Сирия – арабската пролет или ислямистката зима?


Преди близо две години в арабския свят започнаха бурни демонстрации, които прерастнаха в революции и граждански войни. Основните причини, които протестиращите изтъкваха, бяха липсата на свобода на словото, липсата на свободни демократични избори, високите нива на безработица, бедност и липса на адекватно образование. Като „лице на революцията” светът виждаше млади, модерно облечени момчета без бради и незабулени момичета. Доводът на светските диктаторски  режими, че именно те са единствената защита срещу ислямизма, беше отхъврлен от революцията.

Виж също :
Протестите в Сирия
Египетските протести
Развитие на войната в Либия
Либийския фронт – противоречиви сигнали
Либия и Запада – а сега накъде?
Турция – нова Османска империя или следващият член на ЕС?
Реформите в арабския свят

Сирия

След площад Тахрир, гражданската война в Либия и Йемен, днес светът наблюдава внимателно случващото се в Сирия. Държавната цензура и отказът да бъдат допуснати журналисти в повечето точки в страната е причина да има неясното около събитията. Но за да се разбере по-добре сегашното положение е нужно да се разгледат няколко аспекта от сирийското общество, както и заобикалящите страни.
Има още

Протестите в Сирия


Вече близо половин година огънят на т.нар. Арабска пролет бушува в Близкия Изток и северна Африка. На 5-ти Януари, 2011, тунизийският уличен търговец Мохамед Буазизи от отчаяние се залива с бензин, запалвайки не само себе си, но и целия регион. 9 дни по-късно 23-годишното авторитарно управление на президента на Тунис Бен Али приключва, а цената е над 200 убити. След по-малко от месец същата съдба спохожда и Хосни Мубарак – спиращите дъха многомилионни демонстрации на площад Тахрир, сблъсъците между протестиращите и органите на реда (убитите са над 800) и идването на армията прекратяват 30-годишното управление на диктатора в страната на фараоните. Домино-ефектът достига и Либия, намираща се вече 42-години под властта на най-ексцентричния от всички арабски диктатори – Муамар Кадафи, най-дълго служилия държавен глава днес. Но заразлика от Египет и Тунис проблемите не се ограничават до улични сблъсъци и стачки, а за отрицателно време страната изпада в състояние на гражданска война, която до днес е отнела живота на около 15,000 души. Протестите се разпростират до Бахрейн, Саудитска Арабия, Йордания и др., навсякъде със своите различия, но и общи черти. Но освен Либия, единствено в Йемен и Сирия прерастват в нещо повече. Виж също Египетските протести.

Населението на Сирия

карта на религиозните групи в Сирия

Сирия е арабска държава, но със значителен брой малцинства, най-голямото от които са кюрдите, представляващи 10% от населението, но мнозинство в някои северни райони на страна (част от Кюрдистан). По-силно е религиозното разделение в страната – мюсюлманите сунити, не всички от които са араби, представляват около ¾ от страната. Мюсюлманите алавити, често описвани като секта на шиитския Ислям, представляват 10-15% от населението, а християните – около 10%. Заразлика от своите съседи Ливан и Ирак, в Сирия традиционно има относително разбирателство между отделните религии и народи, с някои изключения. Но макар страната да бе рекламирана като пример за толерантност, етническите и религиозните различия и вражди се използват в сегашната криза.

Династията Асад

През 1963 година в Ирак и в Сирия на власт идват Баас, арабската националистическа, социалистическа партия. По-късно след вътрешнопартийни преврати начело на двете нации застават Саддам Хюсеин и Хафез ал-Асад. Властта на втория в Сирия продължава до смъртта му през 2000 година, след което е наследен от сина си Башар ал-Асад, сегашен президент на страната. Макар да управлява страна от 40 години, „династията” Асад спада към малцинствената религиозна група на алавитите, традиционно заемащи по-ниско положение в обществото. С идването на власт управляващата фамилия започва да слага алавити в повечето висши държавнически и военни постове. От самото си начало социалистическата власт се опитва да се справи с ислямистките терористи, водещи открита война срещу правителството и светските му устои. Кулминацията идва през 1982 в гр. Хама – над 30,000 души са убити, с което правителството слага край не само на ислямистката опозиция, използвана често като плашило, но и на всякакво открито инакомислие и несъгласие с думата на Баас. .

През 1970-1971 йорданската власт води военна кампания срещу водената от Ясер Арафат Организация за Освобождение на Палестина (ООП), която атакува оттам Израел, създава „държава в държавата” и се опитва да свали властта в Аман. Сирийските войски нахлуват в Йордания на помощ на ООП, като Хафез ал-Асад взема ключова роля във военната операция. Виждайки огромна заплаха за властта си, йорданският крал Хюсеин се обръща към САЩ, молейки за израелска военна интервенция – прелитащите над сирийските танкове израелски самолети успяват да сплашат тогавашния сирийски президент и армията се изтегля, а Йордания успява да изтласка ООП в Ливан. Хафез ал-Асад, ръководил военната операция и настоявал за разширяване на фронта, идва на власт след вътрешнопартиен преврат след няколко месеца.

През 1973 Сирия (вече с Асад на президенския пост) и Египет нападат изненадващо Израел в деня на Йом Кипур, еврейския празник на прошката (виж също : документален филм за войната на Йом Кипур). Макар войната да завършва с военен провал на арабската инициатива, египетския президент Ануар Садат става първия арабски лидер, който започва преговори с Израел, посещава Тел Авив и подписва мирен договор. Страната му си връща Синайския п-ов, богат на петрол, три пъти по-голям на площ от Израел и разположен стратегически между Суецкия канал и Червено море. Сирия обаче не приема мирния договор, продължава враждебната си политика спрямо Израел, а отношенията между Дамаск и Кайро охладняват.

Ливански протест против сирийската окупация, Кедровата революция, 2005

Изтласкани от йорданците, ООП се установяват в Ливан, където също се опитват да създадат „държава в държавата”. Това довежда през 1975 до началото на Ливанската гражданска война, продължила 25 години. Година по-късно Хафез ал-Асад изпраща войски в Ливан. Сирийската окупация продължава близо 30 години и отнема живота на десетки хиляди ливанци. През 2005 в бомбен атентат е убит ливанският държавен глава Рафик Харири, смятан от мнозина за ключова фигура във възстановяването на Ливан и сближаването на страната със Запада. Все още не е ясно дали сирийското правителство или поддържаната от тях и Иран терористична групировка Хизбула са организирали атентата, но след убийството има масови протести (т.нар. Кедрова революция, виж документален филм), които успяват в крайна сметка да накарат сирийските войски да напуснат страната, слагайки край на 30-годишната окупация. Атентатите срещу анти-сирийски политици продължават и след това, а половината от управляващата клика все още е под диктовката на Дамаск. Преди гражданската война и сирийската окупация Ливан е считан за „малкия Париж на Близкия Изток“ или „средиземноморския Лас Вегас“. Конкурсите „Мис Европа“ 8 пъти са провеждани в Бейрут, а в сферата на киното, музиката, туризма и спорта, Ливан е бил първенецът на арабския свят.

Репресивността и бруталността на сирийския режим днес нямат аналог в арабския свят, с изключение на „лудото куче на Близкия Изток“ – Муамар Кадафи.  За сметка на това социалистическата политика на страната носи и голяма модернизация. През управлението на партия Баас се вижда значителен напредък в сферата на образованието, медицината, социалното осигуряване; Асад е „сирийският Насър”. Постепенно обаче интензивността на реформите намалява и на преден план отново идват репресиите и липсата на каквито и да е свободи. След смъртта на Хафез ал-Асад неговият син Башар поема властта, а брат му Махер поема командването на Републиканската Гвардия. Следва кратък период на либерализация, в който властта гарантира свобода на словото и печата, а дисиденти се завръщат в страна. Използвайки похватите на съветския лидер Никита Хрушчов, Башар ал-Асад бързо праща старите и новите си политически опоненти в затвора, слагайки край на свободата и либерализацията. Следващите 10 години от управлението му са белязани от непрекъснато обещания за реформи.

Протестите през 2011

анти-правителствени протести в Сирия, Март, 2011

Протестите в Сирия започват още през Януари, но интензивността им е малка, сравнена с Тунис, Египет, Бахрейн и особено Либия. Башар ал-Асад уверява света, че народът му го обича, как той е единствения гарант за мир в страната, а правителствения апарат и държавните медии непрекъснато обвиняват Израел, САЩ и Европа за протестите в страната. Бързо обаче демонстрациите и стачките прерастват във въстание срещу властта, отнело засега живота на около 1,700 сирийци, което е повече от жертвите на всички арабски протести взети заедно, с изключение на Йемен и Либия. Половинчатите обещания на президента не само не успокояват страстите, а разгневяват допълнително населението. Режимът прибягва до изпитани тактики – „спонтанни” про-правителствени протести в столицата, каквито света видя и в Либия, и Египет. „Спонтанни” протести на израелско-сирийската граница, които се превърнаха в опит за нахлуване в Израел. Интересно е, че същия ден сирийската държавна ТВ предложи на зрителите си 24ч покритие на „спонтанните протести”, но репортажи за убитите в сирийските градове и села отсъстваха. Държавните медии продължиха да обвиняват ционистките, капиталистическите и империалистическите врагове на страната в подклаждане на протести в иначе спокойна и безгрижна Сирия.

сирийски бежански лагери, южна Турция

Про-правителствени сирийски блогъри в цял свят бяха и още са активизирани да отразяват щателно всички про-правителствени демонстрации, „манипулации на западните медии” и речи на президента, поставяйки в статиите си знак за равенство между сирийския патриотизъм и Башар ал-Асад. За сметка на това, както и в сирийските държавни медии, така и в тези блогове на десетките хиляди убити, ранени, арестувани или избягали в съседна Турция (по последни данни бежанците от Сирия са 10,000-15,000) почти не се отделя внимание. И ако това се беше случило преди 10 години нямаше да има особено значение, но блоговете, Фейсбук, Туитър и Скайп са основното оръжие на Арабската пролет. Идващото поколение ще даде оценка.

ПР-похватите на властта обаче нямаха желания ефект, а даже и допълнително разяриха част от обществото, чиито искания бяха окачествени като „чуждестранен заговор”. Именно заради това Дамаск започна да въоръжава редица алавитски (шиитската секта, към която управляващата фамилия принадлежи) села като предупреждение към сунитското мнозинство. Бяха използвани и услугите на Шабиха – управлявана от роднини на президента тежковъоръжена милиция, действаща като криминален синдикат. Основните й дейстности са рекет, грабежи, контрабанда на оръжия и наркотици. Бабаити от Шабиха заедно с армията и полицията потушават протестите, като най-явно бе присъствието им в потушаването на протестите в Латакия, област в Сирия с голям брой алавити и родно място на управляващата фамилия. По данни на посланника на САЩ към ООН Сюзън Райс, Дамаск се ползва с помощта на иранското правителство, което е изпратило войски от Армията на Пазителите на Ислямската Революция, което Техеран отрича.

Шабиха – правителствена мафия

Хама

протести в Хама, Юни, 2011

Градът Хама винаги е имал слава на по-консервативен и религиозен. Именно там през 1982 е и центърът на Мюсюлманското братство, чиито атентати срещу правителството довеждат до брутално потушаване на въстанието, отнело живота на 30,000 само в Хама. Макар опозицията да е смазана, лоялността на Хама винаги е била под въпрос. Когато Хафез ал-Асад умира през 2000 година единствено от правителствените сгради в града биват издигнати черни знамена. През 2011 именно в Хама са организирани най-мащабните демонстрации, довели до уволняването на губернатора на провинцията, обграждане на града от армията и множество жертви (само на 3-ти и 4-ти Юли са убити над 75 души в града). Но при сравнение с други градове се вижда ясна разлика в държавната тактика – голяма част от армейските части остават в периферията на Хама, а според някои активисти сред 3-ти Юли Дамаск изтегля някои от по-известните и агресивни членове на службите за сигурност, ход, тълкуван като опит да се избегне символично повторение на събитията от 1982.

Вероятно правителството се надява да спечели войната на изтощение – в момента в града не работят банки, служителите на водо- и електроснабдителните администрации са спрели да ходят на работа, регулировчиците са изчезнали от града, сметосъбиранети е прекратено, а армията е блокирала пътищата към града. Активистите се надяват, че ще успеят да последват примера на няколко либийски града, които след като излизат извън контрола на Кадафи започват да организират сами администрацията си, осигурявайки нощни патрули, почистващи групи и др. за населението. Сирийските протестиращи разполагат контролни пунктове в града, изисквайки документи за самоличност на шофьорите, но в опит да се дистанцират от властта и да демонстрират добрите си намерения се извиняват за проверките и често черпят водачите с бонбони. Човешки жест, показващ че въстанието се изразява не само на политическата сцена.

Реакциите

Сирия разчита на добрите си отношения с Русия и Китай, които защитават арабската държава с правото си на вето в ООН. Но ЕС, най-големия търговски партньор на страната, налага икономически санкции на режима, допълнително усложнявайки ситуацията за управляващата клика. От региона единствено ислямистката групировка Хизбула в Ливан и правителството на Иран подкрепят сирийския режим, обвинявайки „външните фактори” за ескалиране на напрежението. Редно е да се спомене, че при сравнение с Египет и Тунис, в Сирия относително голям брой от жертвите (няколко стотин души) са войници и полицаи. Властта непрекъснато излъчва кадри от убити свои служители, наричайки протестиращите „въоръжени банди” и терорести, платени от Вашингтон и Тел Авив. Според скорошните публикации САЩ са финансирали някои анти-правителствени организации и медии, но няма сериозни доказателства, които да сочат за връзка между въоръжените сблъсъци и други държави. От демографска гледна точка основните опоненти на властта са арабите-сунити. Християните действат по-плахо, опасявайки се, че предупрежденията на правителството, че ислямисти могат да завземат властта ще се окажат верни. Кюрдите, макар и мюсюлмани, се опасяват техните протести за равни права, гражданство и положение в страната да не бъдат тълкувани като сепаратистко движение, поради което дори в изцяло кюрдските градове и села лозунгите са внимателно подбрани.

Изход

Активистите днес гарантират, че дните на Асад са преброени, но властта му успява да се задържи, до голяма степен благодарение на елитните армейски части и Републиканската Гвардия, намиращи се под контрола на семейството. Засега опозицията отхвърля предложенията за диалог от правителството, настоявайки атаките срещу населението да спрат. Малко са и хората, които свободно подкрепят Асад, извън столицата, алавитските и държаните под контрол райони. Макар правителство да използва вечно дебнещия зад ъгъла ислямизъм, в Сирия Мюсюлманското братство (МБ) никога не е имало тази подкрепа, която има в Египет. В страната на фараоните, дори в контролираните от Хосни Мубарак избори, МБ успява да вземе 25-30% от гласовете на избори. По различни оценки в Сирия МБ би имало подкрепата на 5-10% от населението. Не е ясно и дали Дамаск няма да прибегне до война с Израел директно или чрез сателита си Хизбула, използвайки „стария враг” като обединяващ фактор. Вероятно би имало известен ефект, но би създало съвсем реалната заплаха от война с превъзхождащата израелска армия – също опасност за Асад. Основната причина за многото жертви е, че заразлика от Египет и Тунис, в Сирия армията не застана настраната на народа. Има дезертьори, но все още силовите структури са под контрола на властта. Сирия има и далеч по-добър контрол върху средствата за масова комуникация – Фейсбук, Скайп, Туитър, информационната инфраструктура на въстанието. Неслучайно събитията в Египет бяха наречени „Фейсбук революцията”. Но докато дългогодишния съюзник на властта в Кайро – САЩ, застана на страната на протестиращите и имаше немалка роля в свалянето на Хосни Мубарак, отношенията между Вашингтон и Дамаск са повече от студени. Големият брат на Сирия – Русия, застава твърдо зад своя съюзник, както и азиатския гигант Китай, военен и политически партньор на режима на Асад. В различните арабски държави резултатът от протестите бе различен, в някои все още продължават, в трети – прерастват във въоръжени сблъсъци. Времето ще покаже каква ще бъде съдбата на Сирия.

Виж също

Либия :

Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986

Либия и Запада – а сега накъде?

Либийския фронт – противоречиви сигнали

Развитие на войната в Либия

Синът на Кадафи умира след бомбардировка на НАТО

също :

Египетските протести

WikiLeaks – дипломатическата бомба в Близкия Изток

Тихия палестински проблем – Ливан и Йордания

Реформите в арабския свят

Абу Джихад и израелския рейд в Тунис

Либийския фронт – противоречиви сигнали



Вече измина повече от седмица, откакто бунтовниците в Либия бяха подкрепени от международната общественост – първоначално от ООН, Франция, Великобритания и САЩ, а впоследствие от още 10 държави. След като плениха ключовия град Адждабия, в близките дни бунтовниците установиха контрол и над Брега, Бин Джалад и Рас Лануф – стратегически важни градове по източната крайбрежна ивица на Либия. Говорител на Либийският национален съвет (ЛНС – преходното правителство в източната част на африканската държава) съобщи, че до една седмица ще са в състояние да изнасят по 100,000 барела петрол на ден (за повече информация виж Либия и Запада – а сега накъде?). Но има много въпроси, чиито отговори остават загадка.

КОЙ РЪКОВОДИ?

Резолюция 1973 на Съвета за сигурност на ООН опълномощи западните държави не само да наложат забрана за полети на Кадафи, но и да извършват удари по стратегически цели, с цел „да се предпазят цивилните граждани”. Масирани въздушни и ракетни удари се осъществяват от 9 дена от френските, британските и американските военни. За повече информация – данни на БиБиСи за използваната от различните държави военна техника в конфликта в Либия.
След дълги преговори преди няколко дена НАТО (организация с лошо име в арабския и мюсюлманския свят) пое контрола под т.нар. no-fly zone (зона, забранена за полети) и налагането на оръжейно ембарго. Но ударите по наземни цели в Либия се осъществяват от САЩ, Франция и Великобритания, независимо от НАТО. Това напомня на т.нар. „афганистански модел” – една мисия (ИСАФ) отговаря за мироопазващите операции в родината на опиума, а друга (част от операция „Продължителна Свобода”) за активните военни действия срещу талибаните. За Вашингтон НАТО означава повече отговорност за европейците, а в европейските очи НАТО е инструмент на Америка. В Афганистан решението беше намерено като Барак Обама увеличи щатския контигент в страната и обедини двете мисии под една шапка. С което намаляха не само логистичните трудности, но и вътрешнокоалиционните противоречия, ала „европейските страхливци с/у американските каубои”.

НОВ ПОДХОД

Коалиционните удари успешно отслабиха силите на Кадафи, разрушавайки огромен брой военна техника, ПВО системи, комуникационни възли и др. Ако ден преди началото на тази кампания либийските бунтовници бяха притиснати в ъгъл, без да имат пълен контрол над нито един голям град, то днес пленяват стратегически обекти със завидна скорост. Но въпреки това крайният успех не е гарантиран – все по-често се говори за разширяване на помощта към бунтовниците. Според различни източници във високите етажи на властта се обсъжда идеята либийските революционери да бъдат подкрепени с оръжие, а защо не и обучаващ персонал. От една страна това би наклонило везните в ущърб на Кадафи, без да се налага западни войски да окупират и един сантиметър от либийската земя (резолюцията на ООН разрешава изпращането на инструктори, дори командоси за рейдове над дадени обекти, тъй като това са краткотрайни действия, нецелящи военна окупация). Също така би осигурило на западните държави и САЩ добри дипломатически позиции в едно следващо правителство.
В противен случай един от възможните изходи е иракският – през 90-те години 2/3 от територията на Ирак влиза в забранената от САЩ и партньорите им за летене зона, докато Саддам успешно се справя с три самостоятелни въстания (неподкрепени от Запада) – на шиитите, кюрдите и вътрешноармейския бунт и запазва властта още 12 години. Макар активни военни действия срещу иракската армия да са извършвани само до изтеглянето й от Кувейт, двете войни в Ирак показват, че единствения гарантиращ успех модел е сухопътната операция.
В Либия подобна намеса все още не е наложителна. И едва ли има много желаещи във Вашингтон, Париж и Лондон (задават се избори), които искат да видят кракът на НАТО да стъпи в още една арабска, мюсюлманска страна. Но докато паралелните операции за забрана на полети над иракски Кюрдистан и южен Ирак са се ограничавали до въздушното пространство, в Либия сме свидетели на сериозни удари по военната машина на Кадафи. Оръжейна и инструкторска помощ вероятно биха били последната капка.
Но това крие и своите негативи. В момента е в сила оръжейно ембарго, забраняващо доставки на която и да е от двете страни. ООН едва ли би приела великите сили да въоръжават до зъби едната страна в гражданска война. Не е ясно и тези оръжия при кого биха отишли – макар самите бунтовници да наричат това борба за демокрация, Либия е държава без абсолютно никакъв демократичен опит. Не е изключено при евентуални оръжейни пратки да се получи ефекта на бумеранга, познат на Вашингтон от Афганистан. През 80-те години чрез операция „Циклон” на ЦРУ е изпратено огромно количество военна техника на афганските муджахидини (от арабски – свещенни войни, войни на Джихад), борещите срещу войските на СССР, като голям спонсор е била също и Саудитска Арабия. След края на войната обаче част от тези обучени от ЦРУ муджахидини образуват ядрото на ал-Кайда.
В най-добрия сценарий – Кадафи бива победен, кой ще дойде на власт? Либийски вариант на бен Ладен или мулла Мохамед Омар? Нов Кадафи (сред бунтовниците има много високопоставени лица от режима)? Други ислямисти или Мюсюлманското братство? Дали Либия ще остане една държава или ще се разцепи по етническите и племенните си граници като Югославия в последните 20 години?

КАДАФИ

Безспортно няма по-брутален тиранин в арабския свят от Муамар Кадафи. Дори Башар ал Асад в Сирия и екс-президента на Египет Хосни Мубарак изглеждат като либерални демократи в сравнение с него. През 42-те години на власт той е станал известен с отвличанията и терористичните атаки, които нарежда (виж повече Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986). Бруталността му е разярила либийският народ, който по време на превърналите си в гражданска война протести изпадна в крайности – незнаен брой чернокожи работници бяха убити, под подозрение, че са наети от Кадафи главорези. В първите дни труповете на двама африканци бяха завързани за бял джип Тойота в центъра на града. Скандиранията „Аллах у акбар” (Аллах е велик) бяха заглушавани единствено от изстрелите на АК-47. Същите тези хора, които са и живяли 42 под диктатура, може и да не оставят оръжията си след падането на Кадафи. Междуетническите, междуплеменните, религиозните и политическите вражди днес са на втори план, засенчени от общия враг в лицето на омразния тиранин. Но какво ще стане когато той изчезне? През последните десетилетия има много необнадеждаващи примери – Сомалия след падането на Сиад Баре през 1991 се разпада на три отделни територии, Афганистан след изтеглянето на войските на СССР през 1989 влиза в състояние на гражданска (религиозна и етническа) война, като не е спряла до ден днешен. Сходна съдба е отредена и на Ирак след падането на Саддам Хюсеин през 2003 – 120,000 души загиват, най-вече от терористични атентати в религиозната война между шиити и сунити, а етническите кюрдски райони на север са практически независими от централната власт.
За един ден през 1996 година Кадафи нарежда да бъдат убити 1270 политически затворници. Докато египетските протести бяха посрещани с полицейска бруталност, либийските бяха посрещани с въздушни бомбардировки. Муамар Кадафи е показал, че е готов на всичко за да задържи властта си. Не е изключено да изтъргува военна загуба за политечска победа. От Вашингтон изрично подчертаха, че самият Кадафи не е военна цел, а от Париж идват ясни послания и условия, които диктаторът трябва да изпълни ако иска да остане на трона си. Какъв ще е изхода – остава да видим.

Вижте още :
Колекция от снимки от конфликта в Либия на Ню Йорк Таймс
Статии за Либия в сайта на Ню Йорк Таймс
Статии за Либия в сайта на The Economist
Статии за Либия в сайта на Foreign Policy

..

Либия и Запада – а сега накъде?


ПРЕДИСТОРИЯ

На 4-ти Януари, 2011 година от отчаяние и в знак на протест 26-годишният тунизиец Мохамед Буазизи се замозапалва, разпалвайки целия арабски и мюсюлмански свят. Спонтанните вълни от протестиращи заливат улиците на почти всички арабски държави, мотивирани и от жестоките начини, по които силите на реда реагират. След 223 загинали президентът на Тунис Бен Али подава оставка и бяга в Саудитска Арабия. След 684 загинали президентът на Египет, сърцето на арабския свят, Хосни Мубарак е свален. Още няколкостотин загиват в други арабски и мюсюлмански държави, в които до ден днешен има протести.

Но докато в гореспоменатите страни протестите се ограничават до улични сблъсъци с органите на реда, в Либия те бързо ескалират в гражданска война, която от около месец е отнела живота на над 10,000 души. Това провокира и по-сериозна реакция от на международната общественост, а от вчера – и военна намеса.

КАДАФИ

За 42 години на власт Муамар Кадафи се прославя с много неща. Организиране на атентати в цял свят (виж Локърби, 1988), вземане на чуждестранни специалисти за заложници (българските медицински сестри) и търгуването им на дипломатическата маса. „Великият бедуински вожд” дава на страната си гръмкото име Великата Социалистическа Народна Либийска Арабска Джамахирия (ВСНЛАД), а на себе си титлата Ръководител и Водач на Революцията на ВСНЛАД. Ексцентричността и непредсказуемостта му, съчетани с безпощадните методи, които използва за потушаване на всяка форма на несъгласие го правят един от най-известните диктатори на 20-ти и 21-ви век. Със своите 42 години на власт днес той е най-дълго служилият държавен глава в света (с оглед пенсионирането на Фидел Кастро и смъртта на севернокорейският лидер Ким Ир Сен).

Кадафи създава всеобхватен репресивен апарат, промъкващ се във всеки аспект от ежедневието на поданиците му. Нелогичността, с която той ръководи международното положение на Либия, тласка страната в различни лагери. След серия организирани в западна Европа атентати през 80-те, президентът на САЩ Роналд Рейгън нарежда наказателен удар по военни цели в Либия (виж Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986). През 1988 агенти на Кадафи взривяват самолет на ПАН АМ граждански полет 103 над Локърби, Шотландия, отнемайки живота на 270 души. Заедно с опитите на Либия за създаване на химически и ядрени оръжия, това са някои от причините, които вкарват страната в международна изолация. След години санкции, бойкоти и ембарго, в началото на 21-ви век отношенията със Запада се подобряват. След решителната намеса на президента Саркози са освободени българските медицински сестри. Кабинетът на Силвио Берлускони подписва договор с Триполи за борба с нелегалната северноафриканска имиграция, огромен проблем за средиземноморските държави-членки на ЕС.

Въпреки това през годините бруталността, с която „бедуинът-войн” се отнася към населението си остава константа. Той е дълбоко презирен от почти цялата либийска диаспора, както и по-голямата част от арабския свят. Но докато в Египет Хосни Мубарак беше едва лицето на военната върхушка, Кадафи е „едноличен собственик” на Либия. Налага култ към личността и изкоренява всяка форма на независимост у доближените си. На фона на Либия, Египет е демократичен и либерален рай.

БУНТОВНИЦИТЕ

Започналите на 15-ти Февруари и потушени безпощадно от властта протести в Либия бързо прерастват в гражданска война. Виждайки вероятност от бърза и решителна победа, много хора от армията на Либия дезертират и се присъединяват към превърналите се в бунтовници протестиращи. Надявайки се Кадафи да бъде свален по сходен с египетския и тунизийския начин, бунтовниците започват кампания срещу Кадафи, отначало в източната част (в която и племената традиционно са срещу Кадафи и племето, към което принадлежи). В първите дни на гражданската война много от войниците (армията е предимно от наборници) отказват да атакуват своите сънародници. Страхувайки се от повече дезертьори, Кадафи използва скритото си оръжие – с милиардите долари, които има в лични сметки в европейски банки той купува наемници от Нигер, Буркина Фасо, Судан, Чад и дори Сърбия. Улични протести в Бенгази са посрещани с въздушни бомбардировки и обстрел от хеликоптери. На 21-ви Февруари два пилота на либийски изтребители Мираж Ф1 отказват да изпълнят заповедите си (да бомбардират тълпи от протестиращи) и дезертират в Малта.

В началните стадии объркването, хаоса и страхът от дезертьорство (и сътветно наказателни мерки) в армията помагат на бунтовниците да установят контрол над голяма част от страната. Бенгази, вторият по големина град в страната и смятан за столица на „анти-кадафизма” минава под техен контрол. Следват битки за ал-Байда, Аждабия и Мизурата. Везните се накланят в ущърб на Кадафи. Но след някоко седмици боеве силите му стъпват на крака и започват контра-настъпление, вземайки под контрол много стратегически градове и села.

РЕАКЦИИТЕ НА ЗАПАДЪТ

Либия произвежда 2% от световния петрол. 85% от продукцията отива в Европа, което отговаря за 11% от потреблението на ЕС (13.63 милиона барела/ден). Този процент е много по-висок в средиземноморските страни членки. Първата държава, която официално предлага да се наложат санкции над Триполи е и най-отдалечената европейска страна – Финландия. Последните съгласили се са средиземноморските островни републики Малта и Кипър. Санкциите замразяват личните сметки на Кадафи и неговите роднини и приближени в европейските банки (равняващи се на десетки милиарди долара). Това съвпада и с излизането на африканските наемници от фокуса на събитията.

Освен поскъпвнето на петрола, западните правителства са притеснени и от още нещо – възможността конфликта да създаде масови вълни към Европа, която и без това има огромни проблеми със северноафриканските имигранти. И тук също най-загрижени са държави като Франция, Испания, Италия и Малта, а най-хладнокръвни – Швеция и Финландия.

Но армията на Кадафи продължава успешно своята контраатака в източната, „бунтовническа” част на Либия, която според ексцентричния лидер на страната е превзета от ал-Кайда. И докато в градски битки като цяло неопитните партизани имат някакъв шанс, то срещу военновъздушните сили на бедуинския войн те са безсилни. Малкото наброй зенитни картечни установки (като 14.5мм ЗПУ-4 от 40-те години) не им помагат. Бунтовниците успяват да пленят складове с леки оръжия, няколко танка, БТР, дори и самолети и хелитоптери. Но липсата на организация, неопитността и най-вече необезпокояваните бомбардировки накланят везните бавно и решително на страната на Кадафи. На Запад все по-сериозно се говори за идеята (която съществува още от началото) да се наложи забрана за летене над Либия, подобно на сходните „no-fly zone”операции в Ирак през 90-те години.

ЗАБРАНА ЗА ПОЛЕТИ

След дълги преговори и със съгласието на Арабската Лига (в която Либия членува), резолюция 1973 на Съвета за Сигурност на ООН разрешава да се наложи забрана за полети. Изненадвайки някои (между които и Арабската Лига или поне за пред медиите), резолюцията разрешава и вземането на „всякакви необходими мерки” за защита на цивилното население. Макар изрично да се забранява каквато и да е форма на военна окупация, формулираните като „всякакви необходими мерки” разрешават на коалиционните войски да нанасят удари по цели на либийските ВВС и ПВО, както и сухопътните им войски. Теоретично, резолюцията не забранява рейдове на специални сили по суша, които макар да са по земя са кратковременни и не се считат за военна окупация.

Главният секретар на Арабската Лига – Амр Муса, заявява че военните действия се различават от приетата от Лигата идея за забрана на полетите. Също така той изказва притесненията си за загиналите цивилни от НАТО-вски бомбардировки, но е редно да се отбележе, че това най-вероятно е част от пропагандната война на Кадафи и тези жертви не се потвърдени от независими източници.

Най-съществено е участието на САЩ, Великобритания и Франция, но правителствата на Обединените Арабски Емирства, Катар (две арабски, мюсюлмански държави), Канада, Дания, Испания, Италия, Норвегия, Белгия и Гърция са потвърдили бъдещето си участие (повечето държави с по няколко изтребителя или други самолети, или бази).

ВОЕННИТЕ ДЕЙСТВИЯ

На 19-ти Март започнаха военните действия срещу силите на Кадафи. 19 френски изтребителя удрят сухопътни войски на Кадафи близо до Бенгази, където се водят ожесточени битки между двете страни. На сайта на френското Министерство на Отбраната е публикуван списък с участвалите във въздушния рейд (част от операция „Харматан”) самолети :

  • 8 броя изтребители Рафал
  • 2 броя изтребители Мираж-2000-5
  • 2 броя Мираг 2000-Д
  • 6 броя самолети-танкер Ц-135
  • 1 брой Е3Ф AWACS

Днес, 20-ти Март, френското министерство официално съобщи, че самолетоносачът Шарл де Гол е отплавал от пристанищния град Тулон към Либия. На борда според официалното изявлание се намират :

  • 10 хеликоптера, между които 1 Каракал и 2 Пума
  • 8 изтребителя Рафал
  • 6 модернизирани изтребителя Супер Етендард
  • 2 Е-2Ц Хоукай

Освен тях в операцията са ангажирани 4 бойни кораба и 2,600 души от френския военноморски флот.

Американските военни са изпратили контингент, съответно от военноморските сили, военновъздушните сили и морската пехота в операция „Зората на Одисей”.

ВМС на САЩ участват с :

  • 5 бойни кораба
  • 3 подводници
  • неспоменат брой самолети ЕА-18Г

ВВС на САЩ участват с :

  • 3 стратегически стелт-бомбардировача Б-2
  • 10 изтребителя Ф-15Е от британската база Лакенхийф
  • 8 изтребителя Ф-16Ц от италианската база Авиано
  • 2 самолета А 2 броя самолети АЦ-130У, клас “gunship” (уникален за американските ВВС)
  • неспоменат брой разузнавателни самолети Ю-2 (U-2)

Морската Пехота на САЩ участва с :

  • 4 броя АВ-8Б Хариер 2, на борда на кораб от военноморските сили

На 19-ти Март американски и британски кораби и подводници изстрелват общо 110 крилати ракети Томахоук по 20 наземни цели в Либия. На 20-ти Март следват бомбардировки от Б-2 срещу либийско летище и атака от изтребителите Ф-15, Ф-16 и Хариер срещу наземни цели на либийските сили.

Британските Кралски Военноморски Флот и Кралски Военновъздушни Сили участват съответно с :

  • 2 бойни кораба
  • 1 подводница
  • около 10 изтребителя Юрофайтър Тайфун
  • около 10 изтребителя Торнадо ГР4
  • 2 самолета-танкер ВЦ-10 1 самолет Сентинел Р-1
  • 3 Самолета Сентри AEW.1 AWACS

А СЕГА НАКЪДЕ?

Залогът на НАТО е, че въздушната кампания ще отслаби силите на Кадафи, а бунтовниците ще свършат мръсната работа по суша. Преди 20 години, когато САЩ води първата война срещу Ирак (виж Въздушната война над Ирак ’91) избухват три бунта срещу Саддам. Бунт на шиитите-мюсюлмани (мнозинство в страна, в която управляващите са сунити) на юг, бунт на етническите кюрди на север и вътрешноармейски бунт. Една от причините е реч на Джордж Буш-старши, който призовава иракския народ да се опълчи на диктатора си. Сигурни, че ще дойде подкрепа отвън (САЩ, Западът или дори шиитски Иран) бунтовниците започват неуспешна кампания, която коства живота на близо 200,000 души, тъй като американските войски освобождават окупирания от Саддам Кувейт, но не навлизат в самия Ирак (нещо, което синът на тогавашния президент направи през 2003 година).

Днес в Либия положението и контекста на събитията в региона са различни, но има и общи неща. Действията на САЩ, Великобритания, Франция и (в следващите дни) останалите държави от коалицията се ограничават само до въздушни удари и забрана за полети на Либия. Забрана за полети е имало и над Ирак през 90-те години – 2/3 от въздушното пространство на страната е било извън контрола на Саддам, но той въпреки това успява да потуши бунтовете по жесток начин. За оръжейни пратки до бунтовниците, пращане на обучителни екипи, да не говорим за сухопътен контигент в Либия днес не се и говори. Но с адекватна въздушна кампания от НАТО (на която Либия почти не може да се противопостави) бунтовниците имат реален шанс да свалят властта. Остава въпроса – а после? Бездействие от европейските политици щеше да означава продължително война, в която цените на петрола и имигрантските вълни щяха да се увеличат. В редица европейски държави се задават избори – според скорошно проучване рейтнга на Саркози е по-малък от този на националистката партия Фронт Насионал, а общественото мнение в Европа е ЗА налагане на забрана за полети над Либия. В САЩ общественото мнение е различно и по повечето въпроси – полярно разделено (виж повече – проучване на Pew research center for people and the press на американското обществено мнение). Общественото мнение в арабския и мюсюлманския свят е традиционно анти-американско, но също така е против Кадафи. Повечето хора в мюсюлманския свят подкрепят забрана за полети над Либия, но са против военна окупация.

Доставките на петрол могат да се възобновят до известна степен до предишния си капацитет (в момента той е 20% при сравнение с Януари) и преди финала, тъй като повечето от петролните залежи на страната са в бунтовническия Изток. Но дори и да се сбъдне най-добрия сценарий – да бъде свален Кадафи, какъв ще е резултът? Днес всички фракции – комунисти, ислямисти, националисти, демократи, хора от различни племена и т.н. (ляво – етническа карта на Либия), са обединени около общия враг в лицето Кадафи. Но не е ясно дали оръжията ще бъдат оставени при евентуално сваляне на „великия лидер”. Не ясно дали държавата, която е начертана от европейските колониални сили преди много години, както и по-голямата част от Близкия Изток и Африка, ще остане в този си вид и няма да се разпадне според етническите/племенните си граници. Не е ясно дали няма да се появи втори Кадафи (т.нар. „революционер вълк в овча кожа”). Възможно е идването на ислямисти на власт, като дори и този сценарий крие различни варианти – лек ислямистки режим по турски модел, по-силен ислямистки режим по ирански модел и т.н. Но със сигурност НАТО си осигурява добри дипломатически позиции в тази богата на петрол и имигрантски потенциал страна.

WikiLeaks – дипломатическата бомба в Близкия Изток


Преди няколко дена световноизвестният хакер Джулиан Асандж и неговага организация WikiLeaks публикуваха нова партида секретни документи – този път над четвърт милион дипломатически съобщения. Информацията, която излезе наяве взриви световното медийно пространство, създаде главоболия на десетки правителства по цял свят и промени представите на голяма част от обществеността за редица проблеми. Особен акцент в медиите се даде и на разкритията в близкоизточната политика. Ето и някои от тях.

ИРАН

Иранското правителство е използвало иранския Червен полумесец (еквивалент на Червения кръст) за да достави чрез свои агенти оръжия и амуниции на ислямистката групировка Хизбула по време на израелските военни действия срещу организацията в Ливан през 2006 година. Пратките са доставяни чрез линейки, под прикритието на хуманитарни помощи. В акциите са участвали основно агенти на Иранския Корпус на Революционната Гвардия (или Пазителите на Ислямската Революция), елтните войски на страната.

ЛИВАН

Чрез секретните дипломатически съобщение се установи, че през 2008 година тогавашният и сегашен министър на отбраната на Ливан – Елиас Мур, е предал на Израел, чрез американското посолство, „военни подсказки“. Според разсекретените документи Мур e казал, че ако Израел проведе акция срещу ислямистката групировка Хизбула той самият ще окаже „тиха подкрепа“. Министърът заявява, че ако акциите на израелската армия се ограничат до мюсюлманските села и не засегнат християнските части на страната, армията няма да се намеси и да попречи на израелските войници. Ливан е сред най-разнородните арабски и близкоизточни държави – 34% от населението са християни (22% маронити), а мюсюлманите шиити – 28%, а мюсюлманите сунити – също 28%. Висшите офицери в армията традиционно са маронити (християни), а цялата общност винаги е била по-скоро про-западно настроена. През гражданската война християнските милиции се борят заедно с израелските войски срещу про-иранските, про-сирийските и комунистическите фракции. Хизбула е считана от армията и изобщо правителството за национален проблем, с който обаче не могат да се справят. Именно затова министърът на отбраната Мур заявява, че ако Израел не удря цели в християнските райони на страната, ливанската армия ще стои настрана.

ПАЛЕСТИНА

В края на 2008 година Израел започва операция „Излято Олово“, чиято цел бе да свали Хамас от власт. През 2005 Израел едностранно и безусловно се изтегля от ивицата Газа, в която започва своебразна гражданска война между ислямистите от Хамас и светската групировка Фатах. В сблъсъка се включват също комунистически организации и Движението за Палестински Ислямски Джидхад. През 2007 след множество кървави сблъсъци Хамас успяват да прогонят всички представители на Фатах и налат религиозна власт. През 2008 година, малко преди операцията „Излято олово“, израелският министър на отбраната Ехуд Барак пита представители на Палестинската Автономия (де-факто Фатах) и египетското правителство дали биха заели административна роля в Газа ако опитът да се свали Хамас бъде успешен. Отговорът е отрицателен. Фатах успяват да извлекат огромни дивиденти от статуквото.

САУДИТСКА АРАБИЯ

Крал Абдула Азис многократно заявява пред американски дипломати, че САЩ трябва да „отреже главата на змията“ с военен удар по иранските ядрени центрове. Досега Саудитска Арабия, както и повечето арабски правителства, не са давали много официални изявления за иранската ядрена програма, но секретните документи разкриват също, че кралят на Бахрейн – Хамад ал-Халифа, е приканил САЩ да използват военна сила срещу Иран, потвърждавайки публикации от последните години. В края на Септември бе оповестено, че САЩ се готвят да сключат сделка със Саудитска Арабия за над 60 милиарда долара (най-голямата оръжейна сделка в историята на САЩ). За повече информация в блога виж Саудитска Арабия на пазар с 60 милиарда . Освен Бахрейн и Саудитска Арабия, Йордания също е изразила подкрепата си за бъдеща американска война срещу Иран.

ЕГИПЕТ

От секретните американски дипломатически съобщения става ясно, че ръководителят на египетското разузнаване – Омар Сюлейман, е изразил твърда позиция спрямо външната политика на Иран и ядрената програма. Сюлейман заявява на щатските пратеници, че щом Иран засилва влиянието си в Египет и Ливан, Египет трябва да направи същото. Според него не бива да се допуска Иран да се сдобие с ядрени оръжия и подкрепя американски удар по ядрените обекти. Заявено е също, че ако Техеран успее да развие собствена атомна програма, Кайро ще е принуден да направи същото. Нещо, за което според изтеклите документи са намекнали и високопоставени държавници от Саудитска Арабия.

СИРИЯ

На среща с американски сенатори президентът на Сирия – Башар ал-Асад, заявява че подкрепата на Дамаск за Хамас и Хизбула няма да спре. Той дава да се разбере, че между неговото правителство и партия (изповядваща светски арабски социализъм) и ислямистките групировки в Ливан и ивицата Газа съществуват идеологически разлики. Президентът посочва Мюсюлманското Братство като идеен корен на Хамас (правителството на Сирия води дългогодишна война срещу собствените си радикални движения).  Но за да запази влиянието си, казва Асад, той трябва да работи с всички страни. „Това е реалността“.
Също така президентът на Сирия, която има много близки отношения с Иран, заявява че ядрената програма на Техеран е за мирни цели. Въпреки това лаконично добавя, че персийската държава не би нанесла ядрен удар над Израел, тъй като в резултат биха загинали и много араби.
В друга среща на 30-ти Декември, 2009, сирийският държавен глава предупреждава американски сенатори, че технологичното превъзходство на израелската армия не може да осигури ефикасна защита срещу ракетни атаки, намеквайки за собствения си балистичен арсенал и химически оръжия, както и за ракетния арсенал на Хизбула (доставен от Сирия и Иран). За повече информация в блога виж Израелския противоракетен щит.

Кой за какво са бори в Афганистан и срещу кого се изправя САЩ?


Още в началото е редно да се отбележе, че макар талибаните да са най-многобройната групировка/организация, която днес води война срещу коалицията има и много други активни играчи. Различните групи се различават по идеологията си :

  • уахабистки и салафистки (или техни производни) течения от сунитския клон на Исляма.
  • доброволци от крайни секти на шиитския Ислям (малко в сравнение с сунитите).
  • националистически, които целят „освобождаването” на Афганистан от чуждо влияние или основаване на автономия в етнически-обособени райони (национализмът според западните разбирания почти не съществува в родината на опиума, тъй като единствено панислямските движения надхвърлят племенното разделение).

Организациите се различават и според етнически си състав.
.

ПУЩУНИТЕ са най-силно представения етнос в анти-коалиционните групировки. Те са и най-многобройния народ в Афганистан – 12 милиова от общо 28, но заемат едва 30% от общата територия на страната. В Пакистан наброяват 28 милиона от 170 и са мнозинство в северните гранични райони (което се равнява на около 20% от Пакистан). Талибаните са предимно пущунска групировка. Съществуват и пущунски главатари, целящи да създадат Пущунистан – държава, съставена изключително от пущуни върху етнически-обособената им територията (южен Афганистан и северен Пакистан). Съществуват също и пущунски главатари, които действат като регионални феодали за определени региони, в които се отглежда опиум. Повечето от тях не са обвързани с никаква идеология, а използват влиянието си за да изнасят хероин за западна Европа и САЩ през Иран. Това е и най-доходосния бизнес в страната – в края на талибанското управление почти не се е отглеждал опиум в страната, но днес Афганистан отговаря за над 90% от производството на хероин в света. Днес талибаните често преглъщат ненавистта си към наркотиците и търгуват с наркобароните, тъй като почти не съществува друг източник на пари в страната, а все отнякъде трябва да се купуват оръжия.
Освен религиозен фанатизъм, управлението на талибаните-пущуни (1996-2001) се е характеризирало и често с репресии срещу непущунските граждани, като се открояват тези срещу хазарейците (тюркски народ, наброяващ 5 милиона в Афганистан).
.

БЕЛУДЖИТЕ са друг етнос, който от десетилетия се бори за независимост. В тази част на света националните граници почти нямат стойност, заразлика от племенните и родовите връзки.  Белуджите представляват едва 600,000 души в Афганистан, но наброяват над 6 милиона в Пакистан, а конфликта в двете държави е част от една обща война. В Пакистан белуджите са мнозинство в над 45% от територията на страната, а в Иран има около 1.5 милиона белужди, населяващи близо 170,000кв.км. (за сравнение – България е 111,000кв.км.). Няколко техни групировки се борят с иранското и пакистанското правителство от десетилетия, като в различни периоди са подкрепяни от СССР (до 1979 Иран е американски съюзник), Ирак (регионален съперник на Иран, както и военен опонент през Ирано-иракската война 1980-1988). Пущунската власт в Афганистан (пущунската монархия до 1973 и комунистическата власт от 1978 до 1992) също е подкрепяла белуджите в борбата им срещу общия враг – Пакистан и Иран. Днес идеята за независим Белуджистан (Балочистан) често се обсъжда от западни политици и военни като ефективен начин за решаване на конфликта, редом с други мерки, но правителствата на Иран и Пакистан отказват каквито и да е отстъпки.

ТАДЖИКИТЕ са втория по големина етнос в Афганистан (7 милиона). Живеят в северните области на страната, граничейки с Таджикистан. Именно от там традиционно идва голяма част от подкрепата за таджиките и техните групировки. Сред най-известните таджикски пълководци е Ахмад Шах Масуд (1953-2001), носещ прозвището „Лъвът от Панджшир”. Масуд е ветеран от войната срещу СССР (1979-1989) и неговите съюзници (1978-1992) в лицето на комунистическата власт в Кабул. След изтеглянето на съветските войски Масуд става лидер на т.нар. Север Съюз – конфедерация от различни групировки, от смесен етнически и идеологически характер. Заедно с Абдул Рашид Достум (бивш про-съветски боец срещу муджахидините), Масуд успява да задържи отделни региони. Подкрепата от САЩ, Германия, Индия, Иран, Русия, Туркменистан и други обаче се оказва недостатъчна и Северния Съюз е бил почти победен преди нахлуването на коалиционните войски през 2001. Светските и религиозните въоръжени групировки на таджиките получават помощ съответно от правителството на Таджикистан и ислямистките терористи, калени по време на кървавата гражданска война в Таджикистан (1992-1997).
Таджикските лидерите в Афганистан традиционно поддържат добри взаимоотношения с хазарейците, узбеките и тюркмените в страната и често се обединяват срещу пущуните. Узбекските групировки получават помощ от узбекистански ислямистки организации, които до ден днешен водят война с правителството.

РЕЛИГИОЗНОТО РАЗДЕЛЕНИЕ също е важен фактор. В Афганистан 99% от населението са мюсюлмани – съответно около 90% суните и 10% шиити (главно хазарейци и други непущунски етноси). В Пакистан също немюсюлманите са пренебрежимо малко, а съотношението между шиити и сунити е сходно. Често религиозните течения са тясно обвързани с етническата принадлежност, но във втората половина на 20-ти век в света се появяват големи пан-ислямски движения, за които произхода на отделното племе няма особена стойност.

ПАНИСЛЯМИЗЪМ е идеология, изповядвана от редица движения и организации в света, между които и ал-Кайда (най-активни именно в пущунските райони на Афганистан и Пакистан, също и Ирак). Целта на панислямизма е създаването на ислямски халифат в Азия и Африка, който да обхваща всички 1.5 милиарда мюсюлмани, без значение от етноса им (карта на мюсюлманския свят). Движението има корени в догмите на египетското сунитско Мюсюлманско Братство и уахабизмът, радикалното саудитско държавно тълкование на Исляма. Последователите на бен Ладен и салафитския Ислям отричат като неверен шиитския Ислям (който изповядват едва 10% от мюсюлманите по света). Противно на схващането на мнозина, идеологията на панислямизма в чистия си вид се изповядва от сравнително малко организации и представлява отделно звено в ислямизма (термините не са синоними). Между идеологията на ал-Кайда и талибанското движение на мула Мохамед Омар (не съществува достоверна и разбираема негова снимка, тъй като според него заснемането на човешкия образ е против волята на Аалах) съществуват разлики, но също и общи корени (най-вече родствеността с уахабизма). Афганистанския пълководец приютява през 90-те години радикалния саудитски главатар бен Ладен и неговата организация, след прогонването им от Судан.

ИСЛЯМИЗЪМ е общо понятие, което обхваща сходни радикални учения. По естество ислямистка е всяка идеология, която отрича демократичните и светските ценности („империалистическа и кръстоносническа зараза”) и цели налагането на религиозно управление според „старите“ обичаи. Панислямизмът е част от ислямизма, но при втория не е задължително да съществува идеята за обединение на всички мюсюлмани в една държава. Ислямистки движения са талибанското в Афганистан (което управлява в страна от 1996 до 2001 по време на Ислямския Емират), палестинското движение ХАМАС, ливанското движение Хизбула, сомалийците от ал-Шабаб, както и до известна степен управлението на Саудитска Арабия и Иран. Терминът обхваща много течения, но основното е налагане на религиозното право като държавно.
Също погрешно се смята от мнозина, че талибаните и муджахидините в Афганистан по време на войната със СССР са едни и същи хора. Муджахидините („свещенни войни”) са мюсюлмански отряди, съставени от хора от цял свят, които са участвали активно в Босна (муджахидини в сърцето на Европа), Косово, Афганистан, Чечня, Ирак и други. Имено в родината на опиума през 80-те години на световната сцена излиза масово панислямско движение (в което участие взема и бен Ладен). Но това са основно чуждестранни бойци, докато болшенството от борилите се срещу СССР са афганистанци, ръководени от регионални феодали и племенни водачи. След изтеглянето на съветските войски гражданската война продължава с пълна сила, като в началото на 90-те се заражда и талибанското движение. Противниците му са били именно доскорошните муджахидини, днес отново регионални главатари. Движението, начело с едноокия учител (мула) Мохамед Омар успява да наложи власт над почти цялата страна, въвеждайки драконови мерки, непознати до този момент в нито един край на света. Управлението им е характеризирано с догматично (и изкривено според болшинството, умерени мюсюлмански проповедници) тълкование на Корана – символите на неверниците са разрушени (видео от разрушаването на бамианските статуи), жените са лишени от всякакви права (улично правосъдие), публичните разстрели за престъпления като изневяра стават ежедневие, музиката и телевизията са забранени. Макар да са свалени от властта през 2001 след идването на американците и водената от тях коалиция, талибаните продължават да управляват много региони в страната и са основния военен противник.
Освен с религиозния си фанатизъм, талибаните могат да бъдат характеризирани и с етнически национализъм – техни представители са почти изцяло пущуни, а при управлението им останалите етноси са подложени на репресии, кланета и публични линчове.

АФГАНИСТАНСКИ НАЦИОНАЛИЗЪМ почти не съществува, тъй като връзката към държавата за повечето хора няма стойност пред връзката с рода и племето. Реално няма популярно движение, което цели да обедини всички народи в Афганистан като равни под една власт, била тя светска или религиозна. Единствено панислямските движения слагат всички мюсюлмани като равни, но пък отричат правото на която и да е мюсюлманска държава да съществува самостоятелно и със светска власт.
Липсата на национално единство е и една от най-сериозните пречки при изграждането на Афганистанската Национална Армия.

Статистика за жертвите в Ирак и анализ на кюрдския и шиитски сепаратизъм


Подробна статистика за цивилните жертви в Ирак. Под анти-коалиционни сили (АКС) се разбира всички неправителствени силови групировки, които извършват атентати, екзекуции и т.н. Под международни коалиционни сили (МКС) се разбира силите на САЩ, Великобритания и другите чуждестранни контигенти, както и новореформираните иракска полиция и армия (иракските служби за сигурност).

Таблици за смъртните случаи, предизвикани от АКС в Ирак от самоубийствени атентати и коли-бомби, въоръжени нападения и екзекуции, и общия брой.

Общ брой на убитите от МКС през годините.

Общ брой на загиналите от самоубийствени атентати, извършени от АКС.

Общ брой на загиналите от въоръжени атаки и екзекуции, извършени от АКС.

Общ брой на загиналите цивилни, убити от АКС и МКС.

Според повечето статистически и военни анализи спадът на жертвите се дължи на успехът, с който САЩ и другите международни партньори обучават и изграждат иракските сили за сигурност, които вече участват автономно или съвместно с американските, британските и другите си колеги. Повечето анализатори и военни оценяват резултатите на иракските сили за сигурност като задоволителни. Съвсем друго е положението при изграждането на афганистанските сили за сигурност от САЩ, Великобритания, Белгия, Италия и др.

Повече информация за изграждането на Афганистанската Национална Армия.

Тези статистики обаче са доказателство за едно – най-голямата жертва на радикалните ислямисти-терористи са мирните, цивилни мюсюлмани. От началото на войната през 2003 година до днес близо 100,000 невинни, цивилни иракчани са умрели. Ако изключим жертвите при първоначалните, конвенционални действия на американските и британските сили (които в никакъв случаи не бива да се пренебрегват, но не са част партизанската, неконвенционална война в Ирак), то от общия брой на загиналите цивилни иракчани над 95% от загиналите са жертва на радикални ислямисти и сепаратисти (ако се отчетат и първоначалните жертви от конвенционалната война през 2003, то този процент пада малко над 90%). За тези хора очевидно живота на техните етнически и религиозни братя не е от особено значение. Противопоставянето между крайните фракции на шиитите и сунитите също не бива да се пренебрегва. Ирак е eдинствената преобладаващо арабска страна в света, в която шиитите са мнозинство (около 2/3). Традиционно обаче властта винаги е била в ръцете на представители на сунитското малцинство. Подобен случай, но на родово-регионален принцип има в Йордания, където половината граждани са палестинци, но Хашемитското кралство винаги е успявало да ограничи влиянието им. Друга държава с преобладаващо арабско население и (отделно) шиитско население е Бахрейн, но в тази държава има голямо персийско малцинство, а общия брой на арабите-сунити е по-голям от този на арабите-шиити. За 10 години не-арабското население на Бахрейн (без значение от религиозната им принадлежност) се е удвоило.
Единствената друга държава в Близкия Изток, в която шиитите са мнозинство (над 90%) е Иран, като в страната има и сунитско малцинство, предимно етнически араби, но и перси, балочи (балуджи) и др. Единствената друга държава в света, в която шиитите са мнозинство е Азербайджан. Тази географско-религиозна специфика подклажда недоверието у много иракски-сунити към лоялността на иракските шиити към държавата. За определени групи шиити религиозната близост с шиитски Иран е по-силна от етническата близост с иракските-сунити (араби). Радикализма в част от тази група е една от причините за религиозният сепаратизъм в Ирак , макар болшенството от шиитите да имат негативно отношение към иранската политика и влияние в Ирак (според проучвания и статистики). В този контекст трите основни групи в  Ирак са шиитите, сунитите и кюрдите, макар последните да са етническа група в северен Ирак. Кюрдистан е де-факто (но не и де-юре) автономна република в северен Ирак, като основните скокове в степента му на независимост са след Войната в Залива (първата иракска война) и Войната в Ирак (т.нар. втора, 2003-2010).
Интересно е да се отбележе, че поради автономността си, иракски Кюрдистан практически няма проблем със терористични групи. Всички жертви от войната с в арабската част от държавата. Единствените райони на Ирак, които са оценени от западните анализатори и американските власти като „сигурни и спокойни“, са тези, които са под пълния контрол на кюрдската власт. Стандартът в Кюрдистан е двойно по-висок от този в останалата част от страната. Болшенството от арабските-иракчани обаче не приемат правото на Кюрдистан за самостоятелност, макар това рядко да е проблем и да е засенчвано от другите вътрешно-арабски сблъсъци в Ирак (ако се гледа през такава призма). В иракски Кюрдистан живят около 4 милиона души, 95% от които кюрди. Още 2.5 милиона етнически кюрди живеят в другите райони на Ирак. От началото на войната до днес повече от четвърт милион араби и други не-кюрдски граждани на Ирак имигрират от други части на държавата в северните, кюрдски райони. Причините са най-вече спокойствието и сигурността, но и икономическите възможности и пазара на работна ръка също са фактори. Процента на бедните в тези райони е най-ниския в страната и ните един коалиционен войник не е загинал там, което говори за практическа липса на въоръжена съпротива.
Кюрдистан има собствена армия, наречена Пешмерга, която участва активно в американските кампании срещу властта в Багдад през 2003, както и отделни акции срещу силите на Саддам след изтеглянето на САЩ през 1991. Пешмерга обаче отказва да изпрати войски в Багдад или която и да е друга не-кюрдса област в страната, опасявайки се, че това ще въвлече иначе спокоен Кюрдистан в гражданска война.  Кюрдското правителство поддържа собствени отношения с други държави. Преди 2003 САЩ и Израел (което прави Кюрдистан уникат в мюсюлманския свят) са основните дарители на средства на иракски Кюрдистан преди 2003, а днес – сред основните икономически и военни партньори. Днес се поддържат отношения и с Германия, Франция, Италия, Великобритания и Турция.

Сайт на Кюрдското Регионално Правителство
Статистиката е взета от
Iraq Body Count

Долу – снимки от Арбил, столицата иракски Кюрдистан