Протестите в Сирия


Вече близо половин година огънят на т.нар. Арабска пролет бушува в Близкия Изток и северна Африка. На 5-ти Януари, 2011, тунизийският уличен търговец Мохамед Буазизи от отчаяние се залива с бензин, запалвайки не само себе си, но и целия регион. 9 дни по-късно 23-годишното авторитарно управление на президента на Тунис Бен Али приключва, а цената е над 200 убити. След по-малко от месец същата съдба спохожда и Хосни Мубарак – спиращите дъха многомилионни демонстрации на площад Тахрир, сблъсъците между протестиращите и органите на реда (убитите са над 800) и идването на армията прекратяват 30-годишното управление на диктатора в страната на фараоните. Домино-ефектът достига и Либия, намираща се вече 42-години под властта на най-ексцентричния от всички арабски диктатори – Муамар Кадафи, най-дълго служилия държавен глава днес. Но заразлика от Египет и Тунис проблемите не се ограничават до улични сблъсъци и стачки, а за отрицателно време страната изпада в състояние на гражданска война, която до днес е отнела живота на около 15,000 души. Протестите се разпростират до Бахрейн, Саудитска Арабия, Йордания и др., навсякъде със своите различия, но и общи черти. Но освен Либия, единствено в Йемен и Сирия прерастват в нещо повече. Виж също Египетските протести.

Населението на Сирия

карта на религиозните групи в Сирия

Сирия е арабска държава, но със значителен брой малцинства, най-голямото от които са кюрдите, представляващи 10% от населението, но мнозинство в някои северни райони на страна (част от Кюрдистан). По-силно е религиозното разделение в страната – мюсюлманите сунити, не всички от които са араби, представляват около ¾ от страната. Мюсюлманите алавити, често описвани като секта на шиитския Ислям, представляват 10-15% от населението, а християните – около 10%. Заразлика от своите съседи Ливан и Ирак, в Сирия традиционно има относително разбирателство между отделните религии и народи, с някои изключения. Но макар страната да бе рекламирана като пример за толерантност, етническите и религиозните различия и вражди се използват в сегашната криза.

Династията Асад

През 1963 година в Ирак и в Сирия на власт идват Баас, арабската националистическа, социалистическа партия. По-късно след вътрешнопартийни преврати начело на двете нации застават Саддам Хюсеин и Хафез ал-Асад. Властта на втория в Сирия продължава до смъртта му през 2000 година, след което е наследен от сина си Башар ал-Асад, сегашен президент на страната. Макар да управлява страна от 40 години, „династията” Асад спада към малцинствената религиозна група на алавитите, традиционно заемащи по-ниско положение в обществото. С идването на власт управляващата фамилия започва да слага алавити в повечето висши държавнически и военни постове. От самото си начало социалистическата власт се опитва да се справи с ислямистките терористи, водещи открита война срещу правителството и светските му устои. Кулминацията идва през 1982 в гр. Хама – над 30,000 души са убити, с което правителството слага край не само на ислямистката опозиция, използвана често като плашило, но и на всякакво открито инакомислие и несъгласие с думата на Баас. .

През 1970-1971 йорданската власт води военна кампания срещу водената от Ясер Арафат Организация за Освобождение на Палестина (ООП), която атакува оттам Израел, създава „държава в държавата” и се опитва да свали властта в Аман. Сирийските войски нахлуват в Йордания на помощ на ООП, като Хафез ал-Асад взема ключова роля във военната операция. Виждайки огромна заплаха за властта си, йорданският крал Хюсеин се обръща към САЩ, молейки за израелска военна интервенция – прелитащите над сирийските танкове израелски самолети успяват да сплашат тогавашния сирийски президент и армията се изтегля, а Йордания успява да изтласка ООП в Ливан. Хафез ал-Асад, ръководил военната операция и настоявал за разширяване на фронта, идва на власт след вътрешнопартиен преврат след няколко месеца.

През 1973 Сирия (вече с Асад на президенския пост) и Египет нападат изненадващо Израел в деня на Йом Кипур, еврейския празник на прошката (виж също : документален филм за войната на Йом Кипур). Макар войната да завършва с военен провал на арабската инициатива, египетския президент Ануар Садат става първия арабски лидер, който започва преговори с Израел, посещава Тел Авив и подписва мирен договор. Страната му си връща Синайския п-ов, богат на петрол, три пъти по-голям на площ от Израел и разположен стратегически между Суецкия канал и Червено море. Сирия обаче не приема мирния договор, продължава враждебната си политика спрямо Израел, а отношенията между Дамаск и Кайро охладняват.

Ливански протест против сирийската окупация, Кедровата революция, 2005

Изтласкани от йорданците, ООП се установяват в Ливан, където също се опитват да създадат „държава в държавата”. Това довежда през 1975 до началото на Ливанската гражданска война, продължила 25 години. Година по-късно Хафез ал-Асад изпраща войски в Ливан. Сирийската окупация продължава близо 30 години и отнема живота на десетки хиляди ливанци. През 2005 в бомбен атентат е убит ливанският държавен глава Рафик Харири, смятан от мнозина за ключова фигура във възстановяването на Ливан и сближаването на страната със Запада. Все още не е ясно дали сирийското правителство или поддържаната от тях и Иран терористична групировка Хизбула са организирали атентата, но след убийството има масови протести (т.нар. Кедрова революция, виж документален филм), които успяват в крайна сметка да накарат сирийските войски да напуснат страната, слагайки край на 30-годишната окупация. Атентатите срещу анти-сирийски политици продължават и след това, а половината от управляващата клика все още е под диктовката на Дамаск. Преди гражданската война и сирийската окупация Ливан е считан за „малкия Париж на Близкия Изток“ или „средиземноморския Лас Вегас“. Конкурсите „Мис Европа“ 8 пъти са провеждани в Бейрут, а в сферата на киното, музиката, туризма и спорта, Ливан е бил първенецът на арабския свят.

Репресивността и бруталността на сирийския режим днес нямат аналог в арабския свят, с изключение на „лудото куче на Близкия Изток“ – Муамар Кадафи.  За сметка на това социалистическата политика на страната носи и голяма модернизация. През управлението на партия Баас се вижда значителен напредък в сферата на образованието, медицината, социалното осигуряване; Асад е „сирийският Насър”. Постепенно обаче интензивността на реформите намалява и на преден план отново идват репресиите и липсата на каквито и да е свободи. След смъртта на Хафез ал-Асад неговият син Башар поема властта, а брат му Махер поема командването на Републиканската Гвардия. Следва кратък период на либерализация, в който властта гарантира свобода на словото и печата, а дисиденти се завръщат в страна. Използвайки похватите на съветския лидер Никита Хрушчов, Башар ал-Асад бързо праща старите и новите си политически опоненти в затвора, слагайки край на свободата и либерализацията. Следващите 10 години от управлението му са белязани от непрекъснато обещания за реформи.

Протестите през 2011

анти-правителствени протести в Сирия, Март, 2011

Протестите в Сирия започват още през Януари, но интензивността им е малка, сравнена с Тунис, Египет, Бахрейн и особено Либия. Башар ал-Асад уверява света, че народът му го обича, как той е единствения гарант за мир в страната, а правителствения апарат и държавните медии непрекъснато обвиняват Израел, САЩ и Европа за протестите в страната. Бързо обаче демонстрациите и стачките прерастват във въстание срещу властта, отнело засега живота на около 1,700 сирийци, което е повече от жертвите на всички арабски протести взети заедно, с изключение на Йемен и Либия. Половинчатите обещания на президента не само не успокояват страстите, а разгневяват допълнително населението. Режимът прибягва до изпитани тактики – „спонтанни” про-правителствени протести в столицата, каквито света видя и в Либия, и Египет. „Спонтанни” протести на израелско-сирийската граница, които се превърнаха в опит за нахлуване в Израел. Интересно е, че същия ден сирийската държавна ТВ предложи на зрителите си 24ч покритие на „спонтанните протести”, но репортажи за убитите в сирийските градове и села отсъстваха. Държавните медии продължиха да обвиняват ционистките, капиталистическите и империалистическите врагове на страната в подклаждане на протести в иначе спокойна и безгрижна Сирия.

сирийски бежански лагери, южна Турция

Про-правителствени сирийски блогъри в цял свят бяха и още са активизирани да отразяват щателно всички про-правителствени демонстрации, „манипулации на западните медии” и речи на президента, поставяйки в статиите си знак за равенство между сирийския патриотизъм и Башар ал-Асад. За сметка на това, както и в сирийските държавни медии, така и в тези блогове на десетките хиляди убити, ранени, арестувани или избягали в съседна Турция (по последни данни бежанците от Сирия са 10,000-15,000) почти не се отделя внимание. И ако това се беше случило преди 10 години нямаше да има особено значение, но блоговете, Фейсбук, Туитър и Скайп са основното оръжие на Арабската пролет. Идващото поколение ще даде оценка.

ПР-похватите на властта обаче нямаха желания ефект, а даже и допълнително разяриха част от обществото, чиито искания бяха окачествени като „чуждестранен заговор”. Именно заради това Дамаск започна да въоръжава редица алавитски (шиитската секта, към която управляващата фамилия принадлежи) села като предупреждение към сунитското мнозинство. Бяха използвани и услугите на Шабиха – управлявана от роднини на президента тежковъоръжена милиция, действаща като криминален синдикат. Основните й дейстности са рекет, грабежи, контрабанда на оръжия и наркотици. Бабаити от Шабиха заедно с армията и полицията потушават протестите, като най-явно бе присъствието им в потушаването на протестите в Латакия, област в Сирия с голям брой алавити и родно място на управляващата фамилия. По данни на посланника на САЩ към ООН Сюзън Райс, Дамаск се ползва с помощта на иранското правителство, което е изпратило войски от Армията на Пазителите на Ислямската Революция, което Техеран отрича.

Шабиха – правителствена мафия

Хама

протести в Хама, Юни, 2011

Градът Хама винаги е имал слава на по-консервативен и религиозен. Именно там през 1982 е и центърът на Мюсюлманското братство, чиито атентати срещу правителството довеждат до брутално потушаване на въстанието, отнело живота на 30,000 само в Хама. Макар опозицията да е смазана, лоялността на Хама винаги е била под въпрос. Когато Хафез ал-Асад умира през 2000 година единствено от правителствените сгради в града биват издигнати черни знамена. През 2011 именно в Хама са организирани най-мащабните демонстрации, довели до уволняването на губернатора на провинцията, обграждане на града от армията и множество жертви (само на 3-ти и 4-ти Юли са убити над 75 души в града). Но при сравнение с други градове се вижда ясна разлика в държавната тактика – голяма част от армейските части остават в периферията на Хама, а според някои активисти сред 3-ти Юли Дамаск изтегля някои от по-известните и агресивни членове на службите за сигурност, ход, тълкуван като опит да се избегне символично повторение на събитията от 1982.

Вероятно правителството се надява да спечели войната на изтощение – в момента в града не работят банки, служителите на водо- и електроснабдителните администрации са спрели да ходят на работа, регулировчиците са изчезнали от града, сметосъбиранети е прекратено, а армията е блокирала пътищата към града. Активистите се надяват, че ще успеят да последват примера на няколко либийски града, които след като излизат извън контрола на Кадафи започват да организират сами администрацията си, осигурявайки нощни патрули, почистващи групи и др. за населението. Сирийските протестиращи разполагат контролни пунктове в града, изисквайки документи за самоличност на шофьорите, но в опит да се дистанцират от властта и да демонстрират добрите си намерения се извиняват за проверките и често черпят водачите с бонбони. Човешки жест, показващ че въстанието се изразява не само на политическата сцена.

Реакциите

Сирия разчита на добрите си отношения с Русия и Китай, които защитават арабската държава с правото си на вето в ООН. Но ЕС, най-големия търговски партньор на страната, налага икономически санкции на режима, допълнително усложнявайки ситуацията за управляващата клика. От региона единствено ислямистката групировка Хизбула в Ливан и правителството на Иран подкрепят сирийския режим, обвинявайки „външните фактори” за ескалиране на напрежението. Редно е да се спомене, че при сравнение с Египет и Тунис, в Сирия относително голям брой от жертвите (няколко стотин души) са войници и полицаи. Властта непрекъснато излъчва кадри от убити свои служители, наричайки протестиращите „въоръжени банди” и терорести, платени от Вашингтон и Тел Авив. Според скорошните публикации САЩ са финансирали някои анти-правителствени организации и медии, но няма сериозни доказателства, които да сочат за връзка между въоръжените сблъсъци и други държави. От демографска гледна точка основните опоненти на властта са арабите-сунити. Християните действат по-плахо, опасявайки се, че предупрежденията на правителството, че ислямисти могат да завземат властта ще се окажат верни. Кюрдите, макар и мюсюлмани, се опасяват техните протести за равни права, гражданство и положение в страната да не бъдат тълкувани като сепаратистко движение, поради което дори в изцяло кюрдските градове и села лозунгите са внимателно подбрани.

Изход

Активистите днес гарантират, че дните на Асад са преброени, но властта му успява да се задържи, до голяма степен благодарение на елитните армейски части и Републиканската Гвардия, намиращи се под контрола на семейството. Засега опозицията отхвърля предложенията за диалог от правителството, настоявайки атаките срещу населението да спрат. Малко са и хората, които свободно подкрепят Асад, извън столицата, алавитските и държаните под контрол райони. Макар правителство да използва вечно дебнещия зад ъгъла ислямизъм, в Сирия Мюсюлманското братство (МБ) никога не е имало тази подкрепа, която има в Египет. В страната на фараоните, дори в контролираните от Хосни Мубарак избори, МБ успява да вземе 25-30% от гласовете на избори. По различни оценки в Сирия МБ би имало подкрепата на 5-10% от населението. Не е ясно и дали Дамаск няма да прибегне до война с Израел директно или чрез сателита си Хизбула, използвайки „стария враг” като обединяващ фактор. Вероятно би имало известен ефект, но би създало съвсем реалната заплаха от война с превъзхождащата израелска армия – също опасност за Асад. Основната причина за многото жертви е, че заразлика от Египет и Тунис, в Сирия армията не застана настраната на народа. Има дезертьори, но все още силовите структури са под контрола на властта. Сирия има и далеч по-добър контрол върху средствата за масова комуникация – Фейсбук, Скайп, Туитър, информационната инфраструктура на въстанието. Неслучайно събитията в Египет бяха наречени „Фейсбук революцията”. Но докато дългогодишния съюзник на властта в Кайро – САЩ, застана на страната на протестиращите и имаше немалка роля в свалянето на Хосни Мубарак, отношенията между Вашингтон и Дамаск са повече от студени. Големият брат на Сирия – Русия, застава твърдо зад своя съюзник, както и азиатския гигант Китай, военен и политически партньор на режима на Асад. В различните арабски държави резултатът от протестите бе различен, в някои все още продължават, в трети – прерастват във въоръжени сблъсъци. Времето ще покаже каква ще бъде съдбата на Сирия.

Виж също

Либия :

Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986

Либия и Запада – а сега накъде?

Либийския фронт – противоречиви сигнали

Развитие на войната в Либия

Синът на Кадафи умира след бомбардировка на НАТО

също :

Египетските протести

WikiLeaks – дипломатическата бомба в Близкия Изток

Тихия палестински проблем – Ливан и Йордания

Реформите в арабския свят

Абу Джихад и израелския рейд в Тунис

Война или улична престъпност


В медиите днес ежедневно се съобщава за смъртни случаи в т.нар. горещи точки на планетата. Вниманието, което се отделя на различните военни конфликти е непропорционално голямо на социалното им измерение. Всеки човешки живот е безценен, но дали войните са най-големия масов убиец в 21-ви век? Всеки ден десетки умират по улиците на Йемен и Сирия, но в Бразилия, Ямайка и Салвадор уличната престъпност отнема живота на стотици ежедневно.

ДЕФИНИЦИЯ

Когато се говори за войните във Виетнам, Ирак и Либия се диференцира между „конвенционални”, „неконвенционални” и „асиметрични” военни действия. Под конвенционална война се разбира конфликт между две редовни армии, на две държави, изправящи се една срещу друга с всичките си войници, танкове и самолети. При асиметричните (неравнопоставени) воении действия една редовна армия се изправя срещу терористи и партизани. Асиметричните военни действия са един от двата типа неконвенционални войни, като вторият е между две или повече паравоенни формирования. Причините и поводите за всяка война са различни – геопотилитечески интереси, сигурност, идеологически причини и др. Ако всички тях сложим под общия знаменател „обикновени войни”, то по-лесно ще ги разграничим от уличните, криминални сблъсъци между враждуващи банди, картели и кланове. Икономическият и битов резултат от общата престъпност трудно може да бъде измерен, но най-явния показател, който е и основно средство за сравнение между обикновените и уличните войни са убийствата. В световната статистика е въведена величината брой убийства за година на 100,000 души от населението, или степен/ниво на убийства (от английски murder rate). Ако в държава с население 5млн. души бъдат извършени 250 убийства за една година, то степента на убийства ще бъде 250х100,000/5,000,000=5 – 5 от всеки 100,000 жители са били убити. Естествено, има известно разминаване между различните източници; важи и за България (виж по-долу).

БЪЛГАРИЯ

България е страна със сравнително висока престъпност – криминалният фактор не само ощетява държавата с милиарди всяка година, но задушава икономиката и спира развитието на страната. В модерния български фолклор се е появила поговорката „всяка държава си има мафия, но в България мафията си има държава”. Но докато престъпниците, носещи вратовръзки и движещи се с Мерцедеси са ежедневен пробелм за българската администрация, полиция и т.н., то убийствата в България са сравнително рядко срещано явление. През 2007 година в България според различните формални и неформални източници нивото е било между 2.2 и 3.4 на всеки 100,000. За сравнение в САЩ през 2008 е 5.4 по данни на Федералното бюро за разследване (ФБР). Това е и най-големия брой убийства към глава от населението в развитите страни.
Основните източници на информация за убийствата в страната са МВР и НСИ (Национален статистически институт), като в първия случай анализа на данните не бива обявен публично. Своята статистика НСИ изготвя на база смъртните актове от всяка една община, поради което се получават значителни разминавания с официалните полицейски данни, за които често се спекулира, че прикриват част от истината.

Преобладаващите причини за убийства са различни за всяка държава. В България мнозинството от убийствата са в следствие на битови разправи, в Ирак най-честата причина са терористични атаки, в Салвадор – сблъсъци между враждуващи банди, в Северна Корея пък са в резултат на държавния апарат.

ЕВРОПА

Статистика за настоящи, кандидат и потенциални членки на ЕС, както и Швейцария, Лихтенщайн, Исландия и Норвегия – брой убити на 100,000 души :

* Северна Ирландия (част от Обединеното Кралство); **включва Уелс, но не и Шотландия и Ирландия; ***Княжество Лихтенщайн; ****Велико Херцогство Люксембург.

Според тази класация, данните за която са взети от EuroStat (без Латвия, която иначе би трябвало да бъде на второ място), България се нарежда на 7-мо/8-мо място в Европа, но за статистиката са отчетени официално обявените от МВР данни. Според по-високите независими и неофициалнr оценки България задминава Финландия и Черна Гора.
Редно е да се спомене, че пикът в българската престъпност или поне в извършените убийства е отминал, за повече информация виж Тенденции на престъпността в България 2000-2005 г. След 1989 започва ръст на годиншия брой извършени убийства, стигащ връх през 1994 – 492 убийства или близо 6 на 100,000 души. Оттогава насам годишния брой спада, като днес нивото на убийства в страна е сходно с това от края на комунистическата ера.

 Данни за смъртните случаи в Ирак, за повече информация виж Статистика за жертвите в Ирак и анализ на кюрдския и шиитски сепаратизъм :
.

Сравнение между броя убийства за 100,000 души от 1990 до 2009 за Русия, България, САЩ, Великобритания, Ямайка, Салвадор и Колумбия :
.

САЩ

САЩ традиционно имат висока престъпност и голям брой убийства (статистика за САЩ 20-ти век

. Още от самото си създаване, до епохата на Дивия Запад, гангстерските войни през 30-те и уличните войни от 80-те насам, Америка винаги е имала славата на една от най-размирните държави в развития свят. САЩ са също така и на първо място в света по брой оръжия в граждански ръце (и като брой, и отнесено към населението), както и по брой затворници (също като брой и отнесено към населението). Разликите между убийствата на глава от населението за отделните щати и градове обаче са далеч по-големи от средното отклонение в стойностите в България, Великобритания, Германия, Русия. Докато средното ниво за Америка е 5.4 на 100,000, то в някои градове това е далеч по-високо :

ОГНЕСТРЕЛНИ ОРЪЖИЯ В БЪЛГАРИЯ

Като наследство от комунистическата ера, в България законите за притежание на оръжие са изключително стриктни – едва 255,000 българи (от 7,5 милиона) имат разрешително за оръжие, като общия брой притежавани оръжия е 330,000 по данни на МВР. 126,000 са регистрираните ловци в страната. Общо 138,000 български граждани имат разрешително за КНО (късо нарезно оръжие – пистолет или револвер) с цел самоотбрана. От тях пък 75,000 са бивши военни или полицаи. Което означава, че от обикновените български граждани, неслужили в полицията и армията едва 63,000 души имат право да носят пистолет със себе си за самоотбрана. Ако вземем общия брой (регистрирани, легални) оръжия в страната – 330,000, се получава, че на всеки 100 българи се падат 4.4 единици оръжие. В тази статистика не влиза обаче огромния брой незаконни оръжия в страната, с които се извършват голяма част от престъпленията. Стриктните закони за притежание на оръжие въздействат единствено върху редовите граждани, които спазват закона, докато за криминалния контингет гласуваните закони не са от особено значение. Ако законите за притежание в България се променят това не би оказало особено въздейства върху броя нелегални оръжия (огромна част от които са притежавани от престъпници). За повече информация виж Последици от разпространението на огнестрелни оръжия сред населението.

ОРЪЖИЯ=УБИЙСТВА?

У нас, а и по цял свят е разпространен митът, че високата престъпност и големия брой убийства са пряк резултат от наличието на огнестрелни оръжия и законите за притежанието им. Поддръжниците на тази теза често посочват САЩ – сред богатите страни тя е с най-голям брой убийства на всеки 100,000 души, а американската нация е най-силно въоръжената на земята. По притежание на оръжия Америка се нарежда на първо място като брой и брой на глава от населението. Докато за всеки 100 българи има 4.4 оръжия, то за същия брой американци американци има 89.3 единици. Изключвайки армиите, в САЩ се намира всяко трето оръжие в света. Привържениците на стриктните закони посочват това като причината за високата престъпност и големия брой убийства в страната на неограничените възможности. Но бърз поглед на статистика опровергава тази теза :

Изводът е, че не бива да се търси математическа зависимост между тези величини. Престъпността се влияе от редица фактори – социална история, манталитет, безработица, отглеждане на наркотици и др. Сегрегацията на расови и етнически малцинства, дори и да не е на законова основа, е предпоставка за престъпност и насилие. Докато в България културата на уличните банди е почти чужда, то в страни като САЩ, Салвадор, Бразилия, Колумбия, Ямайка, ЮАР, Белиз и др. е дълбоко вкоренена в манталитета на голяма част от населението.

СВЕТОВНА СТАТИСТИКА

Световна статистика за брой извършени убийства на всеки 100,000 граждани. Бележка – данните са от различни източници и е възможно известно отклонение.

РОС КЕМП ЗА БАНДИТЕ

Рос Кемп е британски журналист, направил документални филми за войната в Афганистан, сомалийските, индонезийските и нигерийските пирати, както и различните улични банди по света. Водещият се среща с членове на американските негърси банди Крипс и Блъдс, членове на Арийското братство, Мексиканската Мафия (име на банда в американските затвори), членове на паравоенните формирования в Колумбия, членове на Мара Салватруча (МС13 – най-голямата банда в света, Салвадор), руски нео-нацисти, както и с български, бразилски, южноафрикански, новозеландски, британски, ямайски и др. банди. В другите си предавания се среща с терористи от различни държави, както и сомалийски, нигерийски и индонезийски пирати.
всички документални филми на Рос Кемп, торент
епизод на „Рос Кемп за бандите“ – за циганските банди в България, торент

Най-известните вземания на заложници част 2


Най-известните вземания на заложници

Част 1 :

Част 2:

  • Норд-Ост в Москва/Дубровка
  • Операция Ентебе

Виж също :

Модерен американски тероризъм част 1

Абу Джихад и израелския рейд в Тунис

Норд-Ост в Москва/Дубровка

На 23-ти Октомври в Дома на Културата в Москва близо 50 терористи влизат по време на мюзикала „Норд-Ост”, вземайки почти 900 души за заложници. Ръководителят на операцията е Мовсар Барайев, един от лидерите на ИПОН – Исламский полк особого назначения (Ислямски полк със специално предназначение, наричан още „Чеченския спецназ”). Операцията е организирана от чеченския главатар и ветеран от 5 конфликта Шамил Басаев, убит от руските спец. служби 4 години по-късно.
В театъра са се намирали близо 900 души, 75 от които чуждестранни граждани. Мовсар Барайев отправя предложение към руските власти да освободи чуждите граждани, тъй като няма искания към техните държави. Москва отказва, първата от много грешки в този инцидент.
Мовсар Бараев и другите терористи излизат със следното послание по руската телевизия :

М.Б. : Ние идваме тук, в столицата на Русия за да спрем войната или да умрем в името на Аллах. Кълна се в Аллах – ние желаем да умрем повече, отколкото да живеем.  Аллаху Акбар (Аллах е велик).
?? : Това за нас е сбъдната мечта. Това е дар Аллах.
?? : Искам да кажа на нашите врагове, че желаем смъртта, по пътя на Аллах.

Терористите държат заложниците 3 дена. На 4-тия (26-ти Октомври) руските сили за сигурност щурмуват театъра. Тук е и един от най-противоречивите моменти по време на щурма – руските спец. части пускат упойващ газ чрез вентилационната система. За броени минути всички в залата (терористите и заложниците) заспиват, но руските командоси влизат едва час по-късно. От тактическа гледна точка операцията е успешна – терористите не изстрелват нито един патрон, не детонират нито един експлозив и не убиват нито един заложник. Мистериозният газ, който е използван от спецназ обаче е причината за смъртта на почти 200 заложници. Не е съобщено на медиите какъв газ е използвано, дори и на посолствата в Москва.

След месеци изследвания редица западни и руски учени стигат до извода, че е използван непознат до този момент дериват на фентинил, сам по себе си със 100 пъти по-мощно действие от морфина. Използваният негов производен газ се предполага, че е около 1000 пъти по-мощен от морфина. До ден днешен руското правителство не е съобщило какъв точно газ е използван. На заложниците е оказана лекарска помощ със закъснение, поради слаба координация. Освен това лекарските екипи са разполагали със средства, предназначени конкретно за фентинил, а не незнайния негов дериват. Внезапното заспиване на заложниците (повечето от които са седяли на седалките в театъра) е причинило накланяне на главата им, прекъсващо дихателния път. Смъртта на много от жертвите е причинена именно от задушаване. Останалите жертви са умрели по-късно в болниците, тъй като руските власти не съобщават какъв е използвания газ и лекарите не са могли да предприемат адекватни мерки. Факта, че хората са били в плен в продължение на 3 дена и са били подложени на жажда и глад ги е направил по-уязвими.
Паралелно с държавното разследване, независима комисия започва свое. В нея участват руски политици, журналисти, както и известнияг Александър Литвиненко (бивш агент на КГБ и ФСБ) и разследващия журналист Анна Политковская. Според тях руските власти не само са знаели за атентата, а са били и огранизатори на атентата, като се спекулира, че Барайев (чието тяло не е намерено) е агент на ФСБ (Федеральная служба безопасности).
През 2006 година Анна Политковская е убита в асансьора на блока си с 4 изстрела, един от които в главата. Месец по-късно в Лондон Александър Литвиненко е отровен, като това се установява малко след срещата му с бивши агенти на КГБ. След 25 дена в болница той умира, като след смъртта му е установено, че е отровен с радиоактивния елемент полоний. Малко преди смъртта си той излиза с официално заявление :

Може и да успеете да ме заглушите, но тази тишина има цена. Показахте се като безскрупулността и варварщината си, в която ви обвиняват най-настървените ви противници. Показахте, че нямате никакво уважение към човешкия живот, свободата или цивилизованите ценности. Показахте, че сте недостойни за постта, който заемате, незаслужаващи доверието на цивилизовани мъже и жени. Може и да успеете да заглушите един човек, но тътенът на протестите от целия свят ще ехти в ушите Ви до края на живота Ви, г-н Путин. Дано Бог ви прости за стореното, не само на мен, а и на и Русия и нейния народ.

.

Операция Ентебе

На 27-ми Юни, 1976 терористи пленяват самолет на ЕърФранс, пътуващ от Тел Авив до Париж с междинна спирка в Атина. След излитане и все още в гръцкото въздушно пространство терористите изваждат оръжията си, скрити в консерви. Една от причините за липсата на бдителност у гръцките проверяващи е стачката на летищните работници в Атина. Още от 1968 година израелското разузнаване следи всеки полет, в който има израелски граждани и нередности са установени много преди да се разбере, че самолетът е похитен от терористи.
След като самолетът минава под техен контрол се насочват към Либия за презареждане, след което в Ентебе, Уганда.
Похитителите са 4 (или 5) – германските комунисти Габриеле Крьош-Тидеман и Вилфред Бьозе от терористичната групировка „Революционните ядра” и двама (или трима) палестинци от комунистическата НФОП (народен фронт за освобождение на Палестина), един от които е Фаиз Абдул Рахим Джабер. Обявяват, че самолетът е овладян от група „Че Гевара” и „Батальона на Газа”, които са част от НФОП.
На летище Ентебе те разделят заложниците на евреи и неевреи (без значение от гражданството им), но в Либия една бременна заложничка е пусната на свобода и отлита за Лондон. Френските граждански (от нееврейски произход) са освободени впоследствие от самото летище в Ентебе и редица международни разузнавателни служби веднага започват да ги разпитват. Изпратен е и екип от психолози от израелското разузнаване МОСАД, които чрез хипноза успяват да научат подробности за помощенията на терминала на летището Ентебе, къде има щори, на коя страна се въртят вратите и т.н.
От 1971 до 1979 година на власт в Уганда е президентът Иди Амин Дада, прочул се освен с геноцидът над собствения си народ  и с самопровъзгласяването си за „последния цар на Шотландия”. Като такъв Амин е изпратил писмо на английската кралица, гласящо

Бих желал да уредите посещението ми в Шотландия, Ирландия и Уелс, за да мога да се срещна с ръководителите на революционните движения, борещи срещу вашето империалистическо подтисничество.

Склонността му да храни крокодили с враговете си и канибалските ритуали също са стряскаща илюстрация за този човек. Описван от всички като мегаломан, Иди Амин решава, че това е неговия златен шанс да получи световна слава и поема ролята на преговарящ от името на НФОП (с чиято униформа се появява по държавната телевизия). Игрален филм за Иди Амин Дада, завършващ с операция Ентебе.

Пенсиониран армейски офицер и бивше военно аташе на Израел в Уганда е използвано от разузнаването – обаждал на Иди Амин по няколко пъти на ден, убеждавайки го, че играе голяма роля и че от изхода на тази ситуация зависят световните събития. Това е и една от причините президентът да заповядва на похитителите да удължат ултиматума си с три дена.
Още в първия ден на похищението, израелския държавен и военен елит обсъжда военната опция. Като основен проблем се посочва дистанцията между двете държави – около 4000 километра. Израелските пилоти не са обучени за подобни операции, което е и сред основните причини терористите да избират Уганда, а не някоя сравнително близка до Израел арабска държава. Исканията на похитителите са освобождаването на осъдени престъпници и атентатори от Израел, Германия, Франция и др. На летището са изпратени стотици утандийски войници.
Цялата израелска военна и разузнавателна машина се заема с операцията по осбождаването. Прието е да се направи въздушен десант в Ентебе, от който по суша да се пратят войски и да бъде превзето летището. Сапьори на МОСАД са изпратени в авиобаза на угандийските ВВС, където залагат експлозиви на 12 изтребителя (в различните източници се посочват между 11 и 30 МиГ-а). В Кения, с която Израел е в добри отношения, са изпратени агенти на МОСАД, които са в готовност да превземат временно летището, ако властите в Найроби им откажат правото да презаредят на тяхна територия (до което не се стига). На летището в Ентебе са изпратени и диверсионно-разузнавателни екипи, които събират допълнително информация и минират част от пътищата. За самия десант са подготвени 4 транспортни самолета, един санитарен самолет (летяща болница) и един самолет за радиоелектронна борба, боядисан като цивилен. Освен БТР-и и джипове, израелските командоси разполагат и с черен мерцедес, точно копие на президентския. Преди идването на Иди Амин Тел Авив и Кемпала имат добри отношения и голяма част от угандийските войници са обучени от израелски експерти.
Макар да изминават дни от похищението нито ООН, нито западноевропейските държави или САЩ не осъждат терористичния акт. Главния секретар на ООН (където най-голям блок формират про-съветските и мюсюлманските държави) не желае да предприеме никакви действия и не осъжда действията нито на Иди Амин, нито на НФОП. Главния равинат на Израел се обръща към Ватикана, но Папата отказва да се намеси. За което има и конкретна причина – макар да са смята за католическа държава от идването на Иди Амин започва период на насилствена ислямизация. След като пада от власт Иди Амин бяга в изгнание в Саудитска Арабия, която още през 70-те години е сред водещите държави в арабската икономическа инвазия на черна Африка.
Щурмът на летището е успешен – по време на престрелките загиват 3 заложника и са убити похитителите и част от угандийските войници. По всяка вероятност дошлите от Сомалия (където е била квартирата на НФОП) Уади Хадад и Илич Рамирез Санчес (Карлос Чакала) са избягали от Ентебе преди идването на израелските командоси. За тяхното присъствие потвърждават самите заложници и разузнавателните служби. От израелските военни загива само един – Йонатан Нетаняху, брат на сегашния премиер Бенямин „Биби” Нетаняху. И двата са служили като командири в елитното израелско подразделение Сайерет Маткал.
Операцията е давана за пример във всяко военно училище в света при изучаването

Израелските затвори и арабските „политически“ затворници


Няма затвор на света, който да е по-приятен от свободата. И никой нормален човек не би го предпочел. Но ако се направи класация за най-отвратителни затвори, израелските ще са на последно място. Често се говори за палестинските и други арабски „политически“ затворници в израелските затвори, които са третирани отвратително. Според много про-палестински активисти, както и според самите терористични групи израелските затвори са най-ужасното място на света. Но дали е така?

САМИР КУНТАР е арабин (друз) от Ливан, който през 1979 година (тогава е бил на 16 години) заедно с трима други въоръжени главорези от Палестинския Фронт за Освобождение влизат Израел. С лодка минават по море и слизат на брега на най-близкия град – Нахария (на около 7км от границата). Там те убиват един млад полицай (по думи на Кунтар той самият е изстрелял над 30 куршума в тялото му). Насочват се към първата жилищна сграда и отвличат 32-годишния Дани Харан и 4-годишната му дъщеря Еинат Харан. На плажа разстрелват Дани пред очите на дъщеря му. Веднага след това Самир Кунтар хвърля момиченцето на един камък и започва да блъска главата й в камъка с приклада на пушката си. Главата на момиченцето е премазана и тя умира на място.
Самир Кунтар е заловен от израелските власти и съден. Ако това се беше случило в САЩ, Русия, Франция, Англия или всяка друга държава този човек щеше да е осъден на смърт. Турските терористи от 80-те години в България са осъждани на смърт и екзекутирани. Но това е Израел и Самир Кунтар е осъден до живот. В затвора му бива разрешено да се ожени, в следствие на което държавата изплаща месечна издръжка на жена му (също осъдена за тероризъм). Самир Кунтар спира образованието си в Ливан на 14-годишна възраст, но се възползва от демократичните израелски закони и изкарва висше образование в затвора – Политология и Социология. Дипломата издава един от големите израелски университети, таксата плаща държавата. В затвора му е разрешено да гледа телевизия, да слуша радио, да чете вестници, да избира сам храната която яде и други. Така постъпва Израел с хладнокръвните убийци.
След сделка за размяна на затворници през 2008 година Самур Кунтар е пуснат в Ливан. Сирийският президент Башар ал-Асад го награждава с най-високият орден на държавата и го провъзгласява за герой. Лидерите на Хизбула го наричат „герой на съпротивата„, а Хамас публично му благодарят и го възхваляват. В цял Ливан настъпва еуфория, ливанците посрещат като национален герой човекът, гордеещ се, че е размазал черепа на 4-годишно момиченце. Фатах (уж по-умерената фракция) го обявява за „героичен борец за правда и свобода„. По официалната палестинска телевизия (ръководена от Фатах) пускат величаещи клипове и учат децата, че именно такива хора са нужни „за да се заличи гнусната ционистка държава от лицето на земята„, а лидерите наричат това „героично убийство на евреи„. В официално интервю Кунтар заявява, че „е добре да се заличи заразата наречена Израел от лицето на земята„. Казва още „Инша’ала (ако Аалах повели) ще получа шанс да убия още израелци„. Самир Кунтар – герой на „палестинската кауза“, Ливан и целия арабски свят, „политически“ затворник и мъченик. Когато еврейския-терорист Барух Голдщайн уби невинни араби израелските политици, журналисти, писатели и изобщо цялото общество го нарече „урод, който не е трябвало да се ражда“, „срам за евреите и юдаизма“ и „извратен дегенарат“. Гробът му беше минат от израелски булдозер, а съмишлениците му набързо вкарани в затвора. За такива хора в Дамаск, Бейрут, Газа и Рамала се организират банкети и биват натрапвани на малките деца като пример за подражание.

В израелските затвори в Западния Бряг има както араби, така и евреи. В тях затворниците сами избират менюто си, имат правото да изкарат университетска диплома, гледат телевизия и четат вестници. В историята на Израел има един осъден на смърт затворник – Адолф Айхман. За сметка на това екзекуциите са често срещана практика в палестинските затвори, където осъдени на смърт за убийство лежат до осъдени на смърт за продажба на имот на евреин. За кражба се реже дясната ръка, алкохолът в Газа е забранен, а магазините, които са се престрашили да го продават за запалени и разбити от Хамас. Ако си палестински обирждия, изнасилвач, любител на бира, терорист, човек с частен имот или убиец е по-добре да на си в палестински затвор, а в израелски – там няма никой да ти реже ръцете или да те разстрелва на площада. Ще учиш политология и ще избираш вечеря от дълго меню.

В израелските затвори осъдените и пазачите почти няма досег, въведана е вътрешно-затворническа автономия по ред причини. Интересни снимки от „лошите“ израелски затвори за убийци, крадци и изнасилвачи :

Покушението на Мабхух и реакцията на ХАМАС


Това е продължение на статията Покушението над Махмуд ал-Мабхух, с оглед новите развития по случая. За повече информация за първоначалните данни вижте в нея.
След самото покушение шефът на дубайската полицияДафи Кхалфан Тамим, поиска международна заповед за ареста на Меир Даган, директора на израелското разузнаване Мосад и израелския министър-председател Бенямин Нетаняу. С 99% процента сигурност той изяви убеждението си, че именно израелските служби са отговорни за атентата в своето обръщение към медиите. Интересно е, че целия свят, всеки вестник и всяка телевизия гръмнаха по този случай и дигнаха врява до Бога. За сметка на това същият този свят и тези медии остана почти неинформиран за поръчковото убийство на Сулим Бекмирзаевич Ямадаев, чеченски терорист, борил се до 1999 година за чеченската кауза и република Ичкерия срещу руснаците. През 1999 година обаче сменя позицията си и оглавява Специален Батальон Изток, част от руското военно разузнаване (ГРУ). Ямадаев води и батальон в Южна Осетия по време на войната през 2008 година, като батальони взима сериозно участие и затвърждава репутацията си на свирепа бойна машина. Но Сулим е яростен противни на Рамзан Кадиров, бивш муджахидин срещу Русия, настоящем московска кукла на конци, гангстер от световно равнище, известен с жестокостта си. Същият поръчва и убийството на Ямадаев в Дубай на 29 Март, 2009 година. Убит е в подземния паркинг на хотела си, до трупа е очевидно нарочно оставен златен пистолет, познат като отличителния знак на Кадиров и неговите главорези. Дубайската полиция нарежда да се издаде заповед за арестуването на Адам Делимкаханов, депутат в руския парламент и един от лидерите на чеченската автономия (заместник-премиер). За убийството далеч не се отдели особено внимание от страна на световните медии, не се промениха отношенията между Русия и ОАЕ, нито Кадиров, нито Делимкаханов понесоха някакви последствия, освен че не могат вече да ходят по скъпите хотели на Дубай. Реално външния ефект е нулев, а чеченските ганстери затвърждават строгия си контрол. За сметка на това стане ли дума за Израел, не дай си Боже и за Мосад, всяка една медия настръхва и започва да бълва „секретна“ информация. Дубайският полицейски шеф не изпусна и възможността да издои до безкрайност историята, стигащ даже до безумия, твърдеейки, че Израел праща 30 професионални убийци за покушението на един неохраняван арабски главатар. Може би тези дни г-н Тамим ще разкрие, че е имало въздушен десант на израелските сили и над 3000 командоси реално са били пратени, всичко е въпрос на неговото желание. Като ефект от това покушение Дубай забрани на израелски граждани и изобщо евреи, без значение от коя държава са, да влизат на територията на ОАЕ. Крехките отношения бяха оптегнати до неузнаваемост. А от международната общност се изсипа огромна критика към Израел, Биби Нетаняу и Даган – най-вече от Великобритания и Ейре, тъй като се предполага, че фалшиви ирландси и британски паспорти за използвани за покушението. ХАМАС първоначално заявиха със завидна сигурност, че именно израелските служби са отговорни за атентата. Преди дни обаче се случи нещо интересно. Висш ръководител на ХАМАС заяви, че движението държи отговорни разузнавателните агенции на Йордания и Египет за покушението на Мабхух, а не Израел и съответно Мосад. Това беше съобщено от хамасовския вестник ал-Кудс ал-Араби преди два дена.
Махмуд Насър, член на хамасовското политбюро, съобщава за вестника, че именно Аман и Кайро са поръчали убийството на Мабхух.  Съобщава, че от ХАМАС имат информация, че техният загинал брат е бил следен от съответните служби в продължение на месеци.
Самият Мабхух едва ли ще липсва на много хора в Близкия Изток – той е ръководил Бригадите на ал-Касам, военното крило на терористичната организация ХАМАС, освен това е бил и връзката между Иран и Газа. Организирал е прехвърлянето на арабски бойци от Газа в Иран за специални обучителни лагери, както и транспорта на ракети и експлозиви в самата ивица Газа. Преди години убива двама пленени израелски войника – Ави Саспортас и Илан Саадон (бележка – в Израел е издадена само едно смъртна присъда преди 48 години за Адолф Айхман). В паметта на много хора остава образът на Махмуд Мабхух, танцуваш и ликуващ върху труповете на войниците. Във всеки случай иранските му връзки му навличат гнева на Египет и Йордания, което важи и изобщо за цялата организация.
С оглед тези развития е интересно дали шефът на дубайската полиция ще поиска заповеди за ареста на ръководителите на Египет и Йордания и съответно разузнавателните им служби. Ако използва същата логика е логично и да затвори границите си за египетски и йордански граждани, както и европейски граждани със такова потекло. Това би бил еквивалентият отговор. Но като че ли светът губи интерес когато се окаже, че няма замесени евреи или израелци. Поне това излиза от развитието на събитията. Eдва ли също британското и ирландското правителство ще бъдат толкова твърди към двете арабски държави. Очевидно е, че същуствува явен двоен стандарт.

Допълнителни статии
http://www.haaretz.com/hasen/spages/1153316.html
http://www.slate.com/id/2245620/
http://blogs.telegraph.co.uk/news/douglasmurray/100026470/who-cares-who-killed-the-hamas-commander/