Осама бин Ладен – терорист номер 1 бе убит


На 2-ри Май, 2011, американският президент Барак Обама в обръщение заяви, че Осама бин Ладен е убит в Абботабад, провинция Хайбер Пахтунтва, Пакистан. Осамаба бин Ладен, ръководител на ислямистката групировка ал-Кайда, е отговорен за атентатите на 11-ти Септември, 2001 година, както и множество други в цял свят. От близо 10 години американски и коалиционни военни и разузнавачи се опитват да го открият в Афганистан и северните райони на съседен Пакистан.

ОПЕРАЦИЯТА

Рейдът е извършен от Тюлени от американските военноморски сили (тюлени е превод от SEAL, което е и абревиатура за a, Air and Land, в превод – море, въздух и суша) и координирано с агенти ЦРУ, а мишената – резиденцията на топ-терориста на 21-ви век. Сградата е триетажна и се намира в хълмистите покрайнини на малкия пакистански град Абботабад, оградена с 5-метрова бетонна стена и бодлива тел. Цялата операция отнема около 40 минути, а спец. частите пристигат с хеликоптери, един от които каца принудително поради техническа повреда. Осама е застрелян в главата, а тялото му изнесено от тюлените, като все още се спекулира за местонахождението на трупа, като една от версиите е, че е вече е погребан според ислямските канони. Все още няма конкретна и достоверна информация за ДНК-теста. Талибански лидери в Пакистан отричат официалната версия, че Осама е убит.

КОЙ Е ОСАМА?

Осама бин Ладен е роден през 1957 в Рияд, Саудитска Арабия в семейството на един от най-богатите арабски бизнесмени и десетата му жена. За първата си жена Осама се оженва на 17-годишна възраст в Сирия, а докрая на живота си – за още три жени, от които има общо между 10 и 26 деца според различните източници. Атентатор №1 e описан от щатските служби като висок и слаб мъж (75кг, около 1,95м) и е сред 10-те най-издирвани терористи от ФБР.
„Кариерата” си започва по време на съветската война в Афганистан (1979-1989), присъединявайки се към десетките хиляди муджахидини (свещенни войни), борещи се срещу съветските войски. Саудитският гражданин бин Ладен е привлечен от палестинския фундаменталист Абдула Юсуф Аззам, но скоро се доказва като способен командир в планините на Афганистан. Войната бележи ново стъпало в развитието на световните ислямистки движение и според интерпретацията на много фундаменталисти именно тяхното дело е сринало в крайна сметка СССР. Независимо, че това не е вярно, в арабския и мюсюлманския свят войната най-често се представя като победа на праведните над безбожниците. В контекста на Студената война голяма част от въоръжението на муджахидините е доставено от ЦРУ в операция „Циклон”. Надявайки се да превърнат Афганистан в „съветския Виетнам” американските служби обучават хиляди ислямисти в родината на опиума, като се предполага, че сред тях е и Осама (виж също Статистика за съветските хеликоптери в Афганистан (1979-1989)).
Малко преди края на войната бин Ладен сформира групировката ал-Кайда. Две години по-късно родината му Саудитска Арабия допуска стотици хиляди американски и западни войници на своя територия, опасявайки се от евентуална иракска инвазия (през Август, 1990, Саддам Хюсеин превзема малкия си, но богат на петрол съсед Кувейт). Саудитска Арабия е не само родина на Осама – в нея се намират Мека и Медина, двата свещени за Исляма града, в които пророка Мохамед съответно се ражда и умира според Корана. Това затвърждава представата на бин Ладен, че не само „безбожниците-комунисти” са враг на Исляма, но и западните „империалисти-кръстоносци”. Започва кампанията му срещу американски и западни цели, както и „продажните” арабски правителства. През 90-те години се присъединява към муджахидините в Босна и Херцеговина, по време на Югославските войни (Скритата армия на радикалния Ислям в Босна“ – кратък документален филм). Връх в терористичната му „кариера” е атаката на 11-ти Септември в САЩ.

Списък с по-големите атентати, извършени от ал-Кайда :
1993 – взривена е кола-бомба в Световния Търговски Център, умират 6 души. СТЦ е разрушен 8 години по-късно.

1993 – по време на 13-те експлозии в Мумбай, Индия умират 250 души.
1998 – над 200 души умират по време на атентатите срещу американските посолства в Найроби, Кения и Дар ес Салаам, Танзания.
2000 – в серия от координирани атаки умират над 60 души в филипинската столица и на борда на щатския кораб „Коул”. Предотвратени са атентати на летището в Лос Анджелис, на борда на щатския кораб „Съливанс”, както и плана за атентат срещу Коледния базар до Страсбургската катедрала във Франция (при съвместна акция на фреските и немските служби).
2001 – на 11-ти Септември е извършен най-големия атентат в модерната история. Умират близо 3,000 души (повече от жертвите на японското нападение над Пърл Харбър през Втората Световна Война). Ударени са двете кули на Световния Търговски Център и Пентагона, а четвърти самолет се разбива в поле, като целта му е била Белия Дом. Мишените са избрани заради символичното им значение – удар по икономическата, военната и политическата сила на САЩ.
2002 – в Бали, Индонезия е извършен най-кървавия атентат в историята на страна, отнел живота на над 200 души.

2003 – четири камиона са взривени в Истанбул, отнемайки живота на 57 души и ранявайки 700.

2004 – филипински ферибот е взривен, убити са 116 души.

2004 – в атентатите в Мадрид загиват близо 200, организацията не поема пряка отговорност, счита се, че атентата е извършен от групировки, близки до нея.

2005 – три последователни взрива в лондонското метро отнемат живота на близо 60 души.
Ал-Кайда са пряко отговорни за редица други атентати в цял свят, но най-много жертви има сред гражданите на Ирак, Афганистан и Пакистан – голяма част от самоубийствените атентати там са дело на ал-Кайда (виж също : Статистика за жертвите в Ирак и анализ на кюрдския и шиитски сепаратизъм).

РЕАКЦИИТЕ

Като цяло световните лидери приеха новината за смъртта на Осама бин Ладен положително. Водещи политици от Австралия, Австрия, Чехия, Дания, Франция, Германия, Индия, Унгария, Израел, Мексико, Холандия, Норвегия, Русия, Англия и други дадоха положителни отзиви. Исмаил Хания, ръководител на групировката Хамас, контролираща ивицата Газа изрази възмущението си от „проливането на арабска и мюсюлманска кръв”, определяйки атаката като „американска репресия”. Лидера на палестинското движение пожела на Осама да почива в мир. Говорител на иранското външно министерство заяви, че смъртта му „не е голяма работа”.
Много политици и анализатори посочиха обаче, че това не е края на войната срещу тероризма, нито операцията е успяла да разгроми ал-Кайда. На негово място са готови да дойдат много. Войната срещу терора е безкрайна, но смъртта на бин Ладен е ако не друго малка утеха за роднините и приятелите на всичките жертви на най-издирвания човек на планетата.

Виж също :

Най-известните вземания на заложници част 1
Най-известните вземания на заложници част 2

В памет на загиналите на 11-ти Септември и всички жертви на тероризма

..
..

Развитие на войната в Либия


ПЪРВОНАЧАЛНИТЕ УСПЕХИ

Начинанията на либийските бунтовници са наистина впечатляващи. Още на 4-тия ден от протестите/бунта пленяват град Налут, областен град в западната част на Либия, в която традиционно Каддафи се ползва с повече уважение. На 6-тия ден е пленен и Бенгази, втория по големина град в страната и считан са сърцето на „анти-кадафизма”. На следващия ден бунтовниците контролират почти цялата източна крайбрежна ивица на страната – Адждабия, Байда, Шаххат, Дарна и Тобрук. Дни по-късно – и южната част на Триполитания (карта на трите основни области в Либия), както и Мисрата, Зауара и Мелита (които са в близост до столицата). В следващите седмици се водят битки и за Рас Лануф и Бин Джауад. Постиженията в началото на бунта се дължат на няколко фактора. Бен Али в Тунис и президента Мубарак в Египет са свалени от власт, а в повечето други арабски държави има масови протести. В общата еуфория се включват и либийците, надявайки се, че бързо ще сложат край на 42-годишното управление на ексцентричния диктатор Муамар Кадафи (най-дълго служилият лидер към днешна дата). Виждайки края на управлението му, редица дипломати подават оставка, а войници и офицери дезертират. Много от тях се присъединяват към бунтовниците. Уличните протести отдавна са се превърнали в гражданска война и везните се накланят в ущърб на Кадафи.

Виж също :
Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986
Либия и Запада – а сега накъде?
Либийския фронт – противоречиви сигнали

карта на стратегическите градове в северна Либия

Но 3 седмици след началото режимът започва контранастъпление. Кадафи прегрупира силите си и се възползва от услугите на наемници от черна Африка, арабския свят и дори Сърбия. Месец след началото на бунта успява да наложи обратно почти пълен контрол над цяла Триполитания. Адждабия, Брега, Рас Лануф и Бин Джауад отново са под негов контрол. Навсякъде из страната бунтовниците отстъпват, а бунтът им изглежда потушен. Закъснялата подкрепа на Франция, Великобритания и САЩ идва в 32-ия ден от бунта. Нейните успехи са също противоречиви, тъй като както изглежда има липса на политическо единство по отношение на Либия. Военният потенциал на трите страни, а по-късно и други стран-членки на НАТО, не е разгърнат изобщо. Въздушните атаки се ограничават от резолюция 1973 на Съвета за сигурност на ООН, според който тяхната цел е предпазване на цивилното население.
В таблицата може да видите стратегически важните градове в Либия в близо двумесечната война и хода на военните действия в тях.

 *в много случаи в конкретния ден при означени бомбардировки на НАТО са водени и военни действия между силите на правителството и бунтовниците.

 

УДОБНИЯ ДИКТАТОР

Сред западните правителства съществува и съмнение в крайния успех на въстанието – ако Кадафи запази властта си, то само Средиземно море разделя ЕС от Либия и нейния диктатор, известен с подкрепата си за различни терористични групировки и извършване на атентати в Европа. Освен това Либия произвежда 2% от световния петрол. 85% от продукцията отива в Европа, което отговаря за 11% от потреблението на ЕС (13.63 милиона барела/ден). Този процент е много по-висок в средиземноморските страни членки (Италия – 45%). Първата държава, която официално предлага да се наложат санкции над Триполи е и най-отдалечената европейска страна – Финландия. Последните съгласили се са средиземноморските островни републики Малта и Кипър. Кадафи по всеки критерий е удобен диктатор. С цената на репресии над либийците и липса на всякакви свободи, ЕС получава споразуменията за граничен контрол и екстрадация на нелегални имигранти. След като САЩ и коалицията нападнаха Ирак Кадафи се отказа от подкрепата си за тероризма. Прекрати и програмата на страната за създаване на ядрено оръжие от страх, че ще последва съдбата на Саддам Хюсеин. Започна постепенно нормализиране на отношенията със Запада – през 2004 започва работа петролопровода „Зелен поток” към Италия, през 2007 след преговори под патронажа на Никола Саркози са освободени българските медицински сестри. Нищо чудно, че репресиите над либийците са пренебрегвани от западните правителства.

 БУНТОВНИЦИТЕ

Самите бунтовници са нехомогенна група, съставена от хора с различни убеждения, цели и етнически (племенен) произход. В публикувано в Уикилийкс наскоро дипломатическо съобщение се описва отношението на източните племена към западните (към които принадлежи и Кадафи) – смятани за необразовани и за незначителна част от Либия, която обаче е успяла да „открадне” властта. Именно на Изток се ражда и Либийската Въоръжена Ислямска групировка. Докато днес властта в Либия е странна смесица между комунизъм и ислямизъм, групировката цели да наложи „чисто ислямска власт”. Обвиненията от Кадафи, че всички бунтовници са членове на ал-Кайда са цинични, но в тях има и доза истина – гореспоменатата групировка, активна от 1995 година, присъства в черния списък на ООН за организации, близки до ал-Кайда. Естествено, редно е да се спомене, че сред бунтовници има хора с всякакви убеждения – демократи, комунисти, националисти, дезертьори от държавния апарат на Кадафи и към този момент не може да се посочи доминираща фракция. Засега участието на международната коалиция се ограничава в забрана на полети над страната (освен такива с чисто хуманитарна мисия), оръжейно ембарго, морска блокада и частични въздушни удари по правителствени и военни цели в Либия. Резолюция 1973 изрично забранява изпращането на сухопътни войски и каквато и да е военна окупация на страната. В западните правителства все по-често се обсъжда идеята да се изпратят оръжия и обучаващ персонал, които да помогнат на либийските бунтовници.  Въздушните операции имат успех само срещу съсредоточени извън населени места войски, а крайния успех се нуждае от адекватни действия отстрана на бунтовниците, които засега показват липса на организация и опит. В редиците им се включват млади момчета с голямо желание, но никакъв опит. Въоръжението им е оскъдно, а малкото което имат е морално остаряло. В открити боеве малкото архаични танкове и бронетранспортьори не могат да окажат съществена съпротива на организираната и сравнително добре въоръжена армия на Кадафи. Единственото въоръжено партизанско движение, което е успяло да вземе властта без външна подкрепа са комунистическите отряди на Мао в Китай. Всяко друго успешно въстание е имало подкрепа отвън.


Бъдещето на Северна Корея – империя или провинция?


ДНЕС, 10-ти Октомври, 2010 година, в севернокорейската столица Пхенян се проведе военен парад в чест на 65-тата годишнина на режима. В офциалната история на страната често датите и годините се нагласят и променят. По интересен начин държавни биографи описват и рождението на сегашния лидер Ким Чен-Ир, съчетавайки комунистически тип култ към личността с азиатска мистика – рождението му е предизвестено от лястовица, а на самия ден се е появила двойна дъга в небето. Макар „великият лидер” да е роден във военна база в СССР по време на партизанските години на баща си, в официалната биография животът на Ким Чен-Ир започва в планината Баекду – свято място за всички корейци и люлка на корейската цивилизация.

В Северна Корея властва първата и единствена комунистическа династия в света:

  • от 1947 до смъртта си през 1994 управлява Ким Ир-Сен, обявен в деня на смъртта си за „вечен президент”;
  • от 1994 до днес управлява Ким Чен-Ир – син на първия севернокорейски лидер;
  • на 10.10.10г. официално бе потвърдено, че синът на сегашния лидер – 28-годишният Ким Чен-Ун, ще наследи престола на 69-годишния си баща.

МЛАДИЯТ КИМ ЧЕН-УН е най-малкият син на великия лидер, но досега е оставал извън обективите на западните анализатори и медии. Завършва образованието си в Швейцария (под фалшиво име) преди няколко години, но на днешната дата получи чин генерал, 4-та степен, най-високия в страната. Много хора се питат дали младият лидер ще започне реформи в страната си, тъй както Раул Кастро след оттеглянето на брат му Фидел от половин вековния му пост. Но шансовете за съществени промени в Корея изглеждат малки.

СЕВЕРНА КОРЕЯ ПОД ВЛАСТТА НА КИМ ИР-СЕН от края на 40-те до средата на 90-те години вероятно представлява най-суровата диктатура в историята. Единствено СССР под властта на Сталин и Камбоджа под властта на Пол Пот са изпитвали подобна бруталност и репресии. През 80-те години България и КНДР (Корейска народна демократична република) са били „братски” държави, но само малък брой българи са посещавали своите „братя” в далечна Азия. Рестрикциите в България са били незначителни в сравнение с тези в Корея. Всяка сутрин сирена буди за работа двумилионната столица, а облечените еднакво хора се запътват към фабриките и заводите. Дори на „братски” народи като българския не се е позволявало да общуват свободно с корейците и са били настанявани в специален дипломатически квартал/гето, ограден от електрифицирана бодлива тел, войници с кучета и сирени. Всичко в бита на корейците е зависело от държавата – дневни дажби храна, ежемесечни и ежегодни дажби за дрехи и обувки, задължителни и ежедневни лекции по чухче/джуче (официалното наименование на местния вариант на сталинизма) и т.н. Няколкото телевизии и радиостанции са спазвали стриктна партийна линия, макар едва 5% от населението да е имало приемници в дома си. Това е била действителността на Северна Корея до смъртта на великия лидер през 1994. Някои анализатори погрешно обаче описват държавата от 1994 до днес по същия начин.

СЛЕД СМЪРТТА НА КИМ ИР-СЕН на власт идва синът му Ким Чен-Ир. В страната настъпва социална и икономическа катастрофа, държавната система за хранителни дажби се срива, а селскостопанската индустрия понася тежки удари. В страна с отворена икономика и граници това би представлявал единствено икономически проблем, но в северна Корея настъпва истински глад – от 1996 до 1999 умират около един милион души (различните данни варират от 800,000 до 3,500,000). КНДР претърпява национална катастрофа. Медицински проучвания относно недохранването (сред оцелелите) показват стряскащи резултати – сравнение между средностатистическите данни за севернокорейските и южнокорейските деца показват разлика от 10см и 10кг. Това са деца от един и същи народ и раса, носещи един и същи ген, практически неповлиян през вековете от други народи, живяли допреди Втората световна война в едни и същи условия. Най-големите врагове на режима – капиталистическа Америка, продажна и предателска Южна Корея и империалистическа Япония, са и най-големите дарители на хуманитарна помощ, която спасява живота на милиони.

ИКОНОМИКАТА НА СЕВЕРНА КОРЕЯ е тотално срината. През студената война режимът е разчитал на щедра помощ от СССР, на техника и инфраструктура, останали от времето на 35-годишната японската окупация (1910-1945) и на идеалистите в администрацията. През 90-те години вторият престолонаследник на комунистическата династия не е разполагал с нито едно от тези неща. Голяма част от промишлеността спира да съществува, неспособна да се крепи самостоятелно. Инвеститори трудно могат да се намерят – по политически причини, а в някои заводи все още се използва трофейна японска техника отпреди 70-80 години. Крахът на комунистическата империя е на хоризонта, а върхушката вижда реална опасност за статуквото и властта си. Поради това биват взети някои радикални мерки, които днес често се забравят от мнозина – икономически, социални и политически.

ПРЕМИНАЛИТЕ ГРАНИЦАТА ПРЕЗ 80-те ГОДИНИ са малцина, а заловените дори в братски Китай са пращани в лагери или разстрелвани. От 1996 година обаче започва неофициална (но масова) държавна политика на „затваряне на очите“. Днес се предполага, че между 50,000 и 100,000 севернокорейци пребивават нелегално в Китай, но с мълчаливото съгласие на двете страни. През последните години около 500,000 са отишли в Китай като гастарбайтери, работейки за около 2 долара на ден (цяло състояние за корейските стандарти). От една страна те носят свежи пари в икономиката на Корея, което се харесва на върхушката – този източник на пари осигурява известна сигурност и по-дълъг живот на режима. Чиновниците и митничарите също имат изгода от потока на хора до Китай – пословичната корупция в КНДР от последните 10-15 години им осигурява сигурен доход от рушвети. Но тъй като парите невинаги имат стойност в държава като Корея, много гурбетчии се връщат със стока – обувки, дрехи, храна, което също се харесва на властта. Малките частни предприятия (по същество тотално противопоставящи се на официалните догми на комунизма) са негласно разрешени от държавата, макар и със странни регламенти. Съществуват малки частни работилници и фабрики, закусвални, семейни хотели, пазари и даже частни маршрутни линии. Политиката на Пхенян обаче върви на зиг-заг и периодично властта обискира и затваря „току-що откритите” от органите на реда „нелегални капиталистически сборища”.

ЗАПЛАХА ЗА ПАРТИЯТА И ВЕЛИКИЯ ЛИДЕР е представлявала информацията, която пътуващите носят със себе си. Китай е тоталитарна държава, без свобода на словото и печата, но е сравнително лесно човек да се сдобие с елемнтарни средства за информация – радио апарати, GSM-и и др. В Северна Корея всички радио апарати са местно производство и непозволяват избор на честота – фиксирани са държавните станции. Но контрабандата на стандартни радиа и мобилни телефони от Китай е сравнително лесна, а информацията, до която хората получават достъп, опетнява партията и режима.
Докато държавата мълчаливо извлича полза от гурбетчиите, бежанците са нежелан ефект от слабия в последното десетилетие граничен контрол. Въпреки всички трудности държавата периодично засилва и отпуска мерките, демонстрирайки мощ и всявайки страхопочитание. През 2000 година около 200,000 бежанци успяват да избягат в Китай. През 2009 те са едва 35,000, което показва, че диктатурата продължава да действа. Държавата полага усилия да изкорени „вредните и упадъчни елементи на западната пропаганда” като DVD-та, касети и музика, даващи на северняците вкус от съвременната южнокорейска поп-култура. Северна Корея е единствената страна в историята, която периодично заменя периодите на де-сталинизация с периоди на ре-сталинизация.

ВИЕТНАМ И КИТАЙ са били в много отношения сходни с днешното положение на Корея. Те обаче претърпяват промени – запазват тоталитарността си, но се прощават с най-съществения елемент на комунизма – плановата държавна икономика. Заменят го с държавно-контролирана частна икономика, като в случая на Китай резултатът е пословичен – всеки втори продукт в Европа и САЩ носи надпис “Made in China”, а през 2010 Китай задмина Япония като втората най-силна икономика в света. Виетнам и Китай (Народна република Китай) обаче никога не са имали до себе си богата и демократична държава, която има същата култура, език и история. Тайван (Република Китай) не би била добър пример, предвид стократно по-малкия си размер. Северна и Южна Корея са изправени пред избор, сходен с този на Източна и Западна Германия. Сливането на двете държави при всяко положение би означавало присъединяване на севера към юга, не обратното. За комунистическата върхушка това би означавало тотална загуба на власт. Самостоятелни реформи, сходни с тези в Източна Европа (макар мащабите да са различни) биха довели до политическа и икономическа криза.

ПОЛИТИЦИТЕ В ЮЖНА КОРЕЯ също нямат голямо желание да видят краха на северните си колеги. Съотношението между брутния вътрешен продукт на глава от населението между източна и западна Германия по време на обединението е било 1 към 2. В корейския случай то е между 1 към 17 и 1 към 25. Внезапно присъединяване на севера към юга би означавало криза за икономиката. Държавата е сред най-развитите 30 в света по отношение на БВП на глава от населението, притежава завиден темп на икономически растеж, стабилност и технологична напредналост, с каквато едва няколко държави в света могат да се похвалят. По същите показатели Северна Корея отстъпва дори на Камерун, Судан, Монголия и Мавритания. Населението на юга е 50 милиона, а на севера – 25 милиона. Северните гурбетчии в Китай се радват на надница от 2 долара, докато средния южнокореец изкарва средно по 60 долара на ден. Малко са работодателите, политиците и дори обикновените хора в южна Корея, които искат внезапен прилив от 25 милиона души, склонни да работят за десетки пъти по-ниска заплата. Това е и причината Сеул да загърби политиката на конфронтация и демонстриране на сила през 90-те години и да приеме политиката на хуманитарни (а често и прикрити икономически) помощи за северния си съсед – осигурява се възможност комунистическата върхушка да запази властта си, а чрез малко капиталовложения икономиката се държи на ръба. Става дума за милиарди долари, които са нищо в сравнение с ефекта върху южната икономика от евентуално обединение.

ЛИДЕРИТЕ НА СЕВЕРНА КОРЕЯ обаче неведнъж за показвали склонност към нелогични и спонтанни решения. За бъдещия лидер, Ким Чен-Ун се знае малко, но не би учудило никого, ако той възприеме странните подходи на баща си. Също така не е вероятно либерализиране на политиката в страна, в която властта дори не излиза от семейството. Не трябва да се забравя също и че държавата разполага с ядрено оръжие и 4-тата по големина армия в света (1,200,000).
.

Митове за Виетнамската Война


Виетнамската война променя света. Не само начина, по който великите сили и партизаните водят война, но и начина, по който обикновения човек разбира за нея. Докато през Втората Световна Война американецът е чел единствено бляскавите заглавия във вестниците, през 60-те и 70-те години той вече е виждал с очите си какво реално става на бойното поле, какво става в тези бомбардирани градове, за които преди само е чел. Така се ражда и понятието „първата телевизионна война”. Това е и първата война, за която голяма част от американското общество протестира публично. Анти-военните настроения в страната променят и облика на изкуствата – филмите, пиесите и най-вече музиката. Анти-военните мотиви остават като символ на рок музиката в края на 60-те и началото на 70-те години. Но представата на обикновения човек често не отговаря на реалността, медийното отразяване изкривява реалния образ на ситуацията, както и отделни личности. Като всяка война и тази има своите митове, разликата е, че „виетнамските митове” се оказват по-устойчиви и до ден днешен присъстват в американски и чужди филми, песни, книги, както и в много суб-култури. Вероятно не съществува обаче конфликт в историята, за който обществото масово да има толкова погрешни представи.

.

.
МИТ: повечето американски войници са се връщали с някаква форма на наркотична зависимост.
РЕАЛНОСТ : вярно е, че много от американските момчета за първи път опитват наркотични вещества във Виетнам, най-вече марихуана и традиционния за тази част на света опиум. Но също така е вярно и че наркотиците са били съществена част от тогавашната младежка култура. Процентът на американските войници използвали наркотици и този на цивилните щатски граждани (от една и съща възрастова група) е приблизително равен.
.

.

МИТ : повечето щатски войници са изпитвали силни угризения за участието си във войната.
РЕАЛНОСТ : 91% от ветераните са доволни, че са служили, а 74% биха служили пак, дори да знаят изхода на войната.
.

.

МИТ : САЩ е демократична държава, но се е държала далеч по-варварски от комунистически Северен Виетнам.
РЕАЛНОСТ : изолирани случаи на военни престъпления са били обширно коментирани и излъчвани от телевизиите и радиата, но в действителност северно-виетнамските са били толкова много, че почти не им е обръщано внимание. По обясними причини Виетконг и СВА не са разрешавали на западни журналисти да ги снимат. По този начин пропагандата е била едностранна, което е било в тяхна стратегическа полза.
.

.

МИТ : много от ветераните отиват впоследствие в престъпни групировки и съответно в затвора.
РЕАЛНОСТ : едва 0.5% от ветераните от Виетнам са били в затвора по което и да е време.  САЩ е държавата с най-голямото затворническо население (по брой и процентно) – в момента около 1% от белите мъже в САЩ са в затвора, 9% от негрите и около 2.3 от латиноамериканците. Малко под 2% от американските мъже са в затвора. Тези статистики са за затвориниците, които в момента излежават присъда, докато 3% от цялото американско население е минало през затвора (дори и в момента да не е там). Този процент естествено е по-висок при мъжете (над 5%) и при чернокожото население (всеки 12-ти афроамериканец е в затвора, всеки трети минава през затвора поне веднъж в живота си). В заключение – вероятността ветеран от Виетнам да е в затвора или да е бил в затвора е 10 пъти по-малка от средното за американските мъже. (източник на информацията – Бюлетин за затворниците 2008 на Американското Бюро по Правосъдието).
.

.

МИТ : болшенството от ветераните не успяват да се интегрират обратно в американското общество.
РЕАЛНОСТ : за една и съща възрастова група средно ветеранът има 18% по-висок доход от средното ниво за страната. Безработицата сред ветераните също е значително по-ниска.
.

.

МИТ : повечето от американските войници във Виетнам са принудени да се бият (мобилизирани са).
РЕАЛНОСТ : в субкутлтурата от 60-те и 70-те години остава образът на 18-годишното момче, което насила бива натикано в далечен Виетнам. В много случаи млади момчета се женят само за да не бъдат зачислени. Това става във всяка война, през Втората Световна процентното съотношение е същото. В действителност обаче 2/3 от мъжете, служили във Виетнам са доброволци (професионални войници). За сравнение – точно обратното се случва през Втората Световна Война, когато 2/3 от мъжете са мобилизирани. По време на Виетнамската Война в САЩ все още е имало задължителна военна служба (мобилизацията е била при необходимост), но въпреки това болшенството са отишли там по свое желание.
.

.

МИТ : самоубийствата при ветераните са често срещани.
РЕАЛНОСТ : самоубийствата при ветераните са по-рядко срещани в сравнение със средното за страната. Има 9,000 случая.
.

.

МИТ : правителството е използвало войната за да потуши негърските движения за граждански права и много повече черни са умрели от бели.
РЕАЛНОСТ : едно от нещата, на които се гради този мит, е отказът на легендарния боксьор Мохамед Али (Касиус Клей) да мине военна служба. Заради отказът си е лишен от титлата си и правото на участие за известно време. Според него, а и според много други, Вашингтон праща повече черни за „пушечно месо” за да неутрализира евентуална заплаха за вътрешната си сигурност и статукво след войната. Това е далеч от истината. 86% от убитите американци в тази война са бели, 12.5% са черни, а останалите – от други раси. Това съответства и на процентното съотношение на черните в американското общество. Всъщност, смъртността сред черните войници във Виетнам е била по-ниска от смъртността на белите войници (пропорционално на изпратените).
.

.

МИТ : най-много жертви идват от току-що пристигнали 18 годишни младежи.
РЕАЛНОСТ : средната възраст на убитите войници е 22. Но във Втората Световна Война средната възраст е 26, като това отразява служилите, а не убитите. По правило по-младите имат по-висока смъртност, а парадоксално и по-образованите (смъртността при пилотите да речем е била много висока, а те традиционно са с по-високо образование от пехотинците да речем).

.

.

.

МИТ : „домино-теорията” се е доказала като грешна.
РЕАЛНОСТ : без намесата на Запада във Виетнам и Корея тези две държави, както и много други – Индонезия, Малайзия, Тайван, Тайланд и др. със силни комунистически движения или заплашени от комунизма, вероятно са щели да паднат в ръцето на комунистическите сили. Не бива да се забравят милионите умрели във Виетнам и Корея, но не бива и да се забравят също и милионите умрели в Корея през 90-те години от глад. Не причинен от война и бомбардировки глад. Заради некомпетентността на лидерите си, както и за фундаменталните грешки в комунистическата теория (противоречащи на природата на човешките общества) за 3 години през 90-те от глад умират 3 милиона севернокорейци, около 15% от населението. За сравнение Южна Корея днес има 50 милиона души население, 15% от които се равняват на 7.5 милиона души.
В края на 50-те и началото на 60-те за период от 3 години в Китай умират от глад 40 милиона души – близо 7 пъти повече отколкото умират по време на съветския геноцид в Украйна (Голодомор) през 30-те години. А докато жителите на Народна Република Китай и Северна Корея са умирали от глад, а и днес живеят далеч от „нормално”, то държави като Южна Корея и Република Китай (Тайван) просперират и се нареждат сред най-развитите и напреднали в технологично отношение държави. Българина може само да си мечтае да има същия стандарт като южнокорееца. Физическата разлика между севернокорейците и южнокорейците (които са от един народ, от една раса, с едни традиции) е потресава – разликите в средния ръст и тегло са около 10кг и 10см. Благодарение на нехумаността и глупостта в държавната идеология на Северна Корея, за 60 години са успели да спрат физиологическото развитие на цял един народ, да го осакатят и ослепят. Очевидно Южна Корея има за какво да е благодарна.

Мисля, че снимката илюстрира добре разликата между тези две нации.
..