Развитие на войната в Либия


ПЪРВОНАЧАЛНИТЕ УСПЕХИ

Начинанията на либийските бунтовници са наистина впечатляващи. Още на 4-тия ден от протестите/бунта пленяват град Налут, областен град в западната част на Либия, в която традиционно Каддафи се ползва с повече уважение. На 6-тия ден е пленен и Бенгази, втория по големина град в страната и считан са сърцето на „анти-кадафизма”. На следващия ден бунтовниците контролират почти цялата източна крайбрежна ивица на страната – Адждабия, Байда, Шаххат, Дарна и Тобрук. Дни по-късно – и южната част на Триполитания (карта на трите основни области в Либия), както и Мисрата, Зауара и Мелита (които са в близост до столицата). В следващите седмици се водят битки и за Рас Лануф и Бин Джауад. Постиженията в началото на бунта се дължат на няколко фактора. Бен Али в Тунис и президента Мубарак в Египет са свалени от власт, а в повечето други арабски държави има масови протести. В общата еуфория се включват и либийците, надявайки се, че бързо ще сложат край на 42-годишното управление на ексцентричния диктатор Муамар Кадафи (най-дълго служилият лидер към днешна дата). Виждайки края на управлението му, редица дипломати подават оставка, а войници и офицери дезертират. Много от тях се присъединяват към бунтовниците. Уличните протести отдавна са се превърнали в гражданска война и везните се накланят в ущърб на Кадафи.

Виж също :
Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986
Либия и Запада – а сега накъде?
Либийския фронт – противоречиви сигнали

карта на стратегическите градове в северна Либия

Но 3 седмици след началото режимът започва контранастъпление. Кадафи прегрупира силите си и се възползва от услугите на наемници от черна Африка, арабския свят и дори Сърбия. Месец след началото на бунта успява да наложи обратно почти пълен контрол над цяла Триполитания. Адждабия, Брега, Рас Лануф и Бин Джауад отново са под негов контрол. Навсякъде из страната бунтовниците отстъпват, а бунтът им изглежда потушен. Закъснялата подкрепа на Франция, Великобритания и САЩ идва в 32-ия ден от бунта. Нейните успехи са също противоречиви, тъй като както изглежда има липса на политическо единство по отношение на Либия. Военният потенциал на трите страни, а по-късно и други стран-членки на НАТО, не е разгърнат изобщо. Въздушните атаки се ограничават от резолюция 1973 на Съвета за сигурност на ООН, според който тяхната цел е предпазване на цивилното население.
В таблицата може да видите стратегически важните градове в Либия в близо двумесечната война и хода на военните действия в тях.

 *в много случаи в конкретния ден при означени бомбардировки на НАТО са водени и военни действия между силите на правителството и бунтовниците.

 

УДОБНИЯ ДИКТАТОР

Сред западните правителства съществува и съмнение в крайния успех на въстанието – ако Кадафи запази властта си, то само Средиземно море разделя ЕС от Либия и нейния диктатор, известен с подкрепата си за различни терористични групировки и извършване на атентати в Европа. Освен това Либия произвежда 2% от световния петрол. 85% от продукцията отива в Европа, което отговаря за 11% от потреблението на ЕС (13.63 милиона барела/ден). Този процент е много по-висок в средиземноморските страни членки (Италия – 45%). Първата държава, която официално предлага да се наложат санкции над Триполи е и най-отдалечената европейска страна – Финландия. Последните съгласили се са средиземноморските островни републики Малта и Кипър. Кадафи по всеки критерий е удобен диктатор. С цената на репресии над либийците и липса на всякакви свободи, ЕС получава споразуменията за граничен контрол и екстрадация на нелегални имигранти. След като САЩ и коалицията нападнаха Ирак Кадафи се отказа от подкрепата си за тероризма. Прекрати и програмата на страната за създаване на ядрено оръжие от страх, че ще последва съдбата на Саддам Хюсеин. Започна постепенно нормализиране на отношенията със Запада – през 2004 започва работа петролопровода „Зелен поток” към Италия, през 2007 след преговори под патронажа на Никола Саркози са освободени българските медицински сестри. Нищо чудно, че репресиите над либийците са пренебрегвани от западните правителства.

 БУНТОВНИЦИТЕ

Самите бунтовници са нехомогенна група, съставена от хора с различни убеждения, цели и етнически (племенен) произход. В публикувано в Уикилийкс наскоро дипломатическо съобщение се описва отношението на източните племена към западните (към които принадлежи и Кадафи) – смятани за необразовани и за незначителна част от Либия, която обаче е успяла да „открадне” властта. Именно на Изток се ражда и Либийската Въоръжена Ислямска групировка. Докато днес властта в Либия е странна смесица между комунизъм и ислямизъм, групировката цели да наложи „чисто ислямска власт”. Обвиненията от Кадафи, че всички бунтовници са членове на ал-Кайда са цинични, но в тях има и доза истина – гореспоменатата групировка, активна от 1995 година, присъства в черния списък на ООН за организации, близки до ал-Кайда. Естествено, редно е да се спомене, че сред бунтовници има хора с всякакви убеждения – демократи, комунисти, националисти, дезертьори от държавния апарат на Кадафи и към този момент не може да се посочи доминираща фракция. Засега участието на международната коалиция се ограничава в забрана на полети над страната (освен такива с чисто хуманитарна мисия), оръжейно ембарго, морска блокада и частични въздушни удари по правителствени и военни цели в Либия. Резолюция 1973 изрично забранява изпращането на сухопътни войски и каквато и да е военна окупация на страната. В западните правителства все по-често се обсъжда идеята да се изпратят оръжия и обучаващ персонал, които да помогнат на либийските бунтовници.  Въздушните операции имат успех само срещу съсредоточени извън населени места войски, а крайния успех се нуждае от адекватни действия отстрана на бунтовниците, които засега показват липса на организация и опит. В редиците им се включват млади момчета с голямо желание, но никакъв опит. Въоръжението им е оскъдно, а малкото което имат е морално остаряло. В открити боеве малкото архаични танкове и бронетранспортьори не могат да окажат съществена съпротива на организираната и сравнително добре въоръжена армия на Кадафи. Единственото въоръжено партизанско движение, което е успяло да вземе властта без външна подкрепа са комунистическите отряди на Мао в Китай. Всяко друго успешно въстание е имало подкрепа отвън.


Българската Армия – танкове и бронирани машини от 1941 до 1944


Статията е за промените в БА, танковите и подразделения и използваните танкове и бронирани машини от 1941 до 1944. За повече информация в блога за периода от 1934 до 1941 :
Българската Армия – танкове и бронирани машини от 1934 до 1941

Българската Армия – танкове и бронирани машини от 1941 – 1944

В края на месец Юли, 1941, 1-ви танков полк се премества с нов щаб в лагер княз Симеон, на 10км западно от София. По същността си полка е бил бригада, макар технически да е бил обозначен иначе. По-късно бива сменено обозначението. В бригадата се е чувствала остра липса на радио техника, нещо което се е оказало от ключова важност изобщо във Втората Световна Война. В бригадата танковете Шкода ЛТ-35 (26 броя ЛТ-35 и 10 броя модификациите Т-10, използващи съответно стандартното 37мм оръдие А-3 Л/40 и по-мощното 37мм оръдие А-7 Л/47.8), купени от Германия преди около година, са били високо ценени, заразлика от танковете Рено Р35 въоръжени с 37мм оръдие СА18Л/21. Последните са купени през 1941 година от Германия след споразумението между цар Борис и Адолф Хитлер на 23 април, 1941, но са били трофейни и в изключително лошо състояние. Според лейтенант-полковник Гено Генов, новият командир на бригадата, това е било в резултат от саботаж на френската армия и все още младата френска съпротива, която е искала да ограничи доколкото е възможно трофейната техника в немската военна машина. Бригадата е била съставена общо 1802 души към 15 Август, 1941, в това число и офицерите. Били са ентусиазирани да развият тази сравнително нова за Българската Армия част, но не са имали тренировъчен опит с танокеве. Този шанс им се отдава чак през месец Октомври, когато полка е изпратен в Нова Загора заедно с други части от БА. Оттам е изпратен по пътя за Ямбол за участие във военни маневри и учения. Във 2-ри батальон е имало танкове Рено във всяка от трите роти, но много от тях се развалят на път за Ямбол поради лошото си техническо състояние, тежки дъждове и калните пътища. Това ефективно изважда батальона извън строя. В 1-ви танков батальон се намирали три роти – две с танкове Шкода и една с 6-тонни танка Викерс Марк Е с 47мм оръдие, купени от Великобритания през 1936. Тези три роти се представят добре на учение. До края на 1941 година няма съществени промени поради липса на достатъчен брой танкове и бронирани машини, като единствено инженерната рота и мостовото й подразделение се сдобиват с нова техника. На 19 Март, 1942, два танкови взвода провеждат стрелково учение. Участват 5 танка Шкода, които със своето 37мм оръдие А-3 Л/40 стрелят по цели съответно на 200 и 400 метра в движение. Попаденията са задоволителни и българските и германските наблюдатели и военни представители остават доволни. Танковете Рено не се представят добре – стрелят единствено с картечницата си, а екипажът се оказва неподготвен за управлението на танка, с изключение на самите стрелци (картечари). В танковата бригада настъпват съществени промени през Март, 1942. От Германия е закупена радио апаратура, която е разпределена по следния начин :

бригаден команден състав – 3 танка Шкода (един с радио)

команден състав на Бронирания полк – 2 танка Шкода (един с радио)

1-ви танков батальон

– команден състав – 2 танка Шкода (един с радио)

– 1-ва рота – 17 танка Шкода (четири с радио)

– 2-ра рота – 17 танка Шкода (четири с радио)

– 3-та рота – 8 танка Викерс и 5 танка Ансалдо Л3, остават без радио оборудване

2-ри танков батальон

– команден състав – 1 танк Рено (с радио) и 3 танка Ансалдо (без радио)

– 1-ва рота – 13 танка Рено (всички без радио)

– 2-ра рота – 13 танка Рено (всички без радио)

– 3-та рота – 13 танка Рено (всички без радио)

– разузнавателно подделение – 5 танкeти Ансалдо Л3 (без радио)

Решено е 3-та рота от 1-ви батальон да бъде използвана за антитанкова роля, поради липсата на по-добър заместител. В бригадата се създава и моторизирана зенитна батарея с 15 броя 20мм оръдие и 15 леки картечници. Германците дават добра оценка на българската бригада, но посочват и известни недостатъци. Танковете Рено са били без радио (и трите роти от 2-ри батальон), а и на пресечен терен се представят далеч по-слабо от чешките машини, което по оценката на германските експерти е пречело 1-ви и 2-ри танков батальон от бригадата да се използват съвместно. Препоръчват на БА да замени танковете Рено или с Шкода, или с по-модерни Панцер 4 (Панцеркампфваген 4 аусф Ф2 Сд Кфз 161). Същите са произвеждани от Март до Юли, 1942 година, като се правят общо 175 плюс 25 преработени от Панцеркампфваген 4 аусф Ф1 Сд Кфз 161. Въпросните модификации са били с мощното 75мм оръдие КвК 40 Л/43, което е щяло значително да повише технически потенциал на българските танкови войски. Същото така немците препоръчват бригадата да закупи и повече бронирани разузнавателни машини, леки минохвъргачки за пехотния полк и повече мостови системи за инженерната рота. От 29 до 31 Май бригадата участва в съвместно военно учение до София, като идеята е да се изчистят колкото се може повече недостатъците на бриадата, видяни в по-ранни учения. Наблюдавано е известно подобрение, но разунавателна група се представя слабо. Усеща се острата нужда от постоянен германски офицер, който да служи като съветник при подготовката на бригадата. Затова на 11 Юли лейтенант-полковник Фрейхер фон Бюлол бива изпратен от Германия за да поеме тази роля. Като първостепенна задача фон Бюлол си поставя да подобри тактическото управление на танковете от българския персонал и да помогне при усъвършенстването на координацията между пехотните, танковите и артилерийските части. Но в края на Август, по време на големи военни маневри край Перник, бригадата отново показва слаб прогрес и ниска ефективност. В ученията се показва прибързаността, с която е създадена тази единица и слабият синхрон, с която действа. При учебна атака над теоретична вражеска позиция танковите екипажи се предвижват твърде бързо, създаващи голям вакуум между себе си и поддържащите ги пехотни части, които са били в болшенството си слабо механизирани. По този начин, според немската военна доктрина, а и не само, те стават изключително уязвими за вражеско контра нападение с обкръжаващи маневри (т.нар. “клещи”, които в офанзивния си вариант германските войски използват изключително ефективно в руската кампания през 1941). На 3-ти и 4-ти Септември обаче е провежда втората част от учението и там бригадата показва добър прогрес, отбелязан и от фон Бюлол. Същото се отбелязва и за маневрите край Нова Загора между 14-ти и 20-ти Октомври. До края на година броят на персонала в цялата бригада нараства до 3809 мъже, в това число и офицерите. За сравнение бригадата е била съставена общо 1802 души към 15-ти Август, 1941. Към края на 1942 българската страна представя на немската опасенията си от германските оръжейни доставки за Турция. До края на войната Турция остава неутрална, макар по-късно да приема чужди войски на своя територия. Съюзниците, най-вече САЩ и Великобритания, се стараят да държат Турция встрани от Германия, тъй като подобен сценарий би имал катастрофални последици за война (пример – Сталинград може да бъде нападнат от юг). От своя страна съюзниците са използвали Турция заради същите й географски предимства, а именно да запасяват СССР с провизии (което е ставало и през Северения Ледовит Океан, но основно през неутрална Турция и окупиран Иран). Турция се намира в изгодно положение, ухажвана от всички страни. Понякога се възползва даже от това си положени до такава степен, че се стига до дипломатически скандали, но като обобщение може да се каже, че Анкара е била в позиция да лавира и да издейства за своя национален интерес много и от остта, и от съюзниците. България решава от своя стряна да се възползва от ухажорската политика на Германия и в края 1942 започват преговори между двете страни за. На 5-ти Януари, 1943, висшето командване на Вермахта (Oberkommando der Wehrmacht) и Българското Министерство на Войната се договарят и изготвят план за превъоръжаването на 10 български пехотни дивизии, една кавалерийска и две бронирани с модерно немско въоръжение. Германците предлагат да се органи�
�ира по един брониран полк с по един танков батальон във всяка от бронираните бригади. Българската страна отказва това предложение и настоява за дву-батальонни полкове. Първоначално според договорките и плана германците имат намерение да доставят само 12 броя Панцер 4 и 20 броя Щурмгешутц 3 (75мм самоходно щурмово оръдие на базата на шасито на Панцер 3), но с оглед българското изисквания, полковник Хайнрих Гааде, началник от 1-ви Януари, 1943 на германската обучителна мисия в България, разработва новата организационна система, която трябва да е в бойна готовност до 1 Юли, 1943. С огред на наличната информация Хайнрих Гааде препоръчва следното : – танковете Шкода, купени от Германия през Февруари, 1940, да останат на въоръжение – танковете Рено, купени от Германия през Април, 1940, да бъдат снети от въоръжение от танковите войски и да бъдат зачислени в механизираните пехотни формирования за поддръжка (за конкретния танк това е било и виждането на френските генерали 5-10 години по-рано). Като минуси за Рено той отбелязва ниска скорост, слабо представяне на пресечен терен, неадекватно въоръжение. – 8-те танка Викерс, купени от Великобритания през 1936, да преминат като разузнавателни и поддържащи машини в артилерийските подделения на бригадата. – танкетите Фиат-Ансалдо, поради неадекватността и анахроничността си, да бъдат пригодени за поддържащи машини, полеви линейки или да се използват за доставка на амуниция на бойното поле. – създаването на две или три щурмови батареи към армейските части. Според него това би повишило значително потенциала на БА за нападение и би повдигнало морала на военнослужещите. С оглед препоръките на Гааде са поръчани 54, а по-късно 55 броя Щурмгешутц 3 (първоналачно са били 20 броя). Обучението на персонала на бригадата се засилва през пролетта на 1943 когато 41 офицера и 37 подофицера са пратени в германското танково училище във Вюнцдорф. Също така на 12 Април с.г. започва и специален курс за Панцер 4 и Щурмгешуц 3 в немското танкове уличище в Ниш, Сърбия. Същият месец обаче предложението на Гааде не е прието от българското министерство. Българската страна уведомява Гааде, че желае : – да запази своито танкове Рено, които заедно с 5 броя Щурмгещуц да образуват втория батальон на полка – танковете Шкода и танковете Панцер 4 да образуват първи батальон на полка – останалите броеве самоходни щурмови оръдия Щурмгешуц 3 да се организират в обособено подделение под контрола на артилерейския полк на бригадата. В следствие на дадените от България изисквания, в началото на април немското командване решава да увеличи доставката за българските войски от 12 на 43 броя Панцер 4. В крайна сметка се доставят и щурмовите оръдия, но се обособяват в собствена, независима армейска група. Структурният план за бронираният полк е предаден на 24 Май, 1943. Според него съставните елементи биват :

бригаден щаб

полкови щаб

1-ви танков батальон включващ:

– 1-ва рота (среден клас танкове)

– 2-ра рота (среден клас танкове)

– 3-та рота (лек клас танкове)

2-ри танков батальон включващ :

– 4-та рота (среден клас танкове)

– 5-та рота (среден клас танкове)

– 6-та рота (лек клас танкове)

3-ти такнов батальон включващ :

– 7-а рота (лек клас танкове)

– 8-а рота (лек клас танкове)

– 9-та рота (лек клас танкове)

Общо полка включва според плана : 36 броя танка Шкода 43 броя танка Панцер 4 38 броя танка Рено Р35 На 10-ти Юни, 1941, официално е създадено щурмовото подделение и немският офицер капитан Небел е назначен за негов съветник. По същото време обаче в бронираната бригада излизат наяве много проблеми. Месеци наред командирът на бригадата, лейтенант-полковник Генов, изпраща извинения и обяснения на германците за да оправдае застоя в темпа на обучение. Като извинения той дава недостиг та гориво, лоши метереологични условия, липса на подготвен състав и т.н. Гааде изразява недоволството си пред военното министерство, но без успех. През Август, 1943, бригадата и автономното щурмово подделение участват във военни маневри край София и двете части се представят повече от незадоволително, според оценките. На 1-ви Октомври, 1943, военното министерство официално преименува 1-ви брониран полк в 1-ва бронирана бригада, макар по същество винаги да е било бригада и винаги немските пратеници да са го наричали така. По същото време танковете Рено си изпращат в слевенско за борба с партизани. По-късно 10 от тези танка са изпратени в 29-та пехотна дивизия като поддържащи машини. По това време дивизията е изпратена в град Враня, Сърбия (извън географската област Вардарска Македония) под командването на Българският Окупационен Корпус (БОК). Дивизията е използвана за борба с партизаните на Тито. По-късно в бригадата настъпват нови организационни промени – обуславят се три батальона, всеки с по две роти с Панцер 4 и по една рота с Шкода. Инженерната рота е образувана в инженерен батальон с две инженерни роти и една мостова. На всяка рота се падат по 14 танка Панцер 4 и 55 души персонал в това число и офицерите. През Ноември лейтенант-полковник фон Бюлол е заменен като обучител и съветник от майор Кал, който пък от своя страна по-късно е заменен от полковник Юнгенфелд. Към последният е имало много критика и назначавенето му на тази длъжност е посрещнато с голямо неудобрение някои хора в германското командване и българското военно министерство, но в крайна сметка именно по време на неговия мандат бригадата е влезнала във форма. По това време опозицията от българките военни към съюза с Германия се е засилвала. От една страна по исторически и лингвистични причини връзката с руснаците и Русия е била много силна, а в конкретния период немската военна машина все по-явно е губила контрола над източния, африканския и италианския фронт. Това е и едно от причините българските офицери да са спъвали подготовката на бригадата с идеята тези частти да останат “неподготвени за битка” до края на войната, който е изглеждал на хоризонта. По този начин се е искало България да се предпази от изпращане на войски срещу съюзниците, в това число и Русия, тъй като се е смятало, че загубата на остта е почти сигурна и това би навредило на позицията на България след края на войната. На 15-ти Декември, 1943, немското представителство в България изготвя план за увеличаване на бойният потенциал на полка. Първи и втори танков батальон е трабвало да имат всеки по 28 танка Панцер 4 и 16 танка Шкода. Разузнавателното подделение е трябвало да включва 13 броя лека бронирана разузвавателна бойна машина Сд.Кфз 222 и 7 броя Сд.Кфз223 (Leichter Panzerspähwagen Sd.Kfz. 222 и Leichter Panzerspähwagen Sd.Kfz. 222)

Българската Армия – танкове и бронирани машини от 1934 до 1941


Виж също : Българската Армия – танкове и бронирани машини от 1941 до 1944



Българската Армия – танкове и бронирани машини от 1934 до 1941

За първи път Българската Армия решава да закупи бронирани машини през 1917 година. Наши офицери са пратени в Германия за да разгледат пленени френски и английски танкове. Изходът на войната обаче поставя край на тези начинания и България закупува танкове чак през 1934 година. Тогава Министерството на Войната (МВ) решава да закупи от Италия 14 танкети, модификациите на Фиат-Ансалдо Л3/33, с 6.5мм картечница Бреда, артилерийски влекачи Павеси, ПВО оръдия и други. Общата цена на техниката е била 17.4 милиона лева, като е предвидено да се изплащат от 8 до 10 години. Първите италиански танкети са доставени на БА през 1935 година. Закупени са също и 14 тежки камиона, предназначени да „доставят“ танкетите на бойното поле.
Танкетите са пратени в 1-ва танкова рота, край София, която по-късно става част от 1-ви инженерен полк. Командирът на ротата е майор Борис Тенев Славов, други офицери в състава са лейтенант Тодор Стефанов Иванов, лейтенант Ангел Стефанов Нерезов и лейтенант Стоян Стоянов. Ротата се е състояла от 90 души, четири от които са изброените по-горе. Танкетите са превъоръжени с австрийските 8мм картечници Шварцлозе МГ М.07/12, на въоръжение в австроунгарската армия още от 1905 година.
2-ра танкова рота е сформирана през 1936, под командването на майор Славов. От начало тя е наброявала 167 души, но не е разполагала с танкове или танкети. На 4-ти Септември, 1936 е подписано споразумение между българското МВ и английската компания Викерс-Армстронг за покупката на 8 броя 6-тонни танка Викерс Марк Е, въоръжени с 47мм оръдие и 1 картечница Викерс, използваща 7.7х56мм Р амуниции. Цената на покупката е малко под 36 милиона лева, като е включвала самите танкове, както и резервни части за тях и амуниции. Споразумението е одобрено от Народното Събрание на 4 Октомври, 1936 година. Доставката на танкове започва след година и половина, като първите са доставени в началото на 1938 и са влезнали в състава на 2-ра танкова рота, която до този момент не е разполагала с танкове. Определени са по 4 танка в двата взвода на ротата. По-късно същата година танковете от 2-ра рота участват в съвместно учение с пехотни, моторизирани пехотни и артилерийски дивизии.
1-ва и 2-ра танкова рота са използвани през 1939 край Попово във военно учение. На 1-ви Януари, 1939 двете роти влизат в състава на 1-ви танков батальон, под командването на майор Тодор Иванов Попов. След тази дата 1-ва рота е под командването на лейтенант Ивав Иванов Гюмбадов, а втора – под лейтенант Тодор Стефанов Иванов, който преди това е бил офицер в 1-ва. Батальона се е състоял от 173 души, 2-танкови роти, сервизна част. 1-ва рота е била на южната граница край Коларово, а 2-рата в района на Полски Тръмбеш и Русе, като е имала съвместни участия с 5-та пехотна дунавска дивизия, създадена още през 1883 и с щаб Русе под името 3-та пеша бригада, а през 1891 преимунувана окончателно.
През февруари, 1940, БА купува от Германия за ниска цена 26 танка Шкода ЛТ-35, последвани от още 10 броя Т-10 (модификация на ЛТ-35)в идното лято. Първите са били със стандартното 37мм оръдие А-3 Л/40, а вторите с по-мощното 37мм оръдие А-7 Л/47.8. 10-те чешки Т-10, които България купува от Германия, са били произведени от Шкода по поръчка на Афганистанското правителство, по това време с премиер Мохамед Дауд Кхан. През 1940 година цяла Чехословакия вече е била под немска окупация. Въпросният танк на Шкода печели конкурс на Чешката Армия, като побеждава кандидатът от Чешкоморавска Колбен-Данек. ЧКД е една от най-големите чешки компании и за конкурса предлага модернизиран вариант на своя танк ЛТ вз.34, който е бил вече на въоръжение в армията от 1934. От 1936 до 1940 са произведени общо 434 ЛТ35 на Шкода, а от 1934 до 1935 са произведени 50 танка ЛТ вз.34 на ЧКД. След германската окупация на Чехословакия през Март, 1939 година, 244 танка ЛТ35 са взети от германците, които до януари, 1940, са им давали обозначение ЛТМ35.

Купените от Германия чешки танкове постъпват в БА в състава на 3-та танкова рота, под командването на капитан Александър Иванов Босилков. От 10 юни, 1940 година, 1-ви танков батальон участва във военни маневри край Лозен и Любимец, близо до турската граница. Участват 2-ра и 3-та танкова рота, а 1-ва е разположена по румънската граница в Добруджа. Точно в този момент министърът МВнР на България Иван Попов работи усилено за международна дипломатическа подкрепа за България и желанието и да си върне Добруджа или поне (както се и случва) да се върне границата след Берлинския конгрес и преди Междусъюзническата война (южна Добружда). На 10 юни, 1940 година, докато 2-ра и 2-та танкова рота са на турската граница, 1-ва танкова рота е раположена точно до границата с Румъния, очакваща всеки момент да влезе. След подписването на 7-ми септември, 1940 година, на Крайовската спогодба, БА влиза започва анексацията и окупацията на тази етнически-българска територия от 20-ти септеври до 1-ви октомври.
Повече за Добружданския Въпрос.
На 22-ри април, 1941 година, цар Борис посещава Адолф Хитлер в Берлин, а на следващия ден е подписано споразумение между България и Германия. В следствие на него нашето правителство закупува 40 танка Рено Р-35, въоръжени с 37мм оръдие СА18Л/21. Цената е била малко над 2.3 милиона райхсмарки, като състоянието им по всичките оценки е бил лошо. След известни поправки постъпват в новосъздадената 4-та танкова рота.
През пролетта на 1941 България обявява частична мобилизация и малко по-късно се създава 2-ри танков батальон, а след него на 25 Юни и 1-ви брониран полк в София. Полка е имал медицински и сервизен персонал (и собствен сервиз) разузнавателна група, специална моторизирана група, моторизирана артилерийска група, моторизирана пехотна група и естествено бронирана група. Командването на полка е било съвместно с 1-ви кавалерийски полк. Първия командир е майор Тодор Иванов Попов, командвал преди това 1-ви батальон.

Долу – снимка на Л35 на служба в Българската Армия

Покушението над Махмуд ал-Мабхух


На 19 Януари, 2010 година, Махмуд ал-Мабхух е бил убит в хотелската си стая, номер 230 в хотел Ал Бустан Ротана, Дубай, Обединените Арабски Емирства. Ал-Мабхух е един от лидерите на ислямисткото палестинско движение Хамас, както и един от основателите на Бригадите Изз ал-Дин ал-Касам, въоръженото крило на Хамас, пряко отговорно за близо 10,000 изстреляни ракети по Израел, както и множество самоубийствени атентати, въоръжени нападения над израелски войници, отвличане на военни и цивилни и др.

Горе – част от заподозрените за покушението. По часовниковата стрелка от горе-ляво – Майкъл Лоурънс Барни, Джеймс Леонард Кларк, Стивън Даниел Хоудс, Пол Джон Кийли, Мелвин Адам Милдинер. Снимките са от паспортите им.

За сега няма официално потвърждение от Израел за евентуална тяхна намеса, но повечето запознати са на мнение, че хора на Мосад, израелското разузнаване, са отговорни за това, а Меир Даган, директор на Мосад и Бенямин Нетаняу, министър-председател на Израел, са поръчали лично покушението.

По случая засега се издирват 11 заподозрени, имената, които са използвали, са сложени в списъка за най-издирвани на Интерпол. Според силовите органи на Дубай, ОАЕ, по случая е възможно да има и още 7 заподозрени, от всичките 6 са използвали британски паспорт, 5 ирландски, един френски и един немски. Това е информацията до този момент. Разследва се и възможността да са използвани самоличностите на израелсци, имащи двойно гражданство.

От друга страна не се изключва вероятността агенти на египетското или йорданското разузнаване да са отговорни, дори частично, за атентата. Египет и Йордания официално и неофициално взимат анти-Хамас позиция. Много източници твърдят и много вероятно участие на Палестинската Автономия, в частност Фатах. От години Фатах и Хамас водят борба за влияние над палестинските територии и ролята на лидер на палестинското движение. Двете организации са се сблъсквали неведнъж, за илюстрация може да се погледне гражданската война в Газа и Западния Бряг , която продължава от изтеглянето на израелските войски от Газа до днес. След демократичните избори за палестински парламент през 2006 дойдоха и не дотам демократичните кланета, публични екзекуции, обезглавявания между членове на Хамас и Фатах. Повечето от сблъсъците бяха в Газа, където днес Хамас има тотален контрол, докато в Западния Бряг преобладава властта на Махмуд Аббас и Фатах (приемник и основа на ООП). По време на войната Движението за Ислямски Джихад в Палестина и Народния Фронт за Освобождение на Палестина бяха по-скоро неутрални. Повечето западни анализатори не изключват поради тези причини и евентуална помощ (вероятно под формата на информация) от Фатах към Мосад.

По повод атентата от Хамас заявиха :
„Ние от Хамас считаме ционисткия враг за отговорен за престъпното убийство на нашия брат и се заклеваме в Аллах и в кръвта на ислямските мъченици, и кръвта нашия народ, че ще продължим неговия път – Джихад и мъченичество!“
Източник – ББС

Самото покушение оставя властите експертите учудени – съдебните лекари твърдят, че едновременно има доказателства, че е умрял от електрически шок в главата и едновременно от задушаване, като не е ясно дали са намерени следи по врата. Експертите са също и учудени, тъй като трупът е намерен след два дена, а вратата е била заключена…отвътре. На клиповете, разпространени от медиите и в интернет се виждат предполагаемите убийци, ал-Мабхух. Ето и кадри от охранителните камери на хотела.

Все още не е 100% ясно кой точно е отговорен за убийството на Мабхух. Без значение дали е извършено от израелското, египетското, йорданското или друго разузнаване, аз лично ги поздравявам за добре свършената работа. Дано продължат в същия дух.

Йерихон и Димона – израелският балистичен и ядрен арсенал


Балистичен потенциал на Израел

Израелската балистична програма започва в края на 50-те и началото на 60-те. Тогава Израел разработва ракетата Лутц, обсег 27км и експерименталната система Шавит 2. Днес основният балистичени потенциал са ракетите Йерихон (Jericho), съответно модели 1, 2 и 3, като последният е в предполагаемо в процес на разработка.

Йерихон 1 – от Септември, 1957, френската компания Dessault започва работа в сферата на балистичните разработки. Пет години по-късно, през 1962, получава поръчка от Френското правителство за разработка на балистична ракета, която да има обсег над 500км и бойна глава 500кг. Поръчката е от името на Израел, до 1967 отношенията между Израел и Франция са много добри, Франция е и основния оръжеен доставчик и партньор на близкоизточната държава. Произведената от французите ракета носи името МД620(МД600). Първият тест на ракетата е през 1965 година, във Франция, а в Израел първия тест е през 1968 година. Края на 50-те и началото на 60-те (до 1967) е и периода, в който френски учени и специалисти помагат на израелците да разработят своя ядрена програма. С тяхна помощ се построява ядрения реактор в Димона, пустинята Негев, южен Израел. Светът научава за този реактор чак след разкритията на Мордехай Вануну.  Предназначението на МД600 или Йерихон 1 е да пренася бъдещите израелски бойни глави.  Според различни източници и преценки обсегът на Йерихон 1 е между 480 и 720км. Йерихон 1 е клас SRBM (Short-range ballistic missile, между 300 и 1000км).

Повече информация за двигателя на ракетата Йерихон 1

Повечето анализатори поставят броя на ракетите Йерихон 1 в ИДФ между 90 и 110 броя. Някои източници говорят за мобилни установки в Негев и Голанските възвишения (границата със Сирия). По вероятно е обаче болшенството, ако не и всичките Йерихон 1 да се намират във военните бази Седот Микха, Сдерот, на запад от Йерусалим и на 40 югоизточно от Тел Авив. От това си положение обсегът на ракетит им позволява да поразят цели в Дамаск и Кайро, столиците на историческите врагове на Израел – Египет и Сирия. С Египет Израел има сключено споразумение преди 30 години. По време на Йом Кипурската война през 1973 Йерихон 1 вече бил на въоръжение в израелските отбранителни сили, като се предполага, че 13 ракети Йерихон 1 са били с 20-килотонови ядрени бойни глави, местно производство.
Йерихон 2

Програмата по Йерихон 2 върви ръка за ръка с програмата по Шавит, израелската совалка, направила първия си успешен полет през 1988, пращайки в космоса израелския сателит Офек.  По проекта Израел работи с Южна Африка, която базира пък своята балистична програма на първия модел изарелски ракети – Йерихон 1.

Долу – Шавит през 1990 година, носеща Офек.

По данните на различни анализатори, на базата на данните за Шавит, се изчислява, че Йерихон 2(която заемства 90% от дизайна на совалката Шавит) има обсег 2000км при товар 1500кг. Според комисията на Сет Карус и Дов Зеким ако товарът на системата е 900кг тя може да има обсег над 4000км, а ако товара е 500кг (напълно достатъчно за ядрена бойна глава) обсегът стига до 7600км. Това поставя цяла Европа, цяла Африка, 80% от Русия и 90% от Китай под обсега на израелските балистични ракети с ядрени бойни глави. Йерихон 2 използвана по този начин би била класифицирана като  интерконтинентална балистична ракета – Intercontinental ballistic missile (ICBM, обсег над 5500км). Други изчисления пък, като тези на учените от Националната Лаборатория Лоурънс Ливърмор сочат към обсег от 5300км, използвайки ядрена бойна глава(около 500кг). От Департаментът по Отбрана на САЩ изчисляват обсега на Йерихон 2 на 7300км. Според повечето източници Израел има над 90 броя ракети Йерихон 2, които вероятно седят в силози, подземни бази и установки.

Долу – Джерико 2, изстрелване


В доклад до американския конгрес през 2004, CRT(Congresional Research Service) докладва за разработката на Йерихон 3. При товар 1000кг – обсег 4800км, при товар 500кг (ядрена бойна глава) – обсег 11800м (което е приблизително разстоянието между Тел Авив и Рио де Жанейро или между Тел Авив и Лос Анджелис).

За сравнение – от Израел до най-близката точка в Иран са около 1000км, до Техеран са 1500км, до най-отдалечената точка в Иран са 2800км.

Атомен потенциал на Израел

Израел проявява интерес към ядрена програма още от първите си дни на съществуване. През 1949 година, Хемед Гимел (спецални части от израелския армейски инженерно-научен корпус), започва двугодишно геоложко проучване на пустинята Негев с надеждата да се открият находища на уран. Не са намерени почти никакви, но е са открити фосфатни отлагания със сравнително високо съдържание на уран, от които е възможно той да бъде извлечен.
Скок в израелската ядрена програма е създаването през 1952 година на Израелската Комисия по Ядрена Енергия. Нейният председател, Ернст Давид Бергман, е бил един от хората, застъпили се твърдо за идеята, че атомната бомба е от висока необходимост за Израел. Според него ако израелската нация има такава бомба, то евреите „никога повече нямат да бъдат водени като агнета в кланница“.
За ядреният реактор Израел търси съдействието на Франция, с която Тел Авив има превъзходин отношения през 50-те и 60-те години на 20-ти век. Французите подписват договор за реактор за тежка вода. През 1956 двете държави подписват споразумение са 18 мегаватов реактор, но след Суецката Криза през същата година нещата се променят. През 1957 Израел и Франция подписват договр за построяването на 26 мегаватов реактор – Димона.

Снимка на Димона, направена от Мордехай Вануну

Долу – снимка на Димона направена от американския сателит КОРОНА (мисия 1115-2, 29 Септември, 1971 година, кадър 52,53). Считало се е за невъзвожно подобни снимки да са направят от нисколетящи самолети, тъй като израелските ПВО са бранели яросното района. През 60-те години израелски изтребител Мираж бива свален, тъй като се е отклонил над Димона. САЩ правят разузнавателни снимки с високолетящият U-2 през 1958.

Долу – приближена на снимка на един от кадрите на КОРОНА.

Долу – вътре в Димона, командна стая. Снимка – Мордехай Вануну.

През 60-те години Франция започва да се опасява от вероятното разкриване на проекта и лошият ефект, който ще има това върху френския имидж, особено вземайки предвид тогавашното положение с Алжир. Тежка вода Израел купува от Франция и Англия, които от своя страна я купуват от Норвегия, без скандинавската страна да бъде информирана, че продуктът се препродава.
За първи път американското разузнаване разбира за Димона през 1958 чрез снимки от разузнавателния U-2, но едва 2 години по-късно се разбират, че това е ядрен реактор.
По изчисления в доклади на ЦРУ през 1974 Израел разполага с 10 до 20 бойни глави. В други доклади се споменава, че през 1973, опасявайки се от евентуална военна загуба (Йом Кипурската Война), ИДФ сглобява тринадесет 20-килотонови бойни глави (малко по-мощни  от бомбата в Хирошима). На базата на показанията на Мордехай Вануну, западни екперти изчисляват, че през 90-те години Израел вече разполага с 100 до 200 бойни глави. Други американски доклади поставят броя между 75 и 130.
Предполага се, че в Димона се произвежда ядрен материал през 200 до 280 дена през годината, като се произвежда межy 0.9 и 1.0 грама плутоний за всеки 24 терм.мегаватт часа(MW(Th)\h). Днес мощността на реактора се изчислява между 75 и 200 мегавата. Базирайки се на тези изчисления учените предполагат, че Израел произвежда от 1971 година насам по 20 килограма плутоний на година. Според Мордехай Вануну за всяка израелска бомба се използват по 4 килограма плутоний, западните учени предполагат, че се използват около 5 килограма. На базата на изчисленията върху производителността се предполага, че Израел може да разполага с до 200 ядрени бойни глави, но не значително повече.

Израел е шестата ядрена сила в света след САЩ, Русия, Китай, Великобритания и Франция и предполагаемо разполага с по-голям потенциал от Индия, Пакистан и Северна Корея взети заедно.

Долу – карта на ядрените оръжия
По-голямо изображение на картата

Различните предположения за броя на израелски ядрени глави през годините


Повече за историята и развитието на израелската ядрена програма


THE THIRD TEMPLE’S HOLY OF HOLIES: ISRAEL’S NUCLEAR WEAPONS


Повече информация за двигателя на ракетата Йерихон 1


Доклад до американския конгрес през 2004, CRT(Congresional Research Service)