Война или улична престъпност


В медиите днес ежедневно се съобщава за смъртни случаи в т.нар. горещи точки на планетата. Вниманието, което се отделя на различните военни конфликти е непропорционално голямо на социалното им измерение. Всеки човешки живот е безценен, но дали войните са най-големия масов убиец в 21-ви век? Всеки ден десетки умират по улиците на Йемен и Сирия, но в Бразилия, Ямайка и Салвадор уличната престъпност отнема живота на стотици ежедневно.

ДЕФИНИЦИЯ

Когато се говори за войните във Виетнам, Ирак и Либия се диференцира между „конвенционални”, „неконвенционални” и „асиметрични” военни действия. Под конвенционална война се разбира конфликт между две редовни армии, на две държави, изправящи се една срещу друга с всичките си войници, танкове и самолети. При асиметричните (неравнопоставени) воении действия една редовна армия се изправя срещу терористи и партизани. Асиметричните военни действия са един от двата типа неконвенционални войни, като вторият е между две или повече паравоенни формирования. Причините и поводите за всяка война са различни – геопотилитечески интереси, сигурност, идеологически причини и др. Ако всички тях сложим под общия знаменател „обикновени войни”, то по-лесно ще ги разграничим от уличните, криминални сблъсъци между враждуващи банди, картели и кланове. Икономическият и битов резултат от общата престъпност трудно може да бъде измерен, но най-явния показател, който е и основно средство за сравнение между обикновените и уличните войни са убийствата. В световната статистика е въведена величината брой убийства за година на 100,000 души от населението, или степен/ниво на убийства (от английски murder rate). Ако в държава с население 5млн. души бъдат извършени 250 убийства за една година, то степента на убийства ще бъде 250х100,000/5,000,000=5 – 5 от всеки 100,000 жители са били убити. Естествено, има известно разминаване между различните източници; важи и за България (виж по-долу).

БЪЛГАРИЯ

България е страна със сравнително висока престъпност – криминалният фактор не само ощетява държавата с милиарди всяка година, но задушава икономиката и спира развитието на страната. В модерния български фолклор се е появила поговорката „всяка държава си има мафия, но в България мафията си има държава”. Но докато престъпниците, носещи вратовръзки и движещи се с Мерцедеси са ежедневен пробелм за българската администрация, полиция и т.н., то убийствата в България са сравнително рядко срещано явление. През 2007 година в България според различните формални и неформални източници нивото е било между 2.2 и 3.4 на всеки 100,000. За сравнение в САЩ през 2008 е 5.4 по данни на Федералното бюро за разследване (ФБР). Това е и най-големия брой убийства към глава от населението в развитите страни.
Основните източници на информация за убийствата в страната са МВР и НСИ (Национален статистически институт), като в първия случай анализа на данните не бива обявен публично. Своята статистика НСИ изготвя на база смъртните актове от всяка една община, поради което се получават значителни разминавания с официалните полицейски данни, за които често се спекулира, че прикриват част от истината.

Преобладаващите причини за убийства са различни за всяка държава. В България мнозинството от убийствата са в следствие на битови разправи, в Ирак най-честата причина са терористични атаки, в Салвадор – сблъсъци между враждуващи банди, в Северна Корея пък са в резултат на държавния апарат.

ЕВРОПА

Статистика за настоящи, кандидат и потенциални членки на ЕС, както и Швейцария, Лихтенщайн, Исландия и Норвегия – брой убити на 100,000 души :

* Северна Ирландия (част от Обединеното Кралство); **включва Уелс, но не и Шотландия и Ирландия; ***Княжество Лихтенщайн; ****Велико Херцогство Люксембург.

Според тази класация, данните за която са взети от EuroStat (без Латвия, която иначе би трябвало да бъде на второ място), България се нарежда на 7-мо/8-мо място в Европа, но за статистиката са отчетени официално обявените от МВР данни. Според по-високите независими и неофициалнr оценки България задминава Финландия и Черна Гора.
Редно е да се спомене, че пикът в българската престъпност или поне в извършените убийства е отминал, за повече информация виж Тенденции на престъпността в България 2000-2005 г. След 1989 започва ръст на годиншия брой извършени убийства, стигащ връх през 1994 – 492 убийства или близо 6 на 100,000 души. Оттогава насам годишния брой спада, като днес нивото на убийства в страна е сходно с това от края на комунистическата ера.

 Данни за смъртните случаи в Ирак, за повече информация виж Статистика за жертвите в Ирак и анализ на кюрдския и шиитски сепаратизъм :
.

Сравнение между броя убийства за 100,000 души от 1990 до 2009 за Русия, България, САЩ, Великобритания, Ямайка, Салвадор и Колумбия :
.

САЩ

САЩ традиционно имат висока престъпност и голям брой убийства (статистика за САЩ 20-ти век

. Още от самото си създаване, до епохата на Дивия Запад, гангстерските войни през 30-те и уличните войни от 80-те насам, Америка винаги е имала славата на една от най-размирните държави в развития свят. САЩ са също така и на първо място в света по брой оръжия в граждански ръце (и като брой, и отнесено към населението), както и по брой затворници (също като брой и отнесено към населението). Разликите между убийствата на глава от населението за отделните щати и градове обаче са далеч по-големи от средното отклонение в стойностите в България, Великобритания, Германия, Русия. Докато средното ниво за Америка е 5.4 на 100,000, то в някои градове това е далеч по-високо :

ОГНЕСТРЕЛНИ ОРЪЖИЯ В БЪЛГАРИЯ

Като наследство от комунистическата ера, в България законите за притежание на оръжие са изключително стриктни – едва 255,000 българи (от 7,5 милиона) имат разрешително за оръжие, като общия брой притежавани оръжия е 330,000 по данни на МВР. 126,000 са регистрираните ловци в страната. Общо 138,000 български граждани имат разрешително за КНО (късо нарезно оръжие – пистолет или револвер) с цел самоотбрана. От тях пък 75,000 са бивши военни или полицаи. Което означава, че от обикновените български граждани, неслужили в полицията и армията едва 63,000 души имат право да носят пистолет със себе си за самоотбрана. Ако вземем общия брой (регистрирани, легални) оръжия в страната – 330,000, се получава, че на всеки 100 българи се падат 4.4 единици оръжие. В тази статистика не влиза обаче огромния брой незаконни оръжия в страната, с които се извършват голяма част от престъпленията. Стриктните закони за притежание на оръжие въздействат единствено върху редовите граждани, които спазват закона, докато за криминалния контингет гласуваните закони не са от особено значение. Ако законите за притежание в България се променят това не би оказало особено въздейства върху броя нелегални оръжия (огромна част от които са притежавани от престъпници). За повече информация виж Последици от разпространението на огнестрелни оръжия сред населението.

ОРЪЖИЯ=УБИЙСТВА?

У нас, а и по цял свят е разпространен митът, че високата престъпност и големия брой убийства са пряк резултат от наличието на огнестрелни оръжия и законите за притежанието им. Поддръжниците на тази теза често посочват САЩ – сред богатите страни тя е с най-голям брой убийства на всеки 100,000 души, а американската нация е най-силно въоръжената на земята. По притежание на оръжия Америка се нарежда на първо място като брой и брой на глава от населението. Докато за всеки 100 българи има 4.4 оръжия, то за същия брой американци американци има 89.3 единици. Изключвайки армиите, в САЩ се намира всяко трето оръжие в света. Привържениците на стриктните закони посочват това като причината за високата престъпност и големия брой убийства в страната на неограничените възможности. Но бърз поглед на статистика опровергава тази теза :

Изводът е, че не бива да се търси математическа зависимост между тези величини. Престъпността се влияе от редица фактори – социална история, манталитет, безработица, отглеждане на наркотици и др. Сегрегацията на расови и етнически малцинства, дори и да не е на законова основа, е предпоставка за престъпност и насилие. Докато в България културата на уличните банди е почти чужда, то в страни като САЩ, Салвадор, Бразилия, Колумбия, Ямайка, ЮАР, Белиз и др. е дълбоко вкоренена в манталитета на голяма част от населението.

СВЕТОВНА СТАТИСТИКА

Световна статистика за брой извършени убийства на всеки 100,000 граждани. Бележка – данните са от различни източници и е възможно известно отклонение.

РОС КЕМП ЗА БАНДИТЕ

Рос Кемп е британски журналист, направил документални филми за войната в Афганистан, сомалийските, индонезийските и нигерийските пирати, както и различните улични банди по света. Водещият се среща с членове на американските негърси банди Крипс и Блъдс, членове на Арийското братство, Мексиканската Мафия (име на банда в американските затвори), членове на паравоенните формирования в Колумбия, членове на Мара Салватруча (МС13 – най-голямата банда в света, Салвадор), руски нео-нацисти, както и с български, бразилски, южноафрикански, новозеландски, британски, ямайски и др. банди. В другите си предавания се среща с терористи от различни държави, както и сомалийски, нигерийски и индонезийски пирати.
всички документални филми на Рос Кемп, торент
епизод на „Рос Кемп за бандите“ – за циганските банди в България, торент

Териториални аспекти на израелско-арабския конфликт


Израелско-арабският конфликт е феномен на 20-ти и 21-ви век – вниманието, което му бива отделяно надхвърля многократно реалната му стойност. Същата непропорционалност се забелязва и във въоръжеността на иначе малките държави, без особени петролни и други природни ресурси. Несъразмерно е и спрямо жертвите в кофликта – през 20-ти век едва около 1% от жертвите във всички войни в арабския свят са част от израелско-арабския конфликт. Причините за тази вековна борба са много. В настоящата статия читателят може да се запознае с териториалните й аспекти и спорове.

.
Първата Световна Война бележи края на Османската Империя. В Европа българите, гърците и сърбите отдавна са извоювали независимостта си, но голяма част от Близкия Изток все още е бил под властта на турския султан. През 1920 в част от остатъците ориенталската империя, европейската империя Великобритания създава Британския Мандат в Палестина (БМП). Същия обхваща земите на днешен Израел, ивицата Газа, Западния бряг на река Йордан и държавата Йордания с обща площ приблизително 120,000кв.км (за сравнение площта на България е 111,000кв.км). През 1922 Лигата на нациите (предшественика на ООН) подписва предложения от Великобритания Трансйордански меморандум, който създава автономната монархия Трансйордания с площ 92,000кв.км (~77% от територията на Палестина). Трансйордания получава независимост през 1946, а малко по-късно държавата започва да носи името Йордания (днес болшинството от жителите й са палестински араби). Остатъка продължава да бъде част от БМП.

През 1937 комисията Пийл предлага остатъкът от мандата да бъде разделен на три части (виж картата) – малка част около Йерусалим да остане под британска власт, 18% от територията да бъде част от бъдеща еврейска държава, а остатъкът (около 80%) да стане част от бъдещата палестинска държава. Едва 20% от естествено-плодородните земи се намират в предложените за еврейска държава територии. Това са и едни от причините, поради които ционистките лидери започват преговори с британските власти. Арабските лидери отхвърлят изцяло предложението за подялба и продължават въоръжената си кампания. Предложената от Пийл арабска територия и Йордания представляват 94% от географската и административна област Палестина.

.
На 29-ти Ноември, 1947, ООН приема резолюция за разделяне на остатъка от мандата на еврейска (56% от територията) и арабска държава (43%). Бъдещите израелски земи са предимно пустинни (дори днес пустинята Негев е около 2/3 от площта на Израел) и скалисти местности, с малко естествено плодородни почви. Арабските земи включват повечето естествено плодородни почви, 1/3 от морската ивица, но без излаз на Червено море. В територията на бъдещата палестинска държава са съсредоточени и почти всички планински райони и водоизточници. Еврейската държава е трябвало да се състои от три отделни парчета, а палестинската – три отделни парчета и един анклав (Яфо). Границата между четири съседни територии (две израелски и две арабски) се е осигурявала от екстратериториални пътища (виж картата). Останалия 1% от мандата е Йерусалим и прилежащите села, които по план е трябвало да бъдат администрирани от ООН.

Британския мандат приключва през 1948 с изтеглянето на британците, а еврейските лидери провъзгласяват началото на модерен Израел. Още в първите си часове Израел е нападнат не само от местните арабски милиции (с които еврейските групи водят партизанска война отдавна), а и от Египет, Йордания, Сирия, Ирак, Саудитска Арабия, Йемен и Ливан. Макар Израел да започва войната без  нито един танк, боен самолет или артилерия, а арабските сили да притежават числено, техническо и стратегическо преимушество, войната завършва с успех за Тел Авив (за повече информация виж Израелско-арабската война 1948-1949). В хода й са завладени близо половината от териториите, определени за палестинската държава и по-късно анексирани от Израел. Другата половина са завладени и анексирани от съседна Йордания (Западния бряг на река Йордан) и Египет (ивицата Газа). Положение, което не се променя до 1967. Йерусалим е поделен между Израел и Йордания.

.

 Шестдневната война – през 1967 Израел отново отблъсква настъпващите арабски армии, завладявайки не само Западния бряг (и Източен Йерусалим) и ивицата Газа, но отнема и Голанските възвишения от Сирия и Синайския полуостров от Египет. Полуостровът има площ три пъти по-голяма от тази на Израел, разположен е до Суецкия канал и притежава петролни залежи.

Йом Кипур – след години на гранични сблъсъци между израелската и арабските армии през 1973 избухва изненадващата Октомврийска война, позната също като Войната на Йом Кипур (за начало на атаката Кайро и Дамаск избират еврейския празник на прошката). Макар египетската и сирийската армия да показват добра военна подготовка, да са модерно въоръжени и значително по-силни  в сравнение с 1967, те отново са отблъснати.

Мирния процес – военните загуби карат президентът Ануар Садат да направи исторически завой в египетската и изобщо арабска политика – през 1977 година той става първия арабски лидер, който посещава Израел и изнася реч пред парламента (Кнесет). Следващата година е подписано мирно споразумение, уважавано от всички следващи правителства и на двете страни – Кайро поддържа мирна политика спрямо Тел Авив, а Израел се изтегля от Синай, връщайки полуострова на Египет през 1982.

Ливанската гражданска война – започва през 1975 и продължава до 1990. Периодично конфликти между различните фракции и съседи на Ливан продължават и до ден днешен. За последната капка, от която чашата прелива се счита идването на ООП (Организация за Освобождение на Палестина). Създадената през 1964 година (когато Западния бряг и Газа са част от съответно Йордания и Египет) организация има за център на своите операции Йордания до 1970 година. Лидери на ООП и в частност на комунистическите й фракции (ООП е конфедерация от разнородни групировки) започват открито да заявяват намерението си да свалят правителството. Страхувайки се от смяна на режима крал Хюсеин започва кампания срещу ООП, останала в историята като „Черния Септември” (както е кръстена и едноименната терористична организация). След сирийска намеса и предупреждение от израелска такава (по йорданска молба към САЩ) в крайна сметка ООП са прогонени от Йордания и се установяват в Ливан. Ливан от своя страна е държава с дълбоки религиозни и етнически разделения и плацдарм за външната политика на други арабски държави. През 1975 (4 години след идването на ООП) в страната започва 25-годишна гражданска война. Година след началото й Сирия започва продължилата до 2005 година окупация на страната.

Освен срещу другите милиции в Ливан, организацията на Ясер Арафат започва нападения и срещу северните израелски градове с ракетен обстрел, а често изпраща и атентатори в сърцето на Израел (пример – Клането на крайбрежния път край Тел Авив през 1978). В отговор Израел започва операция срещу базите на ООП в южен Ливан, за кратко окупирайки част от страната и изтегляйки се след резолюция на ООН. През 1981 граничния конфликт се засилва, както и ударите срещу терористичните бази. През 1982 Израел окупира Южен Ливан, прогонвайки ООП от страната (същите се установяват в Тунис). Същата година се водят и последните големи конвенционални сражения в близкоизточния конфликт между Израел и Сирия.

.
Изтегляне от Ливан – през 1985 Израел се изтегля от по-голямата част от южен Ливан и създава зона за сигурност в първите километри от ливано-израелската граница. Сирийската окупация на страната продължава до 2005. През 2000 година Израел се изтегля и от зоната за сигурност, прекратявайки напълно окупацията. В публикация SC/6878 на Съвета за сигурност към ООН определя израелското изтегляне като пълно. Въпреки това някои фракции в Ливан изявяват претенции към фермите Шебаа (натисни за карта). Същите представляват почти ненаселена ивица с площ около 20 кв.км и са част от Голанските възвишения, които през 1967 Израел пленява от Сирия. Въпреки това организации като Хизбула използват фермите като предтекст за нападения над Израел, макар повечето исторически карти (включително и ливански) да изобразяват територията като част от Сирия. Няколко месеца след изтеглянето на израелските войски и последвалото удобрение от ООН, шиитската групировка Хизбула извършва нападение и убива трима израелски войници. Телата им са разменени 4 години по-късно срещу освобождаването на над 400 терористи.

Гхажар – през 2010 година израелското правителство нарежда изтегляне от село Гхажар и предоставянето му на властите на ООН, въпреки че същото е част от Голанските възвишения, не Ливан. Хизбула определя изтеглянето като медиен трик.

Хронология :

1917 – британците превземат османска Сирия и Палестина
1917-1948 – Палестина под британска власт
1920-1948 – Британския мандат в Палестина (БМП)
1921 (1922) – Трансйордания получава автономия
1937 – предложението на комисията Пийл
1946 – Йордания излиза от БМП и обявява независимост
1947 – план за разделяне на Палестина от ООН
1948 – край на БМП и основаване на Израел
1948-49 – война за независимостта на Израел
1948-1967 – египетска окупация на ивицата Газа
1948-1967 – йорданска окупация на Западния бряг
1956 – Синайската война
1956-57 – окупация на Синайския п-ов от Израел
1964-1967 – център на ООП е Западния бряг
1967 – Шестдневната война
1967-1982 – израелска окупация на Синай
1967 до днес – окупация на Голанските възвишения
1967-2005 – окупация на ивицата Газа
1967 до днес – окупация на Западния бряг; частично изтегляне след 1994
1967-2010 – окупация на село Гхажар, част от Голанските възвишения
1967-1970 – център на ООП е Йордания
1970-1971 – Черния Септември в Йордания
1971-1982 – център на ООП е Ливан
1973 – войната на Йом Кипур
1975-2005 – окупация на Ливан от Сирия
1978 – израелско-египетски мирен договор
1978 – окупация на южен Ливан от Израел и изтегляне същата година
1982 – изтегляне на израелски войски от Синай
1982-1985 – израелска окупация на южен Ливан
1985-2000 – зона за сигурност на израелско-ливанската граница
1994 – мирно споразумение между Израел и Йордания
1994 – частично изтегляне от Западния бряг, създаване на Палестинската Национална Власт
2000 – израелско изтегляне от буферната зона в Ливан
2005 – изтегляне от ивицата Газа
2005 – край на сирийската окупация в Ливан
2006-2007 – война и победа на Хамас над Фатах, от 2007 до днес Газа е под контрола на Хамас
2010 – изтегляне от село Гхажар

Египетските протести


Преди две седмици започнаха масови анти-правителствени протести в Египет, които още от самото си начало приковаха вниманието на целия свят. Обнадеждени от протестите в Тунис, египетските протестиращи настояват президента Хосни Мубарак да подаде оставка. Протестите са придружени от силно полицейско и военно присъствие, про-правителствени протести и мародерство. Държавата е в безпорядък, икономиката пред колапс.

ПРЕДИСТОРИЯ

С над 80 милиона души население Египет е най-голяма арабска държава и един от най-важните играчи на близкоизточната политическа карта. Страната на фараоните е считана за център на арабската култура и първоизточник на арабските политически движения.
През 1952 година група армейски офицери свалят с безкръвен преврат крал Фарук, силно зависим от недотам бившата колониална империя Великобритания. Начело на преврата е Мохамед Нагиб, първия президент на бъдещата република, но зад кулисите конците са дърпани от младият (тогава едва 32-годишен) полковник Гамал Абдел Насър. След две години той официално заема поста президент на Египет, с което започва нова ера в арабския свят, която носи и неговото име.
Макар в страната никога да не е имало истински демократични избори, Насър е почти боготворен – не само в Египет, но и в целия арабски свят. Политиката му е силна националистическа, полковникът е считан за политическия родоначалник на пан-арабизма (движението за обединение на всички арабски държави), а дързостта му спечелва симпатиите на обикновените хора и образования елит. Той се опълчва срещу колониалните сили – Великобритания и Франция, и съседен Израел, с което втвърдява имиджа си на безкомпромисен политик, следващ националните интереси на страната си. Вътрешното му управление е белязано от липса на права и свободи, но това избледнява пред модернизацията и социалната му политика. От една назадничава, селска колония Египет поема пътя на регионална супер-сила, а достъпното образование и повишението на жизнения стандарт стават приоритет номер 1.
По време на Шестдневната Война през 1967, арабския свят претърпява унизителна загуба от малкия си съсед Израел, арабските армии са тотално унищожени, а Синай, ивицата Газа, Западния Бряг, Източен Йерусалим и Голанските възвишения са превзети. След смъртта на Насър президентския пост поема Ануар Садат, смятан отначало за бюрократ, без лидерски качества и неспособен да ръководи държавата. Садат бързо опровергава тези мнения – през 1973 започва внезапна атака срещу Израел, подкрепен от Сирия и Ирак. Тел Авив плаща тежко за победата си, но един от добрите резултати на войната е подписаното през 1979 примирие с Кайро, първо по рода си израелско-арабския конфликт. Израел приема да се изтегли от пленения през войната п-ов Синай, три пъти по-голям от собствената му територия, богат на природни ресурси и с непосредството до Суецкия канал разположение. През 1981 обаче ислямистки терористи убиват Ануар Садат по време на военен парад. Една от причините е именно подписаното споразумение. Тогава на власт идва и сегашният президент Хосни Мубарак, управляващ с железен юмрук страната вече 30 години.

СОЦИАЛНА ПОЛИТИКА И ИКОНОМИКА

През епохата на Насър социалистическия модел е бил единственото решение за проблемите на Египет. Населението е било предимно (2/3) селско, необразовано (3/4 неграмотни) и бедно (90%). Социалната политика взима централно място в управлението. Ануар Садат дава начало на „Интифа” –  централизираната икономика постепенно се изменя и свободния пазар набира скорост. Хосни Мубарак продължава икономическите реформи в тази насока. Но социалната либерализация отсъпва на икономическата – в страната практически не съществува свобода на словото, никога не е имало демократични избори (вместо тях има бутафорни избори, познати и в България преди 1989), а проблемите на обществото нарастват. Образува се бюрократичен, военен и полицейски елит, разяждащ чрез репресии и корупция цялото общество. Служителите на реда се ползват с изключителни привилегии, а прегрешенията им остават непрекъснато безнаказани. Ежедневните проблеми на бедното мнозинство остават нерешени, а бързоходната модернизация е заменена с бюрократична стагнация и корупция.
Преди 60 години Египет е приличал с една друга страна – сходен брой жители, висока раждаемост, ниска степен на урбанизация и ниски доходи, необразовано население. И двете държави са били в конфликт със съседите си, и двете държави са харчели колосални суми за армията, и двете държави са били ръководени от безскрупулни диктатори, потискащи всяка форма на протест от обществото. Египет е изминал голям път от 50-те години на 20-ти век, но другата държава – Южна Корея, е на светлинни години от страната на фараоните. Едва днес Египет стига нивото й на средна грамотност отпреди половин век, но въпреки това 88% от семействата нямат и не четат книги, а 75% не четат дори вестници. Четящите се интересуват предимно от религиозна литература. Обнадеждаващо е, че благодарение на интернет и други модерни нововъведения тези проценти са много по-ниски сред младите египтяни, 3/4 от които ползват интернет.

Реформи в здравеопазването са също един от важните проблеми на страната – населението не е осведомено за опасностите от СПИН, 90% от жените са минали през някаква форма на т.нар. женско обрязване, а основните битови консумативи като сапун и паста за зъби остават извън възможностите на бедната прослойка.

През 70-те години в страната се провежда широкомащабна кампания срещу тропическата паразитна болест билхарзия. Кампанията премахва нея, но поради многократно използване на игли се разгръща епидемия от Хепатит-Ц, като днес Египет е водеща страна по брой заразени. Допълнителен проблем за хигиената на страната е и фактът, че 85% от населението изгаря собствения си боклук поради липса на адекватна организация на общината. Освен изгаряне често се практикува и изхвърляне на боклука по улиците, встрани от междуградските пътища и откритите площи.

Според проучвания 80% от египетските семейства разполагат с по-малко от 3000 долара доход на година, което поставя многолюдните египетски семейства под глобалния праг на бедността – под 2 долара на ден за човек. В страната заплата от 200$ се зачита за много добра – начинаещ полицай или учител взимат по 80-90$. Официалните правителствени данни сочат, че безработни са около 9%,  което в състояние на криза не е особено стряскащо. Но независими агенции твърдят, че  безработните са много повече, а едва 1/3 от трудоспособните жени имат работа.

ПРОТЕСТИТЕ

Сегашните протести в Египет започват преди две седмици, вдъхновени от успеха в Тунис, където прeзидента Бен Али избяга в Саудитска Арабия, десетина дена преди протестите в Кайро.
Откакто Египет излиза от съветската сфера на влияние и се превръща в „американския лейтенант в Близкия Изток”, страната е подпомагана от Запада, а управлението считано за единственото решение срещу Мюсюлманското братство, „вечно дебнещо зад ъгъла”. От една страна днешните опасения на много хора на Запад са неоправдани – протестиращите в Египет са млади мъже, от 20 до 40 годишни, малко от които са религиозни. Макар египетската държавна телевизия да излъчва хиляди молещи се заедно на площада протестиращи, силно религиозните са едва 10% от милионите по улиците. Мюсюлманското Братство (МБ) отначало стои встрани от събитията (по-късно изрази цялостна подкрепа), опасявайки се, че ще бъде обвинено от правителството в организиране на протестите. Властта в Кайро неведнъж е използвала МБ за универсално плашило, с което да оправдава репресиите над населението си. Но в Египет липсват добре организирани светски движения. Една от причините е, че докато кафенета и клубове, проповядващи „упадъчни идеологии” (според властта – демократични, светски движения) са били затваряни, за Кайро е немислимо да „затвори” джамиите. МБ е консервативна организация с почти вековна история. Тя не се доближава до ексремизма на талибанското движение не едноокия афганистански мула Мохамед Омар, но от МБ са тръгнали много крайни сунитски движения. Отдруга страна решението на МБ да участва в изборите преди 2 десетилетия им спечелва ненавистта на ал-Кайда и други крайни пан-ислямистки, терористични движения.
Мнозинството от протестиращите не изповядва ислямистките убеждения на МБ. Сред основните движения са Кефая, Шестоаприлското младежко движение, Националната асоциация за промяна, движението „25-ти Януари” и други. Това са светски, демократични движения, но са млади – съществуват от последните няколко години. Новината за предстоящите протести те разпространяват чрез Facebook и Twitter, тъй като нямат изградена политическа и социална инфраструктура. Вземайки това предвид кабинета на Мубарак „временно” спря достъпа до интернет на населението, а по-късно – и до мобилните телефони.

ПАРАЛЕЛ

Протестите в Египет се наричат от някои „Египетската революция”, с което горделиво младите египтяни рисуват паралел с революцията от 1952 и това, което е донесла тя за националната им чест. Промяната е във въздуха, но различните коментатори и анализатори дават различни паралели – едни сравняват събитията с прехода в Източна Европа отпреди 20 години, а други – с иранската ислямска революция от 1979.
Промените в социалистическия блок в края на 80-те години са белязани и от първите масови протести и стачки. Но макар да са впечатляващи, те не са причина за сриването на режимите. Икономическата стагнация, причинена най-вече от плановата икономика е основната причина за краха на СССР и сателитите му. Последвалите протести са просто продукт, а властта са разделя на два лагера – по-далновидните сменят кожата си, но не и нрава. Затова и никой не говори за революция в Източна Европа, а за преход.
В Египет положението е различно – налице е свободен пазар и икономически режимът е стабилен. Политически също – ползва се с подкрепата на САЩ (2 милиарда долара годишно) и западноевропейските страни. Но населението е репресирано и бедно. Масовите комуникации и интернет правят обмяната на идеи много по-лесна, както и организирането на протести.
От другата страна на паралела е Иранската ислямска революция от 1979. По същество е революция, но не ислямска, колкото и да е парадоксално. Иранския режим на шах Пахлави е осигурявал възможност за частна инициатива, но репресивния апарат е потушавал всякаква форма на протест от обществото. В революцията участват не само последователите на религиозния водач аятолах Хомейни, ами и много други организации. Ислямистите са малцинство сред останалите – комунисти, демократи, социалисти, националисти, като за всяка група отговарят десетки организации. Ислямисткия блок, макар и малцинствен, е единствения добре организиран, с изградена структура в обществото, което помага на религиозните да вземат властта, която държат и до днес.
Египет днес е по-близко до Иран през 1979, отколкото до Източна Европа през 1979 – налице е пазарна икономика, режимът се ползва с подкрепата на САЩ, армията е силна, а полицията – недосегаема. Населението е репресирано и бедно. Сред протестиращите в Египет днес са главно демократично и/или светски настроени хора, но те нямат нито организация, нито лидери, нито традиция. Сложения за модел на революцията Ел Барадей е по-скоро кукла за западните държави, отколкото реално лидерска фигура. Той не притежава подкрепата на сериозна част от египетското общество.

Освен анти-правителствени протести има и про-правителствени, като в много от случаите става дума за изпратени или платени от властта полицаи в цивилни дрехи. Служителите на органите на реда имат елитен статут в обществото, ползват се с редица официални и неофициални привилегии, а престъпленията им остават безнаказани поради липса на качествена съдебна система.
По време на протестите се наблюдават и мародерства – грабени са домове, както и музеи, съдържащи исторически и културни артефакти от хилядолетия преди новата ера. Това напомня бегло на един срамен аспект от френската буржоазна революция – статуите на 12-те крале на Израел над главния вход на парижката св. Богородица са най-новия елемент от цялата вековна постройка. По време на революцията са разрушени от тълпите, действащи с убеждението, че това са „12-те“ крале на Франция.

ИЗХОД

Възможните изходи са няколко. Два от вариантите са обсъдени по-горе – идването на демократични или религиозни управници на власт по недемократичен начин (невъзможно е днес да се организират демократични избори от недемократичната власт). Остава варианта и Мубарак да запази властта си, което с всеки изминал ден се приближава повече до научната фантастика. Най-вероятния изход (който вече влиза в действие) е военните да поемат властта, да изгонят Мубарак и да започнат бавен преход към либерализация и демократизация, като приемат част от демократичните организации във властта.
Вдъхновението идва от Тунис, но Египет винаги е считан за центъра на арабската култура и политическа мисъл. В Алжир и Йемен се появяват сходни, макар не и толкова бурни движения. Държави като Йордания също не са имунизирани срещу подобни събития.

Има още

Реформите в арабския свят


Арабския свят днес наброява около 400 милиона души с обща площ над 13 милиона квадратни километра. Ако 22-те членки на Арабската Лига днес бяха една държава щяха да са втората по площ след Русия, третата по население след Индия и Китай и 6-тата най-силна икономика в света след САЩ, Китай, Япония, Германия и Франция. От 22-те Египет води по население със своите над 80млн., а Саудитска Арабия – със своята силна икономика (26-та в света). В Египет властва военен тип диктатура, репресираща и без това изнемогващото население, а в родината на Мохамед – стриктна форма на радикален Ислям (уахабизъм), майка на 2/3 от атентаторите на 11-ти Септември.

САУДИТСКА АРАБИЯ

Крал Абдула се качва на трона преди 5 години и сред първите му действия е обявяването на 23-ти Септември, обединението на кралството през 1932 за официален, национален празник. Ход, който печели симпатиите на обикновените граждани, на които иначе са поставени жестоки ограничения. Това е ден, в който не само е разрешено, но е и прието хората да боядисват лицата и колите си, да вдигат шум по улиците и пр. Саудитска Арабия е една от най-религиозните държави в света, с пословично репресивен държавен апарат. В страната, по религиозни причини, се забранява празнуването на рожденни дни или каквито и да е други нерелигиозни празници.

86-годишния крал Абдула донася на народа си искрица надежда с реформи в държавната администрация, образованието и законодателството. Някои ислямски фундаменталисти са отстранени от държавническия пост, а религиозната полиция е смекчила малко бдителността си над публичния морал. Жените получават минимални права, а дискриминация спрямо шиитското малцинство намалява.

Макар модерни (в контекста на държавата) сериали да се показват по телевизията, промените в страната изглеждат за мнозина козметични. След 11-ти Септември е наредено в училищата да не се преподава толкова крайна и агресивна форма на Исляма, както и да не се демонизира Запада. Но много родители се учудват когато децата им разказват какво са научили в училище – „не бива дори да се казва „здравей” на немюсюлмани”.

Редица западни организации от десетилетия критикуват ролята, която е отредена на жените в родината на Мохамед – според данни от изследвания на Световния Икономически Форум през 2009-та година има едва три държави в света, в които отношението към жените е по-лошо от това в Саудитска Арабия. Жените са задължени да ходят напълно покрити, като се виждат само очите им. Забранено им е да шофират или да са на публично място без „покровител” (мъж от семейството – баща, брат, чичо, с когото жената има право да е заедно без присъствието на съпруга си). Според саудитски феминистки организации (много от които са в изгнание) отношението на „по-малко грижовните съпрузи е дивашко, а по-милите се отнасят с жените си като с кучета или инвалиди„. Но крал Абдула прокарва няколко реформи, които облекчават жените в тяхното ежедневие, на хартия гарантират минимална на свобода на словото и право на справедлив процес. Но според много организации тези промени са само на теория, а в практиката почти нищо не се променя.

В кралството никога не имало избори, абсолютната власт се държи от кралската фамилия, а религиозните власти са пуснали корени в обществото и се дават наставления и в най-битовите ситуации. Забранява се консумацията и продажбата на алкохол, а предвидените наказания са затвор и бой с камшик на публични места. Това е едно от малкото страни в света, в която все още се практикува смъртна присъда чрез отсичане на главата с меч. Тя бива давана за извънбрачен секс и изневяра (особено ако извършителя е жена), хомосексуален акт, проституция, идолопоклоничество, богохулство и отричане от Исляма.  Повечето обезглавявания са публични и се извършват на площад в центъра на столицата.  Алтернативен начин за извършване на смъртна присъда за жени е заравяне до шията и замерване с камъни до смърт, което понякога отнема до 4 часа.

.

ЕГИПЕТ

През 1952 година армейски офицери свалят краля на Египет от поста му и хилядолетната монархия се превръща в република. Макар преди 1952 икономиката да е процъфтявала, елитът, който се е облагодетелствал от това е представлявал само шепа хора. Революцията на Гамал Абдел Насър донася на египтяните надежда за безплатно образование в страна, в която 3/4 от хората са неграмотни. Надежда за добър жизнен стандарт в страна, 90% от чието население живее в бедност. Надежда за добро и достъпно здравеопазване в страна, с водещо място по заразни болести и детска смъртност.  Но темпът на реформите се оказва незадоволителен – до ден днешен 1/3 от населението е неграмотно, милионите мизерстващи са издигнати едва до нивото на бедност, а детската смъртност все още е по-висока от тази в Хондурас и Суринам.

Египет често е наричан „американския лейтенант“ в Близкия Изток. От революцията през 1952 година до днес египетско-американските отношения са вървяли на зиг-заг. В голяма част от този период Египет поддържа братски отношения със СССР, но никога не скъсва отношенията си с Вашингтон. През 1978 година президентът Садат прави това, което никой в арабския свят дотогава не е правил – сключва мирен договор с Израел. С това окончателно идва в „западния лагер“ по време на Студената Война. САЩ наливат над 60 милиарда долара през годините в Египет, като днес все повече се дава за армията и все по-малко за икономиката. Международни агенции, свързани с Белия Дом, също наливат милиарди долари. Американският лейтенант в Близкия Изток трябва да е винаги способен да се справи с дебнещия от всеки ъгъл ислямизъм, олицетворен от Мюсюлманското Братство. Дори цената да са репресии над населението, мизерия и проблемна икономика.

Преди 60 години Египет си е приличал с една друга страна – сходен брой жители, висока раждаемост, ниска степен на урбанизация и ниски доходи, необразовано население. И двете държави са били в конфликт със съседите си, и двете държави са харчели колосални суми за армията, и двете държави са били ръководени от безскрупулни диктатори, потискащи всяка форма на протест от обществото. Египет е изминал голям път от 50-те години на 20-ти век, но другата държава – Южна Корея, е на светлинни години от страната на фараоните. Едва днес Египет стига нивото й на средна грамотност отпреди половин век, но въпреки това 88% от семействата нямат и не четат книги, а 75% не четат дори вестници. Четящите се интересуват предимно от религиозна литература. Обнадеждаващо е, че благодарение на интернет и други модерни нововъведения тези проценти са много по-ниски сред младите египтяни, 3/4 от които ползват интернет.

Здравното обучение е нещо, над което също все още трябва много да се работи. Много малка част и то предимно от по-богатите прослойки на обществото знае какво е СПИН и основните начини за предпазване от венерически болести. Здравеопазването в страната е на изключително ниско ниво, детската смъртност е 4 пъти по-висока от ОАЕ или Катар. 90% от жените са минали през някаква форма на т.нар. женско обрязване, макар сред новородените тази бройка да е спаднала до 2/3. Практиката е по-скоро традиционна; религиозните лидери се обявяват твърдо против тази варварска манипулация. В страната традиционно пастата за зъби е била лукс на богатите – едва 25% от египтяните си мият зъбите. През 70-те години в страната се провежда широкомащабна кампания срещу тропическата паразитна болест билхарзия. Кампанията премахва нея, но поради многократно използване на игли се разгръща епидемия от Хепатит-Ц, като днес Египет е водеща страна по брой заразени. Допълнителен проблем за хигиената на страната е и фактът, че 85% от населението изгаря собствения си боклук поради липса на адекватна организация на общината. Освен изгаряне често се практикува и изхвърляне на боклука по улиците, встрани от междуградските пътища и откритите площи.
Според проучвания 80% от египетските семейства разполагат с по-малко от 3000 долара доход на година, което поставя многолюдните египетски семейства под глобалния праг на бедността – под 2 долара на ден за човек. В страната заплата от 200$ се зачита за много добра – начинаещ полицай или учител взимат по 80-90$. Официалните правителствени данни сочат, че безработни са около 9%,  което в състояние на криза не е особено стряскащо. Но независими агенции твърдят, че едва 1/3 от трудоспособните жени имат работа.

Митове за Виетнамската Война


Виетнамската война променя света. Не само начина, по който великите сили и партизаните водят война, но и начина, по който обикновения човек разбира за нея. Докато през Втората Световна Война американецът е чел единствено бляскавите заглавия във вестниците, през 60-те и 70-те години той вече е виждал с очите си какво реално става на бойното поле, какво става в тези бомбардирани градове, за които преди само е чел. Така се ражда и понятието „първата телевизионна война”. Това е и първата война, за която голяма част от американското общество протестира публично. Анти-военните настроения в страната променят и облика на изкуствата – филмите, пиесите и най-вече музиката. Анти-военните мотиви остават като символ на рок музиката в края на 60-те и началото на 70-те години. Но представата на обикновения човек често не отговаря на реалността, медийното отразяване изкривява реалния образ на ситуацията, както и отделни личности. Като всяка война и тази има своите митове, разликата е, че „виетнамските митове” се оказват по-устойчиви и до ден днешен присъстват в американски и чужди филми, песни, книги, както и в много суб-култури. Вероятно не съществува обаче конфликт в историята, за който обществото масово да има толкова погрешни представи.

.

.
МИТ: повечето американски войници са се връщали с някаква форма на наркотична зависимост.
РЕАЛНОСТ : вярно е, че много от американските момчета за първи път опитват наркотични вещества във Виетнам, най-вече марихуана и традиционния за тази част на света опиум. Но също така е вярно и че наркотиците са били съществена част от тогавашната младежка култура. Процентът на американските войници използвали наркотици и този на цивилните щатски граждани (от една и съща възрастова група) е приблизително равен.
.

.

МИТ : повечето щатски войници са изпитвали силни угризения за участието си във войната.
РЕАЛНОСТ : 91% от ветераните са доволни, че са служили, а 74% биха служили пак, дори да знаят изхода на войната.
.

.

МИТ : САЩ е демократична държава, но се е държала далеч по-варварски от комунистически Северен Виетнам.
РЕАЛНОСТ : изолирани случаи на военни престъпления са били обширно коментирани и излъчвани от телевизиите и радиата, но в действителност северно-виетнамските са били толкова много, че почти не им е обръщано внимание. По обясними причини Виетконг и СВА не са разрешавали на западни журналисти да ги снимат. По този начин пропагандата е била едностранна, което е било в тяхна стратегическа полза.
.

.

МИТ : много от ветераните отиват впоследствие в престъпни групировки и съответно в затвора.
РЕАЛНОСТ : едва 0.5% от ветераните от Виетнам са били в затвора по което и да е време.  САЩ е държавата с най-голямото затворническо население (по брой и процентно) – в момента около 1% от белите мъже в САЩ са в затвора, 9% от негрите и около 2.3 от латиноамериканците. Малко под 2% от американските мъже са в затвора. Тези статистики са за затвориниците, които в момента излежават присъда, докато 3% от цялото американско население е минало през затвора (дори и в момента да не е там). Този процент естествено е по-висок при мъжете (над 5%) и при чернокожото население (всеки 12-ти афроамериканец е в затвора, всеки трети минава през затвора поне веднъж в живота си). В заключение – вероятността ветеран от Виетнам да е в затвора или да е бил в затвора е 10 пъти по-малка от средното за американските мъже. (източник на информацията – Бюлетин за затворниците 2008 на Американското Бюро по Правосъдието).
.

.

МИТ : болшенството от ветераните не успяват да се интегрират обратно в американското общество.
РЕАЛНОСТ : за една и съща възрастова група средно ветеранът има 18% по-висок доход от средното ниво за страната. Безработицата сред ветераните също е значително по-ниска.
.

.

МИТ : повечето от американските войници във Виетнам са принудени да се бият (мобилизирани са).
РЕАЛНОСТ : в субкутлтурата от 60-те и 70-те години остава образът на 18-годишното момче, което насила бива натикано в далечен Виетнам. В много случаи млади момчета се женят само за да не бъдат зачислени. Това става във всяка война, през Втората Световна процентното съотношение е същото. В действителност обаче 2/3 от мъжете, служили във Виетнам са доброволци (професионални войници). За сравнение – точно обратното се случва през Втората Световна Война, когато 2/3 от мъжете са мобилизирани. По време на Виетнамската Война в САЩ все още е имало задължителна военна служба (мобилизацията е била при необходимост), но въпреки това болшенството са отишли там по свое желание.
.

.

МИТ : самоубийствата при ветераните са често срещани.
РЕАЛНОСТ : самоубийствата при ветераните са по-рядко срещани в сравнение със средното за страната. Има 9,000 случая.
.

.

МИТ : правителството е използвало войната за да потуши негърските движения за граждански права и много повече черни са умрели от бели.
РЕАЛНОСТ : едно от нещата, на които се гради този мит, е отказът на легендарния боксьор Мохамед Али (Касиус Клей) да мине военна служба. Заради отказът си е лишен от титлата си и правото на участие за известно време. Според него, а и според много други, Вашингтон праща повече черни за „пушечно месо” за да неутрализира евентуална заплаха за вътрешната си сигурност и статукво след войната. Това е далеч от истината. 86% от убитите американци в тази война са бели, 12.5% са черни, а останалите – от други раси. Това съответства и на процентното съотношение на черните в американското общество. Всъщност, смъртността сред черните войници във Виетнам е била по-ниска от смъртността на белите войници (пропорционално на изпратените).
.

.

МИТ : най-много жертви идват от току-що пристигнали 18 годишни младежи.
РЕАЛНОСТ : средната възраст на убитите войници е 22. Но във Втората Световна Война средната възраст е 26, като това отразява служилите, а не убитите. По правило по-младите имат по-висока смъртност, а парадоксално и по-образованите (смъртността при пилотите да речем е била много висока, а те традиционно са с по-високо образование от пехотинците да речем).

.

.

.

МИТ : „домино-теорията” се е доказала като грешна.
РЕАЛНОСТ : без намесата на Запада във Виетнам и Корея тези две държави, както и много други – Индонезия, Малайзия, Тайван, Тайланд и др. със силни комунистически движения или заплашени от комунизма, вероятно са щели да паднат в ръцето на комунистическите сили. Не бива да се забравят милионите умрели във Виетнам и Корея, но не бива и да се забравят също и милионите умрели в Корея през 90-те години от глад. Не причинен от война и бомбардировки глад. Заради некомпетентността на лидерите си, както и за фундаменталните грешки в комунистическата теория (противоречащи на природата на човешките общества) за 3 години през 90-те от глад умират 3 милиона севернокорейци, около 15% от населението. За сравнение Южна Корея днес има 50 милиона души население, 15% от които се равняват на 7.5 милиона души.
В края на 50-те и началото на 60-те за период от 3 години в Китай умират от глад 40 милиона души – близо 7 пъти повече отколкото умират по време на съветския геноцид в Украйна (Голодомор) през 30-те години. А докато жителите на Народна Република Китай и Северна Корея са умирали от глад, а и днес живеят далеч от „нормално”, то държави като Южна Корея и Република Китай (Тайван) просперират и се нареждат сред най-развитите и напреднали в технологично отношение държави. Българина може само да си мечтае да има същия стандарт като южнокорееца. Физическата разлика между севернокорейците и южнокорейците (които са от един народ, от една раса, с едни традиции) е потресава – разликите в средния ръст и тегло са около 10кг и 10см. Благодарение на нехумаността и глупостта в държавната идеология на Северна Корея, за 60 години са успели да спрат физиологическото развитие на цял един народ, да го осакатят и ослепят. Очевидно Южна Корея има за какво да е благодарна.

Мисля, че снимката илюстрира добре разликата между тези две нации.
..

Какво спъва Афганистан? анкета


Афганистан е страна с много проблеми, но основното решение на всички или повечето от тях е една добре обучена, организирана и способна армия (и полиция), която може да въведе и опази реда в страната. Но докато в Ирак положението все повече се стабилизира и средния брой на месечните жертви от коли-бомби, атентатори и престрелки е спаднал 5-10 пъти от 2006 насам (за повече информация виж Статистика за жертвите в Ирак и анализ на кюрдския и шиитски сепаратизъм), в родината на опиума положението е коренно различно. Напрежението там все още нараства, а международният контингент винаги е бил значително по-малък от този в Ирак. Също, местните сили не показват тази способност да се справят с трудни задачи като иракските си колеги. Ето и някои от основните проблеми, които пречат да се създаде една добра армия, гарант за афганската държавност :

.
1. Разпределението на населението.

Ирак и Афганистан са две коренно различни държави, но сходни по население и територия. Но докато в Ирак 3/4 от населението е съсредоточено в градовете, в Афганистан е точно обратното – 3/4 са в селата. Това е принципната и основната разлика между необходимите сили за сигурност на двете държави – Ирак се нуждае от обучени за борба с градски партизани войници, а властта в Кабул се стреми към мобилна армия, способна да пренесе битката до планините, пещерите и безкрайните полета на Афганистан.  Самият терен представлява немалка пречка за ефективното противодействие на талибаните и други анти-правителствени сили, пещерите са любимото им скривалище .

2. Остаряла военна техника
Състоянието на армейската техника е изключително ниско, използват се руски/съветски системи, някои от които на половин век. Не са налице достатъчно специалисти – механици, електорнни специалисти, авионикс-специалисти, които да поддържат и ремонтират афганските машини. За проектите за закупуване на техника и наличната такава виж Изграждането на Афганистанската Армия

3. Липсата на достатъчно обучаващ персонал
Не е налице достатъчно обучаващ персонал от страна на западните сили – военни инструктори, инженери, строители и прочее. САЩ, Анлгия, Италия и други държави изпращат своите „учители“, но за съжаление в незадоволителни количества. Италианските Карабиниери да речем също обучават АНА, като самите те са военно-полицейско формирование, на което САЩ няма еквивалент. Често обаче западните държави прибягват и до използването на редови войници за обучители, което показва и по-слаби резултати естествено.

4. Липсата на достатъчно местен обучен персонал
Не са налице достатъчно обучени афганистански военни, които един ден да поемат контрола над АНА. Миналата година се дипломира първият курс от Афганистанската Военна Академия, общо 84 офицери. Училище за сержанти отвори врати в края на 2009-та година. Не са налице и техници, механици, електротехници, комуникационни и компютърни специалисти, строители и прочее, което да поемат тази роля след изтеглянето на САЩ.

5. Цивилизационната изостаналост  на афганистанците.
Афганистан е една назадничава държава, чието население не е усетило сериозните нововъведения на 21-ви и 20-ти век. Голяма част от тях живеят по същия начин, както са живеели предците им преди 1,000 години, не ползват електричество, нямат водоснабдяване, газификация, телефонна мрежа, да не говорим за интернет и други „твърде нови“ неща. Не са малко случаите когато западният обучаващ персонал остава смаян от цивилизационната им изостаналост. Във статията си от 6-ти Ноември, 2009 година за International Herald Tribune (международното издание на The New York Times) журналистът Том Шенкер описва два интересни случая, позовавайки се на щатските доклади. В единият от тях афганистанци (пущуни, живяли цял живот в сравнително голям град) се опитват да поправят 50 годишен руски гранатомет с чук и пирони. Описва се също и как афганистанци изкъртили мивки от новопостроена казарма, тъй като не знаели как точно да ги използват за да си измият краката преди вечерната молитва. А другите примери са десетки хиляди.

6. Национализмът е чужд за афганистанската култура
За да се създаде една армия едно от основните неща е да има достатъчно мотивирани млади мъже. Национализмът е почти незаменяем, но е чужд за тази държава, която никога не е имала истинска централна власт. Нещата винаги са се определяли от селските старейшини или от регионалните феодали, главорези и наркотрафиканти. Дори талибаните не успяват да наложат централизирана власт. Няма над-родово, над-етническо чувство, което да даде цел на тези хора. Проблем е също, че на практика се изисква от пущуните да влязат в армията и да се сражават срещу други пущуни. Те са основният етнос на Афганистан, за повече информация Afghanistan Demographics Profile 2010.

7. Наркотиците и нихилизма в местната култура
В Афганистан се произвежда между 90 и 95% от целият опиум в света, който по-късно се преработва в хероин. Не е преувеличение ако се каже, че цялата държава се издържа от наркотици и западни помощи. Ограниченото количество обработваеми площи поставят и проблем на производството на храна, тъй като продажбата на опиум е далеч по-доходоносна. Афганистан също така е и на едно от първите места в света, заедно с Иран, по употреба на наркотици, в частност пушене на опиум. Хашишът също е разпространен. Според много от американските и западните войници, нарамени със задачата да създават местна армия, между 70 и 85% от афганистанските войници използват редовно/ежедневно някакви наркотични в-ва. Това ги прави неадекватни, честно в битка влизат под въздействието на дрогата, разпръскват се, не чуват или не изпълняват команди. Много младежи също така предпочитат да се присъединят към някой нарко „картел“ (фамилия, род), вместо да постъпят на военна служба. Също пример за липсата на национализъм.

8. Корупцията на местните власти

Афганистан е една от най-корумпираните държави в света. Често местни военни от АНА прикриват талибански бунтовници, тъй като същите и двете групи на практика често имат работа с афганистанските наркобарони. И докато мула Мохамед Омар се е опитал и почти успял да изкорени целия опиум в страната, днешните талибани си позволяват да печелят от него, като с част от парите подкупват военните, полецейските и общинските власти.

9. Централната власт е чужда за тази култура
В държава, в която всичко традиционно се решава от старейшини и феодали, често има недоверие към „външната намеса“, била тя и от Кабул. Централната власт бива приемана за „пущунско превземане“ отстрана на таджиките, хазарейците и други, а пущунските села по границата с Пакистан приемат с недоверие чуждото присъствие, дори и ако става дума за хора от друг пущунски род или край на страната. Националната Армия както и централната власт няма особена подкрепа сред народа, традиционно разделен на малки области. Няма ефективна система, която да има контрол над цялата страна и всичките й територии.