Война или улична престъпност


В медиите днес ежедневно се съобщава за смъртни случаи в т.нар. горещи точки на планетата. Вниманието, което се отделя на различните военни конфликти е непропорционално голямо на социалното им измерение. Всеки човешки живот е безценен, но дали войните са най-големия масов убиец в 21-ви век? Всеки ден десетки умират по улиците на Йемен и Сирия, но в Бразилия, Ямайка и Салвадор уличната престъпност отнема живота на стотици ежедневно.

ДЕФИНИЦИЯ

Когато се говори за войните във Виетнам, Ирак и Либия се диференцира между „конвенционални”, „неконвенционални” и „асиметрични” военни действия. Под конвенционална война се разбира конфликт между две редовни армии, на две държави, изправящи се една срещу друга с всичките си войници, танкове и самолети. При асиметричните (неравнопоставени) воении действия една редовна армия се изправя срещу терористи и партизани. Асиметричните военни действия са един от двата типа неконвенционални войни, като вторият е между две или повече паравоенни формирования. Причините и поводите за всяка война са различни – геопотилитечески интереси, сигурност, идеологически причини и др. Ако всички тях сложим под общия знаменател „обикновени войни”, то по-лесно ще ги разграничим от уличните, криминални сблъсъци между враждуващи банди, картели и кланове. Икономическият и битов резултат от общата престъпност трудно може да бъде измерен, но най-явния показател, който е и основно средство за сравнение между обикновените и уличните войни са убийствата. В световната статистика е въведена величината брой убийства за година на 100,000 души от населението, или степен/ниво на убийства (от английски murder rate). Ако в държава с население 5млн. души бъдат извършени 250 убийства за една година, то степента на убийства ще бъде 250х100,000/5,000,000=5 – 5 от всеки 100,000 жители са били убити. Естествено, има известно разминаване между различните източници; важи и за България (виж по-долу).

БЪЛГАРИЯ

България е страна със сравнително висока престъпност – криминалният фактор не само ощетява държавата с милиарди всяка година, но задушава икономиката и спира развитието на страната. В модерния български фолклор се е появила поговорката „всяка държава си има мафия, но в България мафията си има държава”. Но докато престъпниците, носещи вратовръзки и движещи се с Мерцедеси са ежедневен пробелм за българската администрация, полиция и т.н., то убийствата в България са сравнително рядко срещано явление. През 2007 година в България според различните формални и неформални източници нивото е било между 2.2 и 3.4 на всеки 100,000. За сравнение в САЩ през 2008 е 5.4 по данни на Федералното бюро за разследване (ФБР). Това е и най-големия брой убийства към глава от населението в развитите страни.
Основните източници на информация за убийствата в страната са МВР и НСИ (Национален статистически институт), като в първия случай анализа на данните не бива обявен публично. Своята статистика НСИ изготвя на база смъртните актове от всяка една община, поради което се получават значителни разминавания с официалните полицейски данни, за които често се спекулира, че прикриват част от истината.

Преобладаващите причини за убийства са различни за всяка държава. В България мнозинството от убийствата са в следствие на битови разправи, в Ирак най-честата причина са терористични атаки, в Салвадор – сблъсъци между враждуващи банди, в Северна Корея пък са в резултат на държавния апарат.

ЕВРОПА

Статистика за настоящи, кандидат и потенциални членки на ЕС, както и Швейцария, Лихтенщайн, Исландия и Норвегия – брой убити на 100,000 души :

* Северна Ирландия (част от Обединеното Кралство); **включва Уелс, но не и Шотландия и Ирландия; ***Княжество Лихтенщайн; ****Велико Херцогство Люксембург.

Според тази класация, данните за която са взети от EuroStat (без Латвия, която иначе би трябвало да бъде на второ място), България се нарежда на 7-мо/8-мо място в Европа, но за статистиката са отчетени официално обявените от МВР данни. Според по-високите независими и неофициалнr оценки България задминава Финландия и Черна Гора.
Редно е да се спомене, че пикът в българската престъпност или поне в извършените убийства е отминал, за повече информация виж Тенденции на престъпността в България 2000-2005 г. След 1989 започва ръст на годиншия брой извършени убийства, стигащ връх през 1994 – 492 убийства или близо 6 на 100,000 души. Оттогава насам годишния брой спада, като днес нивото на убийства в страна е сходно с това от края на комунистическата ера.

 Данни за смъртните случаи в Ирак, за повече информация виж Статистика за жертвите в Ирак и анализ на кюрдския и шиитски сепаратизъм :
.

Сравнение между броя убийства за 100,000 души от 1990 до 2009 за Русия, България, САЩ, Великобритания, Ямайка, Салвадор и Колумбия :
.

САЩ

САЩ традиционно имат висока престъпност и голям брой убийства (статистика за САЩ 20-ти век

. Още от самото си създаване, до епохата на Дивия Запад, гангстерските войни през 30-те и уличните войни от 80-те насам, Америка винаги е имала славата на една от най-размирните държави в развития свят. САЩ са също така и на първо място в света по брой оръжия в граждански ръце (и като брой, и отнесено към населението), както и по брой затворници (също като брой и отнесено към населението). Разликите между убийствата на глава от населението за отделните щати и градове обаче са далеч по-големи от средното отклонение в стойностите в България, Великобритания, Германия, Русия. Докато средното ниво за Америка е 5.4 на 100,000, то в някои градове това е далеч по-високо :

ОГНЕСТРЕЛНИ ОРЪЖИЯ В БЪЛГАРИЯ

Като наследство от комунистическата ера, в България законите за притежание на оръжие са изключително стриктни – едва 255,000 българи (от 7,5 милиона) имат разрешително за оръжие, като общия брой притежавани оръжия е 330,000 по данни на МВР. 126,000 са регистрираните ловци в страната. Общо 138,000 български граждани имат разрешително за КНО (късо нарезно оръжие – пистолет или револвер) с цел самоотбрана. От тях пък 75,000 са бивши военни или полицаи. Което означава, че от обикновените български граждани, неслужили в полицията и армията едва 63,000 души имат право да носят пистолет със себе си за самоотбрана. Ако вземем общия брой (регистрирани, легални) оръжия в страната – 330,000, се получава, че на всеки 100 българи се падат 4.4 единици оръжие. В тази статистика не влиза обаче огромния брой незаконни оръжия в страната, с които се извършват голяма част от престъпленията. Стриктните закони за притежание на оръжие въздействат единствено върху редовите граждани, които спазват закона, докато за криминалния контингет гласуваните закони не са от особено значение. Ако законите за притежание в България се променят това не би оказало особено въздейства върху броя нелегални оръжия (огромна част от които са притежавани от престъпници). За повече информация виж Последици от разпространението на огнестрелни оръжия сред населението.

ОРЪЖИЯ=УБИЙСТВА?

У нас, а и по цял свят е разпространен митът, че високата престъпност и големия брой убийства са пряк резултат от наличието на огнестрелни оръжия и законите за притежанието им. Поддръжниците на тази теза често посочват САЩ – сред богатите страни тя е с най-голям брой убийства на всеки 100,000 души, а американската нация е най-силно въоръжената на земята. По притежание на оръжия Америка се нарежда на първо място като брой и брой на глава от населението. Докато за всеки 100 българи има 4.4 оръжия, то за същия брой американци американци има 89.3 единици. Изключвайки армиите, в САЩ се намира всяко трето оръжие в света. Привържениците на стриктните закони посочват това като причината за високата престъпност и големия брой убийства в страната на неограничените възможности. Но бърз поглед на статистика опровергава тази теза :

Изводът е, че не бива да се търси математическа зависимост между тези величини. Престъпността се влияе от редица фактори – социална история, манталитет, безработица, отглеждане на наркотици и др. Сегрегацията на расови и етнически малцинства, дори и да не е на законова основа, е предпоставка за престъпност и насилие. Докато в България културата на уличните банди е почти чужда, то в страни като САЩ, Салвадор, Бразилия, Колумбия, Ямайка, ЮАР, Белиз и др. е дълбоко вкоренена в манталитета на голяма част от населението.

СВЕТОВНА СТАТИСТИКА

Световна статистика за брой извършени убийства на всеки 100,000 граждани. Бележка – данните са от различни източници и е възможно известно отклонение.

РОС КЕМП ЗА БАНДИТЕ

Рос Кемп е британски журналист, направил документални филми за войната в Афганистан, сомалийските, индонезийските и нигерийските пирати, както и различните улични банди по света. Водещият се среща с членове на американските негърси банди Крипс и Блъдс, членове на Арийското братство, Мексиканската Мафия (име на банда в американските затвори), членове на паравоенните формирования в Колумбия, членове на Мара Салватруча (МС13 – най-голямата банда в света, Салвадор), руски нео-нацисти, както и с български, бразилски, южноафрикански, новозеландски, британски, ямайски и др. банди. В другите си предавания се среща с терористи от различни държави, както и сомалийски, нигерийски и индонезийски пирати.
всички документални филми на Рос Кемп, торент
епизод на „Рос Кемп за бандите“ – за циганските банди в България, торент

Докладът „Голдстоун” понася още един удар


След последната широкомащабна операция на Израелските отбранителни сили (ИОС) в ивицата Газа през 2008-2009, ООН издаде доклад за военните действия на двете страни, получил гражданственост като доклада „Голдстоун” (южноафриканския съдия Ричард Голдстоун бе ръководителят на мисията). Изводите от доклада са наистина поразителни – огромен брой цивилни жертви, военни престъпления от двете страни и др. Но още от самото си начало доклада беше критикуван от редица организации. Преди няколко дена (Петък, 1-ви Април, 2011) и самият Ричард Голдстоун се отрече от собствения си доклад в открито писмо до Вашингтон Поуст. „Ако знаех тогава това, което знам днес, докладът „Голдстоун” щеше да бъде различен документ”, заявява южноафриканския съдия. Но защо?

Докладът „Голдстоун” е публикуван близо 9 месеца след края на 3-седмичната война и се състои в 452 страници, в които детайлно е описана работата на малкия екип на ООН. Сред основните критики към доклада могат да се посочат повърхностността му, едностранчивостта му, факта, че е изграден на съмнителни или противоречащи мнения/интервюта или информация, предоставена от Хамас (примерно – жертвите от войната).

МЕТОДОЛОГИЯ

От 37-ма до 45-та страница от доклада (параграфи 151 до 175) е описана подробно методологията, с която екипът на ООН събира информация. Именно тук са основните недостатъци – в параграф 159 от доклада са посочени някои от източниците :
a) доклади на палестински, израелски и международни организации, медийни репортажи, информация от неправителствени организации, както и написаното от аналитици и академици по отношение на конфликта
b) 188 индивидуални интервюта с жители на Газа
j) публични изслушвания в ивицата Газа на пострадали или свидетели (своеобразни беседи)

Това са някои от източниците на мисията, не всичките, но именно те оформят фактологическото ядро на доклада. Това, което Р. Голдстоун пропуска е, че малката ивица е дом на 1.5 милиона души, които от 2007 са под тоталния контрол на ислямистката групировка Хамас. Две години след едностранното, безусловно и пълно изтегляне на Израел от ивицата и една година след демократичните избори в Палестина, които довеждат до гражданска война между Фатах и Хамас, ислямистката организация започва наречения от някой „процес на бавно талибанизиране“. Подчинените на Исмаил Хания отстраняват всякаква съпротива и въвеждат закони като рязане на ръце на крадци, забрана за публичен разврат (което включва всичко от рекламиране на сутиени в магазини за дамско бельо до плуване на момчета и момичета в един и същи басейн едновременно), на жените е забранено да танцуват, да плуват без хиджаб (покривало за лицето) и т.н. И е напълно разбираемо, че в тази ситуация палестинците, хора като всички останали, не биха имали смелостта да изказват свободно мнението си. В територия под тоталитарна власт, без никакви свободи, е повече от нелогично да приемем като валидни публичните показания на десетки хора, контролирани от органите на Хамас. Еквивалентно можем да разгледаме севернокорейско изследване на севернокорейското отношение към Ким Ир-Сен и Ким Чен-Ир. Индивидуалните интервюта също подлежат на съмнение, поради естеството на Хамас, но парадоксално са ядрото на доклада (заедно с публичните беседи). Още по-парадоксално е, че дори в самия доклад се опровергава тяхната достоверност :

Параграф 440 :
…..Мисията отбелязва, че интервюираните в Газа показват нежелание да говорят за присъствието, поведението или бойните действия на въоръжените палестински групировки. Каквато и да е причината за това им нежелание, мисията не изключва то да е произтича от страх от отмъщение (бел.прев. репресивни/наказателни мерки)…

ЖИВ ЩИТ ОТ ЦИВИЛНИ ГРАЖДАНИ И ОБЕКТИ

Когато се разследва даден конфликт е абсолютно необходимо да се вземе под внимание естеството на сраженията. В случая става дума за партизанска война или т.нар. асиметрични военни действия. От едната страна на войната е редовна армия, която се подчинява на стандартната армейска йерархия и доктрина. Отдругата страна е Хамас – терористична/партизанска групировка, която не притежава и теоретичната способност да победи редовната армия в директни сражения. Оттам и методите и тактическите й цели са различни, а оттам и определението „асиметричен конфликт”. И в двата случая въоръжените сили са инструмент на властта. Повече жертви от палестинска и израелска страна допринасят за политическото и идеологическо развитие на Хамас. За израелското правителство повече палестински жертви означават повече проблеми отвън, а повече израелски жертви – повече проблеми отвътре.

Един от интересните примери, които доказват, че физическата граница между гражданските и военните обекти в Газа е изкривена е инцидента в дома Ахмед Хамуда през 2007 година. В Бейт Ханун, Газа на 12-ти Юни се срутва сградата, собственост на Ахмед Хамуда, като обяснението на властите е….”строителен инцидент”. Експлозивите в сградата са били очевидно достатъчно за да я срутят до основи.

Използването на цивилни сгради за военни нужди не е нищо ново, нито е изолиран случай. Хамад Фараж Абд Раббо Салах е член на Фатах, пленен от ИОС на 9-ти Януари, 2009. По неговите показания в джамията Салах ал-Дин в Джебалия, Газа, е имало толкова оръжия, че хората са спрели да се молят в нея, от страх да не се взриви.
Субхи Мажид Атар е член на военното крило на Хамас. По време на разпит казва, че военното му обучение е включвало и стрелба с ракети и РПГ. „Уроците” са преподавани в джамията Билал бин Рабах в ал-Ататра, Газа.

Мухамад Имад ал-Дин ал-Рахман Амси, също член на военното крило на Хамас е зъдържан от израелските власти по време на самата операция. По негови сведения на „войниците” на Хамас е наредено изрично да стрелят от джамии и училища, което видеозаписите потвърждават. Членовете на Хамас, казва още Амси, предполагат, че причината за тази заповед е, че Израел няма да стреля по подобни обекти (също потвърдено от видео записите, макар да има и инциденти).
На снимки, публикувани от самите Хамас в интернет ясно се вижда как активисти на ислямисткото движение изработват самоделни ракети, бомби и т.нар. ИЕД (improvised explosive device, импровизирани експлозивни устройства – най-вече крайпътни мини) в цивилни сгради (снимка 1, снимка 2, снимани в месеците преди „Излято Олово”).

Изстрелването на мини и ракети от жилищни райони и в непосредствена близост до семейни къщи, училища, джамии и пр. е добре документиран факт :
снимки
Народните комитети за съпротива изстрелват ракети от гъстонаселен район в Газаq 27-ми Февруари, 2008
Движението „Палестински Ислямски Джихад” изстрелва ракети на метри от жилищни сгради
Хамас стрелят с минохвъргачка до жилищна сграда
ВИДЕО 13-ти Януари, 2009 – джамия, пълна с оръжия на Хамас е ударена от ИОС

ВИДЕОулиците на Газа биват покрити с плат, за да маскират движението на терористите
..

Използване на цивилни за жив щит, предупредителен изстрел от израелските ВВС :
1-ви ден от войната, Газа ВИДЕО
2-ри ден от войната, Зейтун, Газа ВИДЕО
18-ти Януари, 2009 – след като примирието е обявено от Израел, терористи от ивицата изстрелват ракети от плащадка, намираща се непосредствено между две училищни сградиВИДЕО
8-ми Януари, 2009 – бойци от Хамас изстрелват ракета от двора на училище ВИДЕО
13-ти Януари, 2009 – терористи залагат бомби и мини до голямо училище в квартал Сабра, Газа. ВИДЕО
17-ти Януари, 2009 – ракета е изстреляна от площадка до училище в квартал Джебалия, Газа и ударена едва след това ВИДЕО
31-ви Октомври, 2007 – терористи изстрелват мини по Израел от двора на училище на ООН в Бейт Хануун, след което влизат в училището ВИДЕО
..

6-ти Януари, 2009 – терорист изстрелва ракета от покрива на сграда и използва деца като жив щит, за да избяга (да се защити от ответен израелски удар) ВИДЕО

..

Тактиката да се използват човешки щитове не е нито нова, нито ръководството на Хамас се опитва да скрие това. Напротив :

…докато Израел заплашва да бомбардира къщи (с намиращи се в тях бойци), стотици и хиляди палестинци излязоха посред нощ и се качиха на покривите на сградите, които Израел заплашваше да бомбардира…

Исмаил Хания, лидер на Хамас пред ал-Джазира, 29-ти Февруари, 2008

Фатхи Хамад, тогава член на законодателния съвет и бъдещ министър на вътрешните работи в режима на Хамас в Газа заявява на 29-ти Февруари, 2008 пред ал-Акса ТВ, официалната телевизия на ислямистката групировка :

…Но те не знаят, че палестинския народ е намерил метод за търсене на смъртта. За палестинците смъртта се е превърнала в индустрия, в която се развиват жените, също и всички хора на тази земя – възрастните се развиват, муджахидините се развиват и децата се развиват. И съответно те създадоха човешки щит от жени, деца, възрастни и муджахидини за да предизвикат ционистките бомбардировки, казвайки на ционисткия враг „Ние желаем смъртта така, както вие желаете живота”.

Използването на човешки щитове не е похват, открит по време на тази война. На 1-ви Март, 2007, група цивилни застават на покрива на къщата на терориста Абу ал-Хатал. Показано по официалната за Хамас ал-Акса ТВ със субтитри :
”Окупацията заплашва да бомбардира къщата….и цивилните отиват да заплашат(да се опълчат на) нея”

На 22-ри Януари, 2009 година палестинецът Магах ал-Рахман заявява, че активисти на Хамас често са принуждавали шофьорите на линейки да им дават униформи, както и да ги превозват.
На 26-ти Януари палестинският шофьор на линейка Мухамад Шритех от Газа заявява, че по време на Излято Олово е можел „да координира действията си с израелците преди да кача пациенти….за да не стрелят по нас”. Казва също, че непосредствена заплаха идва от Хамас, които могат „да примамят линейките в сърцето на битката за да транспортират бойци до безопасност….”. Параграфи 110-125 от доклада на ITIC се описва по-подробно употребата на линейки от Хамас, както и употребата на маскирани като лекарства и витамини гранати.

ВИДЕОизраелски войници откриват оръжия и експлозиви в джамия в Газа, 13-ти Януари, 2009
..

Всеки човек, дори без особени познания по военно дело, би си изградил адекватна представа за войната от наличния материал (една малка част от който присъства в тази статия). Проблемите възникват когато хора без нужните познания (или обективност) налагат своите виждания, които след това биват повтаряни от всички световни медии стотици и хиляди пъти. Рано или късно всяка лъжа се превръща в истина. Но редно ли е дори признати академици да дават доклада „Голдстоун“ като доказателство за каквото и да е, без дори да си направят труда да проверят написаното? Щом авторът на доклада отрича достоверността му, то какво остава за всички нас?

СТАТИСТИКА ЗА ЖЕРТВИТЕ

Макар докладът „Голдстоун” да е документ на ООН, мисията не си поставя за цел да направи собствено проучване за броя жертви. Цитирани са данните от различни палестински неправителствени организации, както и Б’Тселем – съответно 1417 според Палестинския център за човешки права, 1409 според ал-Мезан, 1,444 според ал-Тауихия, 1,387 според Б’Тселем. Това, което се изпуска обаче е факта, че всички тези доклади, на всички тези организации имат за първоизточник публикуваните от Хамас данни/списъци.
Според израелските данни убитите през войната 1166. Но докато повечето палестински и про-палестински организации третират полицаите в Газа като цивилни жертви, в израелската статистика те са записани като „вражески войници”. Докладът „Голдстоун” отново пренебрегва естеството на Хамас и сливането на полицейските и военните структури (за повече информация виж част 3 от доклада най-долу).
От 1166 загинали 377 са членове на бригадите на Касам, а 232 са от полицейските и други паравоенни формирования на Хамас. Освен тях са убити и 100 бойци на други групировки (най-вече Движението за Ислямски Джихад в Палестина), което прави общия брой на умрелите вражески бойци – 709. 295 са загиналите цивилни според данните на ИОС, а идентичността на 162 от загиналите не е известна. От жертвите, чиято идентичност е известна 29% са цивилни, а 71% – военни жертви.

За подробен анализ на доклада Голдстоун, както и информация за войната в Газа 2008-2009, Хамас, Движението за Ислямски Джихад в Палестина и военните им похвати вижте :
Hamas and the terrorist threat from the Gaza strip  : the main findings of the Goldstone report  versus the factual findings“ издаден от Информационния център по тероризъм и разузнаване „Меир Амит“, основен източник за тази статия.

Виж също :
Пропагандата в Израелско-арабският конфликт част 1

„Пътят до Дженин“документален филм
„Паливуд – според палестински източници“ – документален филм

.
.

Либийския фронт – противоречиви сигнали



Вече измина повече от седмица, откакто бунтовниците в Либия бяха подкрепени от международната общественост – първоначално от ООН, Франция, Великобритания и САЩ, а впоследствие от още 10 държави. След като плениха ключовия град Адждабия, в близките дни бунтовниците установиха контрол и над Брега, Бин Джалад и Рас Лануф – стратегически важни градове по източната крайбрежна ивица на Либия. Говорител на Либийският национален съвет (ЛНС – преходното правителство в източната част на африканската държава) съобщи, че до една седмица ще са в състояние да изнасят по 100,000 барела петрол на ден (за повече информация виж Либия и Запада – а сега накъде?). Но има много въпроси, чиито отговори остават загадка.

КОЙ РЪКОВОДИ?

Резолюция 1973 на Съвета за сигурност на ООН опълномощи западните държави не само да наложат забрана за полети на Кадафи, но и да извършват удари по стратегически цели, с цел „да се предпазят цивилните граждани”. Масирани въздушни и ракетни удари се осъществяват от 9 дена от френските, британските и американските военни. За повече информация – данни на БиБиСи за използваната от различните държави военна техника в конфликта в Либия.
След дълги преговори преди няколко дена НАТО (организация с лошо име в арабския и мюсюлманския свят) пое контрола под т.нар. no-fly zone (зона, забранена за полети) и налагането на оръжейно ембарго. Но ударите по наземни цели в Либия се осъществяват от САЩ, Франция и Великобритания, независимо от НАТО. Това напомня на т.нар. „афганистански модел” – една мисия (ИСАФ) отговаря за мироопазващите операции в родината на опиума, а друга (част от операция „Продължителна Свобода”) за активните военни действия срещу талибаните. За Вашингтон НАТО означава повече отговорност за европейците, а в европейските очи НАТО е инструмент на Америка. В Афганистан решението беше намерено като Барак Обама увеличи щатския контигент в страната и обедини двете мисии под една шапка. С което намаляха не само логистичните трудности, но и вътрешнокоалиционните противоречия, ала „европейските страхливци с/у американските каубои”.

НОВ ПОДХОД

Коалиционните удари успешно отслабиха силите на Кадафи, разрушавайки огромен брой военна техника, ПВО системи, комуникационни възли и др. Ако ден преди началото на тази кампания либийските бунтовници бяха притиснати в ъгъл, без да имат пълен контрол над нито един голям град, то днес пленяват стратегически обекти със завидна скорост. Но въпреки това крайният успех не е гарантиран – все по-често се говори за разширяване на помощта към бунтовниците. Според различни източници във високите етажи на властта се обсъжда идеята либийските революционери да бъдат подкрепени с оръжие, а защо не и обучаващ персонал. От една страна това би наклонило везните в ущърб на Кадафи, без да се налага западни войски да окупират и един сантиметър от либийската земя (резолюцията на ООН разрешава изпращането на инструктори, дори командоси за рейдове над дадени обекти, тъй като това са краткотрайни действия, нецелящи военна окупация). Също така би осигурило на западните държави и САЩ добри дипломатически позиции в едно следващо правителство.
В противен случай един от възможните изходи е иракският – през 90-те години 2/3 от територията на Ирак влиза в забранената от САЩ и партньорите им за летене зона, докато Саддам успешно се справя с три самостоятелни въстания (неподкрепени от Запада) – на шиитите, кюрдите и вътрешноармейския бунт и запазва властта още 12 години. Макар активни военни действия срещу иракската армия да са извършвани само до изтеглянето й от Кувейт, двете войни в Ирак показват, че единствения гарантиращ успех модел е сухопътната операция.
В Либия подобна намеса все още не е наложителна. И едва ли има много желаещи във Вашингтон, Париж и Лондон (задават се избори), които искат да видят кракът на НАТО да стъпи в още една арабска, мюсюлманска страна. Но докато паралелните операции за забрана на полети над иракски Кюрдистан и южен Ирак са се ограничавали до въздушното пространство, в Либия сме свидетели на сериозни удари по военната машина на Кадафи. Оръжейна и инструкторска помощ вероятно биха били последната капка.
Но това крие и своите негативи. В момента е в сила оръжейно ембарго, забраняващо доставки на която и да е от двете страни. ООН едва ли би приела великите сили да въоръжават до зъби едната страна в гражданска война. Не е ясно и тези оръжия при кого биха отишли – макар самите бунтовници да наричат това борба за демокрация, Либия е държава без абсолютно никакъв демократичен опит. Не е изключено при евентуални оръжейни пратки да се получи ефекта на бумеранга, познат на Вашингтон от Афганистан. През 80-те години чрез операция „Циклон” на ЦРУ е изпратено огромно количество военна техника на афганските муджахидини (от арабски – свещенни войни, войни на Джихад), борещите срещу войските на СССР, като голям спонсор е била също и Саудитска Арабия. След края на войната обаче част от тези обучени от ЦРУ муджахидини образуват ядрото на ал-Кайда.
В най-добрия сценарий – Кадафи бива победен, кой ще дойде на власт? Либийски вариант на бен Ладен или мулла Мохамед Омар? Нов Кадафи (сред бунтовниците има много високопоставени лица от режима)? Други ислямисти или Мюсюлманското братство? Дали Либия ще остане една държава или ще се разцепи по етническите и племенните си граници като Югославия в последните 20 години?

КАДАФИ

Безспортно няма по-брутален тиранин в арабския свят от Муамар Кадафи. Дори Башар ал Асад в Сирия и екс-президента на Египет Хосни Мубарак изглеждат като либерални демократи в сравнение с него. През 42-те години на власт той е станал известен с отвличанията и терористичните атаки, които нарежда (виж повече Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986). Бруталността му е разярила либийският народ, който по време на превърналите си в гражданска война протести изпадна в крайности – незнаен брой чернокожи работници бяха убити, под подозрение, че са наети от Кадафи главорези. В първите дни труповете на двама африканци бяха завързани за бял джип Тойота в центъра на града. Скандиранията „Аллах у акбар” (Аллах е велик) бяха заглушавани единствено от изстрелите на АК-47. Същите тези хора, които са и живяли 42 под диктатура, може и да не оставят оръжията си след падането на Кадафи. Междуетническите, междуплеменните, религиозните и политическите вражди днес са на втори план, засенчени от общия враг в лицето на омразния тиранин. Но какво ще стане когато той изчезне? През последните десетилетия има много необнадеждаващи примери – Сомалия след падането на Сиад Баре през 1991 се разпада на три отделни територии, Афганистан след изтеглянето на войските на СССР през 1989 влиза в състояние на гражданска (религиозна и етническа) война, като не е спряла до ден днешен. Сходна съдба е отредена и на Ирак след падането на Саддам Хюсеин през 2003 – 120,000 души загиват, най-вече от терористични атентати в религиозната война между шиити и сунити, а етническите кюрдски райони на север са практически независими от централната власт.
За един ден през 1996 година Кадафи нарежда да бъдат убити 1270 политически затворници. Докато египетските протести бяха посрещани с полицейска бруталност, либийските бяха посрещани с въздушни бомбардировки. Муамар Кадафи е показал, че е готов на всичко за да задържи властта си. Не е изключено да изтъргува военна загуба за политечска победа. От Вашингтон изрично подчертаха, че самият Кадафи не е военна цел, а от Париж идват ясни послания и условия, които диктаторът трябва да изпълни ако иска да остане на трона си. Какъв ще е изхода – остава да видим.

Вижте още :
Колекция от снимки от конфликта в Либия на Ню Йорк Таймс
Статии за Либия в сайта на Ню Йорк Таймс
Статии за Либия в сайта на The Economist
Статии за Либия в сайта на Foreign Policy

..

Либия и Запада – а сега накъде?


ПРЕДИСТОРИЯ

На 4-ти Януари, 2011 година от отчаяние и в знак на протест 26-годишният тунизиец Мохамед Буазизи се замозапалва, разпалвайки целия арабски и мюсюлмански свят. Спонтанните вълни от протестиращи заливат улиците на почти всички арабски държави, мотивирани и от жестоките начини, по които силите на реда реагират. След 223 загинали президентът на Тунис Бен Али подава оставка и бяга в Саудитска Арабия. След 684 загинали президентът на Египет, сърцето на арабския свят, Хосни Мубарак е свален. Още няколкостотин загиват в други арабски и мюсюлмански държави, в които до ден днешен има протести.

Но докато в гореспоменатите страни протестите се ограничават до улични сблъсъци с органите на реда, в Либия те бързо ескалират в гражданска война, която от около месец е отнела живота на над 10,000 души. Това провокира и по-сериозна реакция от на международната общественост, а от вчера – и военна намеса.

КАДАФИ

За 42 години на власт Муамар Кадафи се прославя с много неща. Организиране на атентати в цял свят (виж Локърби, 1988), вземане на чуждестранни специалисти за заложници (българските медицински сестри) и търгуването им на дипломатическата маса. „Великият бедуински вожд” дава на страната си гръмкото име Великата Социалистическа Народна Либийска Арабска Джамахирия (ВСНЛАД), а на себе си титлата Ръководител и Водач на Революцията на ВСНЛАД. Ексцентричността и непредсказуемостта му, съчетани с безпощадните методи, които използва за потушаване на всяка форма на несъгласие го правят един от най-известните диктатори на 20-ти и 21-ви век. Със своите 42 години на власт днес той е най-дълго служилият държавен глава в света (с оглед пенсионирането на Фидел Кастро и смъртта на севернокорейският лидер Ким Ир Сен).

Кадафи създава всеобхватен репресивен апарат, промъкващ се във всеки аспект от ежедневието на поданиците му. Нелогичността, с която той ръководи международното положение на Либия, тласка страната в различни лагери. След серия организирани в западна Европа атентати през 80-те, президентът на САЩ Роналд Рейгън нарежда наказателен удар по военни цели в Либия (виж Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986). През 1988 агенти на Кадафи взривяват самолет на ПАН АМ граждански полет 103 над Локърби, Шотландия, отнемайки живота на 270 души. Заедно с опитите на Либия за създаване на химически и ядрени оръжия, това са някои от причините, които вкарват страната в международна изолация. След години санкции, бойкоти и ембарго, в началото на 21-ви век отношенията със Запада се подобряват. След решителната намеса на президента Саркози са освободени българските медицински сестри. Кабинетът на Силвио Берлускони подписва договор с Триполи за борба с нелегалната северноафриканска имиграция, огромен проблем за средиземноморските държави-членки на ЕС.

Въпреки това през годините бруталността, с която „бедуинът-войн” се отнася към населението си остава константа. Той е дълбоко презирен от почти цялата либийска диаспора, както и по-голямата част от арабския свят. Но докато в Египет Хосни Мубарак беше едва лицето на военната върхушка, Кадафи е „едноличен собственик” на Либия. Налага култ към личността и изкоренява всяка форма на независимост у доближените си. На фона на Либия, Египет е демократичен и либерален рай.

БУНТОВНИЦИТЕ

Започналите на 15-ти Февруари и потушени безпощадно от властта протести в Либия бързо прерастват в гражданска война. Виждайки вероятност от бърза и решителна победа, много хора от армията на Либия дезертират и се присъединяват към превърналите се в бунтовници протестиращи. Надявайки се Кадафи да бъде свален по сходен с египетския и тунизийския начин, бунтовниците започват кампания срещу Кадафи, отначало в източната част (в която и племената традиционно са срещу Кадафи и племето, към което принадлежи). В първите дни на гражданската война много от войниците (армията е предимно от наборници) отказват да атакуват своите сънародници. Страхувайки се от повече дезертьори, Кадафи използва скритото си оръжие – с милиардите долари, които има в лични сметки в европейски банки той купува наемници от Нигер, Буркина Фасо, Судан, Чад и дори Сърбия. Улични протести в Бенгази са посрещани с въздушни бомбардировки и обстрел от хеликоптери. На 21-ви Февруари два пилота на либийски изтребители Мираж Ф1 отказват да изпълнят заповедите си (да бомбардират тълпи от протестиращи) и дезертират в Малта.

В началните стадии объркването, хаоса и страхът от дезертьорство (и сътветно наказателни мерки) в армията помагат на бунтовниците да установят контрол над голяма част от страната. Бенгази, вторият по големина град в страната и смятан за столица на „анти-кадафизма” минава под техен контрол. Следват битки за ал-Байда, Аждабия и Мизурата. Везните се накланят в ущърб на Кадафи. Но след някоко седмици боеве силите му стъпват на крака и започват контра-настъпление, вземайки под контрол много стратегически градове и села.

РЕАКЦИИТЕ НА ЗАПАДЪТ

Либия произвежда 2% от световния петрол. 85% от продукцията отива в Европа, което отговаря за 11% от потреблението на ЕС (13.63 милиона барела/ден). Този процент е много по-висок в средиземноморските страни членки. Първата държава, която официално предлага да се наложат санкции над Триполи е и най-отдалечената европейска страна – Финландия. Последните съгласили се са средиземноморските островни републики Малта и Кипър. Санкциите замразяват личните сметки на Кадафи и неговите роднини и приближени в европейските банки (равняващи се на десетки милиарди долара). Това съвпада и с излизането на африканските наемници от фокуса на събитията.

Освен поскъпвнето на петрола, западните правителства са притеснени и от още нещо – възможността конфликта да създаде масови вълни към Европа, която и без това има огромни проблеми със северноафриканските имигранти. И тук също най-загрижени са държави като Франция, Испания, Италия и Малта, а най-хладнокръвни – Швеция и Финландия.

Но армията на Кадафи продължава успешно своята контраатака в източната, „бунтовническа” част на Либия, която според ексцентричния лидер на страната е превзета от ал-Кайда. И докато в градски битки като цяло неопитните партизани имат някакъв шанс, то срещу военновъздушните сили на бедуинския войн те са безсилни. Малкото наброй зенитни картечни установки (като 14.5мм ЗПУ-4 от 40-те години) не им помагат. Бунтовниците успяват да пленят складове с леки оръжия, няколко танка, БТР, дори и самолети и хелитоптери. Но липсата на организация, неопитността и най-вече необезпокояваните бомбардировки накланят везните бавно и решително на страната на Кадафи. На Запад все по-сериозно се говори за идеята (която съществува още от началото) да се наложи забрана за летене над Либия, подобно на сходните „no-fly zone”операции в Ирак през 90-те години.

ЗАБРАНА ЗА ПОЛЕТИ

След дълги преговори и със съгласието на Арабската Лига (в която Либия членува), резолюция 1973 на Съвета за Сигурност на ООН разрешава да се наложи забрана за полети. Изненадвайки някои (между които и Арабската Лига или поне за пред медиите), резолюцията разрешава и вземането на „всякакви необходими мерки” за защита на цивилното население. Макар изрично да се забранява каквато и да е форма на военна окупация, формулираните като „всякакви необходими мерки” разрешават на коалиционните войски да нанасят удари по цели на либийските ВВС и ПВО, както и сухопътните им войски. Теоретично, резолюцията не забранява рейдове на специални сили по суша, които макар да са по земя са кратковременни и не се считат за военна окупация.

Главният секретар на Арабската Лига – Амр Муса, заявява че военните действия се различават от приетата от Лигата идея за забрана на полетите. Също така той изказва притесненията си за загиналите цивилни от НАТО-вски бомбардировки, но е редно да се отбележе, че това най-вероятно е част от пропагандната война на Кадафи и тези жертви не се потвърдени от независими източници.

Най-съществено е участието на САЩ, Великобритания и Франция, но правителствата на Обединените Арабски Емирства, Катар (две арабски, мюсюлмански държави), Канада, Дания, Испания, Италия, Норвегия, Белгия и Гърция са потвърдили бъдещето си участие (повечето държави с по няколко изтребителя или други самолети, или бази).

ВОЕННИТЕ ДЕЙСТВИЯ

На 19-ти Март започнаха военните действия срещу силите на Кадафи. 19 френски изтребителя удрят сухопътни войски на Кадафи близо до Бенгази, където се водят ожесточени битки между двете страни. На сайта на френското Министерство на Отбраната е публикуван списък с участвалите във въздушния рейд (част от операция „Харматан”) самолети :

  • 8 броя изтребители Рафал
  • 2 броя изтребители Мираж-2000-5
  • 2 броя Мираг 2000-Д
  • 6 броя самолети-танкер Ц-135
  • 1 брой Е3Ф AWACS

Днес, 20-ти Март, френското министерство официално съобщи, че самолетоносачът Шарл де Гол е отплавал от пристанищния град Тулон към Либия. На борда според официалното изявлание се намират :

  • 10 хеликоптера, между които 1 Каракал и 2 Пума
  • 8 изтребителя Рафал
  • 6 модернизирани изтребителя Супер Етендард
  • 2 Е-2Ц Хоукай

Освен тях в операцията са ангажирани 4 бойни кораба и 2,600 души от френския военноморски флот.

Американските военни са изпратили контингент, съответно от военноморските сили, военновъздушните сили и морската пехота в операция „Зората на Одисей”.

ВМС на САЩ участват с :

  • 5 бойни кораба
  • 3 подводници
  • неспоменат брой самолети ЕА-18Г

ВВС на САЩ участват с :

  • 3 стратегически стелт-бомбардировача Б-2
  • 10 изтребителя Ф-15Е от британската база Лакенхийф
  • 8 изтребителя Ф-16Ц от италианската база Авиано
  • 2 самолета А 2 броя самолети АЦ-130У, клас “gunship” (уникален за американските ВВС)
  • неспоменат брой разузнавателни самолети Ю-2 (U-2)

Морската Пехота на САЩ участва с :

  • 4 броя АВ-8Б Хариер 2, на борда на кораб от военноморските сили

На 19-ти Март американски и британски кораби и подводници изстрелват общо 110 крилати ракети Томахоук по 20 наземни цели в Либия. На 20-ти Март следват бомбардировки от Б-2 срещу либийско летище и атака от изтребителите Ф-15, Ф-16 и Хариер срещу наземни цели на либийските сили.

Британските Кралски Военноморски Флот и Кралски Военновъздушни Сили участват съответно с :

  • 2 бойни кораба
  • 1 подводница
  • около 10 изтребителя Юрофайтър Тайфун
  • около 10 изтребителя Торнадо ГР4
  • 2 самолета-танкер ВЦ-10 1 самолет Сентинел Р-1
  • 3 Самолета Сентри AEW.1 AWACS

А СЕГА НАКЪДЕ?

Залогът на НАТО е, че въздушната кампания ще отслаби силите на Кадафи, а бунтовниците ще свършат мръсната работа по суша. Преди 20 години, когато САЩ води първата война срещу Ирак (виж Въздушната война над Ирак ’91) избухват три бунта срещу Саддам. Бунт на шиитите-мюсюлмани (мнозинство в страна, в която управляващите са сунити) на юг, бунт на етническите кюрди на север и вътрешноармейски бунт. Една от причините е реч на Джордж Буш-старши, който призовава иракския народ да се опълчи на диктатора си. Сигурни, че ще дойде подкрепа отвън (САЩ, Западът или дори шиитски Иран) бунтовниците започват неуспешна кампания, която коства живота на близо 200,000 души, тъй като американските войски освобождават окупирания от Саддам Кувейт, но не навлизат в самия Ирак (нещо, което синът на тогавашния президент направи през 2003 година).

Днес в Либия положението и контекста на събитията в региона са различни, но има и общи неща. Действията на САЩ, Великобритания, Франция и (в следващите дни) останалите държави от коалицията се ограничават само до въздушни удари и забрана за полети на Либия. Забрана за полети е имало и над Ирак през 90-те години – 2/3 от въздушното пространство на страната е било извън контрола на Саддам, но той въпреки това успява да потуши бунтовете по жесток начин. За оръжейни пратки до бунтовниците, пращане на обучителни екипи, да не говорим за сухопътен контигент в Либия днес не се и говори. Но с адекватна въздушна кампания от НАТО (на която Либия почти не може да се противопостави) бунтовниците имат реален шанс да свалят властта. Остава въпроса – а после? Бездействие от европейските политици щеше да означава продължително война, в която цените на петрола и имигрантските вълни щяха да се увеличат. В редица европейски държави се задават избори – според скорошно проучване рейтнга на Саркози е по-малък от този на националистката партия Фронт Насионал, а общественото мнение в Европа е ЗА налагане на забрана за полети над Либия. В САЩ общественото мнение е различно и по повечето въпроси – полярно разделено (виж повече – проучване на Pew research center for people and the press на американското обществено мнение). Общественото мнение в арабския и мюсюлманския свят е традиционно анти-американско, но също така е против Кадафи. Повечето хора в мюсюлманския свят подкрепят забрана за полети над Либия, но са против военна окупация.

Доставките на петрол могат да се възобновят до известна степен до предишния си капацитет (в момента той е 20% при сравнение с Януари) и преди финала, тъй като повечето от петролните залежи на страната са в бунтовническия Изток. Но дори и да се сбъдне най-добрия сценарий – да бъде свален Кадафи, какъв ще е резултът? Днес всички фракции – комунисти, ислямисти, националисти, демократи, хора от различни племена и т.н. (ляво – етническа карта на Либия), са обединени около общия враг в лицето Кадафи. Но не е ясно дали оръжията ще бъдат оставени при евентуално сваляне на „великия лидер”. Не ясно дали държавата, която е начертана от европейските колониални сили преди много години, както и по-голямата част от Близкия Изток и Африка, ще остане в този си вид и няма да се разпадне според етническите/племенните си граници. Не е ясно дали няма да се появи втори Кадафи (т.нар. „революционер вълк в овча кожа”). Възможно е идването на ислямисти на власт, като дори и този сценарий крие различни варианти – лек ислямистки режим по турски модел, по-силен ислямистки режим по ирански модел и т.н. Но със сигурност НАТО си осигурява добри дипломатически позиции в тази богата на петрол и имигрантски потенциал страна.

Най-известните вземания на заложници част 2


Най-известните вземания на заложници

Част 1 :

Част 2:

  • Норд-Ост в Москва/Дубровка
  • Операция Ентебе

Виж също :

Модерен американски тероризъм част 1

Абу Джихад и израелския рейд в Тунис

Норд-Ост в Москва/Дубровка

На 23-ти Октомври в Дома на Културата в Москва близо 50 терористи влизат по време на мюзикала „Норд-Ост”, вземайки почти 900 души за заложници. Ръководителят на операцията е Мовсар Барайев, един от лидерите на ИПОН – Исламский полк особого назначения (Ислямски полк със специално предназначение, наричан още „Чеченския спецназ”). Операцията е организирана от чеченския главатар и ветеран от 5 конфликта Шамил Басаев, убит от руските спец. служби 4 години по-късно.
В театъра са се намирали близо 900 души, 75 от които чуждестранни граждани. Мовсар Барайев отправя предложение към руските власти да освободи чуждите граждани, тъй като няма искания към техните държави. Москва отказва, първата от много грешки в този инцидент.
Мовсар Бараев и другите терористи излизат със следното послание по руската телевизия :

М.Б. : Ние идваме тук, в столицата на Русия за да спрем войната или да умрем в името на Аллах. Кълна се в Аллах – ние желаем да умрем повече, отколкото да живеем.  Аллаху Акбар (Аллах е велик).
?? : Това за нас е сбъдната мечта. Това е дар Аллах.
?? : Искам да кажа на нашите врагове, че желаем смъртта, по пътя на Аллах.

Терористите държат заложниците 3 дена. На 4-тия (26-ти Октомври) руските сили за сигурност щурмуват театъра. Тук е и един от най-противоречивите моменти по време на щурма – руските спец. части пускат упойващ газ чрез вентилационната система. За броени минути всички в залата (терористите и заложниците) заспиват, но руските командоси влизат едва час по-късно. От тактическа гледна точка операцията е успешна – терористите не изстрелват нито един патрон, не детонират нито един експлозив и не убиват нито един заложник. Мистериозният газ, който е използван от спецназ обаче е причината за смъртта на почти 200 заложници. Не е съобщено на медиите какъв газ е използвано, дори и на посолствата в Москва.

След месеци изследвания редица западни и руски учени стигат до извода, че е използван непознат до този момент дериват на фентинил, сам по себе си със 100 пъти по-мощно действие от морфина. Използваният негов производен газ се предполага, че е около 1000 пъти по-мощен от морфина. До ден днешен руското правителство не е съобщило какъв точно газ е използван. На заложниците е оказана лекарска помощ със закъснение, поради слаба координация. Освен това лекарските екипи са разполагали със средства, предназначени конкретно за фентинил, а не незнайния негов дериват. Внезапното заспиване на заложниците (повечето от които са седяли на седалките в театъра) е причинило накланяне на главата им, прекъсващо дихателния път. Смъртта на много от жертвите е причинена именно от задушаване. Останалите жертви са умрели по-късно в болниците, тъй като руските власти не съобщават какъв е използвания газ и лекарите не са могли да предприемат адекватни мерки. Факта, че хората са били в плен в продължение на 3 дена и са били подложени на жажда и глад ги е направил по-уязвими.
Паралелно с държавното разследване, независима комисия започва свое. В нея участват руски политици, журналисти, както и известнияг Александър Литвиненко (бивш агент на КГБ и ФСБ) и разследващия журналист Анна Политковская. Според тях руските власти не само са знаели за атентата, а са били и огранизатори на атентата, като се спекулира, че Барайев (чието тяло не е намерено) е агент на ФСБ (Федеральная служба безопасности).
През 2006 година Анна Политковская е убита в асансьора на блока си с 4 изстрела, един от които в главата. Месец по-късно в Лондон Александър Литвиненко е отровен, като това се установява малко след срещата му с бивши агенти на КГБ. След 25 дена в болница той умира, като след смъртта му е установено, че е отровен с радиоактивния елемент полоний. Малко преди смъртта си той излиза с официално заявление :

Може и да успеете да ме заглушите, но тази тишина има цена. Показахте се като безскрупулността и варварщината си, в която ви обвиняват най-настървените ви противници. Показахте, че нямате никакво уважение към човешкия живот, свободата или цивилизованите ценности. Показахте, че сте недостойни за постта, който заемате, незаслужаващи доверието на цивилизовани мъже и жени. Може и да успеете да заглушите един човек, но тътенът на протестите от целия свят ще ехти в ушите Ви до края на живота Ви, г-н Путин. Дано Бог ви прости за стореното, не само на мен, а и на и Русия и нейния народ.

.

Операция Ентебе

На 27-ми Юни, 1976 терористи пленяват самолет на ЕърФранс, пътуващ от Тел Авив до Париж с междинна спирка в Атина. След излитане и все още в гръцкото въздушно пространство терористите изваждат оръжията си, скрити в консерви. Една от причините за липсата на бдителност у гръцките проверяващи е стачката на летищните работници в Атина. Още от 1968 година израелското разузнаване следи всеки полет, в който има израелски граждани и нередности са установени много преди да се разбере, че самолетът е похитен от терористи.
След като самолетът минава под техен контрол се насочват към Либия за презареждане, след което в Ентебе, Уганда.
Похитителите са 4 (или 5) – германските комунисти Габриеле Крьош-Тидеман и Вилфред Бьозе от терористичната групировка „Революционните ядра” и двама (или трима) палестинци от комунистическата НФОП (народен фронт за освобождение на Палестина), един от които е Фаиз Абдул Рахим Джабер. Обявяват, че самолетът е овладян от група „Че Гевара” и „Батальона на Газа”, които са част от НФОП.
На летище Ентебе те разделят заложниците на евреи и неевреи (без значение от гражданството им), но в Либия една бременна заложничка е пусната на свобода и отлита за Лондон. Френските граждански (от нееврейски произход) са освободени впоследствие от самото летище в Ентебе и редица международни разузнавателни служби веднага започват да ги разпитват. Изпратен е и екип от психолози от израелското разузнаване МОСАД, които чрез хипноза успяват да научат подробности за помощенията на терминала на летището Ентебе, къде има щори, на коя страна се въртят вратите и т.н.
От 1971 до 1979 година на власт в Уганда е президентът Иди Амин Дада, прочул се освен с геноцидът над собствения си народ  и с самопровъзгласяването си за „последния цар на Шотландия”. Като такъв Амин е изпратил писмо на английската кралица, гласящо

Бих желал да уредите посещението ми в Шотландия, Ирландия и Уелс, за да мога да се срещна с ръководителите на революционните движения, борещи срещу вашето империалистическо подтисничество.

Склонността му да храни крокодили с враговете си и канибалските ритуали също са стряскаща илюстрация за този човек. Описван от всички като мегаломан, Иди Амин решава, че това е неговия златен шанс да получи световна слава и поема ролята на преговарящ от името на НФОП (с чиято униформа се появява по държавната телевизия). Игрален филм за Иди Амин Дада, завършващ с операция Ентебе.

Пенсиониран армейски офицер и бивше военно аташе на Израел в Уганда е използвано от разузнаването – обаждал на Иди Амин по няколко пъти на ден, убеждавайки го, че играе голяма роля и че от изхода на тази ситуация зависят световните събития. Това е и една от причините президентът да заповядва на похитителите да удължат ултиматума си с три дена.
Още в първия ден на похищението, израелския държавен и военен елит обсъжда военната опция. Като основен проблем се посочва дистанцията между двете държави – около 4000 километра. Израелските пилоти не са обучени за подобни операции, което е и сред основните причини терористите да избират Уганда, а не някоя сравнително близка до Израел арабска държава. Исканията на похитителите са освобождаването на осъдени престъпници и атентатори от Израел, Германия, Франция и др. На летището са изпратени стотици утандийски войници.
Цялата израелска военна и разузнавателна машина се заема с операцията по осбождаването. Прието е да се направи въздушен десант в Ентебе, от който по суша да се пратят войски и да бъде превзето летището. Сапьори на МОСАД са изпратени в авиобаза на угандийските ВВС, където залагат експлозиви на 12 изтребителя (в различните източници се посочват между 11 и 30 МиГ-а). В Кения, с която Израел е в добри отношения, са изпратени агенти на МОСАД, които са в готовност да превземат временно летището, ако властите в Найроби им откажат правото да презаредят на тяхна територия (до което не се стига). На летището в Ентебе са изпратени и диверсионно-разузнавателни екипи, които събират допълнително информация и минират част от пътищата. За самия десант са подготвени 4 транспортни самолета, един санитарен самолет (летяща болница) и един самолет за радиоелектронна борба, боядисан като цивилен. Освен БТР-и и джипове, израелските командоси разполагат и с черен мерцедес, точно копие на президентския. Преди идването на Иди Амин Тел Авив и Кемпала имат добри отношения и голяма част от угандийските войници са обучени от израелски експерти.
Макар да изминават дни от похищението нито ООН, нито западноевропейските държави или САЩ не осъждат терористичния акт. Главния секретар на ООН (където най-голям блок формират про-съветските и мюсюлманските държави) не желае да предприеме никакви действия и не осъжда действията нито на Иди Амин, нито на НФОП. Главния равинат на Израел се обръща към Ватикана, но Папата отказва да се намеси. За което има и конкретна причина – макар да са смята за католическа държава от идването на Иди Амин започва период на насилствена ислямизация. След като пада от власт Иди Амин бяга в изгнание в Саудитска Арабия, която още през 70-те години е сред водещите държави в арабската икономическа инвазия на черна Африка.
Щурмът на летището е успешен – по време на престрелките загиват 3 заложника и са убити похитителите и част от угандийските войници. По всяка вероятност дошлите от Сомалия (където е била квартирата на НФОП) Уади Хадад и Илич Рамирез Санчес (Карлос Чакала) са избягали от Ентебе преди идването на израелските командоси. За тяхното присъствие потвърждават самите заложници и разузнавателните служби. От израелските военни загива само един – Йонатан Нетаняху, брат на сегашния премиер Бенямин „Биби” Нетаняху. И двата са служили като командири в елитното израелско подразделение Сайерет Маткал.
Операцията е давана за пример във всяко военно училище в света при изучаването

Бъдещето на Северна Корея – империя или провинция?


ДНЕС, 10-ти Октомври, 2010 година, в севернокорейската столица Пхенян се проведе военен парад в чест на 65-тата годишнина на режима. В офциалната история на страната често датите и годините се нагласят и променят. По интересен начин държавни биографи описват и рождението на сегашния лидер Ким Чен-Ир, съчетавайки комунистически тип култ към личността с азиатска мистика – рождението му е предизвестено от лястовица, а на самия ден се е появила двойна дъга в небето. Макар „великият лидер” да е роден във военна база в СССР по време на партизанските години на баща си, в официалната биография животът на Ким Чен-Ир започва в планината Баекду – свято място за всички корейци и люлка на корейската цивилизация.

В Северна Корея властва първата и единствена комунистическа династия в света:

  • от 1947 до смъртта си през 1994 управлява Ким Ир-Сен, обявен в деня на смъртта си за „вечен президент”;
  • от 1994 до днес управлява Ким Чен-Ир – син на първия севернокорейски лидер;
  • на 10.10.10г. официално бе потвърдено, че синът на сегашния лидер – 28-годишният Ким Чен-Ун, ще наследи престола на 69-годишния си баща.

МЛАДИЯТ КИМ ЧЕН-УН е най-малкият син на великия лидер, но досега е оставал извън обективите на западните анализатори и медии. Завършва образованието си в Швейцария (под фалшиво име) преди няколко години, но на днешната дата получи чин генерал, 4-та степен, най-високия в страната. Много хора се питат дали младият лидер ще започне реформи в страната си, тъй както Раул Кастро след оттеглянето на брат му Фидел от половин вековния му пост. Но шансовете за съществени промени в Корея изглеждат малки.

СЕВЕРНА КОРЕЯ ПОД ВЛАСТТА НА КИМ ИР-СЕН от края на 40-те до средата на 90-те години вероятно представлява най-суровата диктатура в историята. Единствено СССР под властта на Сталин и Камбоджа под властта на Пол Пот са изпитвали подобна бруталност и репресии. През 80-те години България и КНДР (Корейска народна демократична република) са били „братски” държави, но само малък брой българи са посещавали своите „братя” в далечна Азия. Рестрикциите в България са били незначителни в сравнение с тези в Корея. Всяка сутрин сирена буди за работа двумилионната столица, а облечените еднакво хора се запътват към фабриките и заводите. Дори на „братски” народи като българския не се е позволявало да общуват свободно с корейците и са били настанявани в специален дипломатически квартал/гето, ограден от електрифицирана бодлива тел, войници с кучета и сирени. Всичко в бита на корейците е зависело от държавата – дневни дажби храна, ежемесечни и ежегодни дажби за дрехи и обувки, задължителни и ежедневни лекции по чухче/джуче (официалното наименование на местния вариант на сталинизма) и т.н. Няколкото телевизии и радиостанции са спазвали стриктна партийна линия, макар едва 5% от населението да е имало приемници в дома си. Това е била действителността на Северна Корея до смъртта на великия лидер през 1994. Някои анализатори погрешно обаче описват държавата от 1994 до днес по същия начин.

СЛЕД СМЪРТТА НА КИМ ИР-СЕН на власт идва синът му Ким Чен-Ир. В страната настъпва социална и икономическа катастрофа, държавната система за хранителни дажби се срива, а селскостопанската индустрия понася тежки удари. В страна с отворена икономика и граници това би представлявал единствено икономически проблем, но в северна Корея настъпва истински глад – от 1996 до 1999 умират около един милион души (различните данни варират от 800,000 до 3,500,000). КНДР претърпява национална катастрофа. Медицински проучвания относно недохранването (сред оцелелите) показват стряскащи резултати – сравнение между средностатистическите данни за севернокорейските и южнокорейските деца показват разлика от 10см и 10кг. Това са деца от един и същи народ и раса, носещи един и същи ген, практически неповлиян през вековете от други народи, живяли допреди Втората световна война в едни и същи условия. Най-големите врагове на режима – капиталистическа Америка, продажна и предателска Южна Корея и империалистическа Япония, са и най-големите дарители на хуманитарна помощ, която спасява живота на милиони.

ИКОНОМИКАТА НА СЕВЕРНА КОРЕЯ е тотално срината. През студената война режимът е разчитал на щедра помощ от СССР, на техника и инфраструктура, останали от времето на 35-годишната японската окупация (1910-1945) и на идеалистите в администрацията. През 90-те години вторият престолонаследник на комунистическата династия не е разполагал с нито едно от тези неща. Голяма част от промишлеността спира да съществува, неспособна да се крепи самостоятелно. Инвеститори трудно могат да се намерят – по политически причини, а в някои заводи все още се използва трофейна японска техника отпреди 70-80 години. Крахът на комунистическата империя е на хоризонта, а върхушката вижда реална опасност за статуквото и властта си. Поради това биват взети някои радикални мерки, които днес често се забравят от мнозина – икономически, социални и политически.

ПРЕМИНАЛИТЕ ГРАНИЦАТА ПРЕЗ 80-те ГОДИНИ са малцина, а заловените дори в братски Китай са пращани в лагери или разстрелвани. От 1996 година обаче започва неофициална (но масова) държавна политика на „затваряне на очите“. Днес се предполага, че между 50,000 и 100,000 севернокорейци пребивават нелегално в Китай, но с мълчаливото съгласие на двете страни. През последните години около 500,000 са отишли в Китай като гастарбайтери, работейки за около 2 долара на ден (цяло състояние за корейските стандарти). От една страна те носят свежи пари в икономиката на Корея, което се харесва на върхушката – този източник на пари осигурява известна сигурност и по-дълъг живот на режима. Чиновниците и митничарите също имат изгода от потока на хора до Китай – пословичната корупция в КНДР от последните 10-15 години им осигурява сигурен доход от рушвети. Но тъй като парите невинаги имат стойност в държава като Корея, много гурбетчии се връщат със стока – обувки, дрехи, храна, което също се харесва на властта. Малките частни предприятия (по същество тотално противопоставящи се на официалните догми на комунизма) са негласно разрешени от държавата, макар и със странни регламенти. Съществуват малки частни работилници и фабрики, закусвални, семейни хотели, пазари и даже частни маршрутни линии. Политиката на Пхенян обаче върви на зиг-заг и периодично властта обискира и затваря „току-що откритите” от органите на реда „нелегални капиталистически сборища”.

ЗАПЛАХА ЗА ПАРТИЯТА И ВЕЛИКИЯ ЛИДЕР е представлявала информацията, която пътуващите носят със себе си. Китай е тоталитарна държава, без свобода на словото и печата, но е сравнително лесно човек да се сдобие с елемнтарни средства за информация – радио апарати, GSM-и и др. В Северна Корея всички радио апарати са местно производство и непозволяват избор на честота – фиксирани са държавните станции. Но контрабандата на стандартни радиа и мобилни телефони от Китай е сравнително лесна, а информацията, до която хората получават достъп, опетнява партията и режима.
Докато държавата мълчаливо извлича полза от гурбетчиите, бежанците са нежелан ефект от слабия в последното десетилетие граничен контрол. Въпреки всички трудности държавата периодично засилва и отпуска мерките, демонстрирайки мощ и всявайки страхопочитание. През 2000 година около 200,000 бежанци успяват да избягат в Китай. През 2009 те са едва 35,000, което показва, че диктатурата продължава да действа. Държавата полага усилия да изкорени „вредните и упадъчни елементи на западната пропаганда” като DVD-та, касети и музика, даващи на северняците вкус от съвременната южнокорейска поп-култура. Северна Корея е единствената страна в историята, която периодично заменя периодите на де-сталинизация с периоди на ре-сталинизация.

ВИЕТНАМ И КИТАЙ са били в много отношения сходни с днешното положение на Корея. Те обаче претърпяват промени – запазват тоталитарността си, но се прощават с най-съществения елемент на комунизма – плановата държавна икономика. Заменят го с държавно-контролирана частна икономика, като в случая на Китай резултатът е пословичен – всеки втори продукт в Европа и САЩ носи надпис “Made in China”, а през 2010 Китай задмина Япония като втората най-силна икономика в света. Виетнам и Китай (Народна република Китай) обаче никога не са имали до себе си богата и демократична държава, която има същата култура, език и история. Тайван (Република Китай) не би била добър пример, предвид стократно по-малкия си размер. Северна и Южна Корея са изправени пред избор, сходен с този на Източна и Западна Германия. Сливането на двете държави при всяко положение би означавало присъединяване на севера към юга, не обратното. За комунистическата върхушка това би означавало тотална загуба на власт. Самостоятелни реформи, сходни с тези в Източна Европа (макар мащабите да са различни) биха довели до политическа и икономическа криза.

ПОЛИТИЦИТЕ В ЮЖНА КОРЕЯ също нямат голямо желание да видят краха на северните си колеги. Съотношението между брутния вътрешен продукт на глава от населението между източна и западна Германия по време на обединението е било 1 към 2. В корейския случай то е между 1 към 17 и 1 към 25. Внезапно присъединяване на севера към юга би означавало криза за икономиката. Държавата е сред най-развитите 30 в света по отношение на БВП на глава от населението, притежава завиден темп на икономически растеж, стабилност и технологична напредналост, с каквато едва няколко държави в света могат да се похвалят. По същите показатели Северна Корея отстъпва дори на Камерун, Судан, Монголия и Мавритания. Населението на юга е 50 милиона, а на севера – 25 милиона. Северните гурбетчии в Китай се радват на надница от 2 долара, докато средния южнокореец изкарва средно по 60 долара на ден. Малко са работодателите, политиците и дори обикновените хора в южна Корея, които искат внезапен прилив от 25 милиона души, склонни да работят за десетки пъти по-ниска заплата. Това е и причината Сеул да загърби политиката на конфронтация и демонстриране на сила през 90-те години и да приеме политиката на хуманитарни (а често и прикрити икономически) помощи за северния си съсед – осигурява се възможност комунистическата върхушка да запази властта си, а чрез малко капиталовложения икономиката се държи на ръба. Става дума за милиарди долари, които са нищо в сравнение с ефекта върху южната икономика от евентуално обединение.

ЛИДЕРИТЕ НА СЕВЕРНА КОРЕЯ обаче неведнъж за показвали склонност към нелогични и спонтанни решения. За бъдещия лидер, Ким Чен-Ун се знае малко, но не би учудило никого, ако той възприеме странните подходи на баща си. Също така не е вероятно либерализиране на политиката в страна, в която властта дори не излиза от семейството. Не трябва да се забравя също и че държавата разполага с ядрено оръжие и 4-тата по големина армия в света (1,200,000).
.