Сирия – арабската пролет или ислямистката зима?


Преди близо две години в арабския свят започнаха бурни демонстрации, които прерастнаха в революции и граждански войни. Основните причини, които протестиращите изтъкваха, бяха липсата на свобода на словото, липсата на свободни демократични избори, високите нива на безработица, бедност и липса на адекватно образование. Като „лице на революцията” светът виждаше млади, модерно облечени момчета без бради и незабулени момичета. Доводът на светските диктаторски  режими, че именно те са единствената защита срещу ислямизма, беше отхъврлен от революцията.

Виж също :
Протестите в Сирия
Египетските протести
Развитие на войната в Либия
Либийския фронт – противоречиви сигнали
Либия и Запада – а сега накъде?
Турция – нова Османска империя или следващият член на ЕС?
Реформите в арабския свят

Сирия

След площад Тахрир, гражданската война в Либия и Йемен, днес светът наблюдава внимателно случващото се в Сирия. Държавната цензура и отказът да бъдат допуснати журналисти в повечето точки в страната е причина да има неясното около събитията. Но за да се разбере по-добре сегашното положение е нужно да се разгледат няколко аспекта от сирийското общество, както и заобикалящите страни.
Има още

Газов пистолет Зораки 917Б


Газ-сигналното оръжие (ГСО) Зораки 917Б (Zoraki 917B) е последният продукт на турската марка Атак Армс (Atak Arms/Atak Silah). В началото на 2011г. бе обявено, че пистолетът трябва да се появи на пазара в средата на годината, но (в България) това се случи в Ноември. По същество оръжието се явява реплика* на австрийския пистолет Глок 17.

Виж също :
Избор на газов пистолет
Видео наръчник и конструкция на газов пистолет Екол-Волтран Джакал Дуал
Самоотбрана с газов пистолет

Реплика?

Glock 17=Zoraki 917?

На българския ГСО пазар се продава италианският пистолет ГАП (GAP – Glock Automatic Pistol) на фирмата Бруни, който се явява почти неразличима реплика на ориганала Глок 17. Конструкторите от Зораки явно не са си поставили това за цел и модел 917 притежава редица „нововъведения”.
Най-голямо впечатление прави т.нар. мускулен предпазител на ръкохватката, чието натискане е задължително при хващане на оръжието, но без което не може да се произведе (случаен) изстрел. Такъв предпазител няма на оригинала.
Друга разлика е бутона/лоста за разглобяване, взаимстван/откраднат от Валтер, разположен в спусъковата скоба пред самия спусък.
Чирените, скобата за закачане на дъното на ръкохватката и т.н. са част от другите разлики.

Действие (УСМ)

Удърно-спусъковият механизъм (УСМ) е с единично/двойно действие (сингъл екшън/ дабъл екшън, СА/ДА или т.нар. хибриден тип). Когато ударното чукче е в предно/незаредено положение (!) натискането на спусъка го издърпва назад почти до легнало положение, след което го освобождава. Може да се каже, че това е напълно безсмислено, тъй като такъв изстрел не може да има при нормална експлоатация, а само „на сухо”, при съзнателно блокиране на мускулния предпазител (виж долу) или при ръчно поставяне на патрон в цевта при полу-отворен затвор (което едва ли някой би направил, освен с експериментална цел). Когато в оръжието се сложи пълнител и се издърпа затвора,  това привежда закритото чукче в крайно задно положение. В този момент спусъкът действа като СА. Традиционно при оръжия със СА ако в този момент ударното чукче може бъде дръпнато леко назад, спусъкът натиснат и чукчето върнато в предно, незаредено положение, при което следващото натискане на спусъка няма да направи абсолютно нищо. При това положение за изстрел е нужно да се издърпа отново чукчето. Това обаче е невъзможно при Зораки 917, тъй като чукчето е закрито (в оригиналния Глок спусъкът е от малко по-различен тип, но чукчето също е закрито) и няма как при зареден патрон да бъде спуснато плавно в незаредено положение. Тоест, освен „на сухо”, всеки изстрел с оръжието ще бъде с единично действие, макар спусъкът да е с двойно действие, тъй като при всеки следващ изстрел движещият се назад затвор връща чукчето в легнало/заредено положение (което е и разликата между стандартния ДА и хибридния СА/ДА). При СА, както реално се използва винаги, спусъкът е почти в крайно задно положение и свободният и собственият му ход са къси.

Разглобяване

Заразлика от други модели, тук не е нужно да се изважда вал или нещо подобно, който после трябва да се върне (при някои модели) с определен инструмент. Бутонът/лостът за разглобяване се намира в спусъковата скоба, пред спусъка и при натискане надолу „увисва“, но остава закачен за оръжието. Идеята е „взаимствана“ от Валтер. По-натам нещата са стандартни – затворът се издърпва назад и леко нагоре, след което се връща напред и излиза :

Предпазители

Заразлика от неудобния „класически” (по действието си, но не и по изпълнението си) предпазител на оригинала, такъв тук липсва. Вместо него има два „несъзнателни” – един мускулен отзад на ръкохватката и типичния за Глок спусъков. Първият бива натиснат от дланта на стрелеца при правилен захват. Вторият се намира в самия спусък и при правилно (!) хващане се натискат заедно. В зависимост от това кой предпазител е или не е натиснат има 4 случая :

  1. Нито един от двата предпазителя не е натиснат. При това положение при (неправилното) натискане на спусъка ударното чукче остава в същото положение (при заредено оръжие и СА-спусък това е крайно задно/легнало). Спусъковият предпазител блокира първоначалния му ход.*
  2. Само задният предпазител е натиснат. Ефекта е същия като в точка 1.
  3. Натиснат е само спусъковият предпазител – при натискане на спусъка ударното чукче тръгва напред, но спира в средно положение и не удря бойната игла. За да се „излезе” от това блокирано положение трябва спусъкът да бъде дръпнат плавно (но не напълно) назад, мускулният предпазител да бъде натиснат, а спусъкът плавно върнат напред. При това пложение при следващия изстрел спусъкът ще бъде с двойно действие (виж пояснението).
  4. И двата предпазителя са натиснати. При това положение натискането на спусъка освобождава ударното чукче, което удря бойната игла, която удря капсул-детонатора и се получава изстрел. При движението на затвора назад (под действието на откатната сила на барутните газове) чукчето отново застава в легнало/заредено положение (и УСМ е СА).

Допълнение към т.3 – Когато оръжието се използва за самоотбрана това може да се прави, за да се намали още повече риска от нежелателен изстрел, тъй като при двойното си действие, естествено, спусъкът е „по-тежък”, но самото действие на отблокирване на съзнателно блокирания мускулен предпазител може да доведе до изстрел при невнимание. Но и иначе това не е особено необходимо, тъй като вероятността случайно да бъдат натиснат двата предпазителя и да се произведе нежелан изстрел е практически нулева.

* трябва да се отбележе, че предпазителят на спусъка действа само при приведено назад чукче (при СА спусък). При СА/ДА не върши никаква работа, макар този режим тъй или иначе да не използва практически.

Действие и изработка

затворна задержка/скоба

Отляво е разположена затворната задержка, която обаче не е много добре проектирана. След няколко цикъла се престъргва съвсем леко от затвора, което по принцип не би било никакъв проблем, но това увеличава многократно силата, с която трябва да се натисне бутона. Факта, че самият той е малък и неудобен усложнява нещата. Решение би било да се произвежда с 1-2мм по-издаден навън или оста му да бъде изместена по-навън. И без това затворната задержка при ГСО (използвано за самоотбрана) е практически ненужна, в случая е по-лесно при вкарване нов (!) пълнител затвора да бъде издърпан назад и при връщането му да се натисне задержката.

Бутонът за освобождаване на пълнителя е разположен отляво.
Изхвъргачът се състои от една (при някои модели са две) метална пластина, разположена отдясно (при някои модели е отгоре).
Под дулото има релса тип Пикатини за монтиране на фенери, лазерни мерници и др.
Резбата на дулото не е от най-разпространените и повечето муфи не стават за нея (както всяко ГСО и това си идва със своя муфа, шомпул, упътване).
Капачката на пълнителя като при повечето пистолети е с два жлеба, в които влизат „релсите” на ламариненото тяло, но при сравнение с еквиваленти от други турски марки (които често създават проблеми и правят пълнителите неизползваеми, поради липса на такива резервни части) прави впечатление на по-здрава и издържлива изработка.
Зораки (Атак Силах) се славят като най-добрата сред турските марки пистолети, доказвайки го с модел 917Б. Изработката не е груба или с големи неточности като при други турски пистолети, не се забелязват никакви дефекти по оръжието. Пистолетът е удобен, балансиран и ергономичен.
Между изхвъргача и затвора има лек просвет, който може да бъде ориентир за това дали има патрон в цевта. Също така, между отзад, под затвора също има лек просвет и може да се види ударното чукче ако то е в заредено положение.

Добър избор?

Цената на оръжието е еднаква във всички магазини – 125лв, което е над тази за среден клас турски пистолет. Причините са няколко – Зораки са най-добрата сред турските марки и произвеждат по-качествени продукти. Също така моделът е копие на Глок, което увеличава търсенето му (поради многото оплаквания от некачествено изпълнение на Бруни ГАП). Със сигурност си заслужава парите, но по-важен е въпросът дали е необходим среден по големина газов пистолет за самоотбрана, когато джобен модел върши същата работа. Вероятно „сплашващият” ефект на Глок-имитацията е по-голям, но при внезапна употреба за самоотбрана външият вид не е от значение. За любители и колекционери Зораки 917Б е добро попълнение.

За повече информация за избор на газов пистолет за самоотбрана виж :
Избор на газов пистолет

Виж също :
Видео наръчник и конструкция на газов пистолет Екол-Волтран Джакал Дуал
Самоотбрана с газов пистолет

Протестите в Сирия


Вече близо половин година огънят на т.нар. Арабска пролет бушува в Близкия Изток и северна Африка. На 5-ти Януари, 2011, тунизийският уличен търговец Мохамед Буазизи от отчаяние се залива с бензин, запалвайки не само себе си, но и целия регион. 9 дни по-късно 23-годишното авторитарно управление на президента на Тунис Бен Али приключва, а цената е над 200 убити. След по-малко от месец същата съдба спохожда и Хосни Мубарак – спиращите дъха многомилионни демонстрации на площад Тахрир, сблъсъците между протестиращите и органите на реда (убитите са над 800) и идването на армията прекратяват 30-годишното управление на диктатора в страната на фараоните. Домино-ефектът достига и Либия, намираща се вече 42-години под властта на най-ексцентричния от всички арабски диктатори – Муамар Кадафи, най-дълго служилия държавен глава днес. Но заразлика от Египет и Тунис проблемите не се ограничават до улични сблъсъци и стачки, а за отрицателно време страната изпада в състояние на гражданска война, която до днес е отнела живота на около 15,000 души. Протестите се разпростират до Бахрейн, Саудитска Арабия, Йордания и др., навсякъде със своите различия, но и общи черти. Но освен Либия, единствено в Йемен и Сирия прерастват в нещо повече. Виж също Египетските протести.

Населението на Сирия

карта на религиозните групи в Сирия

Сирия е арабска държава, но със значителен брой малцинства, най-голямото от които са кюрдите, представляващи 10% от населението, но мнозинство в някои северни райони на страна (част от Кюрдистан). По-силно е религиозното разделение в страната – мюсюлманите сунити, не всички от които са араби, представляват около ¾ от страната. Мюсюлманите алавити, често описвани като секта на шиитския Ислям, представляват 10-15% от населението, а християните – около 10%. Заразлика от своите съседи Ливан и Ирак, в Сирия традиционно има относително разбирателство между отделните религии и народи, с някои изключения. Но макар страната да бе рекламирана като пример за толерантност, етническите и религиозните различия и вражди се използват в сегашната криза.

Династията Асад

През 1963 година в Ирак и в Сирия на власт идват Баас, арабската националистическа, социалистическа партия. По-късно след вътрешнопартийни преврати начело на двете нации застават Саддам Хюсеин и Хафез ал-Асад. Властта на втория в Сирия продължава до смъртта му през 2000 година, след което е наследен от сина си Башар ал-Асад, сегашен президент на страната. Макар да управлява страна от 40 години, „династията” Асад спада към малцинствената религиозна група на алавитите, традиционно заемащи по-ниско положение в обществото. С идването на власт управляващата фамилия започва да слага алавити в повечето висши държавнически и военни постове. От самото си начало социалистическата власт се опитва да се справи с ислямистките терористи, водещи открита война срещу правителството и светските му устои. Кулминацията идва през 1982 в гр. Хама – над 30,000 души са убити, с което правителството слага край не само на ислямистката опозиция, използвана често като плашило, но и на всякакво открито инакомислие и несъгласие с думата на Баас. .

През 1970-1971 йорданската власт води военна кампания срещу водената от Ясер Арафат Организация за Освобождение на Палестина (ООП), която атакува оттам Израел, създава „държава в държавата” и се опитва да свали властта в Аман. Сирийските войски нахлуват в Йордания на помощ на ООП, като Хафез ал-Асад взема ключова роля във военната операция. Виждайки огромна заплаха за властта си, йорданският крал Хюсеин се обръща към САЩ, молейки за израелска военна интервенция – прелитащите над сирийските танкове израелски самолети успяват да сплашат тогавашния сирийски президент и армията се изтегля, а Йордания успява да изтласка ООП в Ливан. Хафез ал-Асад, ръководил военната операция и настоявал за разширяване на фронта, идва на власт след вътрешнопартиен преврат след няколко месеца.

През 1973 Сирия (вече с Асад на президенския пост) и Египет нападат изненадващо Израел в деня на Йом Кипур, еврейския празник на прошката (виж също : документален филм за войната на Йом Кипур). Макар войната да завършва с военен провал на арабската инициатива, египетския президент Ануар Садат става първия арабски лидер, който започва преговори с Израел, посещава Тел Авив и подписва мирен договор. Страната му си връща Синайския п-ов, богат на петрол, три пъти по-голям на площ от Израел и разположен стратегически между Суецкия канал и Червено море. Сирия обаче не приема мирния договор, продължава враждебната си политика спрямо Израел, а отношенията между Дамаск и Кайро охладняват.

Ливански протест против сирийската окупация, Кедровата революция, 2005

Изтласкани от йорданците, ООП се установяват в Ливан, където също се опитват да създадат „държава в държавата”. Това довежда през 1975 до началото на Ливанската гражданска война, продължила 25 години. Година по-късно Хафез ал-Асад изпраща войски в Ливан. Сирийската окупация продължава близо 30 години и отнема живота на десетки хиляди ливанци. През 2005 в бомбен атентат е убит ливанският държавен глава Рафик Харири, смятан от мнозина за ключова фигура във възстановяването на Ливан и сближаването на страната със Запада. Все още не е ясно дали сирийското правителство или поддържаната от тях и Иран терористична групировка Хизбула са организирали атентата, но след убийството има масови протести (т.нар. Кедрова революция, виж документален филм), които успяват в крайна сметка да накарат сирийските войски да напуснат страната, слагайки край на 30-годишната окупация. Атентатите срещу анти-сирийски политици продължават и след това, а половината от управляващата клика все още е под диктовката на Дамаск. Преди гражданската война и сирийската окупация Ливан е считан за „малкия Париж на Близкия Изток“ или „средиземноморския Лас Вегас“. Конкурсите „Мис Европа“ 8 пъти са провеждани в Бейрут, а в сферата на киното, музиката, туризма и спорта, Ливан е бил първенецът на арабския свят.

Репресивността и бруталността на сирийския режим днес нямат аналог в арабския свят, с изключение на „лудото куче на Близкия Изток“ – Муамар Кадафи.  За сметка на това социалистическата политика на страната носи и голяма модернизация. През управлението на партия Баас се вижда значителен напредък в сферата на образованието, медицината, социалното осигуряване; Асад е „сирийският Насър”. Постепенно обаче интензивността на реформите намалява и на преден план отново идват репресиите и липсата на каквито и да е свободи. След смъртта на Хафез ал-Асад неговият син Башар поема властта, а брат му Махер поема командването на Републиканската Гвардия. Следва кратък период на либерализация, в който властта гарантира свобода на словото и печата, а дисиденти се завръщат в страна. Използвайки похватите на съветския лидер Никита Хрушчов, Башар ал-Асад бързо праща старите и новите си политически опоненти в затвора, слагайки край на свободата и либерализацията. Следващите 10 години от управлението му са белязани от непрекъснато обещания за реформи.

Протестите през 2011

анти-правителствени протести в Сирия, Март, 2011

Протестите в Сирия започват още през Януари, но интензивността им е малка, сравнена с Тунис, Египет, Бахрейн и особено Либия. Башар ал-Асад уверява света, че народът му го обича, как той е единствения гарант за мир в страната, а правителствения апарат и държавните медии непрекъснато обвиняват Израел, САЩ и Европа за протестите в страната. Бързо обаче демонстрациите и стачките прерастват във въстание срещу властта, отнело засега живота на около 1,700 сирийци, което е повече от жертвите на всички арабски протести взети заедно, с изключение на Йемен и Либия. Половинчатите обещания на президента не само не успокояват страстите, а разгневяват допълнително населението. Режимът прибягва до изпитани тактики – „спонтанни” про-правителствени протести в столицата, каквито света видя и в Либия, и Египет. „Спонтанни” протести на израелско-сирийската граница, които се превърнаха в опит за нахлуване в Израел. Интересно е, че същия ден сирийската държавна ТВ предложи на зрителите си 24ч покритие на „спонтанните протести”, но репортажи за убитите в сирийските градове и села отсъстваха. Държавните медии продължиха да обвиняват ционистките, капиталистическите и империалистическите врагове на страната в подклаждане на протести в иначе спокойна и безгрижна Сирия.

сирийски бежански лагери, южна Турция

Про-правителствени сирийски блогъри в цял свят бяха и още са активизирани да отразяват щателно всички про-правителствени демонстрации, „манипулации на западните медии” и речи на президента, поставяйки в статиите си знак за равенство между сирийския патриотизъм и Башар ал-Асад. За сметка на това, както и в сирийските държавни медии, така и в тези блогове на десетките хиляди убити, ранени, арестувани или избягали в съседна Турция (по последни данни бежанците от Сирия са 10,000-15,000) почти не се отделя внимание. И ако това се беше случило преди 10 години нямаше да има особено значение, но блоговете, Фейсбук, Туитър и Скайп са основното оръжие на Арабската пролет. Идващото поколение ще даде оценка.

ПР-похватите на властта обаче нямаха желания ефект, а даже и допълнително разяриха част от обществото, чиито искания бяха окачествени като „чуждестранен заговор”. Именно заради това Дамаск започна да въоръжава редица алавитски (шиитската секта, към която управляващата фамилия принадлежи) села като предупреждение към сунитското мнозинство. Бяха използвани и услугите на Шабиха – управлявана от роднини на президента тежковъоръжена милиция, действаща като криминален синдикат. Основните й дейстности са рекет, грабежи, контрабанда на оръжия и наркотици. Бабаити от Шабиха заедно с армията и полицията потушават протестите, като най-явно бе присъствието им в потушаването на протестите в Латакия, област в Сирия с голям брой алавити и родно място на управляващата фамилия. По данни на посланника на САЩ към ООН Сюзън Райс, Дамаск се ползва с помощта на иранското правителство, което е изпратило войски от Армията на Пазителите на Ислямската Революция, което Техеран отрича.

Шабиха – правителствена мафия

Хама

протести в Хама, Юни, 2011

Градът Хама винаги е имал слава на по-консервативен и религиозен. Именно там през 1982 е и центърът на Мюсюлманското братство, чиито атентати срещу правителството довеждат до брутално потушаване на въстанието, отнело живота на 30,000 само в Хама. Макар опозицията да е смазана, лоялността на Хама винаги е била под въпрос. Когато Хафез ал-Асад умира през 2000 година единствено от правителствените сгради в града биват издигнати черни знамена. През 2011 именно в Хама са организирани най-мащабните демонстрации, довели до уволняването на губернатора на провинцията, обграждане на града от армията и множество жертви (само на 3-ти и 4-ти Юли са убити над 75 души в града). Но при сравнение с други градове се вижда ясна разлика в държавната тактика – голяма част от армейските части остават в периферията на Хама, а според някои активисти сред 3-ти Юли Дамаск изтегля някои от по-известните и агресивни членове на службите за сигурност, ход, тълкуван като опит да се избегне символично повторение на събитията от 1982.

Вероятно правителството се надява да спечели войната на изтощение – в момента в града не работят банки, служителите на водо- и електроснабдителните администрации са спрели да ходят на работа, регулировчиците са изчезнали от града, сметосъбиранети е прекратено, а армията е блокирала пътищата към града. Активистите се надяват, че ще успеят да последват примера на няколко либийски града, които след като излизат извън контрола на Кадафи започват да организират сами администрацията си, осигурявайки нощни патрули, почистващи групи и др. за населението. Сирийските протестиращи разполагат контролни пунктове в града, изисквайки документи за самоличност на шофьорите, но в опит да се дистанцират от властта и да демонстрират добрите си намерения се извиняват за проверките и често черпят водачите с бонбони. Човешки жест, показващ че въстанието се изразява не само на политическата сцена.

Реакциите

Сирия разчита на добрите си отношения с Русия и Китай, които защитават арабската държава с правото си на вето в ООН. Но ЕС, най-големия търговски партньор на страната, налага икономически санкции на режима, допълнително усложнявайки ситуацията за управляващата клика. От региона единствено ислямистката групировка Хизбула в Ливан и правителството на Иран подкрепят сирийския режим, обвинявайки „външните фактори” за ескалиране на напрежението. Редно е да се спомене, че при сравнение с Египет и Тунис, в Сирия относително голям брой от жертвите (няколко стотин души) са войници и полицаи. Властта непрекъснато излъчва кадри от убити свои служители, наричайки протестиращите „въоръжени банди” и терорести, платени от Вашингтон и Тел Авив. Според скорошните публикации САЩ са финансирали някои анти-правителствени организации и медии, но няма сериозни доказателства, които да сочат за връзка между въоръжените сблъсъци и други държави. От демографска гледна точка основните опоненти на властта са арабите-сунити. Християните действат по-плахо, опасявайки се, че предупрежденията на правителството, че ислямисти могат да завземат властта ще се окажат верни. Кюрдите, макар и мюсюлмани, се опасяват техните протести за равни права, гражданство и положение в страната да не бъдат тълкувани като сепаратистко движение, поради което дори в изцяло кюрдските градове и села лозунгите са внимателно подбрани.

Изход

Активистите днес гарантират, че дните на Асад са преброени, но властта му успява да се задържи, до голяма степен благодарение на елитните армейски части и Републиканската Гвардия, намиращи се под контрола на семейството. Засега опозицията отхвърля предложенията за диалог от правителството, настоявайки атаките срещу населението да спрат. Малко са и хората, които свободно подкрепят Асад, извън столицата, алавитските и държаните под контрол райони. Макар правителство да използва вечно дебнещия зад ъгъла ислямизъм, в Сирия Мюсюлманското братство (МБ) никога не е имало тази подкрепа, която има в Египет. В страната на фараоните, дори в контролираните от Хосни Мубарак избори, МБ успява да вземе 25-30% от гласовете на избори. По различни оценки в Сирия МБ би имало подкрепата на 5-10% от населението. Не е ясно и дали Дамаск няма да прибегне до война с Израел директно или чрез сателита си Хизбула, използвайки „стария враг” като обединяващ фактор. Вероятно би имало известен ефект, но би създало съвсем реалната заплаха от война с превъзхождащата израелска армия – също опасност за Асад. Основната причина за многото жертви е, че заразлика от Египет и Тунис, в Сирия армията не застана настраната на народа. Има дезертьори, но все още силовите структури са под контрола на властта. Сирия има и далеч по-добър контрол върху средствата за масова комуникация – Фейсбук, Скайп, Туитър, информационната инфраструктура на въстанието. Неслучайно събитията в Египет бяха наречени „Фейсбук революцията”. Но докато дългогодишния съюзник на властта в Кайро – САЩ, застана на страната на протестиращите и имаше немалка роля в свалянето на Хосни Мубарак, отношенията между Вашингтон и Дамаск са повече от студени. Големият брат на Сирия – Русия, застава твърдо зад своя съюзник, както и азиатския гигант Китай, военен и политически партньор на режима на Асад. В различните арабски държави резултатът от протестите бе различен, в някои все още продължават, в трети – прерастват във въоръжени сблъсъци. Времето ще покаже каква ще бъде съдбата на Сирия.

Виж също

Либия :

Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986

Либия и Запада – а сега накъде?

Либийския фронт – противоречиви сигнали

Развитие на войната в Либия

Синът на Кадафи умира след бомбардировка на НАТО

също :

Египетските протести

WikiLeaks – дипломатическата бомба в Близкия Изток

Тихия палестински проблем – Ливан и Йордания

Реформите в арабския свят

Абу Джихад и израелския рейд в Тунис

Война или улична престъпност


В медиите днес ежедневно се съобщава за смъртни случаи в т.нар. горещи точки на планетата. Вниманието, което се отделя на различните военни конфликти е непропорционално голямо на социалното им измерение. Всеки човешки живот е безценен, но дали войните са най-големия масов убиец в 21-ви век? Всеки ден десетки умират по улиците на Йемен и Сирия, но в Бразилия, Ямайка и Салвадор уличната престъпност отнема живота на стотици ежедневно.

ДЕФИНИЦИЯ

Когато се говори за войните във Виетнам, Ирак и Либия се диференцира между „конвенционални”, „неконвенционални” и „асиметрични” военни действия. Под конвенционална война се разбира конфликт между две редовни армии, на две държави, изправящи се една срещу друга с всичките си войници, танкове и самолети. При асиметричните (неравнопоставени) воении действия една редовна армия се изправя срещу терористи и партизани. Асиметричните военни действия са един от двата типа неконвенционални войни, като вторият е между две или повече паравоенни формирования. Причините и поводите за всяка война са различни – геопотилитечески интереси, сигурност, идеологически причини и др. Ако всички тях сложим под общия знаменател „обикновени войни”, то по-лесно ще ги разграничим от уличните, криминални сблъсъци между враждуващи банди, картели и кланове. Икономическият и битов резултат от общата престъпност трудно може да бъде измерен, но най-явния показател, който е и основно средство за сравнение между обикновените и уличните войни са убийствата. В световната статистика е въведена величината брой убийства за година на 100,000 души от населението, или степен/ниво на убийства (от английски murder rate). Ако в държава с население 5млн. души бъдат извършени 250 убийства за една година, то степента на убийства ще бъде 250х100,000/5,000,000=5 – 5 от всеки 100,000 жители са били убити. Естествено, има известно разминаване между различните източници; важи и за България (виж по-долу).

БЪЛГАРИЯ

България е страна със сравнително висока престъпност – криминалният фактор не само ощетява държавата с милиарди всяка година, но задушава икономиката и спира развитието на страната. В модерния български фолклор се е появила поговорката „всяка държава си има мафия, но в България мафията си има държава”. Но докато престъпниците, носещи вратовръзки и движещи се с Мерцедеси са ежедневен пробелм за българската администрация, полиция и т.н., то убийствата в България са сравнително рядко срещано явление. През 2007 година в България според различните формални и неформални източници нивото е било между 2.2 и 3.4 на всеки 100,000. За сравнение в САЩ през 2008 е 5.4 по данни на Федералното бюро за разследване (ФБР). Това е и най-големия брой убийства към глава от населението в развитите страни.
Основните източници на информация за убийствата в страната са МВР и НСИ (Национален статистически институт), като в първия случай анализа на данните не бива обявен публично. Своята статистика НСИ изготвя на база смъртните актове от всяка една община, поради което се получават значителни разминавания с официалните полицейски данни, за които често се спекулира, че прикриват част от истината.

Преобладаващите причини за убийства са различни за всяка държава. В България мнозинството от убийствата са в следствие на битови разправи, в Ирак най-честата причина са терористични атаки, в Салвадор – сблъсъци между враждуващи банди, в Северна Корея пък са в резултат на държавния апарат.

ЕВРОПА

Статистика за настоящи, кандидат и потенциални членки на ЕС, както и Швейцария, Лихтенщайн, Исландия и Норвегия – брой убити на 100,000 души :

* Северна Ирландия (част от Обединеното Кралство); **включва Уелс, но не и Шотландия и Ирландия; ***Княжество Лихтенщайн; ****Велико Херцогство Люксембург.

Според тази класация, данните за която са взети от EuroStat (без Латвия, която иначе би трябвало да бъде на второ място), България се нарежда на 7-мо/8-мо място в Европа, но за статистиката са отчетени официално обявените от МВР данни. Според по-високите независими и неофициалнr оценки България задминава Финландия и Черна Гора.
Редно е да се спомене, че пикът в българската престъпност или поне в извършените убийства е отминал, за повече информация виж Тенденции на престъпността в България 2000-2005 г. След 1989 започва ръст на годиншия брой извършени убийства, стигащ връх през 1994 – 492 убийства или близо 6 на 100,000 души. Оттогава насам годишния брой спада, като днес нивото на убийства в страна е сходно с това от края на комунистическата ера.

 Данни за смъртните случаи в Ирак, за повече информация виж Статистика за жертвите в Ирак и анализ на кюрдския и шиитски сепаратизъм :
.

Сравнение между броя убийства за 100,000 души от 1990 до 2009 за Русия, България, САЩ, Великобритания, Ямайка, Салвадор и Колумбия :
.

САЩ

САЩ традиционно имат висока престъпност и голям брой убийства (статистика за САЩ 20-ти век

. Още от самото си създаване, до епохата на Дивия Запад, гангстерските войни през 30-те и уличните войни от 80-те насам, Америка винаги е имала славата на една от най-размирните държави в развития свят. САЩ са също така и на първо място в света по брой оръжия в граждански ръце (и като брой, и отнесено към населението), както и по брой затворници (също като брой и отнесено към населението). Разликите между убийствата на глава от населението за отделните щати и градове обаче са далеч по-големи от средното отклонение в стойностите в България, Великобритания, Германия, Русия. Докато средното ниво за Америка е 5.4 на 100,000, то в някои градове това е далеч по-високо :

ОГНЕСТРЕЛНИ ОРЪЖИЯ В БЪЛГАРИЯ

Като наследство от комунистическата ера, в България законите за притежание на оръжие са изключително стриктни – едва 255,000 българи (от 7,5 милиона) имат разрешително за оръжие, като общия брой притежавани оръжия е 330,000 по данни на МВР. 126,000 са регистрираните ловци в страната. Общо 138,000 български граждани имат разрешително за КНО (късо нарезно оръжие – пистолет или револвер) с цел самоотбрана. От тях пък 75,000 са бивши военни или полицаи. Което означава, че от обикновените български граждани, неслужили в полицията и армията едва 63,000 души имат право да носят пистолет със себе си за самоотбрана. Ако вземем общия брой (регистрирани, легални) оръжия в страната – 330,000, се получава, че на всеки 100 българи се падат 4.4 единици оръжие. В тази статистика не влиза обаче огромния брой незаконни оръжия в страната, с които се извършват голяма част от престъпленията. Стриктните закони за притежание на оръжие въздействат единствено върху редовите граждани, които спазват закона, докато за криминалния контингет гласуваните закони не са от особено значение. Ако законите за притежание в България се променят това не би оказало особено въздейства върху броя нелегални оръжия (огромна част от които са притежавани от престъпници). За повече информация виж Последици от разпространението на огнестрелни оръжия сред населението.

ОРЪЖИЯ=УБИЙСТВА?

У нас, а и по цял свят е разпространен митът, че високата престъпност и големия брой убийства са пряк резултат от наличието на огнестрелни оръжия и законите за притежанието им. Поддръжниците на тази теза често посочват САЩ – сред богатите страни тя е с най-голям брой убийства на всеки 100,000 души, а американската нация е най-силно въоръжената на земята. По притежание на оръжия Америка се нарежда на първо място като брой и брой на глава от населението. Докато за всеки 100 българи има 4.4 оръжия, то за същия брой американци американци има 89.3 единици. Изключвайки армиите, в САЩ се намира всяко трето оръжие в света. Привържениците на стриктните закони посочват това като причината за високата престъпност и големия брой убийства в страната на неограничените възможности. Но бърз поглед на статистика опровергава тази теза :

Изводът е, че не бива да се търси математическа зависимост между тези величини. Престъпността се влияе от редица фактори – социална история, манталитет, безработица, отглеждане на наркотици и др. Сегрегацията на расови и етнически малцинства, дори и да не е на законова основа, е предпоставка за престъпност и насилие. Докато в България културата на уличните банди е почти чужда, то в страни като САЩ, Салвадор, Бразилия, Колумбия, Ямайка, ЮАР, Белиз и др. е дълбоко вкоренена в манталитета на голяма част от населението.

СВЕТОВНА СТАТИСТИКА

Световна статистика за брой извършени убийства на всеки 100,000 граждани. Бележка – данните са от различни източници и е възможно известно отклонение.

РОС КЕМП ЗА БАНДИТЕ

Рос Кемп е британски журналист, направил документални филми за войната в Афганистан, сомалийските, индонезийските и нигерийските пирати, както и различните улични банди по света. Водещият се среща с членове на американските негърси банди Крипс и Блъдс, членове на Арийското братство, Мексиканската Мафия (име на банда в американските затвори), членове на паравоенните формирования в Колумбия, членове на Мара Салватруча (МС13 – най-голямата банда в света, Салвадор), руски нео-нацисти, както и с български, бразилски, южноафрикански, новозеландски, британски, ямайски и др. банди. В другите си предавания се среща с терористи от различни държави, както и сомалийски, нигерийски и индонезийски пирати.
всички документални филми на Рос Кемп, торент
епизод на „Рос Кемп за бандите“ – за циганските банди в България, торент

Видео наръчник и конструкция на газов пистолет Екол-Волтран Джакал Дуал


Всички използвани видеоклипове са изработени от MILITERO специално за www.militero.wordpress.com

Вижте също

Избор на газов пистолет

Самоотбрана с газов пистолет

Екол-Волтран е фирмата, която държи най-голям дял от българския ГСО (газ-сигнално оръжие) пазар. Компанията е базирана в Истанбул и заедно с другите турски фирми – Ретай Силах, Зораки и Блоу (вече нефункционална, но все още има много бройки в магазините) отговарят за болшинството от родния пазар на газови пистолети. Това са най-евтините и масови ГСО у нас – ценовият им диапазон е между 25 и 100лв. Предлагат се пистолети, револвери и деринджъри (фирмено име, станало нарицателно за малки, джобни оръжия), копия на повечето от най-известните бойни екземпляри (Дезърт Ийгъл, Глок 17, Берета 92, Валтер П22, Колт 1911 и т.н.).

ОБЩИ ДАННИ

Екол-Волтран Джакал Дуал е 9мм ГСО, копие на един най-известните бойни пистолети в света – Берета 92. Заразлика от оригинала Джакал Дуал може да води както полуавтоматичен, така и автоматичен огън (което го доближава до сходния боен Берета 93Р). Стандартният пълнител е с вместимост 15+1, продават се също и 25+1 пълнители.

ТТ данни :

Дължина – 215мм
Дебелина (широчина) – 35мм
Височина – 137мм
Тегло, с празен пълнител – 1150гр
Тегло, зареден – 1230гр*

* с 15 броя 9мм халостни патрони Озкурсан (Турция)

Пистолетът има превключвател за режима на стрелба, разпложен над спусъка, от лявата страна във формата на лостче. Трите позиции отговарят съответно за :

.
S – предпазител
F – полуавтоматична стрелба
A – автоматична стрелба (~1050 изстрела/минута)

.

КОНСТРУКЦИЯ

Предпазителят блокира спусъка. Има също и двустранен предпазител в задната част на затвора, имитиращ оригиналния, но е нефункциониращ.
Бутонът за освобождаване на пълнителя е разположен от лявата страна на ръкохватката, на нивото на спусъковата скоба.
Спусъкът е с единично действие (single action). За да се произведе изстрел е необходимо ударното чукче да се въведе в задна/заредена позиция. В противен случай спусъкът не върши нищо. Въвеждането на чукчето може да се направи ръчно, но се извършва и при зареждане на пистолета (издърпване на затвора в крайно задно положение). Когато затворът се върне обратно напред той избутва най-горния патрон от пълнителя в цевта. При изстрел част от енергията на барута се използва за избутване на затвора в крайно задно положение. Отдясно на затвора е разположен изхвъргачът/екстракторът – две метални пластини, които завършват със своеобразен зъб, който „захапва” венеца на гилзата, издърпвайки я назад. Гилзата излиза от цевта, а под действието на пружината на пълнителя отскача навън. Отражателят, разположен отляво на изхвъргача придава желаната посока на отскачане (нагоре и надясно, тъй като оръжието е за десничари). Следователно движението на затвора назад (под действиета на барута) извършва две неща – изхвърля изстреляната гилза и въвежда ударното чукче в заредено положение. Движението на затвора напред се извършва под действието на затворната пружина, която е разположена около ос под цевта. Тогава затворът вкарва нов патрон в цевта.


Освен очевидната си функция, пълнителят изпълнява и друга роля в автоматиката на оръжието, поради което трябва да се разгледа устройството му. Той се състои от корпус от валцована стоманена ламарина, пружина, капачка, фиксираща пластина и леглото за патрони. Капачката се закрепва за корпуса с помощта на два странични канала. Пружината ляга върху фиксиращата пластина, която от своя страна има два фиксиращи щифта. Горният фиксира пружината за пластината, а долният фиксира пластината за капачката (в която е изработен отвор за щифта). Леглото за пълнителя играе важна роля за работата на оръжието – в лявата му част е изработен канал с правоъгълно сечение (успореден на пълнителя), дължина 1см и дълбочина около 3мм, (за предназначението на канала виж долу).

От лявата страна на оръжието, зад превключвателя/предпазителя е разположена спусковата скоба (затворна скоба, slide catch, slide stop). Тя представлява лост, от вътрешната страна на който е изработен правоъгълен щифт. Когато в пълнителя има поне един патрон (или в оръжието няма пълнител) спусковата скоба е в долно положение, а вътрешният й щифт се движи в гореспоменатия канал на пълнителя. Когато обаче бъде изстрелян и последния патрон каналът на пълнителя „свършва” и леглото за патрони избутва щифта на спусковата скоба, въвеждайки я в горно положение. Когато затворът се издърпва в крайно задно положение под действието на последния патрон спусковата скоба (която е в горно положение) го застопорява. Когато се натисне надолу тя го освобождава и той се връща напред под действието на затворната пружина.

Всичко това обуславя начина на работа на оръжието :

  1. Вкарва се пълнител в оръжието.
  2. Затворът се издърпва ръчно в крайно задно положение, въвеждайки чукчето в заредено положение и избутвайки (при връщането си напред) патрон в цевта.
  3. При натискане на спусъка се освобождава ударното чукче, което удря ударната игла, която удря капсул-възпламенителя на патрона.
  4. При изстрел барутната сила задвижва затвора назад, а той изхвърля изстреляната гилза, въвежда чукчето в задно положение и с връщането си вкарва нов патрон.

Когато оръжието е в режим на автоматична стрелба спусъкът се задържа в натиснато състояние и т.3 и т.4 се извършват определен брой пъти – до отпускане на спусъка или свършване на патроните. В режим на полуавтоматична стрелба всяко дърпане на спусъка повтаря веднъж т.3 и т.4.

5. Преди последния изстрел затворът вкарва последния патрон в цевта, а леглото на пълнителя избутва щифта на спусковата скоба, въвеждайки я в горно положение. След последния изстрел (било то на полуавтоматичен или автоматичен режим) затворът се издърпва назад, изхвърляйки последната гилза, но остава в това положение, благодарение на спусковата скоба, която опира в показания на снимката триъгълен канал (на затвора). При това положение при следващо зареждане се поставя пълнител в пистолета и спусковата скоба (която е застопорена) само се натиска надолу, за да освободи затвора, с което се извършва вкарването на патрон в цевта и оръжието е готово за употреба. Трябва да се спомене обаче, че тази „екстра” е практически безсмислена когато става дума за самоотбрана – би била полезна единствено ако за да се защитите са ви нужни повече от 15 патрона (!) и носите втори, пълен пълнител.

..

НАЧИНИ ЗА НОСЕНЕ

Закона за оръжията, боеприпасите, взривните вещества и пиротехническите изделия (ЗОБВВПИ) силно ограничава гражданите при носене и употреба на ГСО. Отчасти е преведен, при което се променя смислово съдържанието му (пример – английската дума „projectile“ се превежда на български като „проектил“, но често на английски се използва и като взаимозаменяема със „shell“ – снаряд, виж долу), а освен това не е и съобразен с българските особености. Начинът на носене зависи от това дали човек иска да се съобразява с всички забрани. В глава 4, раздел 1, член 60, ал. 2 се забранява :

съхранението и носенето на оръжия за спортни и за културни цели с патрон в цевта или в барабана

Логиката диктува, че лични ГСО (в текста пише оръжия, без да се уточнява дали са огнестрелни или неогнестрелни), предназначени за лична самоотбрана могат да се носят с патрон в цевта/барабана, но за съжаление практиката показва, че органите на реда често тълкуват забраната като всеобхватна, а много от полицейските служители не са запознати в дълбочина със закона. Револер, в чийто барабан се слагат патрони едва след като бъдете нападнат/нападната е практически излишен. При пистолетите забраната може да се спазва със сравнително малки последствия.

Независимо дали използвате раменен, коланен (за кръста) или друг кобур, пистолетът може да се носи по няколко основни начина :

  • С вкаран пълнител в оръжието, но не и патрон в цевта. При това положение не може да има никакво недоразумение с органите на реда, а за произвеждане на изстрел е необходимо да дръпнете затвора назад, след което да натиснете спусъка.
  • С вкаран патрон в цевта, включен предпазител и ударно чукче в заредено положение. В случая на Джакал Дуал това не се препоръчва, тъй като предпазителят (който е и селектор за стрелбата) е на неудобно място и с неудобна (малка) форма. Усилието за завъртане е твърде голямо и би отнело ценно време.
  •  С вкаран патрон в цевта, селектор, включен на полуавтоматичен огън и незаредено ударно чукче. Това е оптималният (за повечето оръжия с единично действие на спусъка) вариант. След зареждане се прави следното – макар чукчето да е в зарадено/задно положение се издърпва съвсем малко още назад. След това се натиска спусъка, а чукчето плавно и бавно се привежда напред в незаредено положение. При такъв тип носене случайното натискане на спусъка не прави нищо. За да се използва оръжието е необходимо да се дръпне чукчето назад и да се натисне спусъка, което е златната среда между сигурност на носене и бързина на употреба при нападение.

Повечете ГСО револвери на българския пазар са с двойно действие – дърпането на спусъка завърта барабана с 1/5 или 1/6 оборот, издърпва чукчето назад, след което го отпуска и то удря капсул-детонатора. При единичното действие чукчето (петлето) трябва да се издърпва назад преди всеки изстрел (познато на всички от уестърн-филмите), но на българския пазар single-action револвери почти няма (изключение прави 8мм 5-заряден револвер „деринджър” на Екол-Волтран – модел Арда, тежащ 255гр).

СТОП МУФА И ТОПЧЕТА

Всички ГСО идват в комплект с 15мм двукамерна муфа с резба (два стандартни размера) и странични отвори, наречена ракетна муфа. Съществува обаче и друг тип муфа, която също е с резба, но е 17мм и е еднокамерна, без странични отвори. С нейна помощ се изстрелват гумени топчета, известни като „стоп-топчета”. В глава 1, член 3, ал. 1 от ЗОБВВПИ обаче огнестрелните оръжия са дефинирани като :

преносимо цевно оръжие, което произвежда, проектирано е да произведе или може да бъде видоизменено, така че да произведе, изстрел с куршум или снаряд чрез действието на взривно вещество

Дефиницията за ГСО в закона е :

техническо средство, конструирано за употреба на боеприпаси, използващи енергията на взривните вещества и които имат задушливо, упойващо и сълзотворно действие или светлинен и звуков ефект

ГСО и въздушните оръжия са класифицирани като неогнестрелни оръжия.

Когато се използва стоп-топче може да се приеме, че муфата играе ролята на цев. Но гуменото топче не е нито куршум, нито снаряд. В стария закон (настоящият не е поправка, а новоприет) дефиницията включваше не „куршум и снаряд”, а „куршум или друг проектил”. Проектил може да значи куршум, снаряд, гюле, стрела, сачма, топче и т.н. Логиката диктува, че продажбата на стоп-муфи и топчета трябва да бъде абсолютно свободна. Парадокс е, че сачмените оръжия (в България – най-вече ловни), които не изстрелват нито куршуми, нито снаряди, по горната класификация не са нито огнестрелни, нито неогнестрелни…те не са изобщо оръжия! Естествено, това не е вярно и практически се тълкуват законово като огнестрелни оръжия. Днес в София никъде не може да се закупи стоп-муфа (която сама по себе си е парче желязо с резба) и стоп-топчета (които не са нищо повече от парче гума). Причината очевидно не е в нежеланието на оръжейните магазини да ви вземат парите, а избирателното тълкование на закона. От конструкторска гледна точка муфата лесно може да се изработи на струг и свредловъчна машина – може да се изработи с произволна дължина и дебелина на стената, като единствено трябва да се спази диаметъра на резбата. Вътрешния отвор може да се изработи с произволен диаметър и да изстрелва проектили с произволен размер.
Може да бъде поръчана по интернет от ямболския онлайн оръжеен магазин Pushka.eu или плевенския „Бункерът“ и доставена с куриер.

Един от начините за употреба на ГСО със стоп-муфа е да се сложат газови патрони в пълнителя, а най-горния (първия) да бъде халостни. Първия изстрел изстрелва стоп-топчето, а следващите са газови патрони.

РАЗГЛОБЯВАНЕ И ПОЧИСТВАНЕ

Колкото по-често оръжието се почиства и смазва – толкова по-добре. Това не означава всеки път да се разглобява на 43-те си съставни детайла – разглобяват се точно 5 детайла, което при отработка може да отнеме 5 секунди. Извършват се следните действия :
1. Слагате селекторът за режима на стрелбата в позиция за автоматичен огън.
2. Завъртате надолу заключващото лостче, след което отдругата страна избутвате навън.
3. Затворът се издърпва максимално назад, повдига се нагоре и плавно се избутва напред, при което излиза.

След почистване с шомпол (в комплект) и смазване оръжието се сглобява по следния начин :
1. Затворът се поставя с предната си част на пистолета, така че в двата му отвора да влязата съответно оста на затворната пружина и цевта.
2. Затворът се издърпва максимално назад, натиска се надолу, така че да заеме правилна позиция и плавно се придвижва напред.
3. Затворът се издърпва 1-2см назад и в отвора на оста на затворната пружина се поставя съответния инструмент (който идва в комплект), след което се отпуска отново напред.
4. Поставя се заключващото лостче в отвора.
5. Махате инструмента.

В комплекта идва и малка книжка-упътване, в която са описани основните х-ки на оръжието и е дадена схема на всички детайли. Въпросната схема е безумно погрешна и почти нито един детайл не отгаваря на номерацията си. На чертежа даже е даден детайл №40, който изобщо не присъства в легендата. Пълнителят е даден като един елемент, макар че се разглобява на 5 части. В упътването в официалния сайт на фирмата също изобилства от грешки, но съвсем различни. Номерацията също не отговаря на легендата, някои позиции са пропуснати и т.н.
Нито в книжката, нито в сайта има информация за разглобяването и сглобяването на оръжието, нещо, което тази статия се опитва да поправи. Също така никъде не е описано как се разглобява и почиства ударната игла (информация за това трудно се намира и в интернет).

РАЗГЛОБЯВАНЕ НА УДАРНА ИГЛА

Разглобяването на ударната игла е добре да се извършва периодично (не е необходимо след всяка стрелба). Сред най-честите проблеми, които предизвикват засечка са :

  • Изхвъргачът не „захапва“ гилзата и тя блокира подаването на нов патрон.
  • Пружината на ударното чукче e износена (или некачествена от самото начало), при което силата, с която чукчето удря иглата (която удря пък капсул-детонатора на патрона) е недостатъчна.
  • Ударната игла се заклинва в леглото си в затвора – възможно е това да блокира подаването на патрони, но във всички случаи прави оръжието неизползваемо.

Ето как се почиства иглата и леглото й в затвора :

  1. Затворът се разглобява по описания по-горе начин.
  2. Развива се винтът отдясно на предпазителя.
  3. Маха се дясното лостче на предпазителя.
  4. С произволен цилиндричен инструмент се избутва отзад ударната игла максимално напред.
  5. В това си положение иглата се хваща (с клещи) отдругата страна и се задържа в тази позиция.
  6. Изважда се и лявото лостче на предпазителя.
  7. Бавно и плавно се изважда иглата и пружината й, след което всичко се почиства (по възможност с тънък шомпол).

ВАЖНО – поради недомислената конструкция първия път когато правите това е необходимо след т.5 да задържите иглата с друг инструмент (или достатъчно силна щипка). След това е необходимо да разширите задната част на отвора за иглата с 1мм с цилиндрична пила или друг подходящ инструмент. В противен случай е невъзможно иглата да излезе от леглото си (т.7). Разширяването на този отвор не деформира оръжието и не води до повреди или други нежелателни промени. Ако не се извърши е невъзможно иглата да бъде извадена и почистена. Единственото логично обяснение е конструкторска грешка. Също така – предпазителят излиза от завода нефункциониращ, но в този стадий на разглобяване може да изпилите с 1-2мм дъгата на левия вал/лост на предпазителя, след което той става функциониращ, но само в единичен режим.

ВИДЕО – разглобяване и сглобяване :

Всички използвани видеоклипове са изработени от MILITERO специално за www.militero.wordpress.com

 

Либийския фронт – противоречиви сигнали



Вече измина повече от седмица, откакто бунтовниците в Либия бяха подкрепени от международната общественост – първоначално от ООН, Франция, Великобритания и САЩ, а впоследствие от още 10 държави. След като плениха ключовия град Адждабия, в близките дни бунтовниците установиха контрол и над Брега, Бин Джалад и Рас Лануф – стратегически важни градове по източната крайбрежна ивица на Либия. Говорител на Либийският национален съвет (ЛНС – преходното правителство в източната част на африканската държава) съобщи, че до една седмица ще са в състояние да изнасят по 100,000 барела петрол на ден (за повече информация виж Либия и Запада – а сега накъде?). Но има много въпроси, чиито отговори остават загадка.

КОЙ РЪКОВОДИ?

Резолюция 1973 на Съвета за сигурност на ООН опълномощи западните държави не само да наложат забрана за полети на Кадафи, но и да извършват удари по стратегически цели, с цел „да се предпазят цивилните граждани”. Масирани въздушни и ракетни удари се осъществяват от 9 дена от френските, британските и американските военни. За повече информация – данни на БиБиСи за използваната от различните държави военна техника в конфликта в Либия.
След дълги преговори преди няколко дена НАТО (организация с лошо име в арабския и мюсюлманския свят) пое контрола под т.нар. no-fly zone (зона, забранена за полети) и налагането на оръжейно ембарго. Но ударите по наземни цели в Либия се осъществяват от САЩ, Франция и Великобритания, независимо от НАТО. Това напомня на т.нар. „афганистански модел” – една мисия (ИСАФ) отговаря за мироопазващите операции в родината на опиума, а друга (част от операция „Продължителна Свобода”) за активните военни действия срещу талибаните. За Вашингтон НАТО означава повече отговорност за европейците, а в европейските очи НАТО е инструмент на Америка. В Афганистан решението беше намерено като Барак Обама увеличи щатския контигент в страната и обедини двете мисии под една шапка. С което намаляха не само логистичните трудности, но и вътрешнокоалиционните противоречия, ала „европейските страхливци с/у американските каубои”.

НОВ ПОДХОД

Коалиционните удари успешно отслабиха силите на Кадафи, разрушавайки огромен брой военна техника, ПВО системи, комуникационни възли и др. Ако ден преди началото на тази кампания либийските бунтовници бяха притиснати в ъгъл, без да имат пълен контрол над нито един голям град, то днес пленяват стратегически обекти със завидна скорост. Но въпреки това крайният успех не е гарантиран – все по-често се говори за разширяване на помощта към бунтовниците. Според различни източници във високите етажи на властта се обсъжда идеята либийските революционери да бъдат подкрепени с оръжие, а защо не и обучаващ персонал. От една страна това би наклонило везните в ущърб на Кадафи, без да се налага западни войски да окупират и един сантиметър от либийската земя (резолюцията на ООН разрешава изпращането на инструктори, дори командоси за рейдове над дадени обекти, тъй като това са краткотрайни действия, нецелящи военна окупация). Също така би осигурило на западните държави и САЩ добри дипломатически позиции в едно следващо правителство.
В противен случай един от възможните изходи е иракският – през 90-те години 2/3 от територията на Ирак влиза в забранената от САЩ и партньорите им за летене зона, докато Саддам успешно се справя с три самостоятелни въстания (неподкрепени от Запада) – на шиитите, кюрдите и вътрешноармейския бунт и запазва властта още 12 години. Макар активни военни действия срещу иракската армия да са извършвани само до изтеглянето й от Кувейт, двете войни в Ирак показват, че единствения гарантиращ успех модел е сухопътната операция.
В Либия подобна намеса все още не е наложителна. И едва ли има много желаещи във Вашингтон, Париж и Лондон (задават се избори), които искат да видят кракът на НАТО да стъпи в още една арабска, мюсюлманска страна. Но докато паралелните операции за забрана на полети над иракски Кюрдистан и южен Ирак са се ограничавали до въздушното пространство, в Либия сме свидетели на сериозни удари по военната машина на Кадафи. Оръжейна и инструкторска помощ вероятно биха били последната капка.
Но това крие и своите негативи. В момента е в сила оръжейно ембарго, забраняващо доставки на която и да е от двете страни. ООН едва ли би приела великите сили да въоръжават до зъби едната страна в гражданска война. Не е ясно и тези оръжия при кого биха отишли – макар самите бунтовници да наричат това борба за демокрация, Либия е държава без абсолютно никакъв демократичен опит. Не е изключено при евентуални оръжейни пратки да се получи ефекта на бумеранга, познат на Вашингтон от Афганистан. През 80-те години чрез операция „Циклон” на ЦРУ е изпратено огромно количество военна техника на афганските муджахидини (от арабски – свещенни войни, войни на Джихад), борещите срещу войските на СССР, като голям спонсор е била също и Саудитска Арабия. След края на войната обаче част от тези обучени от ЦРУ муджахидини образуват ядрото на ал-Кайда.
В най-добрия сценарий – Кадафи бива победен, кой ще дойде на власт? Либийски вариант на бен Ладен или мулла Мохамед Омар? Нов Кадафи (сред бунтовниците има много високопоставени лица от режима)? Други ислямисти или Мюсюлманското братство? Дали Либия ще остане една държава или ще се разцепи по етническите и племенните си граници като Югославия в последните 20 години?

КАДАФИ

Безспортно няма по-брутален тиранин в арабския свят от Муамар Кадафи. Дори Башар ал Асад в Сирия и екс-президента на Египет Хосни Мубарак изглеждат като либерални демократи в сравнение с него. През 42-те години на власт той е станал известен с отвличанията и терористичните атаки, които нарежда (виж повече Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986). Бруталността му е разярила либийският народ, който по време на превърналите си в гражданска война протести изпадна в крайности – незнаен брой чернокожи работници бяха убити, под подозрение, че са наети от Кадафи главорези. В първите дни труповете на двама африканци бяха завързани за бял джип Тойота в центъра на града. Скандиранията „Аллах у акбар” (Аллах е велик) бяха заглушавани единствено от изстрелите на АК-47. Същите тези хора, които са и живяли 42 под диктатура, може и да не оставят оръжията си след падането на Кадафи. Междуетническите, междуплеменните, религиозните и политическите вражди днес са на втори план, засенчени от общия враг в лицето на омразния тиранин. Но какво ще стане когато той изчезне? През последните десетилетия има много необнадеждаващи примери – Сомалия след падането на Сиад Баре през 1991 се разпада на три отделни територии, Афганистан след изтеглянето на войските на СССР през 1989 влиза в състояние на гражданска (религиозна и етническа) война, като не е спряла до ден днешен. Сходна съдба е отредена и на Ирак след падането на Саддам Хюсеин през 2003 – 120,000 души загиват, най-вече от терористични атентати в религиозната война между шиити и сунити, а етническите кюрдски райони на север са практически независими от централната власт.
За един ден през 1996 година Кадафи нарежда да бъдат убити 1270 политически затворници. Докато египетските протести бяха посрещани с полицейска бруталност, либийските бяха посрещани с въздушни бомбардировки. Муамар Кадафи е показал, че е готов на всичко за да задържи властта си. Не е изключено да изтъргува военна загуба за политечска победа. От Вашингтон изрично подчертаха, че самият Кадафи не е военна цел, а от Париж идват ясни послания и условия, които диктаторът трябва да изпълни ако иска да остане на трона си. Какъв ще е изхода – остава да видим.

Вижте още :
Колекция от снимки от конфликта в Либия на Ню Йорк Таймс
Статии за Либия в сайта на Ню Йорк Таймс
Статии за Либия в сайта на The Economist
Статии за Либия в сайта на Foreign Policy

..

Либия и Запада – а сега накъде?


ПРЕДИСТОРИЯ

На 4-ти Януари, 2011 година от отчаяние и в знак на протест 26-годишният тунизиец Мохамед Буазизи се замозапалва, разпалвайки целия арабски и мюсюлмански свят. Спонтанните вълни от протестиращи заливат улиците на почти всички арабски държави, мотивирани и от жестоките начини, по които силите на реда реагират. След 223 загинали президентът на Тунис Бен Али подава оставка и бяга в Саудитска Арабия. След 684 загинали президентът на Египет, сърцето на арабския свят, Хосни Мубарак е свален. Още няколкостотин загиват в други арабски и мюсюлмански държави, в които до ден днешен има протести.

Но докато в гореспоменатите страни протестите се ограничават до улични сблъсъци с органите на реда, в Либия те бързо ескалират в гражданска война, която от около месец е отнела живота на над 10,000 души. Това провокира и по-сериозна реакция от на международната общественост, а от вчера – и военна намеса.

КАДАФИ

За 42 години на власт Муамар Кадафи се прославя с много неща. Организиране на атентати в цял свят (виж Локърби, 1988), вземане на чуждестранни специалисти за заложници (българските медицински сестри) и търгуването им на дипломатическата маса. „Великият бедуински вожд” дава на страната си гръмкото име Великата Социалистическа Народна Либийска Арабска Джамахирия (ВСНЛАД), а на себе си титлата Ръководител и Водач на Революцията на ВСНЛАД. Ексцентричността и непредсказуемостта му, съчетани с безпощадните методи, които използва за потушаване на всяка форма на несъгласие го правят един от най-известните диктатори на 20-ти и 21-ви век. Със своите 42 години на власт днес той е най-дълго служилият държавен глава в света (с оглед пенсионирането на Фидел Кастро и смъртта на севернокорейският лидер Ким Ир Сен).

Кадафи създава всеобхватен репресивен апарат, промъкващ се във всеки аспект от ежедневието на поданиците му. Нелогичността, с която той ръководи международното положение на Либия, тласка страната в различни лагери. След серия организирани в западна Европа атентати през 80-те, президентът на САЩ Роналд Рейгън нарежда наказателен удар по военни цели в Либия (виж Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986). През 1988 агенти на Кадафи взривяват самолет на ПАН АМ граждански полет 103 над Локърби, Шотландия, отнемайки живота на 270 души. Заедно с опитите на Либия за създаване на химически и ядрени оръжия, това са някои от причините, които вкарват страната в международна изолация. След години санкции, бойкоти и ембарго, в началото на 21-ви век отношенията със Запада се подобряват. След решителната намеса на президента Саркози са освободени българските медицински сестри. Кабинетът на Силвио Берлускони подписва договор с Триполи за борба с нелегалната северноафриканска имиграция, огромен проблем за средиземноморските държави-членки на ЕС.

Въпреки това през годините бруталността, с която „бедуинът-войн” се отнася към населението си остава константа. Той е дълбоко презирен от почти цялата либийска диаспора, както и по-голямата част от арабския свят. Но докато в Египет Хосни Мубарак беше едва лицето на военната върхушка, Кадафи е „едноличен собственик” на Либия. Налага култ към личността и изкоренява всяка форма на независимост у доближените си. На фона на Либия, Египет е демократичен и либерален рай.

БУНТОВНИЦИТЕ

Започналите на 15-ти Февруари и потушени безпощадно от властта протести в Либия бързо прерастват в гражданска война. Виждайки вероятност от бърза и решителна победа, много хора от армията на Либия дезертират и се присъединяват към превърналите се в бунтовници протестиращи. Надявайки се Кадафи да бъде свален по сходен с египетския и тунизийския начин, бунтовниците започват кампания срещу Кадафи, отначало в източната част (в която и племената традиционно са срещу Кадафи и племето, към което принадлежи). В първите дни на гражданската война много от войниците (армията е предимно от наборници) отказват да атакуват своите сънародници. Страхувайки се от повече дезертьори, Кадафи използва скритото си оръжие – с милиардите долари, които има в лични сметки в европейски банки той купува наемници от Нигер, Буркина Фасо, Судан, Чад и дори Сърбия. Улични протести в Бенгази са посрещани с въздушни бомбардировки и обстрел от хеликоптери. На 21-ви Февруари два пилота на либийски изтребители Мираж Ф1 отказват да изпълнят заповедите си (да бомбардират тълпи от протестиращи) и дезертират в Малта.

В началните стадии объркването, хаоса и страхът от дезертьорство (и сътветно наказателни мерки) в армията помагат на бунтовниците да установят контрол над голяма част от страната. Бенгази, вторият по големина град в страната и смятан за столица на „анти-кадафизма” минава под техен контрол. Следват битки за ал-Байда, Аждабия и Мизурата. Везните се накланят в ущърб на Кадафи. Но след някоко седмици боеве силите му стъпват на крака и започват контра-настъпление, вземайки под контрол много стратегически градове и села.

РЕАКЦИИТЕ НА ЗАПАДЪТ

Либия произвежда 2% от световния петрол. 85% от продукцията отива в Европа, което отговаря за 11% от потреблението на ЕС (13.63 милиона барела/ден). Този процент е много по-висок в средиземноморските страни членки. Първата държава, която официално предлага да се наложат санкции над Триполи е и най-отдалечената европейска страна – Финландия. Последните съгласили се са средиземноморските островни републики Малта и Кипър. Санкциите замразяват личните сметки на Кадафи и неговите роднини и приближени в европейските банки (равняващи се на десетки милиарди долара). Това съвпада и с излизането на африканските наемници от фокуса на събитията.

Освен поскъпвнето на петрола, западните правителства са притеснени и от още нещо – възможността конфликта да създаде масови вълни към Европа, която и без това има огромни проблеми със северноафриканските имигранти. И тук също най-загрижени са държави като Франция, Испания, Италия и Малта, а най-хладнокръвни – Швеция и Финландия.

Но армията на Кадафи продължава успешно своята контраатака в източната, „бунтовническа” част на Либия, която според ексцентричния лидер на страната е превзета от ал-Кайда. И докато в градски битки като цяло неопитните партизани имат някакъв шанс, то срещу военновъздушните сили на бедуинския войн те са безсилни. Малкото наброй зенитни картечни установки (като 14.5мм ЗПУ-4 от 40-те години) не им помагат. Бунтовниците успяват да пленят складове с леки оръжия, няколко танка, БТР, дори и самолети и хелитоптери. Но липсата на организация, неопитността и най-вече необезпокояваните бомбардировки накланят везните бавно и решително на страната на Кадафи. На Запад все по-сериозно се говори за идеята (която съществува още от началото) да се наложи забрана за летене над Либия, подобно на сходните „no-fly zone”операции в Ирак през 90-те години.

ЗАБРАНА ЗА ПОЛЕТИ

След дълги преговори и със съгласието на Арабската Лига (в която Либия членува), резолюция 1973 на Съвета за Сигурност на ООН разрешава да се наложи забрана за полети. Изненадвайки някои (между които и Арабската Лига или поне за пред медиите), резолюцията разрешава и вземането на „всякакви необходими мерки” за защита на цивилното население. Макар изрично да се забранява каквато и да е форма на военна окупация, формулираните като „всякакви необходими мерки” разрешават на коалиционните войски да нанасят удари по цели на либийските ВВС и ПВО, както и сухопътните им войски. Теоретично, резолюцията не забранява рейдове на специални сили по суша, които макар да са по земя са кратковременни и не се считат за военна окупация.

Главният секретар на Арабската Лига – Амр Муса, заявява че военните действия се различават от приетата от Лигата идея за забрана на полетите. Също така той изказва притесненията си за загиналите цивилни от НАТО-вски бомбардировки, но е редно да се отбележе, че това най-вероятно е част от пропагандната война на Кадафи и тези жертви не се потвърдени от независими източници.

Най-съществено е участието на САЩ, Великобритания и Франция, но правителствата на Обединените Арабски Емирства, Катар (две арабски, мюсюлмански държави), Канада, Дания, Испания, Италия, Норвегия, Белгия и Гърция са потвърдили бъдещето си участие (повечето държави с по няколко изтребителя или други самолети, или бази).

ВОЕННИТЕ ДЕЙСТВИЯ

На 19-ти Март започнаха военните действия срещу силите на Кадафи. 19 френски изтребителя удрят сухопътни войски на Кадафи близо до Бенгази, където се водят ожесточени битки между двете страни. На сайта на френското Министерство на Отбраната е публикуван списък с участвалите във въздушния рейд (част от операция „Харматан”) самолети :

  • 8 броя изтребители Рафал
  • 2 броя изтребители Мираж-2000-5
  • 2 броя Мираг 2000-Д
  • 6 броя самолети-танкер Ц-135
  • 1 брой Е3Ф AWACS

Днес, 20-ти Март, френското министерство официално съобщи, че самолетоносачът Шарл де Гол е отплавал от пристанищния град Тулон към Либия. На борда според официалното изявлание се намират :

  • 10 хеликоптера, между които 1 Каракал и 2 Пума
  • 8 изтребителя Рафал
  • 6 модернизирани изтребителя Супер Етендард
  • 2 Е-2Ц Хоукай

Освен тях в операцията са ангажирани 4 бойни кораба и 2,600 души от френския военноморски флот.

Американските военни са изпратили контингент, съответно от военноморските сили, военновъздушните сили и морската пехота в операция „Зората на Одисей”.

ВМС на САЩ участват с :

  • 5 бойни кораба
  • 3 подводници
  • неспоменат брой самолети ЕА-18Г

ВВС на САЩ участват с :

  • 3 стратегически стелт-бомбардировача Б-2
  • 10 изтребителя Ф-15Е от британската база Лакенхийф
  • 8 изтребителя Ф-16Ц от италианската база Авиано
  • 2 самолета А 2 броя самолети АЦ-130У, клас “gunship” (уникален за американските ВВС)
  • неспоменат брой разузнавателни самолети Ю-2 (U-2)

Морската Пехота на САЩ участва с :

  • 4 броя АВ-8Б Хариер 2, на борда на кораб от военноморските сили

На 19-ти Март американски и британски кораби и подводници изстрелват общо 110 крилати ракети Томахоук по 20 наземни цели в Либия. На 20-ти Март следват бомбардировки от Б-2 срещу либийско летище и атака от изтребителите Ф-15, Ф-16 и Хариер срещу наземни цели на либийските сили.

Британските Кралски Военноморски Флот и Кралски Военновъздушни Сили участват съответно с :

  • 2 бойни кораба
  • 1 подводница
  • около 10 изтребителя Юрофайтър Тайфун
  • около 10 изтребителя Торнадо ГР4
  • 2 самолета-танкер ВЦ-10 1 самолет Сентинел Р-1
  • 3 Самолета Сентри AEW.1 AWACS

А СЕГА НАКЪДЕ?

Залогът на НАТО е, че въздушната кампания ще отслаби силите на Кадафи, а бунтовниците ще свършат мръсната работа по суша. Преди 20 години, когато САЩ води първата война срещу Ирак (виж Въздушната война над Ирак ’91) избухват три бунта срещу Саддам. Бунт на шиитите-мюсюлмани (мнозинство в страна, в която управляващите са сунити) на юг, бунт на етническите кюрди на север и вътрешноармейски бунт. Една от причините е реч на Джордж Буш-старши, който призовава иракския народ да се опълчи на диктатора си. Сигурни, че ще дойде подкрепа отвън (САЩ, Западът или дори шиитски Иран) бунтовниците започват неуспешна кампания, която коства живота на близо 200,000 души, тъй като американските войски освобождават окупирания от Саддам Кувейт, но не навлизат в самия Ирак (нещо, което синът на тогавашния президент направи през 2003 година).

Днес в Либия положението и контекста на събитията в региона са различни, но има и общи неща. Действията на САЩ, Великобритания, Франция и (в следващите дни) останалите държави от коалицията се ограничават само до въздушни удари и забрана за полети на Либия. Забрана за полети е имало и над Ирак през 90-те години – 2/3 от въздушното пространство на страната е било извън контрола на Саддам, но той въпреки това успява да потуши бунтовете по жесток начин. За оръжейни пратки до бунтовниците, пращане на обучителни екипи, да не говорим за сухопътен контигент в Либия днес не се и говори. Но с адекватна въздушна кампания от НАТО (на която Либия почти не може да се противопостави) бунтовниците имат реален шанс да свалят властта. Остава въпроса – а после? Бездействие от европейските политици щеше да означава продължително война, в която цените на петрола и имигрантските вълни щяха да се увеличат. В редица европейски държави се задават избори – според скорошно проучване рейтнга на Саркози е по-малък от този на националистката партия Фронт Насионал, а общественото мнение в Европа е ЗА налагане на забрана за полети над Либия. В САЩ общественото мнение е различно и по повечето въпроси – полярно разделено (виж повече – проучване на Pew research center for people and the press на американското обществено мнение). Общественото мнение в арабския и мюсюлманския свят е традиционно анти-американско, но също така е против Кадафи. Повечето хора в мюсюлманския свят подкрепят забрана за полети над Либия, но са против военна окупация.

Доставките на петрол могат да се възобновят до известна степен до предишния си капацитет (в момента той е 20% при сравнение с Януари) и преди финала, тъй като повечето от петролните залежи на страната са в бунтовническия Изток. Но дори и да се сбъдне най-добрия сценарий – да бъде свален Кадафи, какъв ще е резултът? Днес всички фракции – комунисти, ислямисти, националисти, демократи, хора от различни племена и т.н. (ляво – етническа карта на Либия), са обединени около общия враг в лицето Кадафи. Но не е ясно дали оръжията ще бъдат оставени при евентуално сваляне на „великия лидер”. Не ясно дали държавата, която е начертана от европейските колониални сили преди много години, както и по-голямата част от Близкия Изток и Африка, ще остане в този си вид и няма да се разпадне според етническите/племенните си граници. Не е ясно дали няма да се появи втори Кадафи (т.нар. „революционер вълк в овча кожа”). Възможно е идването на ислямисти на власт, като дори и този сценарий крие различни варианти – лек ислямистки режим по турски модел, по-силен ислямистки режим по ирански модел и т.н. Но със сигурност НАТО си осигурява добри дипломатически позиции в тази богата на петрол и имигрантски потенциал страна.