Турция – нова Османска империя или следващият член на ЕС?


ПРЕДИСТОРИЯ – От векове насам въпросът дали Турция е европейска или азиатска държава никога не е имал еднозначен отговор. Ако до 19-ти век Османската империя е водила самостоятелна политика като силен играч на европейската (и световната) сцена, то залеза на султаната го поставя по-близо до Европа. Огромната мюсюлманска армия се превръща от най-голямата заплаха за Австро-Унгария в буфер между Европа и Руската империя. По време на Кримската Война турската армия с помощта на французи, англичани, германци и италианци се изправя срещу войниците на цар Николай Първи. През Първата световна война страната е сред губещите, но след нея националистите успяват да свалят султана, слагайки край на Османската Империя. От встъпването в длъжност през 1923 година на първия президент на република Турция – Мустафа Кемал Ататюрк, страната е подложена на силна модернизация, а Исляма е заменен с яростно светски национализъм (кемализъм). Московския договор от 1921 сближава СССР и младата турска република, а приятелството им остава чак до 1945 година. През 30-те години обаче „заплахата от западните страни” изглежда все по-далечна за управниците в новата столица Анкара и отношенията с европейските държави са нормализирани. Макар страната да е ухажвана от големите европейски сили през войната 1939-1945, тя успява да запази неутралитет. Едва през Февруари, 1945, когато поражението на Германия е било на хоризонта, Анкара официално обявява война на Берлин, печелейки дипломатически и политически дивиденти, без да дава никакви жертви. Това е и една от причините Турция да се оказва от „западната страна” на Желязната завеса, макар географски да е на изток от социалистическа България. До края на студената война, а и след това Анкара поддържа строг анти-комунистически курс, светския национализъм отдалечава страната от арабските и мюсюлманските държави. Периодът е белязан и от изключително добри отношения със западните страни и Израел, а като втората най-голяма армия в НАТО Турция е важен стратегически партньор на Вашингтон. Но днес почти вековната про-западна ориентация на страната е поставено под въпрос.

Има още

Израелския противоракетен щит


Израел е сред лидерите в разработването на някои типове системи за Противо Ракетна Отбрана (ПРО). Докато много държави инвестират милиони в ПРО системи срещу балистични ракети, нито една друга държава не хвърля толкова усилия върху разработките на системи за борба с по-малки заплахи от неуправляеми тактически ракети. За нито една друга държава подобни малки ракети не са заплаха за националната сигурност, не определят изхода на парламентарните избори, не оказват влияние върху психиката и нагласите на населението и т.н.

.

ОБСТРЕЛ ОТ ХАМАС

.
Нужно е да се отбележат няколко неща. Първо – палестински ракети идват и от Западния Бряг, но основно (99%) от ивицата Газа. Второ – освен с палестински ракети, Израел има и проблем с ливански ракети. Хизбула обстрелва северен Израел и далеч по-високи темпове, за което западните медии непрекъснато забравят и този факт остава чужд на широката публика. Трето – палестинския обстрел се състои не само в самоделни ракети Касам, но и минометен огън, както и контрабандирани РСЗО (ракетни системи за залпов огън). Най-далекобойните ракети на ХАМАС засега са с обсег около 70-75км, поставяйки 1 милион души под ударите си. Според израелските власти в момента Сирия зарежда Хизбула с ирански и корейски копия на СКЪД, съветска балистична ракета с обсег до 500 км. Такова въоръжение би поставило абсолютно цялото население на Израел риск в обсега на тази организация. Само за 34 дена през 2006 Хизбула изстрелва над 4,000 ракети по северен Израел. Такова количество ХАМАС не са постигали за цяла година дори в най-успешните си периоди. Проблема произлиза от факта,  че над ливанската терористична организация Израел има много по-малко контрол. Поради това Сирия и Иран имат по-малко пречки да зареждат ислямистите в Ливан.


..

Повече информация в блога :
Ракети над Палестина и Юдея
и
Газа – Хамас, ракети, Израел, къде е решението?

Основните оръжия, използвани за обстрел на израелските градове са самоделните палестински ракети Касам (модели 1, 2 и 3), китайски ракети Уей-Ши-1, руски ГРАД (БМ-21, наричани от медиите „катюши“), ирански копия на руски ГРАД, иранската серия Фаджр (Фаджр-3 и Фаджр-5), ирански копия на израелски миномети и др. Интересно е, че в Газа, въпреки оплакванията на редица хуманитарни организации, тръби от водоснабдителната система се използват за производство на ракети. Върху останки от ракети Касам са намирани фирмените надписи на иврит от производителя. Надписите са на иврит, тъй като абсолютно цялата водоснабдителна, електрическа и пътна инфраструктура в Палестина е построена от Израел.


Под обстрела на терористичната групировка ХАМАС попадат 950,000 израелски жители от околните за ивицата градове. Близо 1 милион от иначе малкото (7.5 милиона души) население на Израел. Още толкова горе-долу живеят и в северен Израел, в обсега на ракетите от южен Ливан. А Хизбула е далеч по-продуктивна от ХАМАС и няма ограниченията на палестинския си еквивалент. И докато ХАМАС могат да убедят наивните и незапознати читатели на вестници и ТВ-зрители, че се борят за „права, свобода и най-вече земя“, то на ислямистите от Хизбула това е далеч по-трудно, тъй като Израел се изтегля от южен Ливан още през 2000 година. Най-доброто, с което могат да се оправдаят, са окупирани от Израел ферми, които реално са част от Голанските Възвишения (които Израел окупира от Сирия след няколкото неуспешни войни, които всички арабски съседи на Израел иницират). Въпросните ферми са с площ приблизително 1/15 от София.
Подпомагани от арабска Сирия и ислямистки Иран, Хизбула и ХАМАС успяват да изстрелят 20,000 ракети за последните години. Това принуждава Израел да прави две неща – да води борба с тях (пример – операция „Излято Олово“) и да търси методи за ПРО.

.

ЖЕЛЕЗЕН КУПОЛ

Железен Купол (Iron Dome) е система за ПРО, разработвана основно от израелската компания Рафаел (Rafael Advanced Defense Systems). Рафаел е фирма със световно признание, разработила и произвеждаща системи от всякакъв тип за израелските военновъздушни, военноморски и сухопътни части, като купувачи има и в много други страни.
Системата Железен Купол се състои от три основни елемнта :
.
Система за засичане и проследяване на ракети (СЗПР). Системата е мобилна и се разработва и произвежда от друга израелска фирма – Елта, част от Israeli Airospace Industry, разработила за Израел и други държави различни радарни системи, космическа апаратура, совалки и други. Според проведените полеви тестове СЗРП засича изстреляна от Газа ракета за няколко секунди, като засега минималния обсег (а оттам и време за реагиране на системата) е около 4км, което покрива почти всички от изстреляните ракети. Единствено Касам-1 има по-малък обсег, но този модел ракети вече се използват по-малко, те нямат бойна глава в истинския смисъл на думата и нанасят сравнително по-малко щети от братята си Касам 2 и 3. Обсегът на Касам-1 е около 4км, но рядко се пращат на такава дистанция. Статистически тези ракети се използват най-често до 2км, при това положение те достигат целта си около 10 секунди след изстрелването си. На този етап израелските системи са в състояние да засекат, проследят и свалят вражеска ракета от 15-тата секунда от изстрелването нататък, което прави Касам-1 неуязвима за Железния Купол (засега). В обсега на Касам-1 попада единствено един по-голям град – Шдерот (население – 20,000 души). Засега Железния Купол не може да осигури ефективна защита за този град, както и за другите по-малки селища около Газа. На 4км се пращат също и Касам 2 и 3, макар далекобойността им да е значително по-висока и болшенството да използват пълния си потенциал.

.

Система за бойно управление и контрол (СБУК) – системата използва дадената от СЗПР информация. Персоналът вътре е отговорен за синхронизирането на данните, а самата система (за разлика от СЗПР) се произвежда и разработва от Рафаел. Освен това системата ще определя траекторията на вражеската ракета и ще се преценява дали да бъде изстреляна „контра-ракета“. Ако Касам от Газа лети по такава траектория, че попадението ще бъде в ненаселено място, то системата няма да реагира. Естествено, съществува допуск, тъй като самоделните ракети са неточни и често не вървят по правилна траектория, като малки отклонения понякого могат да значат попадение над цивилна цел. При висок риск от изкривяване на траекторията и попадение в населена площ или близо до такава системата ще реагира.

.

Пускова система – системата, която изстрелва самата ПРО ракета „Тамир“. Ракетите Тамир ще струват между 50,000$ и 100,000$ на бройка (производителите сочат по-ниската цифра, критиците на системата твърдят, че цената ще нарасне до по-високата). Системата ще бъде насочвана от СБУК, като траекторията и скоростта на вражеската ракета ще бъдат предавани на Тамир от СЗРП чрез СБУК.
Терористичните организации винаги ще бъдат далеч по-икономични – една ракета Касам изисква около 300 долара за изработка, като нужните продукти са малко желязо, селитра, селскостопанска тор, захар и барут (само последното се набавя трудно), а една ракета Тамир струва 100,000. А операцията Излято Олово (3 седмици продължителност) струваше на Израел около половин милиард долара. За разлика от други места обаче, в Израел живота и здравето на гражданите идват на първо място и няма цена.

.
Илюстрация на начина на действие на Железен Купол (натисни за по-голямо изображение) :

..

.

MIM-104 PATRIOT
Освен нуждата от ПРО за ракетите на ХАМАС и Хизбула, Израел се нуждае и от системи за противодействие на балистични ракети. По време на войната в залива Саддам Хюсеин отговаря на американското нападение като изстрелва над 40 ракети ал-Хюсеин (иракска модификация на съветските СКЪД) по Израел. До края на войната САЩ възпират Израел от всякакви действия срущи Ирак, тъй като това би разгневило арабските съюзници на САЩ срещу Ирак. САЩ пращат в Израел системите Пейтриът, една от първите системи за борба с балистични ракети, взели участие в реални бойни действия. Системите са поддържани и управлявани от американски и израелски военни, което е прецедент – израелската военна доктрина по принцип забранява чужди войски на израелска територия. Системите Пейтриът се оказват абсолютно неефективно, като от повечето от 40 ракети изстреляни по Израел само една (две) са отклонени от Пейтриът. В последствие американците разработват нови модификации на Пейтриът, които практически нямат общо с първите. Същите взимат участие и то успешно във Втората Иракска Война. Днес Ирак не е заплаха за Израел, но Сирия и Иран са.
.

TACTICAL HIGH ENERGY LASER
Израел и САЩ съвместно разработват лазерна система за борба с неуправляеми ракети (използвани от терористичните организации ХАМАС и Хизбула). Tactical High Energy Laser е разработвана през 90-те години, като болшенството от инвестициите са американски. Израел обаче се оттегля от разработките, отказва се от тях също и когато американски фирми самостоятелно ги предлагат на Израелските Отбранителни Сили. Една от основните критики към подобен тип системи е, че сравнително лесно може да им се противодейства чрез покриване на ракетите с високо-отразителна повърхност. Преимуществата са ниската цена за отделен изстрел – докато всяка една ракета Тамир ще струва между 50,000 и 100,000 щатски долара, един изстрел от лазерната система ще струва между 1,000 и 3,000 долара. За цената отговарят химикалите, които ще се използват за произвеждането на всеки един „лазерен откос“. Недостатък е слабото представяне на системата при влошени метеорологични условия.

.
ARROW (ХЕТЦ)
Друга система за ПРО на Израел е разработена също от Israel Aerospace Industries – анти-балистичната ракетна система Ароу (или Хетц). Разработена е с оглед на недостатъците на насчващата и управляваща система на използваните през 90-те години Пейтриът. Иракските модификации на ал-Хюсеин са били нестабилни и често са се разпадали при повторно навлизане в тропосферата. Ракетите Пейтриът не са могли при това положение да различат продължаващата по сходна траектория бойна глава на ракетата и останалите отломки. И въпреки, че са модифицирани от израелските електронни компании остават неефективни. Системите Ароу са на въоръжение в Израел, но все още се разработват, като най-новата модификация ще бъде тествана следващата години и вероятно ще бъде на въоръжение след 4 години. Израел и Индия започват преговори за покупка на тази система, но САЩ налага вето и Израел оттегля предложението си. Причината е не толкова нарушен стратегически интерес на САЩ или заплаха на американската сигурност, колкото икономически интерес – американски компании като Боинг и Нортроп Груман са притиснали щатското правителство да наложи вето. Това не е първия случай на нереализиран по политически причини израелски проект. Пример може да се даде и с изтребителите Лави, чиято разработка е спряна заради американски натиск. Американските производители са се страхували, че този многоцелеви изтребител ще подбие американска продукция, предлагайки по-високо качество на по-ниска цена.

Японски оръжия от Втората Световна Война


За никого не е тайна, че от големите и значими за войната държави Япония е на последните места по военн-технически прогрес. Японският войник е сред най-зле екипираните, макар Хирохито да е разполагал с милиони фанатични войни, готови да отдадат живота си за Императора и Япония.
Основното пехотно оръжие на японският кашик са били ръчно-заржедащите се пушки от семейството Арисака, използващи 6.5х50СР патрон Арисака, а по-късните представители на семейството – 7.7х58мм Арисака.
Първите две са Тип30 и Тип38, които нямат съществени разлики помежду си. Тип30, на снимката вляво, е приета през 1897 години или 30 години след възобновяването (реставрацията) на Мейджи (Японската Империя). Тя е и първата пушка използваща този патрон. По-късно е започнато да се произвежда Тип38, която е имала козметични разлики с предшественика си. Всички пушки от семейството на Арисака са от т.нар. Маузеров тип (с маузеров затвор, болтови). Във Втората Световна Война от големите участнички (Япония, САЩ, Германия, СССР, Англия), Япония отделя най-малко ресурси за разработване и внедряване на ръчни, автоматични оръжия за пехотинците. В повечете случаи във войната това е означавало картечни пистолети. Изключение е да речем немският Щурмгевер44 (Стг44), от който по-късно другаря Калашников ще взаимства много инженерни хрумки.
От базовия модел Тип38 са правени и различни модификации, но без съществени сериозни измерения. С козметични промени е била и Тип97, която е била снайперисткия вариант на оригинала, 2.5 оптичен мерник.
С осезаеми промени е модификацията Тип44, кавалерийска пушка, използваща същите амуниции и принцип, но със значително занижени размери и тегло. Предвидена е за джунглите на югоизточна Азия и Океания, както изобщо за близки сражения с врага.

Въпреки козметичните промени това си остават оръжия от 19-ти век. Тип97 е от 30-те години на 20-ти век, но не се различава технологично и е модификация на Тип38. По това време САЩ, Германия, Русия и Англия влагат милиони в Томпсън, Stg44, Mp38, Mp40, Sten, ППД34, ППД40, ППШ41, ППШ43 и други автоматични оръжия. По този показател Япония сериозно изостава от другите участнички във войната.
Страната на изгряващото слънце също разработва картечни пистолети, но приоритетът им е нисък и едва 20,000 са произведени до 1945. Бройка, която е незначителна за мащабите на конфликта. Долу, най-популярният японски картечен пистолет :


Малко от усилията на японските стрелкови разработчици се концентрират върху полу-автоматични пушки. Една крачка напред от ръчно-зареждащите се Арисака. Тип 5 е японско копие на американската Гаранд под патрон 7.7х58мм. Тиип5(отново – имената са объркващо еднакви ).

Поради естеството им са били (лесно) разглобяеми. Били са с по-висок калибър от класическите Тип38 да речем – 7.7x58mm. С тегло над 4кг и дължина над метър обаче се оказват твърде големи за спецификата на последвалите сражения. Тази разработка се приема от военните историци като интересн факт, но в никакъв случай не и като потенцално победоносно оръжие. Първо – и най-модерната пушка не е могла да спаси Япония от поражение. Второ – едва 250-300 от тези пушки са били произведени. Копирани са американските части, като на моменти са пригодени и изменени за японските заводи и съществуващите им елементи.

Интересна разработка на Япония е също и хибрида между минохвъргачка и гранатомет, а именно Тип89.

Като голяма грешка се зачита, че не създават ефективна анти-танкова амуниция за него. Към края на войната много материали като стомана и гориво са били в дефицит заради военните действия в Тихия Океан. След войната един от най-видните японски генерали признава, че приоритетите на империята са били далеч от адекватни, а политиката и стратегията на Япония често са били водени от незначителни, ирационални, емоциаонални и националистически подбуди. Духът на самураят е бил жив в душата на японеца, казва друг.

Единственият масов ръчен гранатомет със задоволителни характеристики, долу :

По-инетерсни, но не повлияли на хода на войната са японските проекти за РПГ-та през войната. В края на 1943 и началото на 1944 в ръцете на японците попадат много американски трофейни РПГ-та Базука. Японците решили да имитират системата, пригодена разбира се към спецификата на военните си заводи и стандартите си. Много източници сочат, че помощ е оказал европейският им съюзник – ГерманияНай-вероятно им е била оказана помощ от „братска“ Германия.

Два са проектите за РПГ – Тип4 и Тип5 (чест има бъркане с карабината Тип5). Имало и няколко междинни модела-прототипи. Първия сериозен модел е динамо-реактивния гранатомет Тип4 Та-Дан. Калибър 70мм, Дължина 1.5м, тегло на гранатомета – 8кг, тегло на изстрела 4.8кг. Действал е максимално до 150м, като е пробивал до 80мм броня. В предната част, както виждате, има фиксирана(не може да се премества назад-напред като при други модели) двунога. Произведени са около 3500 бройки, но по редица причини повечето остават по складове, съвсем малко се пращат на бойното поле.

Другия проект е Тип-5.

Тип5 е калибър 45мм, дълъг е точно метър, тежи 6.4кг, а изстрела – 2.3кг. Пробива до (в някои случаи) 100мм броня. По устройство имитира немските Панцерфауст, макар и на външен вид приликите да не се виждат на пръв поглед. Не е динамо-реактивно оръжие, а  изхвърля гранатата с барутен заряд. На близки разстояния е изстрелвала и противотанкови мини. Не се знае точния брой на произведените единици, но спор няма, че е незначителен. А пък стигналите до фронта  се броят на пръсти. Общо са имали 5 разработки японците, но тези са най-известните. Американците експериментират с трофейни Тип4 и Тип5, но се отказват, защото имат Базука. Японците са отстъпвали и в това отношение на немците, руснаците, англичаните и американците по всички параметри – далекобойност, пробивност, „реална приложимост“ и „реално приложеност“.