Териториални аспекти на израелско-арабския конфликт


Израелско-арабският конфликт е феномен на 20-ти и 21-ви век – вниманието, което му бива отделяно надхвърля многократно реалната му стойност. Същата непропорционалност се забелязва и във въоръжеността на иначе малките държави, без особени петролни и други природни ресурси. Несъразмерно е и спрямо жертвите в кофликта – през 20-ти век едва около 1% от жертвите във всички войни в арабския свят са част от израелско-арабския конфликт. Причините за тази вековна борба са много. В настоящата статия читателят може да се запознае с териториалните й аспекти и спорове.

.
Първата Световна Война бележи края на Османската Империя. В Европа българите, гърците и сърбите отдавна са извоювали независимостта си, но голяма част от Близкия Изток все още е бил под властта на турския султан. През 1920 в част от остатъците ориенталската империя, европейската империя Великобритания създава Британския Мандат в Палестина (БМП). Същия обхваща земите на днешен Израел, ивицата Газа, Западния бряг на река Йордан и държавата Йордания с обща площ приблизително 120,000кв.км (за сравнение площта на България е 111,000кв.км). През 1922 Лигата на нациите (предшественика на ООН) подписва предложения от Великобритания Трансйордански меморандум, който създава автономната монархия Трансйордания с площ 92,000кв.км (~77% от територията на Палестина). Трансйордания получава независимост през 1946, а малко по-късно държавата започва да носи името Йордания (днес болшинството от жителите й са палестински араби). Остатъка продължава да бъде част от БМП.

През 1937 комисията Пийл предлага остатъкът от мандата да бъде разделен на три части (виж картата) – малка част около Йерусалим да остане под британска власт, 18% от територията да бъде част от бъдеща еврейска държава, а остатъкът (около 80%) да стане част от бъдещата палестинска държава. Едва 20% от естествено-плодородните земи се намират в предложените за еврейска държава територии. Това са и едни от причините, поради които ционистките лидери започват преговори с британските власти. Арабските лидери отхвърлят изцяло предложението за подялба и продължават въоръжената си кампания. Предложената от Пийл арабска територия и Йордания представляват 94% от географската и административна област Палестина.

.
На 29-ти Ноември, 1947, ООН приема резолюция за разделяне на остатъка от мандата на еврейска (56% от територията) и арабска държава (43%). Бъдещите израелски земи са предимно пустинни (дори днес пустинята Негев е около 2/3 от площта на Израел) и скалисти местности, с малко естествено плодородни почви. Арабските земи включват повечето естествено плодородни почви, 1/3 от морската ивица, но без излаз на Червено море. В територията на бъдещата палестинска държава са съсредоточени и почти всички планински райони и водоизточници. Еврейската държава е трябвало да се състои от три отделни парчета, а палестинската – три отделни парчета и един анклав (Яфо). Границата между четири съседни територии (две израелски и две арабски) се е осигурявала от екстратериториални пътища (виж картата). Останалия 1% от мандата е Йерусалим и прилежащите села, които по план е трябвало да бъдат администрирани от ООН.

Британския мандат приключва през 1948 с изтеглянето на британците, а еврейските лидери провъзгласяват началото на модерен Израел. Още в първите си часове Израел е нападнат не само от местните арабски милиции (с които еврейските групи водят партизанска война отдавна), а и от Египет, Йордания, Сирия, Ирак, Саудитска Арабия, Йемен и Ливан. Макар Израел да започва войната без  нито един танк, боен самолет или артилерия, а арабските сили да притежават числено, техническо и стратегическо преимушество, войната завършва с успех за Тел Авив (за повече информация виж Израелско-арабската война 1948-1949). В хода й са завладени близо половината от териториите, определени за палестинската държава и по-късно анексирани от Израел. Другата половина са завладени и анексирани от съседна Йордания (Западния бряг на река Йордан) и Египет (ивицата Газа). Положение, което не се променя до 1967. Йерусалим е поделен между Израел и Йордания.

.

 Шестдневната война – през 1967 Израел отново отблъсква настъпващите арабски армии, завладявайки не само Западния бряг (и Източен Йерусалим) и ивицата Газа, но отнема и Голанските възвишения от Сирия и Синайския полуостров от Египет. Полуостровът има площ три пъти по-голяма от тази на Израел, разположен е до Суецкия канал и притежава петролни залежи.

Йом Кипур – след години на гранични сблъсъци между израелската и арабските армии през 1973 избухва изненадващата Октомврийска война, позната също като Войната на Йом Кипур (за начало на атаката Кайро и Дамаск избират еврейския празник на прошката). Макар египетската и сирийската армия да показват добра военна подготовка, да са модерно въоръжени и значително по-силни  в сравнение с 1967, те отново са отблъснати.

Мирния процес – военните загуби карат президентът Ануар Садат да направи исторически завой в египетската и изобщо арабска политика – през 1977 година той става първия арабски лидер, който посещава Израел и изнася реч пред парламента (Кнесет). Следващата година е подписано мирно споразумение, уважавано от всички следващи правителства и на двете страни – Кайро поддържа мирна политика спрямо Тел Авив, а Израел се изтегля от Синай, връщайки полуострова на Египет през 1982.

Ливанската гражданска война – започва през 1975 и продължава до 1990. Периодично конфликти между различните фракции и съседи на Ливан продължават и до ден днешен. За последната капка, от която чашата прелива се счита идването на ООП (Организация за Освобождение на Палестина). Създадената през 1964 година (когато Западния бряг и Газа са част от съответно Йордания и Египет) организация има за център на своите операции Йордания до 1970 година. Лидери на ООП и в частност на комунистическите й фракции (ООП е конфедерация от разнородни групировки) започват открито да заявяват намерението си да свалят правителството. Страхувайки се от смяна на режима крал Хюсеин започва кампания срещу ООП, останала в историята като „Черния Септември” (както е кръстена и едноименната терористична организация). След сирийска намеса и предупреждение от израелска такава (по йорданска молба към САЩ) в крайна сметка ООП са прогонени от Йордания и се установяват в Ливан. Ливан от своя страна е държава с дълбоки религиозни и етнически разделения и плацдарм за външната политика на други арабски държави. През 1975 (4 години след идването на ООП) в страната започва 25-годишна гражданска война. Година след началото й Сирия започва продължилата до 2005 година окупация на страната.

Освен срещу другите милиции в Ливан, организацията на Ясер Арафат започва нападения и срещу северните израелски градове с ракетен обстрел, а често изпраща и атентатори в сърцето на Израел (пример – Клането на крайбрежния път край Тел Авив през 1978). В отговор Израел започва операция срещу базите на ООП в южен Ливан, за кратко окупирайки част от страната и изтегляйки се след резолюция на ООН. През 1981 граничния конфликт се засилва, както и ударите срещу терористичните бази. През 1982 Израел окупира Южен Ливан, прогонвайки ООП от страната (същите се установяват в Тунис). Същата година се водят и последните големи конвенционални сражения в близкоизточния конфликт между Израел и Сирия.

.
Изтегляне от Ливан – през 1985 Израел се изтегля от по-голямата част от южен Ливан и създава зона за сигурност в първите километри от ливано-израелската граница. Сирийската окупация на страната продължава до 2005. През 2000 година Израел се изтегля и от зоната за сигурност, прекратявайки напълно окупацията. В публикация SC/6878 на Съвета за сигурност към ООН определя израелското изтегляне като пълно. Въпреки това някои фракции в Ливан изявяват претенции към фермите Шебаа (натисни за карта). Същите представляват почти ненаселена ивица с площ около 20 кв.км и са част от Голанските възвишения, които през 1967 Израел пленява от Сирия. Въпреки това организации като Хизбула използват фермите като предтекст за нападения над Израел, макар повечето исторически карти (включително и ливански) да изобразяват територията като част от Сирия. Няколко месеца след изтеглянето на израелските войски и последвалото удобрение от ООН, шиитската групировка Хизбула извършва нападение и убива трима израелски войници. Телата им са разменени 4 години по-късно срещу освобождаването на над 400 терористи.

Гхажар – през 2010 година израелското правителство нарежда изтегляне от село Гхажар и предоставянето му на властите на ООН, въпреки че същото е част от Голанските възвишения, не Ливан. Хизбула определя изтеглянето като медиен трик.

Хронология :

1917 – британците превземат османска Сирия и Палестина
1917-1948 – Палестина под британска власт
1920-1948 – Британския мандат в Палестина (БМП)
1921 (1922) – Трансйордания получава автономия
1937 – предложението на комисията Пийл
1946 – Йордания излиза от БМП и обявява независимост
1947 – план за разделяне на Палестина от ООН
1948 – край на БМП и основаване на Израел
1948-49 – война за независимостта на Израел
1948-1967 – египетска окупация на ивицата Газа
1948-1967 – йорданска окупация на Западния бряг
1956 – Синайската война
1956-57 – окупация на Синайския п-ов от Израел
1964-1967 – център на ООП е Западния бряг
1967 – Шестдневната война
1967-1982 – израелска окупация на Синай
1967 до днес – окупация на Голанските възвишения
1967-2005 – окупация на ивицата Газа
1967 до днес – окупация на Западния бряг; частично изтегляне след 1994
1967-2010 – окупация на село Гхажар, част от Голанските възвишения
1967-1970 – център на ООП е Йордания
1970-1971 – Черния Септември в Йордания
1971-1982 – център на ООП е Ливан
1973 – войната на Йом Кипур
1975-2005 – окупация на Ливан от Сирия
1978 – израелско-египетски мирен договор
1978 – окупация на южен Ливан от Израел и изтегляне същата година
1982 – изтегляне на израелски войски от Синай
1982-1985 – израелска окупация на южен Ливан
1985-2000 – зона за сигурност на израелско-ливанската граница
1994 – мирно споразумение между Израел и Йордания
1994 – частично изтегляне от Западния бряг, създаване на Палестинската Национална Власт
2000 – израелско изтегляне от буферната зона в Ливан
2005 – изтегляне от ивицата Газа
2005 – край на сирийската окупация в Ливан
2006-2007 – война и победа на Хамас над Фатах, от 2007 до днес Газа е под контрола на Хамас
2010 – изтегляне от село Гхажар

Синът на Кадафи умира след бомбардировка на НАТО


 В нощта между 30-ти Април и 1-ви Май, 2011, синът на либийския лидер Муамар Кадафи – Саиф ал-Араб („меча на арабите“)  умира по време на бомбардировка на силите на НАТО в Триполи. Баща му, управляващ страната вече 42 години му е гостувал, но според официално изявление на либийското правителство успява да се спаси. В удара умират и три от децата на Саиф ал-Араб.  Това повдига въпроси за ролята на НАТО в либийската кампания.

Прочети също :

Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986

Либия и Запада – а сега накъде?

Либийския фронт – противоречиви сигнали

Развитие на войната в Либия 

Според резолюция 1973 на Съвета за сигурност на ООН държавите (тогава Великобритания, Франция и САЩ) имат задължението да предпазят либийските цивилни от нови нападения. Забранява се всякакъв вид военна окупация и изпращане на редовни сухопътни войски, но резолюцията позволява изпращането на специални части и обучителен персонал, морска блокада, оръжейно ембарго, замразяване на банковите сметки на Кадафи и обкръжението му, забрана за нехуманитарни полети. Говорители на американското правителство заявяват, че самият либийски лидер няма да бъде мишена по време на бомбардировките. Но кампания, която по-късно минава под мандат на НАТО, среща редица трудности. 30% от армията на Кадафи е разрушена от коалиционните самолети, но правителствените войски приспособяват тактиката си към новите условия. Танкове, джипове, камиони, БТР-и биват паркирани в градовете, в непосредствена близост до жилищни постройки, превръщайки ги в жив щит. Предвижването на бронирани части през пустинята е прекратено, тъй като за западната авиация, по думите на един американски офицер това е „лов на патици”.

Бунтовник на ул. Триполи, град Мисурата, Либия

За сметка на това войските му вече се движат по обществените пътища в цивилни леки и товарни автомобили, трудно различими от тези на бунтовниците. Поради което вече има и няколко инцидента, в които НАТО бомбардира бунтовнически конвои. По думите на същия американски офицер това вече е „лов на вълци в гората”. Към всичко е редно и да се прибавят бюрократичните забавяния при вземане на решение за удар, които са добра новина за Кадафи, чиито снайперисти не престават да тероризират жителите на Мисурата и други либийски градове.

Гореспоменатите проблеми са сред причините за новия подход на НАТО – атака срещу самия Кадафи, както и семейството и обкръжението му. Офицер от НАТО, базиран в Италия отговаря с анонимно писмо, че съюзниците не са имали информация, че членове на семейството на Кадафи са се намирали в сградата. Същата е определена като командно-контролен център. Офицерът на посочва с какъв самолет и от коя държава е извършен удара.

Това не е първия случай, в който Муамар Кадафи се измъква на косъм от западна бомбардировка. След поредица либийски терористични атентати в Европа, последният от които в берлинска дискотека през 1986, американският президент Роналд Рейгън дава зелена светлина на ВВС за извършване на рейд по либийски военни цели. За повече информация виж Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986. Оцелявайки, Кадафи използва случая за да подсили култа към личността му и даже построява музей на „съпротивата”.

Новината са смъртта на Саиф ал-Араб е посрещната с празненства и всеобщо одобрение в Бенгази, де-факто столица на бунтовниците и Мисурата, обсаден от правителствени войски град на средиземноморието. Но въпреки това не всички в Либия са сигурни в достоверността на новината. Сред либийското бунтовническо правителство циркулира идеята, че смъртта на Саиф ал-Араб е изфабрикувана и либийският диктатор използва това за да спечели симпатии сред поданиците си.

Серия от статии за Либия в The Economist 
Статия за бомбардировката на НАТО и сина на Кадафи в New York Times

В същото време бунтовническите сили стават по-организирани и дисциплинирани, вслушвайки се в съветите на дезертьорите от армията на Кадафи. С по-добри комуникации, въоръжение, амуниции и запаси вече представляват по-сериозна пречка в градските боеве. Има слухове за американски и египетски спец.части, обучаващи бунтовниците в боравено с по-сложните и модерни оръжия. Голям проблем засега е и производството на петрол. От близо 2 милиона барела на ден преди започването на прерасналите в гражданска война протести, днес бунтовниците могат да осигурят производството на 100,000 барела на ден, твърдят от Arab Gulf Oil Company (Agoco). На 5-ти Април корабът „Екватор”, плаващ под либерийски флаг, пристига в износния терминал Марса ал-Харига край Тобрук (град в североизточна Либия под контрола на бунтовниците). Танкерът е способен да пренес 3 милиона барела, което по сегашните цени се равнява на около 120млн долара. Но при сегашното производство (равняващо се на около 4млн долара на ден, или 480млн долара за 4 месеца) трудно ще се захрани бюджета от 1.5 милиарда долара, обещан от финансовия министър на преходното правителство Али Тархоуни за следващите 4 месеца. Прецизните атаки на правителствените войски срещу сепаратиската петролна инфраструктура целят да пресекат единствения значим източник на пари за опозицията.

Развитие на войната в Либия


ПЪРВОНАЧАЛНИТЕ УСПЕХИ

Начинанията на либийските бунтовници са наистина впечатляващи. Още на 4-тия ден от протестите/бунта пленяват град Налут, областен град в западната част на Либия, в която традиционно Каддафи се ползва с повече уважение. На 6-тия ден е пленен и Бенгази, втория по големина град в страната и считан са сърцето на „анти-кадафизма”. На следващия ден бунтовниците контролират почти цялата източна крайбрежна ивица на страната – Адждабия, Байда, Шаххат, Дарна и Тобрук. Дни по-късно – и южната част на Триполитания (карта на трите основни области в Либия), както и Мисрата, Зауара и Мелита (които са в близост до столицата). В следващите седмици се водят битки и за Рас Лануф и Бин Джауад. Постиженията в началото на бунта се дължат на няколко фактора. Бен Али в Тунис и президента Мубарак в Египет са свалени от власт, а в повечето други арабски държави има масови протести. В общата еуфория се включват и либийците, надявайки се, че бързо ще сложат край на 42-годишното управление на ексцентричния диктатор Муамар Кадафи (най-дълго служилият лидер към днешна дата). Виждайки края на управлението му, редица дипломати подават оставка, а войници и офицери дезертират. Много от тях се присъединяват към бунтовниците. Уличните протести отдавна са се превърнали в гражданска война и везните се накланят в ущърб на Кадафи.

Виж също :
Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986
Либия и Запада – а сега накъде?
Либийския фронт – противоречиви сигнали

карта на стратегическите градове в северна Либия

Но 3 седмици след началото режимът започва контранастъпление. Кадафи прегрупира силите си и се възползва от услугите на наемници от черна Африка, арабския свят и дори Сърбия. Месец след началото на бунта успява да наложи обратно почти пълен контрол над цяла Триполитания. Адждабия, Брега, Рас Лануф и Бин Джауад отново са под негов контрол. Навсякъде из страната бунтовниците отстъпват, а бунтът им изглежда потушен. Закъснялата подкрепа на Франция, Великобритания и САЩ идва в 32-ия ден от бунта. Нейните успехи са също противоречиви, тъй като както изглежда има липса на политическо единство по отношение на Либия. Военният потенциал на трите страни, а по-късно и други стран-членки на НАТО, не е разгърнат изобщо. Въздушните атаки се ограничават от резолюция 1973 на Съвета за сигурност на ООН, според който тяхната цел е предпазване на цивилното население.
В таблицата може да видите стратегически важните градове в Либия в близо двумесечната война и хода на военните действия в тях.

 *в много случаи в конкретния ден при означени бомбардировки на НАТО са водени и военни действия между силите на правителството и бунтовниците.

 

УДОБНИЯ ДИКТАТОР

Сред западните правителства съществува и съмнение в крайния успех на въстанието – ако Кадафи запази властта си, то само Средиземно море разделя ЕС от Либия и нейния диктатор, известен с подкрепата си за различни терористични групировки и извършване на атентати в Европа. Освен това Либия произвежда 2% от световния петрол. 85% от продукцията отива в Европа, което отговаря за 11% от потреблението на ЕС (13.63 милиона барела/ден). Този процент е много по-висок в средиземноморските страни членки (Италия – 45%). Първата държава, която официално предлага да се наложат санкции над Триполи е и най-отдалечената европейска страна – Финландия. Последните съгласили се са средиземноморските островни републики Малта и Кипър. Кадафи по всеки критерий е удобен диктатор. С цената на репресии над либийците и липса на всякакви свободи, ЕС получава споразуменията за граничен контрол и екстрадация на нелегални имигранти. След като САЩ и коалицията нападнаха Ирак Кадафи се отказа от подкрепата си за тероризма. Прекрати и програмата на страната за създаване на ядрено оръжие от страх, че ще последва съдбата на Саддам Хюсеин. Започна постепенно нормализиране на отношенията със Запада – през 2004 започва работа петролопровода „Зелен поток” към Италия, през 2007 след преговори под патронажа на Никола Саркози са освободени българските медицински сестри. Нищо чудно, че репресиите над либийците са пренебрегвани от западните правителства.

 БУНТОВНИЦИТЕ

Самите бунтовници са нехомогенна група, съставена от хора с различни убеждения, цели и етнически (племенен) произход. В публикувано в Уикилийкс наскоро дипломатическо съобщение се описва отношението на източните племена към западните (към които принадлежи и Кадафи) – смятани за необразовани и за незначителна част от Либия, която обаче е успяла да „открадне” властта. Именно на Изток се ражда и Либийската Въоръжена Ислямска групировка. Докато днес властта в Либия е странна смесица между комунизъм и ислямизъм, групировката цели да наложи „чисто ислямска власт”. Обвиненията от Кадафи, че всички бунтовници са членове на ал-Кайда са цинични, но в тях има и доза истина – гореспоменатата групировка, активна от 1995 година, присъства в черния списък на ООН за организации, близки до ал-Кайда. Естествено, редно е да се спомене, че сред бунтовници има хора с всякакви убеждения – демократи, комунисти, националисти, дезертьори от държавния апарат на Кадафи и към този момент не може да се посочи доминираща фракция. Засега участието на международната коалиция се ограничава в забрана на полети над страната (освен такива с чисто хуманитарна мисия), оръжейно ембарго, морска блокада и частични въздушни удари по правителствени и военни цели в Либия. Резолюция 1973 изрично забранява изпращането на сухопътни войски и каквато и да е военна окупация на страната. В западните правителства все по-често се обсъжда идеята да се изпратят оръжия и обучаващ персонал, които да помогнат на либийските бунтовници.  Въздушните операции имат успех само срещу съсредоточени извън населени места войски, а крайния успех се нуждае от адекватни действия отстрана на бунтовниците, които засега показват липса на организация и опит. В редиците им се включват млади момчета с голямо желание, но никакъв опит. Въоръжението им е оскъдно, а малкото което имат е морално остаряло. В открити боеве малкото архаични танкове и бронетранспортьори не могат да окажат съществена съпротива на организираната и сравнително добре въоръжена армия на Кадафи. Единственото въоръжено партизанско движение, което е успяло да вземе властта без външна подкрепа са комунистическите отряди на Мао в Китай. Всяко друго успешно въстание е имало подкрепа отвън.


Либийския фронт – противоречиви сигнали



Вече измина повече от седмица, откакто бунтовниците в Либия бяха подкрепени от международната общественост – първоначално от ООН, Франция, Великобритания и САЩ, а впоследствие от още 10 държави. След като плениха ключовия град Адждабия, в близките дни бунтовниците установиха контрол и над Брега, Бин Джалад и Рас Лануф – стратегически важни градове по източната крайбрежна ивица на Либия. Говорител на Либийският национален съвет (ЛНС – преходното правителство в източната част на африканската държава) съобщи, че до една седмица ще са в състояние да изнасят по 100,000 барела петрол на ден (за повече информация виж Либия и Запада – а сега накъде?). Но има много въпроси, чиито отговори остават загадка.

КОЙ РЪКОВОДИ?

Резолюция 1973 на Съвета за сигурност на ООН опълномощи западните държави не само да наложат забрана за полети на Кадафи, но и да извършват удари по стратегически цели, с цел „да се предпазят цивилните граждани”. Масирани въздушни и ракетни удари се осъществяват от 9 дена от френските, британските и американските военни. За повече информация – данни на БиБиСи за използваната от различните държави военна техника в конфликта в Либия.
След дълги преговори преди няколко дена НАТО (организация с лошо име в арабския и мюсюлманския свят) пое контрола под т.нар. no-fly zone (зона, забранена за полети) и налагането на оръжейно ембарго. Но ударите по наземни цели в Либия се осъществяват от САЩ, Франция и Великобритания, независимо от НАТО. Това напомня на т.нар. „афганистански модел” – една мисия (ИСАФ) отговаря за мироопазващите операции в родината на опиума, а друга (част от операция „Продължителна Свобода”) за активните военни действия срещу талибаните. За Вашингтон НАТО означава повече отговорност за европейците, а в европейските очи НАТО е инструмент на Америка. В Афганистан решението беше намерено като Барак Обама увеличи щатския контигент в страната и обедини двете мисии под една шапка. С което намаляха не само логистичните трудности, но и вътрешнокоалиционните противоречия, ала „европейските страхливци с/у американските каубои”.

НОВ ПОДХОД

Коалиционните удари успешно отслабиха силите на Кадафи, разрушавайки огромен брой военна техника, ПВО системи, комуникационни възли и др. Ако ден преди началото на тази кампания либийските бунтовници бяха притиснати в ъгъл, без да имат пълен контрол над нито един голям град, то днес пленяват стратегически обекти със завидна скорост. Но въпреки това крайният успех не е гарантиран – все по-често се говори за разширяване на помощта към бунтовниците. Според различни източници във високите етажи на властта се обсъжда идеята либийските революционери да бъдат подкрепени с оръжие, а защо не и обучаващ персонал. От една страна това би наклонило везните в ущърб на Кадафи, без да се налага западни войски да окупират и един сантиметър от либийската земя (резолюцията на ООН разрешава изпращането на инструктори, дори командоси за рейдове над дадени обекти, тъй като това са краткотрайни действия, нецелящи военна окупация). Също така би осигурило на западните държави и САЩ добри дипломатически позиции в едно следващо правителство.
В противен случай един от възможните изходи е иракският – през 90-те години 2/3 от територията на Ирак влиза в забранената от САЩ и партньорите им за летене зона, докато Саддам успешно се справя с три самостоятелни въстания (неподкрепени от Запада) – на шиитите, кюрдите и вътрешноармейския бунт и запазва властта още 12 години. Макар активни военни действия срещу иракската армия да са извършвани само до изтеглянето й от Кувейт, двете войни в Ирак показват, че единствения гарантиращ успех модел е сухопътната операция.
В Либия подобна намеса все още не е наложителна. И едва ли има много желаещи във Вашингтон, Париж и Лондон (задават се избори), които искат да видят кракът на НАТО да стъпи в още една арабска, мюсюлманска страна. Но докато паралелните операции за забрана на полети над иракски Кюрдистан и южен Ирак са се ограничавали до въздушното пространство, в Либия сме свидетели на сериозни удари по военната машина на Кадафи. Оръжейна и инструкторска помощ вероятно биха били последната капка.
Но това крие и своите негативи. В момента е в сила оръжейно ембарго, забраняващо доставки на която и да е от двете страни. ООН едва ли би приела великите сили да въоръжават до зъби едната страна в гражданска война. Не е ясно и тези оръжия при кого биха отишли – макар самите бунтовници да наричат това борба за демокрация, Либия е държава без абсолютно никакъв демократичен опит. Не е изключено при евентуални оръжейни пратки да се получи ефекта на бумеранга, познат на Вашингтон от Афганистан. През 80-те години чрез операция „Циклон” на ЦРУ е изпратено огромно количество военна техника на афганските муджахидини (от арабски – свещенни войни, войни на Джихад), борещите срещу войските на СССР, като голям спонсор е била също и Саудитска Арабия. След края на войната обаче част от тези обучени от ЦРУ муджахидини образуват ядрото на ал-Кайда.
В най-добрия сценарий – Кадафи бива победен, кой ще дойде на власт? Либийски вариант на бен Ладен или мулла Мохамед Омар? Нов Кадафи (сред бунтовниците има много високопоставени лица от режима)? Други ислямисти или Мюсюлманското братство? Дали Либия ще остане една държава или ще се разцепи по етническите и племенните си граници като Югославия в последните 20 години?

КАДАФИ

Безспортно няма по-брутален тиранин в арабския свят от Муамар Кадафи. Дори Башар ал Асад в Сирия и екс-президента на Египет Хосни Мубарак изглеждат като либерални демократи в сравнение с него. През 42-те години на власт той е станал известен с отвличанията и терористичните атаки, които нарежда (виж повече Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986). Бруталността му е разярила либийският народ, който по време на превърналите си в гражданска война протести изпадна в крайности – незнаен брой чернокожи работници бяха убити, под подозрение, че са наети от Кадафи главорези. В първите дни труповете на двама африканци бяха завързани за бял джип Тойота в центъра на града. Скандиранията „Аллах у акбар” (Аллах е велик) бяха заглушавани единствено от изстрелите на АК-47. Същите тези хора, които са и живяли 42 под диктатура, може и да не оставят оръжията си след падането на Кадафи. Междуетническите, междуплеменните, религиозните и политическите вражди днес са на втори план, засенчени от общия враг в лицето на омразния тиранин. Но какво ще стане когато той изчезне? През последните десетилетия има много необнадеждаващи примери – Сомалия след падането на Сиад Баре през 1991 се разпада на три отделни територии, Афганистан след изтеглянето на войските на СССР през 1989 влиза в състояние на гражданска (религиозна и етническа) война, като не е спряла до ден днешен. Сходна съдба е отредена и на Ирак след падането на Саддам Хюсеин през 2003 – 120,000 души загиват, най-вече от терористични атентати в религиозната война между шиити и сунити, а етническите кюрдски райони на север са практически независими от централната власт.
За един ден през 1996 година Кадафи нарежда да бъдат убити 1270 политически затворници. Докато египетските протести бяха посрещани с полицейска бруталност, либийските бяха посрещани с въздушни бомбардировки. Муамар Кадафи е показал, че е готов на всичко за да задържи властта си. Не е изключено да изтъргува военна загуба за политечска победа. От Вашингтон изрично подчертаха, че самият Кадафи не е военна цел, а от Париж идват ясни послания и условия, които диктаторът трябва да изпълни ако иска да остане на трона си. Какъв ще е изхода – остава да видим.

Вижте още :
Колекция от снимки от конфликта в Либия на Ню Йорк Таймс
Статии за Либия в сайта на Ню Йорк Таймс
Статии за Либия в сайта на The Economist
Статии за Либия в сайта на Foreign Policy

..

Либия и Запада – а сега накъде?


ПРЕДИСТОРИЯ

На 4-ти Януари, 2011 година от отчаяние и в знак на протест 26-годишният тунизиец Мохамед Буазизи се замозапалва, разпалвайки целия арабски и мюсюлмански свят. Спонтанните вълни от протестиращи заливат улиците на почти всички арабски държави, мотивирани и от жестоките начини, по които силите на реда реагират. След 223 загинали президентът на Тунис Бен Али подава оставка и бяга в Саудитска Арабия. След 684 загинали президентът на Египет, сърцето на арабския свят, Хосни Мубарак е свален. Още няколкостотин загиват в други арабски и мюсюлмански държави, в които до ден днешен има протести.

Но докато в гореспоменатите страни протестите се ограничават до улични сблъсъци с органите на реда, в Либия те бързо ескалират в гражданска война, която от около месец е отнела живота на над 10,000 души. Това провокира и по-сериозна реакция от на международната общественост, а от вчера – и военна намеса.

КАДАФИ

За 42 години на власт Муамар Кадафи се прославя с много неща. Организиране на атентати в цял свят (виж Локърби, 1988), вземане на чуждестранни специалисти за заложници (българските медицински сестри) и търгуването им на дипломатическата маса. „Великият бедуински вожд” дава на страната си гръмкото име Великата Социалистическа Народна Либийска Арабска Джамахирия (ВСНЛАД), а на себе си титлата Ръководител и Водач на Революцията на ВСНЛАД. Ексцентричността и непредсказуемостта му, съчетани с безпощадните методи, които използва за потушаване на всяка форма на несъгласие го правят един от най-известните диктатори на 20-ти и 21-ви век. Със своите 42 години на власт днес той е най-дълго служилият държавен глава в света (с оглед пенсионирането на Фидел Кастро и смъртта на севернокорейският лидер Ким Ир Сен).

Кадафи създава всеобхватен репресивен апарат, промъкващ се във всеки аспект от ежедневието на поданиците му. Нелогичността, с която той ръководи международното положение на Либия, тласка страната в различни лагери. След серия организирани в западна Европа атентати през 80-те, президентът на САЩ Роналд Рейгън нарежда наказателен удар по военни цели в Либия (виж Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986). През 1988 агенти на Кадафи взривяват самолет на ПАН АМ граждански полет 103 над Локърби, Шотландия, отнемайки живота на 270 души. Заедно с опитите на Либия за създаване на химически и ядрени оръжия, това са някои от причините, които вкарват страната в международна изолация. След години санкции, бойкоти и ембарго, в началото на 21-ви век отношенията със Запада се подобряват. След решителната намеса на президента Саркози са освободени българските медицински сестри. Кабинетът на Силвио Берлускони подписва договор с Триполи за борба с нелегалната северноафриканска имиграция, огромен проблем за средиземноморските държави-членки на ЕС.

Въпреки това през годините бруталността, с която „бедуинът-войн” се отнася към населението си остава константа. Той е дълбоко презирен от почти цялата либийска диаспора, както и по-голямата част от арабския свят. Но докато в Египет Хосни Мубарак беше едва лицето на военната върхушка, Кадафи е „едноличен собственик” на Либия. Налага култ към личността и изкоренява всяка форма на независимост у доближените си. На фона на Либия, Египет е демократичен и либерален рай.

БУНТОВНИЦИТЕ

Започналите на 15-ти Февруари и потушени безпощадно от властта протести в Либия бързо прерастват в гражданска война. Виждайки вероятност от бърза и решителна победа, много хора от армията на Либия дезертират и се присъединяват към превърналите се в бунтовници протестиращи. Надявайки се Кадафи да бъде свален по сходен с египетския и тунизийския начин, бунтовниците започват кампания срещу Кадафи, отначало в източната част (в която и племената традиционно са срещу Кадафи и племето, към което принадлежи). В първите дни на гражданската война много от войниците (армията е предимно от наборници) отказват да атакуват своите сънародници. Страхувайки се от повече дезертьори, Кадафи използва скритото си оръжие – с милиардите долари, които има в лични сметки в европейски банки той купува наемници от Нигер, Буркина Фасо, Судан, Чад и дори Сърбия. Улични протести в Бенгази са посрещани с въздушни бомбардировки и обстрел от хеликоптери. На 21-ви Февруари два пилота на либийски изтребители Мираж Ф1 отказват да изпълнят заповедите си (да бомбардират тълпи от протестиращи) и дезертират в Малта.

В началните стадии объркването, хаоса и страхът от дезертьорство (и сътветно наказателни мерки) в армията помагат на бунтовниците да установят контрол над голяма част от страната. Бенгази, вторият по големина град в страната и смятан за столица на „анти-кадафизма” минава под техен контрол. Следват битки за ал-Байда, Аждабия и Мизурата. Везните се накланят в ущърб на Кадафи. Но след някоко седмици боеве силите му стъпват на крака и започват контра-настъпление, вземайки под контрол много стратегически градове и села.

РЕАКЦИИТЕ НА ЗАПАДЪТ

Либия произвежда 2% от световния петрол. 85% от продукцията отива в Европа, което отговаря за 11% от потреблението на ЕС (13.63 милиона барела/ден). Този процент е много по-висок в средиземноморските страни членки. Първата държава, която официално предлага да се наложат санкции над Триполи е и най-отдалечената европейска страна – Финландия. Последните съгласили се са средиземноморските островни републики Малта и Кипър. Санкциите замразяват личните сметки на Кадафи и неговите роднини и приближени в европейските банки (равняващи се на десетки милиарди долара). Това съвпада и с излизането на африканските наемници от фокуса на събитията.

Освен поскъпвнето на петрола, западните правителства са притеснени и от още нещо – възможността конфликта да създаде масови вълни към Европа, която и без това има огромни проблеми със северноафриканските имигранти. И тук също най-загрижени са държави като Франция, Испания, Италия и Малта, а най-хладнокръвни – Швеция и Финландия.

Но армията на Кадафи продължава успешно своята контраатака в източната, „бунтовническа” част на Либия, която според ексцентричния лидер на страната е превзета от ал-Кайда. И докато в градски битки като цяло неопитните партизани имат някакъв шанс, то срещу военновъздушните сили на бедуинския войн те са безсилни. Малкото наброй зенитни картечни установки (като 14.5мм ЗПУ-4 от 40-те години) не им помагат. Бунтовниците успяват да пленят складове с леки оръжия, няколко танка, БТР, дори и самолети и хелитоптери. Но липсата на организация, неопитността и най-вече необезпокояваните бомбардировки накланят везните бавно и решително на страната на Кадафи. На Запад все по-сериозно се говори за идеята (която съществува още от началото) да се наложи забрана за летене над Либия, подобно на сходните „no-fly zone”операции в Ирак през 90-те години.

ЗАБРАНА ЗА ПОЛЕТИ

След дълги преговори и със съгласието на Арабската Лига (в която Либия членува), резолюция 1973 на Съвета за Сигурност на ООН разрешава да се наложи забрана за полети. Изненадвайки някои (между които и Арабската Лига или поне за пред медиите), резолюцията разрешава и вземането на „всякакви необходими мерки” за защита на цивилното население. Макар изрично да се забранява каквато и да е форма на военна окупация, формулираните като „всякакви необходими мерки” разрешават на коалиционните войски да нанасят удари по цели на либийските ВВС и ПВО, както и сухопътните им войски. Теоретично, резолюцията не забранява рейдове на специални сили по суша, които макар да са по земя са кратковременни и не се считат за военна окупация.

Главният секретар на Арабската Лига – Амр Муса, заявява че военните действия се различават от приетата от Лигата идея за забрана на полетите. Също така той изказва притесненията си за загиналите цивилни от НАТО-вски бомбардировки, но е редно да се отбележе, че това най-вероятно е част от пропагандната война на Кадафи и тези жертви не се потвърдени от независими източници.

Най-съществено е участието на САЩ, Великобритания и Франция, но правителствата на Обединените Арабски Емирства, Катар (две арабски, мюсюлмански държави), Канада, Дания, Испания, Италия, Норвегия, Белгия и Гърция са потвърдили бъдещето си участие (повечето държави с по няколко изтребителя или други самолети, или бази).

ВОЕННИТЕ ДЕЙСТВИЯ

На 19-ти Март започнаха военните действия срещу силите на Кадафи. 19 френски изтребителя удрят сухопътни войски на Кадафи близо до Бенгази, където се водят ожесточени битки между двете страни. На сайта на френското Министерство на Отбраната е публикуван списък с участвалите във въздушния рейд (част от операция „Харматан”) самолети :

  • 8 броя изтребители Рафал
  • 2 броя изтребители Мираж-2000-5
  • 2 броя Мираг 2000-Д
  • 6 броя самолети-танкер Ц-135
  • 1 брой Е3Ф AWACS

Днес, 20-ти Март, френското министерство официално съобщи, че самолетоносачът Шарл де Гол е отплавал от пристанищния град Тулон към Либия. На борда според официалното изявлание се намират :

  • 10 хеликоптера, между които 1 Каракал и 2 Пума
  • 8 изтребителя Рафал
  • 6 модернизирани изтребителя Супер Етендард
  • 2 Е-2Ц Хоукай

Освен тях в операцията са ангажирани 4 бойни кораба и 2,600 души от френския военноморски флот.

Американските военни са изпратили контингент, съответно от военноморските сили, военновъздушните сили и морската пехота в операция „Зората на Одисей”.

ВМС на САЩ участват с :

  • 5 бойни кораба
  • 3 подводници
  • неспоменат брой самолети ЕА-18Г

ВВС на САЩ участват с :

  • 3 стратегически стелт-бомбардировача Б-2
  • 10 изтребителя Ф-15Е от британската база Лакенхийф
  • 8 изтребителя Ф-16Ц от италианската база Авиано
  • 2 самолета А 2 броя самолети АЦ-130У, клас “gunship” (уникален за американските ВВС)
  • неспоменат брой разузнавателни самолети Ю-2 (U-2)

Морската Пехота на САЩ участва с :

  • 4 броя АВ-8Б Хариер 2, на борда на кораб от военноморските сили

На 19-ти Март американски и британски кораби и подводници изстрелват общо 110 крилати ракети Томахоук по 20 наземни цели в Либия. На 20-ти Март следват бомбардировки от Б-2 срещу либийско летище и атака от изтребителите Ф-15, Ф-16 и Хариер срещу наземни цели на либийските сили.

Британските Кралски Военноморски Флот и Кралски Военновъздушни Сили участват съответно с :

  • 2 бойни кораба
  • 1 подводница
  • около 10 изтребителя Юрофайтър Тайфун
  • около 10 изтребителя Торнадо ГР4
  • 2 самолета-танкер ВЦ-10 1 самолет Сентинел Р-1
  • 3 Самолета Сентри AEW.1 AWACS

А СЕГА НАКЪДЕ?

Залогът на НАТО е, че въздушната кампания ще отслаби силите на Кадафи, а бунтовниците ще свършат мръсната работа по суша. Преди 20 години, когато САЩ води първата война срещу Ирак (виж Въздушната война над Ирак ’91) избухват три бунта срещу Саддам. Бунт на шиитите-мюсюлмани (мнозинство в страна, в която управляващите са сунити) на юг, бунт на етническите кюрди на север и вътрешноармейски бунт. Една от причините е реч на Джордж Буш-старши, който призовава иракския народ да се опълчи на диктатора си. Сигурни, че ще дойде подкрепа отвън (САЩ, Западът или дори шиитски Иран) бунтовниците започват неуспешна кампания, която коства живота на близо 200,000 души, тъй като американските войски освобождават окупирания от Саддам Кувейт, но не навлизат в самия Ирак (нещо, което синът на тогавашния президент направи през 2003 година).

Днес в Либия положението и контекста на събитията в региона са различни, но има и общи неща. Действията на САЩ, Великобритания, Франция и (в следващите дни) останалите държави от коалицията се ограничават само до въздушни удари и забрана за полети на Либия. Забрана за полети е имало и над Ирак през 90-те години – 2/3 от въздушното пространство на страната е било извън контрола на Саддам, но той въпреки това успява да потуши бунтовете по жесток начин. За оръжейни пратки до бунтовниците, пращане на обучителни екипи, да не говорим за сухопътен контигент в Либия днес не се и говори. Но с адекватна въздушна кампания от НАТО (на която Либия почти не може да се противопостави) бунтовниците имат реален шанс да свалят властта. Остава въпроса – а после? Бездействие от европейските политици щеше да означава продължително война, в която цените на петрола и имигрантските вълни щяха да се увеличат. В редица европейски държави се задават избори – според скорошно проучване рейтнга на Саркози е по-малък от този на националистката партия Фронт Насионал, а общественото мнение в Европа е ЗА налагане на забрана за полети над Либия. В САЩ общественото мнение е различно и по повечето въпроси – полярно разделено (виж повече – проучване на Pew research center for people and the press на американското обществено мнение). Общественото мнение в арабския и мюсюлманския свят е традиционно анти-американско, но също така е против Кадафи. Повечето хора в мюсюлманския свят подкрепят забрана за полети над Либия, но са против военна окупация.

Доставките на петрол могат да се възобновят до известна степен до предишния си капацитет (в момента той е 20% при сравнение с Януари) и преди финала, тъй като повечето от петролните залежи на страната са в бунтовническия Изток. Но дори и да се сбъдне най-добрия сценарий – да бъде свален Кадафи, какъв ще е резултът? Днес всички фракции – комунисти, ислямисти, националисти, демократи, хора от различни племена и т.н. (ляво – етническа карта на Либия), са обединени около общия враг в лицето Кадафи. Но не е ясно дали оръжията ще бъдат оставени при евентуално сваляне на „великия лидер”. Не ясно дали държавата, която е начертана от европейските колониални сили преди много години, както и по-голямата част от Близкия Изток и Африка, ще остане в този си вид и няма да се разпадне според етническите/племенните си граници. Не е ясно дали няма да се появи втори Кадафи (т.нар. „революционер вълк в овча кожа”). Възможно е идването на ислямисти на власт, като дори и този сценарий крие различни варианти – лек ислямистки режим по турски модел, по-силен ислямистки режим по ирански модел и т.н. Но със сигурност НАТО си осигурява добри дипломатически позиции в тази богата на петрол и имигрантски потенциал страна.

Турция – нова Османска империя или следващият член на ЕС?


ПРЕДИСТОРИЯ – От векове насам въпросът дали Турция е европейска или азиатска държава никога не е имал еднозначен отговор. Ако до 19-ти век Османската империя е водила самостоятелна политика като силен играч на европейската (и световната) сцена, то залеза на султаната го поставя по-близо до Европа. Огромната мюсюлманска армия се превръща от най-голямата заплаха за Австро-Унгария в буфер между Европа и Руската империя. По време на Кримската Война турската армия с помощта на французи, англичани, германци и италианци се изправя срещу войниците на цар Николай Първи. През Първата световна война страната е сред губещите, но след нея националистите успяват да свалят султана, слагайки край на Османската Империя. От встъпването в длъжност през 1923 година на първия президент на република Турция – Мустафа Кемал Ататюрк, страната е подложена на силна модернизация, а Исляма е заменен с яростно светски национализъм (кемализъм). Московския договор от 1921 сближава СССР и младата турска република, а приятелството им остава чак до 1945 година. През 30-те години обаче „заплахата от западните страни” изглежда все по-далечна за управниците в новата столица Анкара и отношенията с европейските държави са нормализирани. Макар страната да е ухажвана от големите европейски сили през войната 1939-1945, тя успява да запази неутралитет. Едва през Февруари, 1945, когато поражението на Германия е било на хоризонта, Анкара официално обявява война на Берлин, печелейки дипломатически и политически дивиденти, без да дава никакви жертви. Това е и една от причините Турция да се оказва от „западната страна” на Желязната завеса, макар географски да е на изток от социалистическа България. До края на студената война, а и след това Анкара поддържа строг анти-комунистически курс, светския национализъм отдалечава страната от арабските и мюсюлманските държави. Периодът е белязан и от изключително добри отношения със западните страни и Израел, а като втората най-голяма армия в НАТО Турция е важен стратегически партньор на Вашингтон. Но днес почти вековната про-западна ориентация на страната е поставено под въпрос.

Има още