер 4, ФТ-17 и Марк-4 остават в резерва на арабските сили, като Панцер 4 е използван от египтяните като станционално оръдие в пустинята Синай на границата с Израел.
  • Освен танкове, арабите разполагат и с няколко военни машини на танкови шасита (самоходни оръдия/самоходни артилерийски установки)
  • В средата на войната от арабската коалиция само Египет разполага с 5 пъти повече танкове (132 или 135), отколкото Израел разполага през цялата война (28). Отделно Сирия разполага с 45 единици Р-35 и Р-39. Сумарно арабската коалиция превъзхожда Израел по брой танкове 7 пъти.

АРТИЛЕРИЯ

Арабските сили през войната разчитат на :

  • 150мм СИГ33 – немско оръдие. Използвани са в самостоятелен вариант или монтирани на шасита от танковете Панцер-1 и Панцер-2 (САУ)
  • Брен Гън Кериър – британско шаси, с възможност за монтиране на различни оръдия. В случая са използвани .303 ББП .55(13.75мм) ББП и 25мм оръдия (като последните са сирийски модификации).
  • Лорейн 38Л – френско самоходна установка (шаси), на която са монтирани 65мм оръдия.
  • 2 паундови/40мм оръдия Орданънс КюФ2 на Викерс
  • 6 паундови/57мм оръдия Орданънс КюФ6 на Викерс
  • Арабската коалиция разполага и с разнообразен  арсенал от минохвъргачки, оръдия, анти-танкови пушки и др.

Израелската Армия е разполагала до края на войната с :

  • 2-инчови британски минохвъргачки Орданънс СБМЛ
  • Наполеончикс – израелското наименование за 65мм френски оръдия на дървени колела от 1906 година. Смятани са за анахронизъм още през Първата Световна Война (1914-1918)
  • 75мм френски оръдия – уголемен вариант на Наполеончикс, на въоръжение влизат едва няколко броя
  • 120мм френски миномети (нарезна цев)
  • Давидка – минохвъргачка, местно производство. Измислена и произведена в еврейски цехове. Нетрадиционния й начин на действие я е правил практически неизползваема в реални сражения (в поддържаща роля, като лека артилерия или за обсада)
  • Музейни експонати – сред най-интересните елементи от израелското въоръжени през 1948-1949 са оръдията от 19-ти век, намиращи се във военни музеи. Преработени са в местни работилници, но ефективността им е била ниска.
  • Заразлика от арабските сили, Израел не разполага със самоходна артилерия.

САМОЛЕТИ

Арабските сили разполагат със Спитфайър, Мк9, Т-6Т, Ц-47 Дакота, Хоукър Хърикейн, Авро Ансон. Макар Израел да не разполага с нито един боен самолет в началото на войната, в нейния край арабските сили имат по-малко – от нула до края на войната от Чехословакия са купени близо 100 (на фона на 75 арабски). Трябва да се признаят и уменията на египетските инженери, които успяват да превърнат военните транспортни самолети Ц-47 Дакона в бомбардировачи. Но египетските сили така и не успяват да използват потенциала им докрай, тъй като е съществувала пословична липса на координация между различните части. Египетската артилерия, пехота, танкови войски и авиация почти не действат синхронно, за което отново след войната е обвинен египетския генерал Мулави. Отговорност носи обаче тактическото командване – единствените случаи, в които египетската артилерия, бронетехника и авиация действат синхронно е при ръководените лично от Мулави операции.

Еврейските сили не разполагат с нито един боен самолет в началото на войната (и съществуването на Израел), противно на мнението на много хора. Единствените самолети, които са имали са биплани от Първата Световна Война или междувоенния период – разузнавателни, пощенски. Но дори бойните биплани вече са смятани за част от миналото в началото на Втората Световна Война (1939). По време на войната обаче Израел успява да се сдобие с :

  • Б-17 „Летящата Крепост“ – общо 3 броя са закупени на черния пазар, като 1 е свален и никога не каца в Израел.
  • Спитфайър – заедно с Авиа С-199 са купени от Чехословакия, единствената страна през войната, която продава на Израел оръжия, тъй като САЩ налагат оръжейно ембарго на Израел.
  • Авиа С-199 (чешки вариант на Месершмит Бф109) – заедно със Спитфайър са гръбнака на израелската авиация.
  • П-51 Мустанг
  • ДеХавиланд Москито – общо 3 броя, един от които е оставен в пустинята от британците, но в негодно за летене състояние и е използван за обучение на авиомеханици. Друг е свален над Корсика преди да вземе участие във войната. От 3-те само един взема участие.

САЩ налагат оръжейно ембарго на Израел през 1948, поради което от голямо значение се оказват произведените в местните работилници – нелегални до изтеглянето на британците, но продължили да произвеждат след това. Произведени са общо 210 минохвъргачки Давидка, 3 милиона 9мм патрони, 150,000 копия на гранати Миллс и 16,000 копия на британските картечни пистолети „Стен“.

Оръжейното ембарго е наложено от САЩ през 1947, половин година пред началото на войната и е било насочено изобщо към региона. Но е влияело единствено върху морските доставки на оръжия, които са единствения източник на Израел/евреите. В действителност арабските държави не са купували оръжието си по време на войната, а са разполагали с него преди нея, а морското ембарго не е имало никакво влияние над тях. Единствено Прага нарушава наложеното от Вашингтон оръжейно ембарго и Израел закупува от Чехословакия в хода на войната :

  • 35,000 ръчно-зареждащи (болтови) се пушки Маузер К98
  • 5,000 копия на немските картечници МГ34
  • 900 картечници Вз-37
  • 25 самолета Авиа С199
  • 61 самолета Спитфайър
  • 3 самолета Б17 „Летяща Крепост“

Въпреки всичко Израел успява да победи във войната за своята независимост. Една от основните причини е бойния дух на евреите. За арабските войници загубата е означавала национално унижение, но за евреите тя е била недопустима – Израел се бори за своето оцеляване.

На южния фронт в пустинята Негев египетските сили във всеки един момент разполагат с превъзходство във въоръжението. Командващия египетските сили ген. Ахмед Али ал-Мулави е оценен като компетентен, макар и не иновативен лидер от военните историци и анализатори (по-късно обаче у дома е сочен за главен виновник за провала и е уволнен). В последните стадии на войната израелските части успяват да избутат египтяните зад границата и навлизат в Синай. Този развой на събитията е в противоречие с британските интереси – между Лондон и Кайро съществува военно споразумение за взаимопомощ. Позовавайки се на него британците заплашват Израел от военна намеса и изпращат намиращите се на източното крайбрежие на Суецкия канал войски. Британски самолети започват да летят над Синай и южните райони на Негев. От Тел Авив нареждат на ИДФ да се изтегли до Негев (между 4 и 6 Януари).

Преди 2500 години китайският философ Сун Дзъ пише :

Постави ги пред унищожение и те ще оцелеят. Хвърли ги в смъртоносна клопка и те ще живеят. Единствено когато са в опасност хората са способни истински да се борят за победа.

.