Размяна на огън в Корея – дипломация или война?


На 23-ти Ноември, 2010 година, в световния печат за броени минути се появиха притеснителни заглавия като „Северна Корея нападна Южна Корея”, „нова севернокорейска агресия”, а в по-крайните случаи читателите се натъкнаха на „започна нова война между корейските държави”. Причината беше размяната на огън между севернокорейската и южнокорейската армия. Но дали апокалиптичните прогнози отговарят на вероятния развой на събитията? И какво значат подобни „взаимодействия” между двете корейски държави? Начало на военни действия или дипломатически маневри?

За цинично успокоение може да се даде фактът, че подобен тип инциденти не са рядкост. Всъщтност, в повечето (!) случаи те са циклични и далеч не става дума за случайни, импулсивни или непремислени действия отстрана на самостоятелно действащи корейски военни.

  • на 10-ти Ноември, 2009, в оспорваните териториални води се разменя огън между военни кораби на двете държави. Предполагаемо загиват 10 севернокорейски войника.
  • на 26-ти Март, 2010, южнокорейският военен кораб Чеонан е потопен край остров Панендо. Островът е едностранно обявен за част от Южна Корея през 1953, което не се приема от правителствата в севера. Южнокорейско разследване установява, че корабът е потопен от севернокорейско торпедо, но Пхенян отрича каквото и да е участие. В атаката умират 46 души, над 50 са ранени, а като резултат Сеул провежда най-масивното учение за борба с подводници в историята.
  • през Август, 2010, в отговор на южнокорейско военно учение са изстреляни над 100 артилерийски снаряда от севернокорейската армия, които попадат в собствената им територия, но заплашително и символично близо да границата с юга. Не се стига до преки сблъсъци. Ден по-рано южнокорейска рибарска лодка е пленена в оспорваните води.
  • в последните 60 години е имало безброй инциденти, в които рибарски лодки навлизат в „вражески” води, севернокорейски агенти отвличат или убиват граждани от близките до границата южнокорейски градове и много други. Няма официално подписан мирен договор между двете страни и корейската война все още не завършила, макар на 27 Юли, 1953 да е подписано прекратяване на огъня (между Вашингтон и Пхенян, без Сеул).

Почти няма държава в света, която да няма официални и неофициални териториални диспути. Корейският случай обаче е уникален – двете държави са наследници на една и съща култура, народът и езикът са еднакви. И двете са силно военизирани и са последния ясно очертан остатък от студаната война – все още действат правилата на „двата лагера”. След Корейската война и в двете държави на власт идват репресивни диктатури (като юга не отстъпва на севера). През 50-те години според редица показатели Корея се е нареждала до Афганистан в развитието си. Разликите почват именно тук – днес Южна Корея е изключително богата страна и според Световната банка е на 26-то място в света по брутен вътрешен продукт на глава от населението. Държавата е водеща в електрониката и се води една от най-компютъризираните нации, както и сред първите 20 в света според индекса за човешкото развитие. Страната отдавна е заменила военната хунта с пълноценна демокрация.

СЕВЕРНА КОРЕЯ е пълната противоположност – това е най-репресивната държава в света. В няколко исторически периода поликитаката на правителството довежда до нечувани гладове, като през 90-те години умират 2 милиона души (10% от населението). Брутният вътрешен продукт на глава от населението е между 1 към 17 и 1 към 25 от този на Южна Корея. За сравнение – в случая на източна и западна Германия през 1990 това съотношение е едва 1 към 2. В страната не съществуват избори, всички медии са държавни, а концентрационните лагери на са спирали да работят от 1953. За повече информация виж Бъдещето на Северна Корея – империя или провинция?

РАЗМЯНАТА НА ОГЪН между двете държави преди няколко дена е станала след проведено от Южна Корея военно учение близо до оспорваната морска граница, за което Пхенян предварително предупреждава, че няма да бъде толерирано. Ден по-рано правителството в Сеул съобщава, че обмисля да поиска от САЩ разполагане на ядрени установки в страната. Това пък е отговор на мнението американският ядрен физик Зигфрид Хекер от университета Станфорд, който преди 2 седмици бе официално поканен в Северна Корея. Въпреки наложените санкции, Корея е успяла да изгради „ултра-модерен ядрен център” и около 2000 центрофуги вече са работещи, твърди щатския експерт. За ООН и САЩ това е ясно доказателство, че ядрената програма на Пхенян се ползва със значителна финансова и техническа подкрепа (от Китай), а правителството в Сеул зачита това за пряка опасност за страната. Според професорът от сеулския университет Кукмин – Андрей Николаевич Ланков (руски есперт по корейска литература и история, както и водещ анализатор на севернокорейската политика), има известна вероятност наистина да става дума за инцидент – самостоятелно решение на корейски военен, а не предвидено по този начин действия на правителството. По-вероятно е обаче, твърди Ланков, да става дума за преднамерен ход на Пхенян. Възможните обяснения според него са няколко : – демонстриране на сила след като преди месец и половина официално бе посочен 28-годишния син Ким Чен-Ун за наследник на сегашния лидер (и негов баща) Ким Чен-Ир (повече информация). Подобни ходове са извършени и през 1994 когато след смъртта на баща си – Ким Ир-Сен, на власт идва сегашният лидер (което се явява началото на първата комунистическа династия). – типичната за Пхенян политика на зигзагообразно нажежаване и охлаждане на напрежението, от което на практика правителството често получава дивиденти като повече хуманитарна помощ или дипломатичеса тежест при преговорите за ядрено разоръжаване. Вземайки предвид милионите умрели от глад през 90-те и ефектът, който едно теоретично обединение между двете държави би имал върху икономиката на юга, не е случайно, че най-големите доставчици на хуманитарна помощ са именно „предателска Южна Корея, империалистическа Япония и капиталистическите САЩ. А всичките са склонни да компенсират Пхенян ако се откаже от ядрената си програма.

В действителност, никому не са изгодни резки промени в статуквото, според Ланков и редица други анализатори :

  • за Южна Корея присъединяване на севера би означавала финансова катастрофа, надминаваща многократно проблемите при обединението на Източна и Западна Германия през 1990. Нелегалните северни гурбетчии в Китай се радват на надница от 2 долара (цяло състояние по техните стандарти), докато средния южнокореец изкарва средно по 60 долара на ден.
  • за Северна Корея резки промени биха довели не само до криза (позната на всички държави от бившия соц.лагер по време на прехода). Според Ланков лидерите не изключват възможността от т.нар. „румънски преход” – в края на 1989 дългогодишният румънски диктатор Николае Чаушеску е набързо осъден на смърт и разстрелян, единствения подобен случай в източноевропейската перестройка. „Самоубийци на север няма” казва Ланков, обобщавайки тази ситуация. Реформи от китайски тип също са трудни за постигане – по-скоро биха довели до хаос и срив. Мирно обединение на двете държави в най-добрия случай би означавало за върхушката в Пхенян край на властта им, а в най-лошия – смъртна присъда.
  • за Китай криза и смяна на властта в Северна Корея би означавало внезапен поток от бежанци, икономическо бреме и най-вече хаос в държава с развита ядрена програма и гигантска армия.

ОГРОМНИЯТ АРСЕНАЛ НА СЕВЕРНА КОРЕЯ е и сред най-големите притеснения на Вашингтон и Токио, освен икономическите последици. Със своите 1.1 милиона войници и над 8 милиона запазняци, Северна Корея разполага с четвъртата по големина армия в света, огромен брой танкове, самолети и други оръжия и не на последно място – действаща ядрена програма. След падането на комунизма в източна Европа, в конфликтните точки по света – Африка, Близкия изток, Индокитай, Латинска Америка, се наблюдава многократно увеличение на нелегалната оръжейна търговия, а корупцията сред военните коства на държавите от бившия СССР и неговите сателите хиляди „безследно изчезнали” тона оръжие. Разпадането на държава като Северна Корея не изключва вероятността радикални терористични групировки (с които е доказано, че Пхенян има дългогодишни отношения) да се сдобият с конвенционални или ядрени оръжия. Последиците са неприемливи за САЩ, Япония, както и за целия свят.

ДИПЛОМАТИЧЕСКИ МАНЕВРИ е другото тълкование на подобни гранични сражения. Много анализатори определят този подход като държавен рекет, тъй като най-често „прегрешенията” се награждават с увеличение на хуманитарната и финансова помощ. В отговор на атаката Сеул временно прекрати изпращането на помощ към северния си съсед, а управляващите изказват позицията, че цикълът на „възнаграждаване на злодеяния” трябва да се пресече. Сегашния президент на Южна Корея е Лий Мун-Бак, представител на консервативната партия, чиито идеологически корени стигат до генерал Пак Чон-Хи, дошъл на власт след военен преврат. Ръководената от него военна хунта не отстъпва по репресивност на севернокорейския си аналог. През 1979 година президентът е лично застрелян от директора на корейското разузнаване, но именно мълниеносните реформи на Пак Чон-Хи помагат на страна не само да задмине Северна Корея , но и да стане впоследствие една от най-развитите и богати държави в света.

Кой за какво са бори в Афганистан и срещу кого се изправя САЩ?


Още в началото е редно да се отбележе, че макар талибаните да са най-многобройната групировка/организация, която днес води война срещу коалицията има и много други активни играчи. Различните групи се различават по идеологията си :

  • уахабистки и салафистки (или техни производни) течения от сунитския клон на Исляма.
  • доброволци от крайни секти на шиитския Ислям (малко в сравнение с сунитите).
  • националистически, които целят „освобождаването” на Афганистан от чуждо влияние или основаване на автономия в етнически-обособени райони (национализмът според западните разбирания почти не съществува в родината на опиума, тъй като единствено панислямските движения надхвърлят племенното разделение).

Организациите се различават и според етнически си състав.
.

ПУЩУНИТЕ са най-силно представения етнос в анти-коалиционните групировки. Те са и най-многобройния народ в Афганистан – 12 милиова от общо 28, но заемат едва 30% от общата територия на страната. В Пакистан наброяват 28 милиона от 170 и са мнозинство в северните гранични райони (което се равнява на около 20% от Пакистан). Талибаните са предимно пущунска групировка. Съществуват и пущунски главатари, целящи да създадат Пущунистан – държава, съставена изключително от пущуни върху етнически-обособената им територията (южен Афганистан и северен Пакистан). Съществуват също и пущунски главатари, които действат като регионални феодали за определени региони, в които се отглежда опиум. Повечето от тях не са обвързани с никаква идеология, а използват влиянието си за да изнасят хероин за западна Европа и САЩ през Иран. Това е и най-доходосния бизнес в страната – в края на талибанското управление почти не се е отглеждал опиум в страната, но днес Афганистан отговаря за над 90% от производството на хероин в света. Днес талибаните често преглъщат ненавистта си към наркотиците и търгуват с наркобароните, тъй като почти не съществува друг източник на пари в страната, а все отнякъде трябва да се купуват оръжия.
Освен религиозен фанатизъм, управлението на талибаните-пущуни (1996-2001) се е характеризирало и често с репресии срещу непущунските граждани, като се открояват тези срещу хазарейците (тюркски народ, наброяващ 5 милиона в Афганистан).
.

БЕЛУДЖИТЕ са друг етнос, който от десетилетия се бори за независимост. В тази част на света националните граници почти нямат стойност, заразлика от племенните и родовите връзки.  Белуджите представляват едва 600,000 души в Афганистан, но наброяват над 6 милиона в Пакистан, а конфликта в двете държави е част от една обща война. В Пакистан белуджите са мнозинство в над 45% от територията на страната, а в Иран има около 1.5 милиона белужди, населяващи близо 170,000кв.км. (за сравнение – България е 111,000кв.км.). Няколко техни групировки се борят с иранското и пакистанското правителство от десетилетия, като в различни периоди са подкрепяни от СССР (до 1979 Иран е американски съюзник), Ирак (регионален съперник на Иран, както и военен опонент през Ирано-иракската война 1980-1988). Пущунската власт в Афганистан (пущунската монархия до 1973 и комунистическата власт от 1978 до 1992) също е подкрепяла белуджите в борбата им срещу общия враг – Пакистан и Иран. Днес идеята за независим Белуджистан (Балочистан) често се обсъжда от западни политици и военни като ефективен начин за решаване на конфликта, редом с други мерки, но правителствата на Иран и Пакистан отказват каквито и да е отстъпки.

ТАДЖИКИТЕ са втория по големина етнос в Афганистан (7 милиона). Живеят в северните области на страната, граничейки с Таджикистан. Именно от там традиционно идва голяма част от подкрепата за таджиките и техните групировки. Сред най-известните таджикски пълководци е Ахмад Шах Масуд (1953-2001), носещ прозвището „Лъвът от Панджшир”. Масуд е ветеран от войната срещу СССР (1979-1989) и неговите съюзници (1978-1992) в лицето на комунистическата власт в Кабул. След изтеглянето на съветските войски Масуд става лидер на т.нар. Север Съюз – конфедерация от различни групировки, от смесен етнически и идеологически характер. Заедно с Абдул Рашид Достум (бивш про-съветски боец срещу муджахидините), Масуд успява да задържи отделни региони. Подкрепата от САЩ, Германия, Индия, Иран, Русия, Туркменистан и други обаче се оказва недостатъчна и Северния Съюз е бил почти победен преди нахлуването на коалиционните войски през 2001. Светските и религиозните въоръжени групировки на таджиките получават помощ съответно от правителството на Таджикистан и ислямистките терористи, калени по време на кървавата гражданска война в Таджикистан (1992-1997).
Таджикските лидерите в Афганистан традиционно поддържат добри взаимоотношения с хазарейците, узбеките и тюркмените в страната и често се обединяват срещу пущуните. Узбекските групировки получават помощ от узбекистански ислямистки организации, които до ден днешен водят война с правителството.

РЕЛИГИОЗНОТО РАЗДЕЛЕНИЕ също е важен фактор. В Афганистан 99% от населението са мюсюлмани – съответно около 90% суните и 10% шиити (главно хазарейци и други непущунски етноси). В Пакистан също немюсюлманите са пренебрежимо малко, а съотношението между шиити и сунити е сходно. Често религиозните течения са тясно обвързани с етническата принадлежност, но във втората половина на 20-ти век в света се появяват големи пан-ислямски движения, за които произхода на отделното племе няма особена стойност.

ПАНИСЛЯМИЗЪМ е идеология, изповядвана от редица движения и организации в света, между които и ал-Кайда (най-активни именно в пущунските райони на Афганистан и Пакистан, също и Ирак). Целта на панислямизма е създаването на ислямски халифат в Азия и Африка, който да обхваща всички 1.5 милиарда мюсюлмани, без значение от етноса им (карта на мюсюлманския свят). Движението има корени в догмите на египетското сунитско Мюсюлманско Братство и уахабизмът, радикалното саудитско държавно тълкование на Исляма. Последователите на бен Ладен и салафитския Ислям отричат като неверен шиитския Ислям (който изповядват едва 10% от мюсюлманите по света). Противно на схващането на мнозина, идеологията на панислямизма в чистия си вид се изповядва от сравнително малко организации и представлява отделно звено в ислямизма (термините не са синоними). Между идеологията на ал-Кайда и талибанското движение на мула Мохамед Омар (не съществува достоверна и разбираема негова снимка, тъй като според него заснемането на човешкия образ е против волята на Аалах) съществуват разлики, но също и общи корени (най-вече родствеността с уахабизма). Афганистанския пълководец приютява през 90-те години радикалния саудитски главатар бен Ладен и неговата организация, след прогонването им от Судан.

ИСЛЯМИЗЪМ е общо понятие, което обхваща сходни радикални учения. По естество ислямистка е всяка идеология, която отрича демократичните и светските ценности („империалистическа и кръстоносническа зараза”) и цели налагането на религиозно управление според „старите“ обичаи. Панислямизмът е част от ислямизма, но при втория не е задължително да съществува идеята за обединение на всички мюсюлмани в една държава. Ислямистки движения са талибанското в Афганистан (което управлява в страна от 1996 до 2001 по време на Ислямския Емират), палестинското движение ХАМАС, ливанското движение Хизбула, сомалийците от ал-Шабаб, както и до известна степен управлението на Саудитска Арабия и Иран. Терминът обхваща много течения, но основното е налагане на религиозното право като държавно.
Също погрешно се смята от мнозина, че талибаните и муджахидините в Афганистан по време на войната със СССР са едни и същи хора. Муджахидините („свещенни войни”) са мюсюлмански отряди, съставени от хора от цял свят, които са участвали активно в Босна (муджахидини в сърцето на Европа), Косово, Афганистан, Чечня, Ирак и други. Имено в родината на опиума през 80-те години на световната сцена излиза масово панислямско движение (в което участие взема и бен Ладен). Но това са основно чуждестранни бойци, докато болшенството от борилите се срещу СССР са афганистанци, ръководени от регионални феодали и племенни водачи. След изтеглянето на съветските войски гражданската война продължава с пълна сила, като в началото на 90-те се заражда и талибанското движение. Противниците му са били именно доскорошните муджахидини, днес отново регионални главатари. Движението, начело с едноокия учител (мула) Мохамед Омар успява да наложи власт над почти цялата страна, въвеждайки драконови мерки, непознати до този момент в нито един край на света. Управлението им е характеризирано с догматично (и изкривено според болшинството, умерени мюсюлмански проповедници) тълкование на Корана – символите на неверниците са разрушени (видео от разрушаването на бамианските статуи), жените са лишени от всякакви права (улично правосъдие), публичните разстрели за престъпления като изневяра стават ежедневие, музиката и телевизията са забранени. Макар да са свалени от властта през 2001 след идването на американците и водената от тях коалиция, талибаните продължават да управляват много региони в страната и са основния военен противник.
Освен с религиозния си фанатизъм, талибаните могат да бъдат характеризирани и с етнически национализъм – техни представители са почти изцяло пущуни, а при управлението им останалите етноси са подложени на репресии, кланета и публични линчове.

АФГАНИСТАНСКИ НАЦИОНАЛИЗЪМ почти не съществува, тъй като връзката към държавата за повечето хора няма стойност пред връзката с рода и племето. Реално няма популярно движение, което цели да обедини всички народи в Афганистан като равни под една власт, била тя светска или религиозна. Единствено панислямските движения слагат всички мюсюлмани като равни, но пък отричат правото на която и да е мюсюлманска държава да съществува самостоятелно и със светска власт.
Липсата на национално единство е и една от най-сериозните пречки при изграждането на Афганистанската Национална Армия.

Турция – нова Османска империя или следващият член на ЕС?


ПРЕДИСТОРИЯ – От векове насам въпросът дали Турция е европейска или азиатска държава никога не е имал еднозначен отговор. Ако до 19-ти век Османската империя е водила самостоятелна политика като силен играч на европейската (и световната) сцена, то залеза на султаната го поставя по-близо до Европа. Огромната мюсюлманска армия се превръща от най-голямата заплаха за Австро-Унгария в буфер между Европа и Руската империя. По време на Кримската Война турската армия с помощта на французи, англичани, германци и италианци се изправя срещу войниците на цар Николай Първи. През Първата световна война страната е сред губещите, но след нея националистите успяват да свалят султана, слагайки край на Османската Империя. От встъпването в длъжност през 1923 година на първия президент на република Турция – Мустафа Кемал Ататюрк, страната е подложена на силна модернизация, а Исляма е заменен с яростно светски национализъм (кемализъм). Московския договор от 1921 сближава СССР и младата турска република, а приятелството им остава чак до 1945 година. През 30-те години обаче „заплахата от западните страни” изглежда все по-далечна за управниците в новата столица Анкара и отношенията с европейските държави са нормализирани. Макар страната да е ухажвана от големите европейски сили през войната 1939-1945, тя успява да запази неутралитет. Едва през Февруари, 1945, когато поражението на Германия е било на хоризонта, Анкара официално обявява война на Берлин, печелейки дипломатически и политически дивиденти, без да дава никакви жертви. Това е и една от причините Турция да се оказва от „западната страна” на Желязната завеса, макар географски да е на изток от социалистическа България. До края на студената война, а и след това Анкара поддържа строг анти-комунистически курс, светския национализъм отдалечава страната от арабските и мюсюлманските държави. Периодът е белязан и от изключително добри отношения със западните страни и Израел, а като втората най-голяма армия в НАТО Турция е важен стратегически партньор на Вашингтон. Но днес почти вековната про-западна ориентация на страната е поставено под въпрос.

Има още