„За“ и „против“ иранската ядрена програма


    Който забравя историята, е обречен да я повтаря…

Иранската ядрена програма, нейните цели и развитие, са сред най-обсъжданите в масовите медии теми, взимат челно място във външнополитическите приоритети на редица големи държави и са сред  основните фактори, които оформят настоящето и бъдещето на Близкия Изток. Предвид очевидния интерес към темата, не е учудващо, че често се изпада в крайности при оценяването на рисковете и последствията, било то преувеличение или омаловажаване. Точно предвиждане на алтернативните сценарии на развитие е невъзможно, но историята може да ни насочи в правилната посока.

Аятолах Али Хаменей, върховен лидер на Ислямска република Иран

Режимът

За да съдим за иранската ядрена програма е редно първо да погледнем самия режим. В основата си режимът в Техеран, както и повечето диктаторски режими в света, е рационален и цели да просъществува, въпреки фанатичната си реторика и революционен плам. Пределно ясно е, че ако иранската ядрена програма, теоретично, осъществи първия си ядрен взрив с успех, то вторият няма да бъде насочен срещу някои от враговете на режима. Твърдения за противното са нелогични, нереалистични и несериозни. Но някои политически и академични среди, които в никакъв случай не можем да наречем про-ирански, защитават идеята, че ядрен Иран всъщност би спомогнал за мира в Близкия Изток. Тезата се гради върху сегашното участие на Техеран на близкоизточната карта – режимът на аятоласите подкрепя редица революционни, сепаратистки и ислямистки движения в региона. Сред тях са Хамас и Движението за Ислямски Джихад в Палестина, шиитската групировка Хизбула в Ливан, различни шиитски организации в Ирак и др. Също така спецподразделението „Кудс” (бел. – от арабски, Йерусалим), част от елитната Революционна Гвардия, осъществява редица нападения над американски, израелски и еврейски цели, самостоятелно или със съдействите на Хизбула. Примери за това са нападението над еврейски културен център в Аржентина през 1994 г., множество взривове в Ирак, най-вероятно и атентата на летище Сарафово в Бургас през 2012 г. и други. Тези действия на Техеран донякъде се обясняват с нуждата на режима да покаже, че е способен да се противопостави на „злите сили”, както и да създаде допълнителни пречки за враговете си, измествайки по този начин фокуса от самия Иран.

Парад на шиитската групировка Хизбула, подкрепяна от Иран

Ролята на Иран в региона

Според защитниците на тезата, че ядрен Иран би имал положителен ефект върху Близкия Изток, тези действия са по-скоро защитни, създавайки буфурен обръч около Иран. Притежанието на атомен арсенал би променило представите на Техеран за собствената му стабилност, би създало гаранция за оцеляване на режима и би накарало аятоласите да загърбят или намалят тези си действия, с цел да не причиняват излишни конфронтации и кризи. Подобна теза на пръв поглед звучи логично, но се забравя един ключов фактор, а именно естеството на иранската външна политика, която се гради на експанзивните имперски амбиции. Режимът в Техеран в никакъв случай не е привърженик на статуквото. Отчасти чрез гореспоменатата подкрепа за редица групировки, властта в Иран се опитва да разшири влиянието си в Близкия Изток и да заеме челно място в Ислямския свят, като водеща сила срещу САЩ, Европа и Израел, лансирайки своя вариант на ислямистко управление. Имайки предвид размера на Иран, огромните природни ресурси, военната и икономическата мощ, както и изключително богатата история и култура – подобни стремежи не са чужди за много иранци. Своето желание да промени статуквото пост-революционен ислямистки Иран е демонстрирал неведнъж – това е държавната политика, с думи и действия. Именно заради тези си черти, иранският режим едва ли би станал по-пасивен ако се сдобие с ядрено оръжие, напротив – по всяка вероятност вътрешната сигурност, която тези оръжия биха създали, би окуражила иранското управление да преследва тези си цели по-яростно и агресивно.

Ирански балистични ракети по време на военен парад, Техеран

Имунитет

Големите държави като САЩ, Русия, Франция, Англия и Китай, неведнъж са нападали, окупирали и сменяли режима в множество страни по света през 20-ти и 21-ви век. Но директен военен удар по ядрена държава е съвсем различен проблем. Притежанието на атомен арсенал до известна степен създава имунитет за държавата, който макар и непълен, позволява на властта да се впуска в често необмислени и рисковани авантюри, с убеждението, че ако войната се придържа в дадени нискоинтензивни граници, то ядрена ескалация не е на дневен ред. В случая това би увеличило значително възможностите на Иран – терористичните групировки Хизбула и Хамас могат да бъдат снабдени с по-ефективни, разрушителни и далекобойни оръжия (бел. спекулира се, че, страхувайки се от ескалация на конфликта, Техеран забранява на ливанската групировка Хизбула да използва най-модерното си въоръжение по време на войната през 2006 г. с Израел). Същият ядрен „полу-имунитет” би дал възможност на Иранската Революционна Гвардия да извършва по-често нападения върху европейски и американски граждански и военни цели, да показва с по-голяма увереност военна мощ в Средиземно море, да засили още повече влиянието си в Ливан, да налага по-агресивно позициите си в Персийския залив и Ормузкия проток. Пред Техеран ще се открие възможността да заплашва, че ще се притече „с всички налични средства” на помощ на Хамас, Хизбула и режима на Башар ал-Асад в Сирия (макар съдбата на последния да е под въпрос), предоставяйки им също ограничен имунитет. Също така – ако иранската ядрена програма пожъне успех, то не е изключено другите регионални сили да се опитат да направят същото. Редом с Иран, Турция и Саудитска Арабия също се борят за своето място на близкоизточната карта и също имат амбиции да разширят своето влияние.

План Б?

Протести в Иран, 2009 г.

Режимът в Техеран е в основата си рационален и цели да оцелее, което обезсмисля до голяма степен използването на атомно оръжие. Но притежанието на такъв арсенал създава риск от размяна на ядрени удари, било то заради лоша преценка, неоторизирано изстрелване, инцидент или погрешна информация. Макар в бъдеще такъв риск да би бил малък, редно е да се отбележе, че в момента той изцяло липсва. Трябва да се вземе предвид и нестабилността в региона – в състояние на криза, преврат или революция (неща, които не са чужди на близкоизточните диктатури) не е ясно дали ядреното оръжие няма да попадне в ръцете на далеч по-безотговорна от иранскот правителство групировка.

Иран…Ирак

Саддам Хюсеин, лидер на Ирак от 1979 до 2003

Сегашното положение на Иран е до голяма степен сходно с това на Ирак по времето на Саддам Хюсеин – безскрупулен лидер, чиито агресивност, решителност и имперски амбиции са сред причините за не една война в Близкия Изток. Иракската ядрена програма бележи началото си през 60-те години, като основен партньор е СССР, а по-късно, през 70-те години – Франция. През 1981 година израелските ВВС нанасят изненадващ удар на иракския реактор „Осирак” по време на операция Опера/Вавилон. ООН и редица държави остро осъждат атаката, но операцията спира иракската ядрена програма. Какво са щели да бъдат последствията ако режимът на Саддам притежаваше атомно оръжие в тези случаи :

  •  по време на Ирано-Иракската война (1980-1988 г.), която отнема живота на над 1 000 000 души, Саддам Хюсеин провежда кампания, известна като Анфал, насочена срещу кюрдското малцинство в страната. Кампанията коства живота на близо 200 000 цивилни;
  •  през 1988 г. в малкото северноиракско кюрдско село Халабджа иракската армия използва химически оръжия, които причиняват смъртта на 4 000-5 000 души;
  • от иранска страна жертвите на иракски химически оръжия са десетки хиляди;
  • в последните години от войната Ирак изстрелва над 200 балистични ракети по Иран;
  •  по време на войната в залива, 1991 г., Ирак изстрелва 46 балистични ракети по Саудитска Арабия (където има съсредоточени американски войски) и 42 балистични ракети по Израел (който не участва във войната);
  • по време на войната през 2003 г. иракската армия отново изстрелва СКЪД-ове. Който забравя историята, е обречен да я повтаря

Всички тези неща Саддам Хюсеин прави без да се ползва със защитна стена от ядрено оръжие…какво биха били последствията ако ядрената му планове не бяха спрени през 1981 г.? За щастие можем само да гадаем.

Развитие на войната в Либия


ПЪРВОНАЧАЛНИТЕ УСПЕХИ

Начинанията на либийските бунтовници са наистина впечатляващи. Още на 4-тия ден от протестите/бунта пленяват град Налут, областен град в западната част на Либия, в която традиционно Каддафи се ползва с повече уважение. На 6-тия ден е пленен и Бенгази, втория по големина град в страната и считан са сърцето на „анти-кадафизма”. На следващия ден бунтовниците контролират почти цялата източна крайбрежна ивица на страната – Адждабия, Байда, Шаххат, Дарна и Тобрук. Дни по-късно – и южната част на Триполитания (карта на трите основни области в Либия), както и Мисрата, Зауара и Мелита (които са в близост до столицата). В следващите седмици се водят битки и за Рас Лануф и Бин Джауад. Постиженията в началото на бунта се дължат на няколко фактора. Бен Али в Тунис и президента Мубарак в Египет са свалени от власт, а в повечето други арабски държави има масови протести. В общата еуфория се включват и либийците, надявайки се, че бързо ще сложат край на 42-годишното управление на ексцентричния диктатор Муамар Кадафи (най-дълго служилият лидер към днешна дата). Виждайки края на управлението му, редица дипломати подават оставка, а войници и офицери дезертират. Много от тях се присъединяват към бунтовниците. Уличните протести отдавна са се превърнали в гражданска война и везните се накланят в ущърб на Кадафи.

Виж също :
Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986
Либия и Запада – а сега накъде?
Либийския фронт – противоречиви сигнали

карта на стратегическите градове в северна Либия

Но 3 седмици след началото режимът започва контранастъпление. Кадафи прегрупира силите си и се възползва от услугите на наемници от черна Африка, арабския свят и дори Сърбия. Месец след началото на бунта успява да наложи обратно почти пълен контрол над цяла Триполитания. Адждабия, Брега, Рас Лануф и Бин Джауад отново са под негов контрол. Навсякъде из страната бунтовниците отстъпват, а бунтът им изглежда потушен. Закъснялата подкрепа на Франция, Великобритания и САЩ идва в 32-ия ден от бунта. Нейните успехи са също противоречиви, тъй като както изглежда има липса на политическо единство по отношение на Либия. Военният потенциал на трите страни, а по-късно и други стран-членки на НАТО, не е разгърнат изобщо. Въздушните атаки се ограничават от резолюция 1973 на Съвета за сигурност на ООН, според който тяхната цел е предпазване на цивилното население.
В таблицата може да видите стратегически важните градове в Либия в близо двумесечната война и хода на военните действия в тях.

 *в много случаи в конкретния ден при означени бомбардировки на НАТО са водени и военни действия между силите на правителството и бунтовниците.

 

УДОБНИЯ ДИКТАТОР

Сред западните правителства съществува и съмнение в крайния успех на въстанието – ако Кадафи запази властта си, то само Средиземно море разделя ЕС от Либия и нейния диктатор, известен с подкрепата си за различни терористични групировки и извършване на атентати в Европа. Освен това Либия произвежда 2% от световния петрол. 85% от продукцията отива в Европа, което отговаря за 11% от потреблението на ЕС (13.63 милиона барела/ден). Този процент е много по-висок в средиземноморските страни членки (Италия – 45%). Първата държава, която официално предлага да се наложат санкции над Триполи е и най-отдалечената европейска страна – Финландия. Последните съгласили се са средиземноморските островни републики Малта и Кипър. Кадафи по всеки критерий е удобен диктатор. С цената на репресии над либийците и липса на всякакви свободи, ЕС получава споразуменията за граничен контрол и екстрадация на нелегални имигранти. След като САЩ и коалицията нападнаха Ирак Кадафи се отказа от подкрепата си за тероризма. Прекрати и програмата на страната за създаване на ядрено оръжие от страх, че ще последва съдбата на Саддам Хюсеин. Започна постепенно нормализиране на отношенията със Запада – през 2004 започва работа петролопровода „Зелен поток” към Италия, през 2007 след преговори под патронажа на Никола Саркози са освободени българските медицински сестри. Нищо чудно, че репресиите над либийците са пренебрегвани от западните правителства.

 БУНТОВНИЦИТЕ

Самите бунтовници са нехомогенна група, съставена от хора с различни убеждения, цели и етнически (племенен) произход. В публикувано в Уикилийкс наскоро дипломатическо съобщение се описва отношението на източните племена към западните (към които принадлежи и Кадафи) – смятани за необразовани и за незначителна част от Либия, която обаче е успяла да „открадне” властта. Именно на Изток се ражда и Либийската Въоръжена Ислямска групировка. Докато днес властта в Либия е странна смесица между комунизъм и ислямизъм, групировката цели да наложи „чисто ислямска власт”. Обвиненията от Кадафи, че всички бунтовници са членове на ал-Кайда са цинични, но в тях има и доза истина – гореспоменатата групировка, активна от 1995 година, присъства в черния списък на ООН за организации, близки до ал-Кайда. Естествено, редно е да се спомене, че сред бунтовници има хора с всякакви убеждения – демократи, комунисти, националисти, дезертьори от държавния апарат на Кадафи и към този момент не може да се посочи доминираща фракция. Засега участието на международната коалиция се ограничава в забрана на полети над страната (освен такива с чисто хуманитарна мисия), оръжейно ембарго, морска блокада и частични въздушни удари по правителствени и военни цели в Либия. Резолюция 1973 изрично забранява изпращането на сухопътни войски и каквато и да е военна окупация на страната. В западните правителства все по-често се обсъжда идеята да се изпратят оръжия и обучаващ персонал, които да помогнат на либийските бунтовници.  Въздушните операции имат успех само срещу съсредоточени извън населени места войски, а крайния успех се нуждае от адекватни действия отстрана на бунтовниците, които засега показват липса на организация и опит. В редиците им се включват млади момчета с голямо желание, но никакъв опит. Въоръжението им е оскъдно, а малкото което имат е морално остаряло. В открити боеве малкото архаични танкове и бронетранспортьори не могат да окажат съществена съпротива на организираната и сравнително добре въоръжена армия на Кадафи. Единственото въоръжено партизанско движение, което е успяло да вземе властта без външна подкрепа са комунистическите отряди на Мао в Китай. Всяко друго успешно въстание е имало подкрепа отвън.


F-35 – голямата надежда на Запада


ПРОГРАМАТА

Lockheed Martin F-35 Lightning 2 Joint Strike Fighter (JSF) и пълното име на крайния продукт от най-скъпата и важна програма за създаване на изтребител в света днес. Основният бъдещ потребител са САЩ, но самолетът ще влезе във въоръжените сили на много други държави, повечето от които участват и в самия проект :

  • Англия
  • Италия
  • Холандия
  • Канада
  • Турция
  • Израел
  • Сингапур
  • Австралия
  • Дания
  • Норвегия

В бъдеще е възможно и други държави да поръчат Ф-35, но засега това са само спекулации или става дума за преговори в зародиш.
Основният потребител – САЩ, официално се надява да се сдобие с малко под 2500 машини :

  • ВВС – 1763 машини
  • ВМС – 260 машини
  • МП (Морската пехота) – 420 машини

До 2035, заедно с чуждестранните купувачи, произведените бройки трябва да достигнат 3100, като от фирмата-производител подчертават, че ако и други заинтересовани държави се включат в покупката (Испания, Финландия, Бразилия, Япония) и ако сегашните увеличат своите искания, бройката на произведените самолети може да достигне 6000. От няколко години Локхийд Мартин вече не споменават тази огромна бройка. За сведение – от Ф-15 Ийгъл са произведени 1552 бройки, от Ф/А-18 Хорнет – 1480, а от Ф-14 Томкат – 712, но от Ф-16 – 4400.

ЕВТИНИЯТ ЗАМЕСТИТЕЛ

Огромният залог и колосалните суми, които са вложени в проекта го правят жизнено важен не само за за целите въоръжени сили на тези държави. Според производителя Ф-35 ще предлага мултифункционалността на Ф-16, възможностите на Ф-15 за въздушен бой и ниската забележимост (стелт) на пенсионирания Ф-177 Найтхоук и най-модерният (и единствения произведен 5-о поколение) изтребител днес – Ф-22 Раптор. Или по-кратко проектът Ф-35 трябва да е евтина мултифункционална алтернатива на Ф-22, като естествено не може да се очаква, че ще притежава неговите качества във въздушен бой, като фирмата поставя единствено Раптора като превъзхождащ в това отношение.

Програмата и конкурса са от 17 години, а в този период на сцената освен Ф-22, през Януари, 2010 година, на бял свят се появи и първия прототип на най-новия руски стелт-изтребител – Сухой ПАК ФА Т-50 (перспективный авиационный комплекс фронтовой авиации). Световната икономическа криза също оказа влияние върху проекта на Локхийд Мартин и накара някои страни да преосмислят колко всъщност са готови да похарчат за него и колко си заслужава.

ТРИ РАЗЛИЧНИ САМОЛЕТА

Няма да е преувеличение ако се каже, че програмата Ф-35 всъщност е програма за три различни самолета – Ф-35А, Ф-35Б и Ф-35Ц (съответно A, B и C на латиница).
Ф-35А – проектиран е като заместител на Ф-16 за американските ВВС. Класифициран е като CTOL – Conventional Take-off and Landing, конвенционално излитане и кацане). Най-евтиния и лекият (празно тегло) от трите модела, като от него се очаква да бъдат произведени и най-много бройки, поради голямата ниша, която е проектиран да запълни (в състава на военновъздушните сили). Освен ролята на Ф-16 за ВВС, А-модела трябва да поеме и функциите на пенсионирания преди 2 години ударен стелт-самолет Ф-117 Найтхоук.  Последният е бил добър по предназначението си, но не и имал каквато и да е възможност да води въздушен бой. Ф-117 е пенсиониран след едва 25 години служба (за сравнение Ф-15 е на служба вече 34 години, Миг-29 от 27 години и няма планове да бъдат извадени от употреба). „Ранното пенсиониране” на ръбестия нощен ястреб е се дължи на факта, че Ф-22, макар и проектиран за въздушен бой, може да изпълнява много по-добре и ролята на Ф-117. А поддържането и използването на всеки самолет струва много пари. От щатските ВВС твърдят, че след 1-2 десетилетия ще бъде пенсиониран и А-10, а Ф-35А ще поеме и неговата роля. А-10 е създаден за борба с големи групи танкове и има оръдие, което не е монтирано на нито един изтребител. След падането на Берлинската стена ВВС са били готови да се разделят с него, но ниско-интензивните конфликти в Ирак и Афганистан доказват, че няма негов аналог, който да върши работата му (поддръжка на наземни части, както и ниско-летящите и бавнодвижещите се удари по малки цели).

Ф-35Б – проектиран е като заместител на известният Хариер, самолет с вертикално излитане и кацане. Вариант Б е класифициран като STOVL (Short Take Off and Vertical Landing – късо излитане и вертикално кацане). Технически погледнато и Ф-35Б и Хариер са VTOL – vertical take-off and landing (вертикално излитане и кацане), но втория се използва практически като STOVL, тъй като при вертикално излитане се ограничава масата на полезния товар (въоръжение). По-сложната конструкция на вертикално излитащия и кацащ Б-модел го прави 10% по-тежък и с 25% по-малко вътрешен горивен запас от А-модел. Това ограничава сериозно радиуса му на действие.

.
Ф-35Ц – бъдещ заместител на Ф/А-18 Хорнет, но не и на Ф/А-18 Супер Хорнет. Класифициран като CV – carrier variant (вариант за самолетоносач). Заразлика от другите модели е снабден с опашна кука (tail hook) за захващене на хидравличните механизми за спиране на самолетоносачите. Също така долната част на рамата му, както и колесниците са подсилена конструкция, тъй като трябва да издържат на по-големи натоварвания (ускоренията при излитане от самолетоносач с т.нар. хидравличен катапулт и рязкото спиране при кацане). Тъй като кацането на самолетоносач е едно от най-трудните за един пилот неща е необходимо самолетът да бъде с добра управляемост и устойчивост при ниски скорости, поради което размахът на крилете е 23% по-голям и крилната площ 45% по-голяма при сравнение с А и Б моделите. За да се пести място на самите самолетоносачи, крилата на Ц са направени сгъваеми, при което размаха му (или в случая широчината) става от значително по-малък.

ЦЕНА И СРАВНЕНИЕ

Ф-22 Раптор е самолетът, който запълва много малка ниша, но поради високата му цена щатската управа оряза и иначе малкото поръчани бройки до едва 187 (от 650 първоначално). Цената на всеки самолет включва две неща – производството на всяка единица и цената на програмата, отнесена към произведените бройки. Колкото повече бройки бъдат произведени, толкова по-евтин става всеки отделен самолет при сумиране на разходите.

  • Ф-22 – 350 милиона струва всяка една бройка от 187-те машини.
  • Ф-22 – ако поточната линия бе продължена на бавни обороти и бяха поръчани още 75 (общо 262) бройки, средната цена на всеки от самолетите щеше да е 213 милиона долара.
  • Ф-22 – при поръчани още 150 броя (общо 337) средната цена щеше да е 173 милиона.
  • Ф-22 – при 450 бройки (общо) цената на всеки щеше да е около 137 милиона.
  • Ф-35А – 109 милиона към момента.
  • Ф-35В – 127 милиона към момента.
  • Ф-35С – 127 милиона към момента.

ЗА И ПРОТИВ

Много военни анализатори зачитат решението на американския конгрес да прекрати производството на Ф-22 като грешка, позовавайки се именно на гореспоменатите цени. Администрацията на Барак Обама, както и мнозинството на Демократичната партия в Сената по това време вземат финалното решение да съкратят поръчката за Ф22 от 243 на 187 бройки. Като аргументи бяха изтъкнати :

  • високата цена на Ф22 и неговта поддръжка
  • специфичността на предназначението му
  • Ф-22 няма скоро да намери достоен съперник, „твърде” добър е и съответно излишен.
  • част от средствата по програмата за Ф22 биват „изляти” върху Ф-35, който е по-мултифункционален и икономически изгоден самолет.

От Републиканската партия, а и повечето военни стратези се противопоставят на тази теза. Контра аргументите са следните :

  • не е сигурно какво ще стана в близките 5 до 10 години, но Ф-22 е най-добрия отговор срещу руските ЗРК (ракети земя-въздух) С-300 и руския изтребител Су-30. Предполага се, че Иран разполага със С-300, а Венецуела официално е поръчала Су-30МК2 и С-300. Предполага се, че Сирия също разполага със С-300. А тъй като става дума за дългосрочни планове не е ясно дали някои от бъдещите предполагаеми съперници на САЩ няма да се сдобият с тези системи или по-нови (С-400 и Су-35).
  • Ф-35 не може да предложи качествата на Ф-22 във въздушен бой. В далечен въздушен бой (BVR – beyond visual range или извън границите на видимостта) Ф-35 има предимство пред повечето сегашни изтребители, но в близък въздушен бой (WVR – within visual range или в границите на видимостта), където стелт технологията и предимството на „първия удар” губят приоритета си, Ф-35 има по-слаби показатели от редица американски, европейски и руски машини – Ф-15, Юрофайтър Тайфун, Су-30.

Едно от възможните решения е махането на федералната забрана Ф-22 да се продава на други страни. Държави като Япония, Сингапур и Израел многократно са изразявали готовността си да платят висока цена за всеки Раптор. Ясно е, че Ф-35 вече няма да е евтиния заместител на Ф-16.

КОЛЕБАНИЯТА НА НЕЙНО ВЕЛИЧЕСТВО

Икономическата криза се отрази и върху решенията на много правителства спрямо програмата JSF. На 18-ти Октомври британският премиер Дейвид Камерън оповести решение на правителство за орязване на военния бюджет и съкращаване на армията. Едно от взетите решения е поръчката за 138 вертикално излитащи Б-модели на Ф-35 да бъде заменена с „все още неясен, но по-нисък брой” Ц-модели за самолетоносачи. Взето е решение да бъдат пенсионирани Хариер-ите и самолетоносачите на Англия, като нови самолетоносачи ще постъпат на въоръжение малко преди приемането на Ф-35.
Примиерът Камерън обосновава предпочитанието към Ц модела спрямо Б на базата на по-големият горивен запас, радиус на действие и тегло на носеното въоръжение. Усложнената и тежка конструкция на вертикално излитащият Б модел обяснява тези му недостатъци. Но възможността му да излита незабавно от всяка една точка гарантира по-висока ефективност откъм извършена работа за единица време. Тук обаче трябва да се спомене и един недостатък на Ф-35Б, а именно мощният му двигател. Докато Хариер-а е способен да излита практически от всяка равна повърхност, даже и тревна площ, Ф-35Б. На машината е монтиран най-мощният двигател, някога слаган на изтребител, който разтапя и разбива асфалт при излитане. Нужна е специална площадка, от която да излита, като такава не е трудно да се монтира на всеки самолетоносач (Англия днес притежава 2 самолетоносача, САЩ – 11), но означава, че Ф-35Б няма да продължи наследството на Хариер-а – самолетъ, излитащ отвсякъде по всяко време.

АЛТЕРНАТИВА

Боинг губи конкурса за JSF пред Локхийд Мартин, но решава да предложи бърза алтернатива, за която вече има открита поточна линия. Това е именно Ф-15СЕ Сайлънт Ийгъл (безшумния орел). Машината представлява своеобразен модернизиран вариант на известният Ф-15, като спада в т.нар. 4.5 поколение (заедно с някои европейски и руски модели). Цялостната конструкция на Ф-15 е запазене, като са променени някои елементи с цел по-малка фронталнта забележимост. На моделът е нанесено стелт-покритие и са конструирани закрити оссеци за въоръжение, което допълнително намалява радарната и инфрачервена забележимост.

.
В програмата са налята твърде много пари, че да може изобщо да се говори за спиране. Самият самолет вероятно ще бъде на високо ниво, но историята може да оцени програмата като икономическа грешка.

Турция – нова Османска империя или следващият член на ЕС?


ПРЕДИСТОРИЯ – От векове насам въпросът дали Турция е европейска или азиатска държава никога не е имал еднозначен отговор. Ако до 19-ти век Османската империя е водила самостоятелна политика като силен играч на европейската (и световната) сцена, то залеза на султаната го поставя по-близо до Европа. Огромната мюсюлманска армия се превръща от най-голямата заплаха за Австро-Унгария в буфер между Европа и Руската империя. По време на Кримската Война турската армия с помощта на французи, англичани, германци и италианци се изправя срещу войниците на цар Николай Първи. През Първата световна война страната е сред губещите, но след нея националистите успяват да свалят султана, слагайки край на Османската Империя. От встъпването в длъжност през 1923 година на първия президент на република Турция – Мустафа Кемал Ататюрк, страната е подложена на силна модернизация, а Исляма е заменен с яростно светски национализъм (кемализъм). Московския договор от 1921 сближава СССР и младата турска република, а приятелството им остава чак до 1945 година. През 30-те години обаче „заплахата от западните страни” изглежда все по-далечна за управниците в новата столица Анкара и отношенията с европейските държави са нормализирани. Макар страната да е ухажвана от големите европейски сили през войната 1939-1945, тя успява да запази неутралитет. Едва през Февруари, 1945, когато поражението на Германия е било на хоризонта, Анкара официално обявява война на Берлин, печелейки дипломатически и политически дивиденти, без да дава никакви жертви. Това е и една от причините Турция да се оказва от „западната страна” на Желязната завеса, макар географски да е на изток от социалистическа България. До края на студената война, а и след това Анкара поддържа строг анти-комунистически курс, светския национализъм отдалечава страната от арабските и мюсюлманските държави. Периодът е белязан и от изключително добри отношения със западните страни и Израел, а като втората най-голяма армия в НАТО Турция е важен стратегически партньор на Вашингтон. Но днес почти вековната про-западна ориентация на страната е поставено под въпрос.

Има още

Тихия палестински проблем – Ливан и Йордания


ЛИВАН

Близо 400,000 палестинци се намират в 4-милионен Ливан и макар да живеят там от над 60 години (в следствие на войната 1948-1949, повече информация – Палестинските бежанци – друг поглед), те са третирани като чужденци. Липсата им на права и ливанската национална сигурност са близко свързани. Ефект, който е описан от International Crisis Group като „бомба със закъснител”. По време периодични вълни от насилие, палестински екстремисти напомнят на правителството, а и изобщо ливанския народ, че този проблем няма да се саморазреши.

Изненадвайки целия свят на 15 Юни ливанския парламент прие за разглеждане няколко проекто-закона, осигуряващи на палестинците в Ливан основни граждански права. Идеята идва от известния с непредсказуемостта си друзски лидер Уалид Джумблат. От него идва предложението на палестинците да се разреши да притежават имот, да се възползват от социални помощи и да се улесни намирането им на работа. Но в парламента предложенията му срещат силна опозиция и са върнати за едномесечно преразглеждане. Но дори да бъде прието само правото на работа ще бъде историческа стъпка за палестинската общност в Ливан.

На палестинците в Ливан е забранено да работят като лекари, адвокати, да взимат държавнически или административни постове, а до скоро бе забранено да работят като таксиджии и строителни работници. Общо 25 професии са им забранени със закон. Малко от тях получават гражданство, на практика единствено християните, тъй като Ливан е арабската държава с най-голям процент християни, които традиционни имат и голяма сила в политическия живот. Болшинството от палестинците-мюсюлмани обаче са принудени да живеят в определените от държавата лагери/села/квартали. Безработицата сред тях е 2-3 пъти по-висока от тази сред мнозинството. Средния доход на палестинско домакинство в страната е 300$ на месец. При 5-членно семейство това прави по 60$ на месец, докато средната месечна заплата в Ливан е между 500 и 600$ на човек. Статистиката сочи, че палестинците в Ливан получават до 10 пъти по-малко от средното за страната (10% от средното). За сравнение, средната заплата в Израел е 2000$, а средната заплата на израелските араби е 1400$ (според данни на ИЦБ). Което е 70% от средното. Освен това, израелските палестински араби се радват на по-малка детска смъртност, по-дълъг живот, по-висок жизнен стандарт, по-високо и добро образование не само спрямо палестинците в Ливан, но и спрямо всички околни държави. Но въпреки това бедността и отчаянието на палестинците в Ливан рядко намират място в ефира на големите медии.

Фатах ал-Ислям е сравнително млада, ислямистка групировка, която поддържа добри отношения с други регионални организации. Сирийското, ливанското, германското и други правителства посочват контакти на групата с покойния Абу Мосаб ал-Заркаи (терориста-рекордьор в Ирак), с ал-Кайда, както и пряка отговорност в атентатите в Германия, 2006 и Дамаск, Сирия, 2008 (17 смъртни случая). През 2007 година групировката успява да проникне в палестинското селище Нахр ал-Баред, северен Ливан. Следват няколко месеца на насилие, през които умират над 2500 души. Светът обаче не отделя особено внимание, тъй като никой не иска да се намесва във вътрешноарабски конфликти. Макар те да са причина за 95% от смъртните случаи в арабския свят от последните 70 години. Сблъсъците през 2007 в Ливан обаче за пореден път върнаха проблема с палестинците в страната на дневен ред.

Има още

Бъдещето на Северна Корея – империя или провинция?


ДНЕС, 10-ти Октомври, 2010 година, в севернокорейската столица Пхенян се проведе военен парад в чест на 65-тата годишнина на режима. В офциалната история на страната често датите и годините се нагласят и променят. По интересен начин държавни биографи описват и рождението на сегашния лидер Ким Чен-Ир, съчетавайки комунистически тип култ към личността с азиатска мистика – рождението му е предизвестено от лястовица, а на самия ден се е появила двойна дъга в небето. Макар „великият лидер” да е роден във военна база в СССР по време на партизанските години на баща си, в официалната биография животът на Ким Чен-Ир започва в планината Баекду – свято място за всички корейци и люлка на корейската цивилизация.

В Северна Корея властва първата и единствена комунистическа династия в света:

  • от 1947 до смъртта си през 1994 управлява Ким Ир-Сен, обявен в деня на смъртта си за „вечен президент”;
  • от 1994 до днес управлява Ким Чен-Ир – син на първия севернокорейски лидер;
  • на 10.10.10г. официално бе потвърдено, че синът на сегашния лидер – 28-годишният Ким Чен-Ун, ще наследи престола на 69-годишния си баща.

МЛАДИЯТ КИМ ЧЕН-УН е най-малкият син на великия лидер, но досега е оставал извън обективите на западните анализатори и медии. Завършва образованието си в Швейцария (под фалшиво име) преди няколко години, но на днешната дата получи чин генерал, 4-та степен, най-високия в страната. Много хора се питат дали младият лидер ще започне реформи в страната си, тъй както Раул Кастро след оттеглянето на брат му Фидел от половин вековния му пост. Но шансовете за съществени промени в Корея изглеждат малки.

СЕВЕРНА КОРЕЯ ПОД ВЛАСТТА НА КИМ ИР-СЕН от края на 40-те до средата на 90-те години вероятно представлява най-суровата диктатура в историята. Единствено СССР под властта на Сталин и Камбоджа под властта на Пол Пот са изпитвали подобна бруталност и репресии. През 80-те години България и КНДР (Корейска народна демократична република) са били „братски” държави, но само малък брой българи са посещавали своите „братя” в далечна Азия. Рестрикциите в България са били незначителни в сравнение с тези в Корея. Всяка сутрин сирена буди за работа двумилионната столица, а облечените еднакво хора се запътват към фабриките и заводите. Дори на „братски” народи като българския не се е позволявало да общуват свободно с корейците и са били настанявани в специален дипломатически квартал/гето, ограден от електрифицирана бодлива тел, войници с кучета и сирени. Всичко в бита на корейците е зависело от държавата – дневни дажби храна, ежемесечни и ежегодни дажби за дрехи и обувки, задължителни и ежедневни лекции по чухче/джуче (официалното наименование на местния вариант на сталинизма) и т.н. Няколкото телевизии и радиостанции са спазвали стриктна партийна линия, макар едва 5% от населението да е имало приемници в дома си. Това е била действителността на Северна Корея до смъртта на великия лидер през 1994. Някои анализатори погрешно обаче описват държавата от 1994 до днес по същия начин.

СЛЕД СМЪРТТА НА КИМ ИР-СЕН на власт идва синът му Ким Чен-Ир. В страната настъпва социална и икономическа катастрофа, държавната система за хранителни дажби се срива, а селскостопанската индустрия понася тежки удари. В страна с отворена икономика и граници това би представлявал единствено икономически проблем, но в северна Корея настъпва истински глад – от 1996 до 1999 умират около един милион души (различните данни варират от 800,000 до 3,500,000). КНДР претърпява национална катастрофа. Медицински проучвания относно недохранването (сред оцелелите) показват стряскащи резултати – сравнение между средностатистическите данни за севернокорейските и южнокорейските деца показват разлика от 10см и 10кг. Това са деца от един и същи народ и раса, носещи един и същи ген, практически неповлиян през вековете от други народи, живяли допреди Втората световна война в едни и същи условия. Най-големите врагове на режима – капиталистическа Америка, продажна и предателска Южна Корея и империалистическа Япония, са и най-големите дарители на хуманитарна помощ, която спасява живота на милиони.

ИКОНОМИКАТА НА СЕВЕРНА КОРЕЯ е тотално срината. През студената война режимът е разчитал на щедра помощ от СССР, на техника и инфраструктура, останали от времето на 35-годишната японската окупация (1910-1945) и на идеалистите в администрацията. През 90-те години вторият престолонаследник на комунистическата династия не е разполагал с нито едно от тези неща. Голяма част от промишлеността спира да съществува, неспособна да се крепи самостоятелно. Инвеститори трудно могат да се намерят – по политически причини, а в някои заводи все още се използва трофейна японска техника отпреди 70-80 години. Крахът на комунистическата империя е на хоризонта, а върхушката вижда реална опасност за статуквото и властта си. Поради това биват взети някои радикални мерки, които днес често се забравят от мнозина – икономически, социални и политически.

ПРЕМИНАЛИТЕ ГРАНИЦАТА ПРЕЗ 80-те ГОДИНИ са малцина, а заловените дори в братски Китай са пращани в лагери или разстрелвани. От 1996 година обаче започва неофициална (но масова) държавна политика на „затваряне на очите“. Днес се предполага, че между 50,000 и 100,000 севернокорейци пребивават нелегално в Китай, но с мълчаливото съгласие на двете страни. През последните години около 500,000 са отишли в Китай като гастарбайтери, работейки за около 2 долара на ден (цяло състояние за корейските стандарти). От една страна те носят свежи пари в икономиката на Корея, което се харесва на върхушката – този източник на пари осигурява известна сигурност и по-дълъг живот на режима. Чиновниците и митничарите също имат изгода от потока на хора до Китай – пословичната корупция в КНДР от последните 10-15 години им осигурява сигурен доход от рушвети. Но тъй като парите невинаги имат стойност в държава като Корея, много гурбетчии се връщат със стока – обувки, дрехи, храна, което също се харесва на властта. Малките частни предприятия (по същество тотално противопоставящи се на официалните догми на комунизма) са негласно разрешени от държавата, макар и със странни регламенти. Съществуват малки частни работилници и фабрики, закусвални, семейни хотели, пазари и даже частни маршрутни линии. Политиката на Пхенян обаче върви на зиг-заг и периодично властта обискира и затваря „току-що откритите” от органите на реда „нелегални капиталистически сборища”.

ЗАПЛАХА ЗА ПАРТИЯТА И ВЕЛИКИЯ ЛИДЕР е представлявала информацията, която пътуващите носят със себе си. Китай е тоталитарна държава, без свобода на словото и печата, но е сравнително лесно човек да се сдобие с елемнтарни средства за информация – радио апарати, GSM-и и др. В Северна Корея всички радио апарати са местно производство и непозволяват избор на честота – фиксирани са държавните станции. Но контрабандата на стандартни радиа и мобилни телефони от Китай е сравнително лесна, а информацията, до която хората получават достъп, опетнява партията и режима.
Докато държавата мълчаливо извлича полза от гурбетчиите, бежанците са нежелан ефект от слабия в последното десетилетие граничен контрол. Въпреки всички трудности държавата периодично засилва и отпуска мерките, демонстрирайки мощ и всявайки страхопочитание. През 2000 година около 200,000 бежанци успяват да избягат в Китай. През 2009 те са едва 35,000, което показва, че диктатурата продължава да действа. Държавата полага усилия да изкорени „вредните и упадъчни елементи на западната пропаганда” като DVD-та, касети и музика, даващи на северняците вкус от съвременната южнокорейска поп-култура. Северна Корея е единствената страна в историята, която периодично заменя периодите на де-сталинизация с периоди на ре-сталинизация.

ВИЕТНАМ И КИТАЙ са били в много отношения сходни с днешното положение на Корея. Те обаче претърпяват промени – запазват тоталитарността си, но се прощават с най-съществения елемент на комунизма – плановата държавна икономика. Заменят го с държавно-контролирана частна икономика, като в случая на Китай резултатът е пословичен – всеки втори продукт в Европа и САЩ носи надпис “Made in China”, а през 2010 Китай задмина Япония като втората най-силна икономика в света. Виетнам и Китай (Народна република Китай) обаче никога не са имали до себе си богата и демократична държава, която има същата култура, език и история. Тайван (Република Китай) не би била добър пример, предвид стократно по-малкия си размер. Северна и Южна Корея са изправени пред избор, сходен с този на Източна и Западна Германия. Сливането на двете държави при всяко положение би означавало присъединяване на севера към юга, не обратното. За комунистическата върхушка това би означавало тотална загуба на власт. Самостоятелни реформи, сходни с тези в Източна Европа (макар мащабите да са различни) биха довели до политическа и икономическа криза.

ПОЛИТИЦИТЕ В ЮЖНА КОРЕЯ също нямат голямо желание да видят краха на северните си колеги. Съотношението между брутния вътрешен продукт на глава от населението между източна и западна Германия по време на обединението е било 1 към 2. В корейския случай то е между 1 към 17 и 1 към 25. Внезапно присъединяване на севера към юга би означавало криза за икономиката. Държавата е сред най-развитите 30 в света по отношение на БВП на глава от населението, притежава завиден темп на икономически растеж, стабилност и технологична напредналост, с каквато едва няколко държави в света могат да се похвалят. По същите показатели Северна Корея отстъпва дори на Камерун, Судан, Монголия и Мавритания. Населението на юга е 50 милиона, а на севера – 25 милиона. Северните гурбетчии в Китай се радват на надница от 2 долара, докато средния южнокореец изкарва средно по 60 долара на ден. Малко са работодателите, политиците и дори обикновените хора в южна Корея, които искат внезапен прилив от 25 милиона души, склонни да работят за десетки пъти по-ниска заплата. Това е и причината Сеул да загърби политиката на конфронтация и демонстриране на сила през 90-те години и да приеме политиката на хуманитарни (а често и прикрити икономически) помощи за северния си съсед – осигурява се възможност комунистическата върхушка да запази властта си, а чрез малко капиталовложения икономиката се държи на ръба. Става дума за милиарди долари, които са нищо в сравнение с ефекта върху южната икономика от евентуално обединение.

ЛИДЕРИТЕ НА СЕВЕРНА КОРЕЯ обаче неведнъж за показвали склонност към нелогични и спонтанни решения. За бъдещия лидер, Ким Чен-Ун се знае малко, но не би учудило никого, ако той възприеме странните подходи на баща си. Също така не е вероятно либерализиране на политиката в страна, в която властта дори не излиза от семейството. Не трябва да се забравя също и че държавата разполага с ядрено оръжие и 4-тата по големина армия в света (1,200,000).
.

Политическата изолация на Иран


Ислямската Република Иран е една от сравнително изолираните държави в политическо, военно и икономическо отношение. Освен наложеното ебмарго аятоласите и президентите са се съобразявали и с лошите си отношения с много държави в региона.

Ето и едно кратко описание.

ОАЕ(Обединени Арабски Емирства) – отношенията на Персия с арабската страна са сравнително добри в икономическо отношение, но има териториални спорове между двете държави за островите Абу Муса и двата персийски острова Тунб ал-Кубра и Тунб ал-Сугра.

Ирак – Иран и Ирак възстановяват дипломатически отношения малко след дългата си война, но все още не са стигнали до консенсус за точната граница и се дават като аргумент какво е било повреме на войната и какво е било преди нея. Също така Иран и Ирак имат проблем с достъпа до Шат ал Араб.

Азербайджан и Туркменистан – отношенията с тези две бивши съветски републики също не са добри. Морските граници между трите държави в Каспийско море не са договорени. Преди падането на СССР е имало 50 на 50 споразумение между Москва и Техеран, но след 1991 новите държави имат свои претенции.

Бахрейн – Иран има исторически претенции върху тази малка държава, чието население е основно шиитско, за разлика от повечето им съседи. Има също и немалко етническо персийско малцинство в Бахрейн (мнозинството са араби). Чрез резолюция на ООН се е стигнало до съгласие с шаха на Иран, но след 1979 Хомейни възражда старите искания.

Египет – Египет е оказвал подкрепа на Ирак по време на Ирано-Иракската война, а след примирието с Израел през 1978 година и приютяването на изгонения шах на Иран от Ануар Садат двете държави скъсват дипломатически отношения. Постепенно отношенията се затоплят през 90-те години,  но за значителни промени не може да се говори, предвид про-американската политика на Кайро.

Кувейт – повреме на Ирано-Ираксата война Кувейт снабдява Ирак с оръжия, медицински суровини и други провизи, неведнъж са нападани и от иранската армия. За първи път през 2006 от 27 години иранския президент Ахмединаджад посещава страната, но макар икономическите взаимоотношения да са сравнително стабилни, шиитите в Кувейт се смята за пета колона от сунитското мнозинство, нещо типично за региона.

Саудистска Арабия – също подкрепя Ирак по време на войната, религиозните търкания между страната и Иран са силни. Хомейни неведнъж е призовавал мюсюлманите в СА да свалят от властта царуващата династия. Подписани са няколко договора за сътрудничество, но като цяло отношенията са студени, търговският обмен – минимален. Саудитска Арабия е сунитска държава(95% от населението), а свещенните за Исляма Мека и Медина са нейна територия. Иран е шиитска държава и играе ролята на лидер на шиитите по света, като голяма част от тях са в различни провивции на Ирак, Ливан, Бахрейн.

Сирия – един от най-верните партньори на Иран. Повреме на Ирано-Иракската война Сирия и Либия са единствените арабски държави, които подкрепят Иран. В случая на Сирия е по геополитически интереси – Сирия е съсед на Ирак и лидерите на двете държави неведнъж са изразявали лошото си отношение един към друг, макар политическите им върхушки да имат общ идеологически корен. Иран и Сирия имат подписани много договори за сътрудничество. Общите им врагове САЩ и Израел ги карат да забравят етническите, културните и религиозните си различия. Сътрудничеството е силно изразено във военно отношение. Интересен е и новия подход на сегашния сирийски държавен глава, факт, притесняващ Техеран.

Индия – важен партньор на Иран, икономически и стратегически. Търговският обмен е голям, двете държави имат общ враг – Пакистан, и двете държави подкрепят северния съюз в Афганистан по времето на правителството на талибаните. Северният съюз е нееднородна организация съставена от различни групировки, носещи различни идеологии, подпомагани са от много арабски държави, Иран, САЩ, Русия, Индия, централно азиатските държави и др., като всяка страна е подпомагала най-удобната за нея фракция от конфедеративния съюз.

Афганистан – днес двете държави имат привидно добри отношения, но имат далеч повече проблеми. Афганските трафиканти, които пренасят опиум през обширната граница между двете държави е един от тях. Религиозните различия също не бива да се пренебрегват. Афганистан е етнически нееднородна държава, но 85% от населението изповядват сунитски Ислям. Макар пущуните(най-многобройната етническа група м Афганистан) и иранците да са близки етноси, на битово ниво съществуват сблъсъци, а на политическо – недоверие.

Пакистан – Иран подкрепят северния съюз през 90-те години в Афганистан, докато пакистанските служби дават подкрепата си на талибанското правителство. От тази гледна точка отношенията между Иран и Индия пък стават далеч по-логични. Религиозните различия и търканията по границата Иран-Пакистан също влошават отношенията им.

Китай – макар Иран да има добри отношения с Индия и лоши отношения с Пакистан, с Китай имат положителни такива. Търговския обмен е огромен, военното сътрудничество – също или иначе казано има сериозна китайска технологична и материална помощ за Иран. Техеран има поръчки за китайски изтребители, други самолети, леки оръжия и др. за Иран има немалко.

С.Корея – по обясними причини(Китай, Русия и САЩ) отношенията между двете страни са добри. Не толкова в търговско отношение, колкото във военното сътрудничество. Много от корейските модификации на руски оръжейни системи намират пътя си до Иран, в това число и балистични ракети. Интересен пример е иранската ракета Шахаб3. Сходства между ядрените им програми също не трябва да се пренебрегват.

Отношенията на Иран с Израел са повече от ясни, а тези със САЩ не трябва да вдъхват спокойствие в сърцата на иранските управници. Важно обобщение за Иранската политическа изолираност е фактът, че персийската държава няма граница с приятелска държава, в най-добрия случай отношенията са неутрални. Голяма роля играе и етническата нееднородност на държавата, като малцинствата и са компактни и географски обособени на области, а не урбанизирани и по квартали. Едва половината от жителите на страната са с персийско самосъзнание, останалите са кюрди, азери, араби, туркмени, гиляни, като у много от малцинствата има силно изразени сепаратиски настроения, които засега обаче властта в Техеран успява да държи под контрол.