Протестите в Сирия


Вече близо половин година огънят на т.нар. Арабска пролет бушува в Близкия Изток и северна Африка. На 5-ти Януари, 2011, тунизийският уличен търговец Мохамед Буазизи от отчаяние се залива с бензин, запалвайки не само себе си, но и целия регион. 9 дни по-късно 23-годишното авторитарно управление на президента на Тунис Бен Али приключва, а цената е над 200 убити. След по-малко от месец същата съдба спохожда и Хосни Мубарак – спиращите дъха многомилионни демонстрации на площад Тахрир, сблъсъците между протестиращите и органите на реда (убитите са над 800) и идването на армията прекратяват 30-годишното управление на диктатора в страната на фараоните. Домино-ефектът достига и Либия, намираща се вече 42-години под властта на най-ексцентричния от всички арабски диктатори – Муамар Кадафи, най-дълго служилия държавен глава днес. Но заразлика от Египет и Тунис проблемите не се ограничават до улични сблъсъци и стачки, а за отрицателно време страната изпада в състояние на гражданска война, която до днес е отнела живота на около 15,000 души. Протестите се разпростират до Бахрейн, Саудитска Арабия, Йордания и др., навсякъде със своите различия, но и общи черти. Но освен Либия, единствено в Йемен и Сирия прерастват в нещо повече. Виж също Египетските протести.

Населението на Сирия

карта на религиозните групи в Сирия

Сирия е арабска държава, но със значителен брой малцинства, най-голямото от които са кюрдите, представляващи 10% от населението, но мнозинство в някои северни райони на страна (част от Кюрдистан). По-силно е религиозното разделение в страната – мюсюлманите сунити, не всички от които са араби, представляват около ¾ от страната. Мюсюлманите алавити, често описвани като секта на шиитския Ислям, представляват 10-15% от населението, а християните – около 10%. Заразлика от своите съседи Ливан и Ирак, в Сирия традиционно има относително разбирателство между отделните религии и народи, с някои изключения. Но макар страната да бе рекламирана като пример за толерантност, етническите и религиозните различия и вражди се използват в сегашната криза.

Династията Асад

През 1963 година в Ирак и в Сирия на власт идват Баас, арабската националистическа, социалистическа партия. По-късно след вътрешнопартийни преврати начело на двете нации застават Саддам Хюсеин и Хафез ал-Асад. Властта на втория в Сирия продължава до смъртта му през 2000 година, след което е наследен от сина си Башар ал-Асад, сегашен президент на страната. Макар да управлява страна от 40 години, „династията” Асад спада към малцинствената религиозна група на алавитите, традиционно заемащи по-ниско положение в обществото. С идването на власт управляващата фамилия започва да слага алавити в повечето висши държавнически и военни постове. От самото си начало социалистическата власт се опитва да се справи с ислямистките терористи, водещи открита война срещу правителството и светските му устои. Кулминацията идва през 1982 в гр. Хама – над 30,000 души са убити, с което правителството слага край не само на ислямистката опозиция, използвана често като плашило, но и на всякакво открито инакомислие и несъгласие с думата на Баас. .

През 1970-1971 йорданската власт води военна кампания срещу водената от Ясер Арафат Организация за Освобождение на Палестина (ООП), която атакува оттам Израел, създава „държава в държавата” и се опитва да свали властта в Аман. Сирийските войски нахлуват в Йордания на помощ на ООП, като Хафез ал-Асад взема ключова роля във военната операция. Виждайки огромна заплаха за властта си, йорданският крал Хюсеин се обръща към САЩ, молейки за израелска военна интервенция – прелитащите над сирийските танкове израелски самолети успяват да сплашат тогавашния сирийски президент и армията се изтегля, а Йордания успява да изтласка ООП в Ливан. Хафез ал-Асад, ръководил военната операция и настоявал за разширяване на фронта, идва на власт след вътрешнопартиен преврат след няколко месеца.

През 1973 Сирия (вече с Асад на президенския пост) и Египет нападат изненадващо Израел в деня на Йом Кипур, еврейския празник на прошката (виж също : документален филм за войната на Йом Кипур). Макар войната да завършва с военен провал на арабската инициатива, египетския президент Ануар Садат става първия арабски лидер, който започва преговори с Израел, посещава Тел Авив и подписва мирен договор. Страната му си връща Синайския п-ов, богат на петрол, три пъти по-голям на площ от Израел и разположен стратегически между Суецкия канал и Червено море. Сирия обаче не приема мирния договор, продължава враждебната си политика спрямо Израел, а отношенията между Дамаск и Кайро охладняват.

Ливански протест против сирийската окупация, Кедровата революция, 2005

Изтласкани от йорданците, ООП се установяват в Ливан, където също се опитват да създадат „държава в държавата”. Това довежда през 1975 до началото на Ливанската гражданска война, продължила 25 години. Година по-късно Хафез ал-Асад изпраща войски в Ливан. Сирийската окупация продължава близо 30 години и отнема живота на десетки хиляди ливанци. През 2005 в бомбен атентат е убит ливанският държавен глава Рафик Харири, смятан от мнозина за ключова фигура във възстановяването на Ливан и сближаването на страната със Запада. Все още не е ясно дали сирийското правителство или поддържаната от тях и Иран терористична групировка Хизбула са организирали атентата, но след убийството има масови протести (т.нар. Кедрова революция, виж документален филм), които успяват в крайна сметка да накарат сирийските войски да напуснат страната, слагайки край на 30-годишната окупация. Атентатите срещу анти-сирийски политици продължават и след това, а половината от управляващата клика все още е под диктовката на Дамаск. Преди гражданската война и сирийската окупация Ливан е считан за „малкия Париж на Близкия Изток“ или „средиземноморския Лас Вегас“. Конкурсите „Мис Европа“ 8 пъти са провеждани в Бейрут, а в сферата на киното, музиката, туризма и спорта, Ливан е бил първенецът на арабския свят.

Репресивността и бруталността на сирийския режим днес нямат аналог в арабския свят, с изключение на „лудото куче на Близкия Изток“ – Муамар Кадафи.  За сметка на това социалистическата политика на страната носи и голяма модернизация. През управлението на партия Баас се вижда значителен напредък в сферата на образованието, медицината, социалното осигуряване; Асад е „сирийският Насър”. Постепенно обаче интензивността на реформите намалява и на преден план отново идват репресиите и липсата на каквито и да е свободи. След смъртта на Хафез ал-Асад неговият син Башар поема властта, а брат му Махер поема командването на Републиканската Гвардия. Следва кратък период на либерализация, в който властта гарантира свобода на словото и печата, а дисиденти се завръщат в страна. Използвайки похватите на съветския лидер Никита Хрушчов, Башар ал-Асад бързо праща старите и новите си политически опоненти в затвора, слагайки край на свободата и либерализацията. Следващите 10 години от управлението му са белязани от непрекъснато обещания за реформи.

Протестите през 2011

анти-правителствени протести в Сирия, Март, 2011

Протестите в Сирия започват още през Януари, но интензивността им е малка, сравнена с Тунис, Египет, Бахрейн и особено Либия. Башар ал-Асад уверява света, че народът му го обича, как той е единствения гарант за мир в страната, а правителствения апарат и държавните медии непрекъснато обвиняват Израел, САЩ и Европа за протестите в страната. Бързо обаче демонстрациите и стачките прерастват във въстание срещу властта, отнело засега живота на около 1,700 сирийци, което е повече от жертвите на всички арабски протести взети заедно, с изключение на Йемен и Либия. Половинчатите обещания на президента не само не успокояват страстите, а разгневяват допълнително населението. Режимът прибягва до изпитани тактики – „спонтанни” про-правителствени протести в столицата, каквито света видя и в Либия, и Египет. „Спонтанни” протести на израелско-сирийската граница, които се превърнаха в опит за нахлуване в Израел. Интересно е, че същия ден сирийската държавна ТВ предложи на зрителите си 24ч покритие на „спонтанните протести”, но репортажи за убитите в сирийските градове и села отсъстваха. Държавните медии продължиха да обвиняват ционистките, капиталистическите и империалистическите врагове на страната в подклаждане на протести в иначе спокойна и безгрижна Сирия.

сирийски бежански лагери, южна Турция

Про-правителствени сирийски блогъри в цял свят бяха и още са активизирани да отразяват щателно всички про-правителствени демонстрации, „манипулации на западните медии” и речи на президента, поставяйки в статиите си знак за равенство между сирийския патриотизъм и Башар ал-Асад. За сметка на това, както и в сирийските държавни медии, така и в тези блогове на десетките хиляди убити, ранени, арестувани или избягали в съседна Турция (по последни данни бежанците от Сирия са 10,000-15,000) почти не се отделя внимание. И ако това се беше случило преди 10 години нямаше да има особено значение, но блоговете, Фейсбук, Туитър и Скайп са основното оръжие на Арабската пролет. Идващото поколение ще даде оценка.

ПР-похватите на властта обаче нямаха желания ефект, а даже и допълнително разяриха част от обществото, чиито искания бяха окачествени като „чуждестранен заговор”. Именно заради това Дамаск започна да въоръжава редица алавитски (шиитската секта, към която управляващата фамилия принадлежи) села като предупреждение към сунитското мнозинство. Бяха използвани и услугите на Шабиха – управлявана от роднини на президента тежковъоръжена милиция, действаща като криминален синдикат. Основните й дейстности са рекет, грабежи, контрабанда на оръжия и наркотици. Бабаити от Шабиха заедно с армията и полицията потушават протестите, като най-явно бе присъствието им в потушаването на протестите в Латакия, област в Сирия с голям брой алавити и родно място на управляващата фамилия. По данни на посланника на САЩ към ООН Сюзън Райс, Дамаск се ползва с помощта на иранското правителство, което е изпратило войски от Армията на Пазителите на Ислямската Революция, което Техеран отрича.

Шабиха – правителствена мафия

Хама

протести в Хама, Юни, 2011

Градът Хама винаги е имал слава на по-консервативен и религиозен. Именно там през 1982 е и центърът на Мюсюлманското братство, чиито атентати срещу правителството довеждат до брутално потушаване на въстанието, отнело живота на 30,000 само в Хама. Макар опозицията да е смазана, лоялността на Хама винаги е била под въпрос. Когато Хафез ал-Асад умира през 2000 година единствено от правителствените сгради в града биват издигнати черни знамена. През 2011 именно в Хама са организирани най-мащабните демонстрации, довели до уволняването на губернатора на провинцията, обграждане на града от армията и множество жертви (само на 3-ти и 4-ти Юли са убити над 75 души в града). Но при сравнение с други градове се вижда ясна разлика в държавната тактика – голяма част от армейските части остават в периферията на Хама, а според някои активисти сред 3-ти Юли Дамаск изтегля някои от по-известните и агресивни членове на службите за сигурност, ход, тълкуван като опит да се избегне символично повторение на събитията от 1982.

Вероятно правителството се надява да спечели войната на изтощение – в момента в града не работят банки, служителите на водо- и електроснабдителните администрации са спрели да ходят на работа, регулировчиците са изчезнали от града, сметосъбиранети е прекратено, а армията е блокирала пътищата към града. Активистите се надяват, че ще успеят да последват примера на няколко либийски града, които след като излизат извън контрола на Кадафи започват да организират сами администрацията си, осигурявайки нощни патрули, почистващи групи и др. за населението. Сирийските протестиращи разполагат контролни пунктове в града, изисквайки документи за самоличност на шофьорите, но в опит да се дистанцират от властта и да демонстрират добрите си намерения се извиняват за проверките и често черпят водачите с бонбони. Човешки жест, показващ че въстанието се изразява не само на политическата сцена.

Реакциите

Сирия разчита на добрите си отношения с Русия и Китай, които защитават арабската държава с правото си на вето в ООН. Но ЕС, най-големия търговски партньор на страната, налага икономически санкции на режима, допълнително усложнявайки ситуацията за управляващата клика. От региона единствено ислямистката групировка Хизбула в Ливан и правителството на Иран подкрепят сирийския режим, обвинявайки „външните фактори” за ескалиране на напрежението. Редно е да се спомене, че при сравнение с Египет и Тунис, в Сирия относително голям брой от жертвите (няколко стотин души) са войници и полицаи. Властта непрекъснато излъчва кадри от убити свои служители, наричайки протестиращите „въоръжени банди” и терорести, платени от Вашингтон и Тел Авив. Според скорошните публикации САЩ са финансирали някои анти-правителствени организации и медии, но няма сериозни доказателства, които да сочат за връзка между въоръжените сблъсъци и други държави. От демографска гледна точка основните опоненти на властта са арабите-сунити. Християните действат по-плахо, опасявайки се, че предупрежденията на правителството, че ислямисти могат да завземат властта ще се окажат верни. Кюрдите, макар и мюсюлмани, се опасяват техните протести за равни права, гражданство и положение в страната да не бъдат тълкувани като сепаратистко движение, поради което дори в изцяло кюрдските градове и села лозунгите са внимателно подбрани.

Изход

Активистите днес гарантират, че дните на Асад са преброени, но властта му успява да се задържи, до голяма степен благодарение на елитните армейски части и Републиканската Гвардия, намиращи се под контрола на семейството. Засега опозицията отхвърля предложенията за диалог от правителството, настоявайки атаките срещу населението да спрат. Малко са и хората, които свободно подкрепят Асад, извън столицата, алавитските и държаните под контрол райони. Макар правителство да използва вечно дебнещия зад ъгъла ислямизъм, в Сирия Мюсюлманското братство (МБ) никога не е имало тази подкрепа, която има в Египет. В страната на фараоните, дори в контролираните от Хосни Мубарак избори, МБ успява да вземе 25-30% от гласовете на избори. По различни оценки в Сирия МБ би имало подкрепата на 5-10% от населението. Не е ясно и дали Дамаск няма да прибегне до война с Израел директно или чрез сателита си Хизбула, използвайки „стария враг” като обединяващ фактор. Вероятно би имало известен ефект, но би създало съвсем реалната заплаха от война с превъзхождащата израелска армия – също опасност за Асад. Основната причина за многото жертви е, че заразлика от Египет и Тунис, в Сирия армията не застана настраната на народа. Има дезертьори, но все още силовите структури са под контрола на властта. Сирия има и далеч по-добър контрол върху средствата за масова комуникация – Фейсбук, Скайп, Туитър, информационната инфраструктура на въстанието. Неслучайно събитията в Египет бяха наречени „Фейсбук революцията”. Но докато дългогодишния съюзник на властта в Кайро – САЩ, застана на страната на протестиращите и имаше немалка роля в свалянето на Хосни Мубарак, отношенията между Вашингтон и Дамаск са повече от студени. Големият брат на Сирия – Русия, застава твърдо зад своя съюзник, както и азиатския гигант Китай, военен и политически партньор на режима на Асад. В различните арабски държави резултатът от протестите бе различен, в някои все още продължават, в трети – прерастват във въоръжени сблъсъци. Времето ще покаже каква ще бъде съдбата на Сирия.

Виж също

Либия :

Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986

Либия и Запада – а сега накъде?

Либийския фронт – противоречиви сигнали

Развитие на войната в Либия

Синът на Кадафи умира след бомбардировка на НАТО

също :

Египетските протести

WikiLeaks – дипломатическата бомба в Близкия Изток

Тихия палестински проблем – Ливан и Йордания

Реформите в арабския свят

Абу Джихад и израелския рейд в Тунис

Война или улична престъпност


В медиите днес ежедневно се съобщава за смъртни случаи в т.нар. горещи точки на планетата. Вниманието, което се отделя на различните военни конфликти е непропорционално голямо на социалното им измерение. Всеки човешки живот е безценен, но дали войните са най-големия масов убиец в 21-ви век? Всеки ден десетки умират по улиците на Йемен и Сирия, но в Бразилия, Ямайка и Салвадор уличната престъпност отнема живота на стотици ежедневно.

ДЕФИНИЦИЯ

Когато се говори за войните във Виетнам, Ирак и Либия се диференцира между „конвенционални”, „неконвенционални” и „асиметрични” военни действия. Под конвенционална война се разбира конфликт между две редовни армии, на две държави, изправящи се една срещу друга с всичките си войници, танкове и самолети. При асиметричните (неравнопоставени) воении действия една редовна армия се изправя срещу терористи и партизани. Асиметричните военни действия са един от двата типа неконвенционални войни, като вторият е между две или повече паравоенни формирования. Причините и поводите за всяка война са различни – геопотилитечески интереси, сигурност, идеологически причини и др. Ако всички тях сложим под общия знаменател „обикновени войни”, то по-лесно ще ги разграничим от уличните, криминални сблъсъци между враждуващи банди, картели и кланове. Икономическият и битов резултат от общата престъпност трудно може да бъде измерен, но най-явния показател, който е и основно средство за сравнение между обикновените и уличните войни са убийствата. В световната статистика е въведена величината брой убийства за година на 100,000 души от населението, или степен/ниво на убийства (от английски murder rate). Ако в държава с население 5млн. души бъдат извършени 250 убийства за една година, то степента на убийства ще бъде 250х100,000/5,000,000=5 – 5 от всеки 100,000 жители са били убити. Естествено, има известно разминаване между различните източници; важи и за България (виж по-долу).

БЪЛГАРИЯ

България е страна със сравнително висока престъпност – криминалният фактор не само ощетява държавата с милиарди всяка година, но задушава икономиката и спира развитието на страната. В модерния български фолклор се е появила поговорката „всяка държава си има мафия, но в България мафията си има държава”. Но докато престъпниците, носещи вратовръзки и движещи се с Мерцедеси са ежедневен пробелм за българската администрация, полиция и т.н., то убийствата в България са сравнително рядко срещано явление. През 2007 година в България според различните формални и неформални източници нивото е било между 2.2 и 3.4 на всеки 100,000. За сравнение в САЩ през 2008 е 5.4 по данни на Федералното бюро за разследване (ФБР). Това е и най-големия брой убийства към глава от населението в развитите страни.
Основните източници на информация за убийствата в страната са МВР и НСИ (Национален статистически институт), като в първия случай анализа на данните не бива обявен публично. Своята статистика НСИ изготвя на база смъртните актове от всяка една община, поради което се получават значителни разминавания с официалните полицейски данни, за които често се спекулира, че прикриват част от истината.

Преобладаващите причини за убийства са различни за всяка държава. В България мнозинството от убийствата са в следствие на битови разправи, в Ирак най-честата причина са терористични атаки, в Салвадор – сблъсъци между враждуващи банди, в Северна Корея пък са в резултат на държавния апарат.

ЕВРОПА

Статистика за настоящи, кандидат и потенциални членки на ЕС, както и Швейцария, Лихтенщайн, Исландия и Норвегия – брой убити на 100,000 души :

* Северна Ирландия (част от Обединеното Кралство); **включва Уелс, но не и Шотландия и Ирландия; ***Княжество Лихтенщайн; ****Велико Херцогство Люксембург.

Според тази класация, данните за която са взети от EuroStat (без Латвия, която иначе би трябвало да бъде на второ място), България се нарежда на 7-мо/8-мо място в Европа, но за статистиката са отчетени официално обявените от МВР данни. Според по-високите независими и неофициалнr оценки България задминава Финландия и Черна Гора.
Редно е да се спомене, че пикът в българската престъпност или поне в извършените убийства е отминал, за повече информация виж Тенденции на престъпността в България 2000-2005 г. След 1989 започва ръст на годиншия брой извършени убийства, стигащ връх през 1994 – 492 убийства или близо 6 на 100,000 души. Оттогава насам годишния брой спада, като днес нивото на убийства в страна е сходно с това от края на комунистическата ера.

 Данни за смъртните случаи в Ирак, за повече информация виж Статистика за жертвите в Ирак и анализ на кюрдския и шиитски сепаратизъм :
.

Сравнение между броя убийства за 100,000 души от 1990 до 2009 за Русия, България, САЩ, Великобритания, Ямайка, Салвадор и Колумбия :
.

САЩ

САЩ традиционно имат висока престъпност и голям брой убийства (статистика за САЩ 20-ти век

. Още от самото си създаване, до епохата на Дивия Запад, гангстерските войни през 30-те и уличните войни от 80-те насам, Америка винаги е имала славата на една от най-размирните държави в развития свят. САЩ са също така и на първо място в света по брой оръжия в граждански ръце (и като брой, и отнесено към населението), както и по брой затворници (също като брой и отнесено към населението). Разликите между убийствата на глава от населението за отделните щати и градове обаче са далеч по-големи от средното отклонение в стойностите в България, Великобритания, Германия, Русия. Докато средното ниво за Америка е 5.4 на 100,000, то в някои градове това е далеч по-високо :

ОГНЕСТРЕЛНИ ОРЪЖИЯ В БЪЛГАРИЯ

Като наследство от комунистическата ера, в България законите за притежание на оръжие са изключително стриктни – едва 255,000 българи (от 7,5 милиона) имат разрешително за оръжие, като общия брой притежавани оръжия е 330,000 по данни на МВР. 126,000 са регистрираните ловци в страната. Общо 138,000 български граждани имат разрешително за КНО (късо нарезно оръжие – пистолет или револвер) с цел самоотбрана. От тях пък 75,000 са бивши военни или полицаи. Което означава, че от обикновените български граждани, неслужили в полицията и армията едва 63,000 души имат право да носят пистолет със себе си за самоотбрана. Ако вземем общия брой (регистрирани, легални) оръжия в страната – 330,000, се получава, че на всеки 100 българи се падат 4.4 единици оръжие. В тази статистика не влиза обаче огромния брой незаконни оръжия в страната, с които се извършват голяма част от престъпленията. Стриктните закони за притежание на оръжие въздействат единствено върху редовите граждани, които спазват закона, докато за криминалния контингет гласуваните закони не са от особено значение. Ако законите за притежание в България се променят това не би оказало особено въздейства върху броя нелегални оръжия (огромна част от които са притежавани от престъпници). За повече информация виж Последици от разпространението на огнестрелни оръжия сред населението.

ОРЪЖИЯ=УБИЙСТВА?

У нас, а и по цял свят е разпространен митът, че високата престъпност и големия брой убийства са пряк резултат от наличието на огнестрелни оръжия и законите за притежанието им. Поддръжниците на тази теза често посочват САЩ – сред богатите страни тя е с най-голям брой убийства на всеки 100,000 души, а американската нация е най-силно въоръжената на земята. По притежание на оръжия Америка се нарежда на първо място като брой и брой на глава от населението. Докато за всеки 100 българи има 4.4 оръжия, то за същия брой американци американци има 89.3 единици. Изключвайки армиите, в САЩ се намира всяко трето оръжие в света. Привържениците на стриктните закони посочват това като причината за високата престъпност и големия брой убийства в страната на неограничените възможности. Но бърз поглед на статистика опровергава тази теза :

Изводът е, че не бива да се търси математическа зависимост между тези величини. Престъпността се влияе от редица фактори – социална история, манталитет, безработица, отглеждане на наркотици и др. Сегрегацията на расови и етнически малцинства, дори и да не е на законова основа, е предпоставка за престъпност и насилие. Докато в България културата на уличните банди е почти чужда, то в страни като САЩ, Салвадор, Бразилия, Колумбия, Ямайка, ЮАР, Белиз и др. е дълбоко вкоренена в манталитета на голяма част от населението.

СВЕТОВНА СТАТИСТИКА

Световна статистика за брой извършени убийства на всеки 100,000 граждани. Бележка – данните са от различни източници и е възможно известно отклонение.

РОС КЕМП ЗА БАНДИТЕ

Рос Кемп е британски журналист, направил документални филми за войната в Афганистан, сомалийските, индонезийските и нигерийските пирати, както и различните улични банди по света. Водещият се среща с членове на американските негърси банди Крипс и Блъдс, членове на Арийското братство, Мексиканската Мафия (име на банда в американските затвори), членове на паравоенните формирования в Колумбия, членове на Мара Салватруча (МС13 – най-голямата банда в света, Салвадор), руски нео-нацисти, както и с български, бразилски, южноафрикански, новозеландски, британски, ямайски и др. банди. В другите си предавания се среща с терористи от различни държави, както и сомалийски, нигерийски и индонезийски пирати.
всички документални филми на Рос Кемп, торент
епизод на „Рос Кемп за бандите“ – за циганските банди в България, торент

Докладът „Голдстоун” понася още един удар


След последната широкомащабна операция на Израелските отбранителни сили (ИОС) в ивицата Газа през 2008-2009, ООН издаде доклад за военните действия на двете страни, получил гражданственост като доклада „Голдстоун” (южноафриканския съдия Ричард Голдстоун бе ръководителят на мисията). Изводите от доклада са наистина поразителни – огромен брой цивилни жертви, военни престъпления от двете страни и др. Но още от самото си начало доклада беше критикуван от редица организации. Преди няколко дена (Петък, 1-ви Април, 2011) и самият Ричард Голдстоун се отрече от собствения си доклад в открито писмо до Вашингтон Поуст. „Ако знаех тогава това, което знам днес, докладът „Голдстоун” щеше да бъде различен документ”, заявява южноафриканския съдия. Но защо?

Докладът „Голдстоун” е публикуван близо 9 месеца след края на 3-седмичната война и се състои в 452 страници, в които детайлно е описана работата на малкия екип на ООН. Сред основните критики към доклада могат да се посочат повърхностността му, едностранчивостта му, факта, че е изграден на съмнителни или противоречащи мнения/интервюта или информация, предоставена от Хамас (примерно – жертвите от войната).

МЕТОДОЛОГИЯ

От 37-ма до 45-та страница от доклада (параграфи 151 до 175) е описана подробно методологията, с която екипът на ООН събира информация. Именно тук са основните недостатъци – в параграф 159 от доклада са посочени някои от източниците :
a) доклади на палестински, израелски и международни организации, медийни репортажи, информация от неправителствени организации, както и написаното от аналитици и академици по отношение на конфликта
b) 188 индивидуални интервюта с жители на Газа
j) публични изслушвания в ивицата Газа на пострадали или свидетели (своеобразни беседи)

Това са някои от източниците на мисията, не всичките, но именно те оформят фактологическото ядро на доклада. Това, което Р. Голдстоун пропуска е, че малката ивица е дом на 1.5 милиона души, които от 2007 са под тоталния контрол на ислямистката групировка Хамас. Две години след едностранното, безусловно и пълно изтегляне на Израел от ивицата и една година след демократичните избори в Палестина, които довеждат до гражданска война между Фатах и Хамас, ислямистката организация започва наречения от някой „процес на бавно талибанизиране“. Подчинените на Исмаил Хания отстраняват всякаква съпротива и въвеждат закони като рязане на ръце на крадци, забрана за публичен разврат (което включва всичко от рекламиране на сутиени в магазини за дамско бельо до плуване на момчета и момичета в един и същи басейн едновременно), на жените е забранено да танцуват, да плуват без хиджаб (покривало за лицето) и т.н. И е напълно разбираемо, че в тази ситуация палестинците, хора като всички останали, не биха имали смелостта да изказват свободно мнението си. В територия под тоталитарна власт, без никакви свободи, е повече от нелогично да приемем като валидни публичните показания на десетки хора, контролирани от органите на Хамас. Еквивалентно можем да разгледаме севернокорейско изследване на севернокорейското отношение към Ким Ир-Сен и Ким Чен-Ир. Индивидуалните интервюта също подлежат на съмнение, поради естеството на Хамас, но парадоксално са ядрото на доклада (заедно с публичните беседи). Още по-парадоксално е, че дори в самия доклад се опровергава тяхната достоверност :

Параграф 440 :
…..Мисията отбелязва, че интервюираните в Газа показват нежелание да говорят за присъствието, поведението или бойните действия на въоръжените палестински групировки. Каквато и да е причината за това им нежелание, мисията не изключва то да е произтича от страх от отмъщение (бел.прев. репресивни/наказателни мерки)…

ЖИВ ЩИТ ОТ ЦИВИЛНИ ГРАЖДАНИ И ОБЕКТИ

Когато се разследва даден конфликт е абсолютно необходимо да се вземе под внимание естеството на сраженията. В случая става дума за партизанска война или т.нар. асиметрични военни действия. От едната страна на войната е редовна армия, която се подчинява на стандартната армейска йерархия и доктрина. Отдругата страна е Хамас – терористична/партизанска групировка, която не притежава и теоретичната способност да победи редовната армия в директни сражения. Оттам и методите и тактическите й цели са различни, а оттам и определението „асиметричен конфликт”. И в двата случая въоръжените сили са инструмент на властта. Повече жертви от палестинска и израелска страна допринасят за политическото и идеологическо развитие на Хамас. За израелското правителство повече палестински жертви означават повече проблеми отвън, а повече израелски жертви – повече проблеми отвътре.

Един от интересните примери, които доказват, че физическата граница между гражданските и военните обекти в Газа е изкривена е инцидента в дома Ахмед Хамуда през 2007 година. В Бейт Ханун, Газа на 12-ти Юни се срутва сградата, собственост на Ахмед Хамуда, като обяснението на властите е….”строителен инцидент”. Експлозивите в сградата са били очевидно достатъчно за да я срутят до основи.

Използването на цивилни сгради за военни нужди не е нищо ново, нито е изолиран случай. Хамад Фараж Абд Раббо Салах е член на Фатах, пленен от ИОС на 9-ти Януари, 2009. По неговите показания в джамията Салах ал-Дин в Джебалия, Газа, е имало толкова оръжия, че хората са спрели да се молят в нея, от страх да не се взриви.
Субхи Мажид Атар е член на военното крило на Хамас. По време на разпит казва, че военното му обучение е включвало и стрелба с ракети и РПГ. „Уроците” са преподавани в джамията Билал бин Рабах в ал-Ататра, Газа.

Мухамад Имад ал-Дин ал-Рахман Амси, също член на военното крило на Хамас е зъдържан от израелските власти по време на самата операция. По негови сведения на „войниците” на Хамас е наредено изрично да стрелят от джамии и училища, което видеозаписите потвърждават. Членовете на Хамас, казва още Амси, предполагат, че причината за тази заповед е, че Израел няма да стреля по подобни обекти (също потвърдено от видео записите, макар да има и инциденти).
На снимки, публикувани от самите Хамас в интернет ясно се вижда как активисти на ислямисткото движение изработват самоделни ракети, бомби и т.нар. ИЕД (improvised explosive device, импровизирани експлозивни устройства – най-вече крайпътни мини) в цивилни сгради (снимка 1, снимка 2, снимани в месеците преди „Излято Олово”).

Изстрелването на мини и ракети от жилищни райони и в непосредствена близост до семейни къщи, училища, джамии и пр. е добре документиран факт :
снимки
Народните комитети за съпротива изстрелват ракети от гъстонаселен район в Газаq 27-ми Февруари, 2008
Движението „Палестински Ислямски Джихад” изстрелва ракети на метри от жилищни сгради
Хамас стрелят с минохвъргачка до жилищна сграда
ВИДЕО 13-ти Януари, 2009 – джамия, пълна с оръжия на Хамас е ударена от ИОС

ВИДЕОулиците на Газа биват покрити с плат, за да маскират движението на терористите
..

Използване на цивилни за жив щит, предупредителен изстрел от израелските ВВС :
1-ви ден от войната, Газа ВИДЕО
2-ри ден от войната, Зейтун, Газа ВИДЕО
18-ти Януари, 2009 – след като примирието е обявено от Израел, терористи от ивицата изстрелват ракети от плащадка, намираща се непосредствено между две училищни сградиВИДЕО
8-ми Януари, 2009 – бойци от Хамас изстрелват ракета от двора на училище ВИДЕО
13-ти Януари, 2009 – терористи залагат бомби и мини до голямо училище в квартал Сабра, Газа. ВИДЕО
17-ти Януари, 2009 – ракета е изстреляна от площадка до училище в квартал Джебалия, Газа и ударена едва след това ВИДЕО
31-ви Октомври, 2007 – терористи изстрелват мини по Израел от двора на училище на ООН в Бейт Хануун, след което влизат в училището ВИДЕО
..

6-ти Януари, 2009 – терорист изстрелва ракета от покрива на сграда и използва деца като жив щит, за да избяга (да се защити от ответен израелски удар) ВИДЕО

..

Тактиката да се използват човешки щитове не е нито нова, нито ръководството на Хамас се опитва да скрие това. Напротив :

…докато Израел заплашва да бомбардира къщи (с намиращи се в тях бойци), стотици и хиляди палестинци излязоха посред нощ и се качиха на покривите на сградите, които Израел заплашваше да бомбардира…

Исмаил Хания, лидер на Хамас пред ал-Джазира, 29-ти Февруари, 2008

Фатхи Хамад, тогава член на законодателния съвет и бъдещ министър на вътрешните работи в режима на Хамас в Газа заявява на 29-ти Февруари, 2008 пред ал-Акса ТВ, официалната телевизия на ислямистката групировка :

…Но те не знаят, че палестинския народ е намерил метод за търсене на смъртта. За палестинците смъртта се е превърнала в индустрия, в която се развиват жените, също и всички хора на тази земя – възрастните се развиват, муджахидините се развиват и децата се развиват. И съответно те създадоха човешки щит от жени, деца, възрастни и муджахидини за да предизвикат ционистките бомбардировки, казвайки на ционисткия враг „Ние желаем смъртта така, както вие желаете живота”.

Използването на човешки щитове не е похват, открит по време на тази война. На 1-ви Март, 2007, група цивилни застават на покрива на къщата на терориста Абу ал-Хатал. Показано по официалната за Хамас ал-Акса ТВ със субтитри :
”Окупацията заплашва да бомбардира къщата….и цивилните отиват да заплашат(да се опълчат на) нея”

На 22-ри Януари, 2009 година палестинецът Магах ал-Рахман заявява, че активисти на Хамас често са принуждавали шофьорите на линейки да им дават униформи, както и да ги превозват.
На 26-ти Януари палестинският шофьор на линейка Мухамад Шритех от Газа заявява, че по време на Излято Олово е можел „да координира действията си с израелците преди да кача пациенти….за да не стрелят по нас”. Казва също, че непосредствена заплаха идва от Хамас, които могат „да примамят линейките в сърцето на битката за да транспортират бойци до безопасност….”. Параграфи 110-125 от доклада на ITIC се описва по-подробно употребата на линейки от Хамас, както и употребата на маскирани като лекарства и витамини гранати.

ВИДЕОизраелски войници откриват оръжия и експлозиви в джамия в Газа, 13-ти Януари, 2009
..

Всеки човек, дори без особени познания по военно дело, би си изградил адекватна представа за войната от наличния материал (една малка част от който присъства в тази статия). Проблемите възникват когато хора без нужните познания (или обективност) налагат своите виждания, които след това биват повтаряни от всички световни медии стотици и хиляди пъти. Рано или късно всяка лъжа се превръща в истина. Но редно ли е дори признати академици да дават доклада „Голдстоун“ като доказателство за каквото и да е, без дори да си направят труда да проверят написаното? Щом авторът на доклада отрича достоверността му, то какво остава за всички нас?

СТАТИСТИКА ЗА ЖЕРТВИТЕ

Макар докладът „Голдстоун” да е документ на ООН, мисията не си поставя за цел да направи собствено проучване за броя жертви. Цитирани са данните от различни палестински неправителствени организации, както и Б’Тселем – съответно 1417 според Палестинския център за човешки права, 1409 според ал-Мезан, 1,444 според ал-Тауихия, 1,387 според Б’Тселем. Това, което се изпуска обаче е факта, че всички тези доклади, на всички тези организации имат за първоизточник публикуваните от Хамас данни/списъци.
Според израелските данни убитите през войната 1166. Но докато повечето палестински и про-палестински организации третират полицаите в Газа като цивилни жертви, в израелската статистика те са записани като „вражески войници”. Докладът „Голдстоун” отново пренебрегва естеството на Хамас и сливането на полицейските и военните структури (за повече информация виж част 3 от доклада най-долу).
От 1166 загинали 377 са членове на бригадите на Касам, а 232 са от полицейските и други паравоенни формирования на Хамас. Освен тях са убити и 100 бойци на други групировки (най-вече Движението за Ислямски Джихад в Палестина), което прави общия брой на умрелите вражески бойци – 709. 295 са загиналите цивилни според данните на ИОС, а идентичността на 162 от загиналите не е известна. От жертвите, чиято идентичност е известна 29% са цивилни, а 71% – военни жертви.

За подробен анализ на доклада Голдстоун, както и информация за войната в Газа 2008-2009, Хамас, Движението за Ислямски Джихад в Палестина и военните им похвати вижте :
Hamas and the terrorist threat from the Gaza strip  : the main findings of the Goldstone report  versus the factual findings“ издаден от Информационния център по тероризъм и разузнаване „Меир Амит“, основен източник за тази статия.

Виж също :
Пропагандата в Израелско-арабският конфликт част 1

„Пътят до Дженин“документален филм
„Паливуд – според палестински източници“ – документален филм

.
.

Египетските протести


Преди две седмици започнаха масови анти-правителствени протести в Египет, които още от самото си начало приковаха вниманието на целия свят. Обнадеждени от протестите в Тунис, египетските протестиращи настояват президента Хосни Мубарак да подаде оставка. Протестите са придружени от силно полицейско и военно присъствие, про-правителствени протести и мародерство. Държавата е в безпорядък, икономиката пред колапс.

ПРЕДИСТОРИЯ

С над 80 милиона души население Египет е най-голяма арабска държава и един от най-важните играчи на близкоизточната политическа карта. Страната на фараоните е считана за център на арабската култура и първоизточник на арабските политически движения.
През 1952 година група армейски офицери свалят с безкръвен преврат крал Фарук, силно зависим от недотам бившата колониална империя Великобритания. Начело на преврата е Мохамед Нагиб, първия президент на бъдещата република, но зад кулисите конците са дърпани от младият (тогава едва 32-годишен) полковник Гамал Абдел Насър. След две години той официално заема поста президент на Египет, с което започва нова ера в арабския свят, която носи и неговото име.
Макар в страната никога да не е имало истински демократични избори, Насър е почти боготворен – не само в Египет, но и в целия арабски свят. Политиката му е силна националистическа, полковникът е считан за политическия родоначалник на пан-арабизма (движението за обединение на всички арабски държави), а дързостта му спечелва симпатиите на обикновените хора и образования елит. Той се опълчва срещу колониалните сили – Великобритания и Франция, и съседен Израел, с което втвърдява имиджа си на безкомпромисен политик, следващ националните интереси на страната си. Вътрешното му управление е белязано от липса на права и свободи, но това избледнява пред модернизацията и социалната му политика. От една назадничава, селска колония Египет поема пътя на регионална супер-сила, а достъпното образование и повишението на жизнения стандарт стават приоритет номер 1.
По време на Шестдневната Война през 1967, арабския свят претърпява унизителна загуба от малкия си съсед Израел, арабските армии са тотално унищожени, а Синай, ивицата Газа, Западния Бряг, Източен Йерусалим и Голанските възвишения са превзети. След смъртта на Насър президентския пост поема Ануар Садат, смятан отначало за бюрократ, без лидерски качества и неспособен да ръководи държавата. Садат бързо опровергава тези мнения – през 1973 започва внезапна атака срещу Израел, подкрепен от Сирия и Ирак. Тел Авив плаща тежко за победата си, но един от добрите резултати на войната е подписаното през 1979 примирие с Кайро, първо по рода си израелско-арабския конфликт. Израел приема да се изтегли от пленения през войната п-ов Синай, три пъти по-голям от собствената му територия, богат на природни ресурси и с непосредството до Суецкия канал разположение. През 1981 обаче ислямистки терористи убиват Ануар Садат по време на военен парад. Една от причините е именно подписаното споразумение. Тогава на власт идва и сегашният президент Хосни Мубарак, управляващ с железен юмрук страната вече 30 години.

СОЦИАЛНА ПОЛИТИКА И ИКОНОМИКА

През епохата на Насър социалистическия модел е бил единственото решение за проблемите на Египет. Населението е било предимно (2/3) селско, необразовано (3/4 неграмотни) и бедно (90%). Социалната политика взима централно място в управлението. Ануар Садат дава начало на „Интифа” –  централизираната икономика постепенно се изменя и свободния пазар набира скорост. Хосни Мубарак продължава икономическите реформи в тази насока. Но социалната либерализация отсъпва на икономическата – в страната практически не съществува свобода на словото, никога не е имало демократични избори (вместо тях има бутафорни избори, познати и в България преди 1989), а проблемите на обществото нарастват. Образува се бюрократичен, военен и полицейски елит, разяждащ чрез репресии и корупция цялото общество. Служителите на реда се ползват с изключителни привилегии, а прегрешенията им остават непрекъснато безнаказани. Ежедневните проблеми на бедното мнозинство остават нерешени, а бързоходната модернизация е заменена с бюрократична стагнация и корупция.
Преди 60 години Египет е приличал с една друга страна – сходен брой жители, висока раждаемост, ниска степен на урбанизация и ниски доходи, необразовано население. И двете държави са били в конфликт със съседите си, и двете държави са харчели колосални суми за армията, и двете държави са били ръководени от безскрупулни диктатори, потискащи всяка форма на протест от обществото. Египет е изминал голям път от 50-те години на 20-ти век, но другата държава – Южна Корея, е на светлинни години от страната на фараоните. Едва днес Египет стига нивото й на средна грамотност отпреди половин век, но въпреки това 88% от семействата нямат и не четат книги, а 75% не четат дори вестници. Четящите се интересуват предимно от религиозна литература. Обнадеждаващо е, че благодарение на интернет и други модерни нововъведения тези проценти са много по-ниски сред младите египтяни, 3/4 от които ползват интернет.

Реформи в здравеопазването са също един от важните проблеми на страната – населението не е осведомено за опасностите от СПИН, 90% от жените са минали през някаква форма на т.нар. женско обрязване, а основните битови консумативи като сапун и паста за зъби остават извън възможностите на бедната прослойка.

През 70-те години в страната се провежда широкомащабна кампания срещу тропическата паразитна болест билхарзия. Кампанията премахва нея, но поради многократно използване на игли се разгръща епидемия от Хепатит-Ц, като днес Египет е водеща страна по брой заразени. Допълнителен проблем за хигиената на страната е и фактът, че 85% от населението изгаря собствения си боклук поради липса на адекватна организация на общината. Освен изгаряне често се практикува и изхвърляне на боклука по улиците, встрани от междуградските пътища и откритите площи.

Според проучвания 80% от египетските семейства разполагат с по-малко от 3000 долара доход на година, което поставя многолюдните египетски семейства под глобалния праг на бедността – под 2 долара на ден за човек. В страната заплата от 200$ се зачита за много добра – начинаещ полицай или учител взимат по 80-90$. Официалните правителствени данни сочат, че безработни са около 9%,  което в състояние на криза не е особено стряскащо. Но независими агенции твърдят, че  безработните са много повече, а едва 1/3 от трудоспособните жени имат работа.

ПРОТЕСТИТЕ

Сегашните протести в Египет започват преди две седмици, вдъхновени от успеха в Тунис, където прeзидента Бен Али избяга в Саудитска Арабия, десетина дена преди протестите в Кайро.
Откакто Египет излиза от съветската сфера на влияние и се превръща в „американския лейтенант в Близкия Изток”, страната е подпомагана от Запада, а управлението считано за единственото решение срещу Мюсюлманското братство, „вечно дебнещо зад ъгъла”. От една страна днешните опасения на много хора на Запад са неоправдани – протестиращите в Египет са млади мъже, от 20 до 40 годишни, малко от които са религиозни. Макар египетската държавна телевизия да излъчва хиляди молещи се заедно на площада протестиращи, силно религиозните са едва 10% от милионите по улиците. Мюсюлманското Братство (МБ) отначало стои встрани от събитията (по-късно изрази цялостна подкрепа), опасявайки се, че ще бъде обвинено от правителството в организиране на протестите. Властта в Кайро неведнъж е използвала МБ за универсално плашило, с което да оправдава репресиите над населението си. Но в Египет липсват добре организирани светски движения. Една от причините е, че докато кафенета и клубове, проповядващи „упадъчни идеологии” (според властта – демократични, светски движения) са били затваряни, за Кайро е немислимо да „затвори” джамиите. МБ е консервативна организация с почти вековна история. Тя не се доближава до ексремизма на талибанското движение не едноокия афганистански мула Мохамед Омар, но от МБ са тръгнали много крайни сунитски движения. Отдруга страна решението на МБ да участва в изборите преди 2 десетилетия им спечелва ненавистта на ал-Кайда и други крайни пан-ислямистки, терористични движения.
Мнозинството от протестиращите не изповядва ислямистките убеждения на МБ. Сред основните движения са Кефая, Шестоаприлското младежко движение, Националната асоциация за промяна, движението „25-ти Януари” и други. Това са светски, демократични движения, но са млади – съществуват от последните няколко години. Новината за предстоящите протести те разпространяват чрез Facebook и Twitter, тъй като нямат изградена политическа и социална инфраструктура. Вземайки това предвид кабинета на Мубарак „временно” спря достъпа до интернет на населението, а по-късно – и до мобилните телефони.

ПАРАЛЕЛ

Протестите в Египет се наричат от някои „Египетската революция”, с което горделиво младите египтяни рисуват паралел с революцията от 1952 и това, което е донесла тя за националната им чест. Промяната е във въздуха, но различните коментатори и анализатори дават различни паралели – едни сравняват събитията с прехода в Източна Европа отпреди 20 години, а други – с иранската ислямска революция от 1979.
Промените в социалистическия блок в края на 80-те години са белязани и от първите масови протести и стачки. Но макар да са впечатляващи, те не са причина за сриването на режимите. Икономическата стагнация, причинена най-вече от плановата икономика е основната причина за краха на СССР и сателитите му. Последвалите протести са просто продукт, а властта са разделя на два лагера – по-далновидните сменят кожата си, но не и нрава. Затова и никой не говори за революция в Източна Европа, а за преход.
В Египет положението е различно – налице е свободен пазар и икономически режимът е стабилен. Политически също – ползва се с подкрепата на САЩ (2 милиарда долара годишно) и западноевропейските страни. Но населението е репресирано и бедно. Масовите комуникации и интернет правят обмяната на идеи много по-лесна, както и организирането на протести.
От другата страна на паралела е Иранската ислямска революция от 1979. По същество е революция, но не ислямска, колкото и да е парадоксално. Иранския режим на шах Пахлави е осигурявал възможност за частна инициатива, но репресивния апарат е потушавал всякаква форма на протест от обществото. В революцията участват не само последователите на религиозния водач аятолах Хомейни, ами и много други организации. Ислямистите са малцинство сред останалите – комунисти, демократи, социалисти, националисти, като за всяка група отговарят десетки организации. Ислямисткия блок, макар и малцинствен, е единствения добре организиран, с изградена структура в обществото, което помага на религиозните да вземат властта, която държат и до днес.
Египет днес е по-близко до Иран през 1979, отколкото до Източна Европа през 1979 – налице е пазарна икономика, режимът се ползва с подкрепата на САЩ, армията е силна, а полицията – недосегаема. Населението е репресирано и бедно. Сред протестиращите в Египет днес са главно демократично и/или светски настроени хора, но те нямат нито организация, нито лидери, нито традиция. Сложения за модел на революцията Ел Барадей е по-скоро кукла за западните държави, отколкото реално лидерска фигура. Той не притежава подкрепата на сериозна част от египетското общество.

Освен анти-правителствени протести има и про-правителствени, като в много от случаите става дума за изпратени или платени от властта полицаи в цивилни дрехи. Служителите на органите на реда имат елитен статут в обществото, ползват се с редица официални и неофициални привилегии, а престъпленията им остават безнаказани поради липса на качествена съдебна система.
По време на протестите се наблюдават и мародерства – грабени са домове, както и музеи, съдържащи исторически и културни артефакти от хилядолетия преди новата ера. Това напомня бегло на един срамен аспект от френската буржоазна революция – статуите на 12-те крале на Израел над главния вход на парижката св. Богородица са най-новия елемент от цялата вековна постройка. По време на революцията са разрушени от тълпите, действащи с убеждението, че това са „12-те“ крале на Франция.

ИЗХОД

Възможните изходи са няколко. Два от вариантите са обсъдени по-горе – идването на демократични или религиозни управници на власт по недемократичен начин (невъзможно е днес да се организират демократични избори от недемократичната власт). Остава варианта и Мубарак да запази властта си, което с всеки изминал ден се приближава повече до научната фантастика. Най-вероятния изход (който вече влиза в действие) е военните да поемат властта, да изгонят Мубарак и да започнат бавен преход към либерализация и демократизация, като приемат част от демократичните организации във властта.
Вдъхновението идва от Тунис, но Египет винаги е считан за центъра на арабската култура и политическа мисъл. В Алжир и Йемен се появяват сходни, макар не и толкова бурни движения. Държави като Йордания също не са имунизирани срещу подобни събития.

Има още

Абу Джихад и израелския рейд в Тунис


ПРЕДИСТОРИЯ

През 1958 Ясер Арафат и негови съмишленици, с благословията на Египет и други араби страни основават организацията Фатах, една от водещите групи в израелско-палестинския конфликт. Самото име Фатах е акроним за палестинско национално-освободително движение и често лидерите му го определят като светско, националистическо движение. Самата дума обаче има и религиозен смисъл – препратка към първите години на Ислямските (арабските) завоевания. Силните на деня в 50-те години на 20-ти век са били СССР, поради което и на пръв поглед левите и комунистическите фракции обикновено са получавали хубави субсидии. На власт в много арабски държави по онова време са били току-що издигнали се (чрез преврат) социалистически диктатури.
През 1964 година се основа ООП – организацията за освобождение на Палестина, която служи за чадър или шапка, под която спадат множество палестински фракции. Основната е Фатах, но през годините НФОП – народния фронт за освобождение на Палестина, взема изключително важна роля. Днес НФОП отдавна не е сред „големите” играчи.

През 1964 ООП и арабската лига си поставят официална цел – „освобождението на Палестина чрез въоръжена съпротива”. По това време Западния Бряг и Газа са били окупирани и анексирани съответно от Йордания и Египет. Днес ООП твърди, че иска единствено тях, макар никакви усилия да не са положени за да сложат палестинска власт в тях преди 1967 година. В онези години една от най-широко приеманите идеологии в арабския свят е била пан-арабизма – идеята, че всички араби са един народ и трябва да живеят в една държава.

АБУ ДЖИХАД

Халил Ибрахим Махмуд ал-Вазир е роден на 10 Октомври, 1935г в Рамала. Още като тийнейджър и преди формирането на Фатах той се среща с бъдещия палестински лидер Ясер Арафат. В онези среди получава прякора Абу Джихад (бащата на джихада, ислямския дълг за борба според Корана), с който и става известен по цял свят.
Започва образованието си в престижния Александрийски Университет в Египет, но така и не завършва. Въпреки това е смятан и описван от редица анализатори, историци и близки като човек с изключителен ум, прецизен перфекционист, с хладнокръвна и аналитична интелигентност. Тези му качества вероятно са причината да са издигне в редиците на Фатах и да стане дясната ръка на Арафат или втория най-важен човек изобщо в редиците на палестинските групировки. Смятан е за персонално отговорен за редица нападения над израелски цели :
1974 – 4 убити и 2 ранени при нападение над селцето Нахария, Израел.

1975 – атаката над хотел Савой в Тел Авив, в която умират 10 израелци.

1978 – палестински терористи слизат на брега близо до Тел Авив и започват безразборна стрелба, пленяват автобус със заложиници, стрелят и хвърлят гранати по колите на пътия. В крайна сметка умират 38 души, 13 от които деца и още 71 души са ранени. В отговор Израел провежда операция и убива голяма част от терористите на ООП в южен Ливан, карайки ги да се оттеглят към северната част на страната. ООП са изгонени от Йордания след кървави сблъсъци известни като Черния Септември. Тогава, през 1970 година, по-крайните елементи в ООП се опитват да наложат палестинска власт в Хашемитска Йордания (която е част от областта Палестина и 2/3 от чието население са палестински араби), но държавата реагира сурово и прогонва ООП в Ливан. За няколко месеца умират повече хора, от колкото са умирали в целия палестинско-израелски конфликт.
Абу Джихад е персонално отговорен и за нападението над автобус през 1988, в което умират десетки цивилни и други терористични действия. Интересно е също и нападението през 1988 година, когато членове на Фатах вземат автобус със заложници и убиват две жени и шофьора на автобуса. Твърди се, че Абу Джихад лично е участвал в нападението, но е избягал преди идването на спец.частите и полицията.

ДЖИХАД В ТУНИС

ООП бива отблъснато от северен Ливан през 1982 година след израелското нападение и организация бяга в Тунис. Там става новата щаб-квартира на групата, организацията се ползва с държавни привилегии и охрана от държавните сили, включително и елитните части. Най-късото разстояние между Израел и Тунис е почти 2500км, което е вдъхвало сигурност у Абу Джихад и компания. Но Израелските Отбранителни Сили неведнъж доказват, че понякога невъзможните неща са просто трудни. Правителството решава да нанесе удар на щабквартирата на ООП в Тунис и да убие Абу Джихад. Започва масова подготовка за операцията, смятана от някои за невъзможна. Отиването и връщането от Израел до Тунис е почти 5000км, една от най-сериозните пречки.

РАЗУЗНАВАНЕ

Операцията отнема много ресурси и време – създадени са фирми-фантоми, издадени са редица фалшиви паспорти на несъществуващи хора, търсени са квартири и информатори в Тунис. Вербовките на израелското разузнаване са се „осъществявали от името на европейски или американски разузнавателни служби, тъй като не може да се очаква, че араби ще работят лоялно за Израел”. Военното разузнаване събира всякаква информация – снимки на местността, показания от вербовчици, информация за методите и разположението на полицията в Тунис. Генералния Щаб на Израел прави искане и получава сателитни снимки на местността от ЦРУ, като така успяват да направят детайлни образци на къщата, двора и околността. Вземат се предвид даже и как пада светлината от Луната в различните и фази според датата. Денонощно се подслушват радио и телефонния обмен на информация. Изследва се бреговата ивица и се търсят най-удобните места за десант. За да се предотврати случайно изтичане на инфромация за предстоящата операция, работата с агентурата в Тунис е прекратена неподсредтвено преди началото на активната й фаза.

ПОДГОТОВКА
Тъй като операцията не е била притисната от времето (каквато е Операция Ентебе да речем) е било възможно да се проведат множество учения за подготовката, а именно край средиземноморския израелски град Хайфа. Там е построено точно копие на вилата и квартала, в който се укрива Абу Джихад. За точното изграждане на моделите са използвани всички налични разузнавателни фотографии, включително и вътрешни снимки на постройката, дадени от МОСАД. Ученията се извършват когато няма поглед на американските и съветските сателити над страната. В тях участват части от Сайерет Маткал, както и вероятно и от ВМС и ВВС. В ученията на групите са били нужни 22 секунди са установяване на пълен контрол на вилата.

УЧАСТНИЦИ
Формира се организационна структура – в операцията са включени елементи от наземен, морски и въздушен компонент.
Сухопътни войски

Главната цел (ликвидацията на Абу Джихад) се поставя на наземната част, съставена от щурмова и осигурителна групи. Щурмовата група наброява 20 души разделени в четири петчленни екипа, обозначени като Алеф, Бет, Гимел и Далет (първите 4 букви от азбуката на иврит). Четирите щурмови екипа са нарамени със задачата да ликвидират Абу Джихад, да неутрализират охраната и да подсигурят района.

.

Военноморска част

Морският компонент включва група от спец-частите Командо-Ями, четири корвети, една подводница, две бързоходни лодки Кобра, пет гумени лодки Зодиак, хеликоптери Бел 206 и съответнити им екипажи. Катерите и хеликоптерът са натоварени на корветите и служат за огнева поддръжка, основна роля изобщо на морския компонент е транспорт на щурмовата група, огнева поддръжка и поддръжка при оттеглянето. На един от крабите е разположен командият пункт на силите, там се намира и командира на операцията, също и оперативния щаб. Подводницата има ролята да се доближи до брега преди идването на останалите и от подводно положение да води наблюдение.

Военновъздушна част

Включва два Боинг 707, единия оборудван като въздушен команден пункт, а другия за радиоелектронно разузнаване и борба (РЕРБ). Първият има за цел да координира всички действия на осигуряващите елементи от рейда, а втория осигурява връзката и координатите при десанта на бреговата ивица след навлизане в териториалните води. Командния пункт организира и данните от електронните датчици за местоположение, с каквито са снабдени всичките командоси, прехвърлянето им на дигитална карта, както и подслушването на разговорите в реално време.
Охраната на двата Боинга се осъществява от 4 изтребителя Ф-15. Разстоянието в едната посока до Тунис от Израел е близо 2500км, поради което за осигуряване на изтребителите в операцията са включени и две летящи цистерни.

ОПЕРАЦИЯТА

Началото на активната част на операцията започва когато екип от 7 души, маскирани като ливански туристи пристига в столицата с различни полети. На следващия ден идва командира на Сайерет Маткал. За заблуда на врага транспортирането на основните сили по вода е маскирано като военноморско учение, което е обявено в официалната преса. Щурмовата група е натоварена на две корвети, които се срещат с други две корвети край Кипър два дена след отплаване. Групата кораби се отправя към централната част на Средиземно Море като на 16 Април достига териториалните води на Тунис. Две корвети продължават да се движат успоредно на морската граница, а другите две с щурмовата група на борда се отправят към брега. Кооридинацията е осигурена от самолета за РЕРБ, летящ на 30км от брега.
Щурмовата група десантира на пустия плаж Рауд, близо до Картаген и на 20км от обекта. В близост до него се разполага част от предната разузнавателна група от МОСАД и командира на Сайерет Маткал, които са взели под наем 3 автомобила и чакат колегите си.
На около 2км от брега корветите спират и спускат във водата четирима водолази с елестрически мини-подводници („подводен джет”). Четворката се насочва към мястото на десанта и установява контакт с предната разузнавателна група. Когато се уверяват, че всичко е наред подават сигнал и щурмовата група тръгва с гумени лодки към брега. Корветите се оттеглят в международни води. Щурмовата група и разузнавачите са качват на наетите автомобили и се отправят към Сиди Бусейд, където е вилата на обекта.
През цялото време от МОСАД извършват пряко наблюдение, като в 1ч през нощта съобщават, че Абу Джихад още не се прибрал. След половин част забелязват как се връща вкъщи с охраната си, а около 2 и 30 през нощта лампите в къщата се изгасват.
Екип Далет изолира района и прекъсва телефонните линии. Екип Гимел блокира вилата и неутрализира охраната. Екипите Алеф и Бет влизат през задния и предния вход, като Бет неутрализират охраната на първия етаж и установяват контрол. Екип Алеф отиват към втория етаж, където е спалнята на Абу Джихад. Влизат в спалнята му където е с жена си и изстрелват 70 куршума по него. Жена му остава невредима, както и петте му деца. Цялата операция отнема 13 секунди! Иззети са списъци с войнствени лидери, снимки и техни координати. Командосите се оттеглят и прибират в Израел благополучно. САЩ и ООН се обявяват против операцията, наричайки я политическо убийство. Без значение, че „политическата” жертва е персонално отговорен за десетки терористични актове и смъртта на стотици невинни граждани.

За съжаление на мястото на всеки един убит Абу Джихад се появяват двама по-лоши. Но тревата винаги трябва да се коси, независимо че расте все по-бързо.

Етиопските ВВС и Ми35 в Дарфур


Етиопските Национални Отбранителни Сили (ЕНОС) са изградили имиджа си на една от малкото действащи, организирани и ефективни (сравнително) войски в черна Африка според западните стандарти. В континент, където повечето от конфликтите се водят от партизани, Етиопия изпъква и прави впечатление на една стабилна държава, която може да си позволи да бъде фактор в останалата част от Африка. В последните години Етиопия е участвала в множество конфликти, най-показателни и важни са конвенционалната война с Еритрея от 1998 до 2000 и нахлуването в Сомалия преди 3 години3 (борба с партизани).  Еритрея е държава, започнала съществуването си като сепаратистка област от Етиопия. Гражданската война продължава около 30 години, като до ден днешен сблъсъците са почти ежедневие, а до взаимно-приемливо решение и съответно граница не се е стигнало. И двете страни използват етническото многообразие и географското разпределение на държавите за насаждане на омраза и фанатизъм сред подкрепящите ги, но де факто независимостта на Еритрея означава пълна загуба на мория излас за Етопия. Над хиляда километровата брегова ивица отива изцяло в новосъздадената държава през 1991, ключова причина за острата реакция на Адис Абеба.

В сблъсъците между двете войски и конкретно ВВС си проличава превъзходството на етиопските сили – със своите Сухой27 те свалят 7 (по етиопски твърдения, а 4 са потвърдените сваляния) еритрейски МиГ29. Това е голяма бройка за иначе малкия списък от самолети, свалени от Су27.
Ето списък с използваната от Етиопските ВВС техника (ударна авиация) :
МиГг21 – 21 броя  (3 от тях са Миг21У)
МиГ23 – 32 броя (4 от тях са МиГ23УМ)
Су-27 – 18 броя
Су25 – 4 броя
Ми24 – 15 броя
Ми35 – 5 броя

На снимката, етиопски Су27

Етиопските ВВС, както и други части от ЕНОС, участват и сравнително успешно във войната в Сомалия през 2007, когато те, Кения, Джибути, САЩ, Великобритания и др. се опитват да поставят на приетото от ООН преходно правителство. За съжаление все още нито една държава не е намерила ефективен начин за борба с партизани, поради което Сомалия все още е размирна територия, разделена на три региона, без централна власт, управляване от различни феодали ислямистки групировки (като ал-Шабаб, управляваща в област Сомалия, Сомалия, за повече информация Сомалия и радикалния ислямизъм). Но конфликта показва на западните й патрьори, че Етиопия е способна да участва в съвместни операции. Традиционно, Еритрея подкрепя с оръжия, пари и др. сомалийските ислямисти, докато гореспомената коалиция, освен с преки военни действия, подкрепя и местни главатари и феодали с оръжия и пари. Пунтланд, практически независима република в Сомалия, традиционно има про-етиопска и анти-Могадишу позиция.

Освен в Сомалия, етиопските войски са нарамени с нелеката задача да донесат мир на иначе размирен Дарфур, който буди като първа асоциация „геноцид” у всеки външен наблюдател (повече информация). Преди няколко месеца Етиопия изпрати 5 броя хеликотпери Ми35-Хинд-Е. Машината представлява практически Ми24, класификацията и името са НАТО-вски и означават „износен вариант”. На 25-ти Февруари т.г. във военна база в Нияла, южен Дарфур, Судан, бе извършена церемония по офциалното им приемане на служба в редиците на УНАМИД (UNAMID – African Union and United Nations Hybrid Operation in Darfur). На церемонията Ибрахим Гамбари увери присъстващите, че потенциалът на хеликоптерите ще бъде оползотворени до максимум. Генерал-лейтенант Патрик Ниямвумба, командир от УНАМИД заяви обаче, че операцията се нуждае от още 18 сервизни и трансортни хеликтоптера, за да може да се постигне поставената като цел мобилност и ефективност. Етиопските Ми-35 ще осигуряват близка поддръжка на международните сили, защита на цивилните при нападения, както и ще позволява на УНАМИД да разгърне военния си потенциал до иначе невъзможни или опасни за сухопътни войски райони. Годишните разходи по УНАМИД възлизат на около 1.3 милиарда долара, а към днешна дата операцията разполага с 20,000 души жива сила. Етиопските попълния са добре дошли.

На снимката, етиопски Ми35 Хинд-Е.

Враждуващите страни в Дарфур са основно две – партизаните-африканци, разделени на множество организации (често враждуващи и помежду си), а от другата страна са държавни войски (арабски) и техните паравоенни формирования. Сред черните групировки е и Движението за Справедливост и Равенство (Justice and Equality Movement – JEM). Властта в Хартум пък разполага и с вече закоравелите главорези и масови убийци от Джанджауийд – паравоенни формирования от судански араби, както и представители на много африкански племена, между които и арабо-говорящите негърски етнически групи. (Дарфур има мнозинство черно население). Тази организация обаче е по-скоро формална, става дума за пръснати групи с джипове, движещи се от село на село. Досега броят на жертвите на геноцида им в Дарфур се оценява на близо половин милион души.