Модерен американски тероризъм част 1


След 11-ти Септември се отделя голямо внимание на ислямисткия тероризъм във всичките му форми и проявления. Но тероризма нито се ражда на 11.09.01., нито е отсъствал от американската действителност и преди това. В страната на неограничените възможности има не един или два случая на „домашен тероризъм”, извършван от американски граждани. Често границите между терористичните актове, покушенията, серийните и масовите убийци се размиват. 20-ти век в САЩ е белязан от множество атентати, извършвани от расистки и нацистки групировки, християнски-фундаменталисти от множеството крайни американски секти, комунистически и други организации и лица.

Оклахома, 1995

На 19-ти Април, 1995, камион, натоварен с над 2 тона експлозиви се взривява непосредствено до федералната сграда Алфред П. Мура. В същата се намират офиси на американската Администрация за борба с наркотиците (DEA), Бюро за Алкохол, Тютюн и Огнестрелни оръжия (ATF), армията, морската пехота и др. За нещастие в сградата се е намирала и детска градина за децата на служителите – именно под нея е разположен и натоварения с експлозиви камион. Атентатът отнема живота на 168 души, 19 от които деца (15 от които са били в детската градина). Повечето от жертвите умират след срутването на сградата, а не непосредствено от взрива. Ранени са още близо 700 души.

Тимъти МакВей

Един от извършителите, Тимъти МакВей, е заловен едва час и половина след екплозията, след като е карал кола без регистрационни номера. Полицията намира у него скрито оръжие и го задържа, неподозирайки кого всъщност са арестували. По време на атентата Т. МакВей е на 22 години. Служил е в армията и е участвал във Войната в Залива, където получава медал за храброст. Убежденията му са били твърдо против централизираната власт в лицето на федералното правителство, което според него е било тиранично. Макар да е поддръжник на „движението на милициите”, МакВей е отхвърлен заради твърде крайните си възгледи. Милициите са въоръжени организации, защитаващи ревностно правото на гражданите да притежават и носят огнестрелни оръжия според втората поправка в американската конституция. Тези групировки са и против централизираната власт, често отричайки юрисдикцията на Вашингтон. Но дори и те не приемат бъдещия атентатор от Оклахома в редовете си. След като е арестуван Т.М. е намерен за виновен по няколко обвинения и осъден на смърт. Екзекуцията е извършена 6 години по-късно.

Тери Никълс

Тери Никълс е другия извършител на атентата и стар приятел на МакВей, споделяйки и неговите анти-правителствени възгледи. Двамата се запознават по време на военната си служба и бързо се сприятеляват. Като причина за извършване на атентата двамата посочват обсадата на Уейко (виж долу), станала няколко години по-рано. Двамата подкрепят действията и отчасти възгледите на Д. Кореш. Макар ролята на Т. Никълс да не е второстепенна, заразлика от Т.М. той е осъден на доживотен затвор, без право на преждевременно освобождаване. Днес се намира в „супермакс” (най-строг режим) затвора Флорънс в Колорадо. 10 години след ареста му ФБР открива заровени експлозиви в една от бившите къщи на Т.Н. в Колорадо след сигнал от съкилийник на осъдения атентатор.

Документален филм за атентата в Оклахома, част 1 от 4 :

.

Юнабомбър

Тед Качински като млад

В продължение на 17 години, доцентът по математика и преподавател в калифорнийския университет Бъркли – Теодор Качински, изпраща 16 колета-бомби, убивайки трима души и осакатявайки и ранявайки още 23. Арестуван е през 1996 година, 18 години след първата изпратена бомба и едно от най-скъпите издирвания в историята на Америка.
Т. Качински е син на полски имигранти. Още като дете показва изключителен интелект, показвайки впечатляващи резултата на тест за интелигентност и прескачайки един клас в училище. Но в тези си години е отхвърлен от по-големите си съученици, които често му се подиграват и го малтретират. Според мнозина това е катализаторът за анти-социалното му поведение и възгледи. След като учи в Харвард и взима докторска степен в Мичиганския университет, Т.К. започва да преподава математика в университета Бъркли, най-младият доцент в историята на учебното заведение.
Няколко години по-късно отива да живее в бунгало в планината, изолиран от света, където развива умения за оцеляване, опитвайки се да живее самостоятелно, без вода, без електричество, с минимален контакт с външния свят. Виждайки индустрията и прогреса като зло, разрушаващо света той се опитва да стане самодостатъчен. Чашата прелива когато върху горска местност, която е обичал да посещава е построен асфалтиран път.
През 1978 започва да изпраща колети-бомби на университети и летища. ФБР започва да издирва неизвестен извършител с кодово име UNABOM (UNiversity and Airline BOMber), а медиите започват да го наричат Юнабомбър. Години наред федералното бюро издирва атентатора, но без успех. През 1995 настоява някой от големите вестници да публикува неговия манифест, озаглавен „Индустриалното общество и бъдещето” му, заявявайки че ако бъде публикуване ще прекрати бомбената си кампания. Ню Йорк Таймс и Вашингтон Поуст публикуват манифеста му същата година след препоръка на департамента на правосъдието и ФБР. Макар Т.К. да говори в множествено число, разследването показва, че не е имал съучастници.

Т. Качински, заловен

След като манифестът е публикуван, съпругата на Дейвид Качински, брат на Т.К., започва да се съмнява дали деверът й не е Юнабомбърът. Дейвид намира теорията за несъстоятелна, но след като прочита публикувания във вестника манифест намира стари писма, изпратени от брат му Тед, в които той използва почти идентични фрази. Страхувайки се от повторение на Уейко, Дейвид решава да не се свърже с властите веднага, а анонимно изпраща старите писма на брат си. След време ФБР се свързват с него и по-късно арестуват Т.К., а съдът го осъжда на доживотен затвор, без право на преждевременно освобождаване.

Документален филм за Тед Качински „Юнабомбърът”, част 1 от 5 :

.
Следва продължение…

Виж също в МИЛИТЕРО :

Най-известните вземания на заложници част 1

Най-известните вземания на заложници част 2

Абу Джихад и израелския рейд в Тунис

Виж също :
УЕЙКО – документален филм за фундаменталистката протестантска секта на Дейвид Кореш, водеща началото си от Адвентистите от Седмия Ден и обсадата на комплекса в Уейко, Тексас, от органите на реда. Обсадата продължава близо 2 месеца, загиват над 80 души.

Протестите в Сирия


Вече близо половин година огънят на т.нар. Арабска пролет бушува в Близкия Изток и северна Африка. На 5-ти Януари, 2011, тунизийският уличен търговец Мохамед Буазизи от отчаяние се залива с бензин, запалвайки не само себе си, но и целия регион. 9 дни по-късно 23-годишното авторитарно управление на президента на Тунис Бен Али приключва, а цената е над 200 убити. След по-малко от месец същата съдба спохожда и Хосни Мубарак – спиращите дъха многомилионни демонстрации на площад Тахрир, сблъсъците между протестиращите и органите на реда (убитите са над 800) и идването на армията прекратяват 30-годишното управление на диктатора в страната на фараоните. Домино-ефектът достига и Либия, намираща се вече 42-години под властта на най-ексцентричния от всички арабски диктатори – Муамар Кадафи, най-дълго служилия държавен глава днес. Но заразлика от Египет и Тунис проблемите не се ограничават до улични сблъсъци и стачки, а за отрицателно време страната изпада в състояние на гражданска война, която до днес е отнела живота на около 15,000 души. Протестите се разпростират до Бахрейн, Саудитска Арабия, Йордания и др., навсякъде със своите различия, но и общи черти. Но освен Либия, единствено в Йемен и Сирия прерастват в нещо повече. Виж също Египетските протести.

Населението на Сирия

карта на религиозните групи в Сирия

Сирия е арабска държава, но със значителен брой малцинства, най-голямото от които са кюрдите, представляващи 10% от населението, но мнозинство в някои северни райони на страна (част от Кюрдистан). По-силно е религиозното разделение в страната – мюсюлманите сунити, не всички от които са араби, представляват около ¾ от страната. Мюсюлманите алавити, често описвани като секта на шиитския Ислям, представляват 10-15% от населението, а християните – около 10%. Заразлика от своите съседи Ливан и Ирак, в Сирия традиционно има относително разбирателство между отделните религии и народи, с някои изключения. Но макар страната да бе рекламирана като пример за толерантност, етническите и религиозните различия и вражди се използват в сегашната криза.

Династията Асад

През 1963 година в Ирак и в Сирия на власт идват Баас, арабската националистическа, социалистическа партия. По-късно след вътрешнопартийни преврати начело на двете нации застават Саддам Хюсеин и Хафез ал-Асад. Властта на втория в Сирия продължава до смъртта му през 2000 година, след което е наследен от сина си Башар ал-Асад, сегашен президент на страната. Макар да управлява страна от 40 години, „династията” Асад спада към малцинствената религиозна група на алавитите, традиционно заемащи по-ниско положение в обществото. С идването на власт управляващата фамилия започва да слага алавити в повечето висши държавнически и военни постове. От самото си начало социалистическата власт се опитва да се справи с ислямистките терористи, водещи открита война срещу правителството и светските му устои. Кулминацията идва през 1982 в гр. Хама – над 30,000 души са убити, с което правителството слага край не само на ислямистката опозиция, използвана често като плашило, но и на всякакво открито инакомислие и несъгласие с думата на Баас. .

През 1970-1971 йорданската власт води военна кампания срещу водената от Ясер Арафат Организация за Освобождение на Палестина (ООП), която атакува оттам Израел, създава „държава в държавата” и се опитва да свали властта в Аман. Сирийските войски нахлуват в Йордания на помощ на ООП, като Хафез ал-Асад взема ключова роля във военната операция. Виждайки огромна заплаха за властта си, йорданският крал Хюсеин се обръща към САЩ, молейки за израелска военна интервенция – прелитащите над сирийските танкове израелски самолети успяват да сплашат тогавашния сирийски президент и армията се изтегля, а Йордания успява да изтласка ООП в Ливан. Хафез ал-Асад, ръководил военната операция и настоявал за разширяване на фронта, идва на власт след вътрешнопартиен преврат след няколко месеца.

През 1973 Сирия (вече с Асад на президенския пост) и Египет нападат изненадващо Израел в деня на Йом Кипур, еврейския празник на прошката (виж също : документален филм за войната на Йом Кипур). Макар войната да завършва с военен провал на арабската инициатива, египетския президент Ануар Садат става първия арабски лидер, който започва преговори с Израел, посещава Тел Авив и подписва мирен договор. Страната му си връща Синайския п-ов, богат на петрол, три пъти по-голям на площ от Израел и разположен стратегически между Суецкия канал и Червено море. Сирия обаче не приема мирния договор, продължава враждебната си политика спрямо Израел, а отношенията между Дамаск и Кайро охладняват.

Ливански протест против сирийската окупация, Кедровата революция, 2005

Изтласкани от йорданците, ООП се установяват в Ливан, където също се опитват да създадат „държава в държавата”. Това довежда през 1975 до началото на Ливанската гражданска война, продължила 25 години. Година по-късно Хафез ал-Асад изпраща войски в Ливан. Сирийската окупация продължава близо 30 години и отнема живота на десетки хиляди ливанци. През 2005 в бомбен атентат е убит ливанският държавен глава Рафик Харири, смятан от мнозина за ключова фигура във възстановяването на Ливан и сближаването на страната със Запада. Все още не е ясно дали сирийското правителство или поддържаната от тях и Иран терористична групировка Хизбула са организирали атентата, но след убийството има масови протести (т.нар. Кедрова революция, виж документален филм), които успяват в крайна сметка да накарат сирийските войски да напуснат страната, слагайки край на 30-годишната окупация. Атентатите срещу анти-сирийски политици продължават и след това, а половината от управляващата клика все още е под диктовката на Дамаск. Преди гражданската война и сирийската окупация Ливан е считан за „малкия Париж на Близкия Изток“ или „средиземноморския Лас Вегас“. Конкурсите „Мис Европа“ 8 пъти са провеждани в Бейрут, а в сферата на киното, музиката, туризма и спорта, Ливан е бил първенецът на арабския свят.

Репресивността и бруталността на сирийския режим днес нямат аналог в арабския свят, с изключение на „лудото куче на Близкия Изток“ – Муамар Кадафи.  За сметка на това социалистическата политика на страната носи и голяма модернизация. През управлението на партия Баас се вижда значителен напредък в сферата на образованието, медицината, социалното осигуряване; Асад е „сирийският Насър”. Постепенно обаче интензивността на реформите намалява и на преден план отново идват репресиите и липсата на каквито и да е свободи. След смъртта на Хафез ал-Асад неговият син Башар поема властта, а брат му Махер поема командването на Републиканската Гвардия. Следва кратък период на либерализация, в който властта гарантира свобода на словото и печата, а дисиденти се завръщат в страна. Използвайки похватите на съветския лидер Никита Хрушчов, Башар ал-Асад бързо праща старите и новите си политически опоненти в затвора, слагайки край на свободата и либерализацията. Следващите 10 години от управлението му са белязани от непрекъснато обещания за реформи.

Протестите през 2011

анти-правителствени протести в Сирия, Март, 2011

Протестите в Сирия започват още през Януари, но интензивността им е малка, сравнена с Тунис, Египет, Бахрейн и особено Либия. Башар ал-Асад уверява света, че народът му го обича, как той е единствения гарант за мир в страната, а правителствения апарат и държавните медии непрекъснато обвиняват Израел, САЩ и Европа за протестите в страната. Бързо обаче демонстрациите и стачките прерастват във въстание срещу властта, отнело засега живота на около 1,700 сирийци, което е повече от жертвите на всички арабски протести взети заедно, с изключение на Йемен и Либия. Половинчатите обещания на президента не само не успокояват страстите, а разгневяват допълнително населението. Режимът прибягва до изпитани тактики – „спонтанни” про-правителствени протести в столицата, каквито света видя и в Либия, и Египет. „Спонтанни” протести на израелско-сирийската граница, които се превърнаха в опит за нахлуване в Израел. Интересно е, че същия ден сирийската държавна ТВ предложи на зрителите си 24ч покритие на „спонтанните протести”, но репортажи за убитите в сирийските градове и села отсъстваха. Държавните медии продължиха да обвиняват ционистките, капиталистическите и империалистическите врагове на страната в подклаждане на протести в иначе спокойна и безгрижна Сирия.

сирийски бежански лагери, южна Турция

Про-правителствени сирийски блогъри в цял свят бяха и още са активизирани да отразяват щателно всички про-правителствени демонстрации, „манипулации на западните медии” и речи на президента, поставяйки в статиите си знак за равенство между сирийския патриотизъм и Башар ал-Асад. За сметка на това, както и в сирийските държавни медии, така и в тези блогове на десетките хиляди убити, ранени, арестувани или избягали в съседна Турция (по последни данни бежанците от Сирия са 10,000-15,000) почти не се отделя внимание. И ако това се беше случило преди 10 години нямаше да има особено значение, но блоговете, Фейсбук, Туитър и Скайп са основното оръжие на Арабската пролет. Идващото поколение ще даде оценка.

ПР-похватите на властта обаче нямаха желания ефект, а даже и допълнително разяриха част от обществото, чиито искания бяха окачествени като „чуждестранен заговор”. Именно заради това Дамаск започна да въоръжава редица алавитски (шиитската секта, към която управляващата фамилия принадлежи) села като предупреждение към сунитското мнозинство. Бяха използвани и услугите на Шабиха – управлявана от роднини на президента тежковъоръжена милиция, действаща като криминален синдикат. Основните й дейстности са рекет, грабежи, контрабанда на оръжия и наркотици. Бабаити от Шабиха заедно с армията и полицията потушават протестите, като най-явно бе присъствието им в потушаването на протестите в Латакия, област в Сирия с голям брой алавити и родно място на управляващата фамилия. По данни на посланника на САЩ към ООН Сюзън Райс, Дамаск се ползва с помощта на иранското правителство, което е изпратило войски от Армията на Пазителите на Ислямската Революция, което Техеран отрича.

Шабиха – правителствена мафия

Хама

протести в Хама, Юни, 2011

Градът Хама винаги е имал слава на по-консервативен и религиозен. Именно там през 1982 е и центърът на Мюсюлманското братство, чиито атентати срещу правителството довеждат до брутално потушаване на въстанието, отнело живота на 30,000 само в Хама. Макар опозицията да е смазана, лоялността на Хама винаги е била под въпрос. Когато Хафез ал-Асад умира през 2000 година единствено от правителствените сгради в града биват издигнати черни знамена. През 2011 именно в Хама са организирани най-мащабните демонстрации, довели до уволняването на губернатора на провинцията, обграждане на града от армията и множество жертви (само на 3-ти и 4-ти Юли са убити над 75 души в града). Но при сравнение с други градове се вижда ясна разлика в държавната тактика – голяма част от армейските части остават в периферията на Хама, а според някои активисти сред 3-ти Юли Дамаск изтегля някои от по-известните и агресивни членове на службите за сигурност, ход, тълкуван като опит да се избегне символично повторение на събитията от 1982.

Вероятно правителството се надява да спечели войната на изтощение – в момента в града не работят банки, служителите на водо- и електроснабдителните администрации са спрели да ходят на работа, регулировчиците са изчезнали от града, сметосъбиранети е прекратено, а армията е блокирала пътищата към града. Активистите се надяват, че ще успеят да последват примера на няколко либийски града, които след като излизат извън контрола на Кадафи започват да организират сами администрацията си, осигурявайки нощни патрули, почистващи групи и др. за населението. Сирийските протестиращи разполагат контролни пунктове в града, изисквайки документи за самоличност на шофьорите, но в опит да се дистанцират от властта и да демонстрират добрите си намерения се извиняват за проверките и често черпят водачите с бонбони. Човешки жест, показващ че въстанието се изразява не само на политическата сцена.

Реакциите

Сирия разчита на добрите си отношения с Русия и Китай, които защитават арабската държава с правото си на вето в ООН. Но ЕС, най-големия търговски партньор на страната, налага икономически санкции на режима, допълнително усложнявайки ситуацията за управляващата клика. От региона единствено ислямистката групировка Хизбула в Ливан и правителството на Иран подкрепят сирийския режим, обвинявайки „външните фактори” за ескалиране на напрежението. Редно е да се спомене, че при сравнение с Египет и Тунис, в Сирия относително голям брой от жертвите (няколко стотин души) са войници и полицаи. Властта непрекъснато излъчва кадри от убити свои служители, наричайки протестиращите „въоръжени банди” и терорести, платени от Вашингтон и Тел Авив. Според скорошните публикации САЩ са финансирали някои анти-правителствени организации и медии, но няма сериозни доказателства, които да сочат за връзка между въоръжените сблъсъци и други държави. От демографска гледна точка основните опоненти на властта са арабите-сунити. Християните действат по-плахо, опасявайки се, че предупрежденията на правителството, че ислямисти могат да завземат властта ще се окажат верни. Кюрдите, макар и мюсюлмани, се опасяват техните протести за равни права, гражданство и положение в страната да не бъдат тълкувани като сепаратистко движение, поради което дори в изцяло кюрдските градове и села лозунгите са внимателно подбрани.

Изход

Активистите днес гарантират, че дните на Асад са преброени, но властта му успява да се задържи, до голяма степен благодарение на елитните армейски части и Републиканската Гвардия, намиращи се под контрола на семейството. Засега опозицията отхвърля предложенията за диалог от правителството, настоявайки атаките срещу населението да спрат. Малко са и хората, които свободно подкрепят Асад, извън столицата, алавитските и държаните под контрол райони. Макар правителство да използва вечно дебнещия зад ъгъла ислямизъм, в Сирия Мюсюлманското братство (МБ) никога не е имало тази подкрепа, която има в Египет. В страната на фараоните, дори в контролираните от Хосни Мубарак избори, МБ успява да вземе 25-30% от гласовете на избори. По различни оценки в Сирия МБ би имало подкрепата на 5-10% от населението. Не е ясно и дали Дамаск няма да прибегне до война с Израел директно или чрез сателита си Хизбула, използвайки „стария враг” като обединяващ фактор. Вероятно би имало известен ефект, но би създало съвсем реалната заплаха от война с превъзхождащата израелска армия – също опасност за Асад. Основната причина за многото жертви е, че заразлика от Египет и Тунис, в Сирия армията не застана настраната на народа. Има дезертьори, но все още силовите структури са под контрола на властта. Сирия има и далеч по-добър контрол върху средствата за масова комуникация – Фейсбук, Скайп, Туитър, информационната инфраструктура на въстанието. Неслучайно събитията в Египет бяха наречени „Фейсбук революцията”. Но докато дългогодишния съюзник на властта в Кайро – САЩ, застана на страната на протестиращите и имаше немалка роля в свалянето на Хосни Мубарак, отношенията между Вашингтон и Дамаск са повече от студени. Големият брат на Сирия – Русия, застава твърдо зад своя съюзник, както и азиатския гигант Китай, военен и политически партньор на режима на Асад. В различните арабски държави резултатът от протестите бе различен, в някои все още продължават, в трети – прерастват във въоръжени сблъсъци. Времето ще покаже каква ще бъде съдбата на Сирия.

Виж също

Либия :

Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986

Либия и Запада – а сега накъде?

Либийския фронт – противоречиви сигнали

Развитие на войната в Либия

Синът на Кадафи умира след бомбардировка на НАТО

също :

Египетските протести

WikiLeaks – дипломатическата бомба в Близкия Изток

Тихия палестински проблем – Ливан и Йордания

Реформите в арабския свят

Абу Джихад и израелския рейд в Тунис

Синът на Кадафи умира след бомбардировка на НАТО


 В нощта между 30-ти Април и 1-ви Май, 2011, синът на либийския лидер Муамар Кадафи – Саиф ал-Араб („меча на арабите“)  умира по време на бомбардировка на силите на НАТО в Триполи. Баща му, управляващ страната вече 42 години му е гостувал, но според официално изявление на либийското правителство успява да се спаси. В удара умират и три от децата на Саиф ал-Араб.  Това повдига въпроси за ролята на НАТО в либийската кампания.

Прочети също :

Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986

Либия и Запада – а сега накъде?

Либийския фронт – противоречиви сигнали

Развитие на войната в Либия 

Според резолюция 1973 на Съвета за сигурност на ООН държавите (тогава Великобритания, Франция и САЩ) имат задължението да предпазят либийските цивилни от нови нападения. Забранява се всякакъв вид военна окупация и изпращане на редовни сухопътни войски, но резолюцията позволява изпращането на специални части и обучителен персонал, морска блокада, оръжейно ембарго, замразяване на банковите сметки на Кадафи и обкръжението му, забрана за нехуманитарни полети. Говорители на американското правителство заявяват, че самият либийски лидер няма да бъде мишена по време на бомбардировките. Но кампания, която по-късно минава под мандат на НАТО, среща редица трудности. 30% от армията на Кадафи е разрушена от коалиционните самолети, но правителствените войски приспособяват тактиката си към новите условия. Танкове, джипове, камиони, БТР-и биват паркирани в градовете, в непосредствена близост до жилищни постройки, превръщайки ги в жив щит. Предвижването на бронирани части през пустинята е прекратено, тъй като за западната авиация, по думите на един американски офицер това е „лов на патици”.

Бунтовник на ул. Триполи, град Мисурата, Либия

За сметка на това войските му вече се движат по обществените пътища в цивилни леки и товарни автомобили, трудно различими от тези на бунтовниците. Поради което вече има и няколко инцидента, в които НАТО бомбардира бунтовнически конвои. По думите на същия американски офицер това вече е „лов на вълци в гората”. Към всичко е редно и да се прибавят бюрократичните забавяния при вземане на решение за удар, които са добра новина за Кадафи, чиито снайперисти не престават да тероризират жителите на Мисурата и други либийски градове.

Гореспоменатите проблеми са сред причините за новия подход на НАТО – атака срещу самия Кадафи, както и семейството и обкръжението му. Офицер от НАТО, базиран в Италия отговаря с анонимно писмо, че съюзниците не са имали информация, че членове на семейството на Кадафи са се намирали в сградата. Същата е определена като командно-контролен център. Офицерът на посочва с какъв самолет и от коя държава е извършен удара.

Това не е първия случай, в който Муамар Кадафи се измъква на косъм от западна бомбардировка. След поредица либийски терористични атентати в Европа, последният от които в берлинска дискотека през 1986, американският президент Роналд Рейгън дава зелена светлина на ВВС за извършване на рейд по либийски военни цели. За повече информация виж Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986. Оцелявайки, Кадафи използва случая за да подсили култа към личността му и даже построява музей на „съпротивата”.

Новината са смъртта на Саиф ал-Араб е посрещната с празненства и всеобщо одобрение в Бенгази, де-факто столица на бунтовниците и Мисурата, обсаден от правителствени войски град на средиземноморието. Но въпреки това не всички в Либия са сигурни в достоверността на новината. Сред либийското бунтовническо правителство циркулира идеята, че смъртта на Саиф ал-Араб е изфабрикувана и либийският диктатор използва това за да спечели симпатии сред поданиците си.

Серия от статии за Либия в The Economist 
Статия за бомбардировката на НАТО и сина на Кадафи в New York Times

В същото време бунтовническите сили стават по-организирани и дисциплинирани, вслушвайки се в съветите на дезертьорите от армията на Кадафи. С по-добри комуникации, въоръжение, амуниции и запаси вече представляват по-сериозна пречка в градските боеве. Има слухове за американски и египетски спец.части, обучаващи бунтовниците в боравено с по-сложните и модерни оръжия. Голям проблем засега е и производството на петрол. От близо 2 милиона барела на ден преди започването на прерасналите в гражданска война протести, днес бунтовниците могат да осигурят производството на 100,000 барела на ден, твърдят от Arab Gulf Oil Company (Agoco). На 5-ти Април корабът „Екватор”, плаващ под либерийски флаг, пристига в износния терминал Марса ал-Харига край Тобрук (град в североизточна Либия под контрола на бунтовниците). Танкерът е способен да пренес 3 милиона барела, което по сегашните цени се равнява на около 120млн долара. Но при сегашното производство (равняващо се на около 4млн долара на ден, или 480млн долара за 4 месеца) трудно ще се захрани бюджета от 1.5 милиарда долара, обещан от финансовия министър на преходното правителство Али Тархоуни за следващите 4 месеца. Прецизните атаки на правителствените войски срещу сепаратиската петролна инфраструктура целят да пресекат единствения значим източник на пари за опозицията.

Статистика за жертвите в Ирак и анализ на кюрдския и шиитски сепаратизъм


Подробна статистика за цивилните жертви в Ирак. Под анти-коалиционни сили (АКС) се разбира всички неправителствени силови групировки, които извършват атентати, екзекуции и т.н. Под международни коалиционни сили (МКС) се разбира силите на САЩ, Великобритания и другите чуждестранни контигенти, както и новореформираните иракска полиция и армия (иракските служби за сигурност).

Таблици за смъртните случаи, предизвикани от АКС в Ирак от самоубийствени атентати и коли-бомби, въоръжени нападения и екзекуции, и общия брой.

Общ брой на убитите от МКС през годините.

Общ брой на загиналите от самоубийствени атентати, извършени от АКС.

Общ брой на загиналите от въоръжени атаки и екзекуции, извършени от АКС.

Общ брой на загиналите цивилни, убити от АКС и МКС.

Според повечето статистически и военни анализи спадът на жертвите се дължи на успехът, с който САЩ и другите международни партньори обучават и изграждат иракските сили за сигурност, които вече участват автономно или съвместно с американските, британските и другите си колеги. Повечето анализатори и военни оценяват резултатите на иракските сили за сигурност като задоволителни. Съвсем друго е положението при изграждането на афганистанските сили за сигурност от САЩ, Великобритания, Белгия, Италия и др.

Повече информация за изграждането на Афганистанската Национална Армия.

Тези статистики обаче са доказателство за едно – най-голямата жертва на радикалните ислямисти-терористи са мирните, цивилни мюсюлмани. От началото на войната през 2003 година до днес близо 100,000 невинни, цивилни иракчани са умрели. Ако изключим жертвите при първоначалните, конвенционални действия на американските и британските сили (които в никакъв случаи не бива да се пренебрегват, но не са част партизанската, неконвенционална война в Ирак), то от общия брой на загиналите цивилни иракчани над 95% от загиналите са жертва на радикални ислямисти и сепаратисти (ако се отчетат и първоначалните жертви от конвенционалната война през 2003, то този процент пада малко над 90%). За тези хора очевидно живота на техните етнически и религиозни братя не е от особено значение. Противопоставянето между крайните фракции на шиитите и сунитите също не бива да се пренебрегва. Ирак е eдинствената преобладаващо арабска страна в света, в която шиитите са мнозинство (около 2/3). Традиционно обаче властта винаги е била в ръцете на представители на сунитското малцинство. Подобен случай, но на родово-регионален принцип има в Йордания, където половината граждани са палестинци, но Хашемитското кралство винаги е успявало да ограничи влиянието им. Друга държава с преобладаващо арабско население и (отделно) шиитско население е Бахрейн, но в тази държава има голямо персийско малцинство, а общия брой на арабите-сунити е по-голям от този на арабите-шиити. За 10 години не-арабското население на Бахрейн (без значение от религиозната им принадлежност) се е удвоило.
Единствената друга държава в Близкия Изток, в която шиитите са мнозинство (над 90%) е Иран, като в страната има и сунитско малцинство, предимно етнически араби, но и перси, балочи (балуджи) и др. Единствената друга държава в света, в която шиитите са мнозинство е Азербайджан. Тази географско-религиозна специфика подклажда недоверието у много иракски-сунити към лоялността на иракските шиити към държавата. За определени групи шиити религиозната близост с шиитски Иран е по-силна от етническата близост с иракските-сунити (араби). Радикализма в част от тази група е една от причините за религиозният сепаратизъм в Ирак , макар болшенството от шиитите да имат негативно отношение към иранската политика и влияние в Ирак (според проучвания и статистики). В този контекст трите основни групи в  Ирак са шиитите, сунитите и кюрдите, макар последните да са етническа група в северен Ирак. Кюрдистан е де-факто (но не и де-юре) автономна република в северен Ирак, като основните скокове в степента му на независимост са след Войната в Залива (първата иракска война) и Войната в Ирак (т.нар. втора, 2003-2010).
Интересно е да се отбележе, че поради автономността си, иракски Кюрдистан практически няма проблем със терористични групи. Всички жертви от войната с в арабската част от държавата. Единствените райони на Ирак, които са оценени от западните анализатори и американските власти като „сигурни и спокойни“, са тези, които са под пълния контрол на кюрдската власт. Стандартът в Кюрдистан е двойно по-висок от този в останалата част от страната. Болшенството от арабските-иракчани обаче не приемат правото на Кюрдистан за самостоятелност, макар това рядко да е проблем и да е засенчвано от другите вътрешно-арабски сблъсъци в Ирак (ако се гледа през такава призма). В иракски Кюрдистан живят около 4 милиона души, 95% от които кюрди. Още 2.5 милиона етнически кюрди живеят в другите райони на Ирак. От началото на войната до днес повече от четвърт милион араби и други не-кюрдски граждани на Ирак имигрират от други части на държавата в северните, кюрдски райони. Причините са най-вече спокойствието и сигурността, но и икономическите възможности и пазара на работна ръка също са фактори. Процента на бедните в тези райони е най-ниския в страната и ните един коалиционен войник не е загинал там, което говори за практическа липса на въоръжена съпротива.
Кюрдистан има собствена армия, наречена Пешмерга, която участва активно в американските кампании срещу властта в Багдад през 2003, както и отделни акции срещу силите на Саддам след изтеглянето на САЩ през 1991. Пешмерга обаче отказва да изпрати войски в Багдад или която и да е друга не-кюрдса област в страната, опасявайки се, че това ще въвлече иначе спокоен Кюрдистан в гражданска война.  Кюрдското правителство поддържа собствени отношения с други държави. Преди 2003 САЩ и Израел (което прави Кюрдистан уникат в мюсюлманския свят) са основните дарители на средства на иракски Кюрдистан преди 2003, а днес – сред основните икономически и военни партньори. Днес се поддържат отношения и с Германия, Франция, Италия, Великобритания и Турция.

Сайт на Кюрдското Регионално Правителство
Статистиката е взета от
Iraq Body Count

Долу – снимки от Арбил, столицата иракски Кюрдистан