Териториални аспекти на израелско-арабския конфликт


Израелско-арабският конфликт е феномен на 20-ти и 21-ви век – вниманието, което му бива отделяно надхвърля многократно реалната му стойност. Същата непропорционалност се забелязва и във въоръжеността на иначе малките държави, без особени петролни и други природни ресурси. Несъразмерно е и спрямо жертвите в кофликта – през 20-ти век едва около 1% от жертвите във всички войни в арабския свят са част от израелско-арабския конфликт. Причините за тази вековна борба са много. В настоящата статия читателят може да се запознае с териториалните й аспекти и спорове.

.
Първата Световна Война бележи края на Османската Империя. В Европа българите, гърците и сърбите отдавна са извоювали независимостта си, но голяма част от Близкия Изток все още е бил под властта на турския султан. През 1920 в част от остатъците ориенталската империя, европейската империя Великобритания създава Британския Мандат в Палестина (БМП). Същия обхваща земите на днешен Израел, ивицата Газа, Западния бряг на река Йордан и държавата Йордания с обща площ приблизително 120,000кв.км (за сравнение площта на България е 111,000кв.км). През 1922 Лигата на нациите (предшественика на ООН) подписва предложения от Великобритания Трансйордански меморандум, който създава автономната монархия Трансйордания с площ 92,000кв.км (~77% от територията на Палестина). Трансйордания получава независимост през 1946, а малко по-късно държавата започва да носи името Йордания (днес болшинството от жителите й са палестински араби). Остатъка продължава да бъде част от БМП.

През 1937 комисията Пийл предлага остатъкът от мандата да бъде разделен на три части (виж картата) – малка част около Йерусалим да остане под британска власт, 18% от територията да бъде част от бъдеща еврейска държава, а остатъкът (около 80%) да стане част от бъдещата палестинска държава. Едва 20% от естествено-плодородните земи се намират в предложените за еврейска държава територии. Това са и едни от причините, поради които ционистките лидери започват преговори с британските власти. Арабските лидери отхвърлят изцяло предложението за подялба и продължават въоръжената си кампания. Предложената от Пийл арабска територия и Йордания представляват 94% от географската и административна област Палестина.

.
На 29-ти Ноември, 1947, ООН приема резолюция за разделяне на остатъка от мандата на еврейска (56% от територията) и арабска държава (43%). Бъдещите израелски земи са предимно пустинни (дори днес пустинята Негев е около 2/3 от площта на Израел) и скалисти местности, с малко естествено плодородни почви. Арабските земи включват повечето естествено плодородни почви, 1/3 от морската ивица, но без излаз на Червено море. В територията на бъдещата палестинска държава са съсредоточени и почти всички планински райони и водоизточници. Еврейската държава е трябвало да се състои от три отделни парчета, а палестинската – три отделни парчета и един анклав (Яфо). Границата между четири съседни територии (две израелски и две арабски) се е осигурявала от екстратериториални пътища (виж картата). Останалия 1% от мандата е Йерусалим и прилежащите села, които по план е трябвало да бъдат администрирани от ООН.

Британския мандат приключва през 1948 с изтеглянето на британците, а еврейските лидери провъзгласяват началото на модерен Израел. Още в първите си часове Израел е нападнат не само от местните арабски милиции (с които еврейските групи водят партизанска война отдавна), а и от Египет, Йордания, Сирия, Ирак, Саудитска Арабия, Йемен и Ливан. Макар Израел да започва войната без  нито един танк, боен самолет или артилерия, а арабските сили да притежават числено, техническо и стратегическо преимушество, войната завършва с успех за Тел Авив (за повече информация виж Израелско-арабската война 1948-1949). В хода й са завладени близо половината от териториите, определени за палестинската държава и по-късно анексирани от Израел. Другата половина са завладени и анексирани от съседна Йордания (Западния бряг на река Йордан) и Египет (ивицата Газа). Положение, което не се променя до 1967. Йерусалим е поделен между Израел и Йордания.

.

 Шестдневната война – през 1967 Израел отново отблъсква настъпващите арабски армии, завладявайки не само Западния бряг (и Източен Йерусалим) и ивицата Газа, но отнема и Голанските възвишения от Сирия и Синайския полуостров от Египет. Полуостровът има площ три пъти по-голяма от тази на Израел, разположен е до Суецкия канал и притежава петролни залежи.

Йом Кипур – след години на гранични сблъсъци между израелската и арабските армии през 1973 избухва изненадващата Октомврийска война, позната също като Войната на Йом Кипур (за начало на атаката Кайро и Дамаск избират еврейския празник на прошката). Макар египетската и сирийската армия да показват добра военна подготовка, да са модерно въоръжени и значително по-силни  в сравнение с 1967, те отново са отблъснати.

Мирния процес – военните загуби карат президентът Ануар Садат да направи исторически завой в египетската и изобщо арабска политика – през 1977 година той става първия арабски лидер, който посещава Израел и изнася реч пред парламента (Кнесет). Следващата година е подписано мирно споразумение, уважавано от всички следващи правителства и на двете страни – Кайро поддържа мирна политика спрямо Тел Авив, а Израел се изтегля от Синай, връщайки полуострова на Египет през 1982.

Ливанската гражданска война – започва през 1975 и продължава до 1990. Периодично конфликти между различните фракции и съседи на Ливан продължават и до ден днешен. За последната капка, от която чашата прелива се счита идването на ООП (Организация за Освобождение на Палестина). Създадената през 1964 година (когато Западния бряг и Газа са част от съответно Йордания и Египет) организация има за център на своите операции Йордания до 1970 година. Лидери на ООП и в частност на комунистическите й фракции (ООП е конфедерация от разнородни групировки) започват открито да заявяват намерението си да свалят правителството. Страхувайки се от смяна на режима крал Хюсеин започва кампания срещу ООП, останала в историята като „Черния Септември” (както е кръстена и едноименната терористична организация). След сирийска намеса и предупреждение от израелска такава (по йорданска молба към САЩ) в крайна сметка ООП са прогонени от Йордания и се установяват в Ливан. Ливан от своя страна е държава с дълбоки религиозни и етнически разделения и плацдарм за външната политика на други арабски държави. През 1975 (4 години след идването на ООП) в страната започва 25-годишна гражданска война. Година след началото й Сирия започва продължилата до 2005 година окупация на страната.

Освен срещу другите милиции в Ливан, организацията на Ясер Арафат започва нападения и срещу северните израелски градове с ракетен обстрел, а често изпраща и атентатори в сърцето на Израел (пример – Клането на крайбрежния път край Тел Авив през 1978). В отговор Израел започва операция срещу базите на ООП в южен Ливан, за кратко окупирайки част от страната и изтегляйки се след резолюция на ООН. През 1981 граничния конфликт се засилва, както и ударите срещу терористичните бази. През 1982 Израел окупира Южен Ливан, прогонвайки ООП от страната (същите се установяват в Тунис). Същата година се водят и последните големи конвенционални сражения в близкоизточния конфликт между Израел и Сирия.

.
Изтегляне от Ливан – през 1985 Израел се изтегля от по-голямата част от южен Ливан и създава зона за сигурност в първите километри от ливано-израелската граница. Сирийската окупация на страната продължава до 2005. През 2000 година Израел се изтегля и от зоната за сигурност, прекратявайки напълно окупацията. В публикация SC/6878 на Съвета за сигурност към ООН определя израелското изтегляне като пълно. Въпреки това някои фракции в Ливан изявяват претенции към фермите Шебаа (натисни за карта). Същите представляват почти ненаселена ивица с площ около 20 кв.км и са част от Голанските възвишения, които през 1967 Израел пленява от Сирия. Въпреки това организации като Хизбула използват фермите като предтекст за нападения над Израел, макар повечето исторически карти (включително и ливански) да изобразяват територията като част от Сирия. Няколко месеца след изтеглянето на израелските войски и последвалото удобрение от ООН, шиитската групировка Хизбула извършва нападение и убива трима израелски войници. Телата им са разменени 4 години по-късно срещу освобождаването на над 400 терористи.

Гхажар – през 2010 година израелското правителство нарежда изтегляне от село Гхажар и предоставянето му на властите на ООН, въпреки че същото е част от Голанските възвишения, не Ливан. Хизбула определя изтеглянето като медиен трик.

Хронология :

1917 – британците превземат османска Сирия и Палестина
1917-1948 – Палестина под британска власт
1920-1948 – Британския мандат в Палестина (БМП)
1921 (1922) – Трансйордания получава автономия
1937 – предложението на комисията Пийл
1946 – Йордания излиза от БМП и обявява независимост
1947 – план за разделяне на Палестина от ООН
1948 – край на БМП и основаване на Израел
1948-49 – война за независимостта на Израел
1948-1967 – египетска окупация на ивицата Газа
1948-1967 – йорданска окупация на Западния бряг
1956 – Синайската война
1956-57 – окупация на Синайския п-ов от Израел
1964-1967 – център на ООП е Западния бряг
1967 – Шестдневната война
1967-1982 – израелска окупация на Синай
1967 до днес – окупация на Голанските възвишения
1967-2005 – окупация на ивицата Газа
1967 до днес – окупация на Западния бряг; частично изтегляне след 1994
1967-2010 – окупация на село Гхажар, част от Голанските възвишения
1967-1970 – център на ООП е Йордания
1970-1971 – Черния Септември в Йордания
1971-1982 – център на ООП е Ливан
1973 – войната на Йом Кипур
1975-2005 – окупация на Ливан от Сирия
1978 – израелско-египетски мирен договор
1978 – окупация на южен Ливан от Израел и изтегляне същата година
1982 – изтегляне на израелски войски от Синай
1982-1985 – израелска окупация на южен Ливан
1985-2000 – зона за сигурност на израелско-ливанската граница
1994 – мирно споразумение между Израел и Йордания
1994 – частично изтегляне от Западния бряг, създаване на Палестинската Национална Власт
2000 – израелско изтегляне от буферната зона в Ливан
2005 – изтегляне от ивицата Газа
2005 – край на сирийската окупация в Ливан
2006-2007 – война и победа на Хамас над Фатах, от 2007 до днес Газа е под контрола на Хамас
2010 – изтегляне от село Гхажар

Ракетна атака-уникат „пропуска“ Израел


Когато човек чуе за ракетен обстрел по Израел се сеща за управляващите ивицата Газа Хамас или управляващите половин Ливан Хизбула. На 2-ри Август, 2010 година, няколко ракети биват изстреляни по Израел. Дотук нищо странно. Загадката започва обаче именно тук – ракетите са изстреляни по израелския пристанищен град Ейлат, в най-южната точка на страната. Града се намира на 200км от ивицата Газа, което го прави „имунизиран“ срещу сегашния им арсенал. Изстреляните ракети са БМ-21 – единични варианти на руските/съветските РСЗО от 60-те години (повече информация за използвания от Хамас арсенал Ракети над Палестина и Юдея и Газа – Хамас, ракети, Израел, къде е решението?).

АТАКАТА

Заразлика от другите 10,000 ракети, изстреляни от Газа, тези безспорно идват от Синайския п-ов, Египет. Първият и допреди седмица единствен случай на подобна атака над Ейлат беше преди няколко месеца.

Поради слабата си точност подобни ракети не могат да се насочат срещу единична мишена, а обикновено се изстрелват по големи цивилни обекти (градове, села, пътища) с надеждата да улучат неща. Именно заради това някои от ракетите, изстреляни от Египет прелитат над Израел, но падат в йорданския град Акаба, разположен непосредствено до израелския Ейлат. Именно в Акаба е и единствената жертва на това конкретно нападение – йордански таксиджия. Има и ранени и 4 ранени йорданци, 2 унищожени коли и други поражения. Една ракета пада в Ейлат, 1 в Акаба и 3 в Червено море (2 в йордатската му част и 1 в израелската).

Илюстрация на възможния периметър, от който е технически възможно да бъдат изстреляни тези ракети. Става дума за около 1,600 кв.км.

РЕАКЦИИТЕ

Реакциите към атаката също са интересни. Първоначалната реакция беше да се обвинят Хамас (и/или Движението за Ислямски Джихад в Палестина, ДИДП, също действащи от Газа). Това направиха Израел, Палестинската Автономия/Национална Власт (иначе казано Фатах на Махмуд „Абу Мазен“ Аббас), направи го също и Йордания (която нарече това неприемлив терористичен акт) и Египет. Хамас и  ДИДП обаче отричат да имат общо с атаката. Обикновено те поемат отговорност за терористичните си атаки. Впоследствие разузнавателните служби на Тел Авив, Кайро и Аман започнаха да дават други обяснения. Йордания официално заяви, че смята атаката за дело на ислямистки групировки, близки до ал-Кайда и йеменски ислямистки групировки. Израел поддържа сходна теза, твърдеейки че в Синайския п-ов има поне една база на ал-Кайда, поддържана вероятно от елементи сред бедуинското население. За сведение площта на Израел е малко над 20,000 кв.км, на Газа – 360 кв.км, Синайския п-ов – 60,000 кв.км.
Египет, верни на принципа си да отричат всякакви проблеми до последно, заявяват че не съществуват поводи за притеснение в района. Според египетските власти вероятността това да е извършено от Хамас, ДИДП или групи близки до ал-Кайда е ниска (макар да не изключват възможността). За египетското правителство би било удобно виновниците да се окажат и без това често създаващите проблеми и бунтуващи се бедуини в Синай, които преди няколко месеца отвлякоха египетски автобус, вземайки 30 души заложници.

ОПАСНОСТ

Една птичка пролет не прави, но идеята, че това може да се превърне в тенденция се прокрадва тихо. Израел граничи с Ливан на север, със Сирия на северо-изток, със Западния Бряг и Йордания на изток, с Газа в най-западната си точка и с Египет на юго-запад. Израел е в процес на въвеждане на нови системи за ПРО (противоракетна отбрана, за повече информация виж Израелския противоракетен щит). Размирните граници днес са тези с Газа (51км) и Ливан (79км), общо 130км. Границата на Израел със Синай (Египет) е 266км, а според мирните споразумения между Израел и Египет от край на 70-те години Кайро няма възможността да разполага големи количества войски (над 1000 души) в тази иначе огромна територия.

ЙОРДАНСКАТА РЕАКЦИЯ

Тероризмът и ракетите не са чужди за Йордания. В миналото Хашемитската власт  води война срещу Организацията за Освобождение на Палестина, водена от Ясер Арафат. По-крайните комунистически елементи дълго време са чакали възможността да свалят хашемитите от власт в тази страна, която е и част от историческата област Палестина, и има 2/3 палестинско арабско население.
През 2005 година терористи от ал-Кайда изстрелват ракети по акостирал щатски кораб в Акаба, но улучват йорданска военна сграда, убивайки един йордански войник.

През месец Април, 2010 също са изстреляни ракети от Синай по Акаба, по случайност без жертви. Йордания няма чак такъв проблем с ракетите, какъвто има Израел, поради което в страната няма развити граждански и военни мерки за сигурност (като бетонни стаи във всеки апартамент във всички нови сгради). Но йорданското правителство от години насам се опитва да се бори с радикалния ислямизъм. Един от най-търсените терористи в Ирак беше Абу Мусаб ал-Заркауи, роден в Аман, Йордания (кадри от въздушния удар по дома му Ирак и Афганистан – удари на американските ВВС).

По думи на чуждестранни дипломати, а и съдейки по йорданската преса и държавни изказвания, анти-иранските настроения в страната никога не са били толкова силни. Хамас е инструмент на Техеран, публична тайна в Близкия Изток.  Това идва в момент когато и други арабски държава вземат все по-силни анти-ирански позиции. Властта на Обединените Арабски Емирства призова открито военните на САЩ да нападнат Иран, опасявайки се от евентуалните им ядрени оръжия.

МИРНИТЕ ПРЕГОВОРИ

Малко преди атаката Махмуд Аббас получи „благословията“ на Арабската Лига да продължи преговорите си с Израел. Хамас не се забавиха да изстрелят ракети по Шдерот и Ашкелон, в една от атаките е уцелен детски център. Хамас налагат тоталната си власт над Газа след изтеглрянето на Израел и гражданскана война (Хамас срещу Фатах). Този факт, както и неспиращите ракети като че ли задават един въпрос – има ли смисъл изобщо да се преговаря с ПА, след като от нея нищо не зависи, а и самата тя не показва особена инициатива? Но пък, с известна доза хумор, Хамас обвини Израел за ракетните атаки.

ТВ репортаж

Смъртта на Абу Дауд от „Черния Септември“


На 3-ти Юли, 2010 в сирийската столица от бъбречна криза умря легендарният терорист Абу Дауд, известен като едно от водещите лица в Мюнхенския атентат от 1972. В този терористичен акт група въоръжени палестински терористи се промъкват в хотела на израелските спортисти, дошли да участват в олимпийските игри. Двама от спортистите са разстреляни на място, други 9 са убити по време на некадърната анти-терористична операция на германската полиция. Терористите от Черния Септември (част от ръководената от Ясер Арафат организация „Фатах“) поискват превоз от немската полиция – автобус до летището, където да ги чакат зарадени с гориво машини. След началото на анти-терористичната операция палестинците виждат, че няма да успеят да се измъкнат и екзекутират останалите 9 израелски атлета. Самите те са застреляни от немската полиция.

Имената на убитите израелски спортисти са : Давид Бергер, Зеев Фридман, Моше Вайнберг, Йозеф Романо, Яков Спрингер, Елиезер Халфин, Кехат Шор, Марк Славин, Андре Спитцер, Амицур Шапира, Йозеф Гутфренд. В изпълнение на служебния си дълг загива и германския полицай Антон Флигербауер.

Първоначално новинарските екипи съобщават за успешна акция, като уверяват зрителите и слушателите си, че всички израелски спортисти са живи. Новината е посрещната с еуфория в Израел и с разочарование, мъка и плач по улиците на арабските градове. След време обаче журналистите поправят грешката си и информират аудиторията за случилото се. Израелската нация изпада в шок и траур, а арабските улици този път се изпълват с хора, които празнуват и черпят с бонбони по случай тази „героична постъпка“ в името на палестинската „кауза“.

В отговор на терористичния акт Голда Меир нарежда да се даде старт на операция „Гняв Божий“. В тази операция агенти на Мосад, израелското разузнаване, екзекутират лидерите на палестинските терористични организации в Ливан, Франция, Кипър, Холандия, Италия. Във филма „Мюнхен“ режисьора и сценаристите се опитват да се придържат с възможно най-голяма точност към събитията. Действието се развива в Европа и Близкия Изток, а главните герои са агентите на Мосад, които през целия филм ловят арабски терористи.

Неправилно е да се съди цяла нация или народ за действията на един или двама души. Дори 10, 100 или 1000 души. Но докато в Израел фанатици и терористи като Барух Голдщайн (виж повече) са наричани „изроди, срам за юдаизма и дегенерати“, в арабския свят хора като Самир Кунтар (виж повече) и въпросния Абу Дауд са приемани за герои. Хладнокръвни убийци и самоубийствени атентатори, взривявали се по израелски дискотеки и автобусни спирки са официалните герои на Палестина, на тяхно име се кръщават отбори, училища, улици, давани са за пример в палестинските учебници и прочие.

Погребението на Абу Дауд беше типично за хора като него – тълпи от последователи в Дамаск носиха ковчега му, плачеха и скърбяха за смъртта на този „велик“ човек. Действащия президент на Палестина Махмуд Аббас в официално обръщение нарече Абу Дауд „…прекрасен брат, другар, силен и упорит, непримирим борец…/…един от най-изявените лидери на движението Фатах„. Абу Дауд също е носител на Палестинския Приз за Култура. На погребението му са присъствали представители на движението „Ислямски Джихад в Палестина“, Фатах, както и високопоставени представители на сирийското правителство. Самия Абу Дауд казва, че всеки израелец е войник и всеки израелец е мишена. Нищо чудно, че сирийското правителство, Фатах и Ислямски Джихад ще го почитат като герой, те самите следват същия принцип. За съжаление Абу Дауд живя цели 73 години. Съмишлениците му отдавна са пратени при Аллах.