Териториални аспекти на израелско-арабския конфликт


Израелско-арабският конфликт е феномен на 20-ти и 21-ви век – вниманието, което му бива отделяно надхвърля многократно реалната му стойност. Същата непропорционалност се забелязва и във въоръжеността на иначе малките държави, без особени петролни и други природни ресурси. Несъразмерно е и спрямо жертвите в кофликта – през 20-ти век едва около 1% от жертвите във всички войни в арабския свят са част от израелско-арабския конфликт. Причините за тази вековна борба са много. В настоящата статия читателят може да се запознае с териториалните й аспекти и спорове.

.
Първата Световна Война бележи края на Османската Империя. В Европа българите, гърците и сърбите отдавна са извоювали независимостта си, но голяма част от Близкия Изток все още е бил под властта на турския султан. През 1920 в част от остатъците ориенталската империя, европейската империя Великобритания създава Британския Мандат в Палестина (БМП). Същия обхваща земите на днешен Израел, ивицата Газа, Западния бряг на река Йордан и държавата Йордания с обща площ приблизително 120,000кв.км (за сравнение площта на България е 111,000кв.км). През 1922 Лигата на нациите (предшественика на ООН) подписва предложения от Великобритания Трансйордански меморандум, който създава автономната монархия Трансйордания с площ 92,000кв.км (~77% от територията на Палестина). Трансйордания получава независимост през 1946, а малко по-късно държавата започва да носи името Йордания (днес болшинството от жителите й са палестински араби). Остатъка продължава да бъде част от БМП.

През 1937 комисията Пийл предлага остатъкът от мандата да бъде разделен на три части (виж картата) – малка част около Йерусалим да остане под британска власт, 18% от територията да бъде част от бъдеща еврейска държава, а остатъкът (около 80%) да стане част от бъдещата палестинска държава. Едва 20% от естествено-плодородните земи се намират в предложените за еврейска държава територии. Това са и едни от причините, поради които ционистките лидери започват преговори с британските власти. Арабските лидери отхвърлят изцяло предложението за подялба и продължават въоръжената си кампания. Предложената от Пийл арабска територия и Йордания представляват 94% от географската и административна област Палестина.

.
На 29-ти Ноември, 1947, ООН приема резолюция за разделяне на остатъка от мандата на еврейска (56% от територията) и арабска държава (43%). Бъдещите израелски земи са предимно пустинни (дори днес пустинята Негев е около 2/3 от площта на Израел) и скалисти местности, с малко естествено плодородни почви. Арабските земи включват повечето естествено плодородни почви, 1/3 от морската ивица, но без излаз на Червено море. В територията на бъдещата палестинска държава са съсредоточени и почти всички планински райони и водоизточници. Еврейската държава е трябвало да се състои от три отделни парчета, а палестинската – три отделни парчета и един анклав (Яфо). Границата между четири съседни територии (две израелски и две арабски) се е осигурявала от екстратериториални пътища (виж картата). Останалия 1% от мандата е Йерусалим и прилежащите села, които по план е трябвало да бъдат администрирани от ООН.

Британския мандат приключва през 1948 с изтеглянето на британците, а еврейските лидери провъзгласяват началото на модерен Израел. Още в първите си часове Израел е нападнат не само от местните арабски милиции (с които еврейските групи водят партизанска война отдавна), а и от Египет, Йордания, Сирия, Ирак, Саудитска Арабия, Йемен и Ливан. Макар Израел да започва войната без  нито един танк, боен самолет или артилерия, а арабските сили да притежават числено, техническо и стратегическо преимушество, войната завършва с успех за Тел Авив (за повече информация виж Израелско-арабската война 1948-1949). В хода й са завладени близо половината от териториите, определени за палестинската държава и по-късно анексирани от Израел. Другата половина са завладени и анексирани от съседна Йордания (Западния бряг на река Йордан) и Египет (ивицата Газа). Положение, което не се променя до 1967. Йерусалим е поделен между Израел и Йордания.

.

 Шестдневната война – през 1967 Израел отново отблъсква настъпващите арабски армии, завладявайки не само Западния бряг (и Източен Йерусалим) и ивицата Газа, но отнема и Голанските възвишения от Сирия и Синайския полуостров от Египет. Полуостровът има площ три пъти по-голяма от тази на Израел, разположен е до Суецкия канал и притежава петролни залежи.

Йом Кипур – след години на гранични сблъсъци между израелската и арабските армии през 1973 избухва изненадващата Октомврийска война, позната също като Войната на Йом Кипур (за начало на атаката Кайро и Дамаск избират еврейския празник на прошката). Макар египетската и сирийската армия да показват добра военна подготовка, да са модерно въоръжени и значително по-силни  в сравнение с 1967, те отново са отблъснати.

Мирния процес – военните загуби карат президентът Ануар Садат да направи исторически завой в египетската и изобщо арабска политика – през 1977 година той става първия арабски лидер, който посещава Израел и изнася реч пред парламента (Кнесет). Следващата година е подписано мирно споразумение, уважавано от всички следващи правителства и на двете страни – Кайро поддържа мирна политика спрямо Тел Авив, а Израел се изтегля от Синай, връщайки полуострова на Египет през 1982.

Ливанската гражданска война – започва през 1975 и продължава до 1990. Периодично конфликти между различните фракции и съседи на Ливан продължават и до ден днешен. За последната капка, от която чашата прелива се счита идването на ООП (Организация за Освобождение на Палестина). Създадената през 1964 година (когато Западния бряг и Газа са част от съответно Йордания и Египет) организация има за център на своите операции Йордания до 1970 година. Лидери на ООП и в частност на комунистическите й фракции (ООП е конфедерация от разнородни групировки) започват открито да заявяват намерението си да свалят правителството. Страхувайки се от смяна на режима крал Хюсеин започва кампания срещу ООП, останала в историята като „Черния Септември” (както е кръстена и едноименната терористична организация). След сирийска намеса и предупреждение от израелска такава (по йорданска молба към САЩ) в крайна сметка ООП са прогонени от Йордания и се установяват в Ливан. Ливан от своя страна е държава с дълбоки религиозни и етнически разделения и плацдарм за външната политика на други арабски държави. През 1975 (4 години след идването на ООП) в страната започва 25-годишна гражданска война. Година след началото й Сирия започва продължилата до 2005 година окупация на страната.

Освен срещу другите милиции в Ливан, организацията на Ясер Арафат започва нападения и срещу северните израелски градове с ракетен обстрел, а често изпраща и атентатори в сърцето на Израел (пример – Клането на крайбрежния път край Тел Авив през 1978). В отговор Израел започва операция срещу базите на ООП в южен Ливан, за кратко окупирайки част от страната и изтегляйки се след резолюция на ООН. През 1981 граничния конфликт се засилва, както и ударите срещу терористичните бази. През 1982 Израел окупира Южен Ливан, прогонвайки ООП от страната (същите се установяват в Тунис). Същата година се водят и последните големи конвенционални сражения в близкоизточния конфликт между Израел и Сирия.

.
Изтегляне от Ливан – през 1985 Израел се изтегля от по-голямата част от южен Ливан и създава зона за сигурност в първите километри от ливано-израелската граница. Сирийската окупация на страната продължава до 2005. През 2000 година Израел се изтегля и от зоната за сигурност, прекратявайки напълно окупацията. В публикация SC/6878 на Съвета за сигурност към ООН определя израелското изтегляне като пълно. Въпреки това някои фракции в Ливан изявяват претенции към фермите Шебаа (натисни за карта). Същите представляват почти ненаселена ивица с площ около 20 кв.км и са част от Голанските възвишения, които през 1967 Израел пленява от Сирия. Въпреки това организации като Хизбула използват фермите като предтекст за нападения над Израел, макар повечето исторически карти (включително и ливански) да изобразяват територията като част от Сирия. Няколко месеца след изтеглянето на израелските войски и последвалото удобрение от ООН, шиитската групировка Хизбула извършва нападение и убива трима израелски войници. Телата им са разменени 4 години по-късно срещу освобождаването на над 400 терористи.

Гхажар – през 2010 година израелското правителство нарежда изтегляне от село Гхажар и предоставянето му на властите на ООН, въпреки че същото е част от Голанските възвишения, не Ливан. Хизбула определя изтеглянето като медиен трик.

Хронология :

1917 – британците превземат османска Сирия и Палестина
1917-1948 – Палестина под британска власт
1920-1948 – Британския мандат в Палестина (БМП)
1921 (1922) – Трансйордания получава автономия
1937 – предложението на комисията Пийл
1946 – Йордания излиза от БМП и обявява независимост
1947 – план за разделяне на Палестина от ООН
1948 – край на БМП и основаване на Израел
1948-49 – война за независимостта на Израел
1948-1967 – египетска окупация на ивицата Газа
1948-1967 – йорданска окупация на Западния бряг
1956 – Синайската война
1956-57 – окупация на Синайския п-ов от Израел
1964-1967 – център на ООП е Западния бряг
1967 – Шестдневната война
1967-1982 – израелска окупация на Синай
1967 до днес – окупация на Голанските възвишения
1967-2005 – окупация на ивицата Газа
1967 до днес – окупация на Западния бряг; частично изтегляне след 1994
1967-2010 – окупация на село Гхажар, част от Голанските възвишения
1967-1970 – център на ООП е Йордания
1970-1971 – Черния Септември в Йордания
1971-1982 – център на ООП е Ливан
1973 – войната на Йом Кипур
1975-2005 – окупация на Ливан от Сирия
1978 – израелско-египетски мирен договор
1978 – окупация на южен Ливан от Израел и изтегляне същата година
1982 – изтегляне на израелски войски от Синай
1982-1985 – израелска окупация на южен Ливан
1985-2000 – зона за сигурност на израелско-ливанската граница
1994 – мирно споразумение между Израел и Йордания
1994 – частично изтегляне от Западния бряг, създаване на Палестинската Национална Власт
2000 – израелско изтегляне от буферната зона в Ливан
2005 – изтегляне от ивицата Газа
2005 – край на сирийската окупация в Ливан
2006-2007 – война и победа на Хамас над Фатах, от 2007 до днес Газа е под контрола на Хамас
2010 – изтегляне от село Гхажар

Мави Мармара от Свободната Флотилия за Газа


В Понеделник израелските командоси щурмуваха един от шестте кораба на т.нар. „Свободна Флотилия“, а именно плаващият под турски флаг ТГ Мави Мармара. Тази флотилия беше сред водещите новини преди въпросния случай, а след него стана новина номер 1 в целия свят. Редица държави, между които Турция, Иран и Русия, изразиха недоволството си от тази акция, нарекоха израелските моряци пирати, антихуманни престъпници и какво ли още не. Но какъв всъщност е случая?

ПРЕДИСТОРИЯ

Въпросната флотилия, според организаторите, е превозвала 10,000 тона хуманитарни провизии от редица организации, а целта е била ивицата Газа. В сила е обаче морска блокада, която Израел и Египет налагат над контролираната от ислямските фундаменталисти Хамас територия. Блокадата е наложена две години след едностранното решение на Израел да се изтегли от Газа през 2005 година. В последвалата кървава гражданска война, Хамас успяват да надделеят над Фатах, налагат контрол над ивицата, като по този начин законната Палестинска Автономия губи всякакво влияние.
Според организаторите на флотилията целта е била да се привлече внимание върху блокадата и да се доставят тези суровини на територията, която наистина се нуждае от тях. Това, което често медиите забравят да споменат е, че израелските властти  многократно призоваха флотилията да разтовари помощите в Ашдод, пристанищен град в Израел, намиращ се на 25км от ивицата. След проверка за оръжия товарът ще бъде пратен в Газа, увери ги израелското правителство. Няма квота за внасяне на храна или лекарства в Газа, 15,000 тона суровини влизат всяка седмица през сухопътните пунктове, както се вижда на снимката.

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЯТА

Акцията беше публична и широко отразена от медиите, а предупрежденията от страна на Израел започнаха още преди корабите да отплават. След множество обвинения към Израел (според организаторите израелските тайни служби са повредили корабите и комуникацията им) кораби отплават по посока блокираната ивица. Пътувайки за Газа корабите получават нови съобщения от израелската брегова охрана.

На участниците във флотилията е съобщено следното :

Мави Мармара, наближавате зона на военни действия, която е под морска блокада. Крайбрежието на ивицата Газа и пристанището на Газа са затворени за всякакъв морски трафик. Израелското правителство поддържа пращането на хуманитарни провизии до цивилното население на ивицата Газа и Ви кани да влезнете в пристанището на Ашдод. Доставката на суровините, съгласно регламентите на властите, ще бъде извършена през официалните, сухопътни пропусквателни пунктове под Вашето наблюдение. След това можете да се върнете в пристанищата си с корабите, с които сте дошли

ПРИХВАЩАНЕ И ЩУРМ

Военноморски командоси от Шайет 13 са нарамени със задачата да прихванат и озаптят корабите и активистите. Може да се обобщи, че единствените проблеми са при корабът Мави Мармара, при останалите ТГ от флотилията не е имало сериозни инциденти.
Командосите са качват на борда на Мави Мармара в 4 и 30 часа сутринта. Въоръжени са с пейнтбол пистолети (виж 00:51 от долният клип), шокови гранати и 9мм (бойни) пистолети, като им е наредено да използват несмъртоносните си средства. Не очаквай ги подобна съпротива, командосите се спускат директно върху палубата на кораба. Кадри от този момент :

„Мирните“ протестиращи нападат командосите с тръби, ножове и брадви (виж 00:45 от горния клип), ход, който според израелските власти е целенасочен и предвиден. Показателен е фактът, че израелските командоси не използват 9мм си пистолети докато активистите не пребиват един от командосите и не му взимат пистолета, насочвайки огъня си към командосите. В първите 40мин от щурмът израелските командоси се опитват да озаптят активистите на кораба, като използват само несмъртоносни оръжия и техники. След 40мин положението става неконтролируемо и командосите отвръщат на огъня с бойни патрони. До този момент няма нито един загинал сред пътниците.

Кадри от „мирните“ действия на активистите :

В горният клип се виждат откровенно не-мирните действия на активистите. До този момент израелските командоси използват само пейнтбол пистолети, което настървява и окуражава активистите. Както се вижда на клипа, същите се опитват да отвлекат един от командосите, като вероятно (според участвали в акцията) намерението им е било да го линчуват. На кадрите се вижда и как активистите хвърлят запалителна бомба по израелските служители.

ЗАКОННОСТ

Много медии и правителства спекулираха, че акцията е извършена извън териториялните води на Израел, което я класифицира като пиратство. Това, което може би забравят обаче е член 67, по-точно 67А от меморандума от Сан Ремо, засягащ приложението на международното право при въоръжени сблъсъци в море :

„67. Търговски кораби, плаващи под флага на неутрална страна не могат да бъдат атакувани, освен ако :
(a) не се предпорага на основателни причини, че корабът пренася контрабанда или нарушава блокада и след предварителни предупреждения целенасочено и ясно откаже да спре, или целенасочено и ясно откаже посещение, претърсване и залавяне от съотвените власти“

Това дава право на израелските власти да прихвана тези кораби, извън своите териториални води, но не и в чужди териториални води. Аргументът за пиратство има по-скоро популистка и медийна тежест, отколкото правна. Съща така, според споразумението Газа-Йерихон, последвало договора в Осло, Израел отговаря и контролира бреговата ивица около Газа, а Палестинската Автономия все още няма абсолютно никакъв контрол върху която и да е част от което и да е море. Споразумението е подписано от израелското правителство и палестинската автономия. Според договора :

„Външна сигурност – Израел запазава конторла върху сигурността и наблюдението над влизането на хора, превозни средства и оръжия във всички пропусквателни пунктове. Израел запазва контрола по сигурността в морето, както и в цялото въздушно пространство.“
.
ЖЕРТВИ

.

За съжаление, щурмът отне живота на 9 души, а ранени бяха 60 от активистите на борда на Мави Мармара и 10 от израелските командоси. Вероятно щурмът нямаше да има жертви ако израелските власти не бяха подходили по този мекушав (съобразен с медийното внимание) начин. В желанието си да използват несмъртоносна сила (пейнтбол, шокови гранати и др.) израелските сили дадоха възможност и кураж на активистите да ги нападнат, като в крайна сметка се стигна до престрелка и смъртни случаи. Ако корабът беше прихванат както Турция, САЩ, Русия и всяка друга държава би направила, вероятно щеше да бъде потопен, а от участниците малцина щяха да са оцелели. Това е недопустимо за Израел, но вероятно по-добро решение е било да се обгази целия кораб и след като пътниците изгубят контрол и адекватност да бъдат арестувани. Никой не е очаквал такава хулиганска агресия от страна на активисти, които твърдят, че са радетели за човешките права и подобни.

Снимки на оръжията на „мирните“ протестиращи. Очевидно имат странна дефиниция за „бяло знаме“