Протестите в Сирия


Вече близо половин година огънят на т.нар. Арабска пролет бушува в Близкия Изток и северна Африка. На 5-ти Януари, 2011, тунизийският уличен търговец Мохамед Буазизи от отчаяние се залива с бензин, запалвайки не само себе си, но и целия регион. 9 дни по-късно 23-годишното авторитарно управление на президента на Тунис Бен Али приключва, а цената е над 200 убити. След по-малко от месец същата съдба спохожда и Хосни Мубарак – спиращите дъха многомилионни демонстрации на площад Тахрир, сблъсъците между протестиращите и органите на реда (убитите са над 800) и идването на армията прекратяват 30-годишното управление на диктатора в страната на фараоните. Домино-ефектът достига и Либия, намираща се вече 42-години под властта на най-ексцентричния от всички арабски диктатори – Муамар Кадафи, най-дълго служилия държавен глава днес. Но заразлика от Египет и Тунис проблемите не се ограничават до улични сблъсъци и стачки, а за отрицателно време страната изпада в състояние на гражданска война, която до днес е отнела живота на около 15,000 души. Протестите се разпростират до Бахрейн, Саудитска Арабия, Йордания и др., навсякъде със своите различия, но и общи черти. Но освен Либия, единствено в Йемен и Сирия прерастват в нещо повече. Виж също Египетските протести.

Населението на Сирия

карта на религиозните групи в Сирия

Сирия е арабска държава, но със значителен брой малцинства, най-голямото от които са кюрдите, представляващи 10% от населението, но мнозинство в някои северни райони на страна (част от Кюрдистан). По-силно е религиозното разделение в страната – мюсюлманите сунити, не всички от които са араби, представляват около ¾ от страната. Мюсюлманите алавити, често описвани като секта на шиитския Ислям, представляват 10-15% от населението, а християните – около 10%. Заразлика от своите съседи Ливан и Ирак, в Сирия традиционно има относително разбирателство между отделните религии и народи, с някои изключения. Но макар страната да бе рекламирана като пример за толерантност, етническите и религиозните различия и вражди се използват в сегашната криза.

Династията Асад

През 1963 година в Ирак и в Сирия на власт идват Баас, арабската националистическа, социалистическа партия. По-късно след вътрешнопартийни преврати начело на двете нации застават Саддам Хюсеин и Хафез ал-Асад. Властта на втория в Сирия продължава до смъртта му през 2000 година, след което е наследен от сина си Башар ал-Асад, сегашен президент на страната. Макар да управлява страна от 40 години, „династията” Асад спада към малцинствената религиозна група на алавитите, традиционно заемащи по-ниско положение в обществото. С идването на власт управляващата фамилия започва да слага алавити в повечето висши държавнически и военни постове. От самото си начало социалистическата власт се опитва да се справи с ислямистките терористи, водещи открита война срещу правителството и светските му устои. Кулминацията идва през 1982 в гр. Хама – над 30,000 души са убити, с което правителството слага край не само на ислямистката опозиция, използвана често като плашило, но и на всякакво открито инакомислие и несъгласие с думата на Баас. .

През 1970-1971 йорданската власт води военна кампания срещу водената от Ясер Арафат Организация за Освобождение на Палестина (ООП), която атакува оттам Израел, създава „държава в държавата” и се опитва да свали властта в Аман. Сирийските войски нахлуват в Йордания на помощ на ООП, като Хафез ал-Асад взема ключова роля във военната операция. Виждайки огромна заплаха за властта си, йорданският крал Хюсеин се обръща към САЩ, молейки за израелска военна интервенция – прелитащите над сирийските танкове израелски самолети успяват да сплашат тогавашния сирийски президент и армията се изтегля, а Йордания успява да изтласка ООП в Ливан. Хафез ал-Асад, ръководил военната операция и настоявал за разширяване на фронта, идва на власт след вътрешнопартиен преврат след няколко месеца.

През 1973 Сирия (вече с Асад на президенския пост) и Египет нападат изненадващо Израел в деня на Йом Кипур, еврейския празник на прошката (виж също : документален филм за войната на Йом Кипур). Макар войната да завършва с военен провал на арабската инициатива, египетския президент Ануар Садат става първия арабски лидер, който започва преговори с Израел, посещава Тел Авив и подписва мирен договор. Страната му си връща Синайския п-ов, богат на петрол, три пъти по-голям на площ от Израел и разположен стратегически между Суецкия канал и Червено море. Сирия обаче не приема мирния договор, продължава враждебната си политика спрямо Израел, а отношенията между Дамаск и Кайро охладняват.

Ливански протест против сирийската окупация, Кедровата революция, 2005

Изтласкани от йорданците, ООП се установяват в Ливан, където също се опитват да създадат „държава в държавата”. Това довежда през 1975 до началото на Ливанската гражданска война, продължила 25 години. Година по-късно Хафез ал-Асад изпраща войски в Ливан. Сирийската окупация продължава близо 30 години и отнема живота на десетки хиляди ливанци. През 2005 в бомбен атентат е убит ливанският държавен глава Рафик Харири, смятан от мнозина за ключова фигура във възстановяването на Ливан и сближаването на страната със Запада. Все още не е ясно дали сирийското правителство или поддържаната от тях и Иран терористична групировка Хизбула са организирали атентата, но след убийството има масови протести (т.нар. Кедрова революция, виж документален филм), които успяват в крайна сметка да накарат сирийските войски да напуснат страната, слагайки край на 30-годишната окупация. Атентатите срещу анти-сирийски политици продължават и след това, а половината от управляващата клика все още е под диктовката на Дамаск. Преди гражданската война и сирийската окупация Ливан е считан за „малкия Париж на Близкия Изток“ или „средиземноморския Лас Вегас“. Конкурсите „Мис Европа“ 8 пъти са провеждани в Бейрут, а в сферата на киното, музиката, туризма и спорта, Ливан е бил първенецът на арабския свят.

Репресивността и бруталността на сирийския режим днес нямат аналог в арабския свят, с изключение на „лудото куче на Близкия Изток“ – Муамар Кадафи.  За сметка на това социалистическата политика на страната носи и голяма модернизация. През управлението на партия Баас се вижда значителен напредък в сферата на образованието, медицината, социалното осигуряване; Асад е „сирийският Насър”. Постепенно обаче интензивността на реформите намалява и на преден план отново идват репресиите и липсата на каквито и да е свободи. След смъртта на Хафез ал-Асад неговият син Башар поема властта, а брат му Махер поема командването на Републиканската Гвардия. Следва кратък период на либерализация, в който властта гарантира свобода на словото и печата, а дисиденти се завръщат в страна. Използвайки похватите на съветския лидер Никита Хрушчов, Башар ал-Асад бързо праща старите и новите си политически опоненти в затвора, слагайки край на свободата и либерализацията. Следващите 10 години от управлението му са белязани от непрекъснато обещания за реформи.

Протестите през 2011

анти-правителствени протести в Сирия, Март, 2011

Протестите в Сирия започват още през Януари, но интензивността им е малка, сравнена с Тунис, Египет, Бахрейн и особено Либия. Башар ал-Асад уверява света, че народът му го обича, как той е единствения гарант за мир в страната, а правителствения апарат и държавните медии непрекъснато обвиняват Израел, САЩ и Европа за протестите в страната. Бързо обаче демонстрациите и стачките прерастват във въстание срещу властта, отнело засега живота на около 1,700 сирийци, което е повече от жертвите на всички арабски протести взети заедно, с изключение на Йемен и Либия. Половинчатите обещания на президента не само не успокояват страстите, а разгневяват допълнително населението. Режимът прибягва до изпитани тактики – „спонтанни” про-правителствени протести в столицата, каквито света видя и в Либия, и Египет. „Спонтанни” протести на израелско-сирийската граница, които се превърнаха в опит за нахлуване в Израел. Интересно е, че същия ден сирийската държавна ТВ предложи на зрителите си 24ч покритие на „спонтанните протести”, но репортажи за убитите в сирийските градове и села отсъстваха. Държавните медии продължиха да обвиняват ционистките, капиталистическите и империалистическите врагове на страната в подклаждане на протести в иначе спокойна и безгрижна Сирия.

сирийски бежански лагери, южна Турция

Про-правителствени сирийски блогъри в цял свят бяха и още са активизирани да отразяват щателно всички про-правителствени демонстрации, „манипулации на западните медии” и речи на президента, поставяйки в статиите си знак за равенство между сирийския патриотизъм и Башар ал-Асад. За сметка на това, както и в сирийските държавни медии, така и в тези блогове на десетките хиляди убити, ранени, арестувани или избягали в съседна Турция (по последни данни бежанците от Сирия са 10,000-15,000) почти не се отделя внимание. И ако това се беше случило преди 10 години нямаше да има особено значение, но блоговете, Фейсбук, Туитър и Скайп са основното оръжие на Арабската пролет. Идващото поколение ще даде оценка.

ПР-похватите на властта обаче нямаха желания ефект, а даже и допълнително разяриха част от обществото, чиито искания бяха окачествени като „чуждестранен заговор”. Именно заради това Дамаск започна да въоръжава редица алавитски (шиитската секта, към която управляващата фамилия принадлежи) села като предупреждение към сунитското мнозинство. Бяха използвани и услугите на Шабиха – управлявана от роднини на президента тежковъоръжена милиция, действаща като криминален синдикат. Основните й дейстности са рекет, грабежи, контрабанда на оръжия и наркотици. Бабаити от Шабиха заедно с армията и полицията потушават протестите, като най-явно бе присъствието им в потушаването на протестите в Латакия, област в Сирия с голям брой алавити и родно място на управляващата фамилия. По данни на посланника на САЩ към ООН Сюзън Райс, Дамаск се ползва с помощта на иранското правителство, което е изпратило войски от Армията на Пазителите на Ислямската Революция, което Техеран отрича.

Шабиха – правителствена мафия

Хама

протести в Хама, Юни, 2011

Градът Хама винаги е имал слава на по-консервативен и религиозен. Именно там през 1982 е и центърът на Мюсюлманското братство, чиито атентати срещу правителството довеждат до брутално потушаване на въстанието, отнело живота на 30,000 само в Хама. Макар опозицията да е смазана, лоялността на Хама винаги е била под въпрос. Когато Хафез ал-Асад умира през 2000 година единствено от правителствените сгради в града биват издигнати черни знамена. През 2011 именно в Хама са организирани най-мащабните демонстрации, довели до уволняването на губернатора на провинцията, обграждане на града от армията и множество жертви (само на 3-ти и 4-ти Юли са убити над 75 души в града). Но при сравнение с други градове се вижда ясна разлика в държавната тактика – голяма част от армейските части остават в периферията на Хама, а според някои активисти сред 3-ти Юли Дамаск изтегля някои от по-известните и агресивни членове на службите за сигурност, ход, тълкуван като опит да се избегне символично повторение на събитията от 1982.

Вероятно правителството се надява да спечели войната на изтощение – в момента в града не работят банки, служителите на водо- и електроснабдителните администрации са спрели да ходят на работа, регулировчиците са изчезнали от града, сметосъбиранети е прекратено, а армията е блокирала пътищата към града. Активистите се надяват, че ще успеят да последват примера на няколко либийски града, които след като излизат извън контрола на Кадафи започват да организират сами администрацията си, осигурявайки нощни патрули, почистващи групи и др. за населението. Сирийските протестиращи разполагат контролни пунктове в града, изисквайки документи за самоличност на шофьорите, но в опит да се дистанцират от властта и да демонстрират добрите си намерения се извиняват за проверките и често черпят водачите с бонбони. Човешки жест, показващ че въстанието се изразява не само на политическата сцена.

Реакциите

Сирия разчита на добрите си отношения с Русия и Китай, които защитават арабската държава с правото си на вето в ООН. Но ЕС, най-големия търговски партньор на страната, налага икономически санкции на режима, допълнително усложнявайки ситуацията за управляващата клика. От региона единствено ислямистката групировка Хизбула в Ливан и правителството на Иран подкрепят сирийския режим, обвинявайки „външните фактори” за ескалиране на напрежението. Редно е да се спомене, че при сравнение с Египет и Тунис, в Сирия относително голям брой от жертвите (няколко стотин души) са войници и полицаи. Властта непрекъснато излъчва кадри от убити свои служители, наричайки протестиращите „въоръжени банди” и терорести, платени от Вашингтон и Тел Авив. Според скорошните публикации САЩ са финансирали някои анти-правителствени организации и медии, но няма сериозни доказателства, които да сочат за връзка между въоръжените сблъсъци и други държави. От демографска гледна точка основните опоненти на властта са арабите-сунити. Християните действат по-плахо, опасявайки се, че предупрежденията на правителството, че ислямисти могат да завземат властта ще се окажат верни. Кюрдите, макар и мюсюлмани, се опасяват техните протести за равни права, гражданство и положение в страната да не бъдат тълкувани като сепаратистко движение, поради което дори в изцяло кюрдските градове и села лозунгите са внимателно подбрани.

Изход

Активистите днес гарантират, че дните на Асад са преброени, но властта му успява да се задържи, до голяма степен благодарение на елитните армейски части и Републиканската Гвардия, намиращи се под контрола на семейството. Засега опозицията отхвърля предложенията за диалог от правителството, настоявайки атаките срещу населението да спрат. Малко са и хората, които свободно подкрепят Асад, извън столицата, алавитските и държаните под контрол райони. Макар правителство да използва вечно дебнещия зад ъгъла ислямизъм, в Сирия Мюсюлманското братство (МБ) никога не е имало тази подкрепа, която има в Египет. В страната на фараоните, дори в контролираните от Хосни Мубарак избори, МБ успява да вземе 25-30% от гласовете на избори. По различни оценки в Сирия МБ би имало подкрепата на 5-10% от населението. Не е ясно и дали Дамаск няма да прибегне до война с Израел директно или чрез сателита си Хизбула, използвайки „стария враг” като обединяващ фактор. Вероятно би имало известен ефект, но би създало съвсем реалната заплаха от война с превъзхождащата израелска армия – също опасност за Асад. Основната причина за многото жертви е, че заразлика от Египет и Тунис, в Сирия армията не застана настраната на народа. Има дезертьори, но все още силовите структури са под контрола на властта. Сирия има и далеч по-добър контрол върху средствата за масова комуникация – Фейсбук, Скайп, Туитър, информационната инфраструктура на въстанието. Неслучайно събитията в Египет бяха наречени „Фейсбук революцията”. Но докато дългогодишния съюзник на властта в Кайро – САЩ, застана на страната на протестиращите и имаше немалка роля в свалянето на Хосни Мубарак, отношенията между Вашингтон и Дамаск са повече от студени. Големият брат на Сирия – Русия, застава твърдо зад своя съюзник, както и азиатския гигант Китай, военен и политически партньор на режима на Асад. В различните арабски държави резултатът от протестите бе различен, в някои все още продължават, в трети – прерастват във въоръжени сблъсъци. Времето ще покаже каква ще бъде съдбата на Сирия.

Виж също

Либия :

Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986

Либия и Запада – а сега накъде?

Либийския фронт – противоречиви сигнали

Развитие на войната в Либия

Синът на Кадафи умира след бомбардировка на НАТО

също :

Египетските протести

WikiLeaks – дипломатическата бомба в Близкия Изток

Тихия палестински проблем – Ливан и Йордания

Реформите в арабския свят

Абу Джихад и израелския рейд в Тунис

Египетските протести


Преди две седмици започнаха масови анти-правителствени протести в Египет, които още от самото си начало приковаха вниманието на целия свят. Обнадеждени от протестите в Тунис, египетските протестиращи настояват президента Хосни Мубарак да подаде оставка. Протестите са придружени от силно полицейско и военно присъствие, про-правителствени протести и мародерство. Държавата е в безпорядък, икономиката пред колапс.

ПРЕДИСТОРИЯ

С над 80 милиона души население Египет е най-голяма арабска държава и един от най-важните играчи на близкоизточната политическа карта. Страната на фараоните е считана за център на арабската култура и първоизточник на арабските политически движения.
През 1952 година група армейски офицери свалят с безкръвен преврат крал Фарук, силно зависим от недотам бившата колониална империя Великобритания. Начело на преврата е Мохамед Нагиб, първия президент на бъдещата република, но зад кулисите конците са дърпани от младият (тогава едва 32-годишен) полковник Гамал Абдел Насър. След две години той официално заема поста президент на Египет, с което започва нова ера в арабския свят, която носи и неговото име.
Макар в страната никога да не е имало истински демократични избори, Насър е почти боготворен – не само в Египет, но и в целия арабски свят. Политиката му е силна националистическа, полковникът е считан за политическия родоначалник на пан-арабизма (движението за обединение на всички арабски държави), а дързостта му спечелва симпатиите на обикновените хора и образования елит. Той се опълчва срещу колониалните сили – Великобритания и Франция, и съседен Израел, с което втвърдява имиджа си на безкомпромисен политик, следващ националните интереси на страната си. Вътрешното му управление е белязано от липса на права и свободи, но това избледнява пред модернизацията и социалната му политика. От една назадничава, селска колония Египет поема пътя на регионална супер-сила, а достъпното образование и повишението на жизнения стандарт стават приоритет номер 1.
По време на Шестдневната Война през 1967, арабския свят претърпява унизителна загуба от малкия си съсед Израел, арабските армии са тотално унищожени, а Синай, ивицата Газа, Западния Бряг, Източен Йерусалим и Голанските възвишения са превзети. След смъртта на Насър президентския пост поема Ануар Садат, смятан отначало за бюрократ, без лидерски качества и неспособен да ръководи държавата. Садат бързо опровергава тези мнения – през 1973 започва внезапна атака срещу Израел, подкрепен от Сирия и Ирак. Тел Авив плаща тежко за победата си, но един от добрите резултати на войната е подписаното през 1979 примирие с Кайро, първо по рода си израелско-арабския конфликт. Израел приема да се изтегли от пленения през войната п-ов Синай, три пъти по-голям от собствената му територия, богат на природни ресурси и с непосредството до Суецкия канал разположение. През 1981 обаче ислямистки терористи убиват Ануар Садат по време на военен парад. Една от причините е именно подписаното споразумение. Тогава на власт идва и сегашният президент Хосни Мубарак, управляващ с железен юмрук страната вече 30 години.

СОЦИАЛНА ПОЛИТИКА И ИКОНОМИКА

През епохата на Насър социалистическия модел е бил единственото решение за проблемите на Египет. Населението е било предимно (2/3) селско, необразовано (3/4 неграмотни) и бедно (90%). Социалната политика взима централно място в управлението. Ануар Садат дава начало на „Интифа” –  централизираната икономика постепенно се изменя и свободния пазар набира скорост. Хосни Мубарак продължава икономическите реформи в тази насока. Но социалната либерализация отсъпва на икономическата – в страната практически не съществува свобода на словото, никога не е имало демократични избори (вместо тях има бутафорни избори, познати и в България преди 1989), а проблемите на обществото нарастват. Образува се бюрократичен, военен и полицейски елит, разяждащ чрез репресии и корупция цялото общество. Служителите на реда се ползват с изключителни привилегии, а прегрешенията им остават непрекъснато безнаказани. Ежедневните проблеми на бедното мнозинство остават нерешени, а бързоходната модернизация е заменена с бюрократична стагнация и корупция.
Преди 60 години Египет е приличал с една друга страна – сходен брой жители, висока раждаемост, ниска степен на урбанизация и ниски доходи, необразовано население. И двете държави са били в конфликт със съседите си, и двете държави са харчели колосални суми за армията, и двете държави са били ръководени от безскрупулни диктатори, потискащи всяка форма на протест от обществото. Египет е изминал голям път от 50-те години на 20-ти век, но другата държава – Южна Корея, е на светлинни години от страната на фараоните. Едва днес Египет стига нивото й на средна грамотност отпреди половин век, но въпреки това 88% от семействата нямат и не четат книги, а 75% не четат дори вестници. Четящите се интересуват предимно от религиозна литература. Обнадеждаващо е, че благодарение на интернет и други модерни нововъведения тези проценти са много по-ниски сред младите египтяни, 3/4 от които ползват интернет.

Реформи в здравеопазването са също един от важните проблеми на страната – населението не е осведомено за опасностите от СПИН, 90% от жените са минали през някаква форма на т.нар. женско обрязване, а основните битови консумативи като сапун и паста за зъби остават извън възможностите на бедната прослойка.

През 70-те години в страната се провежда широкомащабна кампания срещу тропическата паразитна болест билхарзия. Кампанията премахва нея, но поради многократно използване на игли се разгръща епидемия от Хепатит-Ц, като днес Египет е водеща страна по брой заразени. Допълнителен проблем за хигиената на страната е и фактът, че 85% от населението изгаря собствения си боклук поради липса на адекватна организация на общината. Освен изгаряне често се практикува и изхвърляне на боклука по улиците, встрани от междуградските пътища и откритите площи.

Според проучвания 80% от египетските семейства разполагат с по-малко от 3000 долара доход на година, което поставя многолюдните египетски семейства под глобалния праг на бедността – под 2 долара на ден за човек. В страната заплата от 200$ се зачита за много добра – начинаещ полицай или учител взимат по 80-90$. Официалните правителствени данни сочат, че безработни са около 9%,  което в състояние на криза не е особено стряскащо. Но независими агенции твърдят, че  безработните са много повече, а едва 1/3 от трудоспособните жени имат работа.

ПРОТЕСТИТЕ

Сегашните протести в Египет започват преди две седмици, вдъхновени от успеха в Тунис, където прeзидента Бен Али избяга в Саудитска Арабия, десетина дена преди протестите в Кайро.
Откакто Египет излиза от съветската сфера на влияние и се превръща в „американския лейтенант в Близкия Изток”, страната е подпомагана от Запада, а управлението считано за единственото решение срещу Мюсюлманското братство, „вечно дебнещо зад ъгъла”. От една страна днешните опасения на много хора на Запад са неоправдани – протестиращите в Египет са млади мъже, от 20 до 40 годишни, малко от които са религиозни. Макар египетската държавна телевизия да излъчва хиляди молещи се заедно на площада протестиращи, силно религиозните са едва 10% от милионите по улиците. Мюсюлманското Братство (МБ) отначало стои встрани от събитията (по-късно изрази цялостна подкрепа), опасявайки се, че ще бъде обвинено от правителството в организиране на протестите. Властта в Кайро неведнъж е използвала МБ за универсално плашило, с което да оправдава репресиите над населението си. Но в Египет липсват добре организирани светски движения. Една от причините е, че докато кафенета и клубове, проповядващи „упадъчни идеологии” (според властта – демократични, светски движения) са били затваряни, за Кайро е немислимо да „затвори” джамиите. МБ е консервативна организация с почти вековна история. Тя не се доближава до ексремизма на талибанското движение не едноокия афганистански мула Мохамед Омар, но от МБ са тръгнали много крайни сунитски движения. Отдруга страна решението на МБ да участва в изборите преди 2 десетилетия им спечелва ненавистта на ал-Кайда и други крайни пан-ислямистки, терористични движения.
Мнозинството от протестиращите не изповядва ислямистките убеждения на МБ. Сред основните движения са Кефая, Шестоаприлското младежко движение, Националната асоциация за промяна, движението „25-ти Януари” и други. Това са светски, демократични движения, но са млади – съществуват от последните няколко години. Новината за предстоящите протести те разпространяват чрез Facebook и Twitter, тъй като нямат изградена политическа и социална инфраструктура. Вземайки това предвид кабинета на Мубарак „временно” спря достъпа до интернет на населението, а по-късно – и до мобилните телефони.

ПАРАЛЕЛ

Протестите в Египет се наричат от някои „Египетската революция”, с което горделиво младите египтяни рисуват паралел с революцията от 1952 и това, което е донесла тя за националната им чест. Промяната е във въздуха, но различните коментатори и анализатори дават различни паралели – едни сравняват събитията с прехода в Източна Европа отпреди 20 години, а други – с иранската ислямска революция от 1979.
Промените в социалистическия блок в края на 80-те години са белязани и от първите масови протести и стачки. Но макар да са впечатляващи, те не са причина за сриването на режимите. Икономическата стагнация, причинена най-вече от плановата икономика е основната причина за краха на СССР и сателитите му. Последвалите протести са просто продукт, а властта са разделя на два лагера – по-далновидните сменят кожата си, но не и нрава. Затова и никой не говори за революция в Източна Европа, а за преход.
В Египет положението е различно – налице е свободен пазар и икономически режимът е стабилен. Политически също – ползва се с подкрепата на САЩ (2 милиарда долара годишно) и западноевропейските страни. Но населението е репресирано и бедно. Масовите комуникации и интернет правят обмяната на идеи много по-лесна, както и организирането на протести.
От другата страна на паралела е Иранската ислямска революция от 1979. По същество е революция, но не ислямска, колкото и да е парадоксално. Иранския режим на шах Пахлави е осигурявал възможност за частна инициатива, но репресивния апарат е потушавал всякаква форма на протест от обществото. В революцията участват не само последователите на религиозния водач аятолах Хомейни, ами и много други организации. Ислямистите са малцинство сред останалите – комунисти, демократи, социалисти, националисти, като за всяка група отговарят десетки организации. Ислямисткия блок, макар и малцинствен, е единствения добре организиран, с изградена структура в обществото, което помага на религиозните да вземат властта, която държат и до днес.
Египет днес е по-близко до Иран през 1979, отколкото до Източна Европа през 1979 – налице е пазарна икономика, режимът се ползва с подкрепата на САЩ, армията е силна, а полицията – недосегаема. Населението е репресирано и бедно. Сред протестиращите в Египет днес са главно демократично и/или светски настроени хора, но те нямат нито организация, нито лидери, нито традиция. Сложения за модел на революцията Ел Барадей е по-скоро кукла за западните държави, отколкото реално лидерска фигура. Той не притежава подкрепата на сериозна част от египетското общество.

Освен анти-правителствени протести има и про-правителствени, като в много от случаите става дума за изпратени или платени от властта полицаи в цивилни дрехи. Служителите на органите на реда имат елитен статут в обществото, ползват се с редица официални и неофициални привилегии, а престъпленията им остават безнаказани поради липса на качествена съдебна система.
По време на протестите се наблюдават и мародерства – грабени са домове, както и музеи, съдържащи исторически и културни артефакти от хилядолетия преди новата ера. Това напомня бегло на един срамен аспект от френската буржоазна революция – статуите на 12-те крале на Израел над главния вход на парижката св. Богородица са най-новия елемент от цялата вековна постройка. По време на революцията са разрушени от тълпите, действащи с убеждението, че това са „12-те“ крале на Франция.

ИЗХОД

Възможните изходи са няколко. Два от вариантите са обсъдени по-горе – идването на демократични или религиозни управници на власт по недемократичен начин (невъзможно е днес да се организират демократични избори от недемократичната власт). Остава варианта и Мубарак да запази властта си, което с всеки изминал ден се приближава повече до научната фантастика. Най-вероятния изход (който вече влиза в действие) е военните да поемат властта, да изгонят Мубарак и да започнат бавен преход към либерализация и демократизация, като приемат част от демократичните организации във властта.
Вдъхновението идва от Тунис, но Египет винаги е считан за центъра на арабската култура и политическа мисъл. В Алжир и Йемен се появяват сходни, макар не и толкова бурни движения. Държави като Йордания също не са имунизирани срещу подобни събития.

Има още

Размяна на огън в Корея – дипломация или война?


На 23-ти Ноември, 2010 година, в световния печат за броени минути се появиха притеснителни заглавия като „Северна Корея нападна Южна Корея”, „нова севернокорейска агресия”, а в по-крайните случаи читателите се натъкнаха на „започна нова война между корейските държави”. Причината беше размяната на огън между севернокорейската и южнокорейската армия. Но дали апокалиптичните прогнози отговарят на вероятния развой на събитията? И какво значат подобни „взаимодействия” между двете корейски държави? Начало на военни действия или дипломатически маневри?

За цинично успокоение може да се даде фактът, че подобен тип инциденти не са рядкост. Всъщтност, в повечето (!) случаи те са циклични и далеч не става дума за случайни, импулсивни или непремислени действия отстрана на самостоятелно действащи корейски военни.

  • на 10-ти Ноември, 2009, в оспорваните териториални води се разменя огън между военни кораби на двете държави. Предполагаемо загиват 10 севернокорейски войника.
  • на 26-ти Март, 2010, южнокорейският военен кораб Чеонан е потопен край остров Панендо. Островът е едностранно обявен за част от Южна Корея през 1953, което не се приема от правителствата в севера. Южнокорейско разследване установява, че корабът е потопен от севернокорейско торпедо, но Пхенян отрича каквото и да е участие. В атаката умират 46 души, над 50 са ранени, а като резултат Сеул провежда най-масивното учение за борба с подводници в историята.
  • през Август, 2010, в отговор на южнокорейско военно учение са изстреляни над 100 артилерийски снаряда от севернокорейската армия, които попадат в собствената им територия, но заплашително и символично близо да границата с юга. Не се стига до преки сблъсъци. Ден по-рано южнокорейска рибарска лодка е пленена в оспорваните води.
  • в последните 60 години е имало безброй инциденти, в които рибарски лодки навлизат в „вражески” води, севернокорейски агенти отвличат или убиват граждани от близките до границата южнокорейски градове и много други. Няма официално подписан мирен договор между двете страни и корейската война все още не завършила, макар на 27 Юли, 1953 да е подписано прекратяване на огъня (между Вашингтон и Пхенян, без Сеул).

Почти няма държава в света, която да няма официални и неофициални териториални диспути. Корейският случай обаче е уникален – двете държави са наследници на една и съща култура, народът и езикът са еднакви. И двете са силно военизирани и са последния ясно очертан остатък от студаната война – все още действат правилата на „двата лагера”. След Корейската война и в двете държави на власт идват репресивни диктатури (като юга не отстъпва на севера). През 50-те години според редица показатели Корея се е нареждала до Афганистан в развитието си. Разликите почват именно тук – днес Южна Корея е изключително богата страна и според Световната банка е на 26-то място в света по брутен вътрешен продукт на глава от населението. Държавата е водеща в електрониката и се води една от най-компютъризираните нации, както и сред първите 20 в света според индекса за човешкото развитие. Страната отдавна е заменила военната хунта с пълноценна демокрация.

СЕВЕРНА КОРЕЯ е пълната противоположност – това е най-репресивната държава в света. В няколко исторически периода поликитаката на правителството довежда до нечувани гладове, като през 90-те години умират 2 милиона души (10% от населението). Брутният вътрешен продукт на глава от населението е между 1 към 17 и 1 към 25 от този на Южна Корея. За сравнение – в случая на източна и западна Германия през 1990 това съотношение е едва 1 към 2. В страната не съществуват избори, всички медии са държавни, а концентрационните лагери на са спирали да работят от 1953. За повече информация виж Бъдещето на Северна Корея – империя или провинция?

РАЗМЯНАТА НА ОГЪН между двете държави преди няколко дена е станала след проведено от Южна Корея военно учение близо до оспорваната морска граница, за което Пхенян предварително предупреждава, че няма да бъде толерирано. Ден по-рано правителството в Сеул съобщава, че обмисля да поиска от САЩ разполагане на ядрени установки в страната. Това пък е отговор на мнението американският ядрен физик Зигфрид Хекер от университета Станфорд, който преди 2 седмици бе официално поканен в Северна Корея. Въпреки наложените санкции, Корея е успяла да изгради „ултра-модерен ядрен център” и около 2000 центрофуги вече са работещи, твърди щатския експерт. За ООН и САЩ това е ясно доказателство, че ядрената програма на Пхенян се ползва със значителна финансова и техническа подкрепа (от Китай), а правителството в Сеул зачита това за пряка опасност за страната. Според професорът от сеулския университет Кукмин – Андрей Николаевич Ланков (руски есперт по корейска литература и история, както и водещ анализатор на севернокорейската политика), има известна вероятност наистина да става дума за инцидент – самостоятелно решение на корейски военен, а не предвидено по този начин действия на правителството. По-вероятно е обаче, твърди Ланков, да става дума за преднамерен ход на Пхенян. Възможните обяснения според него са няколко : – демонстриране на сила след като преди месец и половина официално бе посочен 28-годишния син Ким Чен-Ун за наследник на сегашния лидер (и негов баща) Ким Чен-Ир (повече информация). Подобни ходове са извършени и през 1994 когато след смъртта на баща си – Ким Ир-Сен, на власт идва сегашният лидер (което се явява началото на първата комунистическа династия). – типичната за Пхенян политика на зигзагообразно нажежаване и охлаждане на напрежението, от което на практика правителството често получава дивиденти като повече хуманитарна помощ или дипломатичеса тежест при преговорите за ядрено разоръжаване. Вземайки предвид милионите умрели от глад през 90-те и ефектът, който едно теоретично обединение между двете държави би имал върху икономиката на юга, не е случайно, че най-големите доставчици на хуманитарна помощ са именно „предателска Южна Корея, империалистическа Япония и капиталистическите САЩ. А всичките са склонни да компенсират Пхенян ако се откаже от ядрената си програма.

В действителност, никому не са изгодни резки промени в статуквото, според Ланков и редица други анализатори :

  • за Южна Корея присъединяване на севера би означавала финансова катастрофа, надминаваща многократно проблемите при обединението на Източна и Западна Германия през 1990. Нелегалните северни гурбетчии в Китай се радват на надница от 2 долара (цяло състояние по техните стандарти), докато средния южнокореец изкарва средно по 60 долара на ден.
  • за Северна Корея резки промени биха довели не само до криза (позната на всички държави от бившия соц.лагер по време на прехода). Според Ланков лидерите не изключват възможността от т.нар. „румънски преход” – в края на 1989 дългогодишният румънски диктатор Николае Чаушеску е набързо осъден на смърт и разстрелян, единствения подобен случай в източноевропейската перестройка. „Самоубийци на север няма” казва Ланков, обобщавайки тази ситуация. Реформи от китайски тип също са трудни за постигане – по-скоро биха довели до хаос и срив. Мирно обединение на двете държави в най-добрия случай би означавало за върхушката в Пхенян край на властта им, а в най-лошия – смъртна присъда.
  • за Китай криза и смяна на властта в Северна Корея би означавало внезапен поток от бежанци, икономическо бреме и най-вече хаос в държава с развита ядрена програма и гигантска армия.

ОГРОМНИЯТ АРСЕНАЛ НА СЕВЕРНА КОРЕЯ е и сред най-големите притеснения на Вашингтон и Токио, освен икономическите последици. Със своите 1.1 милиона войници и над 8 милиона запазняци, Северна Корея разполага с четвъртата по големина армия в света, огромен брой танкове, самолети и други оръжия и не на последно място – действаща ядрена програма. След падането на комунизма в източна Европа, в конфликтните точки по света – Африка, Близкия изток, Индокитай, Латинска Америка, се наблюдава многократно увеличение на нелегалната оръжейна търговия, а корупцията сред военните коства на държавите от бившия СССР и неговите сателите хиляди „безследно изчезнали” тона оръжие. Разпадането на държава като Северна Корея не изключва вероятността радикални терористични групировки (с които е доказано, че Пхенян има дългогодишни отношения) да се сдобият с конвенционални или ядрени оръжия. Последиците са неприемливи за САЩ, Япония, както и за целия свят.

ДИПЛОМАТИЧЕСКИ МАНЕВРИ е другото тълкование на подобни гранични сражения. Много анализатори определят този подход като държавен рекет, тъй като най-често „прегрешенията” се награждават с увеличение на хуманитарната и финансова помощ. В отговор на атаката Сеул временно прекрати изпращането на помощ към северния си съсед, а управляващите изказват позицията, че цикълът на „възнаграждаване на злодеяния” трябва да се пресече. Сегашния президент на Южна Корея е Лий Мун-Бак, представител на консервативната партия, чиито идеологически корени стигат до генерал Пак Чон-Хи, дошъл на власт след военен преврат. Ръководената от него военна хунта не отстъпва по репресивност на севернокорейския си аналог. През 1979 година президентът е лично застрелян от директора на корейското разузнаване, но именно мълниеносните реформи на Пак Чон-Хи помагат на страна не само да задмине Северна Корея , но и да стане впоследствие една от най-развитите и богати държави в света.