Сирия – арабската пролет или ислямистката зима?


Преди близо две години в арабския свят започнаха бурни демонстрации, които прерастнаха в революции и граждански войни. Основните причини, които протестиращите изтъкваха, бяха липсата на свобода на словото, липсата на свободни демократични избори, високите нива на безработица, бедност и липса на адекватно образование. Като „лице на революцията” светът виждаше млади, модерно облечени момчета без бради и незабулени момичета. Доводът на светските диктаторски  режими, че именно те са единствената защита срещу ислямизма, беше отхъврлен от революцията.

Виж също :
Протестите в Сирия
Египетските протести
Развитие на войната в Либия
Либийския фронт – противоречиви сигнали
Либия и Запада – а сега накъде?
Турция – нова Османска империя или следващият член на ЕС?
Реформите в арабския свят

Сирия

След площад Тахрир, гражданската война в Либия и Йемен, днес светът наблюдава внимателно случващото се в Сирия. Държавната цензура и отказът да бъдат допуснати журналисти в повечето точки в страната е причина да има неясното около събитията. Но за да се разбере по-добре сегашното положение е нужно да се разгледат няколко аспекта от сирийското общество, както и заобикалящите страни.
Има още

Протестите в Сирия


Вече близо половин година огънят на т.нар. Арабска пролет бушува в Близкия Изток и северна Африка. На 5-ти Януари, 2011, тунизийският уличен търговец Мохамед Буазизи от отчаяние се залива с бензин, запалвайки не само себе си, но и целия регион. 9 дни по-късно 23-годишното авторитарно управление на президента на Тунис Бен Али приключва, а цената е над 200 убити. След по-малко от месец същата съдба спохожда и Хосни Мубарак – спиращите дъха многомилионни демонстрации на площад Тахрир, сблъсъците между протестиращите и органите на реда (убитите са над 800) и идването на армията прекратяват 30-годишното управление на диктатора в страната на фараоните. Домино-ефектът достига и Либия, намираща се вече 42-години под властта на най-ексцентричния от всички арабски диктатори – Муамар Кадафи, най-дълго служилия държавен глава днес. Но заразлика от Египет и Тунис проблемите не се ограничават до улични сблъсъци и стачки, а за отрицателно време страната изпада в състояние на гражданска война, която до днес е отнела живота на около 15,000 души. Протестите се разпростират до Бахрейн, Саудитска Арабия, Йордания и др., навсякъде със своите различия, но и общи черти. Но освен Либия, единствено в Йемен и Сирия прерастват в нещо повече. Виж също Египетските протести.

Населението на Сирия

карта на религиозните групи в Сирия

Сирия е арабска държава, но със значителен брой малцинства, най-голямото от които са кюрдите, представляващи 10% от населението, но мнозинство в някои северни райони на страна (част от Кюрдистан). По-силно е религиозното разделение в страната – мюсюлманите сунити, не всички от които са араби, представляват около ¾ от страната. Мюсюлманите алавити, често описвани като секта на шиитския Ислям, представляват 10-15% от населението, а християните – около 10%. Заразлика от своите съседи Ливан и Ирак, в Сирия традиционно има относително разбирателство между отделните религии и народи, с някои изключения. Но макар страната да бе рекламирана като пример за толерантност, етническите и религиозните различия и вражди се използват в сегашната криза.

Династията Асад

През 1963 година в Ирак и в Сирия на власт идват Баас, арабската националистическа, социалистическа партия. По-късно след вътрешнопартийни преврати начело на двете нации застават Саддам Хюсеин и Хафез ал-Асад. Властта на втория в Сирия продължава до смъртта му през 2000 година, след което е наследен от сина си Башар ал-Асад, сегашен президент на страната. Макар да управлява страна от 40 години, „династията” Асад спада към малцинствената религиозна група на алавитите, традиционно заемащи по-ниско положение в обществото. С идването на власт управляващата фамилия започва да слага алавити в повечето висши държавнически и военни постове. От самото си начало социалистическата власт се опитва да се справи с ислямистките терористи, водещи открита война срещу правителството и светските му устои. Кулминацията идва през 1982 в гр. Хама – над 30,000 души са убити, с което правителството слага край не само на ислямистката опозиция, използвана често като плашило, но и на всякакво открито инакомислие и несъгласие с думата на Баас. .

През 1970-1971 йорданската власт води военна кампания срещу водената от Ясер Арафат Организация за Освобождение на Палестина (ООП), която атакува оттам Израел, създава „държава в държавата” и се опитва да свали властта в Аман. Сирийските войски нахлуват в Йордания на помощ на ООП, като Хафез ал-Асад взема ключова роля във военната операция. Виждайки огромна заплаха за властта си, йорданският крал Хюсеин се обръща към САЩ, молейки за израелска военна интервенция – прелитащите над сирийските танкове израелски самолети успяват да сплашат тогавашния сирийски президент и армията се изтегля, а Йордания успява да изтласка ООП в Ливан. Хафез ал-Асад, ръководил военната операция и настоявал за разширяване на фронта, идва на власт след вътрешнопартиен преврат след няколко месеца.

През 1973 Сирия (вече с Асад на президенския пост) и Египет нападат изненадващо Израел в деня на Йом Кипур, еврейския празник на прошката (виж също : документален филм за войната на Йом Кипур). Макар войната да завършва с военен провал на арабската инициатива, египетския президент Ануар Садат става първия арабски лидер, който започва преговори с Израел, посещава Тел Авив и подписва мирен договор. Страната му си връща Синайския п-ов, богат на петрол, три пъти по-голям на площ от Израел и разположен стратегически между Суецкия канал и Червено море. Сирия обаче не приема мирния договор, продължава враждебната си политика спрямо Израел, а отношенията между Дамаск и Кайро охладняват.

Ливански протест против сирийската окупация, Кедровата революция, 2005

Изтласкани от йорданците, ООП се установяват в Ливан, където също се опитват да създадат „държава в държавата”. Това довежда през 1975 до началото на Ливанската гражданска война, продължила 25 години. Година по-късно Хафез ал-Асад изпраща войски в Ливан. Сирийската окупация продължава близо 30 години и отнема живота на десетки хиляди ливанци. През 2005 в бомбен атентат е убит ливанският държавен глава Рафик Харири, смятан от мнозина за ключова фигура във възстановяването на Ливан и сближаването на страната със Запада. Все още не е ясно дали сирийското правителство или поддържаната от тях и Иран терористична групировка Хизбула са организирали атентата, но след убийството има масови протести (т.нар. Кедрова революция, виж документален филм), които успяват в крайна сметка да накарат сирийските войски да напуснат страната, слагайки край на 30-годишната окупация. Атентатите срещу анти-сирийски политици продължават и след това, а половината от управляващата клика все още е под диктовката на Дамаск. Преди гражданската война и сирийската окупация Ливан е считан за „малкия Париж на Близкия Изток“ или „средиземноморския Лас Вегас“. Конкурсите „Мис Европа“ 8 пъти са провеждани в Бейрут, а в сферата на киното, музиката, туризма и спорта, Ливан е бил първенецът на арабския свят.

Репресивността и бруталността на сирийския режим днес нямат аналог в арабския свят, с изключение на „лудото куче на Близкия Изток“ – Муамар Кадафи.  За сметка на това социалистическата политика на страната носи и голяма модернизация. През управлението на партия Баас се вижда значителен напредък в сферата на образованието, медицината, социалното осигуряване; Асад е „сирийският Насър”. Постепенно обаче интензивността на реформите намалява и на преден план отново идват репресиите и липсата на каквито и да е свободи. След смъртта на Хафез ал-Асад неговият син Башар поема властта, а брат му Махер поема командването на Републиканската Гвардия. Следва кратък период на либерализация, в който властта гарантира свобода на словото и печата, а дисиденти се завръщат в страна. Използвайки похватите на съветския лидер Никита Хрушчов, Башар ал-Асад бързо праща старите и новите си политически опоненти в затвора, слагайки край на свободата и либерализацията. Следващите 10 години от управлението му са белязани от непрекъснато обещания за реформи.

Протестите през 2011

анти-правителствени протести в Сирия, Март, 2011

Протестите в Сирия започват още през Януари, но интензивността им е малка, сравнена с Тунис, Египет, Бахрейн и особено Либия. Башар ал-Асад уверява света, че народът му го обича, как той е единствения гарант за мир в страната, а правителствения апарат и държавните медии непрекъснато обвиняват Израел, САЩ и Европа за протестите в страната. Бързо обаче демонстрациите и стачките прерастват във въстание срещу властта, отнело засега живота на около 1,700 сирийци, което е повече от жертвите на всички арабски протести взети заедно, с изключение на Йемен и Либия. Половинчатите обещания на президента не само не успокояват страстите, а разгневяват допълнително населението. Режимът прибягва до изпитани тактики – „спонтанни” про-правителствени протести в столицата, каквито света видя и в Либия, и Египет. „Спонтанни” протести на израелско-сирийската граница, които се превърнаха в опит за нахлуване в Израел. Интересно е, че същия ден сирийската държавна ТВ предложи на зрителите си 24ч покритие на „спонтанните протести”, но репортажи за убитите в сирийските градове и села отсъстваха. Държавните медии продължиха да обвиняват ционистките, капиталистическите и империалистическите врагове на страната в подклаждане на протести в иначе спокойна и безгрижна Сирия.

сирийски бежански лагери, южна Турция

Про-правителствени сирийски блогъри в цял свят бяха и още са активизирани да отразяват щателно всички про-правителствени демонстрации, „манипулации на западните медии” и речи на президента, поставяйки в статиите си знак за равенство между сирийския патриотизъм и Башар ал-Асад. За сметка на това, както и в сирийските държавни медии, така и в тези блогове на десетките хиляди убити, ранени, арестувани или избягали в съседна Турция (по последни данни бежанците от Сирия са 10,000-15,000) почти не се отделя внимание. И ако това се беше случило преди 10 години нямаше да има особено значение, но блоговете, Фейсбук, Туитър и Скайп са основното оръжие на Арабската пролет. Идващото поколение ще даде оценка.

ПР-похватите на властта обаче нямаха желания ефект, а даже и допълнително разяриха част от обществото, чиито искания бяха окачествени като „чуждестранен заговор”. Именно заради това Дамаск започна да въоръжава редица алавитски (шиитската секта, към която управляващата фамилия принадлежи) села като предупреждение към сунитското мнозинство. Бяха използвани и услугите на Шабиха – управлявана от роднини на президента тежковъоръжена милиция, действаща като криминален синдикат. Основните й дейстности са рекет, грабежи, контрабанда на оръжия и наркотици. Бабаити от Шабиха заедно с армията и полицията потушават протестите, като най-явно бе присъствието им в потушаването на протестите в Латакия, област в Сирия с голям брой алавити и родно място на управляващата фамилия. По данни на посланника на САЩ към ООН Сюзън Райс, Дамаск се ползва с помощта на иранското правителство, което е изпратило войски от Армията на Пазителите на Ислямската Революция, което Техеран отрича.

Шабиха – правителствена мафия

Хама

протести в Хама, Юни, 2011

Градът Хама винаги е имал слава на по-консервативен и религиозен. Именно там през 1982 е и центърът на Мюсюлманското братство, чиито атентати срещу правителството довеждат до брутално потушаване на въстанието, отнело живота на 30,000 само в Хама. Макар опозицията да е смазана, лоялността на Хама винаги е била под въпрос. Когато Хафез ал-Асад умира през 2000 година единствено от правителствените сгради в града биват издигнати черни знамена. През 2011 именно в Хама са организирани най-мащабните демонстрации, довели до уволняването на губернатора на провинцията, обграждане на града от армията и множество жертви (само на 3-ти и 4-ти Юли са убити над 75 души в града). Но при сравнение с други градове се вижда ясна разлика в държавната тактика – голяма част от армейските части остават в периферията на Хама, а според някои активисти сред 3-ти Юли Дамаск изтегля някои от по-известните и агресивни членове на службите за сигурност, ход, тълкуван като опит да се избегне символично повторение на събитията от 1982.

Вероятно правителството се надява да спечели войната на изтощение – в момента в града не работят банки, служителите на водо- и електроснабдителните администрации са спрели да ходят на работа, регулировчиците са изчезнали от града, сметосъбиранети е прекратено, а армията е блокирала пътищата към града. Активистите се надяват, че ще успеят да последват примера на няколко либийски града, които след като излизат извън контрола на Кадафи започват да организират сами администрацията си, осигурявайки нощни патрули, почистващи групи и др. за населението. Сирийските протестиращи разполагат контролни пунктове в града, изисквайки документи за самоличност на шофьорите, но в опит да се дистанцират от властта и да демонстрират добрите си намерения се извиняват за проверките и често черпят водачите с бонбони. Човешки жест, показващ че въстанието се изразява не само на политическата сцена.

Реакциите

Сирия разчита на добрите си отношения с Русия и Китай, които защитават арабската държава с правото си на вето в ООН. Но ЕС, най-големия търговски партньор на страната, налага икономически санкции на режима, допълнително усложнявайки ситуацията за управляващата клика. От региона единствено ислямистката групировка Хизбула в Ливан и правителството на Иран подкрепят сирийския режим, обвинявайки „външните фактори” за ескалиране на напрежението. Редно е да се спомене, че при сравнение с Египет и Тунис, в Сирия относително голям брой от жертвите (няколко стотин души) са войници и полицаи. Властта непрекъснато излъчва кадри от убити свои служители, наричайки протестиращите „въоръжени банди” и терорести, платени от Вашингтон и Тел Авив. Според скорошните публикации САЩ са финансирали някои анти-правителствени организации и медии, но няма сериозни доказателства, които да сочат за връзка между въоръжените сблъсъци и други държави. От демографска гледна точка основните опоненти на властта са арабите-сунити. Християните действат по-плахо, опасявайки се, че предупрежденията на правителството, че ислямисти могат да завземат властта ще се окажат верни. Кюрдите, макар и мюсюлмани, се опасяват техните протести за равни права, гражданство и положение в страната да не бъдат тълкувани като сепаратистко движение, поради което дори в изцяло кюрдските градове и села лозунгите са внимателно подбрани.

Изход

Активистите днес гарантират, че дните на Асад са преброени, но властта му успява да се задържи, до голяма степен благодарение на елитните армейски части и Републиканската Гвардия, намиращи се под контрола на семейството. Засега опозицията отхвърля предложенията за диалог от правителството, настоявайки атаките срещу населението да спрат. Малко са и хората, които свободно подкрепят Асад, извън столицата, алавитските и държаните под контрол райони. Макар правителство да използва вечно дебнещия зад ъгъла ислямизъм, в Сирия Мюсюлманското братство (МБ) никога не е имало тази подкрепа, която има в Египет. В страната на фараоните, дори в контролираните от Хосни Мубарак избори, МБ успява да вземе 25-30% от гласовете на избори. По различни оценки в Сирия МБ би имало подкрепата на 5-10% от населението. Не е ясно и дали Дамаск няма да прибегне до война с Израел директно или чрез сателита си Хизбула, използвайки „стария враг” като обединяващ фактор. Вероятно би имало известен ефект, но би създало съвсем реалната заплаха от война с превъзхождащата израелска армия – също опасност за Асад. Основната причина за многото жертви е, че заразлика от Египет и Тунис, в Сирия армията не застана настраната на народа. Има дезертьори, но все още силовите структури са под контрола на властта. Сирия има и далеч по-добър контрол върху средствата за масова комуникация – Фейсбук, Скайп, Туитър, информационната инфраструктура на въстанието. Неслучайно събитията в Египет бяха наречени „Фейсбук революцията”. Но докато дългогодишния съюзник на властта в Кайро – САЩ, застана на страната на протестиращите и имаше немалка роля в свалянето на Хосни Мубарак, отношенията между Вашингтон и Дамаск са повече от студени. Големият брат на Сирия – Русия, застава твърдо зад своя съюзник, както и азиатския гигант Китай, военен и политически партньор на режима на Асад. В различните арабски държави резултатът от протестите бе различен, в някои все още продължават, в трети – прерастват във въоръжени сблъсъци. Времето ще покаже каква ще бъде съдбата на Сирия.

Виж също

Либия :

Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986

Либия и Запада – а сега накъде?

Либийския фронт – противоречиви сигнали

Развитие на войната в Либия

Синът на Кадафи умира след бомбардировка на НАТО

също :

Египетските протести

WikiLeaks – дипломатическата бомба в Близкия Изток

Тихия палестински проблем – Ливан и Йордания

Реформите в арабския свят

Абу Джихад и израелския рейд в Тунис

Война или улична престъпност


В медиите днес ежедневно се съобщава за смъртни случаи в т.нар. горещи точки на планетата. Вниманието, което се отделя на различните военни конфликти е непропорционално голямо на социалното им измерение. Всеки човешки живот е безценен, но дали войните са най-големия масов убиец в 21-ви век? Всеки ден десетки умират по улиците на Йемен и Сирия, но в Бразилия, Ямайка и Салвадор уличната престъпност отнема живота на стотици ежедневно.

ДЕФИНИЦИЯ

Когато се говори за войните във Виетнам, Ирак и Либия се диференцира между „конвенционални”, „неконвенционални” и „асиметрични” военни действия. Под конвенционална война се разбира конфликт между две редовни армии, на две държави, изправящи се една срещу друга с всичките си войници, танкове и самолети. При асиметричните (неравнопоставени) воении действия една редовна армия се изправя срещу терористи и партизани. Асиметричните военни действия са един от двата типа неконвенционални войни, като вторият е между две или повече паравоенни формирования. Причините и поводите за всяка война са различни – геопотилитечески интереси, сигурност, идеологически причини и др. Ако всички тях сложим под общия знаменател „обикновени войни”, то по-лесно ще ги разграничим от уличните, криминални сблъсъци между враждуващи банди, картели и кланове. Икономическият и битов резултат от общата престъпност трудно може да бъде измерен, но най-явния показател, който е и основно средство за сравнение между обикновените и уличните войни са убийствата. В световната статистика е въведена величината брой убийства за година на 100,000 души от населението, или степен/ниво на убийства (от английски murder rate). Ако в държава с население 5млн. души бъдат извършени 250 убийства за една година, то степента на убийства ще бъде 250х100,000/5,000,000=5 – 5 от всеки 100,000 жители са били убити. Естествено, има известно разминаване между различните източници; важи и за България (виж по-долу).

БЪЛГАРИЯ

България е страна със сравнително висока престъпност – криминалният фактор не само ощетява държавата с милиарди всяка година, но задушава икономиката и спира развитието на страната. В модерния български фолклор се е появила поговорката „всяка държава си има мафия, но в България мафията си има държава”. Но докато престъпниците, носещи вратовръзки и движещи се с Мерцедеси са ежедневен пробелм за българската администрация, полиция и т.н., то убийствата в България са сравнително рядко срещано явление. През 2007 година в България според различните формални и неформални източници нивото е било между 2.2 и 3.4 на всеки 100,000. За сравнение в САЩ през 2008 е 5.4 по данни на Федералното бюро за разследване (ФБР). Това е и най-големия брой убийства към глава от населението в развитите страни.
Основните източници на информация за убийствата в страната са МВР и НСИ (Национален статистически институт), като в първия случай анализа на данните не бива обявен публично. Своята статистика НСИ изготвя на база смъртните актове от всяка една община, поради което се получават значителни разминавания с официалните полицейски данни, за които често се спекулира, че прикриват част от истината.

Преобладаващите причини за убийства са различни за всяка държава. В България мнозинството от убийствата са в следствие на битови разправи, в Ирак най-честата причина са терористични атаки, в Салвадор – сблъсъци между враждуващи банди, в Северна Корея пък са в резултат на държавния апарат.

ЕВРОПА

Статистика за настоящи, кандидат и потенциални членки на ЕС, както и Швейцария, Лихтенщайн, Исландия и Норвегия – брой убити на 100,000 души :

* Северна Ирландия (част от Обединеното Кралство); **включва Уелс, но не и Шотландия и Ирландия; ***Княжество Лихтенщайн; ****Велико Херцогство Люксембург.

Според тази класация, данните за която са взети от EuroStat (без Латвия, която иначе би трябвало да бъде на второ място), България се нарежда на 7-мо/8-мо място в Европа, но за статистиката са отчетени официално обявените от МВР данни. Според по-високите независими и неофициалнr оценки България задминава Финландия и Черна Гора.
Редно е да се спомене, че пикът в българската престъпност или поне в извършените убийства е отминал, за повече информация виж Тенденции на престъпността в България 2000-2005 г. След 1989 започва ръст на годиншия брой извършени убийства, стигащ връх през 1994 – 492 убийства или близо 6 на 100,000 души. Оттогава насам годишния брой спада, като днес нивото на убийства в страна е сходно с това от края на комунистическата ера.

 Данни за смъртните случаи в Ирак, за повече информация виж Статистика за жертвите в Ирак и анализ на кюрдския и шиитски сепаратизъм :
.

Сравнение между броя убийства за 100,000 души от 1990 до 2009 за Русия, България, САЩ, Великобритания, Ямайка, Салвадор и Колумбия :
.

САЩ

САЩ традиционно имат висока престъпност и голям брой убийства (статистика за САЩ 20-ти век

. Още от самото си създаване, до епохата на Дивия Запад, гангстерските войни през 30-те и уличните войни от 80-те насам, Америка винаги е имала славата на една от най-размирните държави в развития свят. САЩ са също така и на първо място в света по брой оръжия в граждански ръце (и като брой, и отнесено към населението), както и по брой затворници (също като брой и отнесено към населението). Разликите между убийствата на глава от населението за отделните щати и градове обаче са далеч по-големи от средното отклонение в стойностите в България, Великобритания, Германия, Русия. Докато средното ниво за Америка е 5.4 на 100,000, то в някои градове това е далеч по-високо :

ОГНЕСТРЕЛНИ ОРЪЖИЯ В БЪЛГАРИЯ

Като наследство от комунистическата ера, в България законите за притежание на оръжие са изключително стриктни – едва 255,000 българи (от 7,5 милиона) имат разрешително за оръжие, като общия брой притежавани оръжия е 330,000 по данни на МВР. 126,000 са регистрираните ловци в страната. Общо 138,000 български граждани имат разрешително за КНО (късо нарезно оръжие – пистолет или револвер) с цел самоотбрана. От тях пък 75,000 са бивши военни или полицаи. Което означава, че от обикновените български граждани, неслужили в полицията и армията едва 63,000 души имат право да носят пистолет със себе си за самоотбрана. Ако вземем общия брой (регистрирани, легални) оръжия в страната – 330,000, се получава, че на всеки 100 българи се падат 4.4 единици оръжие. В тази статистика не влиза обаче огромния брой незаконни оръжия в страната, с които се извършват голяма част от престъпленията. Стриктните закони за притежание на оръжие въздействат единствено върху редовите граждани, които спазват закона, докато за криминалния контингет гласуваните закони не са от особено значение. Ако законите за притежание в България се променят това не би оказало особено въздейства върху броя нелегални оръжия (огромна част от които са притежавани от престъпници). За повече информация виж Последици от разпространението на огнестрелни оръжия сред населението.

ОРЪЖИЯ=УБИЙСТВА?

У нас, а и по цял свят е разпространен митът, че високата престъпност и големия брой убийства са пряк резултат от наличието на огнестрелни оръжия и законите за притежанието им. Поддръжниците на тази теза често посочват САЩ – сред богатите страни тя е с най-голям брой убийства на всеки 100,000 души, а американската нация е най-силно въоръжената на земята. По притежание на оръжия Америка се нарежда на първо място като брой и брой на глава от населението. Докато за всеки 100 българи има 4.4 оръжия, то за същия брой американци американци има 89.3 единици. Изключвайки армиите, в САЩ се намира всяко трето оръжие в света. Привържениците на стриктните закони посочват това като причината за високата престъпност и големия брой убийства в страната на неограничените възможности. Но бърз поглед на статистика опровергава тази теза :

Изводът е, че не бива да се търси математическа зависимост между тези величини. Престъпността се влияе от редица фактори – социална история, манталитет, безработица, отглеждане на наркотици и др. Сегрегацията на расови и етнически малцинства, дори и да не е на законова основа, е предпоставка за престъпност и насилие. Докато в България културата на уличните банди е почти чужда, то в страни като САЩ, Салвадор, Бразилия, Колумбия, Ямайка, ЮАР, Белиз и др. е дълбоко вкоренена в манталитета на голяма част от населението.

СВЕТОВНА СТАТИСТИКА

Световна статистика за брой извършени убийства на всеки 100,000 граждани. Бележка – данните са от различни източници и е възможно известно отклонение.

РОС КЕМП ЗА БАНДИТЕ

Рос Кемп е британски журналист, направил документални филми за войната в Афганистан, сомалийските, индонезийските и нигерийските пирати, както и различните улични банди по света. Водещият се среща с членове на американските негърси банди Крипс и Блъдс, членове на Арийското братство, Мексиканската Мафия (име на банда в американските затвори), членове на паравоенните формирования в Колумбия, членове на Мара Салватруча (МС13 – най-голямата банда в света, Салвадор), руски нео-нацисти, както и с български, бразилски, южноафрикански, новозеландски, британски, ямайски и др. банди. В другите си предавания се среща с терористи от различни държави, както и сомалийски, нигерийски и индонезийски пирати.
всички документални филми на Рос Кемп, торент
епизод на „Рос Кемп за бандите“ – за циганските банди в България, торент

Докладът „Голдстоун” понася още един удар


След последната широкомащабна операция на Израелските отбранителни сили (ИОС) в ивицата Газа през 2008-2009, ООН издаде доклад за военните действия на двете страни, получил гражданственост като доклада „Голдстоун” (южноафриканския съдия Ричард Голдстоун бе ръководителят на мисията). Изводите от доклада са наистина поразителни – огромен брой цивилни жертви, военни престъпления от двете страни и др. Но още от самото си начало доклада беше критикуван от редица организации. Преди няколко дена (Петък, 1-ви Април, 2011) и самият Ричард Голдстоун се отрече от собствения си доклад в открито писмо до Вашингтон Поуст. „Ако знаех тогава това, което знам днес, докладът „Голдстоун” щеше да бъде различен документ”, заявява южноафриканския съдия. Но защо?

Докладът „Голдстоун” е публикуван близо 9 месеца след края на 3-седмичната война и се състои в 452 страници, в които детайлно е описана работата на малкия екип на ООН. Сред основните критики към доклада могат да се посочат повърхностността му, едностранчивостта му, факта, че е изграден на съмнителни или противоречащи мнения/интервюта или информация, предоставена от Хамас (примерно – жертвите от войната).

МЕТОДОЛОГИЯ

От 37-ма до 45-та страница от доклада (параграфи 151 до 175) е описана подробно методологията, с която екипът на ООН събира информация. Именно тук са основните недостатъци – в параграф 159 от доклада са посочени някои от източниците :
a) доклади на палестински, израелски и международни организации, медийни репортажи, информация от неправителствени организации, както и написаното от аналитици и академици по отношение на конфликта
b) 188 индивидуални интервюта с жители на Газа
j) публични изслушвания в ивицата Газа на пострадали или свидетели (своеобразни беседи)

Това са някои от източниците на мисията, не всичките, но именно те оформят фактологическото ядро на доклада. Това, което Р. Голдстоун пропуска е, че малката ивица е дом на 1.5 милиона души, които от 2007 са под тоталния контрол на ислямистката групировка Хамас. Две години след едностранното, безусловно и пълно изтегляне на Израел от ивицата и една година след демократичните избори в Палестина, които довеждат до гражданска война между Фатах и Хамас, ислямистката организация започва наречения от някой „процес на бавно талибанизиране“. Подчинените на Исмаил Хания отстраняват всякаква съпротива и въвеждат закони като рязане на ръце на крадци, забрана за публичен разврат (което включва всичко от рекламиране на сутиени в магазини за дамско бельо до плуване на момчета и момичета в един и същи басейн едновременно), на жените е забранено да танцуват, да плуват без хиджаб (покривало за лицето) и т.н. И е напълно разбираемо, че в тази ситуация палестинците, хора като всички останали, не биха имали смелостта да изказват свободно мнението си. В територия под тоталитарна власт, без никакви свободи, е повече от нелогично да приемем като валидни публичните показания на десетки хора, контролирани от органите на Хамас. Еквивалентно можем да разгледаме севернокорейско изследване на севернокорейското отношение към Ким Ир-Сен и Ким Чен-Ир. Индивидуалните интервюта също подлежат на съмнение, поради естеството на Хамас, но парадоксално са ядрото на доклада (заедно с публичните беседи). Още по-парадоксално е, че дори в самия доклад се опровергава тяхната достоверност :

Параграф 440 :
…..Мисията отбелязва, че интервюираните в Газа показват нежелание да говорят за присъствието, поведението или бойните действия на въоръжените палестински групировки. Каквато и да е причината за това им нежелание, мисията не изключва то да е произтича от страх от отмъщение (бел.прев. репресивни/наказателни мерки)…

ЖИВ ЩИТ ОТ ЦИВИЛНИ ГРАЖДАНИ И ОБЕКТИ

Когато се разследва даден конфликт е абсолютно необходимо да се вземе под внимание естеството на сраженията. В случая става дума за партизанска война или т.нар. асиметрични военни действия. От едната страна на войната е редовна армия, която се подчинява на стандартната армейска йерархия и доктрина. Отдругата страна е Хамас – терористична/партизанска групировка, която не притежава и теоретичната способност да победи редовната армия в директни сражения. Оттам и методите и тактическите й цели са различни, а оттам и определението „асиметричен конфликт”. И в двата случая въоръжените сили са инструмент на властта. Повече жертви от палестинска и израелска страна допринасят за политическото и идеологическо развитие на Хамас. За израелското правителство повече палестински жертви означават повече проблеми отвън, а повече израелски жертви – повече проблеми отвътре.

Един от интересните примери, които доказват, че физическата граница между гражданските и военните обекти в Газа е изкривена е инцидента в дома Ахмед Хамуда през 2007 година. В Бейт Ханун, Газа на 12-ти Юни се срутва сградата, собственост на Ахмед Хамуда, като обяснението на властите е….”строителен инцидент”. Експлозивите в сградата са били очевидно достатъчно за да я срутят до основи.

Използването на цивилни сгради за военни нужди не е нищо ново, нито е изолиран случай. Хамад Фараж Абд Раббо Салах е член на Фатах, пленен от ИОС на 9-ти Януари, 2009. По неговите показания в джамията Салах ал-Дин в Джебалия, Газа, е имало толкова оръжия, че хората са спрели да се молят в нея, от страх да не се взриви.
Субхи Мажид Атар е член на военното крило на Хамас. По време на разпит казва, че военното му обучение е включвало и стрелба с ракети и РПГ. „Уроците” са преподавани в джамията Билал бин Рабах в ал-Ататра, Газа.

Мухамад Имад ал-Дин ал-Рахман Амси, също член на военното крило на Хамас е зъдържан от израелските власти по време на самата операция. По негови сведения на „войниците” на Хамас е наредено изрично да стрелят от джамии и училища, което видеозаписите потвърждават. Членовете на Хамас, казва още Амси, предполагат, че причината за тази заповед е, че Израел няма да стреля по подобни обекти (също потвърдено от видео записите, макар да има и инциденти).
На снимки, публикувани от самите Хамас в интернет ясно се вижда как активисти на ислямисткото движение изработват самоделни ракети, бомби и т.нар. ИЕД (improvised explosive device, импровизирани експлозивни устройства – най-вече крайпътни мини) в цивилни сгради (снимка 1, снимка 2, снимани в месеците преди „Излято Олово”).

Изстрелването на мини и ракети от жилищни райони и в непосредствена близост до семейни къщи, училища, джамии и пр. е добре документиран факт :
снимки
Народните комитети за съпротива изстрелват ракети от гъстонаселен район в Газаq 27-ми Февруари, 2008
Движението „Палестински Ислямски Джихад” изстрелва ракети на метри от жилищни сгради
Хамас стрелят с минохвъргачка до жилищна сграда
ВИДЕО 13-ти Януари, 2009 – джамия, пълна с оръжия на Хамас е ударена от ИОС

ВИДЕОулиците на Газа биват покрити с плат, за да маскират движението на терористите
..

Използване на цивилни за жив щит, предупредителен изстрел от израелските ВВС :
1-ви ден от войната, Газа ВИДЕО
2-ри ден от войната, Зейтун, Газа ВИДЕО
18-ти Януари, 2009 – след като примирието е обявено от Израел, терористи от ивицата изстрелват ракети от плащадка, намираща се непосредствено между две училищни сградиВИДЕО
8-ми Януари, 2009 – бойци от Хамас изстрелват ракета от двора на училище ВИДЕО
13-ти Януари, 2009 – терористи залагат бомби и мини до голямо училище в квартал Сабра, Газа. ВИДЕО
17-ти Януари, 2009 – ракета е изстреляна от площадка до училище в квартал Джебалия, Газа и ударена едва след това ВИДЕО
31-ви Октомври, 2007 – терористи изстрелват мини по Израел от двора на училище на ООН в Бейт Хануун, след което влизат в училището ВИДЕО
..

6-ти Януари, 2009 – терорист изстрелва ракета от покрива на сграда и използва деца като жив щит, за да избяга (да се защити от ответен израелски удар) ВИДЕО

..

Тактиката да се използват човешки щитове не е нито нова, нито ръководството на Хамас се опитва да скрие това. Напротив :

…докато Израел заплашва да бомбардира къщи (с намиращи се в тях бойци), стотици и хиляди палестинци излязоха посред нощ и се качиха на покривите на сградите, които Израел заплашваше да бомбардира…

Исмаил Хания, лидер на Хамас пред ал-Джазира, 29-ти Февруари, 2008

Фатхи Хамад, тогава член на законодателния съвет и бъдещ министър на вътрешните работи в режима на Хамас в Газа заявява на 29-ти Февруари, 2008 пред ал-Акса ТВ, официалната телевизия на ислямистката групировка :

…Но те не знаят, че палестинския народ е намерил метод за търсене на смъртта. За палестинците смъртта се е превърнала в индустрия, в която се развиват жените, също и всички хора на тази земя – възрастните се развиват, муджахидините се развиват и децата се развиват. И съответно те създадоха човешки щит от жени, деца, възрастни и муджахидини за да предизвикат ционистките бомбардировки, казвайки на ционисткия враг „Ние желаем смъртта така, както вие желаете живота”.

Използването на човешки щитове не е похват, открит по време на тази война. На 1-ви Март, 2007, група цивилни застават на покрива на къщата на терориста Абу ал-Хатал. Показано по официалната за Хамас ал-Акса ТВ със субтитри :
”Окупацията заплашва да бомбардира къщата….и цивилните отиват да заплашат(да се опълчат на) нея”

На 22-ри Януари, 2009 година палестинецът Магах ал-Рахман заявява, че активисти на Хамас често са принуждавали шофьорите на линейки да им дават униформи, както и да ги превозват.
На 26-ти Януари палестинският шофьор на линейка Мухамад Шритех от Газа заявява, че по време на Излято Олово е можел „да координира действията си с израелците преди да кача пациенти….за да не стрелят по нас”. Казва също, че непосредствена заплаха идва от Хамас, които могат „да примамят линейките в сърцето на битката за да транспортират бойци до безопасност….”. Параграфи 110-125 от доклада на ITIC се описва по-подробно употребата на линейки от Хамас, както и употребата на маскирани като лекарства и витамини гранати.

ВИДЕОизраелски войници откриват оръжия и експлозиви в джамия в Газа, 13-ти Януари, 2009
..

Всеки човек, дори без особени познания по военно дело, би си изградил адекватна представа за войната от наличния материал (една малка част от който присъства в тази статия). Проблемите възникват когато хора без нужните познания (или обективност) налагат своите виждания, които след това биват повтаряни от всички световни медии стотици и хиляди пъти. Рано или късно всяка лъжа се превръща в истина. Но редно ли е дори признати академици да дават доклада „Голдстоун“ като доказателство за каквото и да е, без дори да си направят труда да проверят написаното? Щом авторът на доклада отрича достоверността му, то какво остава за всички нас?

СТАТИСТИКА ЗА ЖЕРТВИТЕ

Макар докладът „Голдстоун” да е документ на ООН, мисията не си поставя за цел да направи собствено проучване за броя жертви. Цитирани са данните от различни палестински неправителствени организации, както и Б’Тселем – съответно 1417 според Палестинския център за човешки права, 1409 според ал-Мезан, 1,444 според ал-Тауихия, 1,387 според Б’Тселем. Това, което се изпуска обаче е факта, че всички тези доклади, на всички тези организации имат за първоизточник публикуваните от Хамас данни/списъци.
Според израелските данни убитите през войната 1166. Но докато повечето палестински и про-палестински организации третират полицаите в Газа като цивилни жертви, в израелската статистика те са записани като „вражески войници”. Докладът „Голдстоун” отново пренебрегва естеството на Хамас и сливането на полицейските и военните структури (за повече информация виж част 3 от доклада най-долу).
От 1166 загинали 377 са членове на бригадите на Касам, а 232 са от полицейските и други паравоенни формирования на Хамас. Освен тях са убити и 100 бойци на други групировки (най-вече Движението за Ислямски Джихад в Палестина), което прави общия брой на умрелите вражески бойци – 709. 295 са загиналите цивилни според данните на ИОС, а идентичността на 162 от загиналите не е известна. От жертвите, чиято идентичност е известна 29% са цивилни, а 71% – военни жертви.

За подробен анализ на доклада Голдстоун, както и информация за войната в Газа 2008-2009, Хамас, Движението за Ислямски Джихад в Палестина и военните им похвати вижте :
Hamas and the terrorist threat from the Gaza strip  : the main findings of the Goldstone report  versus the factual findings“ издаден от Информационния център по тероризъм и разузнаване „Меир Амит“, основен източник за тази статия.

Виж също :
Пропагандата в Израелско-арабският конфликт част 1

„Пътят до Дженин“документален филм
„Паливуд – според палестински източници“ – документален филм

.
.

Кой не иска израелско-палестински преговори?


Преговорите между Израел и Палестинската Власт са една от горещите теми на месеца. С покровителството на САЩ и участието на Египет и Йордания много хора се надяват за бързо решение на проблема. Такова обаче е малко вероятно. И двете страни нямат особено доверие една в друга. Но по-същественото е, че Палестинската Национална Власт (ПНВ) не е институцията, която може да преговаря – тя не може да предложи нищо. ПНВ е уникална с това, че президентския пост е зает от двама души – Махмуд Аббас (Фатах) и Азиз Дуейк (~Хамас), премиерския пост – от Салям Фаяд (назначен от Фатах/Аббас) и Исмаил Хания (Хамас). Хамас имат мнозинство в палестинския законодателен съвет, поради което президентството на Аббас и министър-председателството на Фаяд остават непризнати и незаконни. Но именно Фатах\Аббас са приети от външния свят като законното представителство на ПНВ и съответно партньори в мирните преговори.
След безусловното и едностранно предприето изтегляне на Израел от ивицата Газа възниква своеобразна гражданска война в малката територия между двете най-силни групировки – Хамас и Фатах. Завършва с победа на Хамас, които изгонват Фатах от ивицата и установяват пълен контрол над Газа. Един от основните проблеми на Израел са ракетите идващи именно оттам, поради което и Фатах\Аббас се оказват формален партьор в преговорите – не могат по никакъв начин да спрат тези ракети. Но дори опитите за преговори са посрещанати от серия атаки по Израел. Макар атаките да идват от Ливан, Западния Бряг, Газа и Синай (Египет), всичките заповеди идват от Техеран, който от своя страна търпеливо печели време.

На 14-ти Юни Майор Йешуа (Шуки) Софер е убит, а трима негови колеги-полицаи ранени при непровокирана атака отстрана на палестински терористи, които откриват огън по колата им на юг от Хеброн. Движението за Ислямски Джихад в Палестина и движението Хамас дават благословията си за тази атака, още един пример за „героичната съпротива на борците за свобода“.

На 2-ри Август пет ракети са изстреляни от Синай (Египет) по Израел, като някои от тях падат в Йордания (виж Ракетна атака-уникат „пропуска“ Израел). Поради слабата си точност ракети падат не само в пристанищния израелски град Ейлат, но също и в съседния йордански град Акаба. Единствения смъртен случай на атаката е един йордански таксиджия. Извършителя на атаката не е ясен, но освен голямата групировка Хамас са заподозрени и други по-малки организации – бригадите на Абдулла Аззам, Джаиш Умма, Джун Ансар Алла.

На 3-ти Август войници от ливанската армия откриват огън по израелски войници на общата граница. Потвърдено е и от Израел, и от ООН, че израелските войници са били в територията на Израел. Изкоренявали са дръвче в израелска територия (твърдение, което дори ливанската армия не отрича) и са нападнати от ливански снайперисти (действие, което според ливанските военни е предварително планирано). Това естествено довежда до израелски ответен удар. Допълнителна ескалация на напрежението в региона, поръчана от Техеран. За жалост про-сирийски, про-ирански елементи прокарват път от години в ливанската армия (интересното в случая е, че именно армейци са нападателите, а не членове на Хизбула).

На 31-ви Август, в навечерието на преговорите 4 израелски цивилни са убити, след като колата им е обстреляна от минаващ автомобил. Всички пътници загиват. Новината е приета с радост в ивицата Газа, където Хамас празнуват своя „успех“ (виж снимките долу).

На 2-ри Септември Хамас извършват още един атентат, стреляйки по случайно минаващи хора. Двама биват ранени, а майка на шест деца умира от раните си малко след нападението. В отговор на тази и другите атаки хората на Махмуд Аббас арестуват 200-250 члена на Хамас в Западния Бряг, макар в подобни случаи това да е просто дипломатически ход (задържаните биват пуснати след няколко дена). Хамас, които имат парламентарно мнозинство наричат това предателство в официално обръщение. Същата организация се обявява твърдо против преговорите и съответно участието на Фатах\Аббас в тях. Махмуд ал-Захар, външен министър в едно от двете правителсва (в случая това на Хамас) съобщи позицията на ислямистката групировка пред медиите.

От Януари до Юли, 2010 са изстреляни 120 ракети по Израел от Газа – на всеки три дена по две ракети.

.
Докато не се намери партньор в преговорите, който иска да говори с Израел и който може да гарантира спирането на атаките решението на конфликта ще е мираж.

Убийствата на невъоръжени евреи са блага вест за „борците за свобода“. Не липсваше подобаващо черпене и празнуване в ивицата Газа :

Палестинските бежанци – друг поглед


Палестинските бежанци са една често спрягана група хора. Те наброяват по официални данни около 4.5 милиона души. Основно те са наследници на бежанци от войната през 1948-1949 (в по-малка степен – на тези от 1967). Едва ли има спор, че тази група от хора са жертва, но спорът затова чия жертва са е жив и до днес. Често се лансира идеята, че през 1948 израелски войски изгонват тези хора. Но има много неща, които подкопават тази теория. Нужно е да се даде малко историческа перспектива.

  • Карта 1 – тази карта представлява плана на ООН за разделяне на остатъка от Британска Палестина (без Йордания) на две части – еврейска и палестинска.  Плана на ООН е включвал еврейска част (в сиво), палестинска част (в червено) и администрирания от ООН град Йерусалим и околията му (в жълто).
  • Карта 2 – Израел през 1948-1967. В сиво пак е Израел, в червено са Западния Бряг на река Йордан и ивицата Газа, окупирани съответно от Йордания и Египет. Западния бряг е анексиран от Йордания. Газа на практика е анексирана от Египет, макар не и формално. Йерусалим бива поделен между Йордания и Израел.

Йордания също е част от Палестина (около 80%), но получава независимост по-рано. За сведение, 2/3 от населението на Йордания днес са палестинци, но хашемитската власт нееднократно се е борила с всякакви опити на палестинското мнозинство да наложи власт, включително и кървави сблъсъци.
В определената от ООН територия за бъдеща Палестина не е имало много евреи, но въпреки това са изгонени през 1948 година. Евреите от Източен Йерусалим (най-вече т.нар. „еврейски квартал“, съществуващ от хилядолетия) също са изгонени когато Йордания пленява част от града. Йерусалим и околните му селца е имал общо население от около 200,000 души, болшенството от които съсредоточени в самия град (като евреите там са мнозинство). Около 100,000 араби и 100,000 евреи са живеели в/около града. В територията определена за Израел е имало значително малцинство от палестинци – малко под 300,000 души, на фона на 500,000 евреи. Значителен брой е имало и от други етно-религиозни групи – гърци, арменци, друзи и бедуини.
В навечерието на 1948 и своята независимост, Израел разполага с една недобре въоръжена и малобройна армия, все още разделена на отделни групи. Болшенството от палестинското население на бъдещия Израел е съсредоточено в северната част на Британска Палестина – около Хайфа и около Кинерет (Галилейското езеро). Макар тези територии да са част от държавата Израел от 14-ти Май, 1948, едва в края на войната (1949) бива установен контрол над тях. Преди това те са управлявани от местната палестинска власт, бойни групи, феодални лидери и др. Над тях Израел не е имал никакъв контрол. Още по-малък контрол Израел е имал и над териториите, които реално пленява в самата война, но са оригинално част от определената за Палестина територия. Въпреки това болшенството от палестинските бежанци бягат от домовете си в момент, когато израелските войски не са били изобщо там. Месеци или година преди израелски войник да стъпи там. В някои случаи бягат от веста, върху които израелец стъпва чак след 20 години. Арабската пропаганда е насърчавала/притискала палестинското население да се махне от там, обещавайки бърза и светкавична победа над врага. Ето и интересни мнения от очевидците :

Превод на интервюто :

Тази снимка бе направена седмица преди да напуснем Еин-Карем през Юни 1948, пред нашата къща. Радиата на арабските режими ни повтаряха „Махнете се от военния фронт. Става дума за 10 дни или най-много 2 седмици, след което ще ви върнем в Еин-Карем.“ Ние си казахме „Това е твърде много време. Колко е това? Две седмици? Много е!“. Това си мислехме. А сега минаха повече от 50 години.“

7-ми Юли, 2009 година, ПА-ТВ (Фатах).

Джауад ал-Башити, палестински журналист от Йордания :

Причината за Палестинската Катастрофа (създаването на Израел и бежанския проблем) е същата като тази, която и до ден днешен създава нашата катастрофа. Първата война между арабите и Израел започна и Арабската Освободителна Армия каза на палестинците „Идваме при вас за да ликвидираме ционистите и тяхната държава. Оставате домовете и селата си, ще се върнете безопасно след няколко дена. Оставете домовете си за да можем да изпълним мисията си („ликвидирането“ на Израел) по най-добрия начин и без вие да бъдете наранени.“ Още тогава стана ясно, че подкрепата на арабските страни е една голяма илюзия.

Цитат от ал-Хаят ал-Джадида, официалния вестник на Палестинската Национална Власт.

Лидерите и елита обещаха на нас бежанците в началото на Катастрофата през 1948, че продължителността на изгнанието ни няма да е дълга. Няма да продължи повече от няколко дни или месеци. След което бежанците ще се приберат у дома. Нещо което болшенството от тях не направи (да напуснат домовете си) преди да бъдат подтикнати от онези безсмислени обещания на лидерите и политическия елит. Последваха дни, месеци и години, обещанията им се изгубиха.

Махмуд ал-Хабаш, палестински журналист, работещ за в-к ал-Хаят ал-Джадида.

Друг цитат от в-к ал-Хаят ал-Джадида от 19-ти Март, 2001 година :

До всички арабски крале и президенти – бедността ни убива, симптомите ни изтощават, а душите напускат телата ни. Въпреки това Вие все още се опитвате да ни окажете помощ, търсейки игла в купа сено. Както и армиите на вашите предшественици, които ни накараха да напуснем под претекст, че разчистват бойното поле от цивилни.

Превод на интервюто :

(зрител от ивицата Газа) Дядо ми и баща ми ми казаха, че по време на Катастрофата 1948 управникът на областта издаде заповед, че който остане в Палестина или Маждел (близо до Ашкелон, Южен Израел) е предател…е предател.

.
(Ибрахим Сарсур в отговор на зрителя)  Не искам да обвинявам този, които е причинил ситуацията, но ние сме принудени да се справяме с нея. Този, който издава заповедта, забраняваща им да останат там, носи вина в този живот, ще носи и в задгробния, и така до края на света.

Ибрахим Сарсур e бил водач на регионална фракция на организацията „Ислямско Движение“, понастоящем е депутат в израелски парламент (втори мандат).

Болшенството от арабските бежанци никога не виждат израелски войник, а се доверяват на арабските правителства. Някои села, от стратегическо значение (били са източник на атаки над еврейски селища, били са пункт в системата за доставки на бойците и подобни) са били разрушени от Израел.

След създаването си и войната Израел дава гражданство на абсолютно всички араби в държавата – палестинци, друзи, бедуини, като в онзи момент са представлявали около 20% от държавата. Арабския е един от официалните езици в Израел, днес в израелския парламент има 13 (от общо 120) арабски депутата от различни партии. Палестинците не са длъжни за служат в армията, за разлика от евреите, друзите и черкезите.  Има множество вестници, телевизии, радиа, списания, сайтове и прочее на арабски, като дори еврейските деца се задължават да го учат в училище. Арабските граждани в Израел значително по-високи доходи, по-дълга продължителност на живота, по-висок стандарт, по-високо образование, по-ниска детска смъртност, достъп до по-добро здравеопазване когато бъдат сравнени с арабите от всичко околни (арабски) държави. Не е случайно, че болшенството от израелските араби не иска да живее в Палестина ако утре това стане напълно независима и самостоятелна държава.

За сметка на това от арабския и мюсюлманския свят бягат близо 1,000,000 евреи след 1948, които не са били на пътя на никаква война, нито линии за доставки. Погромите срещу еврейските магазини, синагоги и къщи, публичните и масови екзекуции/линчове на евреи започват десетина години преди създаването на Израел. Кланета и погроми има в Сирия, Египет, Мароко, Либия, Йемен и най-вече Ирак. В Ирак са живяли 150,000 евреи (днес има 20-30). През 1941 след преврат идват на власт про-хитлеристки иракски военни. Следват погроми срещу евреите и анти-еврейски закони, подобни на германските.
1 милион евреи се махат от мюсюлманския свят след 1948, като днес вече никой не говори за тях, тъй като са напълно асимилирани. Палестинските бежанци умело биват използвани от всички арабски лидери (включително и палестинските такива), като им бива отказван подслон, не им бива дадено гражданство, държани са в бежански квартали (незнайно защо все още наричани „лагери“), целенасочено се образуват и натрапват палестински гета в арабските държави. Дори палестинските властти им отказват правото да гласуват, тъй като по техни думи те трябва да останат живо доказателство за палестинската кауза, поради което и се противопоставят на интегрирането им. Членове на UNRWA – агенцията на ООН за палестинските бежанци, се оплаква от отношението на местната власт. Не са и редки случаите на нападения над активисти на UNWRA – на 28-ми Юни, 2010 година въоръжени и маскирани мъже нападат и изгарят център на тази агенция за летни игри и забавление за децата на Газа. Този тип лагери отдръпват децата от  ислямистката индоктринация, на която иначе са подложени ежедневно от Хамас. Подобни атаки не са рядкост.

На палестинските бежанци и до днес бива отказвано гражданство и не са приемани в братските си арабски държави (с население от същия етнос). И до днес им биват общевани невъзможни неща, с които се оправдава положението им и действията на съответната управа. Днес вече никой не говори за 1 милион еврейски бежанци и едва ли Чехия и Полша са готови да приемат 15 милиона наследници на германски бежанци, изгонени от тези държави след Втората Световна Война. 80% от палестинските бежанци не искат да живеят заедно с евреи в Израел дори и теоретично утре да настъпи невиждан мир и разбирателство в Близкия Изток.

Улични сблъсъци в Киргизстан – 45 убити


Според киргизските власти поне 45 души са умрели в сблъсъците в южния град Ош  и околните му райони. Още 600 са ранени. Засега това е най-кървавия период след Април при свалянето от власт на президента Курманбек Бакиев. Инцидентите са принудили правителството да изпрати войски в градовете Ош и Узген, като е обявено и военно положение.
Според международните кореспонденти сблъсъците са били между етнически узбеки и киргизи в района. Стигнало се е до стрелба, намесата на полицията не е успяла да потуши боевете. Не е ясно все още какво точно е предизвикало сблъсъците, които  са най-кървавите след априлските (в които умират 80 души).
Според офциалните власти хиляди млади узбеки и киргизи са разбили магазини, домове, запалили коли и т.н.

Уникалното за положението на Киргизстан (и може би единствена причина великите сили да обръщат толкова внимание) е, че едновременно и САЩ, и Русия имат военни бази в страна. Руските са остатък от съветско време, когато Киргизия е била част от СССР. Американските военни бази са от огромно стратегическо значение поради близостта си до Афганистан. Огромна част от трафика на щатските ВВС към Афганистан (резервни части, храна, медикаменти, гориво) минава именно през щатските бази в страната. Интересното за тях пък е, че са бивши руски/съветски такива.

..